05.08.2013 - Днешният ни ден също беше наситен с разнообразие, емоции и екскурзии, но всички те бяха от малко по-различно естество. След като станахме сутринта доволно късно (не аз разбира се, защото моите очи се отвориха още с първите слънчеви лъчи и денят ми започна с пукването на зората), преминахме успешно задължителните ритуали с пиенето на кафета, закуски и прочие глезотии, решихме да наемем една кола и с нея да обиколим района по суша. Морската ни разходка вчера беше напълно достатъчна за добиване и запазване на прекрасните си впечатления от подводната микросреда - сега искахме да се запознаем и с някои други природни забележителности от този край на Австралия.
Тръгнахме отново пеша за центъра на населеното място, където имаше компании, предлагащи автомобили под наем. Така още в първото възможно място попитахме и срещу такса от $64 на ден тутакси получихме една малка и почти нова Honda Jazz, с която тръгнахме веднага. Все още беше 11:00 и имахме на разположение целия ден.
Първият ни обект на посещение бяха едни водопади, които поради сушавия период не бяха кой знае колко впечатляващи, но общо взето мястото беше интересно. На един камък видяхме голяма костенурка, в огромния вир под водопадите плуваха всякакви риби, а не беше изключено в по-дълбокото да е имало и крокодили (въпреки, че знаци за наличието им нямаше; обикновено пред всеки водоем, където се помещават подобни кръвожадни влечуги предупреждават с огромни табели написани на няколко езика и влизането във водата става на собствен риск - първо нагазва жената, после децата и т.н., докато се стигне до по-височайшите фигури на семейния съюз). Направихме си няколко снимки, заснех кратък филм и се отправихме към следващия обект.
Недалеч от мястото, където бяхме се намираше едно малко полско градче (Proserpine – само с 3500 жители), в което ни препоръчаха някакъв много интересен магазин за сувенири. Всички експонати бяха изработени от цветни стъкълца, имаше черги и всякакви други цигански шарении, именно с които беше добил своята най-широка популярност сред туристите и туземното население. Населеното място е известно и с огромния си завод за преработка на захарна тръстика - според обиколката която направихме, направи ни впечатление, че отглеждането на тези насаждения и шекеродобивът бяха единственият поминък на местните племена. Където и да минавахме, на където и да погледнехме пред нас се ширеха огромните полета - цели тръстикови плантации, а посредством малки влакчета и специално предназначени вагони, вече изсечените посеви се откарват директно в завода за по-нататъшната им преработка. По това време на годината не беше чак толкова неприятно от гледна точка на температура и влажност на въздуха, но през лятото тук направо си е умирачка. Разказват, че термометърът не подминавал стойности от 32°C-33°C, но пък в комбинация вече и с високия процент влажност (над 90%), това е равносилно на условията в една постоянна сауна под откритото небе.
На около 65 км от този град имаше един друг, значително по-голям – Bowen, самият той вече с население от 10,500 души, който пък беше известен с огромните си насаждения от мангови дървета. Отглеждането на този плод там дава широка популярност на града, който се оказа разположен на полуостров, почти отвсякъде заобиколен от хиляди острови и много вода. Качихме се на едно възвишение, от където се разкриха величествени гледки. Там също заснехме кратък филмов и снимков материал. В самия град не сме влизали и спирали, защото времето ни сериозно напредна, а имахме набелязани още няколко обекта за посещение. Тук ядохме прочутият сладолед от манго, а само аз мога да си представя и каква божествена ракия пък може да се свари от този изключително вкусен, сочен и ароматен плод. Продуктът иначе по магазините е скъп, но ако се тръгне с един чувал и се съберат полуизгнилите и нападали вече плодове по тревата, такъв зашеметяващ бизнес съм в състояние да им развия на местна почва, който ще удари в земята производството на Шотландско уиски и направо ще го удави в парцуца. Освен всичко друго, въпросният плод е и доста едър - няма нужда да се събира сливка по сливка или да си дереш ръцете, късайки къпинка по къпинка, ами може да се нарива направо с кюмюрджийска лопата, което прави предварителния и подготвителен процес значително по-спорен и трудът не така отблъскващо непривлекателен. Мангото има само една голяма костилка, която вероятно трябва да се отстранява, но размерите ѝ далеч не са сравними с аналога на афъзките, джанките или пък на Кюстендилската синя слива.
