17.01.2016 – Днешната неделна утрин е малко по-обещаваща от вчерашната съботна, когато както вече знаете се събудихме в мъгли и дъжд, премесени със силен вятър и необичаен за сезона студ. Независимо от неприятното време, ние излязохме с колата да си наобиколим местните дюкяни и тържища, от където винаги си тръгваме с по някой допълнителен боклук за домашния антикварен музей. И сега случаят не беше по-различен от друг път, защото още от първия магазин излязохме с една торбичка най-разнородни “подаръци”. Най-същественият от всички беше един миксер (пасатор), който аз видях и взех само за $6. Нашият в къщи започна да се амортизира от прекалено интензивната си експлоатация и отдавна бях решил да набавя друг за резервен – нещо като “бойна готовност”; да се ползва само в случай на ненадейно възникнала нужда. Не можах да подмина и едни празни дискове – цяла кутия от 50 парчета, за които броих $3. Те пък изобщо не ми трябват, защото напоследък спрях да правя всякакви записи. Освен това у нас в долапа имам една почти цяла кутия от 100 броя - има/няма да съм използвал едва четвъртината от цялото количество. Обаче като не можах да ги подмина, та купих и тези – после аз пък от своя страна ще ги раздавам на бедните. На обичния си татко взех едно универсално зарядно устройство за малки батерии с най-използваемите и разпространени размери “АА” и “ААА”. Искам да се изхвърлят вече онези жички и тръбички от тавана и вместо тях да се използва нарочната и специализирана техника с марка “Sanyo”. За себе си купих едни гащи от трико за колоездене с дунапренова възглавничка на гъза, защото докато карам колелото страданията ми идват именно откъм тази част на тялото – не се изморявам изобщо, но за сметка на това пък много ми изтръпва задника; обикновено това се случва точно след 10-ят километър и от там насетне, ужким удоволствието ми се превръща в кошмар. За колекцията на нашата Меган намерихме една метална кутийка от бонбони във формата на руска Матрьошка – знаете, че тя събира такива неща и ние винаги ѝ купуваме когато видим разни подобни творения. Освен другите армагани, за Коледа ѝ подарихме един порцеланов комплект за сол и чер пипер също във формите на тези куклички. Така се носехме от магазин в магазин и от всяка тараба вземахме по нещо дребно, колкото да не е без хич. Предната вечер си пих ракията в едни водни стакани, като изпаднал в депресия съветски мужик от някое колхозно стопанство. А аз така не обичам и заради своите собствени и изтънчени парвенюшки привички, за своя собствена употреба купих една малка кристална чашка – единствен и отново уникален екземпляр, но поне по мярка и фасон, отговарящ точно за целта. По такъв забавен начин убихме деня докъм ранния следобед, когато се прибрахме обратно в хотела.

Докато все още бяхме по пътищата, по телефона се обади моят шеф от Китай, за да ми разкаже впечатленията си от завода, където в момента изработват нашите изделия. Видимо беше много доволен от всичко онова, което е видял там – капацитетът и почти неограничените технически възможности на тази китайска фабрика са надминали очакванията му, както чистотата и прецизността на работа там. Всичко е изработено много солидно и точно – сега остава само да се събере, с което да се докаже първоначалния замисъл на масивната конструкция. Аз много се зарадвах на неговата висока оценка, защото наред с нея, това беше и положителна категоризация на моя собствен труд, усилие, усърдие и лоялност, които качества проявявам в тази компания (а по принцип винаги, навсякъде и към всеки, за когото работя и с когото извършвам някаква съвместна дейност; та дори и да съм с някоя закъсала женица в леглото). Продължавам с подчертано вълнение да следя по-нататъшния развой по сглобяването на скелета, шасито и покрива на това наше уникално съоръжение, защото изненади могат да дойдат от всяка отделна позиция на даден възел или елемент. С най-големи съмнения съм заради движението на стените, които ще се задвижват по отделно или едновременно (синхронизирано) от 4 линейни постояннотокови електромотора (на 24/36 V – това пък тепърва има да се решава на място). Всяка стена тежи около 900-1000 кг, заедно със страничните и покривни стенни панели, барабар с подовите ламарини като прибавка към теглото. Цялото това “чекмедже” се търкаля на ролки по едни релси отдолу в 4 точки, обаче дори и на мен самият не ми е много ясно как точно ще се осъществи движението му навън/навътре, че пък и да не задира никъде по пътя си. На екрана пред компютъра всичко изглежда лесно и просто, ама какво ще се получи в действителност – това вече наистина ще бъде само Божа работа.

С връщането ни в апартамента времето се беше позакрепило вече и поне не валеше дъжд – от там насетне аз скочих в бързоходките си и се отправих на пешеходен траверс по алеята и покрай брега на морето. Бях си поставил за цел да стигна до самият ѝ край, който от балкона на 8-я ни етаж се виждаше така, сякаш се губеше в безкрая. До там вървях точно 45 минути с моя бърз ход – само завъртях покрай морския фар и продължих по обратния път. Когато най-после се прибрах окончателно във временното ни жилище и след смиването на потта, прахоляка, солта и пясъка от себе си, с които се бях покрил целия, седнах на картата да измервам разстоянието, което съм изминал. Последното се оказа точно 5.5 км в едната посока, та излезе 11 км общо – добре се бях размърдал значи, при което отворих достатъчно място за вечерния гуляй със салати, пържени кюфтета и картофено пюре; хей, дието моя недна – ти здравей, здравей и сбогом; върви на майната си!…

Снощи си легнахме рано и тази сутрин аз станах още в 06:00. Сега е вече 08:30, но момите ми продължават да се увиват в чаршафите и да мачкат възглавниците. Не знам още какво ще правим през деня – вероятно отново ще се отдадем на пешеходни разходки, защото независимо че не вали, климатичната обстановка не предразполага към къпане в морето и въргаляне из пясъците на плажа. Така или иначе ще излезем на някъде, но нямам ясната представа на къде точно ще се понесем.

