05.04.2013 – Независимо от голямата си заетост покрай деца, посетители и народ в общ и глобален план, днешната дата е особено забележителна за всички нас и аз не мога да не я отразя и запечатам за вечни времена. Точно днес, през сравнително далечната 1986 и около 12:30-13:00 местно време, току след обяд на бял свят се появи моят малък Неничко, който за 27-те си навършени години съвсем вече не може да се нарече “малък”. Но за мен той винаги ще си остане онова дребно и послушно човече, което аз помня от многобройните ни съвместни разходки из Габрово още докато беше много малък – първо с детската му количката и впоследствие, когато проходи, воден от мен за ръчичка, като нашата традиция продължи и след това с пристигането ни в Австралия (макар и вече не съвсем така, закачен за ръката ми като ръчен часовник). Аз точно преди няколко минути му изпратих поздравително съобщение, а той пък ми се обади обратно по телефона. Днес училището му свършва на обяд (понеже е петък) и Нени ми позвъни от едни автомобилни гробища. Отишъл там да си търси разни стари части за колата, та ме пита дали и на мен не ми трябва нещо, защото онези затваряли бизнеса и всичко вървяло почти на половин цена с цел по-бързото разчистване на местността. На мен обаче ми трябва една цяла кола, но по този въпрос ще мисля едва след като отново започна работа и се върна в редиците на трудовия фронт. Та, днес вече успяхме да се чуем с Нени и официално да го поздравя за рождения му ден. Те ще дойдат утре с Меган и тогава ще имаме повече време да си приказваме и въобще да бъдем заедно (което винаги ми е липсвало, за огромно мое съжаление)…

А иначе у нас лудницата е пълна – децата пищят и капризничат за всяко нещо, ние пък с баба им се чудим какво да ги правим и как да им угодим още повече; Ванеса се занимава с тях и уж добре си играят, но тези тихи занимания бързо им омръзват и тутакси започват да измислят щуротиите. Сега всички заминаха на един увеселителен парк, а ние с Даниела пориваме боклуците подир всички. Онази вечер ходих да ги взема от летището и понеже беше станало вече късно докато се приберем, та направо си легнахме без моабет. Снощи обаче проведохме едно доста съдържателно тържество – аз направих кебапчета, имаше и пържоли на скара; пак едвам запалих дървата, защото всичко е мокро от честите превалявания. Като армаган от балкана си донесох една голяма кутия с дървени въглища. Там дървата са страхотни и горят като барут. Всеки посетител е длъжен при напускане на съответната вила поне да е очистил печката си. Въглените се събират в един метален варел до къщата. Че като клекнах аз онзи ден до този варел – минах с пръсти през всичката му пепел и от там изкарах цели купища с много хубави недогорели въглени. Събрах ги в една кутия и си ги донесох в къщи – с една част от тях поминахме снощи, друга ще употребим утре вечер с Нени; хубаво е да има, защото на магазина са доста скъпи (понякога се чудя даже дали да не стана въглищар, вместо да се измъчвам като прост инженер; само дето не знам какво е потреблението на тази вид стока и какъв е пазара, а иначе специалният кюмюр за скара се внася чак от Аржентина – на всичките тези гори и дървета, дето ги има в Австралия!)…

Днес сутринта, след като се натъпкаха с палачинки, всички заминаха на онзи увеселителен парк – музеят на киното. Даниела фучи из дома и снове на диагонал – ту между пералнята и мивката, ту пък после между печката и хладилника, а аз гледам да не ѝ се мяркам много-много пред погледа, че всеки път ми намира по нещо да правя. Добре че поне откъм храна сме заредени много сериозно. Онзи ден с Ванеса ходих до моя човек, касапинът. Разфасовките, които обикновено намирам само при него, пак се бяха свършили и аз купих едни свински изрезки, от които те самите правят надениците. Даде ми човекът два големи наръча с такива изрезки, месото на които е по-хубаво дори и от магазинското зад стъклените витрини. Няма кожи, няма кокали – чиста стока, само за смилане в месомелачката. Като претеглих количеството в къщи, на грамаж се оказа малко под 6 кила, а пък сайбията ми взе само $5 за всичкото, колкото да не разваляме дослука – ей на това му се казва сега истински човек, арабия! От там отидох при друг месар, от който пък взех вратовете на две прасета – нека да идват гостите вече, хич биля не се плаша от глад и недоимък…