Върнахме се по същото шосе обратно до един разклон, който път ни отведе в един невероятно красив залив, с чудни къщи наоколо, доста от които се и продаваха. Имаше и незастроени парцели, други пък строяха жилищата си в момента. Но явно че липсата на туристи и почиващи застрашава и този вид бизнес, който със задълбочаване на кризата и общото обедняване на хората, несъмнено ще западне до неузнаваеми и фатални величини. Между другото в огромния хотелски комплекс, в който ние изкарахме няколко дни бяхме само ние и тук-таме не повече от десетина други семейства (което също е една значително завишена стойност - имаше много повече обслужващ персонал, отколкото почиващи). Това също недвусмислено говори за масова и повсеместна финансова криза.
На връщане минахме и покрай множество други забележителности, което допълни картината на впечатленията ни от тази част на географията. Бяхме се уговорили да оставим колата пред хотела, а хората щяха да си я приберат от там на другия ден. Така след навъртени 320 км се прибрахме за последната си вечер, защото утре в 09:00 маршрутката идва да ни вземе за летището - самолетът за Бризбън излита в 11:20. Останали са ми само още няколко пластмасови домата, които ще си накълцам след малко. Допиваме и дояждаме всичко, приготвяме си куфарите и казваме “сбогом” на това невероятно красиво кътче на природата. Утрешният ни ден е предназначен за прибиране, но в самолета ще направя последните си обобщения от този мой кратък пътепис. А сега се нареждаме покрай импровизираната ни софра на малката кръгла масичка току пред стаята, която за щастие се намира на приземния етаж – няма нужда се катерят стъпала и да извършват излишни движения, свързани с физическото натоварване...
06.08.2013 - Ето ни вече в самолета, на около час и половина път до Бризбън. Всичко се извърши със завидна точност, както беше предвидено в предварителния план. Оставихме колата пред хотела, а ключовете ѝ на рецепцията; в 09:15 пристигна таксито и след 30-40 минути бяхме вече на летището. Веднага щом кацнем на наша територия трябва да се обадим по телефона на хората от паркинга, където онзи ден оставихме моята кола. От там ще дойдат да ни вземат с микробус, товарим се на колата и екскурзията ни продължава по културно-историческите забележителности на столицата. Първият “музей”, който ще посетим е гръцката бакалница, от където ще си купим една тенекия с българско сирене и ще си го разделим с приятелите. После има запланувано посещение на някакъв универсален магазин, защото Ванеса трябва да купува подарък за нейна приятелка, на която в събота е канена на рожден ден. По пътя на връщане аз знам един много интересен дюкян за вещи от втора употреба, където също ще се отбием за малко, с което културно-развлекателната ни и екскурзионна програма завършва напълно. Прибираме се в къщи и всичко започва на нова сметка - пране на дрехи, учебен процес, търсене на работа и всичко онова, от което избягахме през последните няколко денонощия. В някой от следващите дни ще започна обработката на филма, който заснех. Той не е много дълъг, но се надявам да стане интересен с някои прибавки, които съм решил да вмъкна в сюжета. Ще допълня и снимковия материал с красиви изгледи от местата, които посетихме. Нямам много ясна представа с какво точно ще се занимавам в близките дни на седмицата, но така или иначе ще имам достатъчно дейности от всякакъв характер.
Аз по принцип не обичам прибиранията от където и да е било - особено пък от такива интересни екскурзии. Спомням си с какво огромно нежелание беше свързано обратното ми пътуване на връщане от морето - исках ваканционните дни да нямат край, а не след тях да ме очакват моите принципно омразни ученически задължения. Чувствата ми от преди 45 години не са се сменили и дори в момента не съм изпълнен с особен възторг. Разбирам за неизбежното завръщане и съзнавам необходимостта му, но пък и не мога да твърдя, че това ми е забавно. В заключение ще обобщя, че и тази наша малка разходка ще влезе в историята като много приятна и вълнуваща, оставяйки трайни и приятни спомени от видяно и преживяно. Сега трябва да потърпим малко – само до набелязване на следващата ни дестинация...
