29.12.2010 – Днес, в не много ранната утрин, започвам да описвам преживелиците ни от изминалите 48 часа. Тъкмо закарах Ванеса на училището, където се провежда летният им музикален “лагер-сбор” и се върнах в квартирата, че да правим с Даниела плана за деня - която обаче още се увива с чергите в леглото и уж чете от книгата си, а пък същевременно и похърква; знам даже и до коя страница е стигнала, защото тя от снощи седи все на нея. През това безтегловно време ще използвам отдалата ми се златна възможност, за да драсна няколко реда на спокойствие и в промеждутъка, докато изчаквам окончателното ѝ ставане ще ви запозная с преживелиците ни до настоящия момент. Онзи ден, след като приключих с писателските си занимания и след като изневиделица дъждът спря, излязохме на кратък опознавателен обход около квартала, където вече се бяхме настанили предишната вечер. Доста повървяхме до главната улица с магазините – наред с това трябваше да намерим и адреса, където през седмицата щяха да се провеждат занятията на Ванеса. Аз уж знаех едно място, като си бях наумил че курсът ѝ ще бъде там, а то после се оказа грешно, независимо че ние намерихме и него. Тази сутрин обаче трябваше да отидем на съвсем друг адрес, в един много престижен Сиднейски колеж – отстоящ сравнително близо до нас, само че ако се пътува с кола, а не на пешеходно разстояние, както си мислех. Но за това, после…

По време на разходката ни намерихме отворен един гастроном и до него прилепен зеленчуков магазин, та си донакупихме някои провизии, главно хранителни. Не бива да се забравя, че през този Коледен период на годината работят много ограничен брой дюкяни – а този супермаркет беше собственост на някакви ливанци или принципно араби, които така или иначе не зачитат Рождеството Христово; останалите правоверни като нас обикновено не работят по това време. По пътя, докато пътувахме за насам, намерихме една доматена нива, пред която имаше тараба и човекът продаваше прясна стока – току що откъсната. От него си купихме 3-4 кила чудни домати и сега хладилникът ни е пълен – за мезе поне няма да закъсаме; само дето ракия няма, ами се давя с една пършива водка с цвят и мирис на денатуриран спирт за горене (съвеЦка – какво друго очаквате; но понеже е евтина, та по принуда се жабуря с нея, а не че ми е много вкусна на езика и гърлото…). Напазарувахме си обилно от въпросния супермаркет, сякаш друг път не бяхме влизали в магазин и га че ли кулинарни артикули не бяхме виждали до тогаз. Като се подпътихме обаче назад с по две найлонови торбички в ръка (сакчета, казано на чист габровски диалект…) и едвам се довлякохме до блока, тогава чак разбрахме, че малко сме попрекалили с пазара и в лакомията си доста сме се увлекли в купуването на непотребности – башка пък за количествата им. А като изходено по тротоарите разстояние имах чувството, че вървим от Бойката до Гачевци, че и малко по-нагоре - към Трънито даже. Абе, с една дума и накратко: голямо блъскане падна, табаните ми се отпраха от вървеж. Него ден барем дъжд не ни валя, но пък иначе времето беше хладно и неприветливо (и пак добре че бе такова, че ако се беше улучила и някоя лепкава, 40-градусова жега, с каквито топлини е известен района, направо захвърлям торбите в някои драки, че ти еба’ам и шунките, и пастърмите, и кашкавалите, че и сиренето барабар с останалите джунджурии). От очакваните, тъй дивни и чудни изгледи към ситито, мостът и залива с Операта се виждаха само влажни мъгли и купесто-дъждовни облаци. По едно време за кратко се проясни и ние излязохме на терасата горе на блока, за да хвърлим по един птичи поглед и от там. Е, действително че гледката на панорамата е много красива, но за да ѝ се радваш и наслаждаваш трябва баш там да си опънеш палатка или да си сковеш заслон (нещо като кучешка колиба), че да имаш изглед по всяко време на денонощието. Блокът ни е висок 8 етажа, като ние се помещаваме малко над средата му (на петия…); въпросната тераса се явява като последна инстанция преди срещата с отвъдното – над нея вече е само небето и вселенския ни Спасител. Баш пред нашия обаче има и един друг блок с огромно дърво отпред – ако то се отсече, а пък кооперацията я взривят до нивото на нейните основи, тогава може би и евентуално ние също ще виждаме по нещо забележително от градеца. В противен случай ти остава само въображението или да тичаш горе на покрива – да се полюбуваш малко на прелестите и веднага да слизаш долу, за да миеш чинии или да режеш лука за салатата. Независимо от всичко обаче, не може да се каже, че не е красиво – поне докато денят е по-ясен и отсъстват мъглявините от мръсотията във въздуха...

Когато се прибрахме в късния следобед от продължителната ни пешеходна разходка, от там насетне пък трябваше да се разправяме с Интернетната връзка в апартамента, защото отначало имаше някакъв кусур. Обадихме се на управителя, който живее през един етаж под нас – човекът дойде и за миг оправи всичко. Сега имаме връзка с целия свят и светът естествено с нас (не че някой се интересува от нашето съществуване – по-скоро ние се интересуваме от света и неговите малки човечета, част от които сме и ние самите). Веднага разпратих множество малко позакъснели Коледни пожелания, които включваха поздравления и за настъпващата Нова 2011 година. Надвечер с булчето си направихме една мощна доматена салата, удавена в олио и побеляла от сол и сирене, с много лук – от шишето с питейния материал, който трябваше да ми стигне уж за цялата седмица останаха да се плацикат само два пръста течност на дъното; пак трябва да купувам – омръзна ми, мамка му. После вечеряхме с каквото Бог дал и така поминахме първия ден от престоят ни в Сидней; оцеляхме, с други думи…

