Скъпи и обични родители наши; мили бабо, дядо, прабабо и прадядо… Драги слушатели, почитатели и най-обикновени читатели – врагове и приятели!

07.08.2021 – Въпреки огромната си заетост, която ме очаква за днешния, иначе прекрасен съботен ден, реших все пак по-изпървом да положа началото и на следващото си експозе в още по-ранния му сутрешен час (за светлото начало на деня говоря…), пък тогава вече да запрятам ръкави и да се потапям в тинята и у батака. За днес е предвидено да се фугират плочките, които налепихме с Желязко през миналите почивни дни – работихме ги плътно и двата таман, а той даже започна още от следобеда в петък. “Майсторът” обаче не ни хареса нещо майсторлъка на бетонната площадка, която отляхме преди няколко месеца с наш Цецо “КумецО”. Та се наложи тук-таме да се попрестъргва малко отгоре по челото, където бяхме оставили по-високи хълмчета и баири. Желязко има специална машина с диамантен диск, която се връзва и към една индустриална прахосмукачка – уж да не се вдига много пепел, ама според мен тя прави повече шум, отколкото да смуче пепелака, който се вдига чак до небесата при тази толкова противна подготвителна дейност. С това приключихме в петък вечер, а в събота почнахме на чисто и най-вече на равно, за да не ни се объркват нивата на плочките. Вечерта на майсторската софра бяхме само двамата с него, че Даниела ходи на концерт с една нейна приятелка – по принцип вторият билет беше предназначен за мен, обаче по съвсем обясними причини участието ми в този културно-музикален форум беше възпрепятствано и аз си останах в къщи да се оправям с майстора – салатки рязах, мезенца кълцах, питиенца разливах и т.н. По-внушително тържество направихме обаче в събота вечерта, когато с Желязко изнесохме едно импровизирано шоу от сборни стари шлагери и китка мръсни песни – хем пък това се падна и баш у най-забраненото време, когато според санитарните власти не е трябвало да имаме дори и гости по къщята си. Същият ден следобеда влезе в сила някакво идиотско запрещение и кочите глави тутакси заключиха живота на човеците зад вратите на домовете им, поради появата на няколко изолирани случая от вирусната ковидна епидемия, станала вече толкова модерна и популярна напоследък – почти колкото “Всяка неделя” и “Семена в браздите” от ерата на соца. През седмицата аз продължих да ходя най-уставно на работа, обаче останалият народ не можеше много-много да мърда и да шава свободно около орбитата си – полицаите вардят най-зорко и глобяват на място и повсеместно за неспазване на инструкциите, спуснати свише, но аз лично не съм имал срещи с подобни низши твари и униформени бранители на режима. Възбраната уж трябва да падне утре следобед, но не е изключено и да я продължат, тъй като постоянно изникват разни заразени индивиди с Ковид-19. Разправят по радиоточката, че лабораториите изследвали средно по 50,000 души дневно, но непрекъснато тръбят да се проверяват повече хора и съответно да се ваксинират. В тая человеческа мелница минават и здрави, и болни, и такива дето не са и чували даже за някакви подобни вируси. Който малко е настинал или случайно има хрема, влиза в задължителна 14-дневна карантина. Доказано е вече, че въпросните PCR-тестове откриват всякакви вируси, а не само един, който бил уж е опасният. Така покрай сухото изгаря и мокрото, най-образно казано. Като пример и достатъчно красноречив аналог, тук мога да посоча как един предполагаем и нищо неподозиращ субект, който просто се е просрал през нощта от някаква вкисната храна и го е хванал яко дрисъка, да бъде тутакси обявен за болен от дизентерия и насила да го натикат в интензивното отделение за последващото му третиране – клизми, промивки на черва, тапи в гъза и т.н. С болка на сърце и дълбока мъка в душата си признавам, че борбата на всички ни с това идиотско и изкуствено създадено положение е напълно отчаяна и ужасно неравна: хората излизат на протести, те ги разпръскват с ледена вода от пожарните маркучи; направо няма спасение от тия изроди. С вирус или без него, онези от горе си провеждат акциите по строго установения сценарий, а пък ти върви се оплаквай и на арменския поп ако щеш; вече не знам къде ще търсим избавлението си от тоя ад– само Господа, наш и всемогъщий Бог може да ни помогне и то ако евентуално така е решил. В противен случай всичките сме в кюпа, до второ нареждане или до доказване на противното…

