Циганската група се състоеше само от 5 човека, като ръководителят им Антал Залай (пиша го и на латински, ако случайно не му се произнася така името – Antal Szalai), е първокласен цигулар – виртуоз; имаха втора цигулка, контрабас, задължителното цимбало и едно цигане на “карнето”, дето свири на всичко, което може да се надува с уста. Ама то бяха Брамс, Лист, Унгарски танци всички номера, цигански напеви, чардаши - абе една безкрайна енциклопедия специално в този музикален жанр. Подивяхме по столовете – концертът на групата беше разделен на две части по 45 минути, почти без никакви паузи между отделните изпълнения. То бяха сола на цигулката, че после на цимбалото - хеле тоя човечец с пръчиците, очила носи. Махнаха му очилата - той продължава да блъска с топчетата; очите му вързаха с един парцал - нотите продължават да се изнизват изпод виртуозните му умения! Магьосник! А пък цигуларят просто не подлежи на описание – Паганини с достойнство е оставил свои наследници под формата на талантливи последователи, който за пореден път може да бъде увековечен в лицето на този човек. Андрй Риьо също е изключително добър музикант, без съмнение - но тези типични унгарски чардаши и изпълнения не могат да се правят от чужденец; трябва да тече чиста циганска кръв в жилите ти, а не някакви примески, за да се достигне такова свръх-съвършенство. Хората продаваха и музикалните си дискове на края - обаче нямаха видео концерти и аз се въздържах от купуване. Трябваше да дам $60 за 3 различни диска и сигурно щях, ако обаче бях на онази предишната работа, която плащаше повече. Не че щяхме да обеднеем - даже с Игор се мълвяхме да се комбинираме и общо с тях да купим дисковете; после си ги презаписваме и всичко щеше да е точно, ама се отказахме на края и сега съжалявам. Мислехме си, че Интернетното пространство е пълно с изпълненията на тази група и че ще можем да си свалим нещо от там. Това предположение се оказа вярно, ама само донякъде - пълно е със статии и блестящи отзиви за тази така колоритна музикална група, но пък записи и други материали липсват. Марио купи 2 диска; от един друг човек ще взема и третия – в това не е проблема. Възприятието обаче е съвсем друго, когато виждаш музиката на живо и гледаш какво им правят пръстите на музикантите - само от гледането ти се завива свят, прави сметка колко репетиции и повторения е имало, докато стигнат до тук. Дали са ги карали насила, дали са им боли ръцете с куките за плетене за да свирят, дали са ходили на уроци и като стигнат къщата на учителката, съвсем леко са потропвали на вратата и като не ги чуе отвътре другарката, значи нея я е нямало – тогава беж, на бегом обратно в къщи, че фунийките чакат, “кър-кър”, колелото, приятелите... Мастилници и топове с хартия мога да изпиша по тази тема, ама ще се въздържа, защото сега хем ми е мъчно, хем ми е и малко смешно; и уж се смея, ама после пак се натъжавам, дорде ми потекат сълзите и ми овлажнеят очилата...

След концерта минахме отново през Светла и Краси да приберем Ванеса; последните “мухикани” бяха останали на масата и безмълвно си допиваха доволно стоплилата се вече прокиша от хмел; аз се опитах да внеса известна свежест и настроение сред позагасналите въглени, но то кога ти превие всичко и ти дойде въз-нагорничко, гледаш да си туриш само тиквата на нещо меко, а ако има и някой да те завие - приемаш го за бонус или като пожизнена даденост... Видяхме, че моабетът няма да може да се възстанови и възцари отново - взехме Ванеса и се прибрахме в къщи; а то си му беше и съвсем време за това де - 23:30 е баш час, в който да си вече легнал в кревата на топло. Аз обаче бях и огладнял, като се прибрахме - просто с влизането в къщи и като ме удари една домашна вълна; не се размина без да си засоля с нещо - хем съм на диета и аз, ама не мога да се спра да ям (че и да пия...). Духовете утихнаха едва след полунощ - а това беше в събота или по-точно в много ранните часове на неделята.

