12.06.2013 – Ох, таман си влизам в къщи – голям вървеж му ударих тази сутрин. Още се стича потта по мен и ризата ми лепне на гърба. От няколко дни насам забелязвам, че двигателят на колата ми взе да се “отопля” прекалено много – нагорещява се повече от допустимото, а в същото време стрелката на температурата в арматурното табло показва нормално състояние на охладителната течност. Колко е нормално това не знам, обаче като спра да речем на някой светофар, от дупките и отдушниците по предния капак започва да излиза пара и пушек. Онзи ден като паркирах пред нас и чувах как водата ври и клокочи в радиатора - все едно че боб чорба възвира в тенджера под налягане. В нормални условия обаче това изобщо не би трябвало да се случва. Долях 6 л вода – значи течността някъде е избягала и веднага реших, че за тази болка цяр има само в сервиза. Вчера обаче не можаха да ме приемат поради голямата им заетост (и те са едни, майката си трака – сякаш по спешност отиваш в Бърза помощ, да те прегледат само за една проста настинка). Аз всяка сутрин доливам в охладителната система по една манерка вода, колкото да закарам Ванеса до училището и едвам да се върна до нас – по-далеч не мога да ходя, защото радиаторът завира като чайник с греяна ракия. Тази сутрин обаче ме приеха най-после в спешното отделение и си оставих колата в реанимацията. Добре ама друг път от там ми дават сервизен автомобил, който да ползвам временно, докато оправят моят, а пък днес нямали такъв резервен под ръка, та ми се наложи да блъскам пеша до дома. Е, пораздвижих се малко поне, ако не друго, но и доста време загубих в тъпкане на тротоара. Сега си стоя у дома кротко и смирено – чакам да ми се обадят от сервиза за степента на финансовата рана, която ще ми нанесат за ремонта на дъртата вече кранта.

Това е от днес, а денят едва започна напред. Иначе умората ми дойде, защото от сервиза, който е на половината път до училището на Ванеса, до нас се прибрах пешком – в противен случай трябваше да обикалям улиците в съседство като въртоглав, а и не знам колко време ще им отнеме ремонта. Механиците първо ще надуят охладителната система с по-високо налягане, за да видят къде и дали има някакви течове. Вследствие на което даже и да няма, някой маркуч ще рече да се спука поради общата преклонна възраст на колата – автомобил с пробег от 260,000 км и над 15-годишен стаж по пътищата на Родината, отдавна вече се смята за умрял, но в моя случай последният трябва да се закрепи и позакърпи, защото изгледи за подмяната му с друг, по-нов, в скоро време далеч не се очаква. По пътя към нас даже и дъжд ме поваля малко, което пък напълно допълни картината на иначе безкрайно радостното ми настроение и общо състояние на духа.

Аз без да искам пак започнах отзад напред, но понеже това беше най-фрапиращият и вълнуващ момент от последните дни и седмици, та си започнах изложението първо с него. Сега бавно ще се връщам назад във времето, за да ви направя съпричастни и на случките от останалите дни, докато се срещна с денят, в който за последен път писах тук преди повече от две седмици. Текат последните учебни занятия и Ванеса е доста заета с полугодишните си изпити, проекти и домашни упражнения. След няколко дни децата отново излизат във ваканция – спомням си колко хубаво беше миналата година, когато точно по това време вече бяхме пристигнали в България. Аз и за тази бях замислил подобна програма, но дългото ми отсъствие от работа осуети всички мои налудничави планове и идеи за подобни авантюри.

Миналата събота бяхме у Жоро и Данчето. Цяла вечер се занимавахме с приготовление на кебапчета, дегустацията им и в сладки приказки с тях изкарахме до 01:30 през нощта. Аз предния ден бях купил едни прасешки изрезки по $5 килото, които смелихме у тях и със съответните подправки си поделихме по 2 кг готови кебапчета. Даниела остави за нас няколко хубави мръвки, които наготви със спанак и ориз. Всичко останало замина в машинката за кайма. Касапинът ми даде и малко по-тлъсто агнешко месо (по-скоро шилешко), което също прибавяме към заготовката за кебапите. Всичко стана професионално и си изкарахме много весело. Хванахме му цаката най-после на кебапчето, а вероятно по-нататък ще си натъпчем и малко наденици за разнообразие в менюто и разширяване номенклатурата на месни произведения за прехрана.