За закуска ще ядем “Странджанки” – ама не като онези, дето ги продаваха на центъра в Приморско и Китен по 27 ст. и каймичката им отгоре едвам личеше върху и без друго тънката филийка (в София пък им викали “Принцеси” на тези кулинарни творби – вероятно заради Людмила Живкова, че нали и тя се бараше баш баят аристокрация на фона на каскето-цървуланковците покрай нея). За онези времена човек цял самун хляб купуваше срещу цената на една такава печена филия, но това вече е тема за друг размисъл; кифлата с мармалад беше 10 ст., бозата - 6 ст., а билетчето за рейса – само някакви си 4 ст. (което ние така и не си дупчехме). Правете значи сметка, каква парб се е къртила още тогава от подобни дюкяни и павилиони, тип “Бърза закуска” или небезизвестната верига на “Скара-Бира”. А пък за опашките от прегладнял народ, чакащ най-безропотно и чинно да си купи от заветните “принцески” няма да напомням – предполагам, никой не ги е забравил все още. Та, снощи разбърках една доза нарочен разтвор, с всякакви мерудии и подправки, с изобилие от кашкавал (почти в математическо съотношение 1 : 1 спрямо каймата) – аз ги мажа и надебело, по богаташки: колкото е хляба отдолу, толкова е и каймата отгоре; аман вече от мизерия и недоимък, мамка му!…

Сега и аз ще изпия едно кафе, че да не съм башка от другите – ама то също ми е от “специалните” изпълнения; аз не му слагам проста чешмяна вода като някой бедняк, ами си го размивам само с мляко. Шибвам вътре и една лъжица какао или от шокото на детето (което е в наличност за момента – без да имам претенции), подслаждам обилно отварата със захар до вкус, близък с този на тулумбичките или на баклавата и подгрявам сместа в атомната централа на микровълновата печка. Така с поетата енергия и калории мога да кача Бакойския баир и да покоря върховете Киселчова могила, Петкова нива и дори исполинът наш Градище; на един дъх и без да гъкна – нека да се мъча, нека ми е зле.

В продължение на две седмици, всички ние баят подсмърчахме подир едни 35 нашенски милиона, обявени за Новогодишната печалба от Тото-то. Първата седмица нямаше печеливши и онези изедници вдигнаха мизата на 70 милиона. Е, намери се все пак някой, който ги спечели онзи ден – не помня точно дали всичките накуп или пък си ги поделиха помежду си с други подобни щастливци. Това обаче определено не бяхме ние, въпреки че тласнати от дявола към непременното докопване до лесните пари, всички доброволно и великодушно допринесохме за попълването на държавната хазна с по някоя и друга банкнота от собствените си джобове. Както и да е – това беше тук, на местна почва. Сега думата ми е за американския тотализатор, който онзи ден беше събрал джакпот от баснословните близо 1.6 милиарда долара – при това американски като валутен еквивалент! След изтеглянето на числата, зад тази сума се оказаха единствените 3 успешни фиша, притежателите на които прибраха по 528.8 милиона всеки. До този момент само едно от семействата се показа явно на телевизионния екран, от който хората заявиха, че ще продължат да ходят на работа и независимо от колосалната за тях печалба, животът им няма да се промени драстично. Е, казаха че ще платят образованието на дъщеря си и в знак на благодарност към продавача на фишове в кварталния Тото-пункт, последните веднага са му подарили един банков чек в размер на US$25,000. Собствениците на другите два печеливши фиша все още се крият като лалугери из дупките си, за да не ги надушат, че разполагат с толкова много пари – веднага ще почнат грабежи, посегателства, изнудвания, отвличания с цел тлъсти откупи и т.н.; ах - колко хубавичко си е само, човечец като да е повечето здрав и свободен, отколкото богат и запрян! Ей нб, какви работи стават по света, а пък нашите с един сняг не могат да се преборят и да го изринат, както се полага – зимата май пак ги изненада, нищо че е вече към края си…

19.01.2016 – И за да завърша поредният си епизод от моята безконечна житейска сага, включвам се набързо и с няколко реда в късните часове на отминаващата вече вторнична вечер. Напред се върнах от разходките си – както снощи, така и днес след работа извъртях по един кръг на квартала за време малко повечко от час, при разстояние на “пробега” от около 7-8 км, съгласно моите импровизирани мерки и изчисления за път, скорост и време. Но нека да се върнем сега на неделната сутрин и заедно да проследим почивния ни ден – миг, след като поставих многоточието в края на последното изречение от писменото ми изложение. До това време вече Дани и Неси се бяха разбудили и станали, а с отварянето на очите си, сякаш автоматично им се отварят и устите, при което започва тяхното нескончаемо и нестихващо кудкудякане до повторното заспиване чак късно вечерта.

