05.07.2012 - Часът е точно 18:05, а географската точка от картата - с. Шилковци, в предбалканската част около гр. Елена. Намираме се в едно малко семейно хотелче от рода на тези, които са станали много популярни в последните години на демократичен възход - за т.нар. селски туризъм тука иде реч. Обаче то в него всичко е толкова луксозно и достатъчно приветливо, че от понятието “селско” остават само някои специалитети с по-екзотични наименования като: “Селска салата”, “Кавърма по селски”, “Селска ракия отлежала” и т.н. И всичко уж е много селско, докато цените им обаче са си баш “градски”, но това е друга тема на разговор и ако имам време, ще я развивам в отделна подточка…

Пред нас са се прострели широките води на яз. “Йовковци”, а самото селце е отдалечено само на 7-8 км от станалият вече на дума гр. Елена. Тук бивакуваме от вчера с едни наши приятели, като за сега правим планове да останем до събота. Но преди да опиша дивната и изключително “селска” природа на района, сега с няколко думи ще се върна на последните ни дни, прекарани в София - все пак това е столицата на България и поради тези си причини, последната придобива известен приоритет в настоящите ми писмени размишления.

Като хронология в своето експозе бях стигнал до някаква си там събота - втората или третата поредна, след стъпването ни на родна земя. В последвалият я неделен ден не извършихме много дейност по най-разнообразни обстоятелства – по-скоро чисто субективни, отколкото заради някакви обективни причини. През повечето време от деня се мотахме из къщи, като на обяд вече се събрахме с целия род на много съдържателна софра - с всичките му подробности по книга: аперитиви, салати, първо-второ-трето, компот и сладолед на края. Вечерта пък бяхме заедно с други верни дружки, с които посетихме едно малко ресторантче към края на Южния парк - с тях изкарахме доста весело и щастливо, както всъщност всеки път.

За следващия ден, след като развеждах майка ѝ напред-назад из софийските потайности, бях обещал да заведа и Ванеса тук-там – поне до по-забележителните и интересни места из центъра на вече Европейската ни и толкова “обновена” напоследък столица. До метростанцията на бул. “Сливница” се придвижихме с автобуса, а после вече се возихме на метрото до спирка “Константин Величков”, където слязохме. Че като започна едно продължително пешеходно обикаляне по бул. “Стамболийски” - от единия тротоар, та на другия; после пак обратно в същия ред, с редовно влизане от магазин в магазин. Някъде по средата на булеварда ядохме разкошни, мазни и топли банички, които ги пекат на място – направи ми силно впечатление, че подобно на турските аналози, с които се глезихме в Истанбул на идване, вътре измежду корите на тези също се мъдреха няколко едва забележими бучици сиренце; чувството и усещането за подобен вкус е прекрасно, независимо че сумарният им вид като количество създава представата, че съм изправен пред капан за мишки. В МОЛ “София” влязохме за по една малка нужда под формата на междинно изпикаване и топка сладолед за Неси, което до този момент се държеше много прилично и безропотно вървеше до мен, за разлика от майчицата ѝ предишния ден, която омърмори света и орталъка в частност…

От там се прехвърлихме на ул. “Христо Ботев”, като в един от дюкяните аз се подстригах - махнах си най-после конската опашка и заприличах на партиен секретар от тъмното съветско минало. Подведох се по ниската цена на услугите във фризьорския салон, където за мъжкото подстригване вземаха само 3 лв., докато дамското се таксуваше по 4 лв. – останах безкрайно доволен от сръчните умения на момичето, което се въртя покрай главата и ушите ми в продължение на 45 минути. Нещастни “столичани” от насъбралата се през това време опашка с нервно чакащи клиенти, вече съвсем открито сумтяха и негодуваха, че пак разни смотани пришълци от провинцията и тъпи “селяни” са им отнели правата, видите ли - те да бъдат винаги първи, най-отпред или пък отгоре. Горките – те не знаеха, че аз… Ама нищо, де - както и да е; аз не им се сърдя и великодушно подминавам случая с насмешка. Щото, ако трябва тука да се мерим кой е по- и кой пък най-, между редовете само ще прокрадна, че моята скромна милост също се класифицира своего рода като столичанин: след като Габрово е столица на хумора и сатирата, а пък аз съм родом от там и кореняк – тогаз какво съм според вас, че не се сещам, а? Ай, сиктир от тука, ве – ха-ха-ха!… След процедурата по подстригването, момата ми каза “Честито”, сякаш току що бях излязъл от банята, поизчетка ми гърба от остатъците и тръгнахме да се разплащаме. Ето ти и тук проблем – независимо, че имах коса по-дълга от Даниелината и на някои нейни колежки, момичето ми поиска само 3 лв., защото съм бил, видите ли мъж (Боже-е, как пък веднага ме прецени, милата колко пари струвам - сигурно и на челото ми пише вече даже, че не чиня дип много, но тука думата ми е сега за друго). А не, викам аз – ще ме таксуваш като жена, защото косата ми беше по-голяма от на обикновените и нормални мъже. Падна малко смях; и опашката се хили с мен, макар и мъничко през зъби, а аз оставих на фризьорката цял лев бакшиш, та да ме запомни с добро, а не като някакъв стиснат габровски пинтия, дето и космически лъч не можеш му вкара в гъза.

През “Петте кьошета” излязохме на “Витошка” за разходка по алеите пред Двореца на Културата - там пък на фонтаните си измих главата, защото вече беше станало и доста голяма жега към този час на деня. Уж само се пръскахме с вода и си играхме с Ванеса като децата, докато се снимахме с фотоапарата, но моето умишлено мокрене беше съвсем целенасочено и имаше чисто хигиенизиращи функции. Отделно от всичко трябваше да си махна космите от врата и яката на ризата след тази ненадейна и съвсем извънредна моя подстрижка, които действия аз извърших със завидна артистичност и сценично майсторство, сякаш бях завършил вечерния курс на ВИТИЗ (днешната НАТФИЗ, ако някой не се сеща). В укорителните погледи на смаяните минувачи покрай нас (отново столичани, ама какво да ги правиш – и те са все пак живинки, трябва да ги търпим наравно с останалите гадинки по земята…) със сигурност сме изглеждали като паднали от Марс или по-скоро пришълци от някое Странджанско-Сакарско село, но аз не се трогвам особено от подобни констатации – по-важното остана, че моите водни процедури постигнаха целта си: якичката ми беше чиста и вече не ми боцкаше при всяко усукване на шията; можехме да продължим с променадата.

