06.08.2009 – Започвам поредната си греховна изповед при малко по-различни от досегашните условия. Както вече се разбра в предишния епизод, от миналия петък насам аз съвсем официално не съм на работа, а само няколкото дни прекарани из домашната обстановка и под покрива на колибата, започнаха да ми се отразяват много здравословно и изключително благоприятно (едва сега разбирам колко по-добре са пенсионерите, за разлика от онези, дето бъхтят по цял ден за коричка чер хляб и лъжичка чер хайвер). Моят разказ обаче трябва да започне съгласно установената от години хронология и за това сега ще се върна известно време по-назад, от където ще проследя случките и събитията – точно по реда, по който са се случвали. Първо ще се спра на последните няколко минути, когато все още бях на работа – демек, миналия петък. Имах някои нещица да попривърша от служебен характер, след което се прехвърлих на писмото, което донаписах и разпечатах на принтера в отдела (е, забранена е естествено употребата му за лично облагодетелстване, ама пък и катинар не видях да са му турили). Намеренията ми бяха да го продължа на някакъв следващ етап и по тази причина краят му остана малко недовършен. Добре ама днес се появи възможност да изпратя всичко наведнъж, барабар с шапките и останалите дискове, които ви приготвям вече няколко седмици наред. За да не се протакат нещата и да не ми се бави пратката, насипвам боклуците в един плик и тутакси го засилвам по пощата, а пък от настоящите ми редове вече, ще научите защо баш така е станало и като как така се е получило. Докато гостенката ни от Сидней беше из дома не ми се отдаде възможност за писане, но нека да карам подред, пък да видим до къде.

Както се бяхме уговорили по телефона, в петък рано сутринта посрещнах Ани на летището - прибрах ѝ багажа в колата и я изпратих на влака към ситито да се размотава из улиците, докато привърша със служебните си обязаности, а пък аз самият от там се понесох към работното си място (вече бивше, както е уместно да се пояснява в такива деликатни и подобни ситуации). След като приключих с официалните церемонии по напускането ми (а и след като свърших успешно всички възможни дела от личен характер, включващи например изпращането на 7 нови молби за друга работа), взехме си “довиждане” с колегите и в ранния следобед се отправих към центъра на града, където трябваше да се срещнем с Ани и с нея вече да се прибираме в къщи. Оставих колата в една малка уличка, където не се плаща паркинг и от там пеша за около 15-20 минути бях при нея. Бяхме ѝ дали телефонния номер на Даниела, че да имаме връзка помежду си. За да избегнем петъчните претоварвания по пътищата, избиколихме малко по друг маршрут - но това пък беше и с известна опознавателна цел, за разглеждане на околностите и предградията на Бризбън.

Не след дълго се прибрахме благополучно у нас и веднага с това започнаха домашните ни преживявания. Ванеса свири и се подготвя за урока си на следващия ден; после седнахме на масата и си направихме един моабет, както и набелязахме план за посещения и екскурзии през почивните дни. Аз в събота трябваше да ходя до едно тържище, където с Нени предишната седмица бяхме спечелили разни джунджурии, та да си ги прибера. Това определи и посоката на първото ни излизане, непосредствено след урока по музика. Минахме през целия град надлъж и малко нашир - Ани много го хареса, сравнен с канадските аналогични населени места. От там я заведохме до онзи паметник на капитан Кук, където сме водили и вас. Правихме си много снимки и се разхождахме безцелно, а и времето беше прекрасно за такива излети. След като си свърших работата в търга, ударихме право към планините през едно малко градче, до което неотдавна бяхме ходили само ние двамата с Нени. Там обядвахме, помотахме се малко и започнахме да преминаваме през планинския проход. Спирахме на места, домати купувахме, лимони и т.н. – все местно производство от съседните ферми на частните земеделци и стопани.

Аз нарочно бях избрал именно този маршрут, защото пътят ни минаваше и покрай отбивката за един много красив водопад, където вие също сте ходили. Хайде, и там се разходихме известно време, след което отидохме по разни други обекти, намиращи се в този район и всичките свързани с малки преходи до природни забележителности: де някой водопад, де просто много красив изглед надолу към долината и океана в дъното; придържахме се към тези красоти на местната природа. Междувременно се обади Мария, че ще дойдат вечерта с Мони и действително като се прибрахме към 18:30 от екскурзията, те вече ни чакаха пред нас. Така почти от вратата, та седнахме право на софрата – поредното ни тържество започна.

Следващият ден (неделя) беше определен за посещението на прочутата зоологическа градина, в която се намират типичните за Австралия животински видове, както и някои уникални екземпляри, обитаващи съседни островни държави. Голямо обикаляне падна, много снимки направихме, както и видео филм заснехме. Специално тези материали ще ви ги изпращам впоследствие – сега те са все още в “суровия” си вид; първо трябва да ги обработя и подредя, а в следващата пратка може дори и тях да намерите (ако успея да подготвя кадрите до тогава). Прибрахме се кажи-речи по тъмно, защото отделно от всичко мястото на зоопарка се намира и на 2 часа пътуване с кола на север от нас.

Междувременно Ани си беше организирала една много интересна екскурзия с нейна приятелка от института по крайбрежната ивица нагоре - с нея се разбраха да се видят в деня преди да заминат, а това беше вече понеделник. Приятелката ѝ пристигна с влака от Бризбън - посрещнахме я на спирката и от там нататък ги оставих в центъра на града, да се разхождат двете на воля по магазини, улици, плажове и други местни забележителности. Аз пък се бях разбрал с Янко да му помогна в отрязването на едно дърво, та си бях натоварил инструментите в колата - отидох направо у тях, след като оставих момичетата да си развяват пръднята по сокаците. Разбрахме се с тях да се срещнем чак следобеда в 16:30 пред онази кула (сграда), известна с внушителната си височина от близо 325 м. Децата искаха да отидат до най-горният ѝ етаж, та поканиха и мен да ги придружа. Не ми беше в плана баш тогаз за подобни посещения, но поне филм направих от там чуден. След като се преборихме с дървото на Янко, нарязах и разфасовах всичко още там да ми е готово за камината, натоварих един багажник с дърва и се прибрах за светкавично привеждане в благоприличен вид, защото мязах на горянин след битката ми с пъновете и вършината.

