Както вече припомних на търпеливия читател – на мен ми идеше да се заровя в тая купчина от цвъркащи месища и да ям като свиня докато тумбакът ми откаже да приема повече храна. Ама пък като знаех, че и мама се е приготвила в нас с всевъзможни гюзлеми, та съвестта ми взе да ме бори и аз се въздържах от прекомерната злоупотреба с хранителни стоки: ударих една паница боб, с 2 + 2 кебапчета и съответно кюфтета, а пък мекият като памук комат хляб потъна в мен още дорде си топях залъците в боба. Всичкото това удавено в Загорка “Ретро” изпълни обедното меню и опъна кожата ми на стомаха до неузнаваемост. Сити и щастливи поехме по пътя си нататък.

Понеже беше още твърде рано като част от деня, направихме още едно леко отклонение от царския път и прескочихме до пещерата “Проходна” – или “Очите на Бога”, както също я наричат местните; малко над Угърчин, ако не ме лъже паметта (по-скоро Луковит) – стария път за Ловеч, нещо такова като географска точка. Е, това наистина е едно уникално образувание на природата – а с такива там районът буквално е пълен. Предишната година ходихме до “Съева дупка”, Деветашката пещера и няколко подобни – екскурзоводът ни разказа, че макар те помежду си да нямат никаква подземна връзка, всяка за себе си съществува като самостоятелна природна забележителност и красота, независимо че носят коренно различен характер от гледна точка на пещерното дело и техните науки. Оставих колата горе на поляната и понеже беше баш по права пладня, жегата отгоре ни направо се сипеше с поразяваща сила. Едва когато влязохме вътре в пещерата, усетихме приятния хладен полъх на лекия ветрец от течението между дупките. Съжалявам само, че не успяхме да обходим мястото по цялото протежение на екопътеката, което мероприятие ние обезателно ще довършим един ден, когато отново се завърнем в родния край; и колкото по-скоро стане това, толкова по-добре, мисля си аз. След пещерата прескочихме и до клубът на пещерняците, намиращ се в непосредствена близост, сгушен в скалите по най-невероятен начин - а пък от там надолу гледките вече бяха буквално зашеметяващи. Независимо, че около брега на р. Искър, която толкова живописно се виеше долу в ждрелото се намира едно болнично заведение, добило в годините своята доста печална слава (за хора с психични отклонения в Карлуково, пояснявам…), цялата природа в околовръст наистина заслужи всички наши възгласи и особено множеството снимки, чрез които я запечатахме както на филмовата лента, така и в сърцата си завинаги…

От там насетне пътят ни до Габрово продължи по стандартните канони на почти всяко едно пътуване – малки селца и паланки се редуваха едно след друго, след като аз предприех то да се извърши по вътрешните междуселски и по-второстепенни криволици, вместо да летим еднообразно и скучно по главното шосе. Хората на село бачкат здраво, няма лабаво – е, поне тези, които са останали на изживяване там. Този край се слави с добре уредени, богати предбалкански села, отвред заобиколени с плодородни ниви и всякакви аграрни площи. И уж всичко беше засадено и добре подредено, ама някакъв кой знае какъв трафик на селскостопанска техника като че ли не забелязах – къде са им комбайните, редосеялките, поливачните помпи и механизми, тракторите с ремаркетата и т.н.? – малко тъжничка картинка по моему, ама дано пък аз да не съм доогледал добре и само така да ме се е сторило. Иначе като маршрут, минахме през станалите вече на въпрос малки градчета Луковит и Угърчин, преди това беше с. Дерманци и на края пак се озовахме на софийския път, само че на него стъпихме чак долу при разклона за с. Микре. От там вече колата сама си знаеше пътя и оставена на автопилот, моторът ѝ за последно изрева в двора пред нашия блок – най-после в милото ми родно и старославно Габрово! При мама и тате, при хилядите ми дружки и приятели още от детската градина и отделенията, та през класовете на началното училище, Техникума и на края Института – листи нямам да ги изброя и мастило няма да ми стигне, за да ги опиша; литературата е бедна откъм думи, с които да ги обрисувам…

Заредиха се дни на общосемейни обеди, вечери, излизания, разходки и всякакви други удоволствия, свързани с това, човек да бъде сред най-близките и приятелите си. Посетихме много роднини – кои по-близки, кои пък по-далечни, но еднакво обичани и уважавани през всичките тези години на взаимни връзки и контакти, макар и само от разстояние, предвид отдалечеността, на която живеем; видяхме се и с голяма част от дружките ми, които по една или друга причина не бях виждал от години. Така измина около седмица, а може би и половина, когато Даниела трябваше да замине с Ванеса за Рим, а после да отскочат и до Будапеща – гъз път да види, но иначе казано: на екскурзия. Съчетаването между отделните мероприятия се нуждаеше от изключителен синхрон и добра планировка, защото точно по това време пък и бачо Гьорги беше в България със семейството си – трябваше задължително да се видим и с тях, на местна почва така да се каже; а на нас колко ни е акъла – само някой да свирне и ние хукваме подире му. Понеже пътуването на моите две моми беше насрочено за един от понеделниците, ние започнахме придвижването си към посоката на излитане още от най-ранните сутрешни часове на съботния ден.