Другото голямо събитие, което през този период отбелязахме с огромно и подчертано задоволство (макар, че пак “задочно” и от доста далечно разстояние…) беше поредният кръгъл юбилей на нашия скъп татко, дядо и прадядо, който онзи ден удари 90-те си лазарника и смело подкара своята следваща десетилетка към столетието (навръх 01 Август, ако трябва да съм и малко по-специфичен). Намеренията ни по този светъл повод бяха коренно различни, имайки огромни мераци за едно поредно завръщане в Родината и отпразнуване на събитието баш на деня, както му прилича и както се полага за такива и подобни случаи. Добре ама сега с тези сурови мерки и идиотски ограничения можем да ходим единствено по обиколки в очертанията на щата, при това само ако такива и подобни маневри на човешка маса и гмеж са официално разрешени от властимащите силни на деня. В настоящия момент обаче, най-развълнувано и точно на това място, в следващите кратки редове искам да поднеса на моя мил и роден татко първо личните ми благопожелания основно за здраве и дълголетие, като към тях прибавям и тези на всички останали членове на разширената ни фамилия. Както разбрах впоследствие, любимите му внучета едно по едно (макар и с малко закъснение…) вече са поднесли своите сърдечни поздрави към него, а пък докато и малкият Ангелчо почне сам да казва “Happy Birthday, дядо!”, ще трябва да изчака още известно време. За сега той издава само някакви откъслечни радостни звуци и бръщолеви нещо на негов собствен език, който никой друг не му разбира. Още един път – честит рожден ден, скъп и свиден татко наш! Бъди спокоен за всички нас, твоите чеда – ние те обичаме безкрайно и няма ден, в който да не мислим за вас двамата с майка. Целуваме те и те прегръщаме най-силно и горещо! – бъди честит; да ‘илядиш, че и да подминеш, както се казва в такива тържествени случаи и вълнуващи моменти...

Нека обаче сега да продължим със злободневките и другите сърцераздирателни теми от тази част на света – толкова отдалечена от всичко останало, сякаш ти се струва, че не е реалност. През тези няколко дни Неничко си е все из тях и докато не са могли да скитат нагоре-надолу, направили с Меган един малък ремонт в къщата. С него ни предстои да извършим и една съвместна дейност, но то ще е чак като се завърне от обекта следващия път. Около басейна в двора имат някаква стара ограда, която те искат да сменят – не че ѝ има нещо, но според описанието му, коловете ѝ малко се клатели и като цяло не била достатъчно “модерна” (тук аз тутакси усещам привкус на жена, щото на един нормален мъж изобщо не могат да му минат подобни мисли през акъла – хеле пък да ползва понятия и купешки думи, като тая “модерна”, например; нали съществуващата оградка върши работа – какво им трябва повече). Е, да де, ама не-ее: сега те щели да слагат там стъклени панели, които между нас казано действително изглеждат много красиво и особено пък “модерно”, но само когато ги гледаш отстрани и докато са сухи – иначе, като се пръскат и плискат постоянно с водата от басейна, непрекъснато трябва да тичаш подире им с парцала да ги лъскаш и забърсваш. В противен случай засъхват на вади и всички химикали, с които третират тези водоеми остават да личат на слънцето – все едно гледаш повръщаното на някоя пияница пред селския хоремаг (особено ако нещастникът само е пил и се е наливал с плодова ракия без да яде някаква салата за мезе). Ама щом им се слугува, нека да си го направят, както им е по мерак. Та, именно заради тази по-тежка и стабилна ограда, с Нени трябва да излеем отдолу една бетонна основа, върху която после да се монтират коловете на новата. И нали аз съм голям специалист вече в строителството, та ще отида да му дам едно рамо в тази несвойствена за него дейност. Той ще докара пясък и цимент, аз ще подсигуря лопатите и за един ден би трябвало да втасаме с всичко. Понеже нашият щял да изхвърля рамките и панелите на старата ограда, аз пък ще ги натоваря за другата къща, с които ще преградя достъпа към езерото – в момента там няма нищо и е малко опасно, особено за малки деца. Като му дойде времето, ще взема пак ремаркето от Бранко и с джипката на Даниелчето ще ги дотътрузим до нас – все едно от Плевен да ги карам в Габрово, по смисъла на разстоянието съгласно местните географски атласи на релефа.

Онзи ден поръчах едни части за колата на Даниела, които ще идват от съседна Турция. Влязох във връзка с някакви тамошни производители (единствени по рода си, занимаващи се с подобни продукти), преведох им парите в европейски валутни единици и сега си чакам стоката. Тези дни Ванеса работи от вкъщи поради запрещението да се пътува. Те най-после намериха подходяща квартира с Бела и седмицата след Богородица ще се местят да живеят двете в Бризбън. Жилището е голямо, с 3 стаи, двоен гараж за колите им и малко дворче на първия етаж. Ще плащат по $520 седмично, ама като си разделят масрафа помежду, та не е чак толкова зле. Иначе навсякъде ще ходят пеш, защото всичко е много близко и наръки – все едно да живееш някъде по бул. “Мария Луиза” или над р-т “Гамбринус” (бившият…), а да работиш теляк в Централна баня или на колбасарския щанд в Халите; нещо таквоз…

21.08.2021 – Едва днес (пак събота…), успях да сколасам на нова сметка да седна зад писалищната маса в тъмната килия, за да предам морално остарелите си вече “новини” от последните две седмици на мълчание от моя страна. И това отново става единствено благодарение на Даниелчето, което за пореден път ме изведе от мрачната и рутинна действителност на ежедневието, та ме докара пак в нашата любима Noosa, където от снощи сме на бивак в една почивна станция (не-не, тая не е на Профсъюзите, нито пък на някое министерство – предназначена е за най-обикновени човеци, стига те да са платежоспособни обаче, подчертавам). Тя пристигна тук още по обяд и пренесе покъщнината и съответните хранително-питейни провизии от нас с нейната кола, а аз се дотътрах директно от работа едва привечер, след като цели два часа се влачих в интензивния петъчен и особено пък надвечерен трафик. По същия график, само че в обратен ред ще се придвижваме и обратно към дома в понеделник – аз в тъмни зори трябва да се върна на работа в Бризбън, докато тя по някое следобедно време ще се изнесе към нас. Така или иначе, нашият пансион започна още снощи, като за днес имаме планирани и няколко културни мероприятия от особено важно стопанско значение – цяла заран ще обикаляме дюкяните от престижната верига, предназначена изключително за вехтошари и събирачи на боклуци като мен самият, в което свое много тъмно дело, аз доста успешно въвлякох и моята, иначе толкова светла и лъчезарна Даниела. След обяд пък ще се поразтъпчем из района, белким изгорим по някоя и друга телесна калория от хилядите излишни, които набавяме всеки път, когато седнем на софрата.