Така охладени и освежени продължихме към “Графа”. На път отседнахме за кратка подкрепителна глътка бира и съответната поредна оранжада за Неси, както и повторно, чисто физиологическо облекчение на бъбреци и пикочни мехури. За мое голямо учудване и приятна констатация, 12-годишната ми спътничка се държа похвално прилично и съвсем достойно за едно дете, предвид убийствените разстояния, на които я бях подложил през деня. Защото можеше до това време да ми е отровила и живота (както това стори междувпрочем майчичката ѝ любима…) – а пък тя е способна и на такива, чисто детски прояви на глезотии; обаче такива “не нам”, както е записано някъде по плочите на Руски паметник…

А, бе - това въпросът с пикаенето из столичния град, забелязвам е доста сериозен проблем за случайният му посетител и независим екскурзиант (а за чужденеца пък, да не говорим). Бившите нужници или градските клозети в градинката пред Централна баня отдавна вече не функционират. Единствените, за които се сещам в момента, се намират в подлеза до Президентството, но използването им е изключително или “ексклузивно” (както напоследък се изразяват журналята и хроникьорите) срещу една скромна монета от 50 ст. входна такса, каквато ако нямаш за момента, просто стоиш мокър и на проветриво място, дорде ти заветрят гащите. В подлеза до ЦУМ също имаше клозети навремето - сега обаче със строежа на метрото и тях ги няма вече. А иначе бирарии нацвъкали на всеки ъгъл, повечето от които обаче нямат собствени тоалетни. Други пък натуряли едни подвижни пластмасови кутии, в непосредствена близост до заведенията си, но са предимно заключени и предназначени само за клиентите им срещу ключ (а вероятно и срещу подпис). Понеже аз добре познавам характерът и структурата на един такъв преносим ЕКО-кенеф, трябва да уверя любезният си читател, че след като навън температурата на въздуха надхвърля 38-те Целзиеви единици, вътре в тая малка дупка Човекът, колкото и гордо да звучи, може да получи топлинен удар или клаустрофобия, в случай че е по-неустойчив психически; за смрадта на запарените от жегата человечески нечистотии в цистерната пък няма да отварям дума, че на някой може да му прималнее само от представата си за това. Като по-малки пикаехме и по градските градинки, криехме се зад Мавзолея или ходехме из входовете на кооперациите, но сега и тези възможности са сведени до минимум, да не река направо абсурдни. Не знам какво би правил един добре възпитан англичанин или германец, след изпиването на доволно много количество бира по най-различните павилиони на града. Резултатите варират от смешно-тъжни с напикаването им на улицата, до трагични - с пръсване на пикочния мехур от стискане. Та, основната мисъл в тези мои въжделения беше тази, че си е баят зор да ти се чурка като на музикант в чуждо село, а да няма къде да си изхвърлиш ненужната понужда. Именно по тези много обективни съображения, ние с Ванеса използвахме всяка отдадена възможност за целта и успяхме да запазим гащите си чисти и сухи. Щото аз и други случки имам да разкажа от едно мое подобно пребиваване в София, резултатите от което съвсем не бяха благоприятни - нито за самият мен, а особено пък за возещите се пътници в трамвая между Централни хали и спирка “Одрин” (“тройката”, както му викаха старите софиянци). Няма да се спирам сега на тези деликатни подробности, за да не разлайнявам темата повече, но случаят, макар от преди много хиляди години, беше изключително поучителен, а резултатите от него - срамни и конфузни, оставили трайни спомени в крехкото ми юношеско съзнание. Тогава с един мой приятел и съученик Пешо - опа-а, пардон; нали казах, че тази малка случка от тъмното ми минало няма да ви я разправям баш сега...

След облекчението разходката ни продължи към Народния театър “Иван Вазов” и до зала “България”. Много ми се искаше да покажа на Ванеса огромният класически орган и с питане се добрахме до една жена, която за наша най-голяма радост с готовност организира среща за следващия ден със щатния органист на Държавната филхармония. От там пътят ни по “жълтите павета” продължи и покрай сградата на Националната художествена галерия (всъщност, дворецът на Н.В. Борис III – за жалост последният български монарх, преди вероломното нахлуването на братята “освободители” откъм Добруджа и погазването на българската национална гордост и идентичност от съветските ботуши и ватенки, охотно подпомогнати от нашенските цървули и каскети; тук, в този коментар далеч не визирам Н.В. Симеон II, след като тогава той е бил все още невръстно дете и едва ли е проумявал какво се случва с държавата му и неговите верни поданици…). Така в исторически спомени и дълбоки размишления стигнахме до Президентството – починахме покрай струите на шадравана, направихме си няколко снимки с гвардейската охрана и продължихме. Най-трудната част от моята лекция в ролята си на екскурзовод беше да обясня на малката – що щат там, баш на входа тези двамата батковци с пушките и шапките с перо, кого пазят и от кого толкоз го вардят? А сега, де – въпроси с повишена трудност; върви ти, че ѝ разправяй какво е цар и кое президент, па и разликата ѝ кажи между вожд на племе човекоядци и партиен секретар в металургичен комбинат или шивашки цех…