13.04.2013 – Спомням си, че при подобни сурови условия и в същата измъчена поза, веднъж навремето предавах поредното си задгранично комюнике – тогава от Бризбън, докато в момента стоя в колата под дъжда и пиша от двора на учителката ни по музика. Ванеса тази сутрин има урок, но с нас е и още един неин ученик, когото също взехме с нас за урока си. Хората живеят недалеч от дома и когато Мишел (така се казва другарката) идва у нас, минава и през тях. Този път обаче тя е възпрепятствана и за това ние сме при нея. Така че ще разполагам с достатъчно време за написването на тази статия, която вероятно ще бъде и последна за този кратък период. А пък си спомних, че преди няколко години, когато бяха още силните времена и ходех по на две интервюта за работа в един и същи ден (независимо, че чак в Бризбън, но все пак…), по същия начин попълних времето си между едното и другото – докато чаках да ми дойде часът за втората среща, писах писмо в колата и всички ме смятаха за терорист, който всеки момент ще задейства бомбен механизъм. Обикновено хората сядат в някое кафене, па си поръчат по някоя топла или студена напитка; извадят си устройствата и творят в движение, докато аз я карам малко по “египетски” – сгънат на осморка в колата. Е, правил съм ги и тези упражнения, но като че ли при тях липсва романтиката на чукащите по ламарината на покрива едри дъждовни капки, каквато е метеорологичната ситуация в момента. Умишлено взех компютъра на Ванеса, едно че е по-малък от моя и второ – поради тези причини батерията му държи много по-дълго време. Изглежда обаче при моят, понеже е с доста голям екран (18.4” – почти колкото малък телевизор), доста от енергията се изразходва за захранването на самия монитор; освен това има и два твърди диска, които работят едновременно и батерията му не може да устиска повече от 2-2Ѕ часа, докато акумулаторите на този малкия ще държат барем 4 часа. До това време и уроците на децата ще са свършили и ние ще се носим вече по обратния мокър асфалт към къщи. Но поне до тогава пък ще гледам да остана колкото е възможно по-дълго време насаме с всички вас и влажните си мисли...

Измина точно една седмица от времето на предишното ми включване, през която отново не се случиха някакви драстични промени в общо взето скучнолявото ни житие-битие. Тогава беше рождения ден на нашия малък Неничко и подготовката за честването му отне повечето от времето ни в къщи. В петък следобеда и вечерта правихме руска салата с Даниела. Тя като по чудо не беше на работа, защото отново изкара една дълга серия от дежурства, включващи съботата, неделята, барабар с цялата следваща седмица даже. Всъщност Дани само в петъка почива, а в същото време Сашкови през целия ден бяха на един от атракционните паркове, недалеч от нас. Ванеса отиде с тях и веднага след това мероприятие заминаха на рожден ден на детенцето на техни приятели, без дори да се прибират до вкъщи (за наша най-голяма радост…). Дойдоха си чак късно вечерта и ние до тогава успяхме да си посвършим доста работа по време на тяхното отсъствие. Те не че ни пречат хората, но все пак дечурлига – много народ, суматоха; един иска да яде едно, от което изобщо няма в наличност и не е включено в разкладката за деня; друг пък не иска и се мръщи на нещо, което баба Дана е направила в такова голямо изобилие, колкото за една детска ясла и прилежащата ѝ детска градина за деца от предучилищна възраст. Въобще, картините се сменят ежеминутно и варират от потресаващи, през парадоксални до комични. Манджа имаме да изхраним няколко Етиопски села – тя остава обаче непокътната, а вместо това поголовно се пекат филии на тостера и се ядат намазани с масло и нещо като конфитюр, само че направен не от плодове, ами представлява пресована паста от зеленчуци, смесени с бирена мая, просо и други подправки; малко солено, малко горчиво, дори леко лютичко и доста отвратително за нормалните европеидни човекоподобни, но тукашните деца си умират за него и само с това се тъпчат (вероятно от това им растат толкова много и кратуните – подобно на любениците от гр. Любимец, Хасковска околия). Смята се за една от няколкото малки гордости на Австралия, заради измислянето на това тяхно местното творение, типично мазило за хляб и ласкаво наречено “Vegemate” (в буквален превод “Веджимайт”, б.а.). Ама било много полезно, казват – ба, не вярвам да е по-полезно от шипковия мармалад например, сладкото от вишни, смокини или от борови връхчета; да не отварям дума пък за майонеза, лютеница и кьопоолу, заедно с всички техни производни. Само че туземците го ядат, че им плющят ушите чак – аз в това съм си топил езика само веднъж и после плюх скорбяла до вечерта…