Разказът ми сега ще започне почти от там, където го прекъснах на предишното комюнике – гледам, че са минали точно две седмици от тогаз. След като най-съвестно положих точката в края на изложението си, отново навлякох дрипите по себе си и отидох да се забавлявам и развличам с най-разни дейности по онази къща – толкова приятни, та чак ти иде да се хвърлиш под влака от “приятност” и особено пък от “забавност”. Бях поръчал в един магазин 4 торби със специален цимент за фугите на новите плочки по пода, които положихме неотдавна с бае ви Желязко. Понеже дюкянчето се намира в непосредствена близост до тяхната колиба, та го помолих барем да отиде до там и да ги прибере, пък аз вечерта се отбих до него да ги натоваря към обекта. Принципно това трябваше да бъде негово задание, което да извършим съвместно през почивните дни, обаче по това време се намирахме все още под ключ и той не посмя да пътува надалеч извън очертанията на резиденцията си. Освен това, на него му предстоеше служебно пътуване до България, което той по никакъв начин не искаше да осуети поради неспазване на някакви официални възбрани и други ограничения от страна на властта, които аз лично не съблюдавам чак толкова стриктно – да не кажа даже ‘ич, понеже не ми пука ни за онези, у които е сега властта, нито пък за другите, които тепърва има да се борят за придобиването и усвояването ѝ. Както и да е – предната вечер аз си натоварих стоката, оправихме си сметките и в съботната сутрин запретнах ръкавите, докато пък той във вторник излетя за Татковината с нашите сърдечни благопожелания към народ и Родина, наред с хилядите ни заръки и препоръки: да не харчи безогледно, да не пие много и да не се хвърля като шаран на всяка първокласна тротоарна уличница или връз някоя второстепенна улична тротоарница, щото пък той си е и ергенче, де – щастливо разведен вече от сума години и още по-щастлив дядо на три внучета, да ни е жив и здрав...

Та, разбърках си кашата и почнах да фугирам плочника – бавно и тъжно, методично и механично, което като цяло не е чак толкова противно “забавление”. Миенето обаче после на самите плочки е ужасяващо и единствено по-интензивното търкане с гъбата води до някакво частично избавление от проблема. С тази деликатна дейност се занимавах кажи-речи до късния следобед, до когато вече нито коленете си чувствах, че си бяха където са им местата съгласно Божията нагласа на человеческите форми, нито кръста, ни ръцете, лактите, раменете, че и всичко останало по телосложението ми (и което беше останало за усещане в мен). Бях се превърнал на машина, по-скоро в робот и незнайно как продължавах все още да се движа, сякаш като по инерция или задвижван с пружина. Независимо от всички неудобства и перипетии през дългия, сякаш нескончаем ден, работата беше свършена точно както беше предварително запланувана – вечерта ударих ключа и напуснах обекта физически сломен, но пък иначе душевно удовлетворен от добре свършената работа. След кратка почивка за отмора и сън, последната продължи и на другия ден – ако че беше неделя и по закон Божий един нормален човек ходи на черква, за риба или се излежава в кревата барем до обяд; яде едни палачинки със сладко от вишни да речем и пак си ляга, този път с книгата в ръце; няма бако таквиз филми при мен – работата е на първо място, пък тогава вече идват и останалите социални привилегии. Та, както вече казах – за неделния ден бях отредил малко по-пипкава дейност, приключването на която щеше да ми отвори фронт за купища други, които бяха възпрепятствани до този момент.