После отидохме да запалим по една свещ в подземния храм “Св. Петка”. Още от своите най-ранни, бих казал дори детски години, винаги когато се подвизавам из София, аз посещавам тази черква и особено когато мина покрай това свято място, просто съвестта ми не позволява да го подмина. Там изпитвам някакво особено чувство на смирение, с горещи вопли и молби за опрощение. Макар и след направените наоколо разкопки и открития от времето на древна Сердика, този дом Господен е запазил своят естествен и първоначален вид от времето, от когато аз самият го помня. За мен това е една изключително силна и зареждаща с духовен потенциал светиня, която бих посещавал при всяка отдала се за това възможност. Едно време вътре влизаха предимно интелигентни възрастни хора, от средите на старата софийска аристокрация (а защо не и буржоазия – тази дума не е мръсна вече, както ни учеха по-рано), всяващи с осанката си респект и дълбоко почитание. Вероятно мнозина от тези люде отдавна вече не са измежду живите, но пък делото им продължават техните по-млади наследници и последователи. Приятно е да видиш как постепенно се завръща вярата у един смазан и мачкан години наред, нещастен народ като нашия. Поклон…

След този наш църковен ритуал се отправихме към Халите, където имаше богато угощение с торта “Гараш” за детенцето и още една ледена бира за таткото, че на последният направо му се разсъхнаха обръчите от препускане по столичните улици и тротоарни плочки. Пуснахме по още една вода, за последно вече, защото от там, през Женския пазар се понесохме към къщата на братовчед ми, намираща се в района на кръстовището между улиците “Одрин” и “Цар Симеон” – след съответната ни среща с “мама”, там отседнахме за дружеска вечеря и пореден моабет, където окончателно капитулирахме за този така дълъг и жежък ден.

Вероятно е за повечето от четците тук, тези имена да са само някакви географски понятия, но на истинският столичанин ще му стане съвсем ясно на какъв изтощителен маратон аз подложих малката Ванеса, която през цялото време се държа завидно геройски - до самият край на деня. Моабетът ни с братовчеда също премина във високоградусна и веселяшка атмосфера. Както вече споменах, привечер у тях се срещнахме с Даниела, която умишлено не взе участие в нашата опознавателна пешеходна екскурзия, носеща все още твърде неприятни спомени от разходката си с мен предишния ден. През нощта се прибрахме с такси и така тази дълга серия от софри, седенки и алкохолни разпивки завърши.

Във вторник вече всички заедно излязохме за последни обиколки из центъра на София. От предния ден имахме уговорка с хората от зала “България” и ние бързахме за срещата си с тях. На път обядвахме набързо в една закусвалня, където аз за първи път от месец насам предпочетох готвената кухня пред традиционното печиво на скара и останах много кулинарно задоволен. Точно срещу Столичния куклен театър влязохме в някакво заведение, което през деня работи като столова за местните белодрешковци от околните учреждения и институции. Не можах да откъсна очите си от горещите витрини с най-различни блюда – като почнеш от супите им и от чорбите (топчета, доматена, картофена, та дори и шкембе…), минеш през мусака, пълнени чушки, кюфтета фрикасе, боб с наденица, пържени тиквички и всякакви салати, та стигнеш чак до десертите, завършвайки с кремът наш и толкова любим “Карамел”, който аз лично обожавам (за финал на угощението ударих две шолички, понеже едната ми се видя малко плитка). След обилния обяд и натъпкани до “пръц” с питателна храна, вече се отправихме към залата. Срещнах Ванеса с хората от Филхармонията, тя посвири малко за демонстрация на уменията си, като човекът също ѝ изсвири една негова музикална пиеса. После ни разведе из лабиринтите на огромните тръби и фунии в механиката на този уникален инструмент и се разделихме с нашите горещи благодарности. Дадохме по едно малко споменче от Австралия за уредничката на срещата и за самият изпълнител, който бе така любезен да отдели от личното си време, за да ни види. Аз пък от своя страна ги уверих, че веднага щом Ванеса достигне необходимото си професионално музикално ниво, ще я доведа нарочно там, за да изнесе един благотворителен солов концерт. Дано имам удоволствието да осъществя тази своя единствена мечта...

През това време, докато ние с малката бяхме в зала “България”, Даниела ни изчакваше на чаша ледено пиво в едно кафене отсреща на пътя. Предадох ѝ щафетата по обгрижването на Ванеса и те двете се прибраха на Филиповци, а аз от там минах през биташките сергии в градинката до храм-паметника “Александър Невски”. Набелязах някои антикварни артикули за купуване на следващ етап и поех към станцията на метрото при Софийския Университет. На път за там, естествено се отбих да запаля и няколко свещи във величествения богословен храм (с истинско име “Св. Св. Кирил и Методий”, но поради прекалената ни сервилност към руския окупатор и неизлечимата си хронична русофилия, от която страда почти целият наш народ, храмът е кръстен подир името на някакъв техен светец, считан за патрон на царят им “освободител” - тогавашният Александър II). След всичко до тук потънах в подлеза към спирката на метрото. До това време вече бях зверски зажаднял за студена бира и само търсех къде тази напитка беше на най-приемливи цени. Изпикаването си го бях вече свършил още преди да хукна по битаци и тържища в подлеза до Президентството (срещу въпросната монета от 50 ст., но понякога човек прави и жертви, за да се запази от излагане). Добре че добри и съвестни люде са направили и гастроном баш на спирката, та преди да се смъкна към метрото, се напъхах в хладните му усои измежду отделните камери за студ и мраз. На един такъв хладилен рафт видях изпотената кутия на малка “Болярка” и срещу лев и някакви си дребни стотинки поех животоспасяващата течност с напуканите си от слънце, жега и вятър устни. Само след миг, половинлитровата тенекиена кутийка беше празна, а аз доволен и щастлив се качих на бързия трен и се озовах на станция “Люлин”. Тъкмо излизам от подлеза и гледам моите две кокони чакат автобуса за Филиповци. Присъединих се към тях и не след дълго се прибрахме пак заедно.

С братовчедите се бяхме разбрали да не готвим манджи за вечерта, а да отидем на кръчма и там да вечеряме. Малко преди селския мегдан има една емблематично заведение, носещо екзотичното прозвище “КЕРБАЛА”. Там местните пиянки по всяко време на денонощието обменят своя трудов опит, правят се делови срещи и по масите му се вземат важни и кардинални решения. Заведението е именувано по едноименния град в Ирак, където наши военни части са взели дейно участие в умиротворителните мероприятия на тамошната сган. С името е увековечена и паметта на загиналите при изпълнение на служебният си дълг именно там български войници от Корпуса. Поне това е легендата за това колоритно място, което като кухня и мокър бар предлага всичко, което обикновеното човешко същество може да му се прииска на душата. Така цялата роднинска група се събрахме на прощално тържество и откарахме до среднощните часове. Прибрахме се, побистрихме още малко политиката и се разпределихме по стаите за почивка...