Не помня дали бях споменал някъде по-нагоре, но за неделния ден беше организирано друго едно светско мероприятие, дружеска сбирка в парка край морето, по инициатива на “младоженците” - ще попитате: “Кои са те?” Ами Бранко и Ваня - понеже нямали, завалиите църковен брак преди някакви си 30-тина години, та решили да се узаконят и увековечат пред Бог, както и да заздравят семейния си съюз с една повторна сватба. Преди две седмици, когато беше Международния Фестивал и ние продавахме кебапчета и тулумбички, те имали уговорка с македонския свещеник да ги венчае, по които причини били в невъзможност да присъстват на фестивала (младоженката после се оплака под сурдинка, че на жениха “комката” му дошла малко горница и вечерта едвам го довлякла до брачното ложе...; първата им официална брачна нощ по смисъла на “консумацията” се осъществила едва на другия ден, някъде чак към следобеда, веднага след излизането му от комата и за да не помислите, че съм мъжка клюкарка, умишлено се въздържам от подробностите по случая които знам, ама няма да ги кажа...). Та, инициативата беше сложена и решението взето на момента - цялата орда, след българското училище отиваме на парка. Ние вечерта от концерта си тръгнахме в проливен дъжд - такъв дъжд може да вали само в тропиците; ако сама капка падне върху покрива на колата, направо го пробива и влиза вътре в купето. Добре е, че тук не капят отделни капки, ами водата просто се излива отгоре като през ръкав, та поне не може да вдигне чак такова голямо налягане върху единица площ – общо взето, от небето се сипят реки и потоци от вода, все едно че някой отваря бозаджийски кран; отделни капки не валят. Почти при същите метеорологични условия тръгнахме с Ванеса за българското училище в Бризбън - като наближихме “столицата” и онези спряха кранчето отгоре (вероятно поради режим и недостиг на водата...) и дори се показаха няколко слънчеви лъча през един процеп измежду “купестата дъждовна облачност”, както се изразяваше навремето Любка Кумчева (стори ми се даже, че видях и цистерната в небето, от която поливаха обилно...). А пък звеното от “столичани” въобще не подозира какъв батак ги чака по нашия край - те се нагласили на парк да ходят, с дисагите, с павурчетата; добре се бяха подготвили всичките сватбари. И както обикновено става по тези географски ширини, вятърът на промяната раздуха кълбетата и като се облещи онова ми ти слънце от небето - пбра се вдигна, изсъхнаха мокрите ни крачоли и ръкави; абе, ще има моабет и това си е. При тази нова метеорологична обстановка, една местна група тръгна от нашия район, другата дойде откъм София (Бризбън, в конкретния случай) и всички се срещнахме на полянката с люлките и меченцата за децата.

Намерихме подслон под един навес - добре че беше покрива, да ни варди от слънчеви изгаряния; за дъжда вече не се споменаваше и никой не мислеше. Даниелчето пак не можа да вземе участие в тържествата поради служебните си обязаности, но ние се представихме достойно. На края последните доброволци дойдоха у дома да пият кафе - приютих ги в механата и под звуците на хубава българска музика завършихме този прекрасен ден. Там именно се взеха смелите и безотговорни решения, Архангеловият ден пак да се отпразнува при подобни условия и в същия състав.

Тук следва вече и първият ми работен ден в новата служба – именно седмицата, която изтече съвсем бързо, почти неусетно и за която стана дума в по-горните редове на моето поредно експозе. Иначе дъждът продължава да се излива на отделни по-големи или по-малки порции и ако валежите му вървят все така, неделното ни мероприятие май ще се провали - поканили сме 40 великомъченика, барабар с дребната им челяд. У нас вече нямаме маса (нали помните, как неотдавна ѝ ебах мамата на джама, в желанието и старанието си да помогна на Даниелчето). Така че, ако навън е мочурливо, спасение за нас няма да има никакво и тържествата ще се отложат поради лоши битови и климатични условия...

Точно на тази моя, последна за съботната вечер мисъл, Даниела снощи си дойде от работа и с нея седнахме на едно малко тържество. За наше щастие дисковете от колетчето също пристигнаха навреме - веднага пуснахме концертите и не мирясахме, докато не ги изгледахме всичките. Легнахме си чак призори в 03:30 и аз сутринта едвам се надигнах от постелята, че да водя Ванеса в Бризбън. В продължение на три поредни съботни дни тя ще ходи на някакъв специален курс, организиран от Настоятелството за Църковна и Катедрална Музика. Учителката ѝ я препоръчала, за да научи нещо повече за този така съвършен инструмент - органът. Казват, че това е бащата на всички останали музикални инструменти, чието звучене също е въведено в звуковата му гама и диапазон – във възможностите му са възпроизвеждане на тромпети, цигулки, контрабаси и всякакви други пискуни.