Красотата, която се разкриваше от 77-ят етаж на тази свръхмодерна сграда наистина беше величествена. Много ме доядя отново на мене си, че не успях да заведа татко там, та и той да се наслади на невероятния изглед от “птичи поглед”, така да се каже. Е, сега ще гледате филма разбира се, но той не е и близко до онова, което само очите могат да видят от там. Както и да е - отклоних се за малко с коментара си, но това също е част от екскурзията и изживяването. Като се наситихме на гледките, като се направиха десетки снимки и като изпратихме голямото огнено кълбо на залеза далеч зад баирите, отидохме да изпратим приятелката на Ани до влаковата спирка, а ние с нея се прибрахме в къщи. Тя вече трябваше да се приготвя за пътуването си, да стяга багажи, чанти, суетня и други подобни…

Във вторник сутринта оставих Ани на автогарата, от където тя, заедно с приятелката ѝ трябваше да вземат автобуса за тяхната организирана екскурзия, а аз поех по моите нескончаеми “корекоми”, които трябваше да посетя преди да се завърна у нас “на село”. От един магазин купих комплект пръстени гювечета с капачета за Ваня – тя отдавна ми беше поръчала и аз все ѝ търсех, но никога не съм попадал на подходящи модели - или ще са недостатъчен брой, или пък ще са нещо повредени. А сега тези направо ми легнаха на сърцето - предполагам, че и тя ще ги хареса. Аз снощи говорих с Бранко – те пристигат тази сутрин в 06:30, а като гледам и часовника в момента (09:30), правя сметка, че вече дори са се прибрали у тях и трепетно разопаковат подаръците от Родината. В петък вечерта най-вероятно ще бъдем всички на камара, когато пък Янкови са ни канили на гости заедно с Ваня и Бранко, та ще има да си приказваме надълго и нашироко за България и нейния славен, трудов народ. От друг един подобен “универмаг” си купих много хубав усилвател за механата. Нали ви бях споменал, че уредбата която купих за там има само фасон, па макар и много в “ретро” стил - качествата ѝ обаче буквално са трагични. Това наложи да търся друго озвучаване и преди известно време бях купил две страхотни тонколони от една гаражна разпродажба само за $7.50! Трябваше ми и някакъв усилвател, та все се оглеждах да намеря нещо подходящо. Това дето го взех всъщност е за свързване към компютър, малко е и с вграден басов говорител за супер ниски честоти. Леле-е-е, това малко китайско недоносче как бумти само - направо покрива и керемидите на къщата се надигат, като му издуя гласа до край. Вчера основно само с това съм се занимавал, ама пък стана много хубаво - даже сега имам намерения да инсталирам и малък телевизор, за видео възпроизвеждане. Но нека да се върна отново на търговския си вторничен ден…

Докато пазарувах, така по малко и от почти всеки магазин, сетих се, че Миленчо онзи ден спомена за някакво българско сирене, което той купил много евтино от специализиран гръцки магазин - само по $10 килото. А в супермаркетите го продават по $20 и ние отдавна вече не го вземаме на такива астрономически цени. Обикновено Даниела, при посещенията си в Аделаида купуваше по няколко бучки сирене от там, но дори и в тамошните гръцки складове, последното е вече твърде скъпо и специално за нас се явява неоправдано като цена. Когато Сашко е идвал на гости също ни е носил по някоя и друга кутия - общо взето не сме закъсвали за този така ценен по нашите земи артикул. Обаче с увеличението на цените, започнахме да се ограничаваме откъм безразборното му купуване и повсеместна употреба – пазим го само за салати; баниците и бюреците се правят с какво да е и каквото е най-евтино за момента, докато на българското сирене се пада единствената най-отговорна задача: да придаде необходимия нашенски вкус на шопската салата. Неничко много го обича и винаги като идва у нас му даваме да се наяде до насита, а на Ванеса обикновено го прекарвам през попарите ѝ, защото тя май не го употребява под друга агрегатна форма.

Та, както казват с питане дето се стигало и до Цариград, така и аз – оставям колата в гръцкия квартал и почвам да му обикалям улиците като смахнат. Тук дюкян да намеря, там да потърся – ба мааму и дюкян, няма такъв изобщо по пътя ми и тротоарите, които кръстосах няколко пъти! А пък махалата на шибаните гърчоля в Бризбън е малко по-малка от Дряново – трябва ти поне велосипед или барем един кон, та да го обходиш целия. Обаждах се на Миленчо, уж да го питам за адреса, но той пък в това време беше на работа и само му оставих едно съобщение на телефона. Най-после влязох в някакъв магазин, па се пресрамих да попитам търговеца и хората веднага ме упътиха, най-любезно при това. Хем нищо и никакви гърци, да им йбеш майната византийска – обаче ей ги нб: и те по-човеци от нас излязоха. Опасенията и неудобството ми бяха за друго – изтърсваш се изневиделица на някой хрисим търговец в скромното дюкянче и вместо да пазаруваш от него самият, та да му направиш алъш-вериша, ти питаш за някой друг, подобен нему дюкянджия. Море аз да бях на неговото място, в никакъв случай нямаше да упътвам някакъв голтак да търси друг търговец, вместо да купува от мен и от моя магазин! Обаче понеже ние балканците сме си ебали века и се пишем все по-гяволи и от Дявола дори, та заради туй ще има баят още да ни тъпчат и мачкат, де който и както свари. Както и да е – анализът в случая си е чисто мой и не обременявам никой да се съгласява с мен или пък да ми оспорва тезата. Така или иначе, на края разбрах къде е въпросната гръцка бакалия, само че мястото беше доста отдалечено и хич не ставаше за ходене до там пеш - върнах се на изходно положение и взех колата за по-динамично придвижване.

Магазинчето, което открих на въпросния адрес бе малко и до голяма степен приличаше на нашите родни бакалници (ама не като супермаркетите, ами още от доброто старо време на детството ни, дето всичко беше открито и се продаваше на грамаж – нищо, че бакалинът ни удряше в кантара и дорде още стрелката му се клатеше като махало на стенен часовник, онзи вече пишеше цената; естествено по-високата…). А пък номенклатурата на изобилието, като почнеш от боб, леща, па минеш през всевъзможните видове маслини, подправки, консерви и други чудесии, бонбони, вафли, шоколади, няколко вида брашно и още толкова чувала със захар, та стигнеш до заветното чисто българско и родно овче саламурено сирене; башка италиански, унгарски и германски салами и наденици, 99 вида кашкавали, топени и пушени сирена, олио, зехтин, вазелин за гъз и хапчета за хъс! Очите ми, бако, се изцъклиха като на настъпена от камион жаба, а кога погледнах съдържанието (въпросното сиренце) в онез тавички за по $9.99 килото, та направо лигите ми протекоха и се просълзих от умиление. В представите си тутакси видях, как една такава солидна бучица стои на няма и вилица разстояние от мен, баш до накълцаните ми на едро домати, доволно поръсени със солчица и обилно полети с олио; ама да плуват чак у шарланя! – абе аз още същата вечер си ги представих тези сценки на призрачни видения и бисерни сияния… Започнахме трескави преговори с търговеца за цената на една цяла тенекия със сирене, защото така или иначе общото количество щяхме да го делим между нас и приятелските ни семейства. На края спряхме пазарлъка на сумата от $123 и бихме ръката (а в тенекията има 16 бучки по 900 г всяка и се смята за 14.5 кг общо нетно тегло при такава продажба на едро). Аз купих още някои продукти и мезета от общ характер и се прибрах. Така завърши тази моя малка търговска одисея. За да започне веднага онази, другата - от вкъщи…

Вчера от сутринта все си намирам с какво да се занимавам – аз никога не скучая; даже и да нямам някакво ръкоделие за момента, мисля си какво пък бих могъл да свърша (е, не че го правя, ама пък поне мисля – щото съм чувал да има и други, дето и толкоз не правят). Завърших дисковете напълно и сега изпращам абсолютно всичко, което имам в наличност. После отидох при моя приятел доктора – исках да ме прегледа и да ме види: читав ли съм, чиня ли още нещо или хич за ничий курец вече ме не бива. Слуша ме човекът, гледа ме; човърка ми из дупките, даже кръвното ми мери и каза, че както пия вино и ракия ще живея барем до 120 години. Взеха ми обаче и кръв за изследвания, които аз и без друго исках да си направя, за да видим до къде съм стигнал с нивото на този мой шибан холестерол. Резултатите ще дойдат чак в петък и от там насетне ще правим нови сметки - колко животец е останал още. А пък до тогава – бой, ебан и сръбска музика; така се лекувам аз. Като се прибрах от лечебницата се залових с тези музики в механата и така си попълних денят, без да ми дойде на ума поне една бира да изпия, като съм си сам из дома. Даниела междувременно си дойде от работа, та и с нея се разправяхме с това и онова; стана време Ванеса да прибирам от училище и така целият ден се изниза като през фуния.