Умишлено потеглихме рано сутринта, защото намеренията ни бяха този път да минем през Южна България и подбалканското шосе, свързващо София с Бургас. Целта беше да видим колкото се може повече природни красоти и забележителности в Родината, които да покажем и разкажем за тях на нашата пораснала вече мома. Ето защо първата ни спирка беше на величествения връх Св. Никола, с обход до Орлово гнездо, задължително посещение и поклонение пред Паметника на свободата и т.н. Оставихме колата долу на паркинга пред дюкяните и търтихме нагоре по стъпалата. Направи ми грозно впечатление обаче препълнените с боклуци кошчета за смет – те хубаво са ги подредили по-начесто, ама също толкова често трябва някой и да ги опразва от насъбралата се в тях смет. Не знам с какви усещания си тръгват от там разни чужденци и чужди групи, дошли на майната си чак, за да отдадат своята гражданска почит и респект към това тъй свято за всички ни историческо място. Успокоява ме единствено факта, че натам напират предимно руснаци, а те са същите мискини и мундари като нас – защото едва ли французин, немец, англичанин, та дори грък или пък испанец би зарязал такива огромни купища и планини с боклук след себе си; това си е чисто наше дело и никой не ни е виновен, че сме най-общо казано свине (без по този начин ни най-малко да обиждам самото животно, което по силата и начина си на сътворение е създадено да грухти); но, хайде - майната му ще речем и на това, за да продължим напред. Разходката ни, специално из този район отне вероятно час, ако не и два, защото се качвахме и чак горе на паметника, където аз не си спомням някога да съм ходил. Като ученици много често ни водеха нагоре, а после и самите ние сме посещавали мястото не един път, но пък да съм се завирал по тесните като към камбанария стълбички, като че ли нямам баш такъв спомен на катерене – нито като дете, нито пък впоследствие като по-пораснал младеж. Всичко беше много интересно, вълнуващо и запомнящо се. За наш огромен късмет времето беше кристално ясно и слънчево, макар че доволно топло, та чак на моменти и горещо. Ама пък барем видимост имаше на десетки километри пред очите ни, че и по-далеч даже – зашеметяваща красота и природна чаровност! Разбира се ние жегата там горе на баира не я усетихме чак толкова осезателно, обаче като се свлякохме долу в равнината и тутакси нахълтахме в преизподнята…

След няколко спирки по отделните населени места (Казанлък, Калофер, Карлово, Сопот), ето ни в подножието на балканските исполини, върховете Ботев, Левски и останалите скални грамади, където навремето съм си драл коленете и лактите, докато ентусиазирано и по младежки пълзяхме по билото на свещения Балкан по време на разни походи, излети и подобни туристически мероприятия. Отдавна имах намерението някой ден да се качим с лифта над Сопот и да видим какво има горе. Спомням си, че в миналото откритата въжена линия имаше две отсечки, като втората стигаше доста нависоко – някъде в подножието около х. Незабравка, ако паметта ми не ме лъже, че и баят годинки минаха от времето, когато за последен път съм се подвизавал тъдява (май бях още студент тогава, в началото на 80-те, ама през миналия век…). Добре, ама сега горната част на лифта не функционираше и ние се задоволихме само с разходка до първата му станция. Беше приятно, тихо и спокойно – вятърът леко полъхваше и частично разнасяше жегата, пръскайки я по склоновете на планината, но пък и с постепенното ни изкачване нагоре, атмосферата ставаше все по-свежа и хладна. Поразшетахме се малко из планинската пустош и се метнахме обратно на седалките за слизането ни обратно. Щеше да бъде много хубаво, ако бяхме успели да се похендрим и на втория лифт, но аз така и не разбрах поради какви причини последният беше спрян – най вероятно пак пари не са достигнали за поддръжка и ремонт на съоръжението; нали това са вечните причини за подобни спънки на прогреса.

В началото на лифта, при станцията за качване и слизане вече са направили много хубав комплекс с басейн, който беше буквално претъпкан с хора, търсещи спасение от летните жеги – ледени бири, сладоледи, скара, сандвичи, сувенири; голяма шарения, детски глъч и шумотевица. В непосредствена близост до това място се намира и Сопотския манастир “Св. Спас”, само че понеже времето ни чувствително напредна, та и неговото посещение се отложи за някой друг път. Крайната ни точка за неутрализация беше чак в Сапарева баня, а ние все още не бяхме и на половината път до там даже; на всичкото отгоре първо трябваше да се отбием до базовия лагер в София за някакъв багаж, та от там вече да се изстрелваме надолу по трасето в южна посока. Предвид прекрасния ден, небето беше пълно с делтапланеристи, които използват лифта нагоре да си превозват такъмите, а пък надолу слизат по въздуха, носени от въздушните течения. Интересно е да се гледа отстрани, обаче аз на таквоз чудо не се качвам – мене ме е страх, дърво без корен си е това; самолетите правят някакво изключение, но пък и далеч не смея да твърдя, че съм изключително спокоен, докато хвърчат заедно с нас на 10-12 км височина – и от там си е баят падане надолу, ако не дай си Боже рече да се задави моторът на някой аероплан или пък свещите му се зацапат нещо…

След разточителните ни разходки в района на лифта, върнахме се долу на паркинга, където бяхме оставили колата и продължихме, вече без никакво спиране по пътя – директно до Филиповци. Независимо, че това е значително по-дългото разстояние за пътуване до столицата, аз винаги съм го предпочитал като много по-приятно и живописно, спрямо северния по-директен вариант. Тук, след с. Розино човек стъпва на една значително по-широка отсечка на шосето, ако се сравнява с пътя до селото. Забелязах, че вече навсякъде са направени обходни пътища и не се налага преминаването на трафика през самите градчета. Калофер например навремето беше един от първите, който се заобикаляше откъм горната му страна, вместо да си търкаляш Трабанта по разбитите паважни улици на центъра – а иначе пътят минаваше баш от там; щеш не щеш, скачаш в дупките и псуваш като хамалин през прозореца (и ако е лято, обаче; понеже зимъс клетвите ти остават вътре на топло в купето на колата). След това и през Карлово вече не се минава по протежението на града, само че ние нарочно влязохме, за да покажем на Ванеса паметника на Васил Левски и родната му къща. Въобще, човек и с два живота да разполага, пак няма да му стигнат, за да види всичките красоти и забележителности на Татковината…

Нататък по пътя се заредиха отбивките за Клисура, Копривщица, Панагюрище, Оборище – къде по-напред да отидем и как да видим всичко, та да изпълним заветната си цел? Това за голямо наше съжаление беше невъзможно, но пък сме благодарни на съдбата, че и малкото, до което се докоснахме остави неизличими спомени в нас, затвърди и съхрани навеки усещането ни за горди и непокорни Българи, макар и на другия край на света…