Преди много, много седмици и месеци (а може би вече и преди година време да е било…), заради компресора на климатика бях изградил с някакви остатъчни бетонни плочки две “стъпки” да ги наречем (или стъпала…), върху които да стъпят основите на металната му кутия. Нарочно ги бях повдигнал на около една длан от земята, за да отсоча въпросния компресор от пода, където се събира вода от дъждовете, кал, листа и други боклуци – тогава още и през ум не ми е минавала идеята за навеси, покриви, допълнителни пристройки, плочници и тем подобни щуротии, които напоследък станаха факт и се превърнаха от мечти в най-реална действителност. Със затварянето обаче на пространството, сега този агрегат остана на сушина и тези стъпчици отдолу му бяха напълно излишни, но така или иначе те вече бяха там, компресорът беше монтиран връз тях и наш Цецо отряза тръбите за газта точно до там – никакво последващо мърдане не е възможно вече, освен съвсем малко настрани, докато кютюкът от горе се намести и заеме строгите си геометрични форми така, че с естествената си кривина да не дразни много очите на експерта. Докато се гъзурчихме с Желязко по новия плочник, успяхме да повдигнем компресора във въздуха на едни дъски с цел да се освободи площта под него, та да могат и тези фундаменти да се облекат със същите плочки – едва някакви си два пръста аралък имаше под тях. Това именно ми беше задачата за деня – кроих всяка плочица сама за себе си, лепих я поотделно, после пък фугирах между тях (в позиция легнал по корем и леко настрани – ту на едната, ту пък на другата; досущ като на плажа в Лозенец, когато задължително трябваше да се изпека и под мишничките, че да не ме хваща проклетата ангина през зимата). В тази легнала поза като за колоноскопия, облепих въпросните стъпала – е, колко пъти ставах и колко пъти залягах не съм ги броил, но това бяха едни многократни движения от свободното съчетание; този път не с топки или бухалки, ами с плочици. Рязах, пилих, престъргвах – всяка една беше с различен размер и всяка една беше уникална за себе си, а наредени вече една след друга, образуваха сравнително по-стройна редичка и някак си заплескаха криворазбраният ми и неграмотен дюлгерлък. Цял ден се пинкях и гъзурчих с тази дейност – до това време вече вътрешният под беше напълно изсъхнал след фугирането на плочите, та му ударих и един маркуч по челото – с четката за дъски го излъсках до блясък и изпъдих окончателно водата (която поради нашите нескопосани бетонджийски ръкоделства с Цецо, последната се стича навътре към къщата, вместо да бяга навън към вратата, но това са подробности – там такава шуртяща вода никога няма да има, освен ако не падне покрива отгоре и дъждът не започне да вали направо вътре; това вече ще бъде сериозен проблем, опасявам се, но да не мислим за такива страшни потопи сега – нека да гледаме малко по-ведро на нещата). С измиването на плочките, дейността ми в тази част на обекта приключи, паралелно с което денят съвсем превали, насочвайки се стремглаво към по-тъмната си част – а това недвусмислено беше и сигналът за отбой – каквото успях, направих; всичко набелязано и всичко онова, което бе по силите ми, че и малко горница биля…

Работната седмица в служебен аспект не беше кой знае колко заета и този път нямаше голям юруш около мен. Оборудването на първата прототипна влакова единица за сега върви сравнително гладко и почти вече приключва. Появяват се отделни дребни промени и корекции в документацията, които аз своевременно отстранявам и отразявам като изменения, но общо взето не съм имал някакъв непосилен зор в тази посока, на каквито бях свидетел в неотдавнашното минало – досущ като при приключване на плана за тримесечието в края на годината; спомените ми от добрата стара “Електроника” ще ме съпътстват вечно или поне дорде не приключа напълно със земния си път. Вечер не съм оставал до късно и обикновено се прибирах в къщи по-навреме. В една от вечерите ходих до Неничко – той все още си беше в къщи, преди да замине обратно към обекта. С него взехме окончателни решения и набелязахме мероприятия за една наша съвместна работа в задния им двор. Там те имат басейн, но оградата около него е остаряла и на места се клати. Та искат да я сменят с по-модерните стъклени панели, а старата ще я изхвърлят. Вместо това ще я взема аз, за да я монтирам долу покрай езерото, защото там в момента няма нищо и ако някое дребно келешче вземе да се засили с тротинетката си надолу по стълбите, ще се намери направо в езерото, защото няма какво да го спре. Принципно това място трябва да се обезопаси, но до сега не бях мислил и по този въпрос. Ама ако тези оградни панели ми дойдат максул, един ден ще ги монтирам по ръба на стената, че да стане мястото уж по-безопасно съгласно стандартните норми и постановления в държавата. Докато бях при Меган и Нени, поиграхме си малко и с Ангелчо – той вече се мъчи да пълзи, изправя се горе-долу на крачета, ама нали и дупарата му дип натежава, та гледа повечето да седи на нея, вместо да ползва собствената си тяга за самостоятелно придвижване по пода. Обаче ако го изчакаме още само няколко седмици и той направо ще литне до това време – тогава вече ще трябва да го връзват с въже, за да не го изгубят някъде из нишите на огромната им къща. Нени е замислил много мащабен ремонт – разширяване на едната баня, после цялостен бояджилък на стените – вътрешните, както и външните по фасадата. А това е огромна работа – за отвън майсторите трябва да слагат скеле, защото е високо и не може да се стига с ръка. Правят сметка да слагат и нова ограда отпред, с автоматична плъзгаща врата, ще променят и сега съществуващия навес, който да поеме двете им коли + огромната каравана, която също е на съхранение там. Ама да е жив и здрав да работи яко, че да изкарва добри пари, с които да посрещне тези насъщни и насрещни масрафи – хиляди ще потънат и там, но пък иначе ще им стане много хубаво; нали всяко добро начинание е оправдано, само по себе си...

