Мили родители, близки и приятели,

За леснота и опростяване номерацията на кореспонденцията, с достатъчна точност приемаме, че това е седмото ми поредно писмо (като е напълно възможно, това да не е най-вярното твърдение). Ако до сега не са се получили седем заедно с това, а с едно или две по-малко, значи са точно толкова, колкото вие имате. Моля да прецените на място по датите в писмата дали вървят една след друга в хронологичен ред. Както и да е - аз за себе си съм приел тази номерация и от нея нататък ще вървим напред и дано да няма загуби по трасето. До сега не съм номерирал писмата си, но от това нататък започнах и “воден знак” да слагам по листите. Пишете ми също и кои снимки сте получили, защото аз мога и по тях да се ориентирам какво вече имате и кое все още не пристигнало.

Тези дни не съм писал – единственото полезно нещо, което свърших беше онзи ден, когато изпратих писмото си до вас, след като най-после получихме вести от България на новия ни адрес. На следващия ден след вашето, се получи и писмо от нашите приятели – Захари, Форьо, Симеон и Страшо. Всички са много добре - поддържайте връзки и с тях, те са чудесни хора. Единственото, за което съжалявам е, че нямахме достатъчно време да бъдем заедно и най-вече, че те не са тук при нас сега. Ние тези дни ще седнем да им се обадим с по някой ред. Ще пиша и на Захари – разберете се някой ден да му дадете снимките; като ги разгледат пак да ви ги върнат. Те също се интересуват как е в Австралия и как се идва насам. Ние ще им пишем подробно за дългият и трънлив път към измамното щастие...

Онзи ден ходих в Емиграционната служба и дадох за превод всички наши документи – дипломи, свидетелства за раждане, брак и т.н. Тази услуга за сега е безплатна, защото сме новодошли в страната. Ще преведат всичко и ще ни го изпратят по пощата. Там питах също и как да си сменим паспортите. Казаха ми, че чак две години след пристигането и установяването ни в тази държава, можело да стане и това – само се попълва един документ, плащат се по $50 на паспорт и автоматично се получава австралийският еквивалент на нашите “зелени карти”. С други думи, “Човекът”, който до сега не е звучал никак гордо, макар и изписан с главно “Ч”, изведнъж става австралиец и един вид приема чуждото поданство/гражданство (с което пак започва да се извисява и възгордява). Това пък от своя страна води до други ангажименти и задължения, към които ние сега, със сегашният си статут на постоянно пребиваващи, нямаме никакво отношение – основното това е правото на гласуване (което в Австралия е задължително със закон); в случай на война имат право да ни мобилизират и т.н. Имаме доста време до тогава - ще видим кое как ще бъде, а и не сме на зор, че да вземаме решенията си сега, веднага и на този етап. Приемането на поданство и получаването на австралийски паспорт също не са задължителни мероприятия. Абе по принцип всичко може тука, само трябва да се спазват законите и реда, без да се влиза в противоречие със строго установените от години правила и техен начин на живот...

Днес е събота (13.02.1993) и за щастие никой от нас не е на училище. Ще ходим на разходка в Ботаническата градина. А утре пък е Св. Трифон Зарезан. Не знам дали точно по този повод, но тогава има някакво събиране в българския клуб. Сутринта ще се отслужи и литургия в черквата. Пишете ни и вие как го изкарахте този празник. Дано се отсрами лозето и тази година. Всъщност, какво става с лозята? Там имаше някакви неясноти за собствеността на земята ли, какво беше не помня. Драснете някой ред и по тази болна тема.