Няколко дни пък преди това, много скромно и някак си вяло отбелязахме моя рожден ден, който се падаше по средата на седмицата. През деня ми се обадиха всички наши приятели, получих поздравителни съобщения от близки и далечни краища на земното кълбо. Вечерта си направихме един импровизиран моабет и с това приключи празненството. Тази година отдадохме по-голямо значение и отделихме повече внимание за рождения ден на Даниела, който се падаше точно на деня, при това в неделя. Времето отвън не беше много подходящо за излизане на двора, но се събрахме в къщи на няколко маси и тържеството беше изключително весело. Имахме много гости, наред с Нени и Меган. Даниела получи подаръци, аз бях приготвил кюфтета и кебапчета, които после дояждахме почти през цялата следваща седмица. Задръстваме се със салати, после и баницата като дойде за капак, та не ни остава място из тумбаците за месото. Но независимо от всичко, веселбата премина на висота. На другия ден поривахме боклуците кажи-речи до вечерта, но Даниела тогава не беше на работа и успяхме да втасаме с всичко.

Онзи ден пак имах известни водни проблеми в онази къща при квартирантите. Успях да отстраня само два от тях със собствени сили, според ограничените си водопроводни възможности, нищожни знания и умения, но има други два, за които пак ще викаме майстори. Винаги, когато имам такива и подобни случаи, а пък и не само тогава, с умиление и тъга си спомням за добрият наш съсед Рон, който съвсем ненавременно ни напусна – насила, дето се вика. Толкова много сме си помагали един на друг - като по-често той на нас, отколкото ние на него. Казанчето в тоалетната течеше, та смених и него. Аз вече имам опит с тази дейност, защото нашите и двете са отдавна нови и изобщо не текат, както преди. Тонове с вода сме похабили и ягмосали на вятъра от тези постоянно капещи баеркаси. Сега уж положението е овладяно – де да видим до кога...

Няколко дни преди рождения ден на Даниела, двамата с нея правихме любимата ѝ торта “Гараш” по рецептата от Пепа - на Янко майка му. Това е един изключително сполучлив продукт, с който ако излезем на пазара и онези малки щандове в софийските Централни хали ще фалират за един ден. Там често пъти сме отсядали на такава торта с кафе и най-често бира, обаче това което ние правим с Даниела, многократно надхвърля тяхното качество. Вярно, че приготовлението като цяло си е малко врътня, особено за мен, докато смеля половин килограм орехови ядки, но пък после като загреба мазното с лъжицата е голям кеф.

При мен на работния фронт няма абсолютно нищо ново и вълнуващо – всяка седмица намирам не повече от 1-2, най-много 3 обяви за свободни позиции, в голямата си част от които те изобщо не са подходящи за моя опит и стаж, който имам. Напоследък се търсят електроспециалисти, архитектурни или кадри за гражданско-промишленото строителство, но машинните специалности са доста кът - баш където ми е силата на мен. Аз по принцип бих могъл всичко да правя, но след като преди това не съм се занимавал с подобна дейност, всеки работодател предпочита да наеме някой готов специалист, а не такъв като мен, който тепърва има да се учи на други мурафети и нов занаят да подхваща. Но докато човек е жив, той се надява и аз не спирам да търся начини за намиране на каквато и да е работа, с цел да се закача за нещо. Тук изобщо не става въпрос за зидаро-мазаческа, към отдел “Чистота”, “Озеленяване на паркове и облагородяване на градини” или пък чирак на готвача в някой ресторант – навсякъде искат опит, а аз такъв нямам. Натискам за това, което знам и мога да правя най-добре – всичко останало е наивно и смешно. Всъщност, аз мога да се занимавам с хиляди най-различни неща и главата ми разбира от тях – само че няма кой да ми даде шанса да ги покажа, защото всеки си избира работниците от средата, от която са излезли и в кръга на опита, който те самите имат.