18.08.2013 - Изминаха няколко дни на тягостно мълчание от моя страна, обаче толкова много неща се случиха през това време, откакто сме се върнали от екскурзията ни, та сега направо се чудя от къде да започвам разказа си. Независимо че днес е неделя, ние в момента сме на урок по музика при учителката и докато Ванеса е при нея и усилено репетират за предстоящият ѝ изпит, аз седя в колата на Даниела с компютъра в скута ми. Паркирал съм в двора на хората под едно голямо дърво с дебела сянка, подобно на онези каваци, под които опъвахме палатките на к-г “Лозенец”. По случай големия Християнски празник, Успение на Пресвета Богородица (който беше онзи ден, на 15-ти), за днес е организирано сравнително голямо мероприятие в кръга на най-близките ни приятели - ще се съберем за изяждането на един казан с курбан по този случай и една голяма тава с кюфтета като прибавка към свещенодеянието. Събитието ще се състои в един парк, в съседна близост до къщата на Жоро и Данчето. Те бяха хората, които инициираха този народен форум и по традиция ще наготвят чорбата, а ние ще ги подкрепим с 6-те килограма нервозни кюфтенца, които пък приготвихме двамата с Даниела за онази миряни, на които от курбана им става лошо и не го обичат като всепризнато народно ястие. Така че след урока ние с Ванеса ще се присъединим към основната земляческа група и се надявам до това време обслужващият персонал да е наготвил вече, защото аз в момента умирам от глад. При тази обстановка започвам изложението си, което отново ще бъде с начало фактическият край на разглеждания хронологичен период. Постепенно ще се връщам и назад във времето, а всичко онова, за което не ми достигне единия час и половина докато трае урока, ще добавям впоследствие когато се приберем в къщи.
Тази сутрин станах много рано и денят ми започна с малко свободно творчество. Трябваше нещо да довърша по писмената си част, с което успях да приключа до 08:20, когато пък излязох. От вчера колата на Даниела поиска доливане на масло в двигателя и сабалам още на ранина хукнах да търся в магазина. Намериха ми хората каквото беше необходимо, но понеже този смазочен продукт е в известен смисъл леко “специален”, на минерална основа (каквото и да значи това, но определено не е като Михалковската вода, па бко и нея да водят за минерална…), та ме обрулиха кучетата цели $14 за някакво си шибано шишенце от едно кило (независимо че тук думата е малко подвеждаща, това всъщност далеч не представлява и фракция на Горнобанската или пък на Хисарската минерална вода; какво ли вече не ѝ е специалното на тая проклета нейна кола – да се бях видял с повечко парици, нямаше и да я паля даже: направо щях да я взривя, мамицата ѝ Хитлеристка долна…). Другата ми алтернатива беше да купя цяла 5-литрова туба, но пък вече по цена на дребно от $55 и аз предпочетох уж по-малката “злина”. След като излях съдържанието на цялото шише и то потъна надолу като в дупка на лалугер, контролната лампа в таблото угасна, което беше и знакът за добре свършената от мен работа с за временното закърпване на положението. Сега периодично ще наливам по едно такова количество в момента, в който пак светне червения семафор и завият сирените. Аз преди време сменях основно всичко - масла, филтри и т.н., но от сега нататък започвам само да доливам. Моята японска гейша отдавна се намира в такъв режим на експлоатация и до сега не се е оплакала - предполагам и германският фашист на Даниела в лицето на нейния скапан Фолксваген, не би имал нищо против тези мои топли и всеотдайни грижи към него. След въпросните ремонтно-поддържащи процедури и мероприятия по колата, омесих каймата до окончателния си вид, заедно с подправки, лук и пр. Преди три години, когато бяхме в България и се видяхме с Йовчови, случайно покрай тях се запознахме с един местен кебапчия, който държи пазара на тези продукти за цялата северна околия със седалище Севлиево; говоря за небезизвестния Димитър Чолаков, с прозвище бай Митю “Чолака” – Господ здраве да му дава, толкова харен чиляк не бях срещал до тогаз. Та тогава от него научихме някои много специални тънкости в занаята, като едната от тях беше, че лукът в кюфтетата се слага чак на края, почти в последния момент, непосредствено преди изпичането им на скарата. Причината за това се крие във факта, че така ситно накълцани, луковиците пускат сок, който разваля каймата и със силната си миризма отнема аромата на основните подправки – кимион, чубрица, пипери разни и други мерудии. Така тази сутрин аз стриктно спазих препоръката и омесих всичко да е готово, сложих нарязания лук в отделен плик, след което потеглихме.