Така дойде и следващата събота, която отнесена спрямо днешната пък, може да се нарече вече “миналата”. Аз и за тогава бях набелязал сума дейности и мероприятия, макар и не така изморителни, но пък също толкова важни и неотложни. След като подът вече беше напълно готов и върху него остава да се нанесе само едно консервиращо лаково покритие, на дневен ред дойде да се справя и с ъгловата стена около малкото прозорче, която остана да се боядиса. От Неничко бях взел една кутия боя, останала му от някакъв негов междинен ремонт и която не му трябваше. Размесих я с малко циментово лепило за плочки, съгласно безценните съвети на другия майстор Бранко (академик и гуру в строителния бизнес с подръчни средства и вторични материали), с цел да се получи леко грапава повърхност и да изглежда като по-груба варова мазилка, вместо повърхността да е гладка като стените вътре в стаите. При нанасянето си, така подготвеният маджун от много финия пясък в лепилото остава на малки пъпчици, които добре имитират мазилката. Преди това обаче се потих с отстраняването и ликвидирането на една ненужна вече чешма, която беше слагана там допълнително. Предната вечер ходих до железарията да взема една тапа, с която да запуша едната страна на тетката под мивката в кухнята, от която някога е било правено разклонението за този външен кран. Докато вадих, дърпах и скубах тръбата, разбих готовата вече облицовка на външната стена – та хайде, пак я замазвай, гипсове, шпакловки и т.н. Това малко ме забави, а пък и дупката която зина отвън не можа хубаво да се запълни и заравни. Нанесох две ръце от въпросната каша, обаче остана да личи и това сега ми вади очите, но ще си го търпим – от толкова много старание, та на края го преяде майсторлъка; “предубрихме” го, както вика на бачо Гьорги баща му. С тази малка стеничка се бъзиках почти целия ден, на края лакирах и стъпките за компресора, които облицовах предния ден. Исках да го сваля вече долу от дъските и да си стъпи окончателно върху готовите стъпала. За това пък ми помогна Даниела – нагласихме линиите, подложихме отдолу гумени тампони да не вибрират и зъзнат ламаринените ѝ капаци по време на работа и кутията му си застана на определеното място во век и веков, амин…

В неделя сутринта, навръх честването Денят на Пресветата наша Богородица, с Дани ходихме на църква. Този път отидохме в македонската, която е значително по-далеч от нас, но сърбите са в ремонт и службата им сега се води в един импровизиран салон, вместо от олтара на черквата. Каква беше приятна изненадата ни обаче, когато прекрачихме дверите на Християнския дом на нашите бракя македонци – амчи ти влизаш сякаш в истински Божий храм, бре! Всичко е така добре изписано и прясно, сякаш до онзи ден някой е изографисвал стените и таваните; направо като в Атонския манастир. Службата също беше хубава – по принцип се води от един малко по-възрастен свещеник, а на клира пеят други трима мъже, но действително доста тържествено и успешно (може би самите те да са някакви певци, защото певческите им данни бяха просто завидни). А пък не е изключено младият свещеник, който до известно време водеше службите, да е минал на някаква по-задна позиция в йерархията – ние навремето познавахме момчето, ама и баят години минаха от тогаз, та не си го спомняме вече кой беше и как изглеждаше на външен вид. Така или иначе, уважихме големия празник и се прибрахме. За вечерта бяхме канени на курбан у бачо Гьорги и Данчето, които по традиция всяка година организират за всички нас. Мероприятието беше планирано да се проведе масово и на открито в един парк, както винаги е било преди да ни нагази пандемията, обаче сега с тези крути мерки, по парковете разрешават събиране на хора само до 10 души; същият капацитет трябва да се спазва и за моабет в къщи – повече от 10 човека на една софра не могат да сядат; говеда! Ние се пришихме към тяхната организация и винаги подсигуряваме някаква скара за онези, които пък по една или друга причина не ядат курбан чорба. Даниела обикновено прави баница, пече по някой млин и така кооперативно и с дружна подкрепа посрещаме празника. Миналата година нямаше такава организация поради насилствено наложените ни ограничителни мерки, по-предната пък ние бяхме в България баш по това време и не сме участвали в този мирянски форум. Тазгодишното му издание се проведе в доста ограничен, по-скоро опестен състав и на “закрити врата” така да се рече, защото се събрахме малко инкогнито у бачови Гьоргюви, ама това не ни попречи да откараме моабета пак до среднощ. Аз след черква ударих и една четка само с боя (последен слой) на стеничката, с което на бърза ръка приключих работната дейност за деня – нали беше и празник, все пак. Турихме по един кат нови дрехи и ето ни на моабет.

У Жоро и Данчето ние винаги си изкарваме добре и приятно – там всеки път настава голяма веселба. Заедно бяхме и с други наши общи приятели и беше много весело. Аз бях омесил една каймица за кюфтенца, които опекохме там на място, Даниела пък пече зелена баница, която този път се получи извънредно много успешна (и то защо, мислите вие? – ами защото без да иска беше изтървала, завалийката, олиото, та стана мазна и сочна като на циганките от Женски пазар; това е единственият мой еталон и критерий за баници и за бюреци – както и на момите от “Минерални води” в Габрово, разумява се).