Брей, стана обед, а пък още не са ми се обадили докторите от сервиза. Какво ли ѝ стана този път на моята баба Яга? То каквото и да е, онези факири ще го оправят – въпросът тук е по-скоро с колко ще оскубят банковата ми сметка? Но каквото и да е – трябва да се оправя своевременно. След няколко месеца ни предстои голямо пътуване до Сидней. На 07 Октомври Ванеса ще вземе участие в един фестивал за млади органисти. Наградният фонд е сериозен, но и конкуренцията не е за подценяване. Мислехме да летим със самолета, но така или иначе някаква кола трябва да наемем от летището. А то като се нанижат всичките масрафи един подир друг – пак по-евтино и удобно излиза да отидем със собствен превоз. Така се губи малко повече време по близо 1000-километровото разстояние, но пък поне сме независими. Именно заради това пътуване най-много (а пък и не само за него), колата ми трябва да бъде в пълната си техническа изрядност и бойна готовност.

В неделя Ванеса има едно участие в не съвсем официален музикален форум, тук при нас на Gold Coast, където пак ще се представи с изпълнения на пиано и електронен орган. Тя и за още един следобеден концерт получи покана, но понеже двата съвпадат по дата и час (в неделя следобед), а вече приехме ангажимента с местните хора, на другите в Бризбън трябваше да откажем.

Добре че си дойдох напред на по-бърз ход, че сега вече доста трайно заваля, а и едни гръмотевици слушам, че се търкалят по небето – пак ще настане някой потоп. Аз иначе през деня се занимавам с писателство и творчество, но вчера имах и малки ръкоделства по “трудово обучение”. Преди няколко седмици от един търг спечелихме 3-4 много хубави дървени рамки за картини. Добре ама те бяха без стъкла, та ходих отделно при нарочен джамджия да ми ги изреже по мярка. В тях сложихме две репродукции с френски мотиви, които си купихме от уличните сергии на многобройните Парижки клошари – това беше още през 2010, когато от България за Австралия се прибирахме през Франция. Тогава имахме няколко часа престой между полетите, които оползотворихме с кратка разходка из Парижките потайности. Тези картинки ни останаха единствен спомен от това време, които едва сега намериха приложение над новото легло на Ванеса. До сега там висяха едни нейни детски снимки, които ѝ правиха навремето в яслата, но нали времената се менят – та сменихме и тях вече с нещо по-класическо.

За рождения ден на Даниела наши приятели ѝ подариха един лимон. Онзи ден го засадихме и сега редовно се грижим за него. В непосредствена близост до него има една туфа с магданоз, който пък Жоро ми даде от неговата нива. Сега този дъжд отвън ще ги полее обилно – очакваме богата реколта. Обаче аз както ям поголовно и магданоз, и лимони – ще ни трябват цели плантации от тези посеви. Почти на всяко ядене по един лимон заминава. Де в чорба, де в салата – после пък с дни имам запек. Магданозът също се употребява най-интензивно в нашата кухня – такава “потенция” вадя от него, като на одървен новобранец в казармата! Той и копърът са единствените ни подправки, които ползваме по-активно. Имаме чубрица, залежала из долапите от години. Даниела обаче не я използва много често, защото манджата почвала да ѝ мирише “на старо”. Тя и в кюфтетата до скоро не слагаше от мерудията, обаче напоследък аз поех тенджерите и баките (понеже за момента съм без работа…) и да видиш как на бърза ръка въведох “старинния” вкус. Онази вечер готвихме сарми със зелеви листа, снощи пък правихме супа топчета. Сега има по една масивна бака от всеки артикул – ще ядем от тях барем до края на месеца. Дано дойде и Нени, че той умира за такава чорба. Всеки път като имаме и той отнася със себе си по някой буркан. Знам го че прави палачинки, но за други кулинарни умения не ме е известявал. Всеки път като тръгне да готви палачинки и ми се обажда за рецептата – от там знам, че се втурка да готви. Иначе принципно Меган се занимава с прехраната им, но той също помага в кухнята. Друга негова любима гозба са яйцата по панагюрски и кебапчетата. Даниела прави и едни картофи печени на фурна, полети със сметана и настърган кашкавал. И това много го обичаме. Мусака също яде с охота, ама през останалото време не знам с какво се изхранва. Но пък далеч не е залинял, да е жив и здрав – значи, че се грижи за себе си. Напоследък Неничко изкара няколко курса, на които го изпратиха от работата му. Единият беше за мотокар, но от 24 Юни започва друг курс за кранисти, който той очаква с огромно нетърпение и интерес.