Ние в събота нямахме урок – беше отложен по редица обективни и субективни причини. Вместо това аз рано сутринта закарах Сашкови до Бризбън, от където те се отправиха на далечно плаване с луксозен пътнически кораб, почти по същия маршрут, по който ние пътувахме преди години с нашите съседи Роз и Рон (Бог да го прости) до Вануату. Трябваше да бъдат на пристанището най-късно в 10:00, да си натоварят багажа, да ги проверят и настанят по каютите, за да потеглят в 14:00 към островните земи на Тихия океан. Докато се увъртам с това и се прибера обратно в къщи, вече беше станало обед. После аз продължих с подготовката на вечерното тържество, което бяхме планирали с Нени – въртях се почти до времето, когато и Даниела си дойде от работа. Те не можаха да дойдат с Меган в петък, защото празнували с техни приятели в къщи, но се разбрахме на другия ден пък да ни гостуват. Аз омесих едни кебапчета (абе напоследък нямам никакви провали с тях – дали пък да не отворя една “Скара-Бира” на брега на езерото; това ако беше в България, направо по пари щяхме да стъпваме, но тук подобно начинание е немислимо за осъществяване); бяхме нагласили и едни прасешки пържолки. Като прекарах всичкото това и през скарата на кюмюра – цяла вечер си облизвахме пръстите и се оригвахме на кочина. Зор видях само със запалването на мокрите дърва, но с повече духане успях да ги разгоря. Вечерта дойдоха Нени, Меган и малката Айдън (или Ейдън – още не мога да ѝ запомня името). Таман седнахме на софрата – ето ги пристигат и приятелите ни от Аделаида. Ние ги чакахме за неделя по някое време, но те съкратили пътя си с един ден и дойдоха тъкмо за моабета. Правихме си снимки, Даниела пече едни малки триъгълни банички, които бебето много хареса – наяде се обилно с тях и заспа блажено на фотьойла. То е много добро дете – Меган я държи толкова изкъсо, че направо ми прави удоволствие да гледам, как една млада майка възпитава детето си. Майчината любов си е едно на ръка, но дисциплината и възпитанието на добри навици и добродетели – съвсем отделно. По някое време Нени и Меган си тръгнаха, а ние останахме да допиваме и дояждаме остатъците с другите гости. Това, както вече посочих в началото, беше в събота.