Нашите приятели дойдоха с колата да ни вземат от там на следващия ден – вече сряда. На път за споменатото доста по-горе място в Еленския балкан, минахме през нас в Габрово, за да оставим Ванеса да ѝ се радват баба и дядо, а ние от там продължихме по пътя към крайната цел. На няколко места проверихме различни къщи за гости и малки фамилни хотели, но последното място най-много ни допадна. Селото е почти обезлюдено - ако не се отчитат самите собственици на хотела, някакъв съмнително млад пенсионер от София, който в същото време си продава имота и още едни хора, също собственици на къща за селски туризъм. От някогашната историческа църква са останали само камбанарията, обраслият с бурени дувар и самата полурухнала постройка. Всичко друго е ограбено, изпочупено, занемарено, похулено и поругано. Паметникът на загиналите солдати в Световните войни, вдигнат току по средата на черковния двор също беше изоставен, почти изцяло покрит от тръни, плевели и къпинак. Някога на мегдана е имало Поща, Селсъвет, Смесен магазин и Пивница, от които народни “институции” стои само общата им сграда, където са се помещавали канцелариите, но самата тя бе вече отдавна обезлюдена и изоставена на произвола. Съдейки по размерите ѝ, твърде вероятно е в нея да се е развивала и кипяла някаква допълнителна учебно-просветителка дейност, но явно тя също е замряла и замръзнала по време на укрепване в устоите на най-новата държавна власт.

Иначе хотелчето ни е много прилично и уютно, а съдържателката – подчертано любезна и привлекателно палава. Жената ни настани на втория етаж, за да имаме по-добър изглед към язовира, намиращ се баш насреща в близката далечина. Не че това имаше някакво значение за нас, но все пак от горните стаи се вижда по-добре там долу в низините и ние се почувствахме поласкани за този неин жест на гостоприемство. Хотелът е снабден и със собствена кухня на ресторантски начала, с ценоразпис от порядъка на Балкан-туристическите времена - напълно достъпни за валутни печалбари и гурбетчии като нас, но все пак и не чак толкова съвсем по джоба на средностатистическият обеднял, оголял и обосял български труженик. За сведение и сравнение само ще посоча, че нощувката на двама души в една стая струва твърдо 50 лв., а масрафът в ресторанта възлиза в границите на други 35-45 кинта на семейство, като последният варира в доста широк ценоразписен спектър и до огромна степен зависи от нашата собствена лакомия и желание да опитаме от всичко в листата на менюто. Това ние вече го установихме още същата вечер, когато направихме първата си вечерна разпивка.

На следващия ден, по възможно най-тесните и разнебитени селски шосета от Републиканската пътна мрежа, се понесохме към градчето Елена, за да опознаем околностите и видим забележителностите му. Дневните температури бяха почти непоносими дори за калените ни и уж издръжливи на жега и горещини австралийски тела, което разпокъса нашата екскурзия с чести спирки за употреба на бири и други разхладителни питиета. В крайна сметка посетихме къщата-музей на тъдявашния борец за българската черковна независимост, Иларион Макариополски. Името му е свързано и с тези на редица други възрожденци и революционни дейци от това славно историческо време. Негов съратник и най-верен сподвижник е бил самият Раковски. Участвал е в организацията на редица въстания и народни бунтове. Минал през заточението на тогавашната Отоманска империя, впоследствие е ръкоположен за епископ и става предстоятел на българите в Цариград, представяйки сънародниците ни пред Патриаршията и Високата порта. В последните дни на живота си е бил Търновски митрополит. Тези факти, както и още много подробности научихме от екскурзоводката и най-срамното от всичко беше, че никой от нас не ги знаеше с точност от историята. За сметка на това пък, можехме с подробности да обясним всичките движения и превъплъщения на БКП-то - от жалкият им Априлски пленум, та до 13-ят им фатален и нещастен конгрес.

После се помотахме малко из града и калдъръмените му сокаци, за да се сгромолясаме с гръм и трясък в една механа за обяд. След запълването на търбусите изгубихме всякакъв ентусиазъм за разходки под палещите лъчи на юлското слънце и патриотизмът ни се сведе до преждевременно прибиране в хотела и изтягането ни в хладните води на басейна. Така като хипопотами, едвам изчакахме захождането на небесното светило и още докато то продължаваше да сипе огън и жупел, а отражението му блестеше в отсрещният язовир, ние започнахме вечеринката с ранните аперитиви, придружаващите ги салати и останалите хранителни артикули от тъй богатата ресторантска листа. Едва когато слънцето залезе напълно и падна вечерният мрак, времето изведнъж се преобърна и захладя, като че ли през деня не е било такава жега. Някои от нас навлякоха пуловерчета и жилетки, но това само по себе си не се отчиташе като критерий за настъпването на полярен студ. Все пак беше много градуси над нулата, а чувството на хладните тръпки по гърба - настръхващо приятни, особено пък съдейки по гърдите на някои странични посетителки от съседните маси…

Легнахме си късно, но на чистия въздух спането е два пъти по-бързо от нормалното и аз започнах да се шугавя още от 05:30. Ставах, пиках - пак лягах; на компютъра се занимавах и най-после към 09:00 отново всички се събрахме в ресторанта за задължителните сутрешни ритуали по закуски и пиене на кафета. За мен денят беше почти преполовен, но независимо от всичко имахме достатъчно време за изпълнението на цялостната ни екскурзионна програма.