Дали ви казах всичко, дали пропуснах нещо – не знам. Така или иначе ви запознах с ежедневието и злободневките от последните няколко дни. Понеже съм улисан в редактирането на старите си писма, та нещо напоследък много започнах да изоставам с настоящите. Липсва ми ежедневното писане, което правех в обедните си почивки на работа, но се надявам че и до такъв момент ще стигнем пак. Само дето Господ не ни казва кога – иначе ми гласи нещо, ама де да видим какво ще е…

22.06.2013 – Днешният съботен ден поначало беше определен за списването на поредната статия към моя безконечен житейски стенвестник. Поради тази причина цяла седмица отлагах и се занимавах с други дейности, също имащи връзка с цялостното ми литературно творчество. Сутринта трябваше да водя Ванеса на урок при учителката, обаче всичките ми планове много се объркаха с тази малка операция, която претърпях в четвъртък вечерта.

Аз не съм споменавал друг път, но от едно известно време палецът на левия ми крак беше започнал да се възпалява и да ме боли. Третирахме го в продължение на месеци с какво ли не, всякакви мазила и мехлеми му слагахме, йод, памуци и боклуци, обаче не рачи да се оправи от само себе си. На няколко пъти даже вземах антибиотици - и те не помогнаха. Когато Жоро докторът го видя, каза че единственото ми спасение е в оперативната манипулация, което пък мен специално ме хвърли в дълбок ужас, катастрофален потрес и обща тревога. Мястото е било много натъртено, възпалено и нокътя допълнително го афектира и дразни, като не му позволява да зарасне. За такава травма аз отлично си спомням да съм имал единствено лани по това време, когато с едни мижави чехлички ходихме до Седемте Рилски езера и обратно. Тогава уж ми нямаше нищо, но с течение на времето това място се е влошавало, за да стигна на края и до скалпела. А като ме подплашиха пък, че тази инфекция може да се разнесе и по други части и органи на тялото, та съвсем се спекох като кирпич на слънце. От такива случаи на небрежност може да се стигне и до ампутация на целия пръст, ако заболяването проникне по-навътре и засегне костта – да не дава Господ никому подобна участ. Всички тези тревожни сигнали ме накараха да се подложа на необходимата хирургическа процедура, а след като дори Даниела вече вдигна ръце и се оказа безпомощна да ме лекува в домашни условия – това беше и крайната мярка за предстоящата лекарска намеса.

Така онзи ден (в четвъртък) привечер, треперещ като лист и бял като чаршаф отидохме при наш Жоро да ме ремонтира. Разбира се с местна упойка не се усеща абсолютно нищо, но самият факт че знам какво прави този занаятчия, за мен беше достатъчен да се треса от страх и частично да загубя речевите си способности. Добре че Даниела дойде с мен и през цялото време на операцията ми държа ръката, която аз така съм стискал в уплахата си, че беше посиняла от зор. Бяхме оставили Ванеса в къщи да свири, а и ние не след дълго се прибрахме. За щастие това беше и последният ѝ учебен ден, защото аз нямаше да мога да я водя сутрин с този мой окуцял крак.

Вечерта взех малко хапчета – курсът на антибиотика продължава, но освен него вземам и малко обезболяващи средства. Спах добре и раната не ме е боляла, но вчера си останах с пижамите в леглото – там писах своите мемоари, завит на топло че и денят беше един такъв никакъв. Ванеса се въртя покрай мен, занимава се с нейните си задачи, свири и така дочакахме Даниела да си дойде от работа. Вечерта щяхме да ходим на ресторант, но не мен хич не ми беше до излизане – още повече, че кувертите ни бяха за някакви морски деликатеси, раци, скариди, октоподи и друга водна твар, каквито блюда аз поначало не ям. Понеже резервацията беше направена много отдавна, изпратих ги да вървят двете, а аз си останах в къщи на спокойствие и тишина. Не се минаха други два часа и момите ми се прибраха доволни и преяли.