В неделя, което също подчертах, Даниела отиде на работа, а ние с гостите и след закуската отидохме на битак. Разгледахме боклуците, но на нищо не ни се спряха очите. После се поразшетахме из един голям търговски комплекс (МОЛ дето му викат по българските земи, а и по американските също – MALL пък по тяхному), купихме някои продукти и се прибрахме. А, ето бе – забравих да кажа, че от битака взехме едно цвете в саксия, което Виолета да си посади в Аделаида, а аз намерих две полуумирающи лозници, на които реших да дам втори шанс в живота. Намерихме и евтин пресен лук за вечерната зелена салата, след което се прибрахме на обяд. От същия зеленчуков магазин набарах и един кашон с чушки – повечето червени, но имаше и зелени екземпляри. Криви и грозни, но за сметка на това пък много евтини – до припадък чак. Щайгата дойде близо 7-8 кг на тегло, а цялата струваше само $5, барабар с пластмасовата касетка като опаковка. Докато гостите ни си взеха следобедната дрямка, аз избрах по-дребните чушки и ги подготвих за пълнене с месо. Преди вечеря напълних една бака, които станаха страхотни. Аз каймата не я пържа. Всичко смесвам заедно – месо, ориз, настъргвам два домата, режа една глава лук, сол, пипер, мерудии и като го объркам на каша, с нея почвам да тъпча предварително издълбаните и леко посолени (всяка една поотделно) пиперки. После всичко ври в брашнена вода, застройвам с още малко брашънце, червен пиперец, чубричка и сметана + едно яйчице или две (в зависимост от финансовото състояние на домакинството) – такава манджа и в стола на “Електроника”-та не можеха да ни наготвят, който аз ползвам като еталон за вкусна храна. Абе те навремето комай всички заводски столове бяха хубави – аз като знам какви геройски сценки имаме с Жуката и Вальо Жоров от Дряново по серийно изяждане на множество паници боб с наденица в стола на ДМЗ “Янтра”, след което на ред идваха цели редици от шолички с крем-карамел – работниците са се спирали накуп да ни гледат и да ни се радват колко хубаво и апетитно ядем (особено пък по-младите работнички, които ходеха само по едни тъколяви сини мантички, а пък отдолу нямаха и гащи на дупетата си чак; липсата на сутиени си беше едно на ръка - красива работа, лъчезарна трудова класа). Подобни спектакли сме изнасяли и пред персонала в “Болшевик”, ЕТЗ “Подем” и въобще навсякъде, където ни изпращаха на практика от Техникума – в какви славни времена живеехме тогава, кой да ти е мислил, че някога ще му побелее косата; може да не сме работили много, но пък добре се хранехме…

След направеното лирично отклонение отново се връщам в действителността. Като сложих баката с чушките да ври на котлона, отидох да паля огъня, че да изпека останалите. Аз напоследък много добре съм се научил да ги правя – обелвам ги надве-натри, измивам ги в една купа с оцет да им опадат семките и остатъците от шушлюпините, посолявам всеки ред и така ги подреждам в кутия според количеството. Като ги залея и с олио после, след няколко дни става такова страхотно мезе, че холестерола ми удря в червеното на скалата чак; не ни трябват и пържоли даже. Ванеса също много обича такава салата, а пък Меган е алергична към чушки и за нея режем отделна – само домати и краставици. С тези добри намерения тръгнах да пека останалото количество, обаче то тъкмо се събра готова жар в огнището и като плисна пак дъжда отгоре, та от всичкото ми остана само изгарянето на дървата. Удави се и огън, угаснаха и въглените – мероприятието се провали и остана да се провежда при по-добри климатични условия. А иначе вечеринката ни се извърши на закрити двери, понеже навън беше потоп.

В понеделник гостите ни излязоха по техни самостоятелни разходки из града, а ние чакахме учителката за извънреден урок по музика. Надвечер се събрахме на прощално тържество, защото Мишо и Виолета си тръгнаха на другия ден. Подарих му казанчето за ракия, което правих преди известно време при едно от поредните ми оставания без работа. Тогава се заинатих и изработих всичко с такъв голям мерак, като че ли смятах да се давим и къпем в ракия. Обаче аз нито веднъж не съм използвал тази малка самоделна дестилационна инсталация по предназначението си. В самото начало, за да проверя и прогоня самия процес, сварих вода, която после излях на растенията. Месеци след това, за един Великден в тенджерата (която е 20 л) варихме курбан за българската гладна комуна и от тогава всичко това само ми заемаше място в бараката. Така направих един благороден жест на моя приятел, а пък той ако свари ракия с този казан, аз мога само да се радвам отстрани и да я опитам на вкус. С моите казанджийски подвизи смятам, че съм приключил – не ми се слугува на тропулака. Абе вие чували ли сте за някой писател сам да си вари ракията? – няма такъв творец, даже и най-големият пияница да е бил, примерно Хемингуей, когото аз обожавам…