Вчера вече излязохме из града на малко по-сериозна екскурзия, тъй като и времето беше благоприятно за целта. Валежите напълно спряха, въпреки че мрачното и по-хладно време продължаваха да ни карат да се обличаме по-дебело. Наши хора ни посъветваха къде и как можем да изкараме денят, какво да посетим и ние строго следвахме техните инструкции и мъдри напътствия. Купихме си билети за градския транспорт, които важат за цял ден, независимо на какво се возиш и до къде отиваш. Един такъв билет струва $18 за почивните дни (детският е $14), а само от нашия кей долу на водата до Операта отсреща, едно пътуване струва над $5 и то на човек. На връщане - още толкоз. Така че ние имахме голяма сметка да похарчим еднократно $50 и да се возим безкрайно - колкото и до където си искаме. Билетите са валидни за влак, автобус и всички многобройни лодки и малки корабчета, които щъкат из залива на океана и нагоре по течението на реката – тук на местния жаргон им викат фериботи, обаче за мен са си баш истински кораби (амчи как няма да е така, след като най-големите лодки качват по 1150 човека на борда си, капацитетът на средните е около 400 души, а по-малките возят между 150 и 250 глави добитък).

Разстоянието от нашия блок до пристана (спирката на лодките) се взема за около 5-10 минути ходене пеш и това беше единственото ни физическо упражнение за деня – е, разтъпкахме кокали около Операта, малко от алеите на Ботаническата им градина също закачихме, че тя цялата няма обхождане; после пък в ситито се озовахме, та хич не мога да кажа, че не се и изморихме на края. Но това премина под формата на нашата задължителна тренировка, която ние тук не можем да провеждаме пълноценно и ежедневно. От отделните плавателни съдове, по които се качвахме за дадени отсечки правих снимки и с камерата, но се опасявам, че поради неясното време едва ли е излязло нещо добро като качество на изображението – като направя филма, едва тогава ще се разбере (и то ако сколасам с времето). За сега ще трупам само суров материал, пък после ще видя какво ще сглобявам и свързвам във вид на цялостно произведение.

След смяната на 3-4 лодки, на края с последната се прибрахме обратно на нашия кей – полуживи, доволно капнали вече от умора, прежаднели като скитници в пустинята Сахара и прегладнели като диви горски животни през зимата, въпреки че през деня пощипвахме от тук от таме по нещо дребно. Малкото омръца и оскимтя орталъка с капризите си, но с разни залъгалки общо взето се държа прилично (плясках я само на два пъти – иначе не сме прекалявали с възпитателните и още по-сурови наказателни мерки, защото тя по принцип мнооого слушка). В този миг си спомних за времето, когато ме водихте в Полша – тогава аз не бях по-малка дришня от нея и сигурно по този начин съм ви отровил не една почивка и екскурзия; хем тогава вече бях уж по-голям, през лятната ваканция в 7-ми за 8-ми клас. Едва сега виждам, че и това е било нормално, ама човек го разбира едва когато му дойде до главата...

Снощи също бяхме на доматена салата и разни други мезета за разнообразие; следобеда се свързах с нашия роднина и близък - разбрахме се в четвъртък вечерта да се видим с тях (всъщност това е утре). Междувременно ми се обади и една друга далечна позната, с която аз се познавам само “задочно” покрай Дарина и Игор – в някой от предстоящите дни с тези хора също ще направим едно приятелско виждане. От мероприятието на Ванеса има някои концертни вечери, на които ще можем да присъстваме и ние - като посетители от “по-първа ръка” и приближени на участниците.

Самата Новогодишна нощ все още не е известно точно под каква форма и при какви обстоятелства ще изкараме – Сидней е един от световноизвестните градове с уникалната си заря, която се провежда по традиция точно в полунощ на 31 Декември, наред с множеството концерти, които се изнасят на открито в района на Операта и мостът, който свързва двата огромни административни центрове на Северен Сидней и същинската централна градска част. Залповете и илюминациите се наблюдават на живо буквално от милиони хора (отделно от телезрителите по целия свят). За да си запазят места в околността на районите, определени за тези мероприятия (главно в Ботаническата градина и около Операта), мераклиите застават там от сутринта или се установяват на временен бивак още от вечерта на 30 Декември. Там спят, там ядат и пият; серат и пикаят в подвижни пластмасови (химически) нужници, които градската управа инсталира специално за вечерта преди Нова година. Ние чак до такава крайност няма да изпадаме, тъй като можем да излезем на терасата на нашия блок, която е направена именно заради тази заря. Много от блоковете в околовръст имат подобни платформи на покривите си, от където празничните илюминации могат да се наблюдават безупречно (и най-вече – безплатно). През останалото време от годината, тези площадки се използват от живущите за простиране на прането, но в Новогодишната нощ обикновено парцалите се прибират за гладене. Ние имаме покана и от Академията на Ванеса, от чийто покрив зарята също се вижда прекрасно – все още не знаем какви ще ни бъдат плановете за вечерта и за сега не сме се ангажирали с нищо и никой. Е, нещо ще измислим – нали има няколко дни до тогава.

Днес вече времето дори е и слънчево, което предполага по-приятна разходка и направата на по-хубави филми и снимки. Довечера в 17:15 ще трябва да приберем Ванеса от училището, а утре сутринта ще я водим пак, само че на друго място. Този път плановете ще ги правим без много мислене и умуване, на място и според обстановката - така че предварително не мога да кажа кое как ще бъде. Ето защо в настоящия си материал ще описвам събитията едва след като те вече са се случили. Сега, понеже повече нямам нищо смислено, което да добавя към така обрисуваната с простите си думи картина, свършвам до тук и се залавям с разбуждането на Даниела - защото вместо да вземе, че да става вече, тя заспа повторно, моля ви се; ебаси жената, с която Господ така любезно ме “сдоби”!...

