Сутринта отново станахме рано и отидохме на спирката, където се качихме на автобуса до съседното нам градче Sigatoka - екскурзията ни щеше да се състои нагоре по течението реката, на която то е разположено отстрани на двата ѝ бряга. Събрахме се на уреченото място и в уреченото време, разказаха ни малко обща история за онова, което предстоеше да видим и в 09:00 потеглихме - този път вече с техен транспорт, организиран от фирмата. След 15-20 минути пътуване по много живописно шосе, лъкатушещо покрай самата река и низината около речното ѝ корито, пристигнахме в базовия лагер, от където една част от нашата група тръгна към някакви пещери и други водни авантюри, докато втората половина посетители (в която попадахме и ние, по наше собствено предпочитание, предварително заявено още по време на резервацията) ни натовариха в три бързоходни лодки, с които се понесохме срещу течението на реката.

Тази река Sigatoka и земите около поречието ѝ се оказаха “житницата” на островите Фиджи, от където идват всички възможни плодове и зеленчуци, изхранващи гладното им население - с други думи, това беше едновременно зеленчуковата им и овощна градина, която дава храна и поминък на множество фиджийски семейства и от където изнасят продукция, вероятно по целия свят. Сега тук аз ще отворя и една малка скоба с пояснението, че това твърдение е вярно с оригинала само в 50-те си процента; ама защо? - ще си зададете тук въпроса и аз веднага пояснявам. Там земята действително е изключително плодородна, благодарение на близостта ѝ с речното корито и полезните наноси, които водата е влачила в продължение на хилядолетия. На всичкото отгоре в този район за воден режим и ограничения в поголовното разливане на водните ресурси не може и дума да става: пръстта е естествено влажна, ако има нужда нивите се напояват с помпи от реката, влачеща се в непосредствена близост, а пък отделно дето дядо Господ ръси отгоре с лейката си на поразия, без изобщо да му свиди материала – ако не вали всеки ден, то поне през ден-два от небето се изсипват такива огромни мелиорационни количества, на които би завидял всеки селскостопански труженик, който се сблъсква със сушата почти ежедневно. Истина е, че така обработената и добре поддържана почва ражда невероятни селскостопански продукти, обаче последните определено се изнасят извън пределите на държавата заради ценната валута в замяна, докато местното население го хранят с всякакви вносни боклуци и замразени зеленчуци от найлонови пликове. Стоката им действително е превъзходна, но според мен тя заминава за трапезите на разни петролни шейхове и безсмъртни банкови магнати, сервира се по софрите на мастити еврейски търговци и какви ли още не политически мафиоти, но последната далеч не стига до гърлата на нещастното местно население; позната схема за разпределението на благата и картинка, която за жалост не се среща само у нас, но и по света - такава просто е съдбата на по-бедните народи и нации от третия (четвъртия и всеки следващ…) свят...

Във всяка една от трите супер бързоходни лодки се натоварихме по 20 души и с мощния рев на двата турбинни двигателя, отплавахме на пътешествието си. Тази река е много широка, но за сметка на това пък е доволно плитка - навред може да се прекоси с навити на масур крачоли. Тези катери газят едва на 6 инча дълбочина (демек, не потъват на повече от 15 см под водната повърхност). И както казаха самите водачи - ако от време на време дъното на лодката остърже речното корито, то значи че точно на тези места реката е малко по-плитка и няма дори необходимите 6” вода под кила. Такъв случай разбира се имаше на едно тясно място, но тези лодки така бързо прелитат отгоре му, че дори и не усещат плитчината. Скоростта, с която се движихме нагоре по течението беше около 70-80 км/ч, за която питах нарочно, както и съдейки по разветите ни коси в отвореното над нас пространство. Само на едно-две места спирахме за разяснения от екскурзовода, който същевременно най-майсторски управляваше и лодката по естествените завои и бързеи на реката.

Днес имахме късмет - първо като по-добрият за подобни посещения сезон от годината (по време на дъждовния период там става някакъв ад, за който ще спомена след малко), и второ - след всички валежи и облачни дни, които минаха, днес вече се установи по-сериозното слънчево присъствие, а с това настъпи и жегата. И след като сега е “лютата” им зима със своите над 30 Целзиеви градуси, сякаш не искам да си представям какво изпитват тези хорица тук, по време на тяхното знойно лято - температурите сигурно надхвърлят 50-те измерителни единици (да не забравяме, че Фиджийската група острови се намира само на някакви си 2000 км под Екватора и влиянието му хич не е за подценяване). Друг проблем са мусонните дъждове, които когато се улучи по-влажна година, превръщат привидно кротката река в една огромна водна стихия, който помита и отнася всичко, изпречило ѝ се на пътя. Така например, земеделските площи масово се намират в непосредствена близост до реката, за да бъдат по-лесно напоявани. Но пък не си мислете, че това става само с помпи и други иригационни методи - последните са рядкост и остават в привилегиите на малко по-богатичките и имущни стопани. Всичката по-малоимотна маса блъска поголовно и на общо основание с мотиката и копача, дълбае земицата си с рало, закачено подир някой кон, магаре или в по-добрия случай бивол. Мелиорацията на такива бедняшки нивички отново се извършва с вода от същата река, само че свещената и плодоносна течност се носи нагоре с варели и цистерни, натоварена на животински впряг - от там с кофи и легени се разнася из лехите, от които се чака изхранването на цяла сюрия с деца и въобще народ; имаме налице Белчо и Сивушка в най-остра форма – сюжет, който също видяхме с очите си. Аз по-горе наистина споменах за помпено поливане и друга механизирана земеобработка, обаче те не са масово явление и някаква природна даденост. Дребният стопанин и селскостопански труженик попада малко по-встрани от тези “светски” благини, ако разбирате за какво иде реч в този конкретен пасаж…