Остатъкът от отсечката до София не се отличи с някакви кой знае какви забележителности, заслужаващи внимание и описание. Около средата на следобеда вече бяхме приключили с ангажиментите си, взехме каквото трябва с нас и продължихме надолу по най-новата магистрала на държавата – “Струма”. Е, нова беше за мен, понеже никога не ми се беше търкаляло колелото в тази част на страната; говоря за по-новите дни, след преврата на Десети. Иначе по-рано сме пътували многократно тъдява, ама не си спомням да е имало такова широко шосе – добре са го докарали майсторите. Та, летим си ние по нагорещения асфалт до степен на излитане – фучим с бясна скорост, а всички други ни изпреварват сякаш сме спрели насред пътя. Тези хора знаци спазват ли, закони нещо действат ли за тях или просто са решили набързо да приключват със земния си път, че да се преселват в отвъдното, където било уж по-хубаво. Абе я съм набичил Фордо с близо 130-140 км/ч, а оня отзад с Опело тръчи да ме гони, че пък да ме и задминава – що за шашкъни има у та’а наша България; не знам как се справят с подобни идиоти, ама и баят изроди има за бесене – това се забелязва като една нелицеприятна тенденция. Наглостта е минала и прескочила всякакви човешки граници, ама щом си ги търпят да им избиват децата по пътя, нека тяхна да бъде и волята им - аз само констатирам нередностите като страничен наблюдател, без право на мнение, най-малко пък на някакво противодействие. И както си размишлявам вътрешно в себе си върху нещата от живота и току гледам в маранята някакъв пъдар от далеч ми мята и размахва някаква палчица насреща ми, като диригент на филхармония – впоследствие виждам, че това е човек на властта, пазител на реда и член от родната полиция, така да се каже. Що станб, бре младеж? – питам възпитано и любезно - Да не закъса нещо с лунохода, че да те откарам до някъде, ако искаш?, продължавам аз ласкаво и напевно да задавам любопитни и сближаващи въпроси с дивашкия си акцент на селянин. Така ни наричат нас у Софето – селяни сме били за тях, понеже сме от провинцията. А ве, ей - бако! Чи аз също съм столичанин ве, какво си мислиш ти, чобанин такъз и пуяк с пуяк; знаеш ли коя е столицата на хумора и сатирата, а? – Габрово амчи, няма да е Каспичан, я! Така минаха няколко секунди в размяна на любезности, обаче на края стана ясно, че видите ли моя милост, коз коджа ми ти “столичанинът” от сатиричния град е изпаднал в състояние на някакво недопустимо нарушение и директно в сурата ми взеха да се спрягат разни цифри и числа за глоби, възлизащи като сума на една не лоша месечна пенсионерска дажба, макар и приведена към малко по-високата възрастова категория. Оказа се, че вината ми дори не била драстично превишената скорост, с която съм прелетял покрай шибаните им камери, ами нещо още по-лошо: друга някаква подобна (камера, демек…), засякла че автомобилът, с който се движим нямал платен пътен данък. Винетки ли, минетки ли – как им викат там не знам, ама въпросните стикери се лепят от вътрешната страна на джама и чрез тях всеки път се отчита преминаването през съответните преброителни пунктове. Аз дълго време се чудех, за чий курац са ги натургали тези зорки електронни наблюдателници по друмищата родни, почти на всеки километър, но си го обясних с милиционерщината, която не ни е напускала никога – особено пък, след като видях какво чудо от подобни апаратури за проследяване са нацвъкани на всяко кьоше и в Китай, според което тутакси направих паралел и с нашата мила родна картинка. Чак сега обаче ми стана ясно тяхното пряко приложение и предназначение. Та, думата ми беше, че някъде по трасето, незнайно къде и неусетно кога аз също съм минал в обсега на някаква такава “установка”, която веднага установила, че превозното ми средство е с изтекла карнетка за платен данък; обясним е пропускът, разбира се: края на предния месец, съвсем в началото на следващия – стават неволни пропуски и виновни няма: единият забравил да го стори, другият пък, в ролята си на проверяващ, контролиращ и санкциониращ орган, в това време най-съвестно си гледа работата, а само ние висим неподвижни на пътя като поразени с Mortein или Raid хлебарки (австралийски аналози на Мухозола, пояснявам…). Разбра се, че с тоя въоръжен със сила и облечен във власт тип, ревностен бранител на закона ние няма да се разберем като нормални човеци и понеже аз и понятие си нямах от тези административни мерки на местна почва, та веднага се обадих на джамбазина, за да видим къде е станала грешката. Онези двамата приказваха сума време, а ние през това време седим на жегата и нервно пристъпваме от крак на крак по нагорещения асфалт, но пък и да продължим напред беше абсурдно. В крайна сметка, след множество разгорещени спорове и дебати двете страни се споразумяха (като някакво изключително рядко случващо се изключение…), че моят човек ще плати веднага по телефона без да има финансови последствия за пострадалите в наше лице, обаче властта чакаше потвърждението от банката, вперила очи в телефона си (където всъщност трябваше да дойде и сигнала) – която депеша, всъщност очаквахме и останалите потърпевши по случая. Минаха барем 30-40 минути, през което време на изчакване, мелничката за пари не спря да работи нито за миг, защото ние станахме свидетели и на разприте с неколцина други калмука, които нямаха чак такова рядко щастие и късмет като нашия – кой превишил скоростта, кой не си препасал каиша, кой пък посръбнал малко горница на обяд, като си мислел че щяло да му мине до тогаз или че изобщо няма да го хванат да духа на някой; едни пък тръгнали за някъде, ама като ги наизвадиха от колата и бройката им се оказа 7 души, башка децата и все ей такива, разни пътни и забавни сюжети. В момента, в който сигналът от банката пристигна, ние веднага бяхме освободени да продължим по пътя си нататък, със съответните извинения за причиненото ни неудобство от страна на властта; хайде, хора сме – прощаваме си по човешки и забравяме за случилото се. След друг час, час и нещо вече бяхме в компанията на нашите приятели – трябва да е било около 18:00-18:30, защото слънцето все още грееше безмилостно и денят изобщо нямаше намерения да свършва…

Намерихме се и с останалите дружки, направихме една привечерна разходка из Сапарева баня и полека-лека се ориентирахме към софрата на терасата. А пък там вече се разрази една истинска моабетчийска буря с близките на бачо Гьорги - родители, дечурлига, балдъзи и т.н. Веселбата ни утихна едва чак след полунощ или някъде в ранните призори на следващия неделен ден, ама то там, на тоя чист Рилски въздух човек нито може да се напие, нито пък времето усеща, че не спира, ами направо лети.