За да слеем закуската с обеда и за да не се връщаме излишно до хотела, този път храненето беше значително по-обилно – пекохме филии, дебело намазани с разтвор на кайма и кашкавал. Опукахме кажи-речи един наръч хляб с близо половинка кайма и четвърт кило кашкавал, заредихме се с излишни калории за изгаряне и тръгнахме да си разхождаме мръвките и да си тресем сланините по алеята. Времето беше едно такова никакво – ту напича, ту се заоблачава и дори сегиз-тогиз препикава по някоя и друга капка дъждец, но общо взето беше поносимо и определено по-приятно от предишните дни. В един от сухите му промеждутъци ние успяхме да го издебнем и излязохме пеша – миг по-късно обаче отгоре пак плисна и Даниела реши да се връща обратно до хотела, че да вземе колата. Естествено малкото я последва неотлъчно, както ярето следва козата и не рачи и дума да се издума за ходене пеш. Аз обаче си продължих по пътя под топлите капки на поредната порция летен дъждец – първо, защото не съм направен от захар (колкото и да съм си сладичък на пръв поглед…); второ - защото исках да се движа и да изразходвам насъбралата ми се в тумбака енергия под формата на “странджански принцески” и трето – аз вече отдавна съм се отъждествил и влязъл в ролята си на Петкан “дивака” и дали камизолката ми ще е мокра от пот или пък от няколкото капки на случаен дъжд, в моя случай няма абсолютно никакво значение. Обаче за моите кокони имаше и то огромно: коси, прически, гримове и мазила обикновено се преплитат и сплъстяват в една обща лепкава маса, което вероятно не е особено приятно – и докато те се върнаха да извадят колата от подземния гараж и ме настигнат по пътя, аз вече бях качил баира; дъждът беше спрял отдавна, та дори изсъхнах под свежите лъчи на слънцето и постоянния морски бриз, който не спираше да ни “бръсне” с уж нежния си полъх.

Тъкмо ме качиха в колата и малко по-нататък поредното дъждовно преваляване окончателно спря, слънчевите лъчове с огромно усилие прободоха гъстата облачна пелерина, покрила покрива на света и сухото време се установи частично – поне за разглежданият часови отрязък (вече около пладне). Като видя, че климатичната обстановка изведнъж се подобри, Даниела паркира колата на улицата, заключихме я насред пътя (колата бре, не Даниела…) и от там нататък продължихме пеш по крайморската алея. Аз това разстояние вече го бях вървял предния ден, та маршрутът ми беше добре познат – хем като забележителности по пътя, така пък лично за мен беше и твърде известен с дължината на отсечката си (в конкретния случай, не повече от 9-10 км, барабар с връщането ни до колата; само че това го знаеше само висшето командване на отряда в мое лице - докато общовойсковият състав още не беше наясно, аджеба на къде съм го повел баш по обед в най-голямата жега).

След като оставихме колата на паркинга, в нея се оказаха заключени: чанти с пари и портмонета (една чудесна предпоставка за успешното провеждане на похода…), както и разни пластмасови шишета с (уж…) минерална вода от съмнителен произход – в никой случай не Горнобанска, нито от Михалково или пък идваща директно от дебелите шурнави на една правителствена Банкя да речем. Тук на всяка крачка хората са построили тоалетни; направили са ни и шадравани (може би фонтанчета за водопой е по-правилния термин) – който е жаден, нека да си пийне глътка чиста и истинска, топла като социалистическа бира, чешмяна язовирска водица, а не измислиците на този или онзи от бутилиращият H2O-молекулите бизнес. Сега обаче си бяхме много добре – нямаше пари в наличност за никакви волности и излишни прищевки; с мен бако няма “Пика ми се, ака ми се – гладна съм и жадна!” На въпросите: “Колко още има до края?”, “Не стигнахме ли вече?”, “Няма ли най-после да се връщаме?” и другите съпътстващи ги подобни питанки, аз отговарях по почина на съветския другар и като една истинска “мужчина”: “Ну и вот, молодой человек - отсюда до туда, совсем рядом за углом!”…