Така тези две седмици поминахме с настоящето – сега чакаме уж да дойде бъдещето, та да видим ще я бъде ли нашата или напротив. В сряда Ванеса и Бела се нанесоха в новата си Бризбънска квартира – Даниела не е на работа тези дни, та ходи с тях да им помогне с пренасянето на багажа. Апартаментчето им е напълно обзаведено, така че няма нужда от примъкване на покъщнина, гардероби, кревати, хладилници и печки – там си имат всичко, включително и малко дворче с маса, столове и чадър; в комплекса има и басейн, та видимо всички са щастливи и доволни от досегашния развой на събитията. Дано добър да е Господ за всички нас, че и занапред да продължим с добруването и добрините си…

18.09.2021 – Пропускам вече няколко поредни съботно-неделни дни, единствено в които мога да драсна някой и друг ред в нескончаемия си дневник. Причините са много: уж обективни, ама повечето субективни; хем лични, както и обществени, може би дори политически, само без финансови (е, поне за сега, де – за слава на Небесата, финансовият ни гръб е обезпечен; да видим до кога ще е така…). Всеки път в плановете ми на първо място беше списването на стенвестника, обаче се заредиха такива напрегнати и динамични времена, че до писма и статии просто не успях да стигна. Едва в днешната ранна съботна утрин облаците над мен се поразсеяха, та преди да ми почне бригадирската смяна на строителната площадка, сега ще ви запозная с всичко онова, за което не е ставало дума преди това и е било пропуснато в строгите ми хронологични хроники – де умишлено, де пък случайно…

След като изкарах трудовата седмица в службата, следващите почивни дни бяха определени да помагам на Неничко в изкопаването на една траншея около басейна в двора им, където нарочен майстор щеше да идва да им прави нова ограда. Още в четвъртък вечерта натоварих джипката на Даниела с остатъците от цимента, които бяха почнали да се втвърдяват от стоенето им в гаража без да се ползват. След изливането на плочата, която правихме с наш Цецо хартисаха 8 торби – какви сметки бях правил тогава, дали много бях купил, дали пък ние малко натургахме в бетона, ама от този обект реализирахме сериозна икономия от близо половината количество. Е, после се чудех защо отгоре плочата се рони като трохите на сухар – вероятно малко постничка я бяхме оставили, но пък Желязко изля отгоре ѝ няколко кофи със специален запечатващ разтвор, който скова всичко по повърхността, та и една песъчинка после не можеше да се откърти. Думата ми беше, че предложих на Нени този материал, който на мен едва ли скоро щеше да ми дотрябва пак и от страх хептен да не се ягмоса в гаража, решихме да го употребим, пък аз ще си купя нов, когато тръгна да лепя камънаците по дувара. Нахвърлях лопати, кирки, инструменти, налях бензин и на другата заран още в 05:30 се подпътих за работа. Преди това обаче трябваше да мина през Бранко и Ваня, че от там да закача неговото ремарке, с което да пренасяме пясъка, да изхвърляме боклука и т.н. Вместо директно в офиса, отидох първо при Нени да разтоварим материалите и да оставя ремаркето пред тях, защото от там, вече заедно и с двете коли отидохме при някакъв негов авер, който се занимава с автомобилни ауспуси, тръби, гърнета и други подобни дейности. Искахме да сменим оригиналната изпускателна система на джипката с нещо по-така, дето гърми и пращи все едно, че караш танк. Оставихме колата на Даниелчето при тоя юнак да ѝ оправя “звука”, а Нени ме закара на работа – до това време вече часовникът показваше 08:30 и него ден работната ми смяна почна с известно закъснение. През деня те с Меган щяха да ходят за нещо друго в същия район и междувременно следобеда той прибра колата готова, а привечер дойде с нея да ме вземе от работа – нашите сложни комбинации и варианти с множество разклонения граничат единствено с тези на великия Остап Бендер...

Докато все още беше светло отвън, отидохме в двора на оглед и вземане на първоначални мерки – Меган се занимаваше нещо с малкия, та ние рекохме да използваме времето за нещо полезно. Стана ясно какво има да се прави, свалихме панелите на старата ограда, извадихме няколко плочки и с това дадохме началото на строителния обект – после мръкна и се прибрахме в колибата. Ангелчо снове напред-назад като мишка - само ходи да дърпа столовете и ги тътри по пода на където му скимне. У тях дъските лъщят и греят от чистота – той най-старателно им обира праха навред като с парцал. Вечерта го къпаха в едно корито – понеже нямат все още подходящи условия в баните (нали и те подлежат на ремонт), водните процедури по хигиенизацията му се извършват на масата, на която пък се и хранят (след постилането ѝ със съответните найлони, пешкири и подобни превантивни мерки за съхранение на политурата). А той от своя страна смята, че това му е басейна (или че се намира на плажа…), макар с по-малък размер от истинския и навред подгизва с вода, докато го изкъпят в тясната ваничка. На края “кървавичко” си изяде кашата, грабна шишето с приспивното мляко и се отнесе – та чак до сутринта.

Надницата ни започна да тече още от най-ранните зори на следващия ден – в 06:30 вече бяхме строени в две редици, барабар с кирките и лопатите - пошепнахме “Ура!” и вдигнахме знамето. Нени беше взел назаем една ръчна количка, та която пръст изкопаем от траншеята, караме я с нея чак до отпред и веднага я товарим в ремаркето. Докъм обяд изкопът беше готов, нахвърляхме още боклуци отгоре до канатите, които чакаха удобен момент за изхвърляне и заминахме на тяхното градско бунище. Там обаче ползването му не е безплатно, както при нас на Gold Coast и за товарът от около 700 кг ни обрулиха със $60 такса – на влизане те теглят на един кантар, после на излизане също и за разликата плащаш като поп. По време на разтоварването обаче, специално на пръстта от ремаркето, аз някак си замахнах с лопатата, изглежда направих някакво неправилно, криво движение и нещо вътре много лошо ме преряза в кръста. Едвам се прегъвах после да редим плочките – ужасни болки бяха! На обяд Меган тури малка софра да се подкрепим, въпреки че нямахме нужда да си пълним шкембетата с излишна храна – ама ние нали да не я обидим, та се нахвърляхме и двамата с моя малък Неничко, като бичета с прясно окосена люцерна. Следобеда направихме и няколко бъркала с бетон, който нахвърляхме в окопа най-отдолу – нещо като пълнеж. Пропуснах да отбележа, че след като изхвърлихме боклука, от там директно отидохме да купим половин кубик пясък с празното ремарке и чак тогава се прибрахме. С този същия едър пясък разбърквахме и бетона. Приключихме надвечер, изкъпахме се, обаче моят кръст продължаваше да ме боли и да не ми дава мира и покой. Меган ми даде някакви хапчета, слага ми горещ компрес отдолу, но въпреки всички мерки онова шибано нещо боли, та чак сълзи ми излизат от очите. Тя беше правила любимата на Нени супа топчета – доста майсторски се справя, отбелязвам с подчертано задоволство. Ударихме по няколко паници още дорде е гореща и се простряхме на дивана да изгледаме един филм - до това време малчуганът отдавна си беше вече легнал. Поиграхме малко преди това, ама на него дойде ли му съня и заспива където свари – на пода, в скута на някой, на дивана, във фотьойла и по принцип навред, където го застигне дрямката.

В неделя сутринта бетонджийската ни одисея продължи – този път вече с повече внимание и елемент на творчество, защото отдолу нивото на разтвора трябваше така да се уцели по количество и по размер, че паветата пък отгоре само да се залепят на челото му и да се запазят равни с останалите от плочника, които не бяха разбити заради изкопа. Голямо гъзурчене падна, хеле пък аз с тоя разбит кръст направо едвам издържах до края – добре че Неничко улови занаята, та и той помага най-активно, миличкият. В ранния следобед втасахме с всичко – измихме зацапаното, изчистихме инструментариума и аз се подготвих за прибиране към къщи. Артъка от пясъка го взех със себе си в ремаркето, защото не Нени не му трябваше, а пък аз щях да го използвам за камъните на дувара. Докато ние работехме в задния двор, отпред на площадката пред къщата имаше други майстори, които се занимаваха с навеса за колите и караваната. Само че тяхната дейност щеше да продължи и през седмицата – те вероятно още не са свършили с този покрив, защото в противен случай Нени щеше да ми изпрати снимки на готовата конструкция.

У нас пристигнах към 16:00 – от там насетне с Даниела трябваше да пресипем пясъка от ремаркето в найлонови чували, за да го върнем изчистено вечерта пък на Бранко. Събрахме стоката в 5-6 захарни чувала, ама пълни до върха – едвам ги привлачихме на съхранение до оградата; измих с маркуча каручката и уж да приключим вече с дейността. Да, ама не-ее – малката пък (нашата този път…), си искала дивана от къщата да ѝ го занесем в квартирата (в Бризбън амчи…) и ако не беше тоя кръст да ме боли толкова много, просто щях да утрепя майка ѝ още на мига, та да се ликвидира въпроса веднъж завинаги с претенциите и капризите от подобен домашен характер, на които тя така охотно ѝ уйдисва на акъла. С други думи, няма разминаване - хайде, влизаме в къщата, разглобяваме проклетия диван на парчета и на отделни възглавници и едвам го насипваме в ремаркето. В същото време започна да вали дъжд – дребен и ситен, но все пак мокър. Че търси найлони да завием дивана, че връзвай с ластици и колани да не се разхвърчат по пътя – въобще: един малък УЖАС, един малък АД!...

Най-после в 17:30 тръгнахме от нас да пътуваме към Бризбън, където ни чакаше Ванеса. Тя междувременно вече беше разместила сама старите и порутени дивани в квартирата, за да стори място на нейния – ние само нанесохме отделните му парчета вътре, а те с Бела щяха да си го сглобяват впоследствие. И от там, най-накрая се понасяме към Бранко да му върна ремаркето – аз съм все още по една камизолка и къси гащи, които Неничко ми подари от неговия реквизит, а навън като дишаш и парата от устата ти се вижда чак; студ, та студ – само дет’ снежинки не прехвърчат. След половин час отиваме при Наталия и Жорко, зетят на Бранко и Ваня; по принцип всички строителни дейности почват и свършват от тази географска точка, защото те правят постоянни ремонти, строят пристройки и принципно там се намира строителното им депо, така да се каже. Същият ден се честваше Денят на Таткото по тукашните обичаи и тертипи, та те по този повод се бяха събрали с децата си и семействата им на малък семеен моабет. Стана така, че и ние им се изтърсихме, барабар с всички останали - от вратата и право на софрата; добре че хората ми дадоха малко дрешки да се понаметна, че инак щях направо да възкръсна в тоя леденик. Прибрахме се у нас по някакво никакво време – а мен кръста продължава да ме къса и хич биля не ми минава.