Предварително бяхме взели решение да изведем децата нагоре към езерата и неделята беше обявена за излети и активни туристически мероприятия. Само че този път изкачването ни нагоре нямаше да бъде по традиционния начин с лифта, ами вместо това наехме едни местни момчетии да ни откарат нагоре с джипове. Тази “атракция” беше значително по-емоционална и наситена с адреналин, вместо скучното поклащане на седалката по въжената линия. Нагоре към Паничище водят няколко тесни пътчета, по които горските работници свличат трупи и принципно трасетата им изобщо не са пригодени за превозни средства – разни допотопни камиони и трактори пъплят по разнебитените урви, но само високопроходимите 4 x 4 джипки могат да мерят сили с тях. Натоварихме се в един такъв Nissan и поехме по стръмното – ние двамата с бачо ви Гьорги, плюс Даниела с двете момета – нашата Ванеса и тяхната Дая. Данчето имаше някаква работа долу в града, та не рачи да се вози с нас по устрела. Трябва да имаше барем едно половин час да се мятахме от камък на камък и от дупка на дупка, защото като слязохме горе на хижата, вече ни беше минал махмурлука от предната вечер, бяха ни се наместили всички кокали и карантии, а за малко да не се и изпонапикаем от зор и напрежение. Аз се возих отпред и се опитвах да заснема част от този налудничав авто-траверс, ама едва ли съм успял да задържа камерата в малко по-стационарно положение, та от моите операторски опити твърде възможно е и нищо да не е излязло. Независимо от всичко обаче, кефът беше двоен и троен, а аз единственото, за което съжалявах беше, че и наш Нени не се возеше с нас – той много ги обича тези силни усещания, докато Ванеса е малко пъзлива – особено пък майка ѝ…

Този пък бяхме по-добре подготвени от предишния, когато катерихме баирите по едни тънки чехлички и джапанки. Обути добре, сега направихме пълният обход, като изпървом се изкачихме до билото - от там поехме покрай едното езеро (Бъбрека) и стигнахме до подножието на следващото голямо изкачване. Там вече нямахме време да се покатерим, въпреки че едно от най-красивите езера от този Рилски феномен бе именно там – Окото, както разбира се и другото отсреща, Близнака. Вместо това, ние направихме завой надолу и по една друга пътека се спуснахме по обратния път за връщането ни на изходния пункт. Минахме покрай базата на горското стопанство, където наш бачо Гьорги е бил лесничей (горски); другото езеро, Трилистника е в непосредствена близост и покрай старата хижа “Седемте езера” с Рибното езеро току пред нея, бавно се заусуквахме надолу към новата хижа (по-скоро хотел-ресторант) – тя пък вече кръстена “Рилски езера”. Там вече отморихме след похода с по една голяма чаша истински планински чай с лимон и мед, след което се върнахме при момчетата с джипките. Тяхното “обръщало” е в района на горната лифтова станция и докато ние се завърнем след нашия траверс, те бяха направили още няколко такива курса с подобни търсачи на силни усещания като нас. Обратният път надолу далеч не беше по-безопасен и лесен за преодоляване – нагоре имах чувството, че колата всеки момент ще се капичне назад, докато надолу ми се струваше, че ще се препъне като заек и ще се затъркаля по сипея като изтървана футболна топка – беше невероятно преживяване; неповторимо усещане и удоволствие!...

Помотахме се още малко долу в града и след някой и друг час трябваше отново да се мятаме на колата, за връщането ни в София. Полетът за Рим на Даниела и Ванеса беше много рано сутринта на следващия ден и за да не се размотаваме излишно напред-назад, да се спи на Филиповци и да се гонят таксита по никое сутрешно време, Дани беше резервирала едно стайче в някакъв хотел със странното име Best Western Premier – вероятно от някаква едноименна верига на Дивия запад с доста правилна ориентация, да го вдигнат баш в България, че пък и у София на всичкото отгоре; досущ както по филмите с Гойко Митич, Чарлз Бронсън и Клаудия Кардинале. Привечер се настанихме и само хвърлихме багажа, защото после с едно такси се придвижихме надолу към Орлов мост, където отново се срещнахме с нашите Еми и Христо. Както винаги, последва още една бурна вечер, с множество бири, ракии и мезета, след което културно “мероприятие” се прибрахме обратно до хотела за едно кратко преспиване. Рано сутринта аз закарах Даниела и Ванеса до аерогарата в непосредствена близост за излитането си към Италия, докато аз се завърнах на село при нашите.

Впечатленията и на двете от Вечния град бяха много добри, вълнуващи и паметни, след като само за няколко дни са успели да обходят по-важните обекти на Рим, прескочили до Флоренция, видели каналите на Венеция, та чак и до подножието на Везувий стигнали с една организирана екскурзия до Помпей; дори и във Ватикана ходили, ама пък виж - Папата не го срещнали там, да се размотава по халат из коридорите на палата. Направили много снимки, събрали впечатления за цял един роман, но понеже аз самият не бях пряк участник в тази иначе семейна екскурзия, сега няма да се спирам на подробности около това събитие. В края на краищата, за Рим, Италия и нейния глава на Римокатолическата църква има достатъчно много писмен материал, събиран и издаван векове наред. Докато на мен лично, България ми е по-мила и някак си повече би ми било приятно да пиша за нея, вместо да възхвалявам и възпявам статуята на Микеланжеловия Давид, замъци и катедрални храмове от памтивека, Римският “Fontana di Trevi”, Венецианската отводнителна система, както и изпепелените останки в музея на Помпей, след катастрофалното изригване на вулкана над града през далечната 79 г., само че още преди Христа. При цялото ми уважение и преклонение пред културата и историята на древната Римска империя, сега местя компаса си на изток в рая на земята – след като един шваба може да изреве “Deutchland, Deutchland ьber alles”, защо пък и моята България да не се намира там (демек, над всичко и над всички)…