Снощи взехме мерки за местата, където ще се закачат картини по стените в новобоядисаните стаи, та днес една от задачите ми ще бъде и това да свърша. След малко излизам до пощата и като се върна започвам. Бойлера, който е на покрива и ползва слънчевата енергия нещо се повреди, че сега чакам майстори да дойдат и да го погледнат. Оплакванията са, че водата не се нагорещявала достатъчно – освен това нещо тече горе и се излива по керемидите на покрива директно в улука. Трябва човек, дето му разбира да го побутне - не е за мен тази работа, както преценявам и като я гледам отдолу; амчи това не ми е по специалността, бре – аз да не съм водопроводчик, я!

Ами това, драги читатели е вече съвсем всичко до този момент и час на деня. От сега нататък ще гледам по-честичко да драсвам по някой и друг ред, но пък тук в къщи времето ми е ограничено предвид хилядите неща, с които трябва да се занимавам, та не знам доколко ще успявам да се включвам и с по-пресните си новини от тази част на света. На работа беше лесно: де в обедната почивка, де през работно време като нямаше нищо друго какво да правя, докато сега всичко все мен чака…

10.08.2009 – Отново е понеделник, но не чак толкова шибан, колкото са били предишните, понеже сега не трябва да ходя на работа. Имам малко свободно време и реших да го запълня с предаване на поредния си информационен бюлетин за събитията по света и в частност у нас. След малко ще излизам – отивам до Нени, че е нещо болен и не е на работа. Ще му занеса супа, лимони и ще го видя какво му е, че аман от тревогите ми подир него. Напред закарах Ванеса на училище, изпратих 2-3 молби за работа и с това служебните ми задължения приключват.

Последните дни на миналата седмица не се отличиха с нищо особено и интересно, което да заслужава някакво внимание. В петък най-после изпратих колета с шапките и дисковете. Дано последният да се получи в пълна изправност и изрядност, защото онези хиени в пощата като ми казаха, че искат и $35 за изпращането му, та хептен ми се разхлопа сърцето. Проклел съм ги всичките до деветото им коляно – де да видим колко ще уловят ред заклинанията ми! Какви бяха тези техни цени и шибани ценоразписи? – за изпращането на едно или две кила багаж да ти отпорят кожата до кокала! Ние до сега доста добре поминавахме като изпращахме разни дребни неща де по тоз, де по онзи - обаче вече не се очертава никой по-близък да заминава за България, така че отново оставаме в плен под безмилостните лапи на омразните пощенски услуги в Австралия.

Като се прибрах в къщи, позанимах се малко с домакинска дейност - из механата, в работилницата; все има с какво да се човъркам и бъзикам. Вечерта пък ходихме на гости у Янкови, та си донатоварих пъновете от дървото, което отрязахме миналата седмица. Повеселихме се малко и се върнахме в къщи. Ваня и Бранко също бяха там, та си поговорихме за нашата мила родна страна - нали пък тя таман си беше дошла от България.

Съботният ден започна с урока на Ванеса по музика, както и с репетициите преди това. Аз успях да свърша някои дребни неща и в ранния следобед дойдоха Мария и Краси на гости. Те щяха да остават да спят у нас, ама той нещо се поболял, та не му беше до нищо. Някакъв зъб го тормозеше от сума време и беше изцяло на хапове, но независимо от всичко с него успяхме да орежем асмата на двора. Сега сме оставили само по една пръчка от корен и напролет ще очакваме много шума и грозде да има. С тях вечерта гледахме някои от концертите, които татко ни е записал, както и едни дискове, които пък аз бях правил и изпратил предния ден. От тези концерти съм оставил по едно копие и за наша вътрешна употреба, защото по време на процеса не мога да ги гледам и да преценявам качеството им. Запазил съм и самите компютърни оригинали - в случай, че някой прояви желание, да му ги запиша. Концертите, които аз изпращам не са нещо изключително, но все пак не са лоши човек да ги изгледа барем по веднъж и малко да си разнообрази времето с тях. В последните няколко дни пък се отворих на българска естрада. Намерих разкошни песни от близкото ни и далечно минало, които продължавам да записвам дори и в момента с най-голямо усърдие. Някои от тях аз имах от преди, но сега тези са сборни дискове със смесени изпълнители - като ги сложиш да свирят един след друг, няма да има нужда да се става от масата и да се “обръща плочата” всеки път, като свърши да свири. Най-шедьоврените парчета са от пълните дискографии на Лили Иванова и Емил Димитров, диск на Кичка Бодурова, както и други разни сборни албуми. Единственото жалко е, че това са все разни стари записи на музикалните изпълнения, без видео и последните стават само за слушане. Аз напоследък забелязвам, че се увличам повечето от концерти “на живо” така да се каже, с възможност за гледане на екрана, вместо само от едно обикновено слушане през уредбата. Но понеже тези песни са класически хитове и уникати в българската естрадна музика, ще се примиря и само със слушането им без да ги гледам. Повече от сигурен съм, че във фондовете и архивите на Българската Телевизия са запазени ако не всички, то поне повечето от тези велики изпълнения, ама трябва някой ентусиаст да седне, да ги изрови, да ги сортира, да ги презапише на видео дискове и да ги пусне на пазара. Виж, това вече е работа само за мен, ама кой ще ме допусне до тези архивни материали - нали нямам подходящото образование за талантливи деца от столичните елитни езикови и търговски гимназии, така ще си умра прост, неук и несъвършен “безпартиен”...

Неделната утрин за Ванеса започна с малко свирене на пианото, а аз през това време отскочих до битака. Купих ѝ едни нотни тетрадки да си композира и да си пише нотите в тях, както и да се упражнява. За нас взех един много хубав плафон за осветление – отдавна искахме да сменим лампиона в малката стая с нещо, което да не виси от тавана, защото е неудобно за този, който спи на втория етаж на леглото. Като тръгнеш да се качваш по стълбичката и задължително си удряш главата, особено пък онези, които буквално допълзяват до там в нетрезво състояние. Така, предвид безопасността и с оглед опазването на личния състав и посетителите без застраховка “Живот”, наложи се да сменям полилея, за да им увардя кратуните пиянски. Върнах се с покупките и се залових да помагам на Даниела, че тя пък щеше да ходи следобеда на женско гости и за целта правеше баница със спанак. В 12:00 заведох Ванеса на репетиции в училището и се прибрах да монтирам плафона в стаята. Наложи се да ходя до железарския магазин за материали, изгубих точно 2 часа за работа, която се свършва обикновено за 10 минути, но в крайна сметка всичко стана добре. Сега осветлението е много удобно за всички, но за сметка на това в стаята е тъмно, защото има само две крушки, които едвам мъждукат. Ще трябва да ги сменям с по-силни, тъй като Ванеса там свири на пианото и светлината няма да ѝ е достатъчна да срича нотите. След като приключих с дейността, беше станало вече и време да отивам пак до училището да си прибирам шоу-звездата от репетиция. Оставихме колата у нас и излязохме с колелетата на обиколка из квартала. След час си дойдохме и всеки се залови с някаква обществено-полезна дейност, докато си дойде и Даниела от женското тържество. Аз имах малко работа на компютъра, Ванеса си подготви следващия училищен ден и така почивните дни приключиха.