31.12.2010 – Е-еех, драги ми читателю и любезни мой слушателю – дойде най-после краят и на тази календарна година, изпълнена с много емоции, най-различни вълнения и преживявания от всякакъв характер. Макар и далеч от къщи (а още по-далеч от бащин дом, роден край и род в Родина…) в следващите няколко минути ще се опитам да направя заключителният си за този период обзор, като в същото време ще разказвам и за нашата малка екскурзия, която е почти към своя край. Часът е 18:00, което е местното Сиднейско време – 1000 км по-нагоре е все още 17:00, а далеч назад, през девет планини, та на майната си чак в десетата, в едно малко царство наречено Велика България, часовниците показват 10:00 и отрязъкът от разглежданото в момента време може да се класифицира все още като ранна сутрин. Отново поради географското ни отстояние спрямо Слънцето, за Новогодишна трапеза и вечеря е твърде рано дори да се говори, тъй като навън все още е светло, горещо и неприятно ветровито. Ефектът от свирещият в дупките на прозорците вятър е много силен и освен неприятния, непрекъснат вой, който пронизва ушите ни, създава илюзия за страшна снежна виелица и фъртуна, топли пушещи камини и парлив, почти изгарящ джигера вкус на греяна ракия с мед, смесен с нюансите от аромата на киселите зимни мезета. Това разбира се, е само временно чувство, обзело ме в момент, докато пиша настоящите си редове и без да поглеждам навън през прозореца – в действителност е топло, ясно и слънчево, а от така картинното описание за Новогодишна нощ няма даже и помен. Е, греяната ракия сме я подменили с ледена водка директно от камерата на хладилника; в ролята си на киселите мезета влязоха пресните домати на добрият италиански фермер, от когото ги купихме онзи ден, а вместо старателно опалената селска камина трябва да търпим и жегата, която бълва фурната, където пък в една тава се пекат тлъстите ни вратни пържоли. Като прибавка към всичко това ще бъде само една елементарна картофена салата, с много лук и майонеза (за жалост, купена от магазина, защото тук условията на живот не позволяват приготовлението на домашната ѝ разновидност, каквато правя аз толкова успешно вече години наред с цели яйца, олио и лимон). За десерт има и някакъв малък студен сладкиш, който пък би трябвало да замени една хубава и мазна домашна торта, с много шоколадов крем, избит от истинското масло на истинска селска крава; със същия пандишпан ще трябва да си опресним и спомените за сочните и вкусни традиционни баклави, които по това време на годината се плюскат на поразия и безогледно от всички, без да се отчитат нито шибаните им калории, нито пък впоследствие нивото на сладост в урината и кръвната ни захар (тук аз най-искрено и дълбоко съжалявам диабетиците – простете за моето неволно отклонение). Всичко това обаче е, което тепърва предстои – аз всъщност пак започнах да разказвам отзад напред, но понеже в момента гледам зорко и следя отблизо процеса на кулинарните приготовления, та затуй се хванах у първото нещо, връз което ми се спряха очите.

През последните дни, специално ние с Даниела доста походихме наоколо и направихме няколко малки локални посещения на магазини, паркове и забележителности; общо взето кръстосвахме улиците на Сидней и повечето си убивахме времето без някаква специфична конкретика. През това време Ванеса беше на училище, като ние всяка сутрин я оставяхме към 08:30 и прибирахме към 17:00. Междинното време беше отредено само за нас двамата и нашите пълноценни променади, опознавайки кътчетата на огромния град. Действително, че това е едно космополитно място (аз често “зло”/употребявам с тази купешка дума, но пък нямам друга по-добра и по-подходяща в речника си за обрисуването на този така гъсто населен пункт от света...); тук всичко е сбито и сгъчкано поради липса на място и простор, с тесни и малки улици, задъхващи се от денонощен поток и грохот на коли, камиони и автобуси. Ограниченията на скоростта се движат между 40 и 60 км/ч, но попаднал в обкръжението на всички останали участници в движението, имаш чувството че всеки момент ще те връхлети някой от тях и ще го направи с подчертана охота. За адския трафик не ми се иска да споменавам нищо, защото и за там нямам достатъчно красноречив речник, че да опиша абсурдността и какафонията от хаотично движещи се превозни средства, вечно бързащи за някъде и препускащи по и без друго натоварените пътни артерии. Говорим за около 6 милиона население – ситуация, която вероятно не би била чак толкова трагична, ако имаше достатъчно място, на където да се разпростре този град. А пък морето е от едната му страна и понеже то е единственият критерий и мерило за просперитет по смисъла на това, колко близо живее човек до бреговете му и виждат ли се, аджеба неговите плажове и пясъчни ивици от терасата на кухнята или трапезарията, та куцо, кьораво и сакато се тъпче нататък, в бясната си надпревара за надмощие, главно на пазара за недвижимите имоти. И ако градът е помпозен и “космополитен” с огромните си сгради, красиви шосета, мостове и други пътни съоръжения, то наемите и цените на къщи и апартаменти пък са “космически” - като тук говорим за един ценоразпис от порядъка на няколко милиона долара само като начало, та се стигне до имоти с баснословни цени от порядъка на много милиони, че и по-нагоре по скалата. Какво работят тук хората, как се препитават и какво получават срещу вложения си труд, за да могат да си позволят този висок (и много стръмен…) жизнен стандарт? - не ни стана много ясно, а пък и няма кого да попитаме. Но фактите са такива и ние с радост очакваме денят на щастливото ни завръщане към по-спокойната обстановка и домашна атмосфера на мястото, където ние си живеем, необезпокоявани от лудницата на урбанизацията като най-общо понятие. Много ни харесва всичко, правят ни впечатление много красиви и помпозни неща, обаче не – мерси; да му се радват други, ние не можем да се впишем в тези кръгове на Ада. Днес например, съвсем случайно се обърках на пътя (а това по принцип е често срещано явление – особено за някой, който изобщо не познава местните улици); че като почнаха едни магистрали, едни платени пътища, едни камери, дебнещи за превишена скорост, едни чудесии – след повече от час въртене в кръг и прекрасно оглеждане на ситито от всичките му страни и посоки, аз на края бях за “Диазепам” или “Валиум”! Такива задръствания по пътищата не можеха да ми минат и през ума дори, че съществуват - но слава Богу, всички сме живи и здрави; сега само чакаме започването на вечеринката.