А самата тя беше доста разнообразна и интензивна. По други тесни и доволно разбити планински пътища от времето на рали “Златни пясъци”, иначе луксозното возило ни понесе към с. Жеравна, през Котел. Бързахме да стигнем до етнографското село-музей и умишлено не спирахме никъде по пътя. Криво-ляво, след повече от час клатушкане по изпълненото с дупки шосе, пристигнахме в китното най-българско селище. Моите детски спомени за това така живописно място в Татковината бяха доста поизбледнели и аз имах чувството, че съм там като че ли за първи път. Бях погълнат изцяло от чисто селската обстановка и ако не бяха множеството модерни коли, движещи се по малките и прашни калдъръмени улички, предполагам гледката щеше да бъде далеч по-прекрасна и автентична. Съзнавах, че това беше невъзможно просто защото хората си живеят там и всичките тези превозни средства са една чиста необходимост за тях, но определено мога да заявя, че последните представляват един изключително дразнещ елемент на съвремието, който по никакъв начин не може да се впише в тази галеща окото мила родна картинка.

Културната ни програма включи посещението на местната черквица и къщата-музей на нашия легендарен писател Йордан Йовков. За сведение на непросветеното и умствено затъпяло компютърно поколение само маркирам, че Йовков е оставил богато литературно наследство, под формата на повести и романи, преведени на няколко езика и послужили за основа на не една или две класически български филмови продукции и театрални постановки. Майсторското му перо по един неповторим начин описва тежкия селски живот от миналото, битът на българина и неговия здрав семеен корен.

Като за капак на всичко чуто и видяно, дойде и поредният обилен обяд в една от местните механи, която беше богато декорирана с множество етнографски експонати - кой от друг по-стари и уникални, останали само неми свидетели на едно славно и мъчително време. След добрата и здравословна храна, направихме още една продължителна разходка из кривите сокаци на Жеравна и завинаги напуснахме това дивно и неповторимо място.

Пътят на обратно ни отведе в Котел, който също се слави с богато възрожденско и историческо наследство, но ранният и горещ следобед все по-усърдно ни подканяше към хладните води в басейна на хотелския комплекс. Така че тази част на екскурзията ни в обезлюдялото планинско градче премина малко по-вяло и набързо, за да се намерим отново под чадърите и на шезлонгите край гореупоменатия водоем. Едвам дочакахме да позалезе малко слънцето зад баира и тутакси заехме изходните си позиции в ресторанта. Това беше последната ни прощална вечер със спътниците ни, на която направихме разбор на преживяванията до този момент и начертахме бъдещите планове и мечти.

На следващия ден предстоеше прибиране в Габрово, но маршрутът ни премина по също толкова известни и вълнуващи географски точки на Родината. Спуснахме се надолу и през с. Дебелец отидохме на Къпиновския манастир. Там от главата ми изплуваха редица детски спомени и случки от времето, когато родителите са ме водили по тъдявашните места, спали сме на палатки, клали сме огньове и пекли чудни мръвки на жарта, а пък къпането във вировете и газенето из реката бяха моите най-приятни занимания за горещите летни ваканционни дни. И добре все пак, че са ми ясни спомените, за да имам по-голям ищах за бъдещето – в противен случай по-добре е да се мре…

След отдаване на нужната почит пред църковния олтар и няколкото снимки из китната градина на манастирския двор, поехме към следващия си обект за посещение в района - Килифаревския манастир. Ритуалите ни и там се повториха, направихме кратка обиколка в околовръст и се понесохме по новоасфалтирания път на прохода “Хаинбоаз”. Едно време там пътната настилка беше само от павета и макар, че те бяха много добре наредени и поддържани, шосето не беше предпочитан маршрут за балкански чеда като нас. Ние обожавахме острите и стръмни завои на прохода “Шипка”, докато полските и по-неопитни шофьори избираха именно “Хаинбоаз”-ът като по-измичен и лесен за преминаване, особено при зимни условия - когато “Шипка”-та пък беше често затваряна, заради обилните снеговалежи и навявания на огромни снежни преспи. Потокът от тежкотоварни камиони за международен превоз обаче също беше насочен да преминава от там, което допълнително утежняваше и усложняваше движението през иначе по-ниската планинска просека на “Хаинбоаз”. Сега намерих това шосе напълно обновено, разширено на места и изцяло освежено, за разлика от времената, когато то беше умишлено оставено покрито с павета и то със стратегическа цел - по него трябваше да преминават първоешелонните съветски танкове, в случай че се наложи да идват и отново да спасяват братският си български народ, ако последният бъде нападнат от неверниците или от армиите на капиталистическия империализъм. Така въпросните “освободители” “освободиха” Унгария през 1956 и я удавиха в кръв, подобно както “освободиха” и чехите през 1968, а със същата усърдност се опитаха да “освободят” и Полша през 1980, ама комай това не им се удаде особено успешно, намирисвайки началото на своя политически крах. Господи - каква огромна глупост! Та кой го беше еня тогава за клета България, с нейната мършава икономика и изгладнял нещастен народ?! Не онези имаха зор да ни нападат, ами ние сами се натискахме да им се натресем, та белким ни научат да работим и ни напълнят гушите с трохи и подаяния. Но пък това е съвършено друга тема, значително по-различна от задачата, която съм си поставил в момента и за това сега специално нея няма да я дъвча излишно.