Онзи ден получихме писмо от Валя и Сашо. Той очаква да започне работа всеки момент, а Валя сигурно ще се преквалифицира от инженерство в счетоводство. Тук доста се търсят счетоводители на малки фирми и това не е лоша професия (ако човек обича цифрите и аритметиката). Мирко учи и е вече във 2-ри клас. Добре са. Времето се стабилизира на 26°C-27°C. Не е така горещо и е много приятно, особено навън. Валя пише, че когато тук беше 40°C, при тях в Сидней е било и много влажно. Какво значи това не знам. Не мога да усетя в Аделаида как стои този въпрос с влажността на въздуха, но разправят в Бризбън например било толкова влажно, че дрехите в гардеробите им мухлясват. Това е град по източния бряг на Австралия, на около 1000 км северно от Сидней и на близо 2500 км от нас малко по диагонала, в североизточна посока. Тук обаче ние не сме забелязали такива аномалии, пък аз не се и взирам чак толкова надълбоко в нещата, нито ми е грижа някаква тревожна – когато ми е студено, обличам си дрехите и пия вино; като ми стане много топло, събличам се и минавам на бира. Влажно ми става единствено на очите, кога почна да мисля за близките и за България, но и от това се лекувам почти всяка вечер...

16.02.1993 - Тези дни не съм писал, защото чаках да се набере малко повечко материал за описване. Онзи ден (в събота), както ви писах - ходихме с едни наши приятели в градската Ботаническа градина. Там видяхме всякакви видове екзотични растения, предимно дървета и храсти: филодендрони, фикуси (огромни като нашите букови или дъбови дървета из горите), бамбукови дървета, бананови палми, много храсти и какви ли не още растения. Аз лично очаквах, че ще има и много цветя, защото мислено я сравнявах с нашата Ботаническа градина в Балчик, но двете са просто несравними, в полза на нашенската разбира се. Видяхме и кедрово дърво, но общо взето това е един огромен парк с най-различни видове дървета и храсти, поляни и алеи за разходки – обаче не беше никак лошо, все пак.

В неделята на Зарезан не сме ходили в българския клуб - после разбрахме, че не сме изтървали нищо съществено. Не знам защо така, но усещам че нещо не ми се омесва с много българи. Няма лоши хора измежду нас, а и аз нямам абсолютно нищо против никого, но понеже все още си мисля за моите приятели, които зарязах в Родината, та ми е малко по-трудно да създавам нови връзки сега. Дано това да е само някакво временно настроение и явление...

Както си бях наумил, вчера ходих във фирмата, от която купихме ябълката за теглича на колата. Там отидох с единствена мисия и цел: да пропагандирам индукционното нагряване, от което знаех съвсем бегло само някои основни неща. Оказа се, че в тази фабрика не се занимават с “горещи” процеси - ако имат нещо за закаляване или леене го изпращали на друго място, където само с това се занимават. Аз обаче смело попитах и кое е това “друго място”, защото и до там стигнах. Цехчето им представлява едно единствено помещение, малко по-голямо от гараж за две коли, където имаше 2-3 съпротивителни пещи за нагряване и още толкова малки пещи за леене. Говорих с началника им по тези въпроси - той познаваше индукционното нагряване като принцип, но не им беше въведено в производството. Казах му за повърхностния ефект доколкото бях запознат, за бързият и ефективен процес на едновременното нагряване със закаляване. Освен това наблегнах, че това е и много екологично чист процес (на който факт австралийците държат много). Всичко много му хареса, както видимо ми се стори на мене - даже предложих на човека, със собствени сили, аз и някои от неговите хора да се експериментира нещо в тази посока. Той ми взе телефона и адреса, може и да се обади – де тоз късмет, де. Хората споменаха, че в Аделаида има само една фирма (някоя си “J. P. Engineering”), която се занимава изключително с индукционно нагряване и такива подобни процеси. Решил съм утре да отида и там – знае ли човек какво ще излезе от всичкото ми тичане; може да е и напразно, но поне ще съм направил необходимото, та да не ме е яд после че не съм се опитал и изпробвал късмета. Тук индукционното нагряване, не че не е познато може би като принцип, но разбирам, че не е така популярно както беше в България. Та ако успея по някакъв начин да го популяризирам и в тази част не света – чудесии ще стават, майчице! Чудесии!...