На връщане от София пак се отбих през дюкяните на Добревски, обаче с голяма неохота приех вестта за свършилият се вече пелин в малкото колбасарско магазинче; съкрушен бях и поради факта, че хлябът също не беше излязъл още от пещите, а аз нямах намерение да го чакам да втасва, че от там насетне да се пък и пече. Механата я подминах с балканското си пренебрежение на дървен бастун, след като аз когато съм сам, за стомаха си не мисля – може да умирам вече от глад, но във всички случаи първо ще се прибера в къщи и ще ям колкото си искам чак тогава, вместо да се контя и лигавя по разни заведения за обществено хранене. Единствената ми утеха дойде от пазара в Севлиево, където в една съседна уличка знам за съществуването на месарница, собственост на двама знатни касапи (фирмата е на някои си тамошни Ненови, да са живи и здрави…), от където по принцип винаги купувам прясната им и завидна по своите качества стока – де свинско вратле с кокала, де някоя наденичка и т.н. Иначе кюфтета и кебапчета си правя сам, ама за по-засуканите специалитети обикновено търся помощта на специалистите – няма кой да си играе да тъпче черва на наденици и суджуци; в Австралия правим и това разбира се, обаче по разните чужбини и екскурзии не си образуваме допълнително нерви с излишни кулинарни мероприятия.

Моите две моми се подвизаваха из Рим около 4-5 дни, след което се прибраха да преспят една нощ при Еми в София. На следващия ден пък отлетяха за Будапеща, където също изкараха 3-4 дни. Причината, поради която ние се задържахме толкова дълго време в България беше именно Унгарската столица, където уж от 01 Септември Ванеса трябваше да започне семестъра си в тамошния Университет. Отначало такава прекрасна за нея възможност се отвори за Любляна – обаче впоследствие се оказа, че по нейната специалност там нямало свободни бройки, та компромисът беше Будапеща. И уж до последния момент всичко беше уредено и тя трябваше да замине там за около половин година, ама нали беше пустата ѝ любов Кралимаркова, та на края въртя-сука, но въпреки всичките си шансове и възможности се отказа от това следване в чужбина. Продължи обучението си в местния Университет, който също е много престижен, само че според тяхната програма, студентите можеха да си разменят местата с някой чуждестранен колега и за времетраене от около половин до цяла година, децата да учат на такива разменни начала. Когато купувахме самолетните билети, нашите намерения бяха към края на престоя си в България да отидем с Ванеса за няколко дни до Будапеща, да я настаним там за въпросния академичен период в Института и от там да се приберем вече сами в Австралия. Хубаво, ама от цялата работа на нас ни остана единствено по-дългата ваканция в Родината, което мен специално ме направи изключително щастлив. Така пък, от наша страна решихме да заведем Ванеса все пак и до Будапеща, за да види този прекрасен град и ако по-нататък реши и има подобна възможност за такова разменно обучение, отново да се кандидатира – тъкмо ще бъде и малко по-голяма тогава, а не още невръстно дете едва на 18-19 годинки, каквото е сега.

Както вече споменах някъде отгоре, аз нямах намерение да вземам участие в тези екскурзии на Дани по Европата, след като предпочитах да остана с нашите, навъртайки се повечето време из къщи, вместо да си развявам пръднята напред и назад по света. През този кратък период моите пътнички опръцаха и Унгарската столица, с няколко отделни лъча до исторически обекти в околовръст – разходка с лодка по р. Дунав, посетили Парламента, както видели и Университета, където нашата бъдеща адвокатка щеше да добие допълнителни знания, ама не би. Пили те Токайско вино, яли били лют гулаш, свирили им на ушенце чардаш цигулари с цигански напеви и куплети, барабар със танцът пети и Унгарски от Йоханес Брамс. Въобще, добре поминали и чудничко си изкарали времето – останали доволни, а на Ванеса даже Будапеща повече ѝ се харесала от Рим…

През тази седмица/десетина дни в отсъствието на моите моми, аз си бях основно в пределите на Габрово. Ходихме с нашите до Трънито и Люляците, водих ги на обяд да ядем от всеизвестната скара на Енчо (за жалост, от няколко години вече покойник, макар че беше моя възраст, но бизнесът му е поет от неговите синове и снахи, които продължават да разнасят славата на своя баща; за сега тези негови кебапченца и кюфтенца остават най-успешните месни произведения, с ненадминати вкусови качества за целия град и околия, въздържайки се да кажа само “след моите”, единствено от скромност и респект към паметта му). Времето ни минаваше в кратки разходки до Градище, до с. Стоевци, където също имаме близки – прескочихме и до Батошевските манастири; даже с едно отиване нататък посетихме и двата: единият е горе над селото, който е мъжки, докато другият в селото е женски. Там също имаме добър познат от години, когото посетихме и с когото се видяхме. Най-голямата трагедия за нас остава факта, че много от нашите близки са вече на преклонна възраст и всяка среща с тях остава като най-скъп дар от тях и неизличим спомен. Животът буквално всеки миг поднася своите коварни изненади и никой никога не знае с кого ще се види за последно…