След кратко пътуване до с. Вонеща вода и отклонение през с. Белица (едно от многото с подобно име), ето ни вече в красивата старопланинска Трявна. Гладът от изтощителното пътуване в жегата беше наш лош съветник и в крайна сметка се оказа доста пагубен за цялостната ни сплотена група. От страх да не би да останем гладни се навряхме в първата срещната закусвалня, с мазни и изподрани покривки по дъсчените маси (отделно дето и старателно надупчени от цигарени фасове – като че някой нарочно си е тръскал пепелта и гасил цигарите връз тях, вместо да го стори в предоставеният му пепелник; ами, какво да река – прост народ сме си и таквиз ще си останем); паралелно с рояците не, ами облаците от мухи, бръмчащи нахално около солниците и особено покрай маслениците, а пък за самата кухня не ми се отваря и дума даже, че и сега се ядосвам на прибързаността, с която подходихме към това долно и вмирисано място. Аз ядох някаква мизерна супа топчета, бистра и незастроена, с полууврял ориз по дъното на мръсното канче от алпака, докато количеството на топчетата из течността се измерваше с броя на пръстите само на едната ми ръка. Докато с погнуса сърбах бульона директно от канчока, защото през това време размахвах лъжицата, за да трепя мухите по масата, междувременно реших да надвия глада си с повечко хлебец - обаче и питките, дето ни донесоха, със сигурност трябва да бяха най-малко от предната седмица. В беса не ми помогнаха и двата крем карамела, с които наивно си мислех да затисна лошият спомен от чорбата. Те пък се оказаха почти замръзнали, току що извадени от хладилника, вътре целите на шупли и не така сладки – неописуема обедна катастрофа! Обаче макар и без особена охота, аз си ги изядох, защото мен мама така ме е учила - да си изяждам манджичките до край. После вече, като се разходихме из града и то особено в старинната му част, пред нас се разкриха прелестните гледки на десетки битови механи и ресторанти, където можехме да поминем къде по-добре с прехраната. Нищо - останаха ни барем приятните спомени от вида на Тревненските къщи, богатата шарения на чаршията и няколкото сувенирни дреболии, които си закупихме за спомен. Най-после се сдобих с истинска, подчертавам – истинска, българска моряшка фланелка, а не правена в Китай на някой мужик в задния двор; точно такава, каквато съм носил в детството си преди повече от 45 години. От друга сергия си взех и три хлопки за крава, които факти сами по себе си успяха да позаличат поне малко остатъчния лош дъх на рядката като суроватка обедна чорба. След една продължителна разходка из китните улички на малкия град и многократното, целенасочено изгубване по тях, следвайки най-точните инструкции за уж правилната посока на момата от GPS-а в колата, в крайна сметка се оправихме сами и поехме към последната отсечка на пътуването - а именно, прибирането ни в Габрово. Нашите приятели останаха да спят у нас и вечерта в кварталната бирария си направихме един грандиозен моабет, заедно с тъй скъпите родители на пишещият настоящите редове…

Следващият неделен ден беше определен за разходка из родния ми град, посещение на МОЛ-ове, пазари, тържища и прочие биташки сергии. За обяд мама беше разстлала една богата софра и всички ние за сетен път се убедихме, че от домашно приготвената храна, изядена под родната бащина стряха и в компанията на най-близките, които са до сърцето на човека, няма нищо по-добро на света и това по никакъв начин не може да бъде заменено или пък купено, ако ще да е за всичките пари и злато на земята. Простете ми, но тука малко се разтъжих и сълзите ми сами покапаха по листите – турям кръста и казвам амин...

16.07.2012 - Дните от седмиците се нижат един подир друг и времето ни за престой в Родината се топи както восъчните свещици, които почти ежедневно оставяме пред олтарите на габровските църкви. От скитане и разни срещи с приятели и познати не ми остава време да бъда с родителите си, които също с мъка отброяват всеки отминаващ си ден и час. Всички ние осъзнаваме, че само след няколко дни за тях отново ще настъпи мъчителната и тягостна самота, докато нас ще ни поемат ежедневието и грижите още от прага, веднага щом се приберем в Австралия. Опитвам се да не мисля за това, за да не се разстройвам повече, а и да не си помрачавам поне последните дни в България. За мен, колкото и време да остана тук все ще ми е недостатъчно, обаче не мога и да скрия, че оставането под бащината стряха на родния ми дом е невъзможно, дори нежелателно. Аз не един път дебело съм подчертавал, че за да се чувства един българин добре в собствената си родина, необходимо е последният да си е заработвал средствата за препитание извън нейните предели, а само да ги харчи там. Факт, безкрайно тъжен, но много истински и неоспорим. Сега се плащат дебели сметки в ресторанти, не се и замисляме дори за това какво поръчваме, купуваме и кое колко струва: искаш нещо - имаш го. Това в същото време създава една доста лъжлива, малко измамна представа за нас самите, но тук аз признавам, че нещата съвсем не изглеждат такива, каквито са например в Австралия, където отново същите ние трябва да се съобразяваме с хиляди други финансови обстоятелства, да покриваме разходи по кредити и заеми от банките, башка разни кредитни карти; трябва да понасяме ежедневните си масрафи за оцеляването на рода, да се борим с постоянно растящите училищни такси, годишни данъци, поддръжка на коли, къщи и т.н. Там си правим сметката и аз продължавам да смятам, че именно това е нормалното (по простата причина, че не познаваме никакъв друг начин за самосъхранение – ако някой има предложения, моля да заповяда с тях). Докато пък тук сме само някакви си безлични екскурзианти, имащи една-едничка и основна цел - потрошаването на някой и друг грош и извличане на максималната наслада от самото харчене, в частен и преносен смисъл. Интересното е, че тук изобщо не ми свидят двата лева за бирата, докато в Австралия клетвите ми стигат чак до Кралицата, когато за същата тая пикоч ми вземат по $5-$6. Сравненията са малко неравностойни и трудно може да се направи счетоводен паралел между двете икономики, предвид огромната разлика в стандартите на тези държави - родината “мащеха” и истинската ни Родина. Въпреки че като вляза например в някоя българска касапница или супермаркет имам чувството, че съм попаднал в нашенски (австралийски) магазин, съдейки по високите цени на отделните продукти. За качествата им не мога да дам смислена оценка, защото на много от предлаганите зад щандовете видове стока, аз просто не познавам вкуса. Обаче пък в същото време на ценоразпис така хубавичко са ги издокарали, че по стойност са надминали даже и нашите в Австралия. Това до тука е добре, ама там по принцип се получават малко повечко парици, докато на мен не ми е много ясно как моите съотечественици в родната си страна издържат на подобни цени само с по една 400-500 лв. месечна заплата. Умишлено не споменавам нищо за нещастните пенсионери, които явно официално са оставени на доизживяване с подхвърлените им мизерни подаяния, без по този начин да се поместват в нито една социална категория. Вероятно те служат на правителството за някакви техни опити; да видят, аджеба, колко ще издържат на напъна и колко от тях просто ще предадат Богу дух - гладни, жадни, унижени... Е, така както навсякъде, има разбира се и изключения - за положеният си към обществото труд едни вземат много повече, други пък - още по-малко. Обаче магазините и стоките в тях са вече едни и същи - и за едните, и за другите. А осреднените величини са доста лъжливо и разтегливо понятие в икономиката. Спомням си, че по времето на недоимъка през годините на “мощният” социалистически възход, беше излязла една много интересна статистика. Според нея, на глава от населението годишно се падаха изконсумирани около 50 кг свинско със зеле. Това, което бюлетинът премълчаваше беше, че едни изяждаха свинското под формата на печени пържоли с малко кълцано зеле за гарнитура, докато другите дъвчеха постното зеле, запечено в тава със също толкова малко свинска мас. Е, вярно е, че математически погледнато, твърдението не беше грешно като средни стойности, но все пак не беше и съвсем правилно от гледна точка на морала и “грижата за човека”. То не че сега е с нещо по-различно, но такава е приказката... Нека сме само живи и здрави да блъскаме - за богатството на народа си има отделен персонал, който да се погрижи; това съвсем не е наша работа…