По принцип хората от селото работят за изхранването на челядта си, но взаимната помощ между отделните членове на племето и в семейството е достойна за почит, уважение и подражание, разбира се. Всички работят задружно стопанството на едни, после се местят и помагат на други; по такъв начин се подпомагат в строежа на къщи, единни са по време на бедствия и т.н. Като споменах за бедствия, оказа се че те хич не са някакво изолирано явление, особено през дъждовния им период. Когато реката придойде, водите ѝ първо отнасят намиращите се в близост стада с добитък; отделно нивите пък и съответните посеви буквално се отмиват и цялата процедура по разсади, засаждането им и съответното очакване на берекет от семената започва на нова сметка от абсолютната нула. Отделно от всичко идва почистване на домовете от кал и други боклуци - и то само на онези, които са оцелели след потопа. За останалите без покрив и подслон, всички запрятат ръкави и започват градежа от основите. Във връзка с такива и подобни извънредни случаи на природни катаклизми, местните хора имат други временни жилища, до които прииждащите води на реката не могат да достигнат. По този начин те спасяват себе си и близките си, но пък остават голи, боси и гладни под откритото небе, докато не дойде нечия помощ и милост под формата на волни пожертвувания от съседни по-богати държави - най-често това са Австралия и Нова Зеландия. За период от последните 50 години (от 1964 насам) този район се е наводнявал или е претърпявал някакво сериозно природно бедствие ни повече ни по-малко от точно 10 пъти. Значи средно на всеки 5-6 години това небесно проклятие така или иначе им се случва, независимо колко църкви са построени за тези нещастни хорица, колко пъти последните влизат да се молят в тях и колко свещи са запалили пред олтара или под иконите им.

След около половин час носене по ръба на водата и пропътувани около 30 км към горното ѝ течение, плавателните съдове акостираха пред нещо като понтон, скован от клони и бамбукови пръчки, предимно усукани с листа и лиани, а само тук-таме попривързани и уж стегнати с по някое прогнило конопено въже – по своя примитивен вид, “пристанищното” съоръжение много наподобяваше кеят на Тарзан, ако такова понятие някъде изобщо съществува, освен в детските книги и приключенски романи за разбойници, човекоядци и прочие пиратски истории. По една прашна пътечка цялото бяло войнство се понесохме към селото, където официално ни очакваха всички негови племенни вождове и съответните му по-низшестоящи старейшини. Цялата група ни вкараха в една колиба, където мъжете извършиха своя типичен ритуал по посрещане на чуждоземци и особено на бледолики като нас. През това време жените готвеха техни традиционни ястия, с които впоследствие ни нагостиха. Тържественият знаков ритуал включваше и почерпка с тяхно местно питие, което беше приготвено от предварително изсушени, стрити на прах корени, добре измачкани с мръсните си ръце и смити после с вода в едно общо ведро. Цветът на тази отврат много наподобяваше нашенската боза, но силно разредена - а иначе на гъстота биеше на сок от сливи. По вкус обаче тази отвара удряше на нещо много непознато и загадъчно, неимоверно уникално, неповторимо и точно толкова гадно. Но след като вождовете ни почерпиха по такъв любезен начин, за нас беше недопустимо обидно и неуважително да им откажем жеста на внимание - пихме, плюхме и повръщахме, ако така образно мога да изразя погнусата си от този цвик с неопределено блудкав привкус. Самото наблюдение на процеса по приготовлението на тази течност може да предизвика световъртеж, гадене и повдигане у някой по-гнуслив индивид, но аз следих всяко движение на вожда, за да ви го пък и преразкажа сега.