Към 08:30 вече бяхме на пътя - пристигнахме навреме, но се въртяхме половин час, докато намерим свободен паркинг. На края трябваше да влезем в един от закритите, които в събота са по $10 за целия ден. На мен ми трябваха само 10-15 минути, колкото да оставя Ванеса в класа, но независимо от всичко, цялата такса се плаща още на влизането - после дори и само за 5 минути да паркираш, така или иначе вече си дал своето “дарение” на Градския Съвет и Кметството. Между другото, аз така и не знам коя точно институция събира данъците и парсата от народонаселението – поради своето невежество и за всеки случай, в “молитвите” си споменавам и двете, защото смятам, че имат еднаква вина в узаконения обир, който ежедневно ни нанасят. Но пък, като се замисли човек - какво ли толкова би било значението, ако случайно узная? Мангизите вече са ми измъкнати от джоба – какво от това, че знам кой ги е “усвоил”? Според мен усещането е същото, както ако една мома или невинна девойка бъде изнасилена от някой случаен минувач – за нея дали би имало съществено значене точно от кого е била обезчестена, след като вече са ѝ отнели моминството по такъв насилствен и злодейски начин (е, освен ако не е била насилена от Ален Делон или Стефко Данаилов – това вече би било отделен частен случай, въпрос на чест и женска гордост, предполагам…). Както и да е – към времето, когато пристигнахме взе вече и дъжд да вали, а ние закъснявахме; по най-бързия начин трябваше да се придвижим към мястото на този своеобразен нагледен курс. Аз им оставих Ванеса и от там заминах по други мои задачи, а след 2 часа я взех и се прибрахме в къщи.

От Миленчо вече знам мястото на един гръцки магазин в Бризбън, от който често купуваме българско сирене и разни други продукти на много изгодни цени. Взех пак една тенекия, която е около 13-14 кг, а ми я дадоха само за $110. В супермаркетите нашенското бяло саламурено сирене го харчат по $20 килото - в гръцкият магазин обаче е наполовина. Маслините например там са по $4.50, а по гастрономите цена под $16-$20 няма, че и до $24 дори могат да стигнат. Напълних една картонена кутия със средиземноморски артикули, метнах в багажника и тенекията със сиренцето - сега ще си го поделим между апапите и ще славим гръцкото господство и владичество над останалия грешен свят. Като го свалих от колата и му махнах картонената опаковка, гледам че тенекията баят се беше издула - хем настрани, хем пък и капаците горе и долу. Какво ли пък да се окаже някое вмирисано на спарен войнишки чорап сирене, дето само аз мога да си го ям? Ама де тоз късмет, де го?...

На връщане минахме покрай Миленчови да си прибера детските сокчета и тези дни ще ги наложа направо в тенджерата да ферментират. От там отидохме в едни мебелни магазини, където трябваше да видим какви маси продават и главно по колко пари са. За щастие ние имаме застраховка “Имущество и вътрешно обзавеждане в дома”. От застрахователната компания искат две ориентировъчни цени, за да възстановят щетите по нашата счупена маса. Легендата или по-скоро притчата за пред техните представители и кожодери е, че децата са се гонили около масата и случайно са гътнали една огромна кристална ваза с цветя, която е стояла отгоре ѝ. При удара стъкленият плот на масата се чупи наполовина, а вазата станала на сол и е вече изхвърлена в боклука (защото веществените доказателства липсват поради абсолютното им несъществуване). Но пък чакайте сега, другарки и другари застрахователи - бедата ни не е само тази. За зла врага, видите ли, мобилният ми телефон също е бил в непосредствена близост върху масата и най-прилежно му се е зареждала батерията там по време на инцидента. Така водата от шибаната ваза залива и него, което го прави автоматично негоден за употреба. С други думи и съгласно изиграният пред агенцията водевилен спектакъл (театрална постановка в две отделни действия), сега чакам доставката и на нов телефон - ами те така стават белите, инцидентите, де; никой не го е пожелавал, ама то въпреки всички предохранителни мерки се е случило... Надяваме се да ни дадат някаква сериозна сума - за обезщетение на масата и телефона заедно. Ние от своя страна ще понадим още малко средства и ще си купим нещо свястно, но в никакъв случай повече стъклена мебел няма да влезе под покрива на скромния ни дом.

След обиколката на магазините се прибрахме в къщи - Ванеса се залови да свири, а аз започнах подготовката на утрешния Архангеловски събор в двора. Учителката беше преместила урока за следобеда, поради сутрешният ни ангажимент в Бризбън и във връзка с курса в катедралата. Същият разчет на времето се очаква да бъде и за следващата седмица, а за по-нататък не знам още нищо със сигурност. Така мина и самия урок, след който взехме с Неси колелетата и отидохме на обиколка из местността. Даниела е на работа втора смяна и днес - ще си дойде чак в 22:45, но то сега е вече 21:30. Ванеса чете книга до мен, докато аз пиша на компютъра и ме драска по гърба – тя уж иска да дочака майка си, но съвсем скоро ще я слагам да ляга. Утре ще отидем на битака много рано сутринта, а после започвам да се занимавам с огньове, пренасяне на маси, столове и чадъри от бараката, подреждането им в двора и т.н.