Вчерашният следобед пък го изкарахме в Бризбън, в двора на едни наши нови приятели. Момчето по професия е авто-електричар, та с него разглобявахме предната врата на “фашиста”. Като се блокира нещо отвътре и няма отваряне на тази врата. Добре че поне беше другата, а не шофьорската, защото нямаше да има начин, по който Даниела да си седне на седалката и да ползва колата по предназначението ѝ. Всичко в нея е навързано със сложна електроника, още по-деликатна механика и ако някъде нещо даде някакъв дефект (което се случва вече не знам за кой N-ти път и далеч не граничи със случайността…), човек просто остава безпомощен на място и по средата на пътя, докато не пристигне “Пътна помощ” за извозване на дефектиралия боклук до най-близкия сервиз. С такъв идиотски автомобил се сблъсквам за първи път в живота си (а пък под клетва заявявам, че ще ми бъде и последният). Та, с това момче издърмушихме тапицерията на вратата, докато стигнем до механизма на бравата и го освободим от ключалката. Последва дълбока профилактика, презапояване на връзките и до вечерта всичко беше готово - така добре, както не е било дори в оригиналния си заводски вид, когато този по-голям брат на Трабанта е напускал люлката на фабричните конвейери в първородният си Южносаксонски град Волфсбург (абе Боже мой, че какво направих аз сега? - амчи аз, в стремежа си да звуча убедително и оригинално, без да се усетя обидих Трабанта, като го сравних с това германско недоносче на VW; моля горещо Всевишния за прошка). За снощи бях нагласил една тавичка с поредните кебапчови мостри, булчето му беше готвило боб, та си направихме такава хубава софра, каквато само ние знаем как и можем най-добре. Децата си играха и зяпаха филмчета и в 22:30 се прибрахме. От там насетне аз гледах един боен филм по телевизията, след което се пренесох в сънищата си и продължих войната с предполагаемия съвеЦки враг.
Движейки се постепенно назад в най-близкото минало време и стъпвайки по прясно случилите се събития, вече стигам и до предишния ден (петък), когато почти цялото домакинство увисна на двете ми немощни ръце. За вечерта бяхме поканили гости, специално на кебапчета. Техният син много обича да ги яде, а пък и ние не се бяхме виждали с тези хора доста отдавна. Предвид и предстоящото днешно всенародно веселие, за което пак аз трябваше да подсигуря този път с кюфтета, наложи ми се едно допълнително излизане по касапи и месарници за набавянето на суровината. Там, от където обикновено купувам месо, в момента нямаха такива индустриални количества, та се разправях с един виетнамец, когото бях оставил за резервен вариант, но пък в същото време спасението ми се яви именно благодарение на него. От този човек взех месо, което го помолих да ми смели пред очите. Е, вярно че масрафът стъпи с $2 на кило горница, заради едно прекарване на мръвките през месомелачката, но пък така спасих положението и излязох с чест от затруднената ситуация. Прибрах се у нас, натоварен с близо 6 кг прясна кайма и запретнах ръкавите. Първо направих кебапчетата за вечерта, които станаха превъзходни. Даниела ми беше поръчала да накълцам зеле с настъргани моркови за салата. Цялата кухня потъна в листа и обелки, копани и кочани от зелки, тук-таме оцветени с люспи от моркови и общо взето къщата замяза на цех от консервна фабрика. Предния ден Дани забърка едно тесто за млин, който пък опече за вечерта. С гостите си изкарахме много весело и стигнахме дори до песни с китарата.
Продължавам да се движа бавно и заднешком, внимателно проследявайки отделните дни от седмицата – така вече е сряда/четвъртък. Понеже срядата беше неработен ден за Бризбън поради провеждане на градският им панаир, с Нени се бяхме разбрали да дойде у нас и два дни да се занимаваме с колата му. Той искаше да постегне малко неговата джипка, за да я продаде на по-изгодна цена, а след това да си купи подобна, но с дизелов двигател; сегашната е бензинова и понеже е с турбокомпресор, харчи ужасно много гориво. Предишният собственик ѝ е правил някакви модификации по двигателя и в момента, за да я изхраниш откъм гориво, отзад трябва да влачиш цистерна с бензин или поне да търкаляш 200-литров варел подире ѝ. От колата имаше да се свалят някои ненужни части, както и един стар радиатор, който охлажда този компресор. Добре ама той беше заврян зад предната броня, та сваляхме цялата предница, за да стигнем до него. Джипката е снаряжена и с лебедка за самоизтегляне в случай на закъсване в калта на някое тресавище или посред пълноводна река - връзва се въжето за някое дърво, камък или каквото има наблизо и с помощта на този механизъм става извличането от попадане в дълбока вода, пясък, кал и други пътни препятствия. Единственото, което успяхме беше да размотаем въжето и да освободим макарата, защото то и без друго нещо не се движеше както трябва. После се занимавахме с други проблеми и така убихме деня до вечерта.