Аз без да искам отново се отплеснах в чисто мои и лични разсъждения, без някой да ми е искал мнението или пък съветите. Просто си размишлявах писмено, докато чакам да ни се обадят за излизане. Довечера ще се видим с едни дружки от детските и ергенски години, та пак ще зацапам свещите струва ми се. Мама беше готвила за обяд от моята любима супа топчета, обаче аз умишлено не ядох обилно и както аз си знам, за да си запазя силиците за довечера.

Мани го ти яденето и пиенето, ами все забравям да споделя с какви изключителни горещини се сблъскахме при това ни посещение в Татковината. Ние ужким сме свикнали с жегата, защото такива температури си имаме и в Австралия, при това в изобилие даже. Там, където живеем не е така освирепяващо горещо, но има места нагоре от нас, по-близо до Екватора, където това е просто ежедневие, еженощие - ежеседмично, ежемесечно, да не река и ежегодно. За там - ясно, нормално е. Не съм обаче и предполагал дори, че подобни топлинни ударни вълни могат да натиснат бедната ни балканска държавичка. То не бяха жълти кодове за опасност, че оранжеви ли не щеш, докато вчера дойде и бедственият червен код за доста от районите в страната. Макар че в Ловеч измериха близо 42°C, габровските 38°C-39°C съвсем не бяха успокояващи и за пренебрегване - амчи ние сме на един хвърлей място от ловчалии. Техният топлик си го усетихме най-добре и ние, жителите на старославно Габрово. Днес уж е малко по-поносимо от вчера, но не може да се каже че ни е станало по-хладно. В жегите не помогнаха никакви ледени бири, нито мастиките с много лед, таратори от хладилника и тем подобни сладоледени пръчици. В арабските държави хората пият здравословно чай в такива екстремални случаи, обаче българинът именно за това е уникален - защото когато му е топло, той си пие бирата с кеф (а и не само тогава). И ако му стане още по-топло, тогава просто пие повече и надделява с по-много бира – че ний с арабите и бедуините ли ще се сравняваме бре, майка му стара?! Та ние чаят го пием само когато навън е сковано от студ и ако ни заболи гърлото. И дори тогава, по лекарско предписание добавяме ром, за да му вдигнем конските сили (на чая, демек).

23.07.2012 - Е, това наистина е вече краят и вероятно ще бъде един от последните ми преки репортажи, предавани на живо от Родината. Все още се намирам в Габрово, докато Даниела и Ванеса още вчера заминаха за София с част от багажа. Аз потеглям утре, но за да не мисля сега за това и за да отклоня поне за малко вниманието и мислите си от този не така радостен за мен момент, с няколко думи ще се върна на случки и преживявания от съвсем близкото минало, станали буквално преди няколко дни.

Без да отчитам многобройните и ежедневни срещи с близки и познати, смятам за по-интересно да се спра на поредните ни краткотрайни екскурзийки и излети с мои приятели. След като поради непоносимите жеги, няколко дни стояхме затворени в къщи като диви зверове, градусите постепенно се нормализираха и отвън обстановката стана малко по-поносима за пътуване и ходене напред-назад. Точно в един такъв прекрасен ден, дойде мой приятел от студентските години и ни взе с колата си, за да вървим на една вила в град Априлци. За мнозина вероятно това е чуждо географско понятие, за това пояснявам, че във връзка с честванията на 100-годишнината от Априлското въстание през 1978, няколко китни села от Троянския балкан тогава бяха обединени и провъзгласени за град. Това бяха селата Острец, Ново село, Зла река и Видима, които още от моите детски години се славеха с кристално чистият си планински въздух и приятно хладните, сравнително пълноводни реки, където по време на летните ваканции и горещини сме намирали прохлада и покой извън шума на родният ми и тогава голям, силно индустриализиран град. По поречието на тези реки имаше множество поляни и диви места за бивакуване, които ние много успешно използвахме за краткотрайни съботно-неделни излети, с преспиване на палатки, вечерни канибалски огньове, печене на сланина, лук, картофи и хляб за засищане на глада, докато през деня повечето от времето си го прекарвахме заровени като биволи във вировете на реките. Подобен начин на летуване беше много по-приятен дори и от скъпите и недостъпни за повечето от нас морски курорти - едно че беше на половин час път от Габрово, и второ - беше много евтин като изпълнение и осъществяване. Разбира се аз говоря за неща, ставали преди повече от 40-45 години, но независимо от всичко, същите онези реки си бяха все още там и течаха необезпокоявани от никое поредно правителство или пък от смяната на една хайдушка власт с друга, още по-хайдушка.