Надявам се да мога скоро пак да добавя още някой и друг ред преди да изпратя писмото. Имам готови няколко диска, подготвил съм и един домашен, но трябва да го обработя и запиша. Това ще е комай цялото съдържание на скромната ни пратка - е, ще шмугна и две “чоколатчета” да имате за подслада през студените зимни вечери. Напред записах диска с концертите - специално заради Майкъл Болтън. На работа имам колега - всъщност един от съсобствениците на компанията, който е натъркалял на жена си таман 3 дребни дечица, но две от тях са с много високи гласови и певчески данни. Единият се увличал по оперното пеене, докато другият - по естрадното. Обезателно ще му препоръчам този концерт, за да го гледат заедно с малчуганите – нека да видят на какво е способен един човек с истински талант и дарба. А може да им хареса и фолклорния концерт в началото, както естрадния и този на Васил Найденов. С тези мои заключителни слова, вече окончателно слагам точката на тази писмена част - лека ви нощ и до нови срещи...

15.11.2009 - Запънал съм се ей тука нб, в един паркинг и чакам да отворят търга, че да вляза да се разпиша, за да не помислят пък, че съм умрял. Неделя е днес, рано сутринта - 07:30. Тъкмо оставих Сашкови на летището и понеже пътят ми минава покрай това място реших да се отбия. Иначе да се подпътя специално от нас вече ми става далечко, но така от време на време и когато имам път насам - поглеждам да видя до къде е стигнал алъш-вериша с боклуците. Обаче хайваните отварят чак след час и половина и аз вместо да се шляя по улиците като безпризорно псе, реших че ще е по-полезно да освежа нескончаемата си сага с още някой ред. Това ще бъде вече и последният информационен бюлетин за настоящото ми писмо и в частност за историческият период от време, който то засяга и обхваща. Гледам, че и Коледно-Новогодишните ваканционни дни са се задали само след няколко седмици - така че хич не е изключено това да е и последното писмено комюнике за отминаващата си вече 2009. Нещата напоследък се спешиха поради факта, че бащата на наша близка си заминава на 20-ти този месец (което всъщност е в петък) и по него искам да изпратя малкия ни и скромен, но пък много сърдечен хабер от нас и тази част на света. За това ще гледам днес да завърша писмото си, да го разпечатам на работа през някой от следващите дни и в сряда/четвъртък вечерта най-късно да отида до Бризбън и да занеса пакетчето за изпращане. Така сме се разбрали с хората и така ще трябва да действаме. Разказът ми ще бъде дълъг и подробен, с оглед на това да предам максимално точно всички случки и събития до този момент, както да загатна и за някои предстоящи в най-близък план. А историята общо взето е следната:

Спомням си, че миналия петък успях да опиша злободневките около нас - предстоеше ни само да изкараме Архангеловден в неделя. Денят започна много рано, когато ние с Ванеса отидохме на битака да разгледаме боклуците и да си купим някоя шарена джунджурия. От всичките стоки на “изложението”, на края успях да намеря едни много интересни сувенирчета, които ви изпращам за подавка или за лично ползване - ще речете, какво им е толкоз интересното? Ами най-интересната част е, че те са произведени в Австралия, което ги прави уникални и едновременно автентични. Сега всичката тази индустрия е изнесена за производство в Китай и тук се правят съвсем малко и ограничено количество артикули - не съм даже сигурен дали изобщо съществуват такива изделия, които да се изработват локално. Тези сувенири са и на доста години като възраст - макар и чисто нови, те сигурно са лежали в някой склад с петилетки, дорде отново видят белия свят, синьото небе над биташката поляна и в частност да завършат земния си път в България и Европа въобще. Поради тези съображения купих и двете украшения, а от друга една сергия взехме ключодържателя - сигурен съм, че майка ще намери подходящ човек, за да го подари от сърце, по собствено усмотрение. От друг един павилион си купих празни дискове за компютъра и общо взето с това приключи пазарния ден. Прибрахме се и започна трескавата подготовка за следобедното тържество.

Нацепих няколко пънчета и разпалихме огнището. Извадихме масата от гаража, столовете, покривки, чадъри, посуда, тави, тенджери и множество други кухненски инвентари. Почнаха се салати, кюфтета, мезета - абе една малка сватба в Родопския край. Заприиждаха и гостите - отпред улицата ни приличаше като паркинг на мафиотско сборище: то БМВ-та, то Мерцедеси, големи, малки и средни джипове. Само автобуси нямаше и яхти - голям катун, каруци бол!

Всички приятели дойдоха, всички ми подариха по нещо, беше много весело и приятно до късна доба вечерна. Отец Тодор ми се обади специално от Аделаида да ме поздрави за именния ден - той никога не ни забравя. Наскоро си бил в България, баща му също е свещеник - навършил 90-те лазарника, а още служи и пее в черква; Господ здраве да му дава, дълъг и Богоугоден живот. Направили са му много хубаво юбилейно тържество - как не сме знаели кога отива, че да ви изпратя до с. Страхилово (Търновско); можеше да се разходите до там и да се видите – ние с него много се тачим. Ама карай - другия път ще отидете, на 100-годишнината. Те сега чакат внуче през Декември, та и покрай тях е една суматоха и галимация...