През цялото това време Нени го болеше един зъб, поправката на който започнала преди две години и зъболекарят му казал да отиде пак след две седмици, че да го довърши. Нашият обаче от мокаятлък не отишъл още тогава, защото си помислил, че всичко вече му е минало. И след като два дни ми се свива и превива от болки из дома, Меган му запази час и той най-после отиде за окончателното завършване на ремонта по зъба. Вечерта си легнахме рано, защото бяхме изморени от качването и гъзурченето ни по колата, а пък и той с този зъбобол не беше за нищо. Едвам се нахранихме и легнахме. През нощта не можахме да спим, Неничко става да пие хапчета и въобще беше една кошмарна нощ – а аз страдам много, когато някой изпитва болка; особено пък близък…
На другата сутрин станахме рано и аз заведох Ванеса на училище. Нени отиде да се подстригва и се прибрахме почти по едно и също време. Още като погледнах под колата му обаче и видях гьола от масло, който се бе образувал на цимента, тутакси разбрах че сме направили нещо много грешно. При една от дейностите ни бяхме сваляли капака на клапаните и кобилиците, който също претърпя известна преработка и малко подобрение: винтовете му не бяха затегнати достатъчно надеждно, един даже липсваше, а на всичкото отгоре и гарнитурата беше изместена на една страна. Хайде, сваляме отново всичко, което направихме предния ден и започнахме да търсим причините за това шуртене на масло. Отидохме до магазина за нови винтове, защото на старите им бяха разбити шлиците и не можеха да се затягат с отвертката. Проведохме още няколко оздравителни мероприятия и сега уж всичко вече е наред. Нени обядва и веднага замина на зъболекар, а следобеда ми се обади, че лечението е започнало незабавно. Човекът пак му е казал да отиде след две седмици, но този път вече обеща, че щял непременно да иде. Малко скъпички му идват тези негови открити уроци, но който не слуша и упорства за всяко възможно нещо, на края плаща за всичко и си заслужава съдбата. Това му е казал дори и зъболекарят, с когото са приятели. Той е грък и Меган работеше дълги години при него, та от там се познават. Като му се оплакал Нени, че много го болял зъба и докторът му отвърнал, че не проявява никакво съчувствие, след като му е казал да отиде при него веднага след две седмици, а не чак след двете години. Дано да си е направил съответната поука, с която съвместният ни епизод с моя малък и палав Неничко приключи през тези два дни.
Точно по това време, аз имах едно много успешно интервю по телефона, при което надълго и нашироко се надлъгвахме с един потенциален работодател - останах с впечатлението даже, че дори до няколко дни ще започна и работа при него. Обаче и тази златна възможност се разсъхна като дъгите на старо и празно от години винено буре, както междувпрочем всички подобни алтернативи до сега. Чаках го сума време да ми се обади повторно, а пък той до тогава вероятно си е намерил някой друг - майната му...
Няколко дни по-късно (вече вторник – 20.08.2013), продължавам с прекъсната си мисъл от неделя – точно, когато урокът на Ванеса свърши и ние малко след това се отправихме към парка за тържеството с останалите ни приятели. Бяхме се събрали над 25 човека с дечурлигата и всичко беше много весело. Кюфтетата бяха неповторими, курбан-чорбата също – щом от нея ядох и аз, че си сипвах и два пъти на туй отгоре; а това вече е сериозен атестат за качество. Привечер се прибрахме…
Докато обаче в настоящият момент, когато изписвах горните си редове, звънна телефонът – от едно място ми се обадиха за интервю и сега в 12:00 на обяд ще се срещна с хората. Аз си спомням, че за тази позиция кандидатствах преди 2-3 дни, а може да е било и вчера даже – да не мислите, че помня всичко, къде, какво и на кого изпращам. Не очаквам много от предстоящата си среща, защото по предварителното описание в обявата, работата не е много подходяща за моя опит – въпреки всичко, аз ще отида да видя за какво става въпрос, защото съм тъп, нахален и на моменти дори нагъл. За резултатите от интервюто обаче ще се наложи да почакате малко, докато ви разказвам останалите си житейски случки и перипетии.
Стигнах до двата дни, които изкарахме заедно с Нени. Въпреки ужасния му зъбобол, ние успяхме да си свършим заплануваната работа по възможно най-успешен начин; той беше доволен и щастлив, което специално за мен беше най-важното от всичко.