Междувременно екскурзиантските похождения и митарства на Дани и Неси по Авропата приключиха успешно и аз една сутрин пак ходих до София да ги посрещна на летището. Прибрахме се обратно в Габрово за няколко дни, но времето за престой специално на Ванеса чувствително накъся и тя много скоро трябваше да се връща в Бризбън, за да поднови студентските си задължения и учения. Когато най-неприятният момент, особено за баба и дядо наближи съвсем, ние пак измислихме едно разширено пътуване – този път до морето, където трябваше да се срещнем с мои много близки братовчеди и роднини, вместо да вървим директно за София. Речено-сторено – взривяваме една ранна сутрин Форда и политаме към Южна България; и къде мислите, че ме отвежда веднага носталгията и интуицията? – не си мъчете мозъка, нивга няма да познаете. Прехвърляме Шипка и търтим право към с. Змейово, Казанлъшко. И що, мислите, го правим? – амчи за да си купим пелин, бре! Толкоз ли не можахте да се сетите. След моите няколкократни отчаяни и неуспешни опити да набавя повторно от лековитото биле през дюкяна на братята Добревски, аз не се отказах от намеренията си да ударя още няколко юнашки гълтока от тази винена разновидност и прекрасна отвара. Какво беше катастрофалното ми огорчение обаче като научих, че специално това вино не може да стои дълго време, не подлежи на бутилиране и на някакво по-дълготрайно съхранение, след като самите му производители изобщо не правят компромис с качеството на продукта, наблъсквайки го с разни лайнени консерванти, с каквито е пропито всяко едно шише от рафтовете на Кауфланда – от най-евтиното, та до най-скъпото. Къде ли не ходих, от къща на къща питах, от порта на порта хлопах, но отговорът на всички беше един и същ – ела зимъс, ще те удавим у пелин, обаче сега няма и за цяр даже. Брех, майката му стара, ра’иш ли! – каква неудача и каква неправда; пред мен бе зинала като бездънна дупка реалността, която аз даже и тогава не исках да приема с цялата си тежест и ръбатост! Ама след като всички разправят едно и също, че няма пък да ме и лъжат хората, я; аз съм им мющерия, ако имаха щяха да ми задоволят мерака, но пък като нямат – здраве да е. Ще се идва пак зимъска значи – няма друг начин…

Така, след напразната ни разходка до с. Змейово, макар и подплатена с най-добри и благочестиви намерения, някак си се извъртяхме и през околните Старозагорски села се намерихме обратно на главното шосе София – Бургас. Знам, бе – знам, че има направена и директна магистрала вече до морето, само че аз предпочитам да пътувам по малко позабравени пътища и да минавам особено през онези места, които назад в годините са ми носили някаква емоция и приятна тръпка, докато сега от тях в мен са се съхранили единствено прекрасните спомени за видяното и преживяно. Всъщност, аз тук допуснах известна неточност – в желанието си все пак да ударя, макар и малка част от въпросната скоростна магистрала, твърде вероятно е да съм хванал някое по-странично шосе, защото не след много дълго, преминавайки през съвсем непознати за мен селца, на края се озовахме в Нова Загора – градец, в който кракът ми не беше стъпвал нито в миналото, нито пък и в по-новите години на настоящето. Късно беше вече да се “оправяме”, след като веднъж се бяхме заблудили, за това продължихме смело напред, единствено по някакъв неясен усет и непотвърден нюх – и разбира се, ето ни вече в Сливен; за съществуването на Старозагорски, че дори и Хасковски знаех много отдавна, обаче пък за Сливенските минерални бани научих едва, когато минахме през тях, за да стъпим обратно долу на главния път. Малко преди разклона за града, в очертанията на полето и безстопанствените ниви в околовръст, аз имам един търговски обект, който с най-голяма радост посещавам колчем се намирам в тоя край. Някакъв, вероятно местен делегат там е отворил един склад за всякакви видове стоки – внос от Германия, Австрия и съседните европейски държави, които експонати аз всеки път разглеждам с най-голямо внимание и при подчертан “зрителски” интерес. Ама като се почне от отживелите вече касетофони и мощни музикални уредби, добре озвучаващи тесния хол на гарсониерата (плюс няколко етажа над и още толкоз под…), мине се през косачките за трева, ръчните дрелки, всякакви ръчни и полуавтоматични инструменти, та се стигне чак до престижни марки хладилници, готварски печки, перални машини и прочие бяла, черна, че и посивяла даже от старост техника; голяма красота, бако – голям боллук от имане и изобилие от разнообразие. Ако не беше Даниелчето, горкинкото, което нервничко влачеше чехличките си из прахоляка, тепайки неохотно и с огромна доза досада подире ми, с което да ме изнервя, да ми пречи да работя и непрестанно да ми дава зор да се махаме от тоя боклучарник, аз във въпросния бутик можех да убия барем половин ден, ако не и повече време. За това снизходително се задоволих само с един бърз обход около отделните артикули и след няма и половин час отново бяхме стъпили на асфалта.

Сутринта бяхме тръгнали много рано – още в тъмно, дето се вика. Целта ни беше да пристигнем при родата в Несебър привечер по ракиено време, а пък остатъкът от деня искахме да оползотворим в обиколка на Северното ни Черноморие. За съвсем кратко се видяхме с наши близки още в началото на Бургас, на които носехме нещо от техните хора тук в Австралия, след което по най-бързия начин се изстреляхме надолу към Турската граница. Решихме разходката ни да стане откъм най-отдалечената точка и постепенно да се придвижваме нагоре към крайната цел, спирайки тук и там за кратки разходки с опознавателна цел. Точно по този маршрут ние се движихме и миналата година, на предишното ни ходене по тази част на България, само че сега искахме да покажем всичко това и на Ванеса. Стигнахме чак долу до с. Резово – навремето там беше абсурдно да се припари дори по обикновения, туристически начин, защото районът се водеше първа гранична зона и за него искаха, т.нар. открит лист. Добре ама сега нали сме разграден двор, та отдавна вече на никой не му пука кой къде ходи и какво вижда, стига да си остави спестяванията в определените за целта места: ресторанти, кафенета, квартири, недвижими имоти и т.н. Ванеса беше доста впечатлена като видя оттатък през реката (Резовска) комшиите да се разхождат напред-назад из техния вилает; всъщност, това бяха турските граничари, с които дори можехме да си разменяме цигари – толкова близо ми се сториха.

От там тръгнахме обратно по същия път, с кратки спирки в Синеморец и Ахтопол, както и с посещението на някои плажни забележителности малко встрани от трасето. Пак там се намира всеизвестното кътче от Родината, все още останало сравнително девствено, Силистар, както и станалият твърде популярен друг тъдявашен плаж – Бутамята. Последният е известен с най-колоритния транспарант, който съм виждал да виси над заведението, разположено в пясъка току на самото крайбрежие: “Цици има по целия плаж, пици има само при нас”. Всъщност, пицарията се казва “Куцата медуза”, но името ѝ едва ли привлича така силно клиентелата си, както надписът над нея. Подобен оригинален плакат забелязах да виси преди години на входа пред една Тревненска механа – “Във виното има мъдрост, в бирата - сила, а във водата - бактерии”; как да не му се прииска на човек да седне, па да се удави във вино и драно, вълчо мезе – ха, наздраве сега, пък подир ще продължим и по-нататък!...

Постепенно продължавахме да се придвижваме в южна посока, като за кратко спряхме и в Мичурин (днешно Царево, ама аз нали градът си го помня още от детските години с това наименование, та само го бъркам покрай по-модернистичните заглавия). Направихме един бърз тегел по главната уличка, слязохме и долу до пристанището да си изберем по някоя яхта и се ориентирахме към потегляне. Бившето китно и спокойно навремето с. Лозенец сега вече е обезобразено по най-брутален и идиотски начин. Презастроено, натъпкано с цигания и чалга “мегакултура”, сега то прилича повече на един бардак от най-долна категория – ама пък щом като такова си го харесват хорицата, нека бъде по волята им. Съвсем не е случайно, дето народът да се юрка към Гърция и Турция, вместо да среща в и без друго кратките си отпускарски дни тази отблъскваща пошлост и грозотия в най-общи линии. От бившия к-г “Оазис” вече няма и помен даже във вида и структурата му, в който си го спомням аз от 60-те години на миналия век (е, някъде от около средата им, ако трябва да съм по-конкретен) – всичко е слято в една обща архитектурно-силиконова повръщня. А едно време там сме ходили на дискотека - единствената по рода си в района; имаше нощен бар и всякакви други къмпингарски “гъдели”, с каквито екстри съседният к-г “Лозенец” например, не можеше да се похвали (и където на мен специално ми мина детството и юношеството, преди да окупираме Ахтополския “Делфин” - тогава също прогонени от строителството на едноименното, т.нар. ваканционно селище; горе-долу в близкия времеви диапазон се пръкна и другият подобен нему аналог – “Дюни”, но аз специално за него не мога да коментирам нищо, защото принципно никога не съм почивал при такива драстични и непривлекателно луксозни условия)…

Направи ми впечатление, добро при това, че Китен и Приморско са запазили донякъде своя първоначален облик и макар там курортното строителство също да е добило своите зашеметяващи размери до степен на неузнаваемост, все пак в тези морски градчета то не е чак толкова грозно и отблъскващо, каквото ми се стори в Лозенец – дано да е само някакво временно впечатление, закотвило се за момент у мен; следващият път нарочно ще отсъдя отново, за да видя дали пък случайно не съм се излъгал в преценката си. Обаче имам усещането, че мнението ми се припокрива с това на множество други нормални люде, а освен това на мен далеч не ми е първото ходене тъдява през последните няколко летни сезона, та имам някакво пряко наблюдение и известен поглед върху нещата от живота.

Следващата ни по дълга спирка беше вече в Созопол, комуто отделихме малко повечко време – все още беше ранен следобед като част от деня и до вечерта му имахме достатъчно свободно време на разположение, а като път до Несебър – не много дълъг, по мои най-бегли, предварителни сметки; някакви си около 70 км (че даже няма и толкоз – аз до работа дето се вика, всеки ден пътувам на по-далечни разстояния). Е, виж – в Созопол вече има атмосфера. От лятото на 2010 (а пък може и през 2012 да е било – не си спомням вече със сигурност), когато идвахме на кратка почивка с Ленчето и Геро, Бог да го прости, следващото ни посещение в древногръцкия град Аполония беше едва лани, когато отново на връщане от Ахтопол минахме от тук с Еми и Христо. Независимо, че мястото непрекъснато се разраства (предимно към лозята в южна посока), няма нищо така грозно и крещящо, сравнено с подобни населени места, които буквално са превзети от мутро-бароковия и чалгарски стил. Отблъскващо впечатление прави нашествието на руски олигарси обаче, които дори поголовно изкупуват къщите на местните хорица, строят си там хотели само за техни хора, та дори агенциите за недвижими имоти са надписни на смрадливият им и противен сАвеЦки език. Как допусна Запада и най-вече една колосална и демократична Америка, тая московско-кремълска сволочь да се пръсне така масово по широкия свят, на мен все още не ми е известно, обаче това вече е свършен факт и комай връщане назад не може да има – освен ако отново не им обявят някоя война, та да ги поразредят малко и да спрат нашествието им. Че пък и нахални, мръсните, колкото си щеш – сякаш по плажа пясъкът им е бащиния; същите са и в заведенията – с чувство на привилегировани, недосегаеми и ненадминати. Ебаси какви времена настанаха и доживяхме! – до онзи ден серяха на трап у калта в двора, а сега важни го раздават и ми се правят на буржоа и аристократи. Аз принципно нямам против никоя твар по тази грешна земя, ама нека да си имаме взаимното уважение и почит – а не все те да се мислят за “победители”, от по-висша категория и класа спрямо останалите простосмъртни.

След дългата разходка и краткия подкрепителен обяд, метнахме се обратно в колата и запрашихме за Несебър – тази отсечка вече я взехме на един дъх, без никакви излишни спирки и уфлянквания, понеже у братовчеда ни очакваше много сериозна софра; не трябваше да губим никакво време вече по пътищата, а да сядаме и да почваме моабета. Пък и нататък нямаше какво чак толкоз да видим – един Бургас и толкоз; големите градове по принцип не са ми някакъв приоритет, нито пък привличат по някакъв начин вниманието ми – бко, че това е люлката на много именити наши творци: художници, артисти, поети, композитори, изпълнителни, певци и музиканти, чието изкуство и прекрасните им песни двамата с Даниела почитаме най-дълбоко и буквално обожаваме. “Бургаски вечери, рибарски мрежи, сръчно изплетени от тънка мъгла; о, разкажете ми, от къде взехте толкова синя, добра тишина…” и т.н., и т.н.