Аз където ходя по фабрики и цехове, показвам един тефтер от “Електроника”-та, където на английски език е описана цялата номенклатура на завода. Останалото обяснявам със свои думи - честоти, мощности, дълбочини на закалката в зависимост от честотата и т.н. Ето защо, в следващото писмо ми изпратете малко информация и по тези въпроси. Татко, при Дафина има проспекти на английски - подбери всичко за пещите, генераторите и закалочните машини. Включи и ГИ5-25 и ГИ1-250. Честоти, мощности, характеристики и т.н. Тук хората са големи “консерви” и нищо ново не научават, както и нищо старо не забравят. Но с повече реклама, може нещо и да се сътвори от моите отчаяни опити да смая света. Излиза че на тази грешна земя, основната стратегия към успеха на едно начинание, се явява именно рекламата. Тя ти се набива денонощно и повсеместно до мозъка на костите. По цял ден и цяла вечер, по телевизия, по радио – само реклами дават до втръсване. Вечерните филми се прекъсват по 10 пъти най-малко за излъчване на реклами. Това в един момент е ужасно отегчително, но така стоят нещата в този свят...

Аз тези дни нямам миг покой да мисля по тези и редица други подобни проблеми, защото виждам голямо бъдеще, ако идеята ми се разработи до край. Когато бяхме в Сидней, при Пламен идва един човек, много богат - от пъпа на Австралия, град Alice Springs (буквално това означава “Изворите на Алис”, но баш там е пустинята и аборигените са единствените местни обитатели в този район, с много малко “бели” изключения). Някои от тях (аборигените имам предвид) са страшно богати хора, с множество техни собствени земи и имоти. Изглежда този човек беше нещо като техен представител или подобно. Чрез Пламен търсеше някой по-буден и заинтересован индивид, който да се залови там с някакъв бизнес, а самият той да инвестира в него. Как тогава не ми дойде на ума, да им го подхвърля поне този въпрос, ама на – не се сетих. Тук ни трябва само един отракан човек, който да купи комплект генератор със закалочна машина, малко реклама на място и ела гледай какво става - ама къде да го търся този въпросен човек? За инвестицията ще му трябват не повече от 20-30 хиляди долара - нищо не са тези пари за тук. Няма и една цяла годишна заплата, а пък тя може да докара други десет или на други десетима заплатите, но...

Идва ми на ума и за някакъв рекламен филм, заснет на видеокасета по въпроса за индукционното нагряване. Това ще бъде много подходящо за тук, да се рекламира като нещо уникално или поне не чак толкова много разпространено. Татко, помисли по тези въпроси, за рекламни видеофилми се свържи с чичо Ваньо Малджиев във ВМЕИ – София, може да имат нещо правено за някой панаир в България или чужбина. За презаписа на касетата няма проблеми - ще видите Ценка на Иво, нали вече са ви комшии. Те няма да откажат. Ако потрябва видеокамера пък, Цецето на чичо Павел също няма да има против да се включи в общото дело. Аз утре, като отида в тази фирма ще си оставя “вратичка” - да отида още веднъж с материалите, които вие евентуално ще ми изпратите. Ще направим малко по-високи разходи, но те могат да се възвърнат многократно. Утре ще им покажа само тефтера и ако се получи някакъв диалог – добре; като ще спомена, че по темата очаквам допълнителна информация от чужбина. Те сигурно ще се заинтересуват, ей тъй просто от внимание само. Оф-ффф, много технически ориентирано ми стана това писмо, но нали трябва по някакъв начин да се избива “рибата” – седейки у дома на стола със скръстени ръце не става тази работа – не съм пробвал, но знам...

Иначе другите неща вървят добре. Курсовете ни за езика и училището на Нени също. Ето ви сега и малко никому ненужна, но все пак любопитна информация, която научих като тръгнах да се образовам допълнително:

Австралия има 16 милиона души население и на всеки човек се падат по 3 овце. Много добитък, много нещо! Преди две години, когато се избиха 20 милиона глави овце, защото били болни или по някакви други причини (ниски изкупни пазарни цени на месо, вълна, кожа), имало случай да се съдят двама души, защото единият пробутал 500 от неговите овце в стадото на другия и последният трябвало да купи 500 патрона повече, за да застреля и тях, което не е никак малко като разход.