Днес Даниела също е дежурна и аз станах сутринта с нея – уж да я закарам с нейната кола и да се върна у нас, та сутринта да водя Ванеса на урок. Бяхме даже обещали с нас да вземем още едно дете, което също учи пиано при нашата учителка – хората живеят в съседен квартал и са ни на път. Аз исках да отидем с колата на Даниела защото тя е автоматична и се управлява само с един крак (в случая десният, който е относително здрав). С моя левият не бих могъл да натискам педала на съединителя и за сега колата ми не е в експлоатация до настъпването на по-здравословни времена. Добре ама като станах сутринта и раната пак нещо ме наболя – реших, че е по-добре да не я напрягам излишно поне за още няколко дни и така отложихме уроците по медицински причини. Сега съм се заврял в механата, където работи една малка електрическа печка и е станало топло като в турска баня, защото пък тези дни си отстудувах като седя на едно място в къщи. Даниела ще си дойде в ранния следобед, защото днешната ѝ смяна е малко по-различна от стандартните. Отвън е слънчево и приятно, обаче вътре в къщи е голям змиярник. Надвечер ще готвим, а когато работи фурната, та постопля малко и наоколо. Климатичната инсталация също работи в режим на “отопление”, обаче аз нещо не ѝ разбирам и хич не се занимавам с нея. Като дойде Дани от работа, да си я пуска ако иска.

Това бяха патиланствата ми от последните 2-3 дни. Вероятно утре ще отидем с Нени до някъде – Меган и малката онзи ден заминаха за Мелбърн да се видят с майка ѝ, която сега живее там. Но първо ще зависи какво е състоянието на болния ми крак и дали ще мога да се движа по-свободно. Абе то аз и сега мърдам, обаче куцукам и не смея да се отпусна, защото ме е страх да не ме заболи. Ха - таман гледам, че над главата ми виси един бастун; може него да използвам, ще се подпирам докато вървя. Ванеса беше много разочарована онази вечер, като ѝ казах, че няма да ми дадат патерици - не знам защо, но тя намира нещо много вълнуващо и екзотично в тях. А този бастун съм го купувал като реквизит и аксесоар към безбройните ми украшения в механата. Обаче е много стар и съвсем истински – направен от някакво здраво и чепато дърво.

Иначе назад във времето и през дните от днес до предпоследното ми задгранично комюнике (ако това да речем го броим за последно), нищо ново и по-различно от досегашното не се е случвало. Сутрин завеждам Ванеса на училище, през деня си попълвам времето с писане; следобед Даниела се прибира от работа, надвечер свирим, вечеряме, гледаме някой филм и това е всичко. Не сме се виждали с никой, освен с Жоро и Данчето миналата събота, когато ни бяха на гости до късно. На другия ден пък Нени дойде с Меган и с тях си поразведрихме ежедневието. В неделята Ванеса имаше едно участие с изпълнения на пиано и орган в клуба, където все по-често взехме да ходим. Хората я харесват много и тя е единствената млада изпълнителка - всички останали са на преклонна възраст. На същия музикален форум се запознахме с друг един човек, който също я покани като гост-изпълнител в техния клуб. Учебният срок завърши с отлични бележки - не ги знаем още с точност, но уж такава е прогнозата. Баш сега е краят на семестъра, когато раздават на децата полугодишните им свидетелства и оценки. Следват 3 седмици ваканция и така, та до следващата офанзива.

На работния фронт затишието е точно като преди капитулацията на Хитлеристка Германия – няма обяви, няма работа, никой не ме търси за нищо и не се обажда да попита барем дали съм още жив; мизерия, глад, студ и въшки 8-ми номер. Ако случайно се появи нещо, те пък кандидатите са стотици и обикновено до моята скромна молба така и не се стига. Аз продължавам обаче упорито да търся работа за това, което мога да правя най-добре, но не виждам реалните си шансове за успех. Други алтернативи нямам, освен да чакам разведряването в световен мащаб и от местен характер. Само след седмица и половина ще влезе новата финансова година. Ако това поразмърда с нещо пластовете – добре; ако ли не – следващата бариера ще са Федералните избори през Септември. Ако и те не доведат до никакво раздвижване, тогава вече нямам представа на къде ще политне австралийската икономика, че да хвръкна и аз подире ѝ. Единственото важно нещо остава всички да сме живи и здрави, децата да вървят напред, а за нас има кой да се погрижи – Бог е милостив…