Както вече подчертах, съставът от който извличаха екстракта беше с непознат за нас произход. На външен вид мязаше на грубо смляно брашно, ама по-скоро удря на овес, ярма или просо. С черупката на един кокосов орех се гребва шепа от такъв фураж, складиран в един чувал от зебло също с неясна, по-скоро съмнителна чистота. Количеството се изсипва в една цедка много подобна на онези цедилки, през които прецеждахме гроздето за вино. Веднъж поръсено отгоре с вода от един бидон (най-вероятно речна, защото до селото водопровод няма…), започва едно интензивно бъркане и стриване на продукта дорде през ситото отдолу не почнат да капят капки от въпросната вълшебна отвара. Така поливането и стриването се прави няколкократно, докато хубавичко ти се изпилят ноктите в мрежата и не ти опада на края чак и кожата от пръстите на ръцете. Течността се събира отдолу в една бака, от която гребваш с кокосовия орех и пиеш с погнуса (аз лично сръбнах само една глътка, но за втората не ми стигнаха силите и смелостта – колкото да не обидим домакините, но Даниела и Ванеса категорично отказаха подобно безумие). Не е изключено в тоя цвик да има и нещо наркотично, защото вождовете и старейшините само това пият и по цял ден бродят покрай бараките като шашардисани. Тъжна работа – заеби; бирата е далеч по-цивилизовано и вкусно питие, па ако ще да е и с качество на Търновското пиво от ерата на социализма…

В същото време всички тези хора предизвикваха у нас чувства на дълбоко умиление чрез нашето най-человеческо съжаление и състрадание към тях, щото ние буквално бяхме готови дори сами да им скочим в казана и последните да ни изплюскат на чорба, отколкото по някакъв начин да им пречупим хатъра в желанието си да покажат своето благоразположение, великодушие и не на последно място добронамереност към гостите си (просто защото наред с всичко добро, историята все още помни техните канибалски наклонности и способностите им в тази посока – нека да не забравяме и това)...

След изказаните във вигвама на вожда гръмки слова и произнесените тържествени речи от страна на старейшините в знак на нашето радушно посрещане, със съответните поздрави и почести всички от екскурзиантската група влязохме официално в селото – с други думи, бяхме приети за скъпи гости на цялото племе. Разгледахме най-подробно техния елементарен и примитивен бит, култура и начин на живот. Хората ни обясниха всичко, което впоследствие аз със свои думи вече преразказах, макар и със значителни съкращения. Такива няколко часа, прекарани в подобна обстановка несъмнено са в състояние да поставят началото на цял един роман, който може да започне сега, но пък да не свърши никога във времето напред. За нас, белите човеци много от фактите остават непонятни, неразгадани и трудно възприемчиви, както предполагам би било и от отсрещната страна. Определено обаче, когато Господ е създавал живота в тази част на света е бил малко по-суров и по някакъв начин е ощетил чедата си от островите. Ние сме имали онзи невероятен късмет да се родим и израснем - на първо място със светъл цвят на кожата, както и на място, където самата природа и условия на живот са били безкрайно по-благоприятни и благодатни за развитието на човешкия ни род. Докато оцеляването на индивида сред дивочта на джунглата, вече с абсолютна сигурност се явява многократно по-различен житейски сюжет от добре познатият нам и от който ние така често безпричинно се оплакваме...

След разглеждане на селището и запознаване с историята на жителите му, вкараха ни в друга зала, където се наредихме в две редици и седнахме по турски на земята за тържествения обед, организиран в наша чест (за бледоликите демек). Традициите на всички поробени народи се повтарят - с други думи: който ги е клал и бесил, нему после правят почести и хвърлят метани. Навремето англичаните също са изтребили не малка част от коренното население на Фиджи, докато го поробят и колонизират впоследствие; подобно както Турция превзема България, с което слага началото на нейното разпадане, а в по-нови дни това срамно дело довършват руските воини и богатири, превръщайки я в техен сателит – паралелът оставям за анализ на читателя…

Храната беше приготвена лично от жените в племето - пак някакви пилета, гарнирани с техни подправки и корени. Даниела каза, че било вкусно, докато ние с Ванеса не се и докоснахме до това блюдо. Аз обаче се нахвърлих на едни рулца - нещо като палачинки, но по-пухкави и дебели, подобни като на милата ми баба Софка. В тях беше завито пак нещо местно от фиджийската полева кухня, за което нарочно не питах какво беше, но пък на мен много ми хареса. Ако знаех какво имаше вътре, вероятно нямаше и да го опитам даже, но поне това ястие го предъвквах с удоволствие. За пиене сервираха някакви локални сокове от плодове - също вкусни, наред с добре познатите ни краставици, ананаси и дини за десерт. През цялото време на обяда местните хора пяха отстрани до нас разкошните си островитянски песни, които се славят с приятна мелодичност и многогласие. Срещата завърши с трогателна раздяла между нас гостите и местните ни домакини, като на изпроводяк направихме големи дарения за децата и въобще за селището им. Много от нас носеха помагала за детската градина и тяхното местно начално училище - цветни моливи, тетрадки и други учебни пособия. Други хора от групата ни оставиха сериозни парични суми, всеки цент от които се разпределя на равни части между семействата и се използват по най-добрия и изгоден за всички тях начин. В селото имаше и една колиба със сателитна чиния върху ламаринения си покрив. Там се намира единствения телевизор за 300-та жители на района, където всеки който желае отива да гледа телевизия. Домакините в тази комунална барака си лягат, докато в същото време навлеците до среднощ гледат мач по ръгби да речем - спорт, по който фиджийците са големи запалянковци.

След още малко време, прекарано в снимки и разглеждане на “експонатите” (защото това място действително беше един натурален и напълно действащ музей на открито), полека-лека заслизахме обратно към реката, където ни чакаха лодките за връщане в базата. Надолу по течението имаше повече емоции, защото на няколко пъти са обръщахме в пълен кръг, при което всички пасажери окиснахме във вода. Този своеобразен душ беше и добре дошъл за нас, защото докато бяхме горе в селото акумулирахме доста пепел и топлина на припек и под палещите Екваториални лъчи на слънцето, макар че за тези географски ширини то минаваше уж за зимно.

Подобни малки племенни комуни (селца) нагоре по реката имало около 52 на брой. От организираните екскурзии, подобни на нашата правят посещения във всяко едно по точно определен ред и график. Средно аритметично до всяко тяхно село такива туристически групи ходят около веднъж седмично, при което също се спазва правилото за равното разпределение на благата (помощите и подаянията, събрани от посетителите). Във всяко градче има множество магазини, подобни на нашите “Корекоми” за бедни, които се зареждат изключително с дарителска стока от Австралия. Но явно че и над тези, уж благотворителни организации пипат нечии мръсни ръце и дърпат конците някакви други, по-висшестоящи главатари, именно които определят ценоразписа в тези скромни и мизерни дюкяни. Ако в Австралия човек за $1 може да си напълни едно найлоново пликче с най-различни боклуци, с които все пак да се облече и да оцелее в мизерията си, то тук за същите шорти, ризи, фланелки и обувки искат по 7-10 местни долари само за едно парче от дрехите, а сандалите и чепиците ги харчат по 20-30, че и по 50 техни пари. Това е жесток обирджилък и пладнешко разбойничество ако питат мен, само че не аз, а някой друг определя кое колко да струва.

Тъй като информацията ми, както винаги в такива случаи малко се поразводни и аз по всяко време, докато описвам всичко това си спомням за разни откъслечни епизоди, в потвърждение на думите ми до тук сега ще си послужа и с няколко по-пресни примера. В кафенето на мотела работи една местна мома - много засмяна и приветлива, младичка естествено и твърде засукана в най-общ план като фасада (както “отпред” като балкони, така и отзад на “терасата”). Тази сутрин, докато стоически изчаквах моите кокони да се наконтят за излизане, се заприказвахме с нея именно по тези социални въпроси и теми. Тя каза, че работи за $3 на час (да, три техни долара...), които превърнати в нашенска валута правят около $1.80. Магазините им, отделно дето не са така добре заредени, но стоките в тях са често няколкократно по-скъпи от тези в австралийските супермаркети (в много от случаите просто няма сравнение и подходящ аналог, по който да приравня цените). Как даянят тези хорица не ми е много ясно, след като се вземе под внимание, че въпросната женица има и 5 деца да ѝ висят на шията (вероятно това пък обяснява нейният така добре оформен бюст, с размер на сутиена от “DD” и нагоре по моя преценка на страничен наблюдател и страстен любител/поклонник на заоблените женски форми). Миналата седмица тази Божия мъченица изкарала цели $105 и според нея самата това било сравнително добре. Не съм я питал за мъжа ѝ (понеже поначало не си падам по тази полова разновидност), но ако и той заработва още толкова, сигурно някак си свързват двата края. По-лошото обаче било за онези другите, които не работят нищо – за които или няма никаква работа или пък просто ги мързи, което е повсеместна черта на островитяните. Техните дечурлига пият мляко само по Коледа - а това вече си е трагедия. Гледам днес някаква обява виси на един дирек: търсят зидаро-мазач, явно за строителството при почасова тарифна ставка от $6 - предполагам последният се води за много тесен специалист, след като ще взема 4 пъти повече от кафеджийката, примерно. На същото парче картон се мъдреше още една подобна вакантна длъжност - тя пък беше обява за дърводелец, със заплата между $4.50 и $5 на час. Казвам всичко това, за да подчертая, че когато човек рече да се оплаква от нещо или пък да роптае срещу съдбата си, устата му трябва предварително да замръзнат още във въздуха и езикът му тутакси да се вдърви, имайки предвид само колко “лесно” е житие-битието на много наши побратими, които са същите чеда Господни като нас самите. Забелязвам, че по света има много мъка, хората влачат на гърба си бреме и страдания, докато ние сме склонни да ругаем срещу всяко дребно несъответствие с капризите и мераците ни.

Пристигайки отново на изходния пункт след нашата подробна опознавателна разходка, последваха нови снимки, вече официални и правени от професионален фотограф. Купихме си две от общите, на които ние специално бяхме излезли най-добре. След това ни натовариха на автобусите и ни върнаха обратно в града. Понеже ние се движехме самосиндикално и неорганизирано, решихме да останем за известно време в градчето. Преди няколко дни там, в един местен “бутик” намерих дълго търсеният от мен кухненски нож - много солиден, тежък и стар, изработен от истинска стомана, а не някой китайски боклук от тенекия, каквито ги правят и продават напоследък. Тежки да го бях купил още тогава, че беше и само $4 - ама моето шопско зико като се размърца и взе да опява орталъка, та се отказах от моментния си търговски порив; не за друго, а защото знаех, че ден-два по-късно отново ще бъдем в градеца заради речната ни екскурзия - реших, че ще го купя тогава. Е, да - ама не, както казваше незабравимият ни бай Петко Бочаров, лека му пръст! Вчера ножът вече го нямаше на рафта в магазина; най-вероятно беше купен от някой наш тъмен събрат. Ядосах се за пореден път на своята нерешителност при вземане на такива кардинални решения за жизненоважни покупки. Сега лукът за кюфтетата пак има да го дъвчем с оная тъпа ножка, която не се поддава и на заточване дори.

Още като пристигнахме на острова и ми направи впечатление, че много мъже (млади и стари), както и учениците от колежите не носят къси гащи или панталони като нас, белите хора, ами ходят с поли. Оказа се, че това е тяхна национална одежда “Sulu”, която се облича при по-специални и тържествени случаи, но се ползва и като всекидневна дреха - типичен мъжки аксесоар. Още тогаз си рекох, че мърдане няма да има от това Фиджи, дорде и аз не се докарам с една такава поличка като техните. Така вчера се намъкнахме в един индийски дюкян и индуската с мерника на челото си ми избра точно моята мерчица - та вече и аз съм с пола за $17. Е, последното само изглежда на женска пола. Иначе представлява нещо като престилка, която се замята два пъти и се усуква около кръста, а отгоре вместо колан се привързва с една сиджимка от същия плат. Сега обаче разучавам как става обличането на това чудо, защото момето в магазина уж ми показа, ама аз само я зяпах в деколтето и с премрежения си от влага поглед ѝ виках “О’кей, о’кей”, а пък като се прибрахме в мотела, не можах да я нахлузя за вечерята ни в ресторанта. Освен това в неделя у Люси и Иван ще имаме официално общо тържество-разбор на всички новозавърнали се като нас от тук и от таме - те също идваха до Фиджи преди две седмици; Мариана и Бранко пък бяха на Хавайските острови и те така - трябва да се пременя с поличката за този тъй тържествен случай...

Независимо, че аз до този момент дописвах започнатата още вчера сага, днес - 06.07.2016 продължавам своя разказ по темата. През деня отново ходихме до съседен нам градец, но точно в обратната посока - където всъщност ние онзи ден кацнахме със самолета. В петък пак от там потегляме обратно за Австралия, но полетът ни е в много ранен час, та нямаше да има време за разглеждането и на това селище; за това решихме да го посетим днес. Сутринта аз станах сравнително рано и доста пописах, докато моите две моми нощес четоха книги до късните часове и тази сутрин едвам се отлепиха от постелите. Дорде минат по реда си всичките им сутрешни ритуали като измиване, обличане и общо приготвяне, часът стана почти обеден. Така или иначе към 11:30 вече бяхме в автобуса са Nadi (Нанди, както го наричат туземците – не ме питайте обаче, от къде вземат това второто “н” по средата, но пък всички местни така му викат). За скромната сума от по $4.70 на човек хората ни откараха с възможния техен най-нов автобус, с който вероятно разполагаше местния ДАП. Ама то климатик ли не щеш в салона, нагласен на смразяващата вътрешна температура от 13°C; че видео ли не искаш, с чуден любовен и естествено индийски филм на големия му екран - само дето кебапчета и бира не раздаваха на пътниците; абе, луксозна му работа – направо купешка.

След около час пътуване, ето ни отново на кооперативния пазар, където по правило се събират всички пристигащи и заминаващи автобуси в посока на отделните си направления. Така беше в нашия малък съседен град, на който вече два пъти гостувахме, та чак хората по улиците и дюкяните ни запомниха; подобна беше и картинката в големия столичен град - всички пътища водят към пазара на съответното селище.

Градът Nadi е значително по-голям от нашето Sigatoka, за което дойде реч няколко реда по-нагоре. И това не е случайно, след като съгласно статистиката това е третият по големина град на Фиджи с около 45-50 хиляди жители. Ние се пошляхме доволно и кръстосахме всички негови централни улици, с безбройните си магазини от двете им страни. Но и тук беше както навред - уж нямат пари да ядат, а пък дюкяните им пълни с народ. Такива бели като нас имаше само няколко отделни екземпляра, които също така безцелно се скитаха от една сергия на друга, без да пазаруват нещо съществено. Единственото, което купихме от там бяха две фиджийски сувенирчета - едното за Дарина, а другото за нашата Ванеса, които човекът нарочно надписа на гърба с техните имена. Дарина винаги, когато ходи по командировки в странство ни донася по нещо дребно от съответната държава, та рекохме този път и ние да я зарадваме с някое местно боклуче. Иначе не видяхме нищо чак толкова забележително и по-различно от онова, което вече знаехме. Циганията навсякъде е една и съща - обществото е разделено на две основни групи: едните са малко по-местни и те се смятат за туземци, които са именно коренните жители на Фиджи от Полинезийската раса. Другите изглежда са някакви пришълци или изкуствено присадени там, които са продукт на Буда и на индуската вяра - определено местните мразят индийците, защото това тяхно отношение личи на всяка крачка по пътя. Докато вървяхме по тротоарите, фиджийските граждани най-упорито и любезно ни приканваха към техните собствени магазини, постъпленията от които остават единствено за тях. В същото време обаче големият пай от средствата на останалите, които по подразбиране са собственост на разни чужденци и чужди инвеститори (най-често богати китайци или индийци), заминава обратно в банките на техните държави и за средностатистическия фиджиец остават единствено трохите и подаянията им под формата на стари парцаливи дрехи и чепици с изтъркани подметки.

В някаква малка фурничка насред пътя (закусвалня) ние с Даниела изядохме по една маломерна закуска, която изненадващо много ни хареса. Аз можех да опукам такива барем 5-6 кифлички, с вграден кренвирш в тестото; добре, че проявих твърдата си и желязна воля на диетик, защото можех да покажа на жената зад щанда на какво е способен един истински балкански лъв с чистокръвна габровска жилка - щях направо да ѝ опразня тавичката зад джама на нейната иначе добре осрана от мухи и комари витрина. Ванеса и този път не рачи да опита нищо от там, защото изпитва гнус от заобикалящата я действителност и предпочете да гладува, за сметка на лакомията си обаче, проявена по традиция вечер в ресторанта, където обикновено поема храна за двама.

Така изминаха няколкото часа на нашата кратка разходка и дневен градски отпуск, след което отново се натоварихме на подобен луксозен автобус и потеглихме обратно към мотела.

08.07.2016 - А пък днес и точно в този настоящ миг, вече се намираме на борда на обратния самолет за Австралия, след като сутринта станахме в 05:00 местно време (а 03:00 нашенско…) и от мотела, с едно такси и срещу $90 се отправихме към летището. Ранният час на потеглянето ни предизвика неизбежното възползване от тази локална транспортна услуга, при това на посочената доста висока цена – по простата причина, че обществените автобуси не тръгват чак в такива тъмни зори. След около 3-4 часа ще кацнем в Бризбън, от където ще си вземем колата и след още час ще сме се завърнали у нас. Ще запомня тази наша Фиджийска авантюра с безсънието, което не можах да преодолея през последната седмица по време на престоя ни тук, както и със системното преяждане в ресторанта, сякаш бяхме отишли на угояване. Всеки път опитвахме различни манджи и докато най-сетне решим коя от тях най-много ни допада на вкуса, трябваше вече да си тръгваме. Както и да е - силно се надявам следващото ми подобно посещение на заведения за обществено хранене да бъде чак в България, защото ми омръзна от купешка храна, която аз по принцип не харесвам, а бях длъжен да употребявам, че пък и да плащам от джоба си по такива скъпи тарифи.

Фактически, ако не броим днешната тъй ранна утрин, вчера беше нашият последен екскурзиантски ден, който ние уплътнихме в съседния курортен комплекс - много по-голям и модерен от нашия (както и безумно скъп, разбира се). Докато се нагласим за излизането ни, по традиция пак стана обед, така че там бяхме само през остатъка от деня. Независимо от всичко ние направихме своята дълга променада покрай брега на лазурния океан, а аз на едно място даже влизах и във водата с шнорхела и очилата, които мъкнехме с нас през целия път още от дома. По това време на деня вече имаше отлив и се бяха образували големи площи от плитчини, но аз успях да позяпам малко местните красоти по морското дъно. После се помотахме из комплекса в търсене на бюфета за обяд, като междувременно влязохме в един от хотелите, където за кратко ползвахме Интернет. Връзката обаче беше много лоша, чрез която аз само успях да проверя дали нямам някоя важна кореспонденция. Разбрах, че моите хора са ми платили, но предполагам, че тези суми ще се прехвърлят в новата финансова година, която започна на 01 Юли. От там се опитах да ви изпратя и едно бързо съобщение, но това начинание се оказа безуспешно заради слабата Интернетна връзка. Поради същата причина аз все още не знам дали Неничко е заминал на новата си работа в Дарвин или се е наредил на опашката за безработни пред Бюрото на труда. Ако всичко, което той беше замислил се е осъществило съгласно мераците му, той вчера би трябвало да е отпътувал за нататък. След още няколко часа, когато се приберем в къщи ще разбера вече всичко.

Последните 2-3 дни бяха много слънчеви и топли. Температурите не надхвърляха благоприятните 28°C-30°C, докато във вечерните и особено в сутрешните часове ставаше хладно (но пък и не чак толкова, че нощем да трябват завивки). По думите на местните жители, през лятото ставало около 40°C и малко над тях, но влажността на въздуха била климатичния фактор, който направо ги свършвал и правел животът им като в казана с катран на небесния Ад. Поради относителната си бедност не много хора могат да си позволят климатични инсталации и през лятото едвам дишат, горките. Иначе отоплителни печки едва ли им трябват, но пък виж - климатикът би бил една от най-важните битови необходимости за тези части на света. Само че те завалиите, от толкова много други, далеч по-жизнено необходими неща биха имали нужда, та едва ли тяхното охлаждане през лятото стои на такъв преден план, както самото им оцеляване да речем. Погледнато отстрани, пред всяка дъсчена колиба има спрян по някакъв автомобил и на покрива ѝ стърчи, приловена с тел и тиксо сателитна антена; поне тези, които видяхме покрай шосето и около по-големите селища. Всичко онова обаче, дето живее отделено по островите, предполагам, че там и ток нямат дори.

Сетих се, че още нещо не видях по време на престоя си във Фиджи - амчи тез хора котки нямат, бре! Що за народ са тогава, ако си нямат котки, ебаси? - сигурно режат опашките на кучетата, след като им липсва котешкия животински вид. По улиците се скитат разни псета, но повечето са из селата и встрани от пътя. Наред с кучешките глутници, там пасе и всякакъв друг едър домашен добитък, собственост на хората от къщурките в непосредствена близост - крави, коне, магарета и т.н. И каруци нямат тук - всичките се возят на пикапи и по камиони.

Та така, в най-общи линии и съвсем накратко описах едноседмичното ни пребиваване във Фиджи. Интересно място, уникално както много подобни по лицето на земята, но втори път не се виждам тук като посетител. Айде холан - има толкова други места по света, къде-къде по-красиви и величествени: Рила, Пирин и Родопа, Средната Гора и Стария Балкан - от тихият ни Дунав бял и развълнуван, та чак до пясъкът златист на Черното море...

Плановете ми за днес са много неясни и противоречиви. На първо място щом се прибера ще изпия едно мощно кафе с мляко, както го пия само аз и вероятно още някой по-нисш петролен шейх от Кувейт или Дубай. Като се ободря ще се вкарам на хладно в механата и ще започна систематизирането и редакцията на целия този писмен материал, който подготвям за излизането му от печат във възможно най-къси срокове (изпращането на писмото имам предвид). Целият този процес ще ми отнеме доста време, защото аз сегиз-тогиз все се присещам за нещо изтървано и пропуснато в разказа си - колкото и да изглежда маловажно, всичко това представлява една интересна информация, особено за онези читатели, намиращи се в коренно противоположната част на кълбото. Ако най-образно тук трябва да сравня двата свята, представители и потомци на единия от които сме самите ние, то би трябвало да спомена следното.

Значи, ако преди и по време на Средновековието жителите на най-стария континент са строили крепости и замъци, вдигали са укрепителни стени и са ковали злато, мед или желязо, то през същата епоха в отсамната част на земната топка единственият поминък на населението е бил лова и канибализма. Човекоядството им е забранено с тяхното насилствено покръстване и с въвеждането на Християнската религия в техния бит и култура. Налагането на тази вяра като официална слага край на канибалските им привички и пособията за разфасоване на човешкото тяло сега се намират само в музеите и сувенирните магазини. Когато ние влязохме в един такъв дюкян, продавачът най-охотно разказа набързо за неговите деди и праотци, показвайки ни всички възможни “инструменти”, с които са си служили навремето древните “касапи”. За всяка процедура си има отделен уред, майсторски гравиран и издялкан най-често от махагоново дърво, с каквито гори са покрити островите: с какво се пречупва вратът на жертвата, с кое пък ѝ се разпаря корема, по какъв начин ѝ бъркат в гръдния кош да изтръгнат сърцето, как ѝ се изсмуква мозъка и т.н. (само дето не разбрах дали го панират или го ядат на разсол). И всичко това е било някъде до началото на 19-ти век, когато най-вероятно пак англичаните слагат точката на този нехуманен акт. Е, не че през това същото време в стара и уж Християнска Европа не се падали нечии глави (ама барем не са ги и яли…), но това са вече исторически анализи, докато аз ви запознах единствено само с фактите.

В най-скоро време във Фиджи се очаква старта на голям проект с международно участие, със съответното привличане на множество чуждестранни инвестиции. Започва строителството на 4-лентова магистрала между градовете, които ще се свържат със столицата Suva. Към днешна дата движението и транспорта се извършва по второстепенни пътища, подобни на Жълтешкото шосе или пътя за селата Кряковци и респективно Балани. За местното население това ще означава естествено повече поминък, разкриване на множество нови работни места, но дали на обикновения фиджиец ще му стане по-лесен живота - съмнявам се; просто ще започне да плаща повече държавни такси, които и сега не са никак ниски; техният данък върху цената на стоки и услуги е 25%, спрямо нашите 10%, за които преди време оревахме орталъка, а един изключително интелигентен и кадърен кандидат за поста Премиер на Австралия загуби изборите, след като в предизборната си кампания прокламираше въвеждането на този данък за принадената стойност (ДДС, по силата на понятието Данък Добавена Стойност, под което прозвище е известен в България). Между другото, като споменах за държавнически дела, искам да споделя своето задоволство от спечелването на федералните избори в Австралия. Чрез своята “Пирова победа”, сега управляващата коалиция на Либералната партия подсигури още един тригодишен мандат зад държавното кормило. Не мога да твърдя с достатъчна точност какво е било съотношението на гласовете спрямо опонентите им от Работническата партия, но средствата за масова дезинформация съобщиха за небивалите до сега близки изборни резултати между двете основни политически сили и претенденти за управлението на страната. Въпреки тези смешни резултати, все пак това е добра новина, защото както е известно на всички: богатият дава хляб на бедния, а никога обратно. С други думи - когато богатите инвестират своите средства в най-различни техни проекти и разработки, те са именно хората, които разкриват и новите работни места, където пък да разхвърлят нас от простолюдието - онеправданите парии, презрени и гладни роби на труда.

Около мен всички са се натръшкали по скамейките и спят. Още най-малко час ни остава от това пътуване и кацаме на “родна” земя. Преди малко си излапахме закуските от затоплен яйчен прах, едно невзрачно надениче и няколко полусурови, задушени високочестотно зеленчукови зърна (4-5 грахчета, 1-2 черни бобчета и същите количества на морков и картоф). Добре че Ванеса не яде, та аз и майка ѝ си поделихме нейната порция - не че сме останали гладни, ами да не става зян стоката.

10.07.2016 – От три дни вече сме си в къщи, през които почнахме бавно да пренастройваме своите телесни и душевни механизми, завръщайки ги от екскурзиантската до скоро вълна, обратно към ежедневната и дълбоко рутинна честота. По време на пристигането и съответното ни кацане на по-твърдата австралийска земя, както и по преминаването на паспортни и митнически контроли не сме имали проблеми – както казах и в началото: по-изряден в контрабандно отношение не съм бил никога (ако не броим няколкото миди и корали, които повлякохме с нас и които си намерихме по плажната ивица на Фиджи; това било малко забранено, ама пък ние не сме знаели). Не след дълго хората от паркинга, където бяхме оставили колата на съхранение през последната седмица, дойдоха да ни вземат с един микробус и четвърт час по-късно вече пътувахме по магистралата към дома.

С прибирането ни в къщи се заловихме с неотложните мероприятия, които по време на екскурзията бяхме малко поизоставили. Ванеса свири следобеда и надвечер майка ѝ я заведе при сърбите, в чийто клуб вечерта децата щяха да имат репетиция с танцовата трупа. Даниела се прибра, а Ванеса с Мария останаха да спят у трета тяхна дружка, че на другия ден пак щяха да скиторят по магазините да си търсят акъла и дипломите, а най-вече заради прословутите им бални рокли. В остатъка от петъчния ден, както и през целия вчерашен аз събирах и систематизирах писмения си материал за нашата почивка, който довършвам в днешната ранна неделна утрин, за да ви го и изпратя вече готов най-късно до обяд. Около 11:30 ние трябва да излезем за следобедното ни тържество, на което отиваме в Бризбън, а Ванеса си остава в къщи - уж да учи и пише, че във вторник учебните ѝ занятия почват отново.

Единствената голяма радост от този кратък период, непосредствено след завръщането ни (която пък лично на мен ми е напълно достатъчна…) е вестта за отпътуването на Неничко към Дарвин, който още в сряда беше оставил съобщение, че всичко около започването на новата му работа било уредено и че той отлита нататък. Ние с него още в петък си разменихме няколко кратки информационни изречения и аз се успокоих, че го заварих щастлив и доволен от всичко, което му се случва – дай Боже да е все така и занапред. Другата радостна новина, която посрещнах с известно облекчение беше рекапитулацията в банковата ми сметка, от където разбрах че моите хора са ми изплатили дължимите до сега суми, като имат да ми дават още една малка част – скоро ще си получа и тази заработка, но междувременно работата по проекта продължава с пълна пара. Най-вероятно още утре сутринта ще се видим с моя човек, за да трасираме следващите си стъпки по изпълнение на задачите, очаквайки тази наша среща да предизвика моята голяма служебна заетост през седмицата. Доколкото ми стана ясно, китайците не могат да подсигурят едни специални фланцови съединения, които аз масово съм използвал в разработката. Не е изключено последните наложително да се подменят с други, а това от своя страна ще генерира допълнителна работа от порядъка на десетки човекочасове, респективно струващи на клиента хиляди долари. Именно поради тези причини исках да приключа с писменото си изложение, поне до този момент, след изпращането на което своевременно да започна новото.