Скъпи родители наши - бабо и дядо; приятели, читатели и немощни слушатели!

21.03.2013 – Голямото прекъсване в кореспонденцията между последния ми репортаж (с дата 08 Март) и днешният отново се дължи на една моя, безкрайно тъпа грешка, която без да искам съм допуснал в хода на събитията. Миналата седмица аз най-съвестно седнах да начертая началото на новото си послание към всички вас и към света, но тази сутрин с огорчение установих, че съвсем неволно съм изтрил написаното и сега на практика започвам всичко отначало. Преди известно време, когато все още ползвах пачето перо и папирусовата хартия, такъв провал беше изключено да ми се случи, защото написаното на един хартиен лист, колкото и прост да е той, никога не може да се затрие, освен ако последният не изгори, не се загуби или пък по някакъв начин се повреди непоправимо (а пък подобно нещо не си спомням някога да е ставало в повече от 20-годишната ми писателска практика). Но ето, че откакто прописах и аз на компютър като по-модерните човеци в днешно време, с такива елементарни “грешки” мога вече да се похваля и то не за първи път. Спомням си, че онзи ден доста факти успях да опиша и обрисувам по най-цветущ начин, само че в момента не мога да се сетя за какво точно съм писал и сега, започвайки всичко на нова сметка, едва ли ще мога да възстановя напълно изгубения текст – въпреки всичко обаче и предвид обстоятелствата, по-надолу ще се опитам да си събера акъла и оттук-оттам ще гледам да възстановя загубите в информацията.

След като най-после приключих с последното си писмо и ви го изпратих за прочит (а това беше един петък, с давност отпреди две седмици…), аз насочих вниманието си към други домашни дейности. Имах някои изостанали задачи, с които трябваше да приключа, но основните ми грижи и мисли бяха изцяло насочени към предстоящия първи самостоятелен концерт на Ванеса. Той се състоя на 10 Март (неделя) в катедралата, където тя обикновено свири или има уроци с учителката си. Концертът беше предназначен за набиране на допълнителни средства, които да се използват в най-близко бъдеще за реконструкцията и обновяването на вече съществуващият катедрален орган, който е инсталиран там преди много години и който се нуждае вече от един доста сериозен ремонт с цел възстановяване на оригиналните му функции, звучене, външен вид и т.н. Всичко това обаче струва сериозна сума от парични средства и освен субсидиите, отпускащи се по това направление чрез други инстанции и направления, управлението на катедралата прави всичко възможно за увеличаването на тези капитали посредством организацията на подобни мероприятия и културно-масови дейности, носещи макар и малко допълнителни финанси в прибавка към общото благородно дело.

Концертът мина много добре - Ванеса изсвири целия свой репертоар на органа, после изкара песните си и на пианото, след което направи един мощен завършек отново на класическия орган с вечното и неостаряващо произведение на Бах - “Токата и Фуга в Ре-минор”, с което недвусмислено обра овациите и спечели симпатиите на всички присъстващи в храма Господен. Аз през цялото време снимах с камерата, за да направя кратък музикален филм от това нейно толкова вълнуващо представление. На връщане от там се отбихме през Жоро и Данчето, които са ни на път и ние никога не ги подминаваме, когато ходим в тази посока. У тях пък седнахме на софра и се прибрахме чак вечерта, готови за лягане.

Почти през цялата следваща седмица се занимавах със сглобяване на филми и компютри. Всичко започна от там, че програмата с която събирам и озвучавам домашните филми от видеокамерата, нещо спря да работи и аз тръгнах да търся друга. Новата, която намерих се оказа много трудна и неразгадаема за боравене с нея, а аз нямах това време за губене тепърва да се уча и чудя кое как става. Реших да се връщам на стария вариант и от многото лутания из бракониерските страници на Интернета, компютърът ми хвана някакъв лош вирус – нещо като СПИН, но с по-катастрофални последици. В същото време Нени ми беше оставил неговия лаптоп за пълна и тотална “рехабилитация” и аз с него също имах много занимания, продължаващи безкрайно дълги часове и ежедневно. Стана така, че докато оправях неговия, повреди се пък моят. За да го събудя от комата, в която беше изпаднал, изчетох сума статии от разни подобни ентусиасти като мен, минали вече през моите патила и даващи ценни съвети и практически напътствия как да си помогнем сами. Така, използвайки компютъра на Нени, разположен в непосредствена близост, аз се опитвах да излекувам моя “болният”. И тази дейност отне барем 2-3 дни, докато отново всичко възстанови първоначалните си функции и начин на действие.