Много неща в подобен дух могат да се напишат и изприкажат, но тук моята цел не е да правя реклама (или антиреклама...) на това място – аз просто описвам през какви перипетии ние трябваше да минем, с полуразложения съединител на колата, който от време на време преплъзва точно, когато някоя мръсна и нахална гад с местна регистрация, застанала зад кормилото на мощен, супер скъп и супер луксозен автомобил те подпира отстрани и те изтиква към перилата на моста. В Операта ли искаше да ме натикаш, бре серсемино майни; да гледам Новогодишния концерт/заря направо долу от водата, плавайки безпомощно с колелата нагоре? – ама че скопен полуидиот! (пардон – какво изобилие от цели идиоти и концентрация на подобни има в тоя градец; да му пикая аз на космополитността, след като неговите труженици са такива, че и чеп за зеле не става от тях)...

Независимо от всичко, ние вчера се добрахме с колата до един от най-известните квартали на Сидней, с красив и оживен плаж, който с нищо не превъзхождаше нашите по Gold Coast, да не споменавам Созополският, Несебърски, Китенско-Приморски или пък Мичуринският морски бряг. Умишлено тук Варна и Бургас не ги включвам в класацията, защото сравнението им не би било много равностойно (в полза на Ахтопол да речем – да ме прощават варненци и бургазлии...). След като едвам намерихме едно единствено място за паркиране, всред тълпата от почиващи летовници и то само за 1 час, за кратко и ние се сляхме с шарената сган от най-различни националности, чиято основна цел беше да попиват слънчеви лъчи и да правят морски тен, без да се притесняват ни за рака на кожата, нито от озоновите дупки, застанали баш над Австралия и разни други важни придобивки на 21 Век. На връщане отново трябваше да минем по същия мост, под който по принцип преминават всякакви кораби и яхти. За зла врага обаче, точно преди да премине нашия поток, част от който бяхме и ние, мостът се вдигна и трябваше търпеливо да изчакаме бавното и тържествено изнизване на нечия фрегата с по-висока мачта, собственост на кой знае кой местен феодал или олигарх - определено не с инженерска професия, най-малко пък с подобна заплата... След като за сетен път се преборихме и със създалото се буквално за миг задръстване и струпване на коли, в последната минута се добрахме до училището на Ванеса и с нея вече продължихме към друг изключително известен Сиднейски квартал – Bondi, където вечерта пък бяхме канени на гости. Предният квартал се казваше Manly – на практика 6-милионен град се големее и фука с двата си по-известни плажа, носещи имената на кварталите; всичко останало е снобщина и надпревара със сенките си. Помотахме се и там известно време, щракнахме по някоя и друга снимка, заснех кратък филмов репортаж и в 19:00 вече бяхме заедно в компанията на нашия близък и добър приятел. У тях изкарахме в много приятна обстановка и атмосфера, а хората се бяха подготвили така, сякаш че пристига не просто Ачо, ами идва градоначалникът на Габрово, барабар с Околийският прокурор на инспекция по финансовите дела и сметки. Много спомени изплуваха, за много общи приятели се сетихме и разисквахме взаимно интересуващи ни теми, дорде си тръгнахме в 23:30. Запознахме се и с дъщерите на тези хора – и двете са студентки и изключително приятни млади момичета. Ванеса веднага се залепи за каките и не мръдна от тях цялата вечер. Направихме си и няколко снимки за спомен – за нас, както и за вас. По същия път, по който дойдохме се прибрахме и назад, като този път сокаците бяха малко по-разредени от добитъка и препускащите каляски, с които беше наситен през деня.

Днес отново оставихме Ванеса на заниманията си по музика, а ние с Даниела предприехме една много приятна разходка по алеята и парка около зоологическата градина на Сидней. С умиление си спомних, че точно преди 18 години, на съвсем същото място подсмърчахме с Неничко и майка му поради тогавашната ни финансова невъзможност (бих добавил и абсурдност…) да влезем в зоопарка и да го разгледаме. Тогава за тримата трябваше да платим някакви си $35, което за времето си беше една непосилна за нас сума, както и повечето излишна на тогавашния ни етап на развитие. Сега обаче входът само за един човек струваше $43, а за дете $27 – или общо $113 за тричленно семейство и на нас пак ни се стори неоправдано много. Разбира се пред нас нито за миг не е стояла дилемата да влизаме ли или не? – аз днес просто направих една равносметка и анализ, съпоставяйки го с отминалото време. Чувствителна разлика обаче в разцвета на финансовото си състояние от тогава и сега не успях да отчета – не знам поради какви причини, вероятно съм прокълнат на вечна беднотия (както България, междувпрочем е обречена на вечния си пещерен комунизъм – със сигурност има някакво кармично сходство между нас)...

Аз бях обещал на Ванеса да я заведем в зоологическата градина, но програмата ни се промени драстично, пък и двете с Даниела не си падат особено по животните зад клетки. Освен това ние преди няколко години сме я водили в зоопарка на Мелбърн, а по принцип “експонатите” в подобни природни “музеи” навсякъде са едни и същи. Както и да е де – ние с Дани добре се поизпотихме и сега само чакаме да се нахвърляме на пържолите, че да възстановим тежките загуби на калории и мастна тъкан… А иначе пътечката вървеше покрай брега и над самата вода, а от другата ѝ страна беше телената ограда на животните в парка; някои дори проявиха любопитството си и ни зяпаха с нескрит интерес – какво правеха тези двама идиота там, вместо да са примерно при тях зад мрежата? В интерес на истината нашата разходка беше невероятно красива и живописна, като в дъното пред погледите ни оставаха грандиозността на сградите в ситито, а Операта и моста се явяваха на малко по-преден план. Целият залив буквално е залян и покрит с лодки, яхти и всякакви видове плавателни съдове, наредени и застанали на котва в очакване на Новогодишната церемония – заря, топовни залпове и повсеместни концерти. Свидетели на този цветен и шарен спектакъл ще станем и ние в полунощ, като за наблюдението на това шоу ще се качим на покрива на блока, от където всичко се вижда като на длан...