Тази сутрин се занимавам с общи дейности - изпратих няколко молби за работа, водих малкото на училище и след минута се приготвям за тръгване. Ще се видя с Неничко и ще се прибера следобед по някое време. Плановете за седмицата са с най-разнообразен характер - картини има да се закачат по стените в стаята на Ванеса; Валя на Янко онази вечер ми подари един много интересен свещник, та сега се чудя и него къде да го закова в механата. Имам едно буренце, с което се сдобих наскоро, но е много “безлично” и някак си обикновено, даже малко ми простее. За това ще взема да го обгоря и да му предам значително по-старинен и античен вид. Искам да приключа с дребните домашни дейности и да излизам вече по двора, където да довърша плочника откъм страната на къщата; последната стена трябва да се добоядиса и още редица други неща, които просто ще възникнат в процеса на изброеното до тук. Пиша и едни ноти за Ванеса на много хубав испански валс, който ние навремето свирехме с моите приятели. Имах един Владо, който тогава свиреше солото на цигулката, а ние с Бойко и Огнян дрънкахме отстрани с китарите. Сега този валс го възстановявам по слух и ще го аранжирам за изпълнение на Коледното тържество от Ванеса и Васко. Васко свири на цигулка и двамата с нея могат да направят добър дует. Той е едно от децата на наши приятели от скоро и много добре се разбират помежду си. Даже за още по-интересно мога да се включа и аз с китарата - сега търся човек, който да бие и дайрето. Въобще, имам множество творчески идеи и много ми идва на ума – не съм за проста “инджинерска” работа аз, на мен изкуство ми дай да създавам...

12.08.2009 - И днес имам известни свободни минути (то пък като че ли кой знае какво правя по цял ден, ама все пак...), в които реших да опиша с няколко думи фактите до този момент. Онзи ден отидох да видя Нени - нямаше температура; лекарствата, които му бяха изписали явно са подействали и сега му няма нищо. Единствено устата му се е изринала отвътре - най-вероятно от силните антибиотици, които е вземал, но до ден-два и това трябва да отшуми. Даниела беше готвила супа топчета, аз също забърках един градинарски бульон - само да топли и да пие от чашата. Таратор му направих, че искаше такова да яде; ягоди му разбих на нектар и това ми беше помощта. Още онзи ден му бяха правили някакви изследвания, защото докторите имали съмнения за свински грип. Те сега, както всички са под напрежение и стрес от тази животинска болест, та за всеки случай вземат превантивни мерки - даже и нищо да ти няма. Вчера резултатите били напълно добри и всичкото наред - с тези афти в устата обаче, които просто трябва да минат от само себе си. Казахме му да си слага кафе, да яде един специален мед, който е като мехлем за такива случаи - колко от инструкциите обаче ще се спазят, аз не знам... Нени е в болнични дни до края на седмицата - днес и без друго не е работен ден, защото се провежда традиционния панаир в Бризбън и всички почиват, за да могат да отидат да гледат сергиите (и сеирите на сеирджиите). Всъщност панаирът е започнал още онзи ден – мисля, че трае десетина дни, но днешният е официално обявен за неприсъствен. След няколко седмици, същите сергии, люлки и щуротии ще бъдат при нас, само че за наше село почивният ден се пада в петък, някъде по средата на Септември.

Като се успокоих, че Нени е добре, към 16:30 вече си бях у нас и започнахме да се приготвяме за някакъв фестивал на Ванеса, на който училищният хор, в който и тя пее щял да взема участие. Класираха се на второ място, но и това им е много по моя преценка, защото децата са дребни и просто още не могат да пеят, както трябва – нямат вътък, дрисльовците. Не знам как ги оценяват тези съдии и журита, но според мен имаше много по-добри изпълнения, които не заеха престижните места в надпреварата за първото място. Сутринта Ванеса пак е участвала на същата сцена, само че този път с мюзикъла, който подготвят. И от там са взели второ място, просто защото той самият още не е напълно готов и все още го репетират за представлението през Октомври. Независимо от всичко, вечерта беше приятна, обилно наситена с културно-масова дейност и детско изкуство. Прибрахме се сравнително късно и от там нататък нямаше време и възможност за обаждане по телефона. За това отложихме разговора ни за снощи, само че тогава вие пък бяхте заети с гости. Много се зарадвах като разбрах, че леля Венче от Враниловци ви е посетила - толкова приятни спомени имаме и от тези хора; жалко, че чичо Христо си отиде от този свят така рано и скоропостижно...

Аз вчера възстанових дейността си по завършване на домашните филми, които също чакаха своя ред доста отдавна. Занимах се с филма от сватбата в Тасмания, като се надявам днес вече да бъде готов. Веднага след това ще сглобя и едни материали – остатъци и сборни кадри още от рождения ми ден и разни други домашни събития. След малко ще погледна какво е положението и на работния фронт - спомням си, че преди година-две само като изпратех молбата си за работа в някоя агенция или фирма и до няколко минути онези отсреща ми се обаждаха по телефона за преговори, а сега всичко е потънало в гробно мълчание и злокобна тишина. Аз най-упорито кандидатствам тук-таме, никой обаче не си прави и труда да ми се обади - камо ли пък да ме вика на работа. Но аз от инат изпращам резюмето си по всички възможни места, пък каквото излезе на края, това ще е - все от някъде трябва да се подаде нещо; хич биля животът не може хептен да спре и да закриваме света – ба мааму пък, в края на краищата…

Днес следобед пак съм на преглед при моя човек, доктора - резултатите от изследванията, които ми направиха онзи ден са готови, та ще отида да видя кое как се движи. Те с жена си тръгват в неделя за България, но понеже имат много багаж, не съм изпращал по тях нищо.

Вчера, наред с моите български естрадни песни, народни хора и ръченици, записах и един концерт на Емир Кустурица. Снощи даже го гледахме и отначало ми се стори малко скучен (малко ми дойде пиенето – за това), но впоследствие става много емоционален и забавен (или поне на мен така ми се стори едва след третата ракия). Ще ви го изпратя наред с другите материали, това писмо и т.н. – въобще всичко, каквото успея да събера в следващите няколко седмици. Аз силно се надявам в най-скоро време да получите колета, който изпратих преди няколко дни. Там има достатъчно “занимавки”, с помощта на които търпеливо да дочакате следващата пратка.

За петък се очертава да отидем на гости на наши приятели, които за почивните дни са отседнали в един от мотелите, тук на Gold Coast. В събота пък сме на гости у Дарина и Игор по някакъв повод, а за неделя не знам още нищо. С това завършвам краткото си включване от тази част на света - очаквайте ни отново в следващото предаване, на същите вълни и честотен обхват...