Наред с тези “оздравителни” мероприятия, продължават ходенията ми по мъките във връзка с търсенето на подходяща работа. От време на време се появява по някоя и друга обява, на която аз своевременно подавам документите си, но обикновено преди мен има разни други кандидати, които във всички случаи се явяват по-подходящи за дадената вакантна длъжност. В крайна сметка направих и филма за концерта на Ванеса, който комбинирах с кадрите от рождения ѝ ден. Добре де, ама аз и с него не съм напълно щастлив, защото впоследствие като го гледах и му открих едни кусури, та сега ще го правя наново. Повтарянето на едно и също нещо, което аз веднъж съм отхвърлил като готово и връщането ми към него е изключително досадна работа за мен – сравнявам го единствено със щастлив развод, след който обаче да се върнеш и да се ожениш повторно за същата жена; отчайващо и ужасяващо! Ето защо, за момента търпеливо изчаквам малко да ми поминат разочарованията от неуспеха, че тогава пак да набера достатъчно ентусиазъм - белким пък ми помогне да преправя филма съгласно новите изисквания на програмата, с която си играх да го обработвам толкова дни и вечери наред. Започнал съм да сглобявам и епизодите от Коледно-Новогодишната ни екскурзия до Мелбърн, но и там има много време да се губи, за да стане всичко точно както трябва – за мен компромисите не са решение, не знам дали сте забелязали.

Така едната седмица мина в най-разнообразни дейности, които независимо от частичните ми неуспехи, лично за мен представляват огромен интерес и аз с радост отдавам цялото си свободно време и енергия на тях. В петък сутринта ходих на лекар да ми махнат конците от раната и да ми отчетат резултатите от кръвните проби. Вече съм добре и нямам никакви оплаквания, каквито всъщност и никога не съм имал – раната на крака вече е напълно заздравяла; само шибаният ми холестеролец пак бил малко завишен, но пък и не чак в такива драстични горни граници, каквито измериха в началото. Кръвното ми налягане е като на космонавт преди да го запратят на майната си в открита орбита – 115/88, а тежа само 103.0 кг, спрямо 108.3 кг допреди няколко месеца. Поради дъждовното време напоследък не съм карал колелото поне 3-4 поредни седмици вече и усещам, че нещо загубих интереса си към спорта (към който аз поначало никога не съм имал афинитет – мога да гледам, но не и да го упражнявам; далеч по-различно отношение, каквото чувство и усещане питая към секса, например). На фона на купищата от всевъзможни дейности, които ме чакат в къщи, все не ми достига воля да посветя и един допълнителен час на физкултурата. Иначе по цял ден пиша и редактирам старите си писма, които публикувам за сега само в Интернет и тъжно-смешните ми, глуповати истории се радват на близо 9000 (по)читатели. Признавам, че това е моето основно занимание напоследък, доставящо ни огромно удоволствие и морално удовлетворение. Всичко, което съм писал до сега в отделните години аз използвам за основен материал, който в момента преработвам и редактирам най-старателно, с много допълнения и без капчица преувеличение или премълчаване на този или онзи, къде повече, къде по-малко интересен факт, незначителна случка или пък по-крупно събитие. Несъмнено това е един огромен писмен труд и доста дълъг във времето процес, който все още най-самоотвержено продължавам без ни най-малко да ми е отминал меракът.

Стигнах и до съботата (16 Март), за когато бяхме отложили честването на Националния ни празник, заедно с останалото българско землячество. Ние сутринта излязохме рано, че първо трябваше да водим Ванеса на урок при учителката (а от нас до тях е точно 100 км като отдалеченост – вероятно и друг път някъде съм споменавал тази малка подробност, предварително извинявайки се за повторението). Докато трая урока и последвалият го половин час свободни репетиции, ние с Даниела ходихме на локален пазар и разходки. После се върнахме да вземем Неси и от там отидохме почти в ситито на Бризбън, за да посетим многоуважаваната от всички нас гръцка бакалница (ето ти ги още 25-30 км). От там си купихме маслини, една тенекия с българско сирене, италиански кашкавал, кори за баница и разни други продукти от подобно естество и балкански вкус. Натоварихме дисагите и заминахме към парка, където беше планиран традиционният български пикник (на други 30 км от магазина). Там се събрахме доста хора и заедно с всички изкарахме весело и приятно. Бяхме се разбрали с Нени, че на това място ще се срещнем и с него, за да му дам готовият вече компютър – паркът беше сравнително близо до мястото, където живее Меган, а и той респективно, след като отдавна вече ѝ е пристанал. Така се видяхме и с тях, макар за много кратко – бяхме им купили сирене, маслини и кисело мляко, та им дадохме и тези армагани от нас. Най-вероятно в неделя те ще дойдат у дома, но в това няма още нищо сигурно – техните планове се променят не с часове, ами с минути. Ние след парка отидохме у Краси и Светла (счетоводителя), защото се разбрахме да минем на връщане през тях, че не се бяхме виждали отдавна. И там хапнахме, сръбнахме и на края се прибрахме, след като през деня навъртяхме километри за разстоянието от Габрово до София, че и повече.

Неделната сутрин започна с традиционните палачинки, след което всеки се залови с любимите си дейности. Аз седнах да творя, а Ванеса да свири. Към обяд излязохме, че пак я водих в нашия местен орган-клуб, където тя беше поканена да направи няколко изпълнения пред публиката. Вечерта гледахме филми и така приключихме почивните дни.