… Точно на това място снощи прекъснах интензивния поток на празните си мисли, за да се влея в масите тържествуваща паплач по случай посрещането на Новата 2011 година. Както вече всеки ще се досети – Васильовден е днес, а часовникът показва едва 09:30 местно време. Паралелно с това, точно сега в България всичко живо продължава да е на крак - яде, пие и се целува, хората ликуват и ръчениците по селските мегдани със сигурност още не са затихнали, докато пък ние тук, в отсамната половина на земната топка подкарваме същата стара песен на съвсем нов глас, сякаш че нищо не е било.

Снощната ни вечеринка премина в много задуше(в)на, братска и дружеска обстановка. Малкото се налапа като пуйче само със салата - в 22:30 легна и мигновено заспа, защото тези дни доста се измори и то, завалийчето, покрай тези нейни обществени и чисто наши, семейни мероприятия. Ние с майчицата му си продължихме тържеството до около полунощ, когато с по една чаша шампанско се преместихме горе на терасата на блока. От там наблюдавахме величествената заря, за която толкова милиони хора се подготвят, очакват и гледат с притаен дъх. Всъщност, първата ѝ серия беше предназначена само за онези, които поради недостатъчната си възраст не могат, а и нямат правото все още да дочакат полунощните залпове, защото по това време на денонощието отдавна трябва да са си в креватчетата и да спят своя сладък детски сън. Поради тези съображения и причини, точно в 21:00 платформата горе на блока се изпълни само с подрастващи от всякакви възрастови групи (естествено, придружени от поне по един, сравнително по-трезв родител…), които много оживено следяха изстрелването на всяка цветна ракета, отчитаха всеки отделен топовен гръм и скандираха на всеки залп така неистово, като че ли те самите бяха там при мястото, където гърмяха бомбите и собственоръчно им палеха фитилите. Нашата Ванеса също си отпусна гласчето и надвика почти всичките останали малки и средни пъпеши, дошли кое с мама, кое с тате да гледа зарята. След четвърт час светът частично замря, келешите си легнаха, та временно настана мир в кооперацията. На второто полувреме ние, вече възрастните бяхме в малко по-камерен състав, защото освен че малчуганите ни вече спяха отдавна, някои техни родители не успяха да изкачат стъпалата до най-горния етаж на сградата (вероятно поради своето опиянение…) и съгласно тези обективни причини последните са си останали по домовете да се подпират по масите, където именно ги е заварила и Новата година. Както вече съобщих, ние с Даниелчето също се качихме горе с нашите питиета и с подчертан интерес изгледахме този своеобразен, уникален спектакъл (в същото време величествен и грандиозен, бих добавил от себе си), като аз дори успях да заснема няколко кадъра от това цветно и пъстро светлинно шоу. Разбира се, точно в най-кулминационния момент на празничните илюминации (24:00 местно време), батерията на камерата се изтощи и специално този сюжет ще липсва от цялостния филмов материал. Обаче за сметка на моя пропуск, телевизионните канали със сигурност са запечатали мига, за да го разпратят тутакси по всички останали братски телевизии, главно на славянските и част от латинските народи, пръснати по света. Самият аз не видях особено много от гърмежите и какафонията, защото докато се зверих в окуляра на камерата, заснемайки всеки по-интересен момент, изтървах множество други сюжети от цялостната светлинна композиция. Но, нищо – за мен беше по-важно чрез филмовия си репортаж да предам тържествеността и величието на този световноизвестен Новогодишен феномен, след като тази заря се предава по всички световни телевизионни канали на Планетата. Е, ние дори бяхме там и я гледахме на живо.

След като церемонията по празничната илюминация приключи и си казахме с всички зяпачи по терасата “на многая лета” (Happy New Year, съгласно тукашните езикови правила и закони), слязохме обратно в апартамента и продължихме със скромния си моабет – на края легнахме, а аз особено и доста гладен, в прибавка към Новогодишното ми настроение. От толкоз много приготовления на всевъзможни манджи и гюзлеми, най-успешно се изядоха само доматите, но аз сега с остатъците ще направя някакъв омлет - лук има по чиниите, олио, натрошено сирене: като му начукам и яйцата отгоре, това блюдо не може да бие и най-свинската пържола по вкус. Ще му ръсна отгоре и малко картофки от снощната салата – абе, ще стане муци; лигите ми се проточиха чак, като си представя как след малко ще се набухам като Коледно прасе за последен път в живота си, преди да падне покосено от касапския нож!

Днес в 11:00 пак трябва да заведа Ванеса на училището, че децата имат още някакви учебни занимания, а пък довечера от 19:00 сме на концерт в някоя от катедралите. По принцип занятията се провеждат в един престижен музикален колеж, където децата изучават и овладяват най-различни инструменти. Останалите сега са във ваканция, та залите и студията са свободни за провеждането на този курс, но съдейки по обстановката на територията, това изглежда много сериозно учебно заведение. За сега нямаме някакъв по-конкретен план за следобеда, така както и за утрешния ден. Утре вечер мисля, че пак има някакъв концерт, който ще изнесат всички участници – само преспиваме в квартирата и в понеделник сутринта още на ранина и по хладното поемаме обратния път към дома. За допълнително включване в промеждутъка от време едва ли ще имам възможност от тук насетне, но като се приберем, ритъмът ни на ежедневие ще се нормализира с всички дейности, както винаги е било до сега – едва тогава ще възстановя и по-редовната си кореспонденция. Бъдете живи и здрави през Новата 2011 година и нека тя да донесе още повече благодат и спокойствие в домът ви. На майка специално честитим и днешният ѝ имен ден, а веднага щом се завърнем, ще ви се обадим и по телефона, за да предадем взаимните си благопожелания.