На края поприбрахме едно-друго с Даниела и легнахме като пребити - не исках да виждам повече никого... Добре ама в сряда пък нали пристигнаха Сашкови, с Лиса, бебето и Тийган – в пълен комплект. Хайде и с тях тържества и празненства, като последното завърши едва снощи. У нас дойде и Неничко, та къщата ни беше пълна до последния възможен предел от деца: наши/ваши, чужди, свои и по-общи, както внучета и всякакви неопределени други...

… И след общо взето цял ден тичане нагоре-надолу, отново в края вече на неделния ден, ще се опитам да си продължа мисълта от сутринта. През изминалата седмица нищо особено не се случи, освен дето се въртяхме покрай гостите от Аделаида. Междувременно застраховката ни изплати счупената маса, както и удавения ми телефон. За масата дадоха $1000, а за мобилния телефон - други $235, съгласно някакви техни тарифи и ценоразписи. За шибаната стъклена маса трябваше да предоставя на агенцията две отделни цени на подобна мебел от два различни магазина - естествено, че влязох в най-скъпите и екзотични, където освен че продават големи боклуци, последните са и достатъчно скъпи. Така техните цени бяха взети под внимание и одобрени от застрахователната компания, но независимо от всичко у нас идвал и нарочен техен агент (копой…), за да огледа лично щетите – той на място още преценил, че повредите са непоправими, след което веднага са дали ход на касовите бележки от магазина. Аз отдавна бях харесал и се спрял на една хубава дървена маса, тежка и стабилна, в комплект съответно със 6 още по-яки и здрави стола. На масата спокойно може да се изиграе цялата “Шопска сюита”, докато столовете могат да поемат само една двойка за “Ламбада”. Макар и произведени в Китай (нали ви казах напред, че всичко се прави там...), видът им е много солиден и масивен, с големи потенциални възможности за поправка и ремонто-пригодност, в случай на случайно възникнала нужда от подсилване. Покупката стана факт, буквално преди минути - таман докарах парчетиите в отделни картони, изкъпах се и седнах да пиша, защото не ми се разправя баш в настоящия момент със сглобяване на маси и столове. Към този комплект бях набелязал и бар-столове, на които ние стоим така или иначе в кухнята, но Даниела не ги хареса и на тяхно място купихме нова малка масичка за хола, която да е в тон с новата ни кухненска гарнитура. Проклетата масичка хич не ми влизаше в плановете за покупки, ама Даниелчето като си нарочи и науми нещо - няма мира, докато не го постигне (тя така свали навремето и мен – не, че аз много съм се дърпал, но все пак инициативата за нашия греховен съюз бе изцяло нейна, подкрепена от моята благословия и себеотрицание). Тая масичка, която имахме отдавна, напоследък доста ѝ вадеше очите и аз до този момент сравнително успешно отбивах постоянните атаки за нейната подмяна, но сега в магазина, след като видяхме вече новата, харесахме я и единодушно дадохме зелен семафор на покупката. Все още остава висящ въпросът с бар-столовете, като се има предвид, че старите вече се разпадат на отделни парчета и специално тяхната подмяна е неотложна и по-спешна мярка. Всъщност, те отдавна са на дневен ред, но не сме имали на ум, че и масата ще трябва да се сменя. Така според приоритета и степента на важност, покупките бяха направени. Е, малко със закъснение, защото Сашкови ги гощавахме на дървената скамейка в двора - вътре временно бяхме сложили пластмасовата маса от бараката, която остана неприбрана още след гостите миналата неделя. Но понеже времето се задържа хубаво и без валежи, та имахме тази възможност да излизаме вечерите на въздух, а дечурлигата оставаха вътре да си играят и да беснеят, необезпокоявани от “дъртаците”.

Така общо взето премина тази седмица - на работния фронт всичко е добре и спокойно за сега. С нетърпение очаквам шефовете ми да се завърнат, за да видят какво съм свършил според техните инструкции и да ми зададат съответните следващи задачи. Аз взех да се изчерпвам вече откъм служебни задания - каквото трябваше го направих, а без тях по-нататък не мога да продължа, защото нямам инструкциите им. Ще се побъзикам и утре с нещо дребно - ако до това време нямам отговори на зададените от мен въпроси, може да предприема една изненадваща няколкодневна почивка, докато шефовете се завърнат от братска Папуа и Нова Гвинея, където още има човекоядци, между другото - толкова много са “напреднали” там; и технически, и битово и почти във всеки един житейски аспект. Защото пък и не върви да стоя в офиса без работа и да потривам кълки, а пък в същото време хората да ми плащат “престой”, както беше по времето на развитото ни социалистическо общество (с познатата за нашите съвременници абревиатура, РСО); не е много етично някак си. А иначе служебната ми заетост е доста плътна - няма ги онези времена, когато можех да вися с часове на Интернета и да си кореспондирам с целия свят. Тогава положението беше малко по-инакво – докато сега, не стига че тия поначало ми плащат по-малко, ами от тук нататък ще се наложи и сам да си ги заработвам тези пари. Ужас, направо! - но добре поне, че има какво да правя и ще изкарам някой грош да посрещнем празниците. По-смели и далечни перспективи не смея да правя и да кроя планове без покритие. Каквото дойде, това ще е.