Новата седмица с нищо не се отличаваше от старата. Всичко около нас започна по начин, който навиците и рутината от години вече са отъпкали трайно и дълбоко като пътеката към х. “Мазалат”. Даниела е на работа, малкото – на училище, като този път големият батко също посещава задочните си занятия в колежа, които започнаха още миналия понеделник. Още от самото начало са ги подложили на изпити и тестове, от които той вече успешно премина през два от всичките 10-12 предмета, които изучават по програма. Днес пак има някакъв изпит по “Електрически машини”, по-специално за асинхронни еднофазни и трифазни електродвигатели, но Нени там е малко бос и снощи беше доста притеснен за представянето си на теста, особено по тази тънка материя. Иначе по другите дисциплини е доста добре, запомня още в клас уроците и с малко четене в къщи се справя отлично. Обаче по тези мотори познанията му са малко постни, защото самият курс на преподаване за този обем от материал е съкратен от две само на една седмица и той самият чувства, че подготовката му е недостатъчна. Дано се оправи все пак – като си събере акъла обикновено му изплуват в главата доста неща, които той е знаел и учил преди това.

Напред пък ми се обажда един агент за работа, но проектът бил от някакво изключително стратегическо значение и търсеха човек, който има чисто досие и кристално минало. Тук далеч не става въпрос за полицейска “чистота” или свидетелство за съдимост, ами някакво още по-специално, което се придобивало само с помощта на спонсори и издаването му можело да продължи от 6 до 12 месеца (ебах аз тоз сертификат техен! – та човек за толкоз време и в затвора даже може да влезе, че пък и чист като новородено да излезе от там). Аз естествено нямам такъв документ, но пък от друга страна би било интересно да се работи в “тила на врага” – аз така или иначе нямаше да ги издам какво правят, защото просто не ме интересуват, но все пак техните закони и изисквания са железни и поради тези причини за сега си оставам в обоза, при мазните баки с боб и черпаците. Вчера правих кьопоолу по метода на Крумчо – и аз го пържих първо, а после го сложих в буркан. Оставил съм малко за наша вътрешна употреба, докато с буркана ще се представям някоя вечер другата седмица, като отидем на вилите в балкана. Онзи ден взех и малко месо, което смлях на кайма. Утре вечерта чакаме едни приятели, на които отдавна съм обещал да направя кебапчета. Снощи пък с Даниела правихме съвместно кюфтета на яхния – тя приготви кашата, аз омесих кюфтенцата. Добре ама каймичката ми беше едвам една шепа с остатъци от кебапчетата и макар че сложих доста хляб в нея, не можах да направя повече от 10 топки, които ние снощи почти изядохме. Но в соса, който остана пък ще напускам разни изостанали наденички и пак ще поминем доволно и охолно. Аз понеже сега не ям хляб, наблягам предимно на кюфтетата – като удавя в чорбата и една буца сирене, та си хапвам по-добре и от Мара Малеева-Живкова, да я споменем и нея с добро…

Вероятно преди да тръгнем за балкана ще направя поне още едно включване от нас, но дори и там компютърът ще бъде с мен, така че аз ще продължа да описвам битието си и в не съвсем домашни условия. Ние ще делим колибата с докторите, а Янкови ще са с техните. Може би Дарина и Игор ще бъдат приютени в тяхната вила, защото е по-голяма и имат една свободна стая. С нас ще бъдат и още едни приятели, чиито родители наскоро пристигнаха от България, та ще сме в по-разширен възрастов състав.

Сега в неделя Ванеса има още едно представление в катедралата. Този път концертът ще бъде по-голям, като тя ще вземе участие само с няколко изпълнения. Тъй като миналата година този район беше най-засегнат от прииждащите води на реките и наводненията направиха най-много поразии там, концертът ще бъде благотворителен, а средствата ще се използват за подпомагане на нуждаещите се от храна и подслон пострадали от последствията им.

27.03.2013 – Ден преди да заминем на няколкодневната си почивка по балкана, ще направя поредния генерален обзор на всичко, случило се до този момент. А то съвсем не е много от гледна точка на информация, но все пак ще отбележа по-важните моменти. Този път времевото разстояние от последното ми включване не е така голямо, но пък и аз нямам с какво кой знае колко интересно да ви зарадвам.

Миналият петък имахме гости. Времето отново показа рогата си с поредната порция дъжд, вследствие на което ние не можахме да се насладим на сянката под асмите. Първо едвам запалих огъня, защото дървата ми освен че не са изсъхнали напълно поради скорошното им нарязване, ами и допълнително бяха подгизнали и мокри от почти редовните напоследък валежи. Независимо от всичко, с помощта на “духалката” (един стар сешоар за коса, нарочно купен за целта от вехтошарските магазини), аз успях да разпаля съчките и кебапчетата се пекоха на дървените въглища, каквото е правилото според всички световни рецептурни справочници. С гостите си изкарахме много весело, завършвайки вечерта с вечните песни на Микис Теодоракис, сиртаки и други веселби. Даниела, както уж нямаше да работи и се гласеше за дълги почивни дни, така шефовете ѝ я повикаха не само в петък, ами и за съботата, че и в неделя ходи на работа даже – все първи смени за слава на Небесата, които са малко по-поносими от нощните ѝ дежурства. Аз не мога да спя сам и съм ѝ казал, че за всяко нейно нощно дежурство, ще си викам комшийката с големите цици да ми варди съня и да ме пази от таласъми – поради това тя тенденциозно и умишлено избягва тези досадни смени…

В събота сутринта учителката идва у дома и урока на Неси по музика продължи до обяд. Следобеда с нея ходихме да покараме малко колелетата, които поради лошото време през последните седмици не сме вадили от гаража много често. Както съботният ден, така и вечерта му с нищо не се отличиха от останалите седмични и делнични дни. За вечеря дояждахме остатъците от тържеството с нашите приятели и много скоро след това легнахме да си гледаме филмите.