05.07.2013 – Минаха неусетно още две седмици, през които нищо ново не се случи и нищо старо не се промени. Аз продължавам да се занимавам с най-различни домашни и домакински дейности из къщи, а Даниела ходи на работа и осигурява прехраната на всички от семейството. Ванеса излезе във ваканция и по цял ден се върти покрай мен, чете книги, свири, прави упражнения по теория на музиката, играе си и само брои дните до започването на учебния процес в Колежа. За разлика от всички други по-нормални деца, тя не обича скучните ваканционни дни, а предпочита да ходи на училище. Вчера и онзи ден за първи път излязохме с колелетата, защото раната на кракът ми е значително по-добре и вече съвсем върви на оправяне. В началото го пазих много и избягвах всякакви натоварвания, защото малко ме наболяваше. Даниела продължава да го маже с разни мехлеми за по-бързото заздравяване на раната – онзи ден ми махна и конците даже. Смея да си мисля, че лошото е минало и остава напълно да се възстановя. Ама и аз каква беля си отворих сам, дееба – не съм и допускал, че някога може да се стигне до там; нищо и никакъв пръст. Дано само с това да се отърва, че като си помисля за усложнения от здравословен характер и ми идва да си усуча въжето около шията…

Втора седмица вече нямаме уроци по музика – по време на зимната ваканция, която е сега и обща за всички учащи, учителката ни замина на ски заедно със семейството си и вероятно от следващата събота ще възобновим заниманията. В момента те са точно на мястото, което ние посетихме през Януари на връщане от Мелбърн – само че тогава беше лято и сняг видяхме единствено по няколко сенчести планински склона и то на отделни малки преспи, докато сега там има барем метър дълбока снежна покривка и всичко е потънало отдолу под бялата ѝ пелерина.

Миналата неделя Нени и Меган се отбиха през нас, за да извадим няколко снимки, които те са си правили по разни техни мероприятия. Интересно ми беше да видя специално нашият младеж облечен с официални дрехи, защото неотдавна ходиха на сватба и той просто нямаше как да отиде по потник, обут в шорти и по едни джапанки на бос крак. Иначе не съм го забелязвал да носи по-свестни дрехи. Е, аз и толкова често го виждам, де – предполагам, че като излизат и ходят напред-назад се докарва, но общо взето не е много-много по контенето. Преди седмица Нени успешно завърши курса за кранисти и сега може да управлява и оперира такова строително съоръжение с товароподемен капацитет до 60 т.

Преди няколко дни хранех голяма надежда, че ще започна работа на едно място съвсем близко до нас. Преди време имах уговорка с един човек от тази фирма. Видях че са обявили вакантно място и веднага ги атакувах. Обаче се оказа, че въпросният делегат междувременно е напуснал, на неговото място вече има назначен друг, който пък ми отхвърли кандидатурата и така всичко пропадна. А беше много интересна работа – буквално на пешеходно разстояние от дома. Майната му – ще търся друга. Проблемът е само в това, че нито обяви има, нито пък местата за които кандидатствам са много подходящи за мен и натрупания ми опит в годините до този момент. Така хората естествено си подбират точно който им трябва измежду стотиците кандидати, подали молби за дадена работна позиция. Става нещо много драстично с тази наша икономика, но още не мога да разбера точно какво се случва. Аз напълно съм се откъснал от живота в Австралия, нищо и никой не ме интересува – нито политиката им, нито икономиката им и т.н. Следя по-отблизо събитията в България, ядосвам се за пълната трагедия и разруха, която цари там и единственото на което ме е яд е, че отново с нищо не мога да помогна. Напоследък се занимавам с редакцията на старите си писма и с тях много добре си уплътнявам времето. Преди няколко дни се натъкнах на теми от ерата на 1997, когато подобно както в днешни дни, родината ни “мащеха” беше изпаднала в поредната си дълбока икономическа криза (тя всъщност си е все така, но сега с политически анализи не ми се занимава). Точно по това време аз пак бях без работа, но поне както чета от редовете, през този период съм изпращал по 10-15 молби на седмица и аз прекрасно си спомням тогавашната безработна истерия. Докато към днешна дата въобще не мога да се похваля с подобна активност. Отчитам и факта, че тогава бях едва само на 35 – докато сега на 55 шайбата започва бавно и сигурно да ме изплюва извън борда. Отделно дето вече се прибавят неоспорими фактори, че все пак какъвто и специалист да съм, за тях аз в крайна сметка си оставам само един чужденец и в такива трудни кризисни времена, естествено е да предпочетат някой местен пред моята скромна личност. Това съм го забелязал отдавна и винаги съм казвал, че за да опре някой до услугите ми, то значи че не е намерил друга, по-голяма будала от мен. Основната причина обаче е рухването на икономиката и по-специално на индустрията, в която мога да намеря поприще. Много от другите браншове са все още на повърхността и всички, които обслужват тях са добре. Но инженеринговата развойна дейност поначало си е била слабо развита в тази държава, така че моите шансове за някакъв успех изтъняват все повече и повече. Аз не губя надежди, единствено защото все още не мога да си представя, че без време е настъпил краят на кариерата ми - но в никакъв случай не крия и реалните си опасения, че това е всъщност почти вече факт…