Приятелите ни си тръгнаха във вторник сутринта, а ние с Ванеса останахме в къщи, всеки зает със собствените си интереси и ръкоделия. Аз продължавам усилено да пиша, тя свири и се занимава с учебните си предмети, домашни, четене и т.н. Дойде си Даниела от работа и малко след нея идва съседа – вика ме да ѝ погледна задната гума. А аз като я видях, веднага пред очите ми изскочи бялата лястовичка, отнасяща на нежните си крилца $500 в небитието. Тази гума от много отдавна спада и аз на няколко дни все я донапомпвах на компресорите по бензиностанциите. Бях казал и на Даниела да я наглежда, но тя естествено беше забравила и не ѝ обърнала внимание. И понеже гумата вече е била доволно омекнала, докато се прибере от работата си на 5-6 км от дома и я направила на дреп. Карала така и нито е разбрала, нито пък мекицата е направила впечатление на някой друг по пътя. Двете задни гуми бяха много добри, почти нови, въпреки факта, че едната спадаше по малко. Все се канех да я занеса на майстор – за $20 щяха да ѝ направят малка лепенка или в най-лошия случай, ако не успеят да намерят дупката, слагат една вътрешен гума и проблемът се разрешава за средствата на половин каса бира. Добре ама за това вече беше твърде късно – смених спуканата и на нейно място сложих резервната, която също беше някакъв стар галош. Предните гуми си бяха и без друго за смяна (особено едната, защото и предницата нещо не беше добре, та гумите постоянно свиреха по завоите и се износваха само от едната си страна), но задните можеха да карат още с години при пробега, който Даниела прави ежедневно (не повече от 15-20 км, ако има и толкова).

В сряда, малко след като Дани отиде на работа, хукнах подире ѝ и аз – оставих моята кола пред “фабриката”, взех нейната от паркинга с резервния ключ и заминах да се разправям по сервизите за гуми. Навсякъде най-ниската тарифа беше по $110 на гума, което не беше чак толкова лошо, но умножено вече и по 4, та ми идваше баят премножко на отънялата кесия. Хайде, още $30 за центровка на предницата и само за 15 минути олекнахме с $470 (е, добре де – не бяха все пак $500, както аз метафорично ги видях накацали по крилата на лястовицата, но в крайна сметка тя ги отнесе; парите излетяха, нали така). Запазих едната от годните задни гуми за резервна, а всичките четири са вече чисто нови – на печелившите: честито!...

Остатъкът от седмицата се изниза така, както минава експреса София-Варна през Попово или Стражица – мигновено, без да намалява (ако пък изобщо пътят му е от там, ама такава е думата - метафорична). Аз вчера имах един доста ползотворен служебен разговор с потенциален работодател, който ще продължа в писмена форма като се прибера в къщи, за да му изпратя едно допълнително и разяснително писмо. Перфектно знам, че нищо няма да излезе от цялата работа, но аз обичам да си чеша езика с хората и ще му напиша няколко изречения в свободен стил - за себе си, като свободна, независима и непокорна личност, и в частност за моята богата служебна кариера.