Армията пък им е толкова голяма, че ако всички войници се наредят покрай границите на Австралия (по крайбрежието на плажната ивица става въпрос), между всеки отделен войник ще има по 15 км разстояние. Голяма земя, голямо чудо!

Тук много добре се налагат на борсата електронните и компютърните специалисти. Почти всички такива инженери вече са си намерили работа. Един нашенец даже, по някаква случайна обява се обадил за работа в Бризбън. От там го повикали на интервю, харесали го и той веднага подписал договор за три години с около $26,000 годишна заплата в началото. Тези дни даже заминават за там - фирмата му поема пътя, осигуряват камион за багажа му и плаща неустойката за преждевременното прекратяване на договора за тукашната квартира. С други думи: хареса ли те някой и ако реши, че ще му вършиш работата, негов си вече! Само че ние не сме свикнали да търсим работа по този начин, да се ровим из вестниците с обявите за работни места и най-вече: сами да се предлагаме и продаваме въз основа на умственият багаж и знанията, които носим със себе си. А това вече е плод на социалистическото ни възпитание, несигурност в нас самите, известен срам който изпитваме и липса на самоувереност в собствените си сили. Отлично разбирам и съзнавам, че ако искам да свърша някому нещо и то да ми бъде заплатено, никой няма да ме намери в къщи, пред телевизора – този някой трябва аз сам да си го намеря и да му предложа услугите си. Та с едни наши познати, през Април може би, ще прескочим до Бризбън да видим и там как се живее. Разправят, че живота бил много по-евтин, отколкото в Аделаида – храна, квартири и т.н. Ще видим...

Вчера имахме две писма от Ямбол. Те всички са добре - четем обаче, че цените в България са скочили много. Пишете и по тези въпроси. Татко, за всеки случай ми посочи и цените на всяко съоръжение. Ако има две – напиши и двете, в местна и конвертируема валута. Дано утре да имам повече професионална информация, след като се върна от фирмата. Ако ли пък не, ще ви пиша пак за градини, паркове, бири, коли, мотори и други безсмислици…

17.02.1993 - След като закарах Нени и Женя по училищата им аз отидох, както вече ви споменах, във фирмата, за която ставаше дума по-горе. Тя се оказа на около 35 км от дома - пак в града, но на другият му край чак. Както и да е - тук разстоянията не са проблем. Отидох, но изглежда не попаднах точно на човека на когото трябваше. Попитах един от работниците за някой шеф, но той ме заведе при началника на цеха или някакъв бригадир май че беше - не знам. Говорихме по принцип, но те с проблема индукционно нагряване не се занимават, а само ползват една-две установки и това е. Индукторите също ги видях да висят заковани на една дъска - подобни са на нашите, не бяха нещо специално. Човекът каза, че тези машини ги произвеждат в Сидней и Мелбърн. Те не се занимавали там на място и така той с нищо не ми беше полезен за моята изследователска дейност. Аз повече не нахалствах и други, по-големи шефове не търсих, защото те евентуално могат да решават нещата, но тях ще ги потърся едва след като имам информацията от вас, за която ви писах напред. Това е всичко по този въпрос за сега.

Като се прибирахме след обяд, в пощенската кутия намерихме вашето седмо писмо от 28.01.1993. Много се зарадвахме естествено, Нени ви благодари за лепенката. Днес пак стана горещо - 32°C е и той влезе във ваната на хладно. Там като че ли ни е по-лесно, отколкото да ходим на плаж, защото слънцето е много силно като се облещи на пясъка; ходене, обличане/събличане, ритуали – не е като на къмпинга: като изскочиш от палатката и да се бухнеш направо в морето. Тук първо трябва да търся място за паркиране на колата; че това пък е под час и с определено за престой време, защото не може дълго да се застояваш на един паркинг. Изобщо много е усложнена процедурата с ходенето на плаж, пък и във ваната е по-сигурно – поне акули няма там! Онзи ден гледахме делфини, бяха излезли много на плитко, почти на брега. Тук из водата се намират всякакви твари, но като че ли от акулите най-много ни е страх. Мине се не мине и току някой ще изпищи, че му няма я кракът, я ръката – акулата закусила в това време с тях…

Аз на 21.01.1993 ви пуснах едно писмо и на 12.02.1993 друго (нарочно пак пиша точните дати, че да се ориентирате по тях). По план утре ще изпратя и това – дано всичките да се получат, за да няма прекъсване в реда на събитията и празни места в историята.