19.08.2009 – Съдейки по датата на последният ми репортаж, изкарал съм точно една седмица в мъчително и тягостно мълчание. Днес ще се опитам да компенсирам това мое писмено и словесно бездействие, като започвам разказа си малко отзад напред; в смисъл, с начало настоящият момент - и вместо да вървя напред, ще се връщам назад, стъпвайки по връхчетата на събитията от предишните дни. В момента (08:55 местно време) стоя чинно в колата, паркирана в една глуха улица и малко встрани от офисите на някаква фирма, където в 10:00 съм “поканен” на официално интервю за работа (ау-у, каква чест ми оказаха тези добри хорица – направо оставам без дъх като се сетя за благородния им жест). Оставих Ванеса на училището и продължих, като умишлено взех и компютъра с мен, за да мога докато чакам да се изнижат минутите, да драсна и някой скучен ред. Сега имам на разположение само около час време, но пък следобед в 14:30 съм на друго интервю – то обаче ще бъде в Бризбън и се надявам, че в промеждутъка между двете ще мога да попиша малко повечко и при по-голямо спокойствие. Намирам се на около 15-20 минути път от нас, все още в пределите и околностите на нашия район - ако случайно ме вземат специално тук на работа, това ще бъде доста добре поне от гледна точка на пътуване и губенето на време във връзка с това. Само че още нищо не се знае по този въпрос и за дадения миг много трудно могат да се направят някакви разумни предположения - особено пък да носят и положителен оттенък (предположенията, демек). Едва след като приключа със срещата, ще мога да дам преценка на представянето си и какви са реалните ми шансове за успех. Като разбира се, това също не е чак толкова меродавно, защото последната дума на заключението ще имат съответните работодатели. Амбициите ми са да нахвърлям доста материал в това писмо, но в същото време не знам до кога ще издържи батерията на лаптопа и кога ще угасне напълно. Но каквото и колкото да е това – ще пиша до последния възможен момент, пък после ще видим какво ще правя. Тук е доста комфортно – седнал съм на предната седалка до шофьора, куфарчето ми служи за своеобразно бюро и на него съм разположил компютъра. Единственото обаче, което изобщо не отчетох при замисъла на това мое отчаяно писателско упражнение, е интензивно затоплящото се отвътре купе на колата, под напора на лъчите от все повече издигащото се нагоре към небосклона слънце. До края на седмицата синоптиците предвиждат да стане 30°C, с което последните искат да ни покажат, че и знойното австралийско лято е току пред своя праг. Хайде, аз да речем до началото на първото интервю ще издържа някак си на топлото, обаче после ще стане невъзможно да се стои в колата - особено пък по риза с дълги ръкави, уставно закопчана до най-горното си копче и вратовръзка, плътно стегната като примка на шията, съгласно всички модни тенденции и бизнес журнали.

При тази обстановка и състояние на духа, започвам разказа си почти от мястото, където го прекъснах миналата седмица - пак било е сряда значи, точно както днес (ба мааму - открехнах малко вратата да влиза свеж въздух, че взех да баялдисвам вече в тая шибана кола, вътре е направо като в пещ; вторият ми писмен сеанс най-вероятно ще се проведе в някое кафене или хладен търговски комплекс, защото жегата в купето съвсем скоро ще стане непоносима…).

Както вече бях споменал – напоследък заниманията ми през дните се състояха изцяло в изпращане на молби за работа, след което хвърлях усилията си върху завършването на филмите. Сватбарският филм най-после стана готов, а след него направих и този от Зоологическата градина, където ходихме миналата седмица с Ани. Исках да направя едно копие за нея самата, както и един диск специално за Митко Пенджерков. Всяка сутрин водя Ванеса на училище, след съответните пазарлъци и ритуали по закуските ѝ от рода на: “това ям – но това не бича го”. С тази разлика, че тя при мен има много малко шансове за успех – яде всичко, каквото ѝ дам, докато пред майка си например, тя може да изнася всякакви театри и постановки с капризите си; пред мен обаче нейните водевили не вървят. След като се прибера от училището, сядам и започвам изпращането на молби за работа – макар не така обилно и наситено, както беше преди, но все по нещо се намирва и ето, че резултата от опитите ми не закъсня. До този момент съм получил и доста откази разбира се, а много от хората дори не си помръднаха пръста да ми се обадят, поне да дадат своите оценки от представянето ми - па били те ниски и неуспешни. Това мен съвсем не ме обижда – напротив: само подсилва ненавистта ми към онази прослойка от обществото, която е влязла в ролята си на уж по-висша животинска форма спрямо нас да речем, простосмъртните и по-обикновени Божии чеда грешни. Веднага тук правя един своеобразен паралел с времето отпреди година-две, когато за кой ли път пореден вече, аз отново бях в процес на търсене и кандидатстване за нова работа. Абе докато им изпратя молбата си през Интернета и те вече ми звъняха по телефона, да се уговаряме за срещи, интервюта и да правим пазарлъци за заплащането. Сега обаче, няма бако таквиз неща – пълно мълчание от страна на агентите и особено пък от работодателите, дълбок застой и непрогледна тъмнина. Оная икономическа активност отдавна я няма вече и на стотна от нивото, на което беше тогава. Е, каквото за всички, такова ще бъде и за нас – редовете ми са повече аналитични, отколкото оплаквателни; просто констатирам настоящата политическа обстановка (защото икономиката е в тясна зависимост от политиката). Ако някой ми даде възможността отново да се закача за нещо, добре – ако ли не, ибаз го; имам хиляди други неща за правене по двора и из дома - лошото е само, че те не носят никакви доходи, а само някаква измамна слава и престиж на “майстор-развалко” от кръжока по “Сръчни ръце”. Та, думата ми беше за активността на работния пазар - амчи тя просто граничи или се върти около нулата, бре; по-скоро “пасивност” може да се нарече това тотално безветрие и катастрофално безхаберие. Но все пак всички се надяваме, че рано или късно ще излезем от това неравностойно положение и животът ни ще се заравни полека-лека – защото пък, аман ще кажа от дупки и ями по пътя си, аман вече и от препятствията му по трасето! Нали именно заради това съм тук сега и вися като паяк, чакайки търпеливо да стане време за срещата ми в този адски вече зной...

Така в най-разнообразни дейности преминаха дните от седмицата. В събота имахме урок - Ванеса този път свири и на пианото. Учителката по принцип уж е доволна от цялостната подготовка, но в същото време хич не ѝ спестява никакви забележки на местата, където има пропуски и на които трябва да се обърне повече внимание. Него ден бяхме канени на гости у Дарина и Игор – за целта Даниела направи една баница и в ранния следобед отидохме у тях. Те имаха гости от Сидней, някакви техни близки приятели от руско потекло, та много весело си изкарахме чак до вечерта в тяхната градина на зелената морава. Аз носех едни ноти с мен, като се надявах че и Миленчови ще дойдат, та да му ги дам, а пък той от своя страна да ги предаде на други наши общи приятели, чието детенце свири на цигулка. Глася ги уж двамата с Ванеса да свирят на българското Коледно тържество – да видим дали ще могат да се подготвят. Добре ама Миленчови не дойдоха на тържеството и ние на връщане се отбихме през тези наши приятели, че да им занесем нотите директно на тях. Хорицата много се зарадваха и ни поканиха на софрата си, та едвам тръгнахме посред нощ от тях. Децата много хубаво си играят, пеят, свирят, а и ние старите намерихме много обща приказка, та си изкарахме чудесно. Сега обаче ще ви оставя за малко, защото вече е 09:50 и стана време за моето шибано интервю. Разказът ми ще продължи, след като се установя на следващия си бивак – все още не знам координатите на местонахождението му...