Непосредствено след завръщането ни от екскурзията, още на другия ден квартирантката за сетен път ме поля с ледена вода (в най-буквалния и още по-преносен смисъл): спукан тръбопровод, вода хвърчи навред и залива околните поляни на съседката, а пък на още по-шибания водомер чак му се завива свят от въртенето на броячите, заради изхабеното количество питейна течност с всяка измината минута, че даже и секунда. Та, през седмицата се разправях с разни водопроводчици, спиране и пускане на водата от главния кран само колкото да се изкъпят квартирантите и да си напълнят шишетата за пиене през деня – около нас и по-специално покрай мен беше един малък АД! И пак добре, че хората са много възпитани и разбрани, та с чувство на загриженост и отговорност за водната сметка (която плащаме ние, в качеството си на хазаи), последните най-безропотно и стоически се съобразяваха със своеобразния “режим” на водата, който без да искам им наложих - с любезната молба от моя страна, разбира се. Първо се бях разбрал с момчето да дойде до квартирата и само да смени крана на мивката в кухнята. Добре ама водната авария възникна междувременно и остана уговорката, че след смяна на смесителната батерия, веднага ще дойде пак за другия проблем, който беше значително по-сериозен и свързан с големи разходи и материални щети. Естествено, той сам не можа да открие къде точно е спуканата част на тръбопровода и след няколко дни изпрати нарочен негов човек, въоръжен със специален детектор. Нахлузи онзи капут слушалките и започна да ръчка тук-таме из пръстта с едно дълго и остро шило. Миг след това мястото на пробойната вече се знаеше със сигурност – момчето я отбеляза с жълта боя на повърхността и си замина по пътя.
Да псувам на висок глас ли, да ругая и да хокам до небесата ли или само тихичко да си попържам, почти беззвучно под мустак?! Дупката се оказа точно по средата в предния двор на комшийката, под едни огромни канари, подобни на нашите Витошки “морени” – баш до металния кол, който пък държи платното ѝ за сянка. Лошо ми стана като си помислих за автокрановете, които трябваше да викаме първо да повдигнат и преместят тежащите тонове камънаци, та чак след това вече да се дълбае надолу, докато се открие спукания маркуч шибан.
Минават още няколко дни, между които събота и неделя, през които Даниела беше на работа и не сме имали никаква семейна активност. Въртяхме се у дома като кокошки из курник, излизахме с Ванеса да караме колелетата и това ни беше всичкото развлечение и утеха. Гиризчията дойде чак във вторник, когато аз пък бях зает с колата на Нени. Онзи почна да разкопава около камъните и за щастие проникна отдолу под тях и под бетонната отливка на въпросния метален колец. Под нас зина един голям кратер, дълбок колкото човешки бой. За да се спести изравянето на двора и разширяването на траншеята, трапът беше тесен колкото през него да влиза и съответно излиза само една малка кофичка от кисело мляко, с която изгребвахме водата като корабокрушенци до пълното подсушаване на дъното му. Множественото число вече е и защото в дейността аз също се включих със собствени сили – оставих Неничко пред нас да работи сам по колата си и отидох да помагам на водопроводчика. Той потъна в шахтата надолу с главата, а аз откъм горната страна го държах за обувките, за да не се удави в помията. При тази изключително стратегическа разстановка извадихме всичката кал и навирената вода от кладенеца – той ми подаваше кофичката, а аз после я изливах с една ръка почти до гъза ми, защото също не можех да мръдна от мястото си (с другата го държах здраво за каиша на гащите му); б река да го пусна и оня замина у дупката.
След като подсушихме трапа и водопроводът най-после се показа изпод пясъка, все още вплетени един в друг с гиризчията, започна и същинския ремонт на спуканата тръба (вместо всепризнатото водопреносно понятие, нека това тук да се разбира като един прост черен пластмасов маркуч за високо налягане, който по техническо задание издържа на много атмосфери, но като застане някой по-ръбест камък или парче тухла отгоре му – дорде не го пробие не мирясва; а такива камъни и тухлени отломки при нас има в изобилие, защото всичките къщи са построени върху изкуствен насип и никой не си е играл да пресява пясъка, когато са заривали инсталациите в земята – това е третото спукване на тази водна магистрала между водомера и къщата, за разстоянието си от 10-15 м, ако има и толкова). В крайна сметка, по познатата ни вече схема, маркучът се срязва баш на спуканото място и се слага една пластмасова муфа (съединител), който с две гайки стяга краищата му и въпросът се приключва напълно само срещу няколкостотин долара масраф (още не знам точно колко, но в този порядък ще дойде сметката). Когато излезе най-после от дупката, човекът беше целият в кал и пясък – не можах да го позная. Изпратих го по живо по здраво и се разбрахме да ми изпрати общата сметка за ремонта. Тук ще влязат разходите за кухненския кран, намирането на пробойната от другия специалист и неговия собствен труд – пак ще говорим с езика на стотиците като опре до финансирането…
Брей, това съчинение няма много късмет днес да го започна и завърша на един дъх. Преди обяд прекъснах творческите си занимания, за да се приведа в приличен вид и състояние, подходящо за срещи с чужди хора. Тъкмо преди малко се върнах от интервюто си, което този път може и да даде нужните положителни резултати. От 15 кандидати, явили се за тази работна позиция, са отсели документите само на двамина, единият от които съм аз. До ден-два ще се разбере всичко, защото хората са на зор и искат някой да започне почти веднага. Няма да раздувам повече нищо по този въпрос – ако случайно се “закваси маята”, тогава ще се хваля по-наедро с постигнатите резултати.
