07.03.1996 - Снощи покупката на колелото стана вече факт и Нени е много щастлив от крайната развръзка. Наистина взехме много хубав велосипед за скромната сума от $326. Но аз ще му дам възможност той сам да опише в писмо кое как е и защо. Ще употребя и натиск ако се наложи, докато седне сам да пише писмото. Той сега е започнал едно дълго писмо на баба си Тека в Ямбол, но много рядко отбелязва нещо в него. На края ще трябва и “сила” да се приложи, защото всички вие се радвате само на готовия продукт и крайното изделие (писмото в случая), но не знаете какво ни струва с майка му самото написване. То са уговорки, то са кандърми, молби – да ти се отще от всичко. Но наивно се надяваме, че всичко идва от възрастта – дано като порасне с нещо да се промени, в което аз лично не само че се съмнявам, ами даже не го и вярвам; както и друг път съм казвал: надявам се, моля се дори да не съм прав...

Тази година първото състезание от Формула 1 GRAND PRIX ще бъде в Мелбърн. До сега по традиция в продължение на последните десетина години автомобилната надпревара се провеждаше в Аделаида и то последният й заключителен кръг. Тази година обаче, понеже Мелбърн за първи път ще бъде домакин на най-внушителната спортна проява на четири колела в света, голямото надбягване за още по-големите пари ще започне от Австралия. По този повод от страна на живеещите в района на пистата имаше масови протести, които продължават да се провеждат и в сегашно време, но без да повлияят на организаторите по какъвто и да е начин. Някакъв парк беше разрушен, за да бъде построено състезателното трасе и трибуните за наблюдаващите този голям автоцирк, но въпреки всичките им жалки опити да го спрат, състезанието ще се проведе там, ако ще онези да налягат по пистата и колите да префучават отгоре над главите им. Където играят големите пари, ни Зелени партии, нито Профсъюзи, нито ловни дружинки и социални групировки могат да имат думата. Кучетата си лаят, но кервана си върви. Хората са недоволни, защото действително че голям шум се вдига наоколо, но то е само за една седмица, в продължение на няколко часа през деня. Колите кацнаха онзи ден, даже някои от пилотите си направиха екскурзии из Австралия. Всеки ден се правят тренировки, има и състезания с други коли, парад на стари автомобили, мотоциклети и т.н. Изобщо цялото състезание е една голяма атракция и веселба, на която аз нито веднъж не присъствах в Аделаида, а пък сега хептен – в Мелбърн чак няма да се вдигна да отида. За щастие всичко се предава директно по телевизията и така могат дори да се видят повече неща и по-интересни моменти, отколкото ако съм само на едно дадено място край пистата. Колите за миг префучават покрай зрителите със скорост от над 300 км/ч и на практика проследяване на надпреварата между отделните състезатели почти не е възможна. Докато телевизионните програми предават с помощта на няколко камери, покриват почти цялата писта и снимат дори от хеликоптер. Никакъв по-интересен или вълнуващ момент не може да убегне на опитните спортни оператори. Ако пък междувременно си организираме нещо и отидем заедно с другите приятели на парк или барбекю, хич нямам и намерения в неделя да се забия пред телевизора – аз и догодина съм тук; ако изтърва нещо от тазгодишното състезание, през следващия шампионат ще го предават пак. А пък не съм и чак такъв запалянко, за да си губя времето с това. Може би едно време, когато тези неща за нас бяха мит – да, но сега нали ми се промени мирогледа и социалното положение, много-много вече не се впечатлявам от подобни прояви.

Пишете в писмото, че в България е станало опасно - като на Запад. Е да де, ама тук изобщо не е така, както се представя от радиото и телевизията, особено от украсените “в червено мастило” средства за масова информация. Вярвам на това което казвате и ние действително чуваме потресаващи факти, с които се петни името на Татковината. Но тези криминални случаи по никакъв начин не са сравними със Запада, където цари ред, законност и Полицията следи за всяка нередност. Криминалните прояви са следствие на лоши закони, не еднаквото им прилагане върху всички безусловно и от там пораждането у престъпника на чувството за недосегаемост над ударите на закона. Просто там са създадени такива условия за развитието на тази престъпност. Много рядко тук ще стане някой зулум, та пресата ще гърми и трещи цяла седмица след това. Не че не стават такива неща, като кражби, убийства и т.н., но не се провеждат под такава форма като пладнешки разбойници – и всеки случай не над най-обикновени и случайни граждани. Народа тук си живее спокойно и тихо, яде и пие и си гледа работата, без изобщо да мисли за бомби, атентати и революции. Хем при нас е събрана сган от целия свят – аз съвсем не мисля, че само “цвета” на нациите се е заселила в Австралия. Но Полицията бди зорко, а и хората просто не са такива. Просякът, беднякът, изостаналия и отритнат от света – само той мисли за кражби, пушки и пищови. Тук няма такива хора - не че няма бедни, но те никога не са толкова гладни, че да излязат на улицата и да тръгнат да се гърмят един друг. Социалната помощ е направена и изчислена така, че да стига за най-насъщните нужди – тук влизат бири, цигари, ядене, наем за жилище и т.н. А пък ние и спестявахме от всичките тези средства, за да си позволим екскурзиите на които ходихме като безработни (сега като работим, пу не ходим като че ли…). Австралийците за нищо на света не биха пестили от тези средства, но пък те са им достатъчни, за да си посрещат първоначалните нужди, без да излизат всеки срещу всеки с голи ножове и ятагани. Абе единствената държава на света се казва Австралия. Това някой да ми го беше разказвал щях да смятам, че оня си измисля или че много е чел Маркс и Ленин, та се е побъркал. Но като се види в действителност - търкаш си очите, да не би да сънуваш. И пак на всичката хубавиня има и недоволни хора, пак някои протестират против това общество и социалните придобивки – от цялата работа най-важна е гледната точка и още по-важно: къде човек се намира спрямо нея. Ние позитивно, но наивно гледаме само откъм добрата страна, а листите няма да ми стигнат, ако почна да изброявