Иначе около нас няма нищо ново. Преговарям с бетонджиите - в неделя ще идват двама тиквеника на оглед, та да ми кажат цената си. Чакам цена и за металните части за вратата в коридора, че да почвам и нея да кроя от края. И там ще падне голяма врътня, но трябва да се прави - няма как. Независимо от всичко, първата ми приоритетна задача остава бетонната площадка с пътеката пред къщата, за да спрем нанасянето на боклука към вътрешността на пещерата (пардон – къщата ни визирах в конкретния пасаж).

Даниела днес е на работа – вече почвам аз да водя Ванеса сутрин на градината, а пък тя ще я прибира следобед след смяната си. Днес ходих и до търга, от който все по нещо си печелим напоследък. Онзи ден Даниела заложи няколко гроша на една много хубава ваза с изкуствени цветя. Тя ще отиде в коридора и ще заеме мястото на онази амфора, с която се сдобихме от същия търг. Последната пък ще застане отвън в антрето, защото много добре се връзва по цветове и стил с останалата коридорна обстановка. Довечера, след като утихне малко и се умири семейния кошер, ще запиша филма който заснех снощи. В почивните дни ще снимам механата с всичките й орнаменти. На 02 Октомври ще ходим на излет, организиран от Профкомитета на завода – за всички служители, заедно с техните семейства и дечурлига. Аз ще участвам в състезания с картинги. От това мероприятие също ще има подробен филм - дано успеем да запълним една касетка пак.

08.09.2005 - Снощи, след свиренето ни с Ванеса, с Даниела решихме да се позанимаем и малко с вътрешното обзавеждане на механата. Имахме едни стари картини, които трябваше да намерят своето достойно място по стените. Добре ама те пък нямаха връвчици отзад на които да висят, та пак се разправях с работилници и ръкоделие, ковах кабърчета, лепих с лепило и времето ми за почивка мина в общо художествено-творческо занаятчийство. Междувременно Даниела донесе и чергите, които постлахме надлъж в механата. Оле-ле, амчи то стана чудно, бре! Че като си сипахме и по едно двойно питие (няколко пъти…), че като надух касетофона със записите на чичо Божко (особено онези, “лозарските” - стари шлагери и т.н.) - ако Даниелчето не ме беше подкарала своевременно навътре към кревата, аз щях да си осъмна на паралията в тая одая; хем щях да се напия, че да спя като казак след битка, хем пък и на работа нямаше да отида на следващия ден! Тя довечера ще ходи на някакво женско тържество с нейните бивши колежки от предишната й работа. На новата си пък се запознала с една българка от Пловдив, която също е медицинска сестра като нея, но работи само нощни и втори смени. Мъжът й пък е австралиец - запознали се с него в Лондон, докато и двамата са работили там. И той работи в същото лечебно заведение като болногледач – не знам дали има такова понятие медицински “брат”, след като в този случай сестрата е по-популярното название. Скоро ще поканим тези хора на гости, че да установим дружеските си отношения и с тях.

Изпратих няколко съобщения на татко с въпроси от най-общ характер - исках да знам телефона на Огнян, защото днес Ленчето има рожден ден; биваше довечера да й пратим един поздравителен SMS. Наш Цецо също е роден на тази дата – нищо чудно те даже да се съберат заедно и да го отпразнуват порядъчно, ако вече не са запрашили към морето, както се гласяха.

Аз само чакам и утрешния ден да мине, че да почвам подготовката на бетонната площадка пред къщата. Това включва извършването и на малко предварителна копан, която е неотлъчна дейност преди самото изливане на сместа; после теренът трябва да се подравни и т.н. Старата отломка бетон ще разбия с чука, че да имам разни парчетии за пълнеж – въобще, пак ми се родиха разнообразни занимания и приятно ръкоделие. В събота пък сме на урок с Ванеса. Довечера, докато я няма Даниела из дома, ще прехвърля филма който снощи записах със свиренето на концерт-майсторката. През почивните дни ще гледам да заснема и кадри от механата, но коя от всичките ми запланувани точки ще бъде изпълнена и коя пък отхвърлена – не мога да прогнозирам от сега.

09.09.2005 - Снощи дойдоха да вземат Даниела от нас и с една нейна колежка заминаха на вечеря. Ние с малкото Неси също излязохме да обиколим езерото. Аз я носих “на чуш” и тя много се радва, като си тръска задника по врата ми. После се прибрахме - сложих й да яде от зелето с месо, което Даниела беше сготвила, а аз влязох да се изкъпя. После двамата седнахме на пианото и добре посвирихме. Ванеса вече доста хубаво научи най-новата си песен. Тези дни пак ще я запиша, специално нея, защото е много хубава и е сравнително сложна. Като приключихме с музикалните занимания тя си легна, а аз се залових да прехвърлям филма от камерата на голяма касетка. Последната е пълна до половината кажи-речи - тези дни ще се опитам да запечатам още някой и друг кадър. Докато се занимавах с тази дейност и Даниела се прибра от моабета. Изкарали си добре, завалийките; естествено. Тя от другата седмица вече започва по-редовно да ходи на работа, защото до сега смените й бяха малко разхвърляни и разпокъсани.

В неделя ще дойдат двама бетонджии, за да огледат плочника и да ми дадат цена, а аз още утре започвам да го подготвям за наливане. Най-после снощи си намерих малкия компакт диск - който слушахме с вас и го ползвахме преди да купим DVD-то (Даниелчето така старателно го беше “прибрала”, че самата тя не можа да го открие измежду купищата с ненужна покъщнина и домашни непотребности). То пък сега заминава в механата и ще продължи съществуването си там. Довечера по план имам да закача две картини в коридора и окончателно да свържа музикалните уредби. Нещо автостопа на магнетофона ми прави бели - включва се по всяко време, дори и без да има касетка вътре. Трябва да го отворя, да бутна с отвертката тук-таме и ако не мога да го оправя, просто ще го елиминирам по някакъв начин; хич не ми е изтрябвала и тази изгъзица.

12.09.2005 - Одисеята продължава, само че не онази на другаря Омир, ами моята си лична драма. В петък вечерта след работа пак се занимавах с домакинството из района на механата. Заковах картините, свързах компакт диска, че да си слушаме българската музика и там. Последва задължителното свирене с Ванеса и някои други рутинни ритуали. Тя вече много хубаво си е научила класическото парче и е готова за снимки пред обектива на камерата. На края Даниела надялка и една мощна салата, та вечеринката ни пак се проточи до сред нощите.

В събота сутринта Неничко ненадейно цъфна пред дома с новата си кола - вече регистрирана и напълно оправена. Станал и той рано, та решил да ни навести и да си покаже колата. Тъкмо беше и време за урока на Неси, та отидохме заедно с него до там. После пък се ровихме в една гробница за стари коли да търсим перка за радиатора й, защото такава липсваше при покупката на возилото. От няколко възможни, избрахме една сравнително подходяща, която уйдиса по мярка и ние я монтирахме още там. Прибрахме се в къщи, където Даниела ни чакаше с вече сервирана маса, та си направихме и един празничен гала-обяд със супа топчета. Помотахме се още малко из къщи - Неничко към 14:30 си тръгна обратно за Бризбън, а аз се залових с разни дреболии за доизкусуряване.

Първо отидох пак “да се разпиша” в регистрите на железарския магазин, защото продавачките ако не ме видят на касите барем два пъти в съботния ден и поне веднъж в неделния за купуване на забравени материали и пособия, мислят си че съм умрял. Купих едни крушки, които бяха изгорели; на тоя “Филипс” сигурно му се вдигнаха акциите от моите постоянни вноски за електрически крушки - всеки път им оставям по $2, а пък те горят една след друга, като клечка кибрит; не знам колко бройки съм купил до сега, но всеки случай са пределно много! Взех и едни специални скоби за гофриран маркуч, че в него съм прокарал кабела за тока към механата. Трябваше само да го прикова към гърба на шкафа откъм работилницата, за да не ми се мандахерца от вятъра. Върнахме се и аз се залових с тази дейност. Имах да довърша и един метален обков за вратата на механата, който пък прикрепих с гвоздеи за конски подкови. Те обаче са много меки и лесно се кривят, та пак пробивах дупки, разнасях бормашини напред-назад, стърготини събирах с метлата и прочие забавления. До вечерта се занимавах и с един прототип за вратата на коридора - исках да видя как ще действат двупосочните панти, които имам от някъде. За целта трябваше временно да ги прикрепя към две дъски за “жив” модел. Смятам, че ще стане добре – много скоро почвам и с това да се занимавам. Вечеряхме, гледахме филма по телевизията и си легнахме. Разбира се преди това с Неси проведохме и задължителното свирене.

По принцип малката е във ваканция от официалните музикални уроци, но за сметка на това дейността с упражненията й продължава с най-пълна сила и през ваканционния период дори, без оглед на съботи или пък на недели. Учителката е много доволна от нейния успех и напредък - чрез музикалната школа организират някакъв детски концерт на 27 Ноември, в който ще вземе участие и нашата малка изпълнителка! А тя още от сега приказва какво щяла да си облече, как щяла да се поклони на публиката и как не искала да я снимат “онези хора” за телевизията - само аз можело да й правя “сМиНки”, както се изразява с детския си и смесен българо-английски език (вместо правилното “снимки”). Още не знаем с кои песни ще се представяме – предполагам, учителката ще ни насочи към най-подходящите за случая.

А вчера вече, независимо че беше неделя, започна и по-сериозната ми дейност по двора. Когато станах сутринта все още беше доста рано за вдигане на шум около езерото, та се хванах да изкопая малко пръст встрани от бъдещата бетонна пътека - хем да я поразширя малко, хем пък да я направя точно колкото е широка бялата метална порта; приравних я с колеца на вратата. Като свърших с траншеята, че като пипнах онзи голям чук на съседа (с подобен каменарски чук разбивахме спеклата се Казанлъшка кал по шибаните вериги на още по-шибаните танкове в най-шибаната родна казарма…), че като се развъртях със сапа и завчас наломих онази част от съществуващата бетонна пътека, която поначало беше надигната от прекомерния растеж на едни гадни дървесни корени; това нейно състояние отдавна ми дразнеше погледа и очите, та се бях заканил един ден да я ремонтирам. Е, този ден вече дойде – само дето си мислех, че ще можем да я заровим под новия бетон. Обаче за жалост тя много изхвърля цялото ниво нагоре и майсторите ме посъветваха по-добре да я разбия и махна изцяло. Така блъсках с чука като откачен, попържах де на ум, де силно на глас - и то пак добре, че който е правил тази пътека още навремето, просто си е оставил ръцете на нея, та успях да я разбия малко по-лесно. В нея нямаше нито едно парче желязо - излята беше съвсем свободно, отгоре върху пръстта; за това след години тези коренища са я надигнали. Виж, другите й части по-навътре са добре, с правилен наклон за изтичане на водата и т.н., но специално тази отсечка много лошо стърчеше и всеки път по някой от нас се препъва в ръба. Традиционна жертва става и нашия съсед Рон, който като се напие и хич не гледа къде и как стъпва – колко пъти съм го изправял на краката си, а той се свлича обратно като празен чувал от Смоленски картофи. През това време Даниела ходи да се подстригва, та се включи и тя в почистването на района, след като се завърна от фризьорката. Аз тъкмо бях приключил с разбиването на бетона и за нея имаше предостатъчно ниско квалифицирана и непривлекателна товаро-разтоварна дейност, докато сортира отломките по големина. Добре ама сега пък входа на къщата се заприщи с пръст и бетонни парчета, та взехме решение да разчистим боклука веднага, защото иначе много пречи и се разнася навред. На това място другата събота ще пристигне нарочен бетоновоз, за да наливаме новата площадка. Бях махнал вече и вратата (бялата, която е между стените на къщата и гаража) – тя също щеше да затормози изливането и заглаждането на новия бетон, та разчистих всичко за наше удобство при манипулацията с лопатите, докато ни трае акцията. Освен това тя цялата трябва да се монтира малко по-високо, защото пътеката ще стане по-дебела - ще я мисля и нея едва като й дойде времето, че мозъка ми пак взе да се затлачва с безразборна информация.

Хармана вече се беше ачтисал - почнахме да товарим боклуците в ремаркето: Даниелчето с въглищарската лопатка пръстта, а пък аз с голи ръце мятах бетоновите късове и на всеки от тях оставях по едно парче кожа от пръстите си. Напълнихме товар за пълен курс и отидох на бунището, че да го изхвърля. Там се поразшетах малко из “експонатите” и в един случаен трап открих някакъв стар, доволно ръждив сърп - чуден подарък и украшение за механата. Прибрах си го естествено, без да ме види никой, защото е много забранено да се вземат разни полезни вещи от бунището (считат го за грабеж, плячкосване, обир по време на военно отстъпление или нещо подобно; с други думи - мародерство). За целта на същата територия има специализиран магазин (бутик…), с няколко души персонал, които по цял ден работят на заплата към Съвета. Те се ровят най-старателно из боклуците на хората и прибират всичко що-годе годно по тяхна лична преценка. После тези боклуци отиват в магазина и се продават също на нищожни цени, но пък достатъчни, че да покриват някои дребни масрафи по самозадоволяването. А иначе официално разгледано, въпросното място е собственост на Кметството и работниците са негови верни служители – както и да е.

Та, да се върнем на сърпа – кметската и градската управа нека ме прощават; ибаз го Кметството, ибаз го и Съвета – сърпът си е мой, щото аз съм си го намерил пръв! След като го маскирах, сякаш беше случайно попаднала стока в багажника на колата, рекох да им надникна и в дюкяна, че ми трябваше още малко бетонно желязо за площадката. Тони ми беше дал едни негови остатъци, които ми свършиха чудесна работа. Намерих още няколко подобни и ги заделих настрана, които платих чак на втория курс - когато пак ходих да изхвърлям моите боклуци. През това време съседа беше нарязал едни клони от техните дървета, та натоварих и тях за бунището. Но първо ги обработих аз с балтията и прибрах всичко годно за камината - ще има достатъчно дръвца за огрев барем за две канибалски вечери. Като натоварих боклука от нас пак се върнах на сметището, че да им изсипя бетонните отломки, премесени с пръст, клони и листа. Назад пък си прибрах и железните скари и решетки, дето хайваните ми ги продадоха за цели 15$!!! (сигурно са си взели порцион и за сърпа, мамка им фашистка и ненаситна...). С благородната цел да им отмъстя обаче, за високата цена на бетонното желязо, аз от своя страна им наложих наказание, като ги издебнах и току под носовете им от там повлякох един много хубав пън, та прибрах и него в багажника – виж, той вече ще гори цяла нощ. Върнах се в къщи и веднага почнах да се занимавам с арматурата. С ъглошлайфа накроих парчетата и употребих всичко до последния грам и последната метална стружка. Като пристигне човека в събота сутринта, докато той се занимава с кофража, аз пък ще навържа железата с тел – така или иначе, съгласно поръчката точно в 10:00 ще ни стоварят първата порция бетон. Дано само да е добро времето, че ако случайно завали, положението ще стане страшно. Същата вечер ще бъдем на гости у съседите - канили са ни хората, заедно с други техни и наши вече, общи познати и приятели.

Аз, за да продължа мисълта си от вчера, умишлено не написах датата, че да не ми се разпокъсва разказа; само за любителите на статистиката уточнявам - 13.09.2005. Докато в неделя оправих пръти, железа и едно-друго, с това работата ми по двора приключи, а и денят беше вече към своя край. Магазините обаче още не бяха затворили, та само се окъпах и пак излязох. И къде мислите, че отидох? - право в железарията се забих. Предния ден бях купил една крушка 60 W за фенера в механата. Слагам я обаче вечерта - не работи. Та ходих да им я връщам и да ми я подменят с друга. Предполагам, баш на това място някой “умник” би си казал, че така съм можел да сменя и някоя стара, вече отдавна изгоряла крушка. Бързам да изпреваря погрешните му и зловредни помисли, защото в това общество честността особено в търговските взаимоотношения е издигната в култ и е поставена на пиедестал; от там тръгва и произлиза всичко останало, разбира се. Никой не би посмял да се унижи до такава степен, че да шикалкави по подобен евтин и цигански начин, навреждайки единствено на самият себе си. Търговецът можеш да го излъжеш поне веднъж или дваж – не би се намерил обаче и един да го направи поради душевната чистота, която всеки носи в пазвата си. Това е една от многото причини, поради които никъде по белия свят не ни искат и не ни допускат, страхувайки се че от нас не става нищо друго, освен едни крадци и разбойници (множество факти вече доказват това – проституция, банкови обири, кражби на коли, злоупотреба с кредитни карти; да изброявам ли още или ще се сетите сами?). За жалост те не са много далеч от истината и единствено само малките изключения успяват да се наложат и изплуват нагоре. И ако по-рано социо-комуноидният строй не ни допускаше да припарим “навън” поради редица политически и социални причини, в днешни времена, когато управляват същите, само че вече отроци и наследници на отколешните партизански главорези, цивилизованият свят спуска бариерата си и хич биля не иска източната плява (още по-малко пък балканската…) сред иначе кристално чистото си общество. Та, такива ми ти работи, драголюбний и драгоценний читателю мой. Прощавай за чистосърдечните ми разсъждения и анализи – дано не си се разпознал някъде измежду редовете…

Във въпросния магазин неотдавна бях видял едни кранове за чешми - намалили ги търговците, че да си очистят рафтовете от залежалата и непродадена стока, за да ги заредят с новоизлезлите модели. Понеже Даниела ме насърчи да купя такъв комплект за мивката в новия коридор, та ходих и тях да видя. Спрях се на едни и ги взех тутакси за $40, намалени от $145! Чисто нови и непокътнати бяха – аз лично ги извадих от опаковката им. Взех и още нещо, което ми трябваше за бетона и се прибрах. А - ходих също и за хляб до гастронома. Още от вратата седнахме да свирим с Ванеса. Тя милата, върви и напредва много добре - как обаче свири толкова вярно, след като още не познава и нотите дори?! Изглежда, че първо запомня пръстите и клавишите, но нотите продължава да ги бърка. Снощи й написах няколко реда - ще почне да ги учи една по една, като ги пише по много пъти. Вечерта уж седнах да гледам филма, но съм заспал пред телевизора като кооператор след лятна жетва. Ами и как няма? - след тази толкова хубава “почивка” и разходки през целия ден...

14.09.2005 – Снощи, в един от антрактите спрях водата, за да монтирам новите кранове. Станаха чудно, въпреки че сега коритото ни за препиране на мръсни гащи мяза на биде в скъп и тежък арабски хотел! Иначе други занимавки и задевки нямам на тоя етап - с нетърпение чакам да дойде събота, че да ликвидирам тоя голям строителен обект: бетонената площадка пред къщата. После идва и не по-малкия подобен, а именно - обличането му пък с плочки. По всяка вероятност там ще слагаме подобни на онези, които имаме вече в механата, само че двойни по размер - 300 x 300 мм, докато в механата са половинки (150 x 300 мм). Но аз ще доставя известни количества и от тях, за да направя някаква интересна шарка. С цяла плочка, половинка и четвъртинка може да се измисли нещо уникално. Общата площ за покриване ще бъде около 22 мІ; специално този участък е сравнително прав и полагането им би трябвало да върви по-бързо, но все пак - едно на друго пак ще отидат три седмици; както и да го смятам. Чак тогава ще се местя пак на стъпалата. О - не! Технологията ми е грешна - първо ще трябва да боядисаме стените на къщата и гаража, а после да лепя плочките по земята, че иначе те ще станат на нищо като ги наплескам отгоре с четката и валяка.

15.09.2005 - Хайде, на многая лета, мила наша майчице - свидна и свята! Да си ни жива и здрава още дълги години и дай Боже да се радваш на успех, постигнат от деца и внучета! Довечера ще се обадим по телефона, а за тържествената част най-вероятно отново ще седнем в механата, че да използваме времето докато е по-хладно – опасявам се, че през лятото това помещение няма да бъде особено използваемо; много горещо ще бъде там. На тавана няма поставена изолационна вата, а се оказа че тя помага доста в температурно отношение. Ако се лиша от “складовата база”, която е създадена за сега под керемидите на покрива, аз и сам мога да наредя дюшечета от въпросната вата, с което значително да подобря климатичните условия долу в стаята. Но пък къде ще складирам боклуците си при тази ситуация? Нека видим все пак, какво ще е положението през лятото и тогава ще решим. Ще сваля всичко временно долу, за да поставя изолацията и после, върху дъски между гредите ще си подредя обратно съкровищата (с които не искам да се разделя от инат, а не че са ми изтрябвали чак толкова много). По този начин всичко ще стане много интелигентно, но пък не съм сигурен дали ще ми се образува този излишен тропулак. Освен това сега акъла ми е насочен в други посоки и хич не мога да мисля за тези малки подробности. Ще видим - времето ще си покаже най-добре как да постъпим. Нека да отлеем бетончето изпървом, пък тогаз ще кроим следващите планове.

Тази сутрин разговарях за последно с човека - уговорихме се той да дойде в къщи към 06:30 в събота сутринта и докато пристигне камиона с бетона в 10:00, ние вече да сме направили кофража и да сме вързали желязото. Шофьорът на бетоновоза само ще го изсипе на 2-3 места с хобота отзад и за Ѕ час сме готови. После хвърлям сили по вратата на коридора и бояджилъка. Най-първо обаче трябва да боядисаме улуците и стрехите в един цвят, различен от белия цвят на стените. За покрива още нищо не се знае, защото усещам, че на съседите не им се дават пари за техния дял, а аз не мога да боядисам само моята част. За това ще видя кога ще ми падне пердето връз очите и ще предприема цялостното боядисване на циглите за моя сметка. Масрафът за цялата работа ще отсече едни грешни $2200 - чакам да видя до кога ще съм на тая работа и дали ще се зададе някакъв друг по-дълъг проект, че да мога да освободя толкова много пари на камара само заради това. Е, то не че ги нямаме и сега, но нали не му е дошло още времето, та все гледам да отлагам тази скъпа дейност.

19.09.2005 – Ето, че пак дойде понеделника, без да усетим нищо нито от съботата, нито от неделята. В петък не съм писал, защото ми беше ден за литературно разтоварване и ходене на търг в обедната почивка. Заложих малко кинти на едни столове и на един хладилник; надявам се, че поне него трябва да спечелим. Столовете са чудни, дървени и много стабилни - исках да ги купя за механата, но впоследствие излезе, че са доста скъпи и едва ли ще се преборя с цената им. Ще проверя какви са резултатите довечера на Интернета.

В четвъртъка пък, нали беше рождения ден на майка, та рекохме да се обадим по телефона и да я зарадваме с личните си поздравления. На няколко пъти обаче линията ми даваше “заето”. После пък на шибания телефон му свършиха батериите, та трябваше да се обаждам от факс-машината, която е в другата стая. Даниела също се опишмани и почна да звъни на Емето в София. Консулката тук бави документите, защото все по нещо дребно им липсва – един път бяха подписи, друг път валидни български паспорти и т.н. Дано днес вече да ги завери тези нейни въжишки документи, че да ги пращаме назад. Въобще у нас беше една малка галимация - нещо като гражданска война, ама на края всички мирясахме и се укротихме като дойде часът за разливане на питието по чашите. Почерпихме се много сериозно за здравето на майка; след толкова пукница дето изпуках в нейна чест и слава, тя трябва да надхвърли 100-те най-малко! Така криво-ляво дойде и съботата...

Още от предния ден като се наду един гаден и свиреп вятър – направо ураган, щеше да ни отнесе покрива! Изпокърши клони, растения, вдигна пепелак от улиците и прочие благини. Бетонът вече беше поръчан и независимо от влошаващите се все по-интензивно климатичните условия, щем-не щем трябваше да го леем. Прословутият майстор-бетонджия дойде действително в 06:30, но той пък кръста си усадил завалията и застана като истукан насреща ми – не мърда, не шава и нищо не може да прави. Едвам отбеляза мерките, скова две дъски на кестерме уж за кофраж и замина на доктор. А аз в същото време започвам да набирам вода в коленете, в дробовете и навсякъде, където може да се събере; сърцето ми се пръска през клапите, кръв шурти през вени и аорти – от зор вече съм в прединфарктно състояние, в комбинация с остра сърдечна недостатъчност до степен на мозъчна смърт! Само като си помислих, че онзи щеше да дойде след 2-3 часа да си изсипе кубиците с бетон пред нас и щеше да си замине, а пък аз да си го чувам после и веднага ме обляха горещите климактерични вълни на менопаузата (че какво се чудите – момчетата нали също карат критическа възраст, а за мен казват, че дори не съм излизал от нея – не знам това дали е комплимент, но аз лъчезарно го приемам като такъв). И отново пак, за кой ли път добрият наш съсед, в най-сублимния момент се отзова на помощ и каза, че независимо от обстоятелствата и създалата се непредвидена дезорганизация, ние ще свършим работата. Веднага се обади да дойде по спешност още един негов колега, че да помага и да ни подсили бригадата с чифт ръце, а пък до това време пристигна и първия бетоновоз. Аз почнах да нанасям материала с ръчната количка и да го разсипвам по кофража, а те двамата съответно замазваха и заглаждаха отгоре с мастара. У нас беше една страшна офанзива като при битката за Троя. Вятърът фуча, вилня и не спря нито за миг да ни набива с пепел и мръсотия, но с Божията воля и помощ втасахме до обяд. Даниела ходи до магазина, та ни купи бири и пици да подложим малко. На края Рон и колегата му си тръгнаха - никой не поиска да вземе нито пари за услугата, ни нищо за неоценимата им помощ. Разбрахме се да купя една каса скъпа бира само за колегата му, докато аз Рон си го сайдисах вечерта отделно с една бутилка от неговия най-любим коняк “V.S.O.P” и някакво френско шампанско от дълбокия Прованс за Роза, че пък нали бяхме у тях на гости. За случая Даниела извъртя и една баница със спанак и ориз – някаква апокалиптична и разтърсваща шопска комбинация, съвсем неизвестна до този момент за самият мен, но иначе се оказа завидно чудна на вкус и всички ние за пореден път се осрахме от плюскане!

Като си изпратих помощниците, от там насетне почнах да мия инструменти, лопати, дъски, колички – целия подгизнах във вода, а лятото все още е далеч и мокрежа не е най-приятното усещане, особено при наличието и на шибания вятър. Първият майстор си беше оставил мастарите и дъските за кофража, та рекох да му ги измия - ние ги извадихме още тогава, защото бетона много бързо се втвърди. Аз го поливах от време на време, както е по предписанието, но той така или иначе се спича буквално за минути. Вече чак към 16:00 втасах и аз най-после – инструментариума измит и почистен, а аз изкъпан и вчесан “на верев”. Взех Ванеса с мен и отидохме по пазар. Ходих до железарията да им върна нещо, което не използвахме; после бири купувах и т.н. Таман се прибрахме и вече беше дошло време да ходим оттатък при съседите. Моабета с тях мина много весело и приятно. Те заминават за две-три седмици до Нова Зеландия да си нагледат роднините и близките там. Не сме осъмвали по масите, че нали всички бяхме поизморени малко – аз, освен физически изнемощял, бях и психически разсипан.

На другия ден – неделя, времето беше значително по-добро, поизмих още малко тук-там; Даниела побесня от пране и чистене, а следобед излязохме на разходка (кат’ нивга...). Взехме колелото на Ванеса и отидохме в един хубав парк до морето. Там тя покара велосипедчето, люля се на люлките, скача, игра и се умори много, а ние с майка й се разхождахме покрай нея и из алеите - тази сутрин едвам я събудих за градината. Като се прибрахме в къщи първо свирихме с Неси, после аз едно месо смлях на кайма, а Даниела сади цветя, чисти къщата, простира дрехи и т.н. На края си накладохме един огън, та опекохме по някоя мръвка със сух хлебец, пихме по 2-3 питиета за апетит и възстановяване на силите и легнахме съкрушени от умора.

20.09.2005 - Колкото повече го поливам тоя шибан бетон, уж за да не изсъхва много бързо че да се напука, толкова по-осезателно почвам да не го харесвам: целият отгоре е грапав, неравен, с много дупки и хълмове по повърхността – направо като че ли ръцете си оставихме на него. Иначе има нужния наклон да не се навирява, но пък тонове с лепило ще се похабят, за да се попълнят всички празнини и ями под плочките. Ще трябва май преди това да му ударя един хастар, някаква тънка замазка само с пясък и цимент, та чак тогава да лепя плочките. Алеята стана по-тясна със 70 мм и изобщо не води с колеца на портата. Абе- кое ли ми е станало от пръв път, че пък и туй! Сега в събота си плюя на ръцете и го почвам на нова сметка. Вярно е, че всичко ми излезе почти без пари, ама и нищо не стана на края. Имах си набелязани съвсем други планове за предстоящите съботно-неделни дни, но вместо това ще се наложи да хвърлям сили в тая шибана плоча, защото тя е основата на всяка следваща дейност.

Хладилникът и столовете ги изтървахме от тазседмичното издание на търга - ще чакаме следващото, дано се появи нещо подходящо пак. Моят малък Неничко отново е без работа - съобщили му онзи ден, че не бил подходящ за позицията и му казали да си върви. Сега търси друга, калпазанина. Трагедията му вече започва - майка му се е хванала за главата и сигурно си скубе косите, само че е малко късничко за нейните разкаяния. Резултатите от лентяйството му в продължение на години изплуваха като кравешко говно в селска вада. Опасявам се, че всичко е загубено – същевременно много силно ми се иска да греша...

21.09.2005 - Още се разправяме със заверката на тоя проклет документ в Посолството. Довечера ще имаме гости - малко се пада по никое време, но хората работят през всички други дни от седмицата. Уж ще печем скара, но пак се е надул един противен вятър, та не знам как ще опалим пещта.

За пореден път се затрупах с много работа и неотложни задачи - сега и тая шибана плоча ми дойде баш като за капак на всичко. Аз мислех, че като извикам майстор, онзи ще я направи от “раз” и само ще я налепя с плочките после. Добре ама нали стана този провал с бетонджията; Рон завалията, също не е в първата си младост – трудно се навежда, ръцете му треперят, недовижда вече. Уж гледахме всичко да е добре, но като се взирам с повече внимание - ще трябва доста да му изравнявам кривините. Щото нали нямах какво друго да правя, та и туй сега си сервирах за десерт. Взел съм една машина, която пръска вода под голямо налягане. С нея ще изчистя улуците от мухъл, кал и други отпадъци, преди да ги боядисам. Със същата машина ще трябва да се минат и циглите на покрива, преди нанасянето на боята. Не знам - сигурно ще викаме майстор за там, че както гледам това пък хич не е работа за мен. Аз с една пиклива плоча не можах да се справя, дето ми е “два на два”, пък какво остава за такъв огромен покрив, почти голям колкото козирката на стадион “Герена” (в по-нови времена именуван “Георги Аспарухов”). В края на краищата аз съм само един прост “инджинерин”, нали така се бяхме разбрали отначало - а не висококвалифициран дюлгерин…