Неделната сутрин се открои и изпъкна малко повече от останалите делнични дни на седмицата с любимите палачинки на Ванеса. После посвирихме малко и следобеда отидохме на още един концерт в катедралата, на който тя беше официален гостуващ участник. Наред с останалите солови изпълнители, струнни квартети, голям градски духов оркестър и местни хорови групи, тя отново се представи с голямото произведение на Бах, което Неси изсвири почти без грешка на органа. Концертът продължи два часа и привечер се прибрахме доволни от прекрасното представяне на всички артисти и музиканти.

Седмицата започна с почивен ден за Даниела. Тя използва свободното си време за някои частични подготовки, свързани с предстоящата ни екскурзия, като аз имах да добавя само основните месни продукти към останалата хранителна маса. Обикновено като тръгнем на някъде и с нас понасяме половината хладилник, а като се приберем други две седмици пък дояждаме върнатите и неизползвани огризки – предполагам, че и този път няма да бъде по-различно. Наред с храната сме приготвили много и най-разнообразни бутилки с вода, безалкохолни и алкохолни напитки, бира, вино - като че ли там ще вдигаме сватба. Ще пътуваме с моята кола, чийто багажник по принцип не е много голям. Отделно дето аз мъкна навред със себе си и кутията с всички налични инструменти, която заема точно половината от обема му. Аз предпочитам да се движим все пак с тази кола, защото нещо ѝ нямам вяра на германската – гледаме да я крепим и да я пазим, че ако нещо ѝ стане направо сме загубени. Тя и моята доволно много остаря вече, но все пак ми се струва малко по-сигурна и на нея залагам повече надежди, че няма да ни остави насред пътя, каквито тъмни съмнения храня и изпитвам към Фолксвагена на Даниелчето (когото тя лично ненавижда малко повече от мен самият)...

Вчера следобеда имах среща с един мой бивш колега от компанията за биологичните горива, където работех неотдавна. Срещнахме се в стария офис на фирмата, но работата ми нямаше нищо общо с тях – просто използвахме тяхното помещение да се видим и разговаряме, защото той и без друго имаше някакви служебни взаимоотношения с тази организация, а това беше удобен повод и място за осъществяването и на нашия разговор. Има нещо, което човекът иска да му начертая лично за него, а пък той после ще почерпи за хубавата работа. Уговорихме се каквото трябваше и аз от там заминах за месо при моя касапин, но понеже времето беше почти пред затваряне на магазина, оказа се че той беше свършил моите разфасовки. Аз от него обикновено купувам четвърт прасе, с вратлето барабар и доста добре поминаваме откъм заготовка за ястия със смляно месо (защото всичкото го смилам, след като му изрежа вратната част за пържоли и отделя кокалите с ненужната кожа). За пръв път ми се случва да видя нещо да се свърши – е, той тази сутрин чакаше да му докарат други 70 подобни свински парчета, обаче това място е на 20 км от нас и взе да не ми излиза много изгодно постоянното кръстосване с колата из града, на $1.50 за кило бензин. Независимо от всичко се разбрахме, че днес пак ще намина към неговия дюкян.

Сутринта заведох Ванеса доста рано на училището. Тя там ходи първо да тренира в гимнастическия салон, после се занимава с довършване на някое изостанало домашно и чак тогава влиза в час. През последните дни на срока те също правят разни тестове и контролни упражнения, на които бележи хубави резултати и оценки. Аз от училището отидох при други едни касапи, които продават малко по-евтина стока, а пък месото им е много вкусно. От там вземам свински врат готов за скарата, обезкостен и изчистен по $8.50 – такива цени и в България няма, дето се казва. Та, купих едно парче 1.700 кг. Исках им и свинска кайма, обаче и те нямаха?! – е, не че не са имали съвсем, ами просто машината била заредена със 100 кг телешко и говеждо месо, та нямаше как човекът да ми смели само едно кило специално за мен. Обаче пък на $4.50 ми дадоха едни чисти свински месни изрезки, без излишни кокали и кожи по тях, което аз ще си смеля сам на машинката в къщи и ще бъдем напълно обезпечени откъм този артикул – абе, поне от глад няма да измрем в тая държава! На връщане минах и покрай зарзаватчиите за марули, лук и краставици, взех и две кори яйца, с което Великденските ни салати са вече подсигурени (нищо, че не е дошъл баш нашенският си Великден – ние тук почитаме еднакво тържествено и двата празника).