О-хх, Божичко-о-о! – ама и този наш Дядо Господ като ми сервира понявга нещо, че като ме зафичи на някъде, та да не мога да се отфича на края! Ей го нб и сега – 12:50 е вече; седя във фоайето на една престижна сграда в сърцето на Бризбън, сърбам звучно от кофата с млечно кафе и размишлявайки за съвсем близкото си бъдеще, отново чакам да стане време за следващата среща. Пак ще почвам откъм опакото да разправям, защото то ми е най-прясно в главата и се явява най-вълнуващо за сега. С други думи – надолу ще следват впечатления от сутрешното ми интервю.

Точно в 10:00 се срещнах с трима души – собственикът на компанията, техническият ѝ директор и един от дизайнерите, в чийто отдел евентуално ще работя аз. Хората явно ме харесаха; същевременно аз харесах тях и въобще нещата напират към започване на работа в тази фирма. Обаче ме терзаят редица закономерни въпроси, на които ще търся отговорите едва довечера на кухненската маса - пред дълбока чаша с руйно вино и дебело нарязан шпек салам за мезе. Накратко – позицията е инженерна (този път и за първи път в кариерата ми на емигрант в Австралия, защото до сега съм заемал все разни други роли – малко по-второстепенни и на така престижни, но пък винаги на сцената и по специалността; с други думи: никога не съм бил статист, нямал съм и дубльори при изпълнението на каскадите...), със съответните подразбиращи се от само себе си известни отговорности обаче (именно които ме плашат и притесняват малко...). И тук ще бъда зает основно с конструиране и чертане, но се очертава да имам и редица други странични задължения, съпътстващи общия работен процес. Фирмата е изцяло за проектиране на скелета, които се ползват от строителите още преди построяването и по време на самото строителство на съответните сгради, мостове, тунели и каквито да са били други индустриални постройки или пътни съоръжения. Всички елементи по конструкциите им вече съществуват и са на разположение в наличната складова база – дизайнът ще се състои само в подходящото подбиране на съответните компоненти и съчетаването им в една цялостна конструкция, съответстваща на архитектурния план на сградата. Има да се учат доста непознати неща и да се свиква с новите положения и ситуации, но бедата не е там, защото аз се справям с новостите бързо и лесно. Проблемът възникна от това, че хората ме попитаха колко пари искам, а пък аз не можах да им отговоря нищо смислено, защото не знам какви са тарифите в този вид индустрия. Все пак това е материя, непозната за мен и коренно различна от помията, в която аз съм врял и кипял до този момент – не съм наясно нито с изискванията им, нито със стандартните им документи и прочие бумащина. А отговорността в същото време е огромна – скеле е това, не въжена люлка в някоя детска ясла. Ако рече да се изтърси надолу някой пиян дюлгерин от 55-я етаж на новостроящия се в махалата блок и гръмваме кат’ свински шутки целокупно – от другаря Генерален директор, та до чистачката стрина Куна, барабар с портиера бай ви Дико! Остана уж уговорката да им се обадя допълнително, обаче и аз самият не знам до какво решение ще стигна и най-важното – как? Ще оставя утайката да поотлежи малко в главата ми, защото ние в продължение на час и половина се разправяхме и разсъждавахме по всякакви други въпроси, само че кога опря работата до парите, почнахме да си вдигаме рамене и от двете страни на преговорите. Пределно ясно ми е, че платата ще падне драстично спрямо това, което получавах до сега като контрактор на свободна практика. С това пък ще се елиминира необходимостта от водене на счетоводни сметки за всеки спечелен и похарчен грош, защото автоматично влизам в друга финансова категория – вече няма да се водя физическо лице, представляващо съответната бизнес единица, ами се превръщам в най-обикновен служител (чиновник с ръкавели, ако щете). Въобще, много има да се умува по тези въпроси, като в същото време трябва да действам и сравнително чевръсто, защото може да има и друг кандидат за това място и да си остана само с умуванията – “Дорде умните се наумуват, лудите се налудуват”, нали и такава приказка имаше по нашия край. А предвид икономическото състояние на света и държавата ни в частност, комай ще дойде по-добре човек да има поне някакъв доход, макар и малък, отколкото хич никакъв. Ще правя обаче по-задълбочени анализи чак довечера - едва когато подредя празните си мисли редом с изпразнените вече винени бутилки пред мен; в момента не мога да си събера акъла и да разсъждавам адекватно, защото не съм пил и съм трезвен като водопровод.

Сега обаче за кратко ще оставим зачекнатият въпрос да зрее и да втасва сам, а аз мислено ще ви пренеса на останалите случки около нас. Както казах малко по-горе – в събота вечерта се озовахме малко неканени гости у нашите нови приятели, които за сметка на това пък се зарадваха много и заедно с тях прекарахме остатъка от вечерта в изключително приятна и весела обстановка. Те тази зима са си ходили до България, а иначе са от Сапарева Баня. Походили са доста из Рила и ни показаха чудни снимки и филми от там. Момчето спомена, че вече са открили някаква въжена линия (лифт) до Седемте рилски езера или поне до този район, както разбрах аз. Прибрахме се късно през нощта и легнахме веднага.

На другия ден станахме и започнаха ритуалите по закуски, палачинки, малко свирене и отиване на репетиции. Ванеса участва в един мюзикъл от училището, който репетират много усилено - малко през седмицата и по 3 часа в неделните дни. Това ни разкъсва в известни граници почивката, но нали пък изкуството е на почит и уважение у нас – съобразяваме се всички с това. Аз следобеда нещо се шувъргах из двора, с дребни и нескончаеми, като че ли непрекъснато извиращи дейности и задачи. Заснех на филм подробната обстановка от предния и задния двор, с всички елементи, украси и кичове. Тези кадри вече влязоха в цялостния филм, който съм приготвил за изпращане. Така в бъзикане и суетня премина и неделния ден, но поне набелязахме крупни “оздравителни” мероприятия за следващия ден (понеделник), в който Даниела по принцип също си е из дома.