Майко, Илиян зъболекаря ми беше подхвърлил преди, че има намерения да отваря негов частен кабинет и иска да те вземе да работиш при него. Попитай го при случай и ако имаш желание – отиди, но само ако ти се работи. Ако ли не, стой си у нас – зер и там работата край няма. В случай че имате нужда от пари ще се опитвам да изпращам по някой и друг долар - при високия курс спрямо лева, сумата все ще ви помогне с нещо. Плащат ли редовно наема от Искра тези хора? Виждам, че цените на всичко са станали страшни. Заплатите поне мръднаха ли малко и те нагоре или стоят в точката на замръзване? Захари онзи ден ми пише, че той бил станал член на Комисията по приватизацията и аз можех да стана директор във фирмата им на неговото място, а пък Женя да отиде при него като секретарка с компютърните си умения. За жалост обаче много късно станаха тези промени и ние ги изтървахме. Вероятно ако всичко в България се беше развило поне с година-две по-рано, още щяхме да сме си там, без да се чудим как да се борим и оцеляваме тук на края на света. Остава да се надяваме, че при вас, както и при нас нещата ще се подобрят и благата ще потекат към всички ни като един пълноводен поток (да не вярваш)...

Пак пиша – аз и в предните си писма съм споменавал това. Ако има някакво лекарство за Божи, пишете ми да го изпратим. Не е лошо в следващото писмо да ми напишете каква му е диагнозата на латински. Тук има българин – лекар, практикуващ занаята, защото е роден тук. Ще отида да попитам него за някакви хапове. Иначе да си лекар тук, дошъл от някъде на майната си и да работиш като такъв, граничи с абсурда. Имаме един хирург (и той е българин), който дълги години е работил в Либия, жена му е актриса. Те са избягали преди 4 години през Австрия и от там идват тук в Австралия. Но той още е на безработица, завалията. Разрешили са му само от време на време да води някакви упражнения и лекции по неговата специалност в Университета, но под пряк контрол и наблюдение от страна на местните. И нищо повече. Дъщеря им тази година завършва режисура тук, а сина им е още в училищните класове. За тях пътища са безбройни, защото са млади и имат тукашно образование. Но за него вече всичко е свършило като възможности, за жалост...

Телевизорът, който беше у нас, работи с антена за първа програма - за Градище или Петкова нива. Той има само един вход и дори някакво парче кабел да му се пъхне, пак трябва да работи, но може би оттатък в спалнята или в хола, където сигналът е директен и по-силен. Ние винаги сме го гледали на 9-ти канал, а вашата антена е за 11-ти. Мисля, че самият телевизор трябва само да се пренастрои на съответния канал. Аз помня, че на времето голям зор видях докато го разбера как става, но не е невъзможно. В книгата му трябва да пише инструкции по този въпрос.

Отнесени към долара, като чета за цените в България, виждам че са започнали да се нормализират. Тенденцията е в цял свят да станат едни и същи. Тук българското овче сирене е минимум $4.80, а местното е $2.95. Всичко ще си отиде по местата като стойности, стига само доходите на хората да се повишат и да се изравнят с покупателните способности на останалия свят.

Дано писмото ми изпревари идеята ви за изпращане на нещо насам, че един път е срамота, а от друга страна – смешно. Нищо друго не ни трябва, освен нещата по-горе, които възникнаха като чисто мои и лични, вероятно доста налудничави идеи. Аз, ако има нещо належащо, ще ви се обадя да ни го пратите - не правете излишни пощенски разходи. Трупайте настрани и с парите отидете на море, някъде на планина или пък си ги спестявайте за тук - един ден като затръгвате с дисагите за Австралия, ще ви дойдат добре дошли…

Целуваме ви: Нени, Женя, Ангел