Свърших с разказа си за водните ми неволи и кахъри. Сега всичко вече е добре, след като онзи ден отидох да зарина и дупката. За да намалим с малко сметката на водопроводчика, той сам предложи вместо той да се занимава и да губи скъпоструващото си време, тази работа да я свърша сам (като знае в какво окаяно финансово състояние се намирам, понеже съм без работа от вече 10-11 месеца, та ми направи услуга един вид). Аз с радост приех идеята и в денят, в който изпратих Нени, нарамих лопатите и запретнах ръкави за довършване на работата. Всичко се покри и заличи, все едно че не е имало повреда, но нищо не гарантира, че само утре това няма да се повтори на някое друго място. Тъй като районът представлява земен насип и почвата е силно песъчлива, боклуците които са зарити в земята и замаскирани с тревичка отгоре, съдържат най-различни остроръбести отломки от бетон, парчета изпочупени тухли и всякакви други подобни – включително стъкла от буркани, шишета и подобни. С течение на времето и вследствие на дъждовете, тези по-тежки парчетии потъват надолу в почвата и ако по пътя си срещнат нещо по-слабо (в случая пластмасовия маркуч на водоснабдяването), след още едно известно време от натиска върху повърхността и статичното триене, острите ръбове причиняват подобни повреди, които са доста неприятни и обикновено завършват с голямо освобождаване на средства за покриване на масрафите подире им. А и никой не може да каже, че няколко метра по-надолу няма подобен камък, който да направи нова беля – просто седим и чакаме да се случи…
Ама почакайте, де – това съвсем не е всичко. Нали вървим назад в разказчето като раците, та сега идва ред да спомена нещо и за предишния ден – това пък е точно следващият, след деня в който се прибрахме от екскурзията (понеделник). Във вторник Даниела замина на работа, а аз заведох малкото на училище. Имах уговорен час с моите хора в сервиза да им оставя колата за ремонт, защото от някъде течеше масло, което капеше по тръбите на ауспуха и където минех, усмърдявах района все едно че карам дрезина. Аз отдавна забелязвах, че и спирачките ми нещо не ги бива и педалът им потъва по-дълбоко от обикновеното, но напоследък карам с повече внимание и гледам да не се засилвам много-много, че пък зор спирам. Добре ама онези в сервиза като видяли състоянието им и решиха, че те са много по-важния елемент за ремонт, отколкото течовете на масло. Така до края на деня завърших със смяната на стария главен спирачен цилиндър, който се оказа повреден и подмяната му с чисто нов. Може дори и аз сам да съм срал на него с наливането на всевъзможни видове спирачна течност, защото гумичките и уплътненията се бяха разяли и изпускаха. Сега всичко вече е наред, но и тази малка бариера беше прескочена възторжено и със засилка, стискайки $390 в шепата, които неохотно оставих в сервиза. За основния проблем с маслото пак ще вървя при тези хора, само че утре, който въпрос ще бъде разрешен в рамките на други $250.
Така стигайки до самото начало, когато положих последните си заключителни редове на поредния пътепис от Бариерния риф, аз всъщност направих цялостното си съчинение и съм на път да сложа точката на тази глава от книгата. Вероятно след няколко дни ще драсна нещо за финал – лепим марката, ближем плика и изпращаме писмото. Пардон – то ще пристигне светкавично чрез Интернетната електронна поща и от тези допотопни мероприятия с пликовете и марките няма да има нужда…
24.08.2013 – Ето че наистина дойде моментът, в който да се положи края на това писмо и да се затвори поредната страница на този своеобразен житейски пътепис. Днес е събота - в доста ранните часове на деня. Момите ми още спят, а аз на спокойствие ще проследя и обобщя събитията от последния ми репортаж насам. Бързам да свърша тази работа сега, че като станат двете и се разкудкудякат – край на моя земен мир.