Понеже спомените ми отново взеха да набъбват като киснат в топла вода боб, та съвсем случайно си припомних как не чак толкова много отдавана (през далечната 1987 и само преди има/няма тридесетина години…), от Комсомолската организация при з-д “Промишлена Електроника” ни водиха на работно посещение/екскурзия в тогавашния Съветски Съюз (забелязвате ли, че вече втори път я споменавам тази фабрика и то в най-пресните си мемоари – не че тя някога ми е излизала от акъла, но сега това вече прави дори впечатление). След посещенията ни в Киев и побратименият нам като съществена част от старославно Габрово, град Могильов, ето ни вече в космополитна тогава (а може би даже и сега…) Москва. След като за повечето от нас под определението “голямо” се разбираше най-много постройките на Съвета или Кметството в съответния окръжен град – обръч на селата, в които се бяхме пръкнали, то тогава Московските улици, площади, жилищни и административни сгради, както и общото главозамайващо Сталинско строителство изглеждаше, като че ли някой лилипут беше попаднал в страната на Гъливерите. Отделно от това и разстоянията им бяха огромни, а улиците - широки колкото 6 нашенски магистрали. По тях фучат “Москвичи”, “ЗАЗ”-ове и “Волги” наредени по 4-5 платна в едната посока – върви ги пресичай тичешком и на прибежки, без да си на пешеходната зебра или пък на червено; по-скоро иди и се гръмни, ако смяташ че ще оцелееш до отсрещния спасителен тротоар. А пък в същото време, ние сме хукнали и покупки да правим – за деца, за любими, за колежки, за приятели; търсиш “Детский Мир” – когото и да попиташ от минувачите, всичките пеят в един хор: “Совсем рядом за углом!”; искаш на улица “Арбат” да се разтикаш и да позяпаш през витрините златните им накити (твърде вероятно е там да са струпали всичкото иззето насилствено или пък доброволно злато на евреите от велика Германия, разпокъсаната Полша, та дори и притежанията на една малка и горда България, но хайде – нека и тази болезнена тема да я оставим за някой друг път). Мисълта ми беше, че онези человеци там на всичко викат, че е много близко, едва ли не току зад ъгъла, а пък то не му личи дори и началото на хоризонта. На практика сградата на НТС-то и блок “Рачо Ковача” също се виждат от висините на кв. “Голо бърдо” и от по-високите етажи на блоковете в местността “Трендафил” – ама това дали е близко според вас и намира ли се “совсем рядом” зад кьошето? Амчи не, разбира се – сега вече няма значение аз от къде започнах разказа си и къде го свърших; важното е, че на читателят му стана ясно от къде съм научил израза за понятията близко и далече. А пък най-същественото от тази забавна историйка беше, че през цялото време моите две кокони вървяха подире ми като попадийки след дяда си попа, а на мен хич биля не ми беше и тумнало даже да ги жаля или пък щадя заради разтоварителният им и здравословен, продължителен вървеж – да са ми живи и здрави, ще река на края...

Вероятно аз малко отегчих четеца с далечните си спомени, за което му поднасям извинения - обаче нямаше как просто да не спомена и за това; нали всичкото е все от мене част и от моята толкова далечна, почти като че ли измислена история, а пък всъщност тя си е самата истина. Но – да карам сега по-нататък, без повече такива случайни или пък нарочни отклонения от темата. След като и ние направихме съответния кръг около същия морски фар в края на тясната ивица суша, покрай който се завъртях и аз предния ден, обърнахме посоката назад и минахме покрай едни специализирани дюкяни за риби и всякакви други морски деликатеси. Това по-скоро беше нещо като многофункционален цех или някакво рибно депо, където траулерите изсипват стоката си, а пък последната, през кантара на щанда попада директно в тигана на потребителя. Даниела искаше да купи една прясна рибка, че да си опържат за вечеря с малкото, обаче цените на тези артикули специално в този склад се оказаха дори по-високи, отколкото на техните аналози зад стъклените витрини в гастронома. Големите морски раци например се харчат по $50 килото, от които повечето отиват само за щипките им и за черупките. Рибите също не отстъпват по цена и варират между $20 и $45 за килограм. Е, че как тогава човек няма да яде само свинска вратна пържола на $9 или кебапчета и кюфтета по $6, вместо да се тъпче с тези скъпи фосфори и кой знае още колко други подобни минерали от дълбоките морски недра.

Най-после се добрахме до колата, но аз от там продължих пеша към нас, докато Дани и малката се отбиха през супермаркета за нещо и чак тогава си дойдоха. Паралелно с това влязохме във връзка с едни наши приятели, които също се подвизавали през този ден из района, та се разбрахме да минат и през хотела, че да се видим. Не след дълго пристигнаха и те, извадихме от хладилника една огромна диня и с буцата българско сирене за гарнитура се нагостихме всичките най-царски. После те си продължиха екскурзията, а ние с Даниела излязохме на нова сметка – пак да тъпчем тротоарите. Този път минахме по другия край на алеята и отново навъртяхме някой и друг пешеходен километър. Вечерта направихме една прощална софра и аз на следващата сутрин в 05:00 потеглих обратно към служебния офис.

И през двата работни дни, включително до този настоящ момент, аз следих от много близо развоя на събитията около сглобяването на нашето съоръжение в Китай. С шефа сме в постоянна писмена и обменна кореспонденция; той ми се обажда и по телефона няколко пъти. За сега там всичко върви гладко и безпроблемно като по мед и масло – надявам се, че и до края ще бъде все така…

21.01.2016 – За мен поне днес е Бабин ден, както винаги си е бил по стара и отколешна традиция, наред с Денят на родилната помощ, който също се честваше навремето в България. Около моята особа обаче нещата в служебен аспект се завъртяха главоломно, заради което последните няколко дни ще ми се явят почивни. Вчера успях да предам и последния възел за изработка в Китай и на практика, докато не си дойде моят човек от там, за мен повече няма работа в завода. По план той се връща в събота, но решиха понеделника също да го съкратят от производствения разчет, тъй като във вторник пък отново е неприсъствен ден, бидейки Националния Ден на Австралия. По този начин аз на работа ще отида едва следващата сряда, когато до голяма степен ще започне изясняване и на бъдещето ми в тази фирма. Именно на тази среща с моя пряк ръководител и предвид обема от работа, който той ще е донесъл със себе си, везните ще се наклонят в едната или пък в другата посока във връзка с онова, което тепърва предстои да се прави. Така аз вчера следобед смъкнах шалтера на компютъра, взривих мотора на колата и след като пришпорих всичките му почти 300 коня (без няколко магарета…), снощи в 19:30 вече се намирах в прегръдките на моите две извънредно много изненадани момички.