Само изпратихме малкото на училище и пак си плюхме на ръцете. Занимавахме се с разчистване на растения, клони и вършина, които пречеха на един лимон да се развива и да върви в правилна посока. Наложи се да отрежем едно безсмислено дърво, но за да стигнем до него трябваше да се преборя и с един огромен кактус, заел вече застрашителни размери. А как боде проклетникът, няма да ви разправям! – бодлите му са големи, колкото иглите от шевната машина на баба Фанче: толкова дебели, толкова остри и още повече здрави и свирепи! Но пък като го подкарах с лопатата и “мамата”, та го направих на мармалад - башка него и всички малки израстъци покрай корените му. Оставил съм само по една малка туфичка на 2-3 места, колкото за асортимент - но видя ли ги, че се разраснат обезпокоително много и пак почвам да ги “третирам” с лизгаря. Цялата акция се състоя на долната тераска, където е дувара. Поразкрихме и единствената лозница, намерих пак един саморасъл домат, за който положих изключителни грижи. Надявам се да се хване и да даде много реколта, наред с другите от имението. В ранния следобед привършихме с градинарството и започнаха масовите мероприятия по почистването на района. Тъпкахме вършина в кофата за боклук, скачах отгоре ѝ да я претъпквам на няколко пъти – сутринта едвам я вдигнаха с камиона, защото много натежа от зелената маса. Даже останаха още дреболии за прибиране, с които се справих след като ни опразниха кофата. Пак я натъпках до върха, а пък битовите отпадъци от къщи ще ги носим с нас из колите и ще ги хвърляме по уличните кошчета. Така ще е до понеделник, докато дойдат пак с боклукджийския камион и изпразнят варела.

Междувременно се занимавам и с едно декоративно буренце, което купих за $2 неотдавна, но трябваше да сглобя и да оформя съгласно скицата. Понеже не ми харесваше на външен вид, реших да го обгоря, че да замяза на 100-годишна бъчва. Добре ама в пърлачката нямаше газ, а пък бутилката беше празна. Аз голямата, която имах я дадох на Нени за неговото барбекю, докато на мен Бранко ми подари една по-малка – само 4.5 кг, вместо 9 кг. От нея, с нарочен маркуч, редуцир и кран си пълня от време на време малката пърлачка, с която обгарям дървенията – съседът Рон ми я завеща, наред с многото други боклуци и джунджурии от неговата съкровищница, които е събирал в продължение на 45-50 години...

Точно на това място онзи ден ми свърши батерията и компютъра се самоизключи. Бяха ми останали 30-тина минути до срещата с агентите - допих си набързо вече изстиналото кафе и излязох малко до околните магазини за убиване на времето. А пък за да довърша мисълта си от тогава, правя това в днешната ранна петъчна утрин – за протокола, 21.08.2009. Тъкмо заведох Ванеса на училището, а Даниела още се въргаля из леглото, че гледам не ѝ се става твърде да шета на ранина.

Продължавам сагата от миналия ден - виждам че няма газ; отивам да напълня бутилката срещу $15. Заредих си пърлачката, а останалата сигурно ще изфиряса с времето, защото бутилката, която ми е дал Бранко изглежда че изпуска. Ама то нямаше как да се разбере това, дорде не я напълних. Така че разходите и увъртанията за направата на едно единствено малко и просто нещичко се умножиха и пак отидоха из висините - за кой ли път вече... Както и да е - свърших си работата, а когато това е и успешно, аз не гледам много-много с какви средства съм го постигнал. Това беше в понеделник. Същият ден ми се бяха обадили за интервюто и уж щеше да бъде следващата сутрин, но ми се обадиха повторно и го промениха за сряда. Следобедът пък и от агенцията се обадиха, че искали да ме видят и така се събраха двете задачи в един и същи ден да се изпълняват.

За резултатите от първото интервю вече знаете - само че това, което още не сте научили е, че вчера пък от фирмата ми изпратиха официално писмо в потвърждение на нашите уговорки, в което ми предлагат работата със съответното заплащане - въпрос е вече на някаква нищожна единица време да приема от моя страна или да отклоня тази примамлива оферта. Още не знам какво да правя и на къде да поемам... В същото време никой друг не се е обаждал да ми предлага някаква позиция, та вчера се принудих да изпратя една депеша до агенцията, с молба да побързат с решението си, предвид моята конкретна ситуация, че трябва да се залавям някъде другаде. Аз съм повече от сигурен, че ако поема ангажимента с вече предложеното работно място, още другата седмица ще ми стопят телефона от обаждания за тук или за там. Обаче в същото време не съм много сигурен доколко мога да рискувам и да си играя с огъня, като малко дете с пишката си – напълно възможно е всичко това да не случи баш така, както си го мисля, представям и мечтая аз. Така че, везните май ще наклонят към по-разумния развой на събитията и най-вероятно още от понеделник ще започна работа при тез хайвани, а пък от там насетне ще мислим какви ще бъдат резултатите и последиците от това мое, вероятно малко прибързано решение.

Значи - свърших и другото интервю онзи ден и си тръгнах. Бях оставил колата в една закътана странична уличка в предградието на столицата и от там до ситито се придвижвах пеша, с единствената благородна цел да спестя някой лев, вместо да се охарчвам излишно за шибания платен паркинг в центъра на града. Обаче като се върнах на мястото, където бях паркирал най-уставно и съвсем по правилата, посрещна ме една малка хартиена “честитка”, усукана безмилостно около чистачката, със съответната глоба за просрочено време над разрешените само 2 часа престой. А пък аз, понеже градските изпълнителни власти на Съвета и Кметството са ме клецали по този йезуитски начин не веднъж или пък дваж, та нарочно първо се огледах за наличност на ограничителни и забранителни знаци. Направи ми впечатление, че от другата страна на улицата такива времеви паркинг зони и ограничения нямаше. Тогаз с облекчение си казах, че щом като отсреща е така, то значи същите правила сигурно важат и за отсам; след което най-невъзмутимо и без капка безпокойство се намърдах между белите линии и тръгнах по своите свободни разходки из града. Е, сега кафето, което пих докато ви писах ми излезе $54.50 (с глобата от $50…). Ама не се трогнах много - даже не си спомням дали се и ядосах достатъчно. Само им теглих напосоки една тлъста и балканска майна, след което си тръгнах към къщи. Амчи що за безобразие, закони и правила имат тези тука, ве? - от едната страна на улицата да можеш да спираш колкото си искаш, а от другата (понеже няма нарочен знак), да важи общото предупреждение, че е разрешен само двучасовия стандартен престой (освен в случаите, ако изрично това не е променено със знак за съответното място). Аз сега ще обжалвам и ще се оправдавам пред органите на властта като изнасилена от негър бяла проститутка - белким уловят ред извиненията ми на ни чул, ни видял, нито пък разбрал. Ама тези театри едва ли ще минат пред Съвета – онези тунеядци и лапачи на държавна хранилка са безмилостно безпощадни, както междувпрочем и колегите им от Полицията. Най-вероятно ще си платя глобата като поп, но поне ще се поразправям малко, та да видят, че мисля и разсъждавам като разумен човек - борец за народни правдини и човешки свободи, един вид...

Тези дни се подложих на гореописаните силни емоции, без ни най-малко да съм ги очаквал и предизвиквал. Сега се ослушвам за позвъняването на телефона като глух петел - да не би случайно да звънне с някое по-загадъчно и привлекателно предложение, та поне да имам малко избор. Ако това не стане и днес, в понеделник ще се принудя да клекна на онези със скелетата. При тях също има 3-месечен пробен период и едва след това шефовете ще вземат крайните си решения. До това време може пък нещо друго да се окаже и да поема по съвсем различни друмища - ама знае ли човек какво му е писано, че да се подготви предварително...