Урокът свърши – палим автомобила и потегляме назад към нас. Сашкови вече са се прибрали – Даниела им е оставила ключ, а те са си взели кола от летището, която ще върнат пак там преди да излетят обратно за Аделаида…

23.04.2013 – След като едва днес обстановката у нас се проясни и нормализира, бързам да предам последният си за този период репортаж, за да мога тези дни да ви го изпратя за прочит и подробен анализ. Гостите ни си тръгнаха в неделя много рано сутринта, след това Даниела цял ден шета, пра и снова с прахосмукачката, а вечерта ние на свой ред ходихме у едни приятели. Майката на жената миналата седмица била ръкоположена за австралийски гражданин и се сдобила с правото на тукашен паспорт, та почерпката беше по този повод. Бързам да уточня, че нашите приятели са от смесен брак – мъжът е грък, живели са дълги години в Гърция и са усвоили всички тънкости на гръцкото кулинарно изкуство. Такава страшна мусака със сини домати ядохме онази вечер у тях, че ако аз не бях на диета сигурно нямаше да стана от масата или щеше да ми се пукне коремът от преяждане! С тези хора се събираме от време на време и у нас обикновено сме на скара или на някакво печиво по принцип, докато при тях дегустираме готвени специалитети – а пък бабата е с ранга на маршал от висшия пилотаж в областта на гръцката кухня! Така сме се разбрали, за да разнообразяваме менюто – у тях те нямат условия за огньове и печени мръвки, за това пък българската “следа” съм я поел аз у нас. Преди няколко седмици правих кебапчета – на техния син щеше да му стане лошо от преяждане. Той много обича кебапчета и яде, докато не каза: “Спрете ме, не мога повече!” Добре си изкарваме като се съберем с тези хора – те са единствените, с които мога да слушам истинска музика за ценители: българска, гръцка, македонска и т.н.

Вчера Даниела също си беше из дома, защото тя поначало в понеделниците не работи. Напоследък обаче все имаше смени, защото трябваше да замества разни нейни отсъстващи колежки. За това казвам, че спокойствието и тишината ми настъпиха едва днес (вторник), защото аз не мога да вирея много добре сред шумотевица и тропане на чинии, мивки и тигани. Снощи всеки си готви отделна манджа, на смени, защото като се завъртим и двамата в кухнята, обикновено Ванеса го отнася когато тя също се завре между нас и почне да се лигави. Даниела прави крем-супа от картофи и праз, която ще довършваме довечера. Множественото число е заради факта, че на края аз ще я смеля с пасатора и ще я застроя по моя специален начин - с две цели яйца и половин буркан сметана. После само сърбаме с много лимон и се чудим защо не слабеем. Аз пък трябваше да усвоя едни остатъци от заготовка за кебапчета, които в събота не можахме да изядем. Тогава беше прощалната ни вечеря със Сашкови и бяхме поканили техните приятели на гости. Добре ама те в последния момент се отказали, че от много ходене през деня се изморили и така кебапчетата ми хартисаха. Е, ние вечерта изядохме една партида, но в тавата имаше още толкова. Отделих една малка част за принцески, че Ванеса много ги обича печени на грила. С шепа кайма, още толкова настърган кашкавал от изсъхналия, дето не става вече за нищо и едно яйце в добавка, снощи направих три огромни филии, та двете с майка си щяха да се избият в спор за кого по колко да има от всяка филия. Малкото седне да яде – Даниела все я подяжда отстрани, уж да си опитала и онова само пищи и мрънка, че майка ѝ изяла храната и нямало за нея, а пък тя видите ли, била много гладна…