Сега няма да изпадам в подробности за предстоящата ни почивка, след като пък и всичко вече ви разказах до тук. В продължение на няколко дни ще бъдем в този курортен комплекс, а се прибираме чак следващата седмица - в понеделник или дори във вторник, каквато вероятност също изникна изневиделица. За онова, което сме преживели по време на “екскурзионното летуване” ще стане дума малко по-нататък – тъкмо ще се посъбере повечко материал за предаването му по телеграфа. Единственото лошо нещо за сега тук е, че в този апартамент не разполагаме с Интернетна връзка. Всъщност Ванеса каза, че имало някаква, която е силно ограничена като обмен на информационни частици и която аз ще трябва да използвам с приоритет за служебната ми комуникация, а едва тогава ще следва всичко останало и не чак толкова съществено…

29.01.2016 – Отдавна вече сме си из дома; тръгнахме - кой на работа, кой на училище и дори успяхме да отикаме поредната делнична седмица и първа за новата учебна година на Ванеса. Днес е петък – точно му е времето за повече от един до най-много няколко аперитива, но тази вечер ще карам на сух режим. Даниела е на работа до 21:30, малкото учи в другата стая, а аз тъкмо се върнах от едночасовата си пешеходна обиколка на махалата. Следобеда на небето се образува някаква много мощна ураганна клетка, която за сега само набира сила и скорост, за да ни се стовари на главите без и ние да знаем кога точно. Първите поражения от въпросния циклон вече са налице – Сидней най-напред понесе ударите на стихията, но подобни поражения се очакват на места и в нашия щат. Докато се разхождах, няколко периферни капки дъжд освежиха потната ми камизолка, но до цялостно намокряне така и не се стигна. Дани напред се обади, че при тях бушува истинска буря, придружена с поройни валежи от дъжд, докато у нас дворът едвам се накваси и дори пепелта от плочките не можа да се смие. Ще се надяваме нощес да ни повтори, че да понамокри малко отдавна изсъхналите ни посеви.

За утре имаме уговорка с Неничко да ходим при един човек, че да му купим лодката, която той продава. Чакам го да ми се обади по телефона, за да се разберем каква ще ни е програмата през деня. Вечерта те с Меган отиват на някакъв пореден рожден ден на техен приятел, а пък ние с Даниелчето ще посетим Янкови. Тя и утре е на работа за една подобна на днешната ѝ, малко странна смяна – този път от 10:00 до 18:00; аз ще я закарам с нейната кола, че после пък тя ще ми трябва да дърпаме лодката с теглича (и то само ако я купим, разбира се). Привечер, вече с Ванеса ще я вземем от работа, от където пък направо продължаваме за моабета.

В неделя правя сметка да отида на църква, за да оставя своя малък и скромен дар – точно както беше според предписанието и инструкциите на майчицата ми. Ще бъде много хубаво, ако и Даниела дойде с нас, защото аз Ванеса така или иначе ще я заведа – все още е само петък обаче и аз не знам какво ще се случи до неделната сутрин; на следващото ми включване ще ви разкажа пък за това. Иначе някакви по-специални планове за деня ние нямаме, освен ако не организираме нещо набързо и спонтанно, в зависимост от капризите на времето.

Днешният петък за мен беше последен работен ден от тази сравнително кратка серия на трудова ангажираност. На този етап отразих всички възможни промени в документацията на изделието и сега само чакаме доставката на отделните му елементи от Китай. Това ще отнеме барем едно 2-3 седмици време - докато онези там опаковат и натоварят всичко в контейнер, че да го изпратят на кораба, че пък последният да пътува до Австралия най-малко 10 дни и още толкова нощи (всъщност аз не знам с точност колко денонощия трае пътуването, но във всеки случай шлеповете в океана не се движат така експресно, както Кометата по Дунава между Свищов и Тутракан). После ще рече нашите служби да държат контейнера под известна карантина, че да го освободят на порт Бризбън и най-накрая да го натоварят на камиона, за да ни го докарат и стоварят в двора на фабриката. Аз от своя страна ще им бъда нужен за последни уточнения и конструктивни изменения по чертежите. През това време всички много силно се надяваме, че американците ще дадат зелената си светлина по разработването на техния проект, който ще ме ангажира с още поне 2 месеца, ако не и повече. Междувременно могат да се развият и други потенциални идеи и добри намерения, че да ме оставят на постоянна длъжност в тази фирма, но аз за сега изобщо не бързам да се радвам – съветвам и вас да бъдете по-умерени в иначе благородните си мисли, в които далеч не се съмнявам нито за миг. Всичко това би било повече от чудесно и прекрасно, само че аз вече не вярвам на никой и нищо, докато сам не го видя, едва когато то е станало факт пред очите ми – през последните 25 години натрупах доста разочарования от подобен, а пък и от всякакъв друг характер, та съм станал малко подозрително предпазлив и значително по-въздържан в поривите на мечтите си…

Неничко се обади преди миг, че отлагаме нашето търговско мероприятие за неделя, защото той утре бил много зает с тичане по разни служебни инстанции, със срещи с приятелите му и т.н. Той днес тъкмо си дойде от обекта, а пък чак следващия петък тръгва обратно – все ще намерим време да се видим.