Снощи, докато си правихме моабета бяхме в постоянна Интернетна връзка с доста от нашите приятели - особено с тези от България. Успяхме да се чуем и видим с Людмил, Мичето и Галя, Жуката също се обади; Йовчови ни изпратиха поздравленията си, Албенчето и още редица други. Ние всички много ги обичаме и се надяваме, че са здрави и щастливи. За много години още един път – нека да ни е честита, мирна, плодовита и много плодородна всинца нам Новата 2011! Амин…

02.01.2011 - Ето че днес съвсем случайно се яви една малка пролука от време, която ще гледам да запълня с още няколко обобщения и коментари от тази гореща точка на света. Вчера учебният процес на Ванеса започваше в 11:00, което пък от своя страна ѝ даде възможност за малко допълнително поспиване. Даниела си остана в нас да шета след вечерната ни оргия, а аз заведох малкото на школото. Като се върнах, обядвахме с разни хранителни остатъци от Новогодишната трапеза. После се отдадох на писателска и творческа дейност, а Даниелчето ми потъна дълбоко в своя собствен свят на книгите (и разбира се, на чаршафите…). Имахме уговорка с едни познати на Игор и Дарина да се срещнем за малко и да пием по някоя бира в приятна обстановка. Взехме Ванеса от училището в 17:30 и по една уличка се спуснахме долу към залива, където е направена много дълга пешеходна алея - точно покрай водата, лодките и кейовете. Разходихме се по нея за около час, когато стана време да се срещнем с тези хора. Самото място наистина е много приятно и красиво, защото на отсрещния бряг се виждаха огромните сгради на ситито и Операта, а ние бяхме буквално под самия мост, свързващ двата административни центрове на града. Точно от този мост онази вечер правиха празничните илюминации и това беше главната платформа за провеждането на тържествената заря. В такива случаи обикновено отцепват движението само по най-вътрешните ленти, за да не пречи на пиротехниците и бомбаджиите.

С новите ни приятели си изкарахме много приятно, на връщане се разходихме с тях и се разделихме с пожелания за нови срещи. Те са от Ловеч, момичето електроинженер, а мъжът ѝ е архитект - изключително приятни и възпитани хора, около нашата възраст. Те пък от своя страна доведоха и едни техни приятели, та бяхме сравнително голяма етническа група и пак стана веселбата. След всичко това в 23:30 се прибрахме и легнахме.

Тази сутрин Ванеса има генерална репетиция за следобедния си концерт, който ще изнесат всички участници в този своеобразен летен или по-скоро ваканционен курс. Надявам се да мога да филмирам част от изпълненията, защото сред тях ще има много добри, надяваме се. Ще излезем всички заедно, след репетицията ще се помотаем пак малко и от 14:30 сме официално на концерт. За после сме планували да направим още една пешеходна разходка по тротоара на моста, от където се разкриват прелестни гледки към ситито, Операта и т.н. Вечерта ще се приберем, ще си направим сигурно едно малко прощално “тържество” и утре рано сутринта поемаме по обратния път за вкъщи. Гледам, че навън е паднала някаква мараня и не е така ясно, както беше предишните два-три дни. Пак няма да има снимки с високо качество значи. Забелязвам, че тук времето доста често се променя, докато при нас като започне един сезон и си остава такъв почти през цялата година – абе, в райски кът живеем ние, мбни го ти тоз Сидней, с всичките му красоти, лудница и човешка блъсканица.

На това място от съзнанието ми изплува още една малка подробност, като съпоставях времето на своето първо посещение преди 18 години и сегашното. Когато писах коментарът за цените на Зоологическата градина и правих анализ на причините, по които не влязохме навремето, пропуснах да отбележа и един друг, твърде интересен за по-любопитните факт. Тогава цената на бензина се движеше между 58 и 62 цента за литър, като точно по времето на Коледно-Новогодишните почивни дни беше с тенденция към по-ниските си стойности; тогава хората пътуват най-много, нека си налеят по-евтино от ценната течност и да походят тук-таме, обикаляйки държавата на воля! Това обаче беше още в далечната 1992... Докато аз, в желанието си да посрещна Новата 2011 с пълен резервоар, “на пълно” така да се каже, онзи ден заредих по цени на дребно $1.36 литъра, като това дори не беше най-скъпото и качествено гориво, но аз другото не го и поглеждам даже, че да ви кажа и колко струва (обикновено разфасовката “Супер 98” е с 10-15 цента по-скъпа от т.нар. “Обикновен 91”; и в двата случая става въпрос за безоловен бензин, че онзи пък оловният е още по-скъп, вероятно защото е по-тежък заради шибания си свинец в него). Допреди няколко дни цената на петролните продукти навред беше около $1.20-$1.25 за литър, но понеже идват празниците и народът плъзва да пътува - дайте сега да го издоим даже още повече, като му вдигнем и бензина в последния момент! И това ако не са мръсни икономически ходове и прийоми на една обедняла вече управляваща партийна прослойка - какво друго е тогаз?! Те забравят обаче, че скоро ще дойдат изборите и ще почнат да скимтят за места в Парламента - тогава пак ще ни залъгват с празните си обещания, само че на нас пък хич няма да ни пука; каква долна низост, колко подла мерзост има в тая ненавистна и курвенска политика! (всъщност, прося извинение – не трябваше да обиждам по такъв брутален начин истинските курви с достойнство и чест; простете ми сравнението и спонтанния аналог)...

04.01.2011 – Текат последните дни за дописването на това мое, сравнително кратко писмо. Ще гледам да го запълня максимално с най-малките подробности, но ако случайно не мога да обхвана всичко, продължението ще намерите в следващата дописка на стенвестника. Аз в момента отново съм на работа и по преценка на това, което предстои да се прави, очертава се дейност поне за месец, месец и половина напред. Обаче в същото време не знам какви ще бъдат резултатите от предстоящите ми интервюта за работа в Бризбън – може да се наложи да вземам смели и безотговорни решения и да хуквам там, където са парите. А пък те, както целият прогресивен свят отлично знае вече, изобщо, ама изобщо дори не са ни важни и нужни – даже напротив: често се чудя защо аджеба, някога са били измислени, та сега да имаме такива проблеми с тях? Само че самото им отсъствие, дългата им липса или пък недостиг, предизвикват известни усложнения и сътресения в нормалния ритъм на человеческото съществувание. Идеализмът е много хубаво нещо и прекрасно най-паче - ама само, когато се чете на книга – действителността е доволно по-сурова и има съвсем други измерения. Та, за сега не се знае в какви посоки ще поемам от тук нататък – надявам се че, нещата ще се решат от само себе си и решението ми ще бъде правилно, каквото и да е то...