В остатъка от каймата настъргах няколко филии хляб, които също бяхме пекли на жарта в събота вечерта – понеже те малко се поопърлиха на силния огън, та всеки ги подбутва и им се назлъндисва. Аз щях да ги оправдая много добре, ама нали хляб не ям, та се въздържах. На Ванеса обаче в неделя сутринта направих една мощна попара със сирене с най-изгорелите филии – и тя понечи да ми се мръщи на черното, обаче после омете чинията и ѝ лъсна дъното. Ама ако я попиташ: искаш ли това или онова, отговорът е винаги “Не” и друго, освен палачинки и яйца на очи не се признава за хубава храна. Добре, ама моите методи на отглеждане и възпитание на бебето и детето са малко по-инакви от тези на д-р Спок и аз въпроси не задавам – действам според каквото ми подскаже разумът. Та, забърках аз остатъка от кебапчетата с хляба, накълцах и две глави лук – станаха кюфтета за една малка армия трудоваци. Предната седмица Даниела довлече една касетка с домати – трябва да имаха 10 кила и от тогава не сме спирали да ядем. Обаче на салати това всичкото количество не може да се погълне, защото аз нямам толкова много запаси от ракия. И снощи извъртях един тлъст доматен сос - заедно с предварително опържените кюфтета, стана манджа, дето и истински италианец не може да наготви. В соса хвърлих една цяла глава чесън (без люспите естествено, скилидките изчистени до перфектност), после поръсих шепа магданоз отгоре, застроих с лъжица брашно – ела ми сега дието, че да си премерим силите подир! Така снощи бяхме все из кухнята, но пък заредихме тенджерите и тиганите с храна за дни напред.

Забелязвам напоследък, че разказите ми започват винаги отзад напред, което в никой случай не е някакво правило или тенденция – просто все така се случва, да започна първо с най-прясната информация. Впоследствие постепенно се връщам назад в дните, за да стигна там, където съм завършил предния път. Значи за вчера вече обясних. Частично засегнах и неделния ден – Сашкови ги изпратихме в много ранните часове на деня (беше едва 03:30), защото те първо имаха един час път от нас до летището в Бризбън. Там трябваше да върнат колата, която бяха взели под наем, но преди това да я заредят и с бензин – а всичко това си е допълнително време. Като се прибавят примъкване на багажи, куфари и чанти, полузаспали деца и прочие пречки и обстоятелства – когато човек закъснява, времето напредва по-бързо. Освен това самолетната компания изисква пътниците ѝ да бъдат строени и готови пред ръкава за качване поне един час преди полета, а самият той беше насрочен за 06:20. Така че всички трябваше да действат много експедитивно, за да не изтърват самолета. Защото те и такъв случай са имали. Това се случи преди няколко години – Тийган беше още бебе. Сутринта се замотаха нещо в къщи и закъсняха по пътя за летището, съответно не ги качиха на самолета; намериха им билети чак за вечерния полет, а на всичкото отгоре билетите им за сутрешния изгоряха и те трябваше да си платят от джоба новите. Така освен всичко друго, висяха цял ден в чакалнята на аерогарата и след много перипетии, нерви и изгубени средства, на края се прибраха в Аделаида. От тогава си имат “едно на ум” и вече бързат да са с първите на опашката – веднага, когато започне качването на борда. За щастие този път всичко беше свършено навреме и след два часа Сашко се обади, че са пристигнали благополучно заедно с багажа и целия личен състав.

В събота вечерта не сме закъснявали много, предвид ранното ставане на всички следващата сутрин. Опекохме по някое и друго кебапче, поприказвахме си малко отвън край огъня и се разхвърляхме по одаите. Времето вече беше хубаво, за разлика от всички останали дни и вечери, когато поради честите валежи и превалявания, трябваше да се тъпчем вътре в къщата. През деня Сашкови ходиха на един от увеселителните паркове, като взеха и Ванеса с тях, че да е заедно с децата. Наложи се да отменим урока по музика, защото тя през седмицата изобщо не е имала време да учи и свири - обстановката в къщи не позволяваше необходимото съсредоточение и внимание. Деца пърпорят напред-назад, играят си, викат – нямаше нужното спокойствие и атмосфера за нормална творческа дейност.