Двете седмици на моето отсъствие от работа няма да бъдат съвсем ялови от гледна точка припечелването на насъщния. Онзи ден ми се обади моя човек, за когото неотдавна свърших нещо дребно на компютъра. Той участва в съдружие с един друг делегат и неотдавна двамата бяха на преговори в наша братска китайска провинция. Техните клиенти (забележете, действието се развива отново в шибания Китай, вместо това да става не местна почва при нас…) останали много доволни от предварителните планове и разчети, както и от общия изглед на инсталацията, която пък аз им чертах без да разбирам абсолютно нищо от онова, което ще се получи като краен продукт. Така или иначе хората вече са дали ход и на този проект, по който аз започвам незабавна работа и докато съм в безтегловност, изчаквайки втасването на маята по досегашната. В понеделник имам делова среща с въпросните индивиди, за да разбера повече подробности около този случай. За сега по повдигнатата тема не мога да дам никакви конкретни сведения, преди самият да съм се срещнал и разговарял с хората, да ги видя какво искат и какво им е нужно; дали ще мога сам да се справя със задачата им и още купища подобни питанки и гатанки, на които тепърва ще се търсят отговорите. Но и за това ще стане дума малко по-надолу в текста и из дълбините на писмото ми.

Интересно, че аз този път вместо да се връщам назад във времето, започнах изложението си с предстоящите в най-близък план цели и мишени. За да затворя обаче поредната си страница и да открехна следващата, иска ми се да завърша настоящият материал с няколко думи около последната ни почивка на морето, от която се завърнахме благополучно онзи ден – в понеделник вечерта, ако трябва да бъда и по-точен. Както вече знаете, аз още в сряда вечерта заминах нататък, след като успешно приключих със служебните си обязаности и партийни поръчения.

В четвъртък през деня ходихме на кратки разходки из селцето, после се шляхме по плажната ивица, къпахме се из морето и в огромния басейн на комплекса - общо взето не сме се занимавали с нищо друго, освен с мисли какво ще готвим за предстоящата вечеря. Между другото това бяха единствените ни грижи и през останалото време на нашия кратък престой в пансиона. От дъжд на вятър правихме и далечни връзки с шефа, който за момента се намираше в Китай и от него научавах за прогреса по изработката на нашето съоръжение. На няколко пъти той ми изпрати много обнадеждаващи и съвсем задоволителни (по смисъла на удовлетворителни…) оценки по повод цялостното сглобяване на изделието – за целия период там не са имали никакви сериозни проблеми, с изключение на няколко дребни, по-скоро кусури, за които ние така или иначе вече бяхме известени, но които просто нямахме физическата възможност да отстраним предварително; онези дребни бързаци оттатък, от мерак бяха вече накълцали стоманените парчета – готови да започнат събирането им с електрожените. Бяхме се разбрали тези малки и незначителни неточности да се оправят “в движение” така да се каже, по време на монтажа, а пък да се имат предвид за следващите серии. След приключване на служебната си кореспонденция обикновено изпращах по някое постно съобщение за нас и нашето пребиваване в почивната станция, с оглед да оставя повечето Интернетно време за Ванеса – тя също се включваше в обмена на информация между нейните безбройни приятелки и много скоро след това връзката ни прекъсваше автоматично поради изчерпване на лимита.

В петък вече ние направихме нашия значително по-сериозен преход по пясъка на плажа, от който следобеда се върнахме като пребити псета. Добре поне, че слънцето него ден не беше толкова безмилостно с жарещите си лъчи, както предния ден – напротив, през по-голямата част от деня беше дори полуоблачно, но независимо от това пак се опекохме като аборигени. Тръгнахме сутринта (е, с разтакаването по закуски и мотането с кафета и чайове, нека да го наречем малко преди обяд…) – целта ни беше да отидем до едни “специализирани” бутикови магазини, които се намираха в съседното нам селце. Обаче до там имаше 6 км разстояние, което ние минахме за близо час и половина – зор се върви по пясъка и из вълните, които се разбиваха в краката ни. Бяхме повлекли фотоапарати, шишета с вода, джапанки за официално ходене из цивилизацията и други дребни артикули – всичките натъпкани в една плажна чанта, която естествено че се падна честта да нося аз.

Дотътрузихме се криво-ляво до селото, хукнахме като бесни из магазините и както се очакваше – момите ми си харесаха по някой и друг парцал, а пък малкото се докара и с едни много хубави маратонки горница, за спортните ѝ прояви в училище. За сумата от $25 всички се обзаведоха, без нито едно подаръче да има за мен – този път моите дойдоха от други дюкяни и тържища, че иначе трябваше и тях да мъкна на рамо в торбата. Натъпкахме всичките покупки в чантата и се понесохме назад по обратното и вече добре познато нам 6-километрово трасе. Веднага, след като със сетни сили се добрахме до мотела, направо се напъхахме в басейна – около мен водата кипна, толкова бях възврял и сгорещен. Надвечер ние с Даниела извървяхме още един кратък обход по алеята, но баш по това време излезе много силен вятър и не сме се бавили излишно в безцелни разходки – Ванеса си остана в къщи, че и тя доста се измори през деня. Вечерта отново си спретнахме една обилна и богаташка софра, вследствие на която изгорените през деня калории много успешно се възстановиха по местата си - предполагам дори двойно повече като количество.