Петъчната утрин вече е към средата си. След малко ще отида до Уоли да им завърша външната врата, която сложихме с него преди повече от година и все не остава време да я намажа с нещо. Те снощи ни бяха на гости и се разбрахме днес да свършим работата. После пак ще се мотая по двора и из работилницата - нямам ясна представа все още с какво ще се занимавам, но във всички случаи няма да бездействам, нито пък ще скучая. Утре вечерта сме на гости на други наши приятели, които наскоро си купиха нова къща в Бризбън. Почивните дни са ясни - какво ще донесе началото на следващата седмица обаче, за сега може само да се гадае. За това ще научите в следващия епизод...

25.08.2009 - И този месец е към своя край. Другата седмица вече ще сме нагазили в следващия, а до този момент нищо ново и по-различно не се е случило с главния герой в мое лице. Както казват англоезичниците – “Липсата на лоши новини също е добра новина”. При нас положението е горе-долу същото - няма лоши новини, но и с добри не можем да се похвалим все още. Миналата седмица и по-специално последните ѝ дни бяха много емоционални и противоречиви за мен. Основното, над което мислех и умувах беше приемането на работата, която ми предложиха хората от компанията за скелетата. В четвъртък сутринта получих офертата им и доста време ги протаках с отговора си, защото просто не знаех какво да им кажа. Занимавах се с други неща, само и само да не мисля какво ще има да става от тук нататък. В същото време поспеших и едни други агенти, които също бяха положително настроени към моята кандидатура за обявени от тях работни места, чиито отговори ми трябваха доста спешно вече, за да знам какво да отговоря на тези хора. Така в умуване и акълуване мина деня и започна дори следващият (петък вече). От тона на писмото им останах с впечатлението, че ме искаха да започна едва ли не в понеделник, а пък малко по-късно се оказа, че това не било баш така. Шлях се по магазините и убивах времето, като се надявах някой друг да ми се обади по телефона с по-изгодно предложение. Добре че моят малък Неничко ми се обажда след работа и дълго време приказвахме с него по този така наболял и толкова актуален въпрос на настоящето. Неговият съвет също беше да грабвам първото възможно предложение - особено пък сега, в тези трудни икономически времена и години. Под негово влияние и насърчение, като се прибрах следобеда, седнах и съчиних едно прочувствено и разтърсващо душите писмо до моите хора, в което ги уверих, че съм готов да приема предложението им за работа и че в момента си стоя в къщи и чакам те да ме посъветват какво да предприемам от тук нататък. Това беше вече в късния петъчен следобед и предвид краят на работното време, твърде вероятно беше те дори да не са получили моето сърцераздирателно послание в рамките на същия ден. За понеделник остана пак да дискутирам разни други предложения и опции с агентите, които най-акуратно ми се обадиха, не със съвсем положителни резултати обаче. От където и да го погледнех, единствената сламка, за която можех със сигурност да се заловя беше тази работа във фабриката за строителни скелета. Междувременно в понеделник получих и техния официален (и също толкова разтапящ сърцата…) отговор - в смисъл, че трябва да се изчака още две седмици, докато процесът по набиране на кандидати за въпросната позиция приключи напълно и те окончателно се спрат (евентуално…) на моята, иначе безупречна кандидатура. Дрън-дрън, Донке ле, дрън байовата – майната ви лелина, право във устата! В същото време, това разточване в подбора на идеалния вариант ми даде нов тласък и подем, използвайки всички останали алтернативи до последен дъх с надеждата, че до времето, в което ще трябва да изрека пред олтара своето отчаяно “ДА”, ще се е явил някой друг, чието предложение би било по-приемливо и по-изгодно за мен от финансова гледна точка. За това сега продължавам с пълна сила да изпращам нови молби за работа, защото до настоящия момент никой нищо не ми е нито предлагал, нито пък обещавал. През тези две седмици съвсем нормално би било да се яви някой друг за моето, уж “запазено” място и така тази позиция (която е и единствена за сега...) да ми се изплъзне изпод носа, както много други подобни. На този етап съм свил знамената, не шумя излишно около себе си и не размятквам много-много шпагите из въздуха. Атакувам всяка една възможна позиция, която се появи в мрежата, а каквото има да става на края, то ще си стане точно както Господ вече го е предопределил. За това с въпроса за моята прословута и нещастна работа приключвам да ви занимавам – смятам, че бях повече от изчерпателен и обективен.

В четвъртък вечерта Уоли и Нолин ни бяха на гости. Те са добре и се занимават с техните лични проблеми и грижи. Онзи ден най-после им завърших входната врата, която ние с Уоли сменихме преди близо цяла година. Тя е подобна на тази у нас, дървена, солидна и здрава - имаше нужда само от някакъв завършек. Взех пърлачката и обгорих орнаментите по подобие на нашата врата, полъснах ги после малко със шкурката и ударих една ръка от онази вълшебна течност, която не изсъхва с дни и седмици, но пък много хубаво защитава и предпазва дървото от влага, гниене и т.н. Тези дни ще я намажа с някакво масло за последно и това ще ѝ бъде обработката. Умишлено няма да слагам лак, както татко направи на нашата врата, защото у нас тя е на скрито, сухо и слънцето не я пече. Докато тяхната е изложена на атмосферните влияния, които са доста сурови понякога. Макар че полярните студове, снегове и ледове не са част от метеорологичните условия по нашите географски ширини, дъждът и безмилостното слънце са достатъчни фактори за бързото увреждане на всякакви лакови и други покрития. А така намазана с масло, вратата може да се опреснява от време на време и винаги ще си изглежда като нова. Докато ако е покрита с лак, той след време изгаря, започва да се лющи и бели - за да се нанесе някакво друго покритие, ще трябва пак да стържа цялата врата, подобно на нашата. Нямам нито толкова време, нито пък ентусиазъм вече за подобни ремонти и реконструкции.

В събота, както е по задължителната програма - сутринта започна със свирене, после дойде учителката и имахме урок, после пък Ванеса си изрепетира песните, докато ѝ бяха пресни в главата и следобеда бяхме на свободни занимания. Привечер отидохме в Бризбън у нашите нови приятели, които наскоро се нанесоха в нова къща и тържеството беше по този повод. Там бяха Миленчови, Краси и Светла и много дечурлига. Приятелите ни имат три, прибавиха се и нашите, но дребните също не са фактор за подценяване. Обърнаха къщата надолу с главата, особено момчетиите. Девойките се кротнаха нещо и се заиграха - ноктите си лакираха, косите си сплитаха и т.н. Обаче вагабонтите побесняха, та на края се наложи активизиране на индивидуалната насилствена изолация в отделни килии (стаи…) и прилагането на други превантивно-наказателни мерки от методиката на Макаренко. Ние иначе си изкарахме много весело – на края тръгнахме последни, както обикновено се случва на подобни пиянски форуми.

В неделя пак имахме разни похождения и разнообразни занимавки; също както редица домакински и чисто домашни дейности. Ванеса беше на репетиции в училището, след което пък ходи на рожден ден у своя приятелка от класа. Вечерта я взехме и от там отидохме на един парк близо до нас – току на брега на морето. Ваня и Бранко ни се бяха обадили, че ще ходят там, та да сме отидели и ние да се видим. Маргото беше с тях и нашите комшии - Тони и Поли. Ние също се присъединихме към общата софра - изпихме по някоя и друга бира, а с окончателното ни прибиране в къщи приключихме и с почивните дни.