Спомням си, че онзи ден споменах явяването ми на едно интервю, от което очаквам много. Още нищо не може да се каже, защото хората първо трябва да проведат консултации помежду си и чак тогава да вземат крайно решение, на кой именно кандидат ще дадат предпочитанията си; нали има още един глиган като мен, не знам той какво ги е лъгал и им е разправял. Аз вчера се престраших и се обаждах на човека по телефона, за да проверя до къде са стигнали в подбора си и за пореден път да засвидетелствам пред тях своят безрезервен интерес към дадената работна позиция. Надявам се следващата седмица вече всичко да бъде ясно около тази сага, проточила се вече до безкрайност...
Ден по-късно ми се обадиха други хора за още една такава среща на високо равнище. Междувременно вкарах колата пак в сервиза заради изтичането на масло, защото напоследък този проблем се влоши. Добре че от там ми дадоха една оборотна кола, с която да щъкам напред-назад и да си върша личната работа, та с нея успях да отида и на второто интервю. Колата ми се задържа в сервиза цели три дни, защото имаше за смяна едни гарнитури, които трябваше да се доставят от някъде си. Първо докараха грешния размер, после смениха само едната, а чакахме още ден и половина за другата и т.н. В крайна сметка вчера си я взех отремонтирана за $250, според предварителния пазарлък и се надявам да се позакрепне за малко – поне докато почна работа и не я заменя с по-нова.
Интервюто ми се намираше в района на други интересни географски обекти – една евтина касапница, руския деликатесен колбасарски магазин и други подобни “учреждения”. С цел посещението им преди служебната ми среща, аз нарочно излязох от нас близо два часа по-рано – първо обиколих месарниците и пак накупих малко стока за оцеляването на рода, а после се срещнах и с хората от фирмата. Тази работа пък е на Gold Coast, който факт сам по себе си я прави изключително желана и предпочитана пред всички останали възможности (всъщност, “възможности” по смисъла на това понятие за сега няма никакви; налице има само едни голи надежди и известни малки вероятности, които могат да се превърнат в реалност, но не се знае дали ще се стигне и чак до там)…
После се прибрах в къщи и излизах с колелото. Онзи ден от един “бутик” за $5 купих електронен кантар и сега час през два се тегля – ама аз направо се разграждам, бе! До онзи ден бях малко над 105 кг, а сега съм вече 104.3 кг. Откакто подкарах пак колелото по 15 км на ден и резултатите не закъсняха. Продължавам да не ям хляб или ако някога се изкушавам, то е само по едно залъче - колкото да си “подсладя” на края и това е. Сутрин пия чай с лимон, през деня се поддържам с кефир, вечер пия водка с кефир и въобще аз живея само от въздух и на фотосинтеза. Но пък и гащите ми на гъза не са дип увиснали, де – такива смели изказвания не мога да направя.
След малко ще дойде учителката на Ванеса, че днес имаме урок. Следобеда пък ще отидем да гледаме един електронен орган, който е за продан и който уж много ни се иска да купим. Нашият постоянно дава разни дефекти – ту тръгне, ту спре; педалите му прекъсват; абе, подарена стока – какво да се очаква повече от нея. Привечер пък от там отиваме на гости у Мариана и Бранко, че тя има рожден ден. След тържеството ще спим у тях, защото те живеят доста далече от нас и обикновено там се ходи с преспиване и командировъчно за три дни.
Та, това е в най-общи линии всичко до този момент – всеки следващ миг носи своите изненади, които ще посрещаме с нужната мъдрост и рутина. Последната добра новина откъм Нени снощи беше, че тяхната компания най-после е спечелила контракта за въпросния обект и че през Септември заминават да работят на един остров – в продължение на 4 седмици ще блъскат на обекта, като ще почиват там на място в лагера само през неделните дни, а след това ще се прибират обратно в Бризбън за по една цяла седмица. Всичко ще им бъде подсигурено – храна, престой, самолетни билети за отиване и връщане. Като разбера повече подробности ще ги предам своевременно, а пък и той самият каза, че ще ви се обади и ще си приказвате. Има вероятност в неделя да дойдат с Меган – тогава ще говорим по-надълго и нашироко.
А сега ви целувам горещо и прегръщам най-силно; пожелавам ви много здраве, спокойствие и слагам точката. Ваш единствен и тъй любящ син: Ангел и приближените му Дани, Нени и Неси…
P.S. – Забравих да кажа, че много ви обичам – надявам се, това не сте го забравили или някога подлагали на съмнение. Страдам за всички вас – а най-много заради това, че никому с нищо не мога да помогна…