Лечението на мускулната треска от предишния ден проведохме в съботната сутрин, когато пък се отправихме да изкачим един много стръмен връх, издигащ се по средата на нищото в съвсем близко съседство със селището. Ние и друг път сме се качвали там и аз даже бях малко учуден от ентусиазма на Даниела, която първа подаде знак за тази чисто нейна инициатива. Този път обаче си обухме чепиците, защото на предното ни ходене бяхме по джапанки и чехлички, та станахме за смях на туристите. Тръгнахме с колата на Дани и я паркирахме в подножието. От там пътеката тръгва право нагоре, която уж лъкатуши на някои места, но по принцип в по-голямата си и най-стръмна част представлява една сякаш безкрайно дълга стълба към Ада, стъпалата на която се изсечени в отвесните скали и оформени с камъни. Можете да си представите какво лъчезарно и бляскаво излъчване имат тези нагорещени от слънчевия пек камънаци, на които спокойно могат да се изпържат едни яйца на очи да речем или да се опече свинска пържола, макар и малко по-алангле. Изкачването и по тази преизподня отне близо час, но пък горе хубавичко си починахме, дорде не ни ни одуха вятъра, че да ни засъхне потта. Слизането надолу беше малко по-приятно, но тогава пък ни заболяха краката от постоянното им втвърдяване и напрягане на мускулите за убиване на инерцията – като слязохме долу, кълките ни трепереха чак от преумора. Даниела и Ванеса се качиха в колата и се прибраха в мотела, докато аз реших да си продължа променадата пешком – на отиване хич не ми се видя много като разстояние, защото с каручката сякаш доста бързо пристигнахме. Обаче като се запретнах да ходя и пак отиде час и половина. Отначало вървях по тротоара покрай шосето, но после открих една много приятна пътечка през гората, която извиваше буквално покрай ръба на морето - току над скалистите зъбери на скалите. Изглежда там се бях позабавил малко, защото иначе по пътя разстоянието беше точно 5 км – аз направих известно отклонение от правия път, но на края финиширах успешно отново в басейна. Първо обаче отидох в малко по-хладната локва и се потопих там, за да освободя част от насъбралата се по мен телесна температура. Водата в големия басейн беше топла като курбан чорба – едно че стои директно под огнените лъчи на слънцето, а пък доколкото разбрахме, отделно от това и допълнително я отопляват със специални, пак някакви слънчеви инсталации. За сравнение ще посоча само, че морската вода покрай плажа беше естествено “затоплена” до 25°C-26°C и при околна температура на въздуха около комфортните 30°C-32°C, потапянето в нея беше повече от приятно усещане – дори и тръпки не те побиват като нагазиш. В същото време с влизането специално в големия басейн на комплекса, на човек инстинктивно му се иска да излезе веднага – някак си тялото не е свикнало с такива благи градуси, освен ако не почиваш покрай някой горещ минерален извор във Велинград, Сапарева баня или евентуално във Вършец. Другият басейн от общо четирите в комплекса беше разположен на постоянна сянка и нямаше директна връзка с “отоплителните” инсталации на големия – в него потапянето беше малко по-благодатно и густото беше подобно като на бивола, кога се овъргаля в калта на селското езеро зад къшлите.

Така ту в единия, ту в другия басейн изкарахме деня до часовете на късния му следобед. Привечер, аз измит вече със сладка вода и вчесан “на път”, под ручка с Даниелчето пак направихме няколко тегела по стъргалото и след като кръстосахме на няколко пъти мегдана се прибрахме обратно в апартаментчето. Вечерта пекохме кебапчета, които аз предварително бях подготвил и наложил още от сутринта с разни миризми и всякакви мерудии – лошото е само, че вече нямам с какво да ги сравнявам; счупиха ми се всичките еталони и мерки за вкус. Имам даже чувството, че надминах и най-големите майстори - особено пък онези, изявените в областта именно на това нашенско кулинарно произведение и апотеоз на юначната ни слава и българщина. И да не ми се блъскат сърбите в гърдите, че техните плескавици, овиячи и чевапи са по-добри от нашите кюфтета и кебапчета, че току виж сме се сдавили за гушите. Ние сме измислили и скарата, както и ракията – казах и отсякох, йебу ви язе э газ сербиянски!...

В неделя ходихме на разходка до селището Noosa. Ние винаги се отбиваме до там, когато се намираме в околовръст – независимо дали с повод и цел или пък без определени намерения. Първо отидохме до местния им пазар на селскостопанска продукция – след дългата му обиколка на края аз спазарих от един чичка половин сак с чудни домати. Е, от по-долното качество разбира се, малко омекнали, тук-таме цепнати или просто такива, на които не могат да им се търсят по $12.50 за килограм. Добре ама моите, дето бяха сравнително неугледни и нефелни ми излязоха само $2, а пък дойдоха баят над двете кила на тегло. Толкова много ми се усладиха вечерта с ракията, че сякаш нагъвах доматите на бай ти Киро Кисьов от с. Лозенец, БургаШка околия – вечна му памет небесна. Действително, че сортът им беше коренно различен от пластмасовите аналози, с които се тровим от супермаркета. Хем ние купуваме предимно от будките на “Плод и Зеленчук”, но дори и там не винаги попадаме на желаният и заветен български вкус, който е запечатан под езика ми от преди барем 30-40 години - да не казвам и повече даже, че пък тогава моите спомени току виж излезли много свежи и още толкова пресни.