В събота пак водих Ванеса в Бризбън на този курс, организиран от Католическата Църква. Всички тези дейности и обществени мероприятия се провеждат и във връзка с някакви юбилейни чествания на града Бризбън (150 години от основаването си), както и на катедралата “Св. Стефан” (тя пък чества 80 години). Освен всичко това, на органът, инсталиран специално в тази катедрала му предстои разглобяване, за да му правят основен ремонт. За целта работниците ще трябва да демонтират повече от 900 тръби, фунии и тръбички, всяка от които издава свой собствен тон и звучи заедно с останалите, съгласно настройките на съответният изпълнител, който натиска клавишите разбира се – а пък всичко това, съобразено и със съответното музикално произведение; не отделен урок или курс, ами цяла наука. Онзи ден водили целия клас на горния етаж, където са монтирани краищата на всичките тези тръбища и Ванеса беше много впечатлена от всичко, което е видяла там. Една много тясна и висока вита стълба те отвежда в миналото, почти в света на Хари Потър, Вълшебникът от Оз и Алиса в Страната на Чудесата. В последната част на курса, която ще е следващата събота, ще бъде отделено и малко време за хората, които биха искали да изпълнят нещо на самият орган. Ванеса е подготвила няколко етюда, с които в същото време ще се представя на изпита. Учителката каза, че вече е утвърдена и датата за този изпит - 06 Декември. Пада се неделя, но понеже изпитващият има свое собствено студио и прослушванията се състоят всъщност в дома му, времето на провеждането му е почти без никакво значение - човекът си е у тях и може да прави каквото си иска. Предполагам, че изпитите ще преминат в сутрешните часове на деня, но не се знае колко кандидати има и дали няма да се проточи процедурата през целия ден. Но каквото кажат и както го искат - така и ние ще се съобразяваме с техните изисквания. За предния ден (събота), Игор ни е поканил на рождения си ден, но сега с този изпит на следващата сутрин едва ли за нас ще е удачно да се разтакаваме и развличаме по гости и партита. Трябва да бъдем бодри и свежи за постигането на максимално добри резултати, а после можем и да се подрискаме, ако желаем...

Паралелно с всичко до тук и в подкрепа на споменатата по-горе 150-годишнина от основаването на Бризбън, искам само да добавя, че нашето мило и родно Габрово е обявено за град също преди около век и половина, считано от днешна дата – през 1860, ако трябва да съм и исторически точен. Ако погледна още по-назад и хвърля погледа си по-далеч в годините и вековете, за градът ни официално се споменава дори от началото на XVII век, докато някои отколешни летописи и анали говорят за още по-предишното му съществуване като самостоятелен селищен център, със съответните занаяти и поминък на населението. Па си викам на акъла: дейба та’а наша оправия, заради която този български “Манчестър” едва крета в сегашното ни време разделно – с изключение разбира се единствено на периода, допреди който цинтите на руските вмирисани ботуши окончателно са изчаткали по калдъръма на пазара и конете им са рили с копитата си из паветата на чаршията. Съгласно статистическите данни, за момента Бризбън наброява малко над милион жители и числеността им расте денонощно, докато в същото време Габрово е намаляло от 80-90 хиляди, на едва 50,000 души (ако въобще може да се вярва на официално разпространените лъжи от политическата клика). Този факт може да бъде най-точно обрисуван само с едно изречение, което е останало запечатано в съзнанието ми още от ранните години на моето детство и по-късно юношество: “Какъв пич бях, каква п**ка станах”. Анализът е мой – изводите са за всички…