В петък пък беше рождения ден на Лиса. По обяд се събрахме на кратко импровизирано тържество, което пак за наше щастие се проведе на двора. Времето беше прекрасно, дори повече от топло на моменти, но все пак не неприятно. У нас дойдоха и едни Сашкови приятели от Аделаида, с които те са си близки и там. Сега бяха заедно по екскурзиите, но Даниела ги познаваше от преди. Та с тях направихме едно обедно-следобедно парти, с торта, свещи и т.н. Вечерта младите заминаха на ресторант, а пък ние им бавихме децата. Ванеса помогна доста в това възпитателно дело, защото освен нашите две (съответно на 3 и 6 години), сега имахме и дечурлигата на другото семейство (на абсолютно същата възраст, момче и момиче). Но общо взето бяха послушни децата – гледаха филм, ядоха сладоледи, пяха песни и в 22:00 родителите им се прибраха. Всички после отидоха у другите хора, които имаха голяма къща, наета под наем за една седмица и спаха там.

Иначе през останалите дни от миналата седмица кой знае какви извънредни неща не са се случвали. Аз стоя по цял ден у нас и усърдно пиша мемоарната си книга, Даниела ходи на работа и изкарва насъщният, но беше и два дни в отпуск, за да види хлапетата. Ванеса от вторник започна учебния срок и колелото се завъртя по познатата вече на всички диаграма. Чуваме се и с Неничко, който завърши успешно и втората си година от курса по индустриална и промишлена електротехника. Онзи ден ми беше изпратил едно кратко съобщение, че ми е купил подарък. Аз много се зачудих и зарадвах в същото време. След два дни пристигна едно страхотно спортно яке, рекламно на фирмата “SUBARU”, което той бил намерил на някакъв търг и го купил специално за мен. Такива якета носят всички рали пилоти и механици от този отбор, когато ходят по състезания и разни други техни спортни прояви. То е почти ново и аз с радост ще си го нося, когато има нужда от по-топла връхна дреха. Тук по принцип това не се налага често, но все пак е хубаво да имам нещо под ръка за хладно време.

Онази вечер в един от промеждутъците пекох люти чушки на огъня. Даниела намерила цяло кило за $3 и ми купила, защото аз много успешно ги приготвям с чесън и магданоз. Аз изяждам чушките, тя се справя с чесъна и така осредняваме употребата на пикантната апетитка. Лошото е само, че тук чушките не са така люти, както българските – но миризмата на опукано в огъня чушле е приятно и с малко повече въображение, човек може да си подлюти езика. Е, вероятно в един плик с чушки по случайност се улучват да има и няколко много люти единични бройки – после като се смесят всичките в буркана и останалите се олютяват от тях.

В най-близък план и перспектива тази събота имаме да празнуваме годишнината от сватбата ви. За мен това е изключително важен ден в семейната ни история и аз го почитам и уважавам доколкото и както мога – обикновено с душевно и телесно опиянение. Вероятно на гости ще поканим бачо Гьорги и Данчето, че тя трябвало да подстригва Даниела. Децата ще си играят, а пък ние ще се видим и ще си поприказваме за наши комитски дела. После следва Великден, но за сега тази дата ми се вижда малко далечна и ще изчакам с прогнозите, докато наближи съвсем. Тогава ще бъдем заедно с Нени, но още не знам цялостната програма за деня, а и какво ще правим след това.

Приемете това кратко послание като малък поздрав и нищожен дар по случай сватбения ви ден. Тъкмо докато нанеса корекциите и преведа писмото, вие вече ще го имате. Тези дни това ще бъде една от задачите ми. Продължавам усилено и напористо да търся работа, но неуспехът ми този път е пословичен и граничи с абсурда. Такова чудо не помня и през най-лошите си години на безработица. Един път няма обяви за работа, втори път – дори и за малкото които се появяват се струпваме стотици кандидати и естествено е да се предпочете някой по-млад, определено и обезателно местен (това съм го забелязал, въпреки че “расизъм” уж нямало в Австралия; както няма и така някой туземец е винаги с по-подходящ опит от моя, за да ме измести от общото класиране за дадена позиция). Независимо от всичко аз си следвам пътеката, а пък само един Господ може да знае на кой край ще ме изведе. Нали след всяко затишие има и буря – нашата вероятно сега набира скорост…