След пазарлъците по тарабите на пазара, обиколихме набързо и бутиците, половината от които бяха затворени - но не заради санитарен полуден или финансова ревизия, ами просто бяха фалирали и витрините им опразнени. Помотахме се още малко из уличките и поехме по обратния пък към нас. Отново проведохме няколко кратки локални разходки, придружени от изкъпване в басейна и ето ни вечерта за пореден път застанали около кръглата маса на балкона. Всяка вечер тържествата ни се провеждаха там, защото беше по-хладно и доста по-приятно от стаята вътре. Аз се одрисках от плюскане на салата с червени домати, много лук, маслини и още повече сирене, а за вечеря готвих и една специална манджа – естествено пак с домати, ама от по-омекналите, нахвърлях и едни наденички в тигана, след което ги поръсих отгоре и със задължителните в случая множество яйца. Падна такова ядене, сякаш не бях на строг пост и диета, ами като че ли бях закаран за нарочно угояване в някоя свинеферма.

Това беше и последната ни вечеринка в курорта – на следващия ден в 10:00 напуснахме хотела и връщайки се назад към къщи, се отправихме по други странични разходки покрай брега на океана. На едно място даже спряхме да се разхождаме, но разходката ни мина предимно в търсене на заведение, в което да обядваме (като че ли бяхме гладни, ама нейсе). Успяхме да намерим някакъв бюфет, където за по $10 на глава отново преядохме, а част от храната дори ни остана по чиниите. Там вече се разделихме окончателно с Даниела, която с нейната кола и заедно с Ванеса продължиха директно към Gold Coast, докато аз направих още една отбивка до гръцката бакалница в Бризбън. От там взех сирене, маслини, кашкавал, кори за баница и 2 кг слънчогледови семки, а час по-късно също се прибрах у дома.

Последваха сортиране на мръсни дрехи, прибиране на храни по долапи и хладилници – обикновената суматоха след завръщане от странство. Във вторник също беше почивен ден заради празника на държавата – ние уж имахме уговорка да направим един масов пикник, но то само уговорките не стигат. Трябваше да има и организатори, а пък главният подстрекател на подобни мероприятия (в мое лице…) беше малко изморен от почивката и не му се ходеше никъде (като нивга…). Даниела също шета през целия ден из дома, Ванеса трябваше да се подготви за училището, което пък започна веднага на следващия ден; аз се завърнах на работа, за да приключа със започнатото и да го предам в срок.

Така вече цялостната информация около всички нас напълно е предадена и много скоро статията ми ще излезе от печат за публикация. През Февруари ни очакват нови и още по-вълнуващи преживявания – за първите му две седмици няма нищо планирано, но като се подхване после, че край няма да има. Първо започваме с едно малко бягство в балкана, което е предвидено (чак…) за средата на месеца. Запазили сме си бунгало в къмпинг, където ще отседнем за две нощувки. Това ще бъде нашият базов лагер, когато ще предприемем едно доста по-сериозно изкачване и покоряване на планински масив, намиращ се не много далеч от нас, но на час и нещо път навътре по посока към сушата. Следващият уикенд пък ще бъде плътно зает изключително само с културни развлечения и прояви. В петък ще гледаме на живо концерта на Горан Брегович и неговия оркестър, а съботната вечер сме посветили на българската музика – тогава отиваме на друг концерт, който ще изнесе сборна поп/рок група, гостуваща от България и на специално турне в Австралия; вероятно дори и вие сте чували за бандата “Фондация”, съставена от бивши и настоящи музикални величия, с песните на които всички ние сме израснали и ни съпътстваха до момента, до който не ги подмениха с английските и американски бози и помии. В края на месеца заминаваме на сватба в Аделаида, а няколко дни по-късно идва 16-ят рожден ден на нашата малка принцеска (пикла демек…), за който тя вече достатъчно ни наду главите и на двамата с майка ѝ. За по-далечните перспективи не ми се говори сега, а вероятно не съм известен все още за тях. Ако през цялото това време успея паралелно да заработвам по някой и друг грош – добре ще бъде; ако ли не – остава да си харчим от онези “скритите”, които непрекъснато тъпчем из дюшеци и калъфки на възглавници, а много скоро ще започнем и да ги ровим в буркани из бахчията, ха-ха-ха!...

Останете си с многото здраве и най-искрените ми пожелания за спокоен и щастлив живот, разбира се според обстоятелствата и политико-икономическата обстановка в Татковината. Знайте, че ние ви обичаме безкрайно много и мислите ни непрекъснато са отправени към всички наши, къде по-близки, къде малко по-далечни роднини и приятели. Надявам се, че с изтичането на този месец, Януарските студове ще се поразмекнат и много скоро ще започнете с пролетните манджи – коприва, пресни картофи, зелени салати и други блюда. Онзи ден в Севлиево са измерили рекордно ниски температури – там е било -28°C, докато пък в Кнежа – само -23°C. Нямам сведения какво е било дереджето в Габрово – дано не сте мръзнали много през тази зима. Ако Февруари се улучи случайно по-мек, от Март нататък вече няма страшно – лято идва все пак. Целуваме ви много и горещо ви прегръщаме: Нени, Неси, Сашко; Дани, Ачи, Лиса, Тийган, Джеси и малкия пумпал Зак…

P.S. Вчера от великата и необятна Китайска страна най-после пристигна моя малък мобилен телевизор (пардон – голям телефон имах предвид). Тепърва сядам да му изучавам функциите и започвам сериозно да се замислям как ще си го нося из джобовете, защото той е толкова “широкоекранен”, че ще му трябва отделен калъф или торба с презрамки и каишки, за да си го мятам на гърба. Размерите му са много близки и сравними с почти половината екран на портативен телевизор “Юность-406Д”.