Този път бяхме наели една хубава къща, отново пригодена за т.нар. селски туризъм, собственикът на която беше съученик и впоследствие колега на моя приятел. Като напазарувахме необходимите суровини за цяла седмица - ето ни вече качени на вторият етаж във въпросната къща. А там ни посрещна един прекрасен уют, голям хол, просторни стаи, кухни, миндери, камини и всичко, на което един обикновен човек може да се радва. За величествените гледки към отсрещните планински върхове също ми се иска да спомена нещо, защото те бяха една допълнителна наслада за окото – вр. Марагидик (известен по времето на социализма като “Русалка”) и вр. Ботев бяха кажи-речи на една ръка разстояние от нас, но като знам с какъв зор сме ги катерили навремето, изпод товара на препълнените с консерви, лук, сланина и задължителната ракия туристически раници, та сега ми беше достатъчно приятно само да си ги гледкам в захлас и от подножието им. Голяма красота, казвам ви - няма такава дивност и в Алпите дори! Те може и да са също толкова красиви, но нашенската природа по нищо не отстъпва на алпийската - просто защото си е наша...

Докато разтоварим торбите и нанесем провизиите в хладилника, стана и ракиеното време. Е, разходихме се малко до центъра на селището, но то беше само за оправдание, че не сме седнали направо на софрата, ами сме имали и малко “спортни” мероприятия преди това - за да ни се услади глътката демек. Спретнахме се всички и завчас накълцахме една гигантска салата, подредихме печивата и тържеството ни отпочна. С тези наши приятели ние много се тачим, макар че Даниела се пада малко “пришълец” в тази компания. Те са мои стари дружки още от студентските ми години, докато пък аз тогава за нейното съществуване дори и не съм предполагал. Но така се случи впоследствие, че взаимно много си допаднахме и по всички въпроси сме на един акъл. Всеки миг прекаран заедно с тези хора за нас оставя неизличими спомени, които аз увековечих с множество снимки. Правя анализ, а в същото време си отправям и самокритика - по време на предишното ни ходене в България, доста от времето аз снимах с видеокамера и тогава направих чуден филм, докато сега нещо взех да се задоволявам само със снимките и филмирането на отделните сцени и съвместни епизоди някак си изостана на по-заден план. Дали пък не одъртявам, мама му стара? – мераците ли ми се промениха, не знам; обаче забелязвам, че вече с камери и филми не ми се разправя – дано да е само временно...

Моабетът ни приключи в полунощ и се разпределихме по каютите. На следващата сутрин станахме сравнително рано и тръгнахме по обиколки. Първо на мегдана на селото пихме кафета, после се отправихме да посетим Новоселския манастир, намиращ се почти в очертанията на селцето. Денят беше Илинден, който навсякъде се чества с тържествени служби и молебени, само че ние бяхме малко позакъснели точно за този ритуал. Независимо от всичко и там запалихме свещици за здраве и упокой, след което поехме към с. Орешак и Троянския манастир. За голямо мое щастие, по време на тазгодишното ни пребиваване в България, за втори път попадаме на това така свято място и предвид светлият Християнски празник, през деня имаше голяма посещаемост и мястото буквално гъмжеше от народ. След спазване на традицията по запалването на свещи в черквата на самия манастир, веднага отидох да намеря моята бабичка, от която предишния път купих една страхотна сливова ракия. Тогава ми досвидяха парите и взех само едно шише за собствена консумация (всъщност нали бяха две, ама едното вече замина още същата вечер – споделихме си го с братовчеда), но през цялото време след това дълбоко съжалявах за пропуснатия шанс. Сега имах повторна възможност да поправя грешката си, но понеже пазарлъкът с бабата не пое в правилната (за мен…) посока, аз и този път се задоволих само с едно кило от въпросния ферментирал сливов екстракт. Искаше ми се да ми я продадат по 10 лв. килото, но оная женица като се запъна като магаре на мост - не, та не! На всички я давала по 12 лв. - не можело да прави компромиси само за мен. Можех да се хвана с нея на бас, че с добро доматено мезе, хубава компания и продължително време, мога да ѝ преполовя шишето и да спечеля цяло насреща, но тя не рачи да се обзалага, защото увреме разбра, че ще загуби баса. В крайна сметка направихме един много качествен панаир на циганското обкръжение, което се беше накачулило около нас, купих си още едно шишенце с манастирска сливовица за спомен на “твърдата” цена и с това посещението ни приключи. Момата всъщност, на години може да е по-малка и от мене даже, защото спомена, че нейният баща е главен казанджия и производител на ракията, който бил болнав и около 70-годишен, но все още човекът успешно си упражнявал професията и занаята. Така съдейки по неговата възраст, сметнах че дъщеря му е някъде около моя набор, ако не и по-млада, но не знам аз защо така я белязах като “бабичка” - поднасям си задочните извинения все пак и искрените разкаяния за неправилната ми оценка към жената; не биваше така да постъпвам с нея. Добре е все пак, че самата тя не знае за това, защото аз нищо лично не съм ѝ споменавал...

След кратко пътуване по обратния път за Троян, на излизане от с. Орешак намерихме една чудна малка крайпътна механа, където обядвахме с местни специалитети. Бяхме доста поизгладнели, особено по време на посещението ни в магазините за грънци, менци и хлопки - представителни обекти на прочутото Троянско керамично производство. И от там не излязохме с празни ръце, защото намерихме разни сувенирни материали, които купихме за спомен от този край.

Обилният обяд и горещото време предизвикаха мързеливи усещания у всички нас и единодушно взехме решение да се потопим в хладните води на реката, малко по-надолу в съседното селце. Точно след с. Дебнево има едни широки поляни, които както споменах в началото на моя разказ, сме посещавали и преди. По малки и стръмни пътечки се стига до самата река, която точно на тези места прави няколко водоскока, които пък преминават в каскада от сравнително дълбоки, широки и достатъчно дълги вирове. Хвърлихме гащите на брега и само след миг се намерихме във водата - по време на потният и душен следобед, това беше равносилно на щастливо и случайно попадане в Рая. Къпахме се, плувахме, скачахме в дълбокото, а отстрани разни млади хлапаци и малки момета ни се чудеха на повече от 50-годишните акъли. За един час се бяхме вдетинили до такава степен, че имах чувството дето никога не съм пораствал. А всъщност, то може да си е и точно така, а пък аз да не съм разбрал до този момент за ненавременното ми развитие и измамно възмъжаване…