По време на лекцията на Ванеса, аз пък ходих до Консерваторията - препоръчаха ми една книжарница в нейната сграда, която обслужва студентите по музика. Надявах се, че ще мога да намеря някакви интересни материали, но нямаха такива. Остана ми само голямата разходка и обиколка на града, но поне се раздвижих пък добре. На връщане към нас минах през едни касапи, та купих малко изрезки от свинско месо, които смлях и смесих с шепа агнешка кайма и овча лой. Такива знаменити кебапчета направихме от тая заготовка снощи, че и бай ти Митю на “Афуза” не е правил таквиз великолепия през фашистко. Самият бай Митю може и да не е вече между живите (дано греша пък и човекът да си е жив и здрав) - спомените ми са съвсем пресни, отпреди някакви си 30-тина години. По онова време в кв. “Смирненски”, баш на завоя, където се чатали пътя за с. Недевци (направо) и за м. “Узана” (наляво, по моста над реката), по каменните стълбички нагоре се отиваше в едно изключително необикновено, по моему дори уникално кръчме, с напитките му ледени, с кухнята и скарите горещи, със сепаретата в колибите и сламените им покриви – въобще, с всички необходими атрибути и салтанати на битово-автентичното българско заведение от ерата на Освобождението (че даже и от Възраждането още). Именно тази малка кръчмичка се наричаше “Афуза”, мисля че по името на собственикът ѝ - бай Митю по прякор “Афуза”. Иначе това беше една проста махленска кръчма, но понеже ни се струваше безкрайно евтина, та редовно се посещаваше от нас като ученици, после и като студенти - башка от каруцари, местни пияндета и всякаква друга паплач. Дали това заведение съществува и в днешни дни аз не знам, но то определено е останало в спомените ми от онова време и години... Та, думата ми беше за снощните кебапчета - абе какви ти думи, аз просто нямам думи, бре! Какво да ви разправям повече - оставам безмълвен, с пълни уста приказва ли се?... Изкарахме всички много весело и забавно. Неничко си игра с бебето и го разнася напред-назад, прави му разни маймунджилъци и онова се заливаше от смях. Снимахме се на трапезата и по някое време той си тръгна, защото и днес беше на работа. Обърнали са ги на акорд, бачкат по 12-часови смени - плащат им здраво и работят почти денонощно за изкарването на обекта в срок, преди празниците по Коледа. Нени използва всяка една възможност за изкарване на по-голяма заплата и за това ходи на работа винаги, когато може да има и извънреден труд, отделно разбира се от редовните смени. Млад е, силен и здрав - нека работи, нека се блъска. А това видимо му доставя и удоволствие. Не можел да стои затворен в офис - щом не ще, да върви на строежа. Малко след това си легнах и аз, защото напоследък се бяха заредили едни тържества, едни продължителни “масови” сценки и моабети, та бях разтърсващо изморен. Освен това, днес сутринта трябваше да тръгваме за летището в 06:30 - докато натоварим багажите, кошчета, колички, денкове и вързопи, то все си е време. Успяхме да стигнем според разписанието - аз ги изтърсих с багажериите в чакалнята, след което поех към моя търг. Там, както вече знаете - пописах около час и нещо; батерията на компютъра свърши, но пък и тъкмо навреме, защото таман отвориха вратите за посетителите. Аз бях пръв, добре огледах всичко и подробно, обаче на нищо не ми се спряха очите и не съм залагал на никаква стока (таквоз чудо друг път не е било - все отмъквам по някой безсмислен боклук, обаче днешният ми ден беше доста ялов). Тъкмо пишех - обади ми се Даниела, че пералнята ѝ спряла да пере. Обясних си го веднага с измамата към застрахователната компания, върху която натоварихме масата и телефона, за загубата на които сме си виновни единствено и само ние самите. Но пък и застраховката си заслужава да я послъгваш тук и там за някоя мизерна стотинка - няма само да им плащам таксата, а назад да нямам нищо. Обаче така или иначе - сега имаме нова маса и столове, малка масичка башка + нов мобилен телефон, ама пералната машина е замлъкнала, та днес Даниела допирала парцалите си на ръка. Не знам дали ще съм в състояние да ѝ вдъхна нов живот (не на Даниела, бре – шибаната ѝ пералня имам предвид), защото обикновено тези съоръжения са много сложни, напоследък са пълни с електроника и всъщност ремонтът обикновено се заключава в подмяната им с нови. На всичкото отгоре, гаранцията от 5 години наскоро изтече и сега ще сме в ръцете на майсторите, които свличат по няколко кожи от бедния клиент, защото си наваксват пропуснатото от някой друг. Но който се улучи, жив го одират до кокала. Ще погледна и аз да не би да е някаква малка защитка, бутонче някакво както на пералните “Елпром” и “Роса”, обаче твърде се съмнявам, че това ще е решението на загадката. Но поне ще отворя капака отзад, да видя какво има вътре... Та, ако един проблем се изчерпи, на негово място веднага се появява друг (ако не и “други”) - нещо като в приказката за Ламята, Златната ябълка и Юнакът, който с меча като отсече едната глава на змея, пониквали други три на нейно място. Но и ние се борим сравнително успешно - ето аз днес отсякох една кратуна и хубавата маса със столовете станаха факт (защото отначало Даниела не ги харесваше особено...); не можах обаче да се преборя с втората “змейова глава” за бар-столовете и ще се наложи да търпя някакви китайски недоносчета, които “ламята” си е харесала в една друга “пещера”, през девет царства та в десетото... Но нали любовта е низ от компромиси, съображения и взаимни опрощения на греховете – демек, иска жертви, най-меко казано.