Седмицата на работа беше малко по-спокойна, поне в първите ѝ няколко дни. Нощно време не можех да спя от болки и едвам се намествах на една страна – уж вземах някакви илачи и мазила, обаче болката не отшумява; до завикване чак стигнах – такова пък чудо не ми се беше случвало, от едно нищо и никакво движение. Трудно карах колата, зор седях и на стола по цял ден на работа – лоша поличба, като сакат бях. Тъкмо ми дадоха да правя нещо в сряда следобеда, аз обаче в четвъртъка не отидох на работа – останах си у нас да лежа цял ден в леглото. Хапчетата уж помагат до някаква степен, ама като им премине действието и веднага почва да скубе нещо отвътре. Така се влачих до края на седмицата, когато болката от кръста се премести надолу към по-дебелата част на кракът – значително по-търпима и с известно облекчение. В петък вечерта след работа заминах на санаториум, уж на балнеолечение да си церя болежките. Даниела беше отишла там още през деня – Дарина също беше с нея, та са си правили двенките компания по пътя. Ние имахме едно апартаментче за няколко вечери, а Дарина се беше настанила в съседен комплекс и през цялото време бяхме заедно. В събота те хукнаха по разни техни, момински пешеходни обиколки покрай плажа, докато аз малко по-умерено започнах индивидуалната си физиотерапия с по-кратки разходки – пак по бреговата ивица, но не на чак толкова далечни разстояния. През деня булките ходиха до съседното село, което отстои на 6 км от нашия бивак – обядвали в една кръчма и по същия път се върнали, докато моята променада беше малко по-кратка, в известна степен “инвалидна”, така да се нарече. Отначало кръстът ме наболваше по-осезаемо, обаче като походих известно време и сякаш болката изчезна. На едно място се спрях да гледам как се приземяват парашутисти на пясъка – изсипаха ги от един самолет и за няколко минути бяха вече долу на земята. След това се върнах на изходната позиция и ударих нагоре по една пътека покрай брега. Там пък се вторачих да наблюдавам играта на стадо китове (всъщност, майка китка с малкото си китче) – по това време на годината китовете мигрират от студените води на полюса, придвижвайки се на юг към по-топлите, където раждат своите малки; после се връщат обратно и така се разтакават нагоре-надолу през целия си живот, докато не попаднат в мрежите на някой траулер, където завършват водния си път под формата на скъпоструващо филе или китова мас. Беше доста интересно – обикновено за подобно шоу се наемат лодки, катери, които отвеждат наблюдателите почти до самите животни. Ние преди години водихме Ванеса на такава екскурзия и видяхме огромните им туловища от съвсем близко разстояние. Когато са в добро настроение, случва се така, че в своята игра китовете се плъзгат под лодката и си отриват гърбовете по дъното ѝ. Но общо взето са предпазливи и умни добичета. Последните често стават жертви на мрежите против акули, които са поставени заради хищниците – уж да не влизат по-напред към плажовете, където се къпят курортистите или пък сърфистите се радват на вълните. И въпреки тези охранителни мерки, които местната власт взема, за да си поддържа жив туризма, всеки път има по някой и друг надъвкан или пък направо изяден с банския костюм – онзи ден стана подобно нещастие на север от нас. Акулата е също като крокодила – това са зверове, хищници, които никога не са сити, даже и в момента, когато стават от “масата”; те никога не спят или пък да ги мързи да ловуват, щото ги е напекло малко слънцето – тези чувства са приоритет единствено на човека. Мисълта ми беше, че добре се позабавлявах, докато гледах огромните риби как скачат из водата и перките им блестят на слънцето – а денят беше повече от прекрасен. Предната вечер аз бях малко изморен – сутринта карах до работа цял час, после се занимавах служебно още други девет, че след това още два часа пътуване, докато се измъкна от петъчния трафик на гражданите от столицата (ние по наше село нямаме чак таквиз задръствания и по принцип се придвижваме по-рахат, обаче столичен’ти много ни пречат на спокойствието – единствени те правят навалица по друмищата прашни). След като почувствах известно подобрение в здравословното си състояние и облекчение на болежките ми в кръста, вечерта направихме едно по-солидно мероприятие – със съответните аперитиви, салати, кебапчета и други гюзлеми; през нощта спах като бебе – отдавна не ми се беше случвало…

В неделя отново хукнахме по разходки – този път по-сухопътни, че покрай брега беше излязъл един много противен вятър и не беше много приятно да усещаме как между зъбите ни скърца пясък. Него ден обаче китчетата се бяха изнесли вече по тяхната миграционна траектория и колкото да се вглеждахме в далечината, където те играха толкова волно предишния ден, сега нямаше и помен от тях. След обяд отидохме на спа процедури в комплекса на Дарина, от които на мен видимо ми стана още по-добре на кръста, обаче болката от там премина в предната част на крака, който почна да изтръпва и продължава да ми създава дискомфорт. Не съм се излекувал напълно, обаче съм на път – надявам се. Даниела продължава да ме тъпче с разни хапове, маже ме и с нейните вълшебни мехлеми, ама аз като че ли от нищо не се повлиявам вече; единствен алкохолът ми остана като по-лечебен цяр за моите болежки – както телесни, така и душевни. След още една неделна вечеринка, аз на другата сутрин тръгнах към работа, а те с Дарина се прибраха вечерта. С това завърши тази наша кратка екскурзионна програма и сега едвам чакаме следващата, която ще е ча-а-ак в началото на Октомври (след други 2-3 седмици, отчетено спрямо днешната дата).