Разбира се, аз и в настоящият момент не си губя безцелно времето, ами търпеливо чакам прекият ми ръководител да се наприказва с другия колега, че тогава да седнем и да започнем да мислим от къде да подхващаме пък нашата съвместна работа. А понеже по време на “изчакването” обикновено също правя нещо, така пък намирам възможността да нахвърлям още малко писмен материал в това своеобразно съчинение. Единственото, което стана между предишното ми включване и този момент, беше благополучното ни прибиране със счупената кола снощи. Изглежда, че съединителят ѝ се закисна нещо и не ми е правил сериозни проблеми по пътя. Само на едно място имах усещането, че просто там ще бъде вече окончателният му край (на някакви си 500 км от нас), но и този път успях да го измамя и да се закачим за постоянната скорост на пътуване. Минахме множество баири и балкани, тесни проходи и пътища със завои, но благодарение на вещото ми управление успяхме да се доберем до дома. Колата все още не е спряла напълно, но всеки момент очаквам и това да стане – сега малко зор тръгва, ама пък веднъж като се засили и от там нататък върви по инерция.

Снощи, докато приберем и нанесем багажите, докато си вземем по един душ, след като обирахме пепелакът по 1000-километровото трасе, да изядем по един залък на крак и т.н., стана доста късно и за телефонни разговори не остана време. Довечера ще ви се обадим. Аз още тази сутрин хукнах по сервизите наоколо да търся кой ще ми ремонтира колата – по-скоро, кой ще я направи най-евтино. Навсякъде тропулакът по подмяната на съединителя, пружинният диск и коксовия лагер варира в границите на 4-5 часа сервизна работа. Ако това беше висококвалифициран и дълбоко уважаван инженерски проектантски труд, щеше да струва около $200 (съгласно моя скромен ценоразпис). Но понеже тук говорим за професорски титли и академични светила в сервизното обслужване на негово величество “цар Автомобил” (без който животът буквално спира...), тарифата на самозваните майстори надхвърля часовата ставка на простия инженер с малко над два пъти и съм се нагласил да покрия масрафа на някой пъпчив самохвалко, измерващ се в порядъка едва ли не на министерската заплата. Единственото нещо, от което се надявам да спестя малко пари е доставката на частите през Интернетния търг, вместо да разчитам на местните търговци и пласьори, от които пазаруват сервизните работници, без да се интересуват от цените им. Така за един и същ комплект съединителни дискове барабар с лагера, от едно място ми поискаха $700, от друго $1040, а аз в същото време от шибаната стара Англия ще си изпиша необходимите материали само за $325 с безплатната им доставка до Австралия! И това ако не е пазарна икономика – да живее Интернета! Е, вярно е, че и ще почакам десетина дни до пристигането им на наша земя, но пък ще спестя доста средства. След като сме си и у нас вече, положението не е така назряло и тревожно, както би било ако колата ме беше оставила насред пътя примерно. А пък и аз доста добре съм покарал, щом като подмяната на това звено се препоръчва на 40-50 хиляди км, докато аз съм минал над 200,000 км и едва чак сега се отваря нужда от такъв ремонт. Така че всичко е планирано и съвсем естествено – само дето разходите, свързани с това не са ми съвсем “навременни”, ама какво да се прави; съдба...

Междувременно стана обед, като до напред умувахме с шефовете относно подобренията и измененията на съоръжението. Нещо обаче пак се закучи, та сега кочите глави отидоха повторно да се съветват на плътно затворени порти (т.нар., при “закрити врата”), а пък аз с облекчение продължих писанията си. Ванеса и Даниела се мотаят из дома – едната свири по клавишите на пианото, докато другата е засвирила тъжно-тъжно над пералнята и още по-жално пресвирва с уста над ютията... На Богоявление вероятно ще се съберем с едни приятели (освен ако те не ни изненадат приятно още довечера с някой техен “десант”...). За Ивановден също сме се подсигурили по повод именния ден на нашия приятел Иван пилота, който излита на следващия ден. А за останалите именници от този месец има специално отреден ден – в неделя на поляната пред Българското училище. Там ще бъдем заедно с всички други, с които няма да се видим в събота. Отново далечни прогнози не смея да правя и да планирам – до ден-два каквото стане, това ще ви е достатъчно за информация. По-далечните перспективи не са ми приоритет за сега - ще изчакваме появата на всяко отделно събитие и ще му се нагаждаме според обстановката...

07.01.2011 – Хайде, хаирлия да е и живи-здрави всички именници днес! Налага се съвсем екстрено да приключа с това писмо, за да мога докато съм на работа да го разпечатам довечера и да е готово за потегляне. От последното писане не се е случвало нищо интересно и заслужаващо внимание. Започнах работа и тези дни бях прилично зает. Вечерите си попълвах главно със записи на дискове, но неудачите особено с един ме отегчиха до крайност. Предприел съм разни други мероприятия, обаче нещо се закучи с една опера на Росини и това си е. Ще се боря с нея до край, независимо от всичко и ще гледам да я свърша преди Валя да е тръгнала в понеделник - но пък ако случайно не успея да постигна положителен резултат, този диск ще остане за следващата ни пратка.