След търга си дойдох да сменя колите, че сутринта бях излязъл с колата на Даниела. Бяхме взели на заем едно бебешко столче от Миленчови, за да возим малкият юнак на Сашко на задната седалка; имаше и разни играчки, забравени из нас, шапки и джапанки се въргаляха цяла седмица по пода - все инвентар на деца с пияни родители, последствия от Архангелов ден. Та хайде, днес напъхах всичкото в една торба и отидох на българското училище да си им раздам стоката обратно. Ванеса изкара учебния час заедно с всички останали, но нещо не била много послушна - Мира ми се оплака, че потънах в земята от срам. Представям си вече какво ви е било на вас, като все с мен започваха и завършваха родителските срещи навремето. Не вярвам само да са се “хвалили” всичките учители с моя милост, за това съм си отнасял и боят, ама чак сега виждам и разбирам, че си е било с право и че е имало защо... Отвън, докато чакахме дечурлигата да излязат от клас, взехме решение с останалите майчици и татковци след учебните часове да има още един час по народни танци. Веднага записахме всички питомци да играят хора и ръченици, като ще ги обучава една много ентусиазирана, почти професионална танцьорка и наша приятелка разбира се. Така неделните занимания ще се поудължат малко, но всичко уж е направено с цел тези деца да не забравят корена си и от къде са дошли. Много от дребните калпаци са все “местно производство” и са раждани тук (като нашето например…), но пък това хич не им пречи да ценят и знаят произхода, бита и културата си. Това начинание започва от следващата седмица и всички се надяваме на успех. От Българското дружество има организирана танцова трупа за възрастни, които са доста напреднали и изнасят концерти тук и там за славата и престижа на “Българский лев” наш (имам предвид лъвът от Националния герб, а не пропадналата ни и девалвирана вече банкова разменна единица).

След училището всички се разотидохме, като ние с Ванеса минахме през въпросния магазин за мебели, секции и гарнитури. Там спазарих масата и столовете; прибрахме се - обядвахме и ние с Даниела веднага се върнахме обратно в магазина за последен оглед. Ванеса остана в нас да свири и да се упражнява, защото до изпита ѝ остават само 3-4 седмици и времето много напредна. Натоварихме столовете и малката масичка, обаче голямата не можахме да я съберем в колата на Дани, даже и със спуснати седалки и облегалки. И както всеки път се случва - трябваше да се връщам само за масата, този път с ремаркето. Имах малко други боклуци, остатъците от стъклото на старата маса, едно шкафче-мивка от Нолин и Уоли, което те подмениха наскоро. Нахвърлях всичко в каручката и хайде – първо ги закарах на бунището, за да ги изхвърля. После вече ходих до мебелния магазин, доприбрах остатъците и си дойдох. Сега всичко е натъпкано в работилницата и през седмицата ще вадя едно по едно, ще сглобявам и ще вкарвам навътре. Ще си имам занимание за дни напред - нали като мръкне и не може много да се прави, отделно от всичко дето и аз недовиждам вече доста чувствително и осезателно. Дори на работа вече се налага все по-често да слагам очилата, докато съм на компютъра. За него имам един чифт, уж със специални стъкла за работа на екран - с по-малко разсейване, отражения и прочие щуротии. Та с тях поминавам успешно - явно че натам отиват нещата; все по-зле ще ставаме, но по-добре - никога...

Сега вече е 20:00 и аз най-после приключвам с този мой безконечен разказ. Щях да правя и един филм днес - имам му “заготовките” и суровия материал, обаче нещо се отегчих и ще го оставя за утре. До сряда, четвъртък най-късно вечерта, ще трябва да съм занесъл пакетчето на нашите приятели. Човекът даже изрази желание да ви се обади, за да ви предаде лично поздравите ни и т.н. За път до Габрово едва ли ще му се намери време, защото той и поработва сегиз-тогиз – за това се прибира така набързо, посещението му беше само за кратък период от месец и нещо. Иначе бабата остава с нас да подсигурява тиловата част и обоза - зер и там се търкалят три луди глави, двама разбойника и една кака, дето не си пада по-долу от останалите. В комбинация вече и с Ванеса, настават страшни суматохи и ако им се удаде възможност, биха съборили една къща и да я направят на клечки за зъби - ей така, заради пакостта и идеята само. А пък и вие вече знаете какво паянтово строителство е тук - къщите им са като на Червената шапчица и на Гъбарко: да си отърка магарето гърба у дувара на колибата и може да ѝ падне покрива. Та сега поне приключих с писателската дейност - утре ще възстановявам филмотечното изкуство. Даже свършвам още по-набързо, защото специалистът Тони ще дойде да си прибере сиренето, дето съм им купил и ще даде малко акъл какво да правим с пералнята.

Обичаме ви безкрайно и целуваме горещо – всички прегръщаме силно: Даниела, Ангел, Неничко и Неси…