Днес е петък – следобед ще взема Даниела от работа и ще ходим по пазар. Трябва да осигурим някакво мезе за неделя, когато цялото българско землячество ще се съберем на общонародно отчетно-изборно събрание, а всяко едно такова мероприятие трябва да се подкрепи със съответните напитки и мезета. Ние утре ще отидем у Жоро и Данчето, че аз нещо трябва да му помогна по неговите домашни строителни обекти. Вечерта ще си направим един гуляй, ще спим у тях и на другия ден сме на събрание. Не правя планове за дните от понеделник нататък, защото сега всяко денонощие може да ни донесе някакви промени – както хубави, така и лоши…

11.07.2013 – Това ще бъде последната дата в настоящия ми репортаж. Макар че напоследък не съм много активен в списването на този дневник, сега ще се опитам да обобщя накратко събитията от последните дни, а с това да приключа и цялостната статия. Застоят, в който се намираме през този период от време, не ми позволява да бъда достатъчно обширен в описанията си – описания хубаво, но на какво? Ежедневието ни е до болка еднообразно и лишено от всякакви вълнуващи емоции. Всичко се върти около постоянното ми търсене и още по-постоянното ненамиране на подходяща работа, което започва вече да дотяга на всички ни. Аз най-вероятно ще забравя и онова, което съм знаел и можел да правя. Това е най-дългият ми период на престой и аз именно поради този съществен факт, все си мисля, че ще бъде фатален. Не виждам какво повече може да се случи, та с нещо да се промени създалата се ситуация. Независимо от всичко обаче, борбата продължава и при мен няма нито крачка отстъпление или пък свиване на байраците. Единствено времето пред нас ще покаже на къде ще задухат ветровете, които за сега не духат изобщо.

Този път нямам чак толкова голяма цепнатина във времето между отделните ми включвания. Обикновено се бавя по 2-3 седмици, защото съм зает с други писателски дейности и като че ли за споделяне на настоящите събития не ми остава достатъчно вътък. Напоследък през ръцете ми преминаха няколко мои стари писма с обем от по 100 и повече страници. Те отнеха доста от енергията и времето ми, но се надявам че занапред няма да има такива големи “фермани”. Въпреки частичните несгоди, чрез всичко това аз с най-голямо удоволствие се връщам назад в годините и прекрасно си попълвам времето и мислите – изплуват спомени, главата ми натежава, очите се насълзяват и т.н.

Изтеклата седмица с нищо не беше по-различна от всички досегашни. Миналия петък всички ходихме по разни покупки. Аз бях поел служебен ангажимент да взема някои продукти, с които да нахраним изгладнялото и ожадняло българско дружество. Направихме няколко много добри търговски сделки за закупуването на добра и евтина стока. Привечер се прибрахме в къщи и зяпахме филми.

На другия ден още по обяд заминахме за Бризбън. Бяхме се разбрали да гостуваме на Жоро и Данчето, че ние с него имахме взаимна дейност. Аз му натоварих кухненските столове, на които трябваше да се заварят пръчките за подпиране на краката, защото ми омръзна да ги ремонтирам. Повсеместно шибаният и всеизвестен с некадърността си китаец ги е закрепил с едни малки винтове М6, обаче бачо ви Гьорги ми ги парна с електрожена и така станаха вечни. До сега тези ситни винтчета се саморазхлабваха и в даден момент пръчките сами се откачаха. Аз предния ден им купих по-яки болтове, та ги стегнах първо до скъсване с по една специална шайба против саморазвиване. После през отворите ги заварихме и сега пръчките станаха по-здрави, отколкото самите столове. Те по принцип представляват набор от евтини китайски боклуци, но иначе имат много интересен и заблуждаващ окото дизайн. Преди две години ги купихме от Електронния търг чисто нови – и четирите за $169 с безплатна доставка. Така че те отдавна са се изплатили и изпели песента, но аз реших да ги стегна, защото външно им няма все още нищо и ни вършат чудесна работа. Чакам ги да овехтеят и да се скапят съвсем, за да ги подменим – естествено с подобни евтини боклуци, но поне ще са нови (на които също ще заваря пръчките, само че този път още в самото начало).