Снощи почетохме Богоявление и паметта на Иван – братът на Даниела, който е починал на същата дата. Довечера пък отиваме да празнуваме Ивановден на друг наш близък. Обаждахме се и до разни приятели – също именници през тези празнични дни. Едва вчера, като се разрових из Интернета и попрочетох малко материал за този така свят ден разбрах, че всъщност тогава е кръстен Исус Христос и е бил изкъпан във водите на р. Йордан (от където, предполагам идва и другото му име - Йорданов ден). Ето за това се хвърлят кръстовете във водата – празникът е известен и с наименованието си “Водици” по други краища на България. В Калофер например група мъже са играли хоро в ледените води на местната река, барабар с оркестъра и тъпанджиите. Видях и снимка на водосвета от Габрово, но не ми стана ясно защо тържеството се провежда на площад “1-ви май 1876” (до старата часовникова кула и чешмичката с лъвчето), а не на моста “Игото”, където навремето са хвърляли кръста в реката, до паметника на Рачо Ковача (ако искате да знаете, даже и дядо Ангел е скачал от скалите като млад – той ми е разправял, изобщо не си измислям). Независимо от всичко, това е една от множеството възродени в последните “години на възход” традиции и е похвално, че те добиват все повече популярност сред населението и особено измежду средите на по-младите. При нас в Австралия тези Християнски ритуали също се спазват най-стриктно – знам, че в Аделаида това се провежда в един от крайморските квартали и самият кръст се хвърля в морето от малък крайбрежен кей. Дори наш Сашко една година стана победител и първи грабна кръста, за което като награда получи хубав златен кръст и още си го носи. В Сидней и Мелбърн гръцките етнически общности следват църковните канони неотлъчно. Не знам обаче специално тук на Gold Coast къде точно става този обред – гърците и македонците със сигурност правят подобни чествания и обикновено се случват в неделята, непосредствено след самия празник. Това се очертава да бъде в други ден, но не съм чувал за някаква повсеместна обява – предполагам всяка една народност си го прави по техен начин и тертип.

Аз между другото цяла сутрин си писах писмата, защото чакам одобрението и съгласуването на това, с което се занимавах до сега. Началникът ми е тук, но се увърта с нещо друго и все забравя за мен - чакам на неговото благоволение кога ще ме потърси. Това не ме притеснява изобщо, защото и без друго създавам около себе си достатъчно впечатление на силно зает и най-живо заинтересуван фирмен служител, но дълбоко в себе си взех да губя устоите си поради липсата на заплата. Нямам представа до кога ще продължи това безтегловно положение, защото изникват все нови и нови идеи, ние от своя страна работим като една развойно-опитна станция, само че на добра воля и напълно безплатно. Другата седмица, като заработи и остатъка от населението, връщайки се от годишните си отпуски, ще имам две интервюта за работа – резултатите от тях ще станат известни едва в следващия том на настоящото ми произведение; за сега ще се задоволим само с безмълвните си догадки и крехки надежди за един по-добър и охолен живот.

Разбира се аз още от понеделник ще подхвана следващата тема на разговор, по-точно на монолог, но още не знам с какво ще ви занимавам през идните седмици и месеци. Към впечатленията си от градът-мечта Сидней и в подкрепа на думите ми, че не е за живот там, тук прибавям и няколко малки подробности относно цените на квартирите. Е, приемам че тарифите им са дадени за разни лъскави и луксозни апартаменти, с изгледи към залива, мостът, Операта и въобще към ситито, но все пак скромната сума между $1700 и $3600 седмично би трябвало да включва и множество други “екстри”, които обаче едва ли намират място в така предложения ценоразпис. За толкоз много пари там трябва всяка вечер да ми се върти на пета и една гологъза момичка, с изобилие от бюстна маса, по възможност руса, само по плитчици и постоянно да пита: “Доматчето на колко едро да ти бъде накълцано, драги ми камарад Анжел? А с повечко ли солчица го обича, твоята неземна светлост? В просто слънчогледово олио ли да плуват парченцата в купата или да ти ги удавя в зехтинец, повелителю мой и сексуален изкусителю? Да ти долея ли юзчето, мон амур с “Троянска сливова” за износ, че гледам се е преполовило кахърното, или пък да те оставя да минеш подир на мастика “Пещера”, любезни ми принце?”… и разни други в тоя дух и същия словоред... Но пък една обява буквално ме разби на парчета, като я прочетох – само срещу $16,000 (да, хиляди…) пак на седмица, можеш да се настаниш в супер луксозен и напълно обзаведен апартамент на водата, с изгледи във всички посоки на земната топка! Там вече със сигурност “самодиви в бели премени” те вземат от леглото и те носят до масата, а после те връщат обратно да си доспиш. Предполагам, че и клозетните им дъски са със златен обков, но те пък не са много практични, защото държат студено на гъза като се позастои или зачете човек по-дълго време връз кукуто – пластмасата е по-задушевна някак си и топла от златото. Единственото преимущество на една такава златна дъска за кенеф е, че по нея не личат жълтите капки и засъхнали петна от процеса по изтръскването на хобота след сутрешното изпикаване. Аз нарочно направих няколко снимки на въпросната обява – имаше и телефон за справка; щях да се обаждам да ги питам дали пускат само на оглед и посещение вътре, както в Музея на Парижкия Монпарнас например. Но те приказката за лудия и зелника сигурно не я знаят, та за това е цялата работа... Е, ние си изкарахме значително по-скромно (за $95 на вечер имаше и ракия, и салата от домати и всичко – само дето Даниела не беше руса, но пък на тази цена съм готов този неин недостатък да го преглътна...). И сравнено с всички останали цени, навръх Нова година, отделно дето в активния отпускарски и ваканционен сезон – амчи ние направо сме живели без пари една седмица, бре!...

Слагам точката и свирим “отбой”, защото ще се наложи и нещо служебно да посвърша в оставащите следобедни часове, докато си тръгна в 17:00. Прибирам се и веднага отиваме на гости. За всичко останало ще разказвам по-късно. Сега ви прегръщам горещо, целувам ви синовно и започвам да си гледам служебните задължения – часът вече беше точно 13:45...