Както можеше да се очаква и предположи, вечерта у брат’чеда настана една невероятна и прекрасна вакханалия – роднинска среща, дебело подплатена с множество изискани мезета и още по-изтънчени питиета, приключила в ранните часове на заранта (а като част от седмицата – убий мъ, ни повня; което пък и далеч не е най-важното за разказчето ми). Разбрахме се, следващият ден да бъде оползотворен в свободни от взаимни ангажименти разходки и чак привечер отново да свирим “сбор” за поредната ни обща вечеринка. През това време братовчед ми имаше някакви лични задачи за изпълнение, докато ние с Даниела и Ванеса се понесохме из курортните лабиринти на древна Месемврия (в някои исторически източници го водят и Месембрия, но аз не знам кое е по-правилното му наименование – тук предварително моля уважаемата публика за извинение, защото грешката ми не е плод на лична тъпота). Първата ми работа беше да потисна пиянския си махмурлийски глад с една гореща и мазна баница от циганката в будката на отсрещния тротоар. До настъпване на този преломен момент, пред очите ми се въртяха най-различни цветни кръгове от дъгата, подобни на онези, от символа на педерастите (в т.ч. и на лесбийките, понятно е…). Като затиснах ракиено-винените пари, надигащи се застрашително на пристъпи и на талази откъм коремната ми кухина с един дебел слой от олио и почти недопечени банични кори, при още по-пълно отсъствие на сирене (та дори и на извара…), душата бавно и мъчително започна да се прибира назад към тялото ми, което вече беше и добрият признак за оцеляване под жежкото слънце през деня. Към този сутрешен час, действието се развиваше точно на ръба, където свършва плажът на Слънчев бряг и от там нататък по улицата продължава градът като Несебър. Само че тогава нашата цел беше да посетим бетонните отливки на Слънчака, докато в старата част на града щяхме да ходим чак следобеда. Че като си плюхме на петите (т.е., събухме си джапанките) и по мократа пясъчна ивица на брега се подпътихме към центъра на големия и всеизвестен наш Черноморски комплекс.

Ние с такива пешеходни траверси сме свикнали доста и няколкото часа/километра покрай плискащите се в краката ни вълни въобще не представляваха някаква туристическа трудност на маршрута. Е, шарен свят – истинска красота: голи цици на кило, малки пишки пък с каруци; всякаква разновидност на криворазбраната свобода и демокрация видяха очите ми, докато си пътувахме небрежно по пясъка. Някъде там бях в трепетно очакване да зърна, макар и с крайчеца на окото си едновремешното, култово тогава заведение “Фрегатата”, обаче разочарованието ми се подсили, като разбрах, че около него районът също вече е добре застроен и опакован в цимент, а от кораба не са останали и отломките му даже; преди няколко години последният бил изгорял до основи, ама от повече подробности не се интересувах, за да не настъпвам излишно нечии мазоли – пожари не стават току-така, при това пък баш там. Но иначе жалко за атракцията, защото подобно творение едва ли вече може да бъде възстановено – важното обаче, че споменът е жив. Навсякъде нататък по плажа беше една и съща лудница и безразборица, каквато в Австралия не може да се види. Тук плажовете са толкова огромни и необятни, че хората почти не се виждат един от друг, като налягат да се пекат по пясъка. А пък на Слънчака – гъз до гъз; що за кеф е туй, ебаси! Деца се гонят и вдигат валянката до небесата; рият се из пепелта и посипват добре обмазаните с плажно масло тела на родителите си – направо някакъв ужас! Да го хванеш едно таквоз келеме, че направо да го запокитиш у водата, та да не излезе от там барем до обяд. А иначе, всичко останало си е като на истински курорт – скъпи и тузарски заведения, Ямболски цигани и Сливенски шарлатани сноват на всяка крачка; дебнат, предлагат, “усвояват” – майката си’йбало, буквално и брутално! Е, има и няколко по-човешки заведения – от рода на скара-бира, закусвални, баничарници и други подобни, но общо взето обликът на мястото е меко казано от ромски произход; не ми направи добро впечатление и едва чак сега разбирам, защо нормалните люде (особено тези, с дребната челяд…) търчат по Турция и Гърция, вместо да се подлагат на такива сурови изпитания по родното, обезобразено вече Черноморие – майната му.

Ние направихме и един алай около централната част на курорта, където дори и аз навремето съм се подвизавал – там все още е запазен един от най-старите хотели на комплекса, “Кубан”, но от обкръжаващата го среда, която аз помня още от есента на 1980, комай в днешни дни не е останал и помен дори. Разтъпкахме асфалта и не след дълго отново се намерихме на мократа брегова ивица за връщането ни към Несебър – не помня колко дълго сме вървели (обикновено щастливите хора часовници не носим…), но колкото време ни отне разходката на отиване, горе-долу за толкова се и върнахме на изходната точка. От там продължихме по крайбрежната алея и стигнахме до емблематичната за града вятърна мелница – добре, че барем на нея все още не са посегнали (но пък това далеч не е изключено…). Там вече обедно-следобедната жега доста ни натисна по кратуните и ние без много да му мислим се набухахме в морето. Вървяхме по камъните досами водата и разхлаждането ни от време на време беше повече от приятно. Така стигнахме до пристанището, след което се потопихме и в пъстроцветното гъмжило от народ, което дефилираше по тесните сокаци. Както Созопол, така и Несебър остават двете мои най-любими за посещение места по нашето крайбрежие. Е, да не забравяме и Ахтопол - в това число, разбира се…

Надвечер се върнахме при братовчеда, накълцахме доматите на едро и седнахме на ледена мастика – колко малко му трябва на човека, за да бъде истински щастлив. Вечеринката отново премина под егидата на близките ни родствени връзки, с много смях и веселие до късните часове на нощта. Ние на другия ден трябваше да пътуваме за София, но пък и не бързахме особено много, след като магистралата само за няколко несъществени часа щеше да ни отведе директно там (имахме не повече от 3-4 часа път, ако не се правят излишни спирки за странични нужди и понужди). Предобедът отново го изкарахме заедно с роднините в Несебър, след което си взехме довиждането с тях и стъпихме на педала – кога ли отново щяхме да сме заедно? Ба, че как кога, бре? – ако е рекъл Господ, още догодина и ако не ни мине черна котка пътя. Но, за сега това са само добри намерения – нека бъдем мъдри и търпеливи…