После пък аз трябваше да помогна нещо на Жоро, че искаше да си прави някакъв навес и имаше нужда от още един чифт ръце. Но понеже времето напредна, надвечер с него ходихме до магазина да купим платната, а пък ги монтирахме на покрива чак следващия ден. Вечерта си направихме една хубава софра, поприказвахме, смяхме се и легнахме. Ние спахме у тях – в неделя свършихме работата до обяд и после всички отидохме на земляческата среща.

Това беше и същевременно отчетно-изборно събрание на българската асоциация и на края от дума на дума всички единодушно избраха мен за Президент, заменяйки от този досегашен пост Желязко. На мен не ми се занимаваше особено много с такива отговорни и организационни дела, но щом народът ми е гласувал доверие, ще трябва и с тази обществена дейност да се заема. Още вечерта у Жорови се свързахме с подобните представители на българските сънародници в Нова Зеландия. Чрез познанствата на Жоро и тях самите, действаме и ходатайстваме, за да помогнем дружно на отец Росен от Варна, който иска да емигрира със семейството си и да се занимава с богословна дейност зад граница. Сега вече всичко зависи от това как и какво ще се договорят помежду си- аз каквото можах направих и помогнах, доколкото ми се простираха силите, възможностите и познанствата.

Тържеството на поляната продължи до вечерта, след което всички си разотидохме. Седмицата започна онзи ден и ще свърши утре. От събота учителката по музика вече възстановява уроците, а пък ние вечерта ще ходим на гости в Бризбън у наши не чак толкова близки приятели, с които се знаем от години. Но преди това Ванеса ще изнесе един бърз концерт от 15 минути в някаква катедрала, където беше поканена да свири. В неделя пък ще ходим в централния градски парк на Gold Coast, където се провежда традиционният Гръцки панаир. Аз ще гледам сутринта да прескоча до черква, че е срамота – не съм стъпвал в Божия храм от Великден.

За следващата събота вечер има насрочено служебно мероприятие в ресторанта на една българка, където официално старата власт ще сдаде правомощията си на новата (демек, членовете на стария комитет ще предадат щафетата на новия, начело на който съм вече и аз; говоря за българското дружество). За началото или средата на Август, Даниела е направила резервации за няколко вечери, които да изкараме в туристически хотелски комплекс на един от много известните и многобройни острови, намиращи се по нашето Тихоокеанско крайбрежие - част от прословутия Голям бариерен риф (или още Кораловия риф, влизащ в списъка със Седемте чудеса на природата – The Great Barrier Reef, казано на местен език). До там отиваме със самолет и ще останем няколко дни. Предполагам, че това ще пораздвижи малко писателската ми дейност и от там ще направя хубав и подробен репортаж. Но това е далечна перспектива и аз чак толкова надалеч не гледам, за да не се стряскам.

Чакам Ванеса да свърши със свиренето и след малко ще излезем наоколо с колелетата. Имаме да свършим някои неща и ще използваме повода да се раздвижим малко. Времето не е лошо – променлива облачност до слънчево, следобед може и да завали дори.

Материалите, които поръчах през Интернетния търг за татко, започнаха да пристигат по малко. Всъщност, чакам само още един кабел, събирам всичко заедно в една торба и го изпращам. Толкова се радвам, че можах да бъда полезен с нещо - макар незначително и дребно. Ще има да се бъзика с тези неща цяла зима.

А сега вече наистина приключвам, с далечните си поздрави към вас и всички останали. Само след няколко секунди и вече ще четете редовете на това мое поредно писмо. Ама голям “аламинут” е тоя Интернет, а! Какво сме правили без него в продължения на толкова много години? Как ли така сме живели в дълбок застой информационна блокада?...