Напред се прибрах от пазара, разпределих едно-друго където стои по места и сега се занимавам с вътрешни, общодомакински работи. След малко ще очистя марулите, месото ще смеля и т.н. Исках само да допълня дневника си, за да го продължа вероятно още утре от планинската обстановка на вилата, където отиваме. Предполагам, че времето там също ще бъде неприятно и студено, което ще създаде предпоставки за тихо усамотяване до обяд и започване на вечерните моабети още от ранния следобед. Ако вали дъжд и е много студено, няма да можем да ходим по разходки, които на мен лично съвсем на ми липсват. Е, хубаво беше и да си пораздвижим малко трътките, но в случай че климатичните условия не позволяват, тогава ще бъдем принудени да си стоим по каютите и на топло до печките, наливайки се усърдно с греяно червено вино и тъпчейки се с тлъсто мезе…

02.04.2013 – Въпреки огромното ми желание и добрата подготовка, аз не успях да пиша през няколкото почивни дни, докато бяхме заедно с останалите ни приятели в горските вили. Имах всички налични фактори, като компютър и достатъчно свободно време, но не успях да вдигна достатъчно емоционално и творческо “налягане”, че да седна и да описвам ежедневието ни там. Повече време отделих на другото писателство, както и на рутинното домакинство, особено преди вечерните сбирки и тържества, докато не можах да намеря ред за обогатяването на настоящия си репортаж и той малко поизостана зад събитията.

Ние снощи се прибрахме благополучно и докато оправим и възстановим живота в къщи след няколкодневното ни отсъствие, стана време за лягане и дори не съм се обаждал поради напредналият вече час. За това пък в следващите няколко реда ще опиша всичко онова, за което трябваше да стане дума още на балкана и макар със стара дата, за тези които ще го прочетат, то ще бъде нещо съвършено ново.

След като изнесохме половината покъщнина и провизиите на два хладилника бяха стоварени в коридора, чакащи реда си за натоварването им в колата, аз едно по едно започнах да ги примъквам към багажника и да им търся съответното място. Наложи се дори да сваля разни мои служебни книги и канцеларски материали, които разнасям навсякъде с мен, защото за тях няма място в бараката и те винаги си стоят отзад, на скришно в колата – от там ги вадя само когато ходя на работа и където се задържа повечко време ги складирам в съответния офис (до следващото им преместване). През последните 6 месеца тези книги и помагала непрекъснато са се возили неотлъчно с нас, с изключение на Новогодишната ни екскурзия до Мелбърн, от която последните пак бяха лишени и чакаха щастливото ни завръщане, заключени в работилницата. Тук е мястото да спомена, че от всички тези многобройни книги с техническа литература аз ползвам едва няколко, докато другите само плътно и мълчаливо ме съпътстват, без да имам ни най-малката полза от тях. Обаче понеже ми свиди да ги изхвърля, за това ги влача подире си с надеждата, че един ден може и да ми потрябват. Това с книгите, как да е – още по-тежко е положението с една голяма кутия канцеларски материали, която непрекъснато обогатявам и допълвам от всяко едно работно място, на което съм бил до сега и то още от началото на кариерата си през далечната 1994. По принцип тези неща се раздават служебно и безотчетно: моливи, гуми, химикалки, острилки, линии, тефтери, шаблони и купища други джунджурии, до които и веднъж дори не съм се докоснал за близо 20-годишната си практика в Австралия. Но от някакви необясними чувства за съхранение на имуществото, аз тези боклуци също не ги изхвърлям и ги мъкна подире си в багажника на колата, където не пречат на никого, освен само на мен и то понякога...

Независимо че извадих и оставих на съхранение станалите вече на дума по-горе боклуци и привидно уж се освободи много място, багажникът се натъпка до такава степен с багаж, че трябваше да му връзвам капака с тел както на Москвич, кога се завръща с пълни буркани от село, докато в коридора продължаваше да се въргаля още стока, достатъчна за напълването и на половин ремарке. Тя пък намери място в купето, по пода и по задната седалка, където трябваше да си делят мястото с Ванеса – компютри, бири, шишета с вода (и водка…), възглавници, завивки и храна за из път; всичко това се побра вътре в колата и на всяко спиране кашонът с бирата се подпираше на врата ми, спирайки го надеждно с главата си, за да не и изхвръкне пък през предното стъкло. При тази тежко натоварена обстановка ние потеглихме по 300-километровото шосе за планинския курорт. Беше станало вече 10:30, а моето желание за по-ранно тръгване нататък потъна някъде из нишите на багажника…

Пътувахме добре и с повишено внимание, защото пътят беше осеян с полицейски клопки, зорко следящи спазването на ограниченията за скоростта и останалите правила на движение. Бяхме вече навлезли в активният отпускарски период, когато всяко нарушение се таксува с двойни наказателни точки, а аз не можех да си позволя лукса да изгубя повече от моите, защото и без друго не са ми останали много – плод на предишни мои своеволия и непредпазливост по шосетата на Републиканската пътна мрежа. От взиране в пътя и следене на знаците ми опротивя и самото шофиране – исках час по-скоро да пристигнем на мястото, да разтоварим дисагите и да започнем пълноценната си почивка с отприщване капачките на няколко бири, примерно.

Денят беше прекрасен, времето – слънчево, топло и приятно. Колата, натоварена до краен предел и независимо от загубата на петте килограма от живото ми тегло, на всяка малка дупка или неравност по пътя, ауспухът ѝ хвърляше искри от бенгалски огън, когато вземе да се остърже в асфалта с прелитането ни през някой пореден трап. Въпреки всичко нашето пътуване мина безпрепятствено, никъде по пътя не сме спирали, освен за съвсем кратко по средата на един поток, в който се наврях по инерция и без да го видя колко е пълноводен. Таман излизам от един сух овраг на пътя и се засилвам по баира да набера скорост, изведнъж скочих в следващия улей, през който вече минаваше някаква вода от наскоро падналите дъждове. Реката не беше дълбока повече от две педи, но врязването във водната бариера с пълна сила като в една естествена преграда, създаде чувството че съм се спрял в бали със слама или в чували, пълни с пясък. За миг потока остана сух – изплисках му водата настрани и за малко да му остана по средата, но след като и скоростта на колата се укроти, възпрепятствана от не толкова голямата, но пък напълно достатъчна водна дълбочина, вече доста по-бавно успях да се измъкна от тресавището. Изпод предния капак на двигателя излизаше пара, намокрих си и джапанките, защото някъде отдолу пък по пода на купето, вероятно има и някаква дупка, колкото през нея да се навре голяма мишка, плъх или по-малко коте (при валеж там винаги се събира дъждовна вода, достатъчна за отглеждането на няколко корена с домати). За щастие моторът обаче не угасна и ние “изплувахме” (е, това нали е и състезателна кола, все пак – има известни защитни средства срещу намокряне на някои възлови агрегати, които по принцип не обичат влажното: свещи, кабели, бобини и т.н.)…

След преминаването на това кратко премеждие и точно след 4 часа от тръгването ни сутринта се озовахме на поляната пред главния офис на курорта. Взехме си ключовете за къщата и отидохме да се настаняваме. По това време бяхме сами – останалата част от групата се очакваше да пристигне чак вечерта, поради служебните обязаности на някои от участниците. Първата ми работа, след като изпиках насъбралото се у мен напрежение от пътуването, беше да наложа боба за вечерта. Още от нас се бях подготвил с всички необходими съставки, моркови, мерудии и т.н. Нахвърляхме храната в хладилника, който започна да изстудява едва на следващия ден, поради претоварването му с топли храни и сгорещени по време на пътуването бири и напитки.

Нашите съквартиранти (докторите, с които наехме къщата на орташки начала с цел подялбата на масрафа) щяха да пристигнат чак на другата сутрин и първата вечер бяхме сами в целия вилает. Много от съседните колиби също бяха празни и тази самота беше малко страшничка в непрогледната тъмница на вечерта, особено когато падна и мрака наоколо. Аз по някое време запалих и печката, защото като се скри слънцето иззад баира и изедин път се почувства острата нужда от вълнени пуловери, шушлекови грейки и якета, както от зимни шапки-ушанки и шалове през устата. Малко привечер всички слязохме надолу, за да проверим в офиса дали нашите хора не са пристигнали до това време. Оказа се, че някои от тях вече бяха там, не след дълго дойдоха и останалите, а малко по-късно всички вече седяхме на една обща трапеза в къщата на Янкови, че тя беше с по-просторен хол - идеална за моабети. Още същата вечер нападнахме баката с боба, “музиката” от който съпътстваше почти всички до края на екскурзионното ни летуване. Бяхме взели от нас едни хранителни остатъци и с малко салата нея вечер поминахме без да готвим някакви по-специални блюда. След веселата част всички си отидохме по къщурките и се отдадохме на сладък сън и почивка.

На следващата сутрин отново се събрахме заедно за по едно кафе с курабии и не след дълго се отправихме по пътеките на горски туризъм. И този ден беше много слънчев и приятен, а в мрачните усои на тропическия лес – влажно и прохладно като в пещерата на Али Баба. Ние с Даниела се движихме с основната група само в началото, защото трябваше да се връщаме скоро и да се навъртаме около лагера – всеки момент очаквахме да пристигнат “докторите” и бяхме поели ангажимент да ги посрещнем и настаним. Така ние с нея стигнахме само до водопада, който беше на 750 м разстояние, докато останалото туристическо ядро продължи по маршрута на 4-километровото трасе през горските дъбрави. Ванеса беше единствен представител откъм наша страна и тя отиде на разходката, докато ние се прибрахме обратно да чакаме чичо ѝ доктор Жоро.

Разбира се всички ние стигнахме до един водопад, където по принцип всеки път ходим, когато се намираме в този район и който този път беше доста пълноводен поради падналите напоследък дъждове. Правихме си снимки заедно и ние с Дани се върнахме по същия път обратно на поляната, докато другите продължиха до края на обиколката. Повъртяхме се малко из района и се прибрахме пеша до “барачката” (е, това все пак си беше една пълноправна истинска къща, на два етажа, с три спални и сервизни помещения, хол и кухня на долния кат, плюс една огромна веранда, опасваща я от цялата ѝ страна, но аз я наричам така от умиление и за благозвучие). Дорде траяха нашите разходки и размотавания нагоре-надолу, ето ги и нашите хора пристигнаха. Разтовариха си багажа, настаниха се и те в къщурката и докато се обърнем беше вече настанало ракиеното време. Аз, освен с боба от предния ден, за представянето си пред останалите сътрапезници специално за тази вечер бях подготвил и едни скромни кюфтенца на скара. Даниела им прибави подправките, аз пък ги омесих че съм по-як в ръцете (ходил съм войник – еднакво добър съм както с дясната, така и с лявата…); жените накълцаха салатите и малко преди здрач вече беше даден първият официален тост за вечерта. Общата софра и стихия се разрази в къщата на другите ни приятели – всяка вечер се редувахме в приемането на гости, за да няма сърдити и пренебрегнати домакини. Малко преди да тръгнем за хората, Даниела беше нападната и повалена от един кръвожаден кърлеж, който ѝ се заби точно отпред на корема – малко по-надолу от пъпа; брей, каква беля и какъв проблем, мамата му стара! От къде и как го беше лепнала остана загадка за всички нас, но добре че това се случи точно с пристигането на лекарския екип, защото ако беше станало малко преди идването на доктора, не знам как аз сам щях да се справям със ситуацията (виж, бебета съм израждал и пъпни връви съм рязал, ама пък чак кърлеж не съм вадил). Хубавото също беше, че в кутията с инструментите си имах една пластмасова пинсета, та с малко газ от запалка (какво щяхме да правим, ако жената на доктора не пушеше, а?...), зехтин от салатата и водка за обеззаразяване и дезинфекция на мястото (амчи ако и не пиехме, бре – тогаз пък как процедираме?...), Жоро успя да измъкне проклетата кръвопиюща гад без остатък и Даниела заживя вторият си или какъвто там, пореден номер живот.

Вечерта под къщата на тези наши приятели опекохме мръвката. Направи ни впечатление, че кюфтенцата ми бяха някак си особени на вкус, но независимо от всичко в общата бвра опразнихме тенджерката. Чак на другия ден се разбра горчивата истина, че вместо кимион при подготовката на каймата, най-смело сме слагали някаква съвсем различна подправка, сбъркана още при самото си пакетиране в гръцкия магазин и с преобладаващ остър вкус на канела в нея. Много ме доядя, че похабихме сместа по този непрофесионален начин, но не знам дали и другите разбраха за голямата наша, почти фатална грешка. Така тържеството завърши доста след полунощ и се разтури при пълнолуние. Първият ни целодневен престой в тези планински вили приключи успешно – дори без традиционното сутрешно главоболие и махмурлук…

На другия ден обаче сви по-голям студ, заваля силен дъжд и ни прикова на топло край печките в колибите. За този ден беше планирана по-сериозна пешеходна екскурзия по 9-километрово трасе, но не можа да се осъществи поради лошото време. Направихме няколко кратки разходки с отделни членове и представители на групи и сдружения, но масова туристическа проява имаше отново едва вечерта, когато се събрахме на моабет у същите приятели, у които бяхме предната вечер. Бяхме се разбрали и организирали тази вечеринка да се проведе в нашата барака, защото ни беше дошъл реда за посрещане на посетители, обаче ние бяхме много хора, а пък холът тесен да побере всички ни, барабар с дечурлигата и своевременно променихме плана. Направихме пак общата софра и дадохме ход на събитието. И тази веселба продължи до късна доба вечерна – ден втори и третата, предпоследна вечер бяха вече зад гърба ни…

Следващият ден, независимо че не беше много слънчев, поне дъждът беше спрял, което даде възможност за провеждането на някои спортни мероприятия и прояви, в които нашата Ванеса взе активно участие. Аз имах нещо да си пиша на закрито и не съм се включвал в игрите, но тя беше начело и отново единствен представител на нашето фамилно сдружение. През това време Даниела направи една баница, която ометохме почти мигновено заедно с наши гости, които точно в този момент изненадващо минаха покрай нас на делово посещение. После те си заминаха, пристигнаха други – хайде с тях пък започнахме с малко мезенца, винце на обяд и т.н. Времето летеше, преживяването беше изключително приятно - особено заобиколени от добри, верни и безкористни приятели. Очакваше ни последната вечер от този така весел и забавен престой, отдалечени на километри от всякакви магазини, градска шумотевица, хорска суета, сплетни и суетня.

Последната тържествена вечеря отново се състоя в “дядовата ръкавичка” на хижаря Янко. Независимо че там беше концентрирано най-многолюдното население, тяхната колиба беше най-просторна и удобна за такива масови проявления и народни веселия. Този път кюфтетата бяха без канела и значително по-вкусни отколкото “тулумбичките”, които ядохме предната вечер. Събрахме всички хранителни и питейни остатъци от останалите бараки и докато не ометохме всичко по масата, не мирясахме и не си тръгнахме от там. За нас с Даниела моабетът приключи сравнително рано - едва в 02:30 през нощта, но имахме представители, които осъмнаха и си бяха легнали сабалам чак в 05:00; ето това вече е един добре завършен тест от школата за добри гости, възпитаници на която сме и всички ние. По този тържествен начин призори приключи и последната ни вечер в балкана. След много кратко преспиване, рано сутринта трябваше да опразним вилите и да сме ги напуснали до 10:00, защото след всяко подобно посещение, на тях им предстои почистване и подготвяне на обстановката за следващите гости.

На другата заран по обратния ред вкарахме всичко по колите, изхвърлихме си боклуците и купищата от опразнени бутилки в нарочните контейнери за смет и преработка на амбалаж, взехме си “довиждане” с останалите участници и се разпределихме по колите за последния етап на своеобразната ни екскурзия – прибирането в къщи. Понеже Янкови са повечко хора, ние им дадохме Ванеса да се вози при тях, а в нашата кола взехме родителите му. С последните пък имахме уговорка да не се прибираме директно, ами съвсем малко да поизбиколим настрани от прекия път и да минем по места, където те не са ходили, с което искахме хем да ги разходим, хем пък и ние да си поразширим и удължим екскурзията. Денят отново беше прекрасен - както за пътуване, така и за разходки по градове и села.

От планината се спуснахме право надолу към ниското и след по-малко от час вече бяхме в градчето Dalby (ако си спомняте там спирахме и с вас, след една Нова година, която чествахме на същите вили; тогава бяхме с Крум и Валя). Този ден също беше почивен за цялата държава и мястото беше почти безлюдно. На главната улица имаше отворен само един магазин, ние направихме малък кръг по празните и обезлюдени тротоари и с това престоят ни в градчето приключи. Във въпросният единствено работещ магазин видяхме едни много хубави хладилни чанти (пластмасови кутии за лед) – намалили ги от $35 само на $20 и ние се възползвахме от добрата сгода със закупуването на една бройка. Нашата старата, едно че беше доста малка и в нея не могат да се поберат много неща и второ – вече беше доволно остаряла и започнала да се саморазпада; купувал съм я навремето от разни битаци – не си знаеше годините. Така се обновихме с нещо полезно и необходимо за излети, пикници и други мероприятия на открито и закрито.

От този малък селски градец поехме по главното шосе за Бризбън. Пътят минава през значително по-големият град Toowoomba (“Туумба”, без да твърдя че това е най-правилното му произношение), който имал около 132,000 жители и се явява един от най-гъсто населените градове в нашия щат. Предвид почивния ден и там всичко беше затворено. Единствената ни спирка в централната градска част беше за обяд, след което продължихме към нас. Малко преди излизане от града спряхме в един много красив парк, разположен точно на хълма над низината по-долу и аз това място съм го кръстил “Копитото”, защото много прилича на едноименната Витошка местност над София. И там има ресторант-кафене, където отседнахме за по една торта с кафе, след което окончателно стъпихме на педала и за други два часа се прибрахме в нашия вилает.

Отидохме у Янкови да оставим родителите му, а ние да приберем Ванеса от тях и след кратък разбор на екскурзията и още няколко бири на крак се прибрахме в къщи. У нас започна извличане на мръсните дрехи от колата и съответното им пране, подреждане на багажа и докато всичко си отиде по обратния ред там, от където беше излязло преди 4 дни, стана късно и съвсем наближи време за лягане. Всички бяхме изморени от пътуването, емоциите и впечатленията от екскурзията - набързо раздадохме пижамите и си легнахме.

Всичкото това описание беше малко със задна дата, вчерашна – днес вече имаме съвсем други планове и програма. Довечера пристигат Сашкови – по някое време ще излизаме с Ванеса да пазаруваме. Тази сутрин станахме по-рано и се заловихме за индивидуалните си задачи и задължения, а излизането ще бъде чак към обяд, когато свършим с домакинската работа. Вчерашният ден беше малко по-шантав – станахме късно, увъртяхме се много и почти нищо не свършихме. Но днес вече сме по-мобилизирани и се надяваме на повече успехи. Пак за месо трябва да отидем, после пък ще рече да го подреждам: чистене от кокалите, мелене с машинката и т.н.; все неща, дето само мен чакат, защото никой друг не може да се справи така добре с тях. Довечера късно ще отида на летището, за да посрещна младежите, а пък от там насетне програмата ще я правим в движение.

Нени е добре и вече си е взел всичките изпити. Те няма да могат да дойдат с Меган точно на рождения му ден, който искахме да отпразнуваме заедно със Сашкови, ами на следващия (в събота вечер), когато пък те вече ще са заминали на корабното си пътешествие. На връщане от там пак ще останат у нас за десетина дни - тогава вече ще имаме повече време да организираме и нещо съвместно с Неничко.

А сега се местя на друг обект – трябва да нахвърлям един бърз маршрут на наши приятели как да стигнат до нас, защото те пък след няколко дни ще пристигнат с кола от Аделаида и ще отседнат в къщи за времето, когато Сашкови няма да са тук. Въобще, задава се вълна от мероприятия и бурни дни, в които ще бъдем много заети и ангажирани главно с гости. Надявам се да имам възможност за отразяване на текущите случки и събития, но ако не мога – вече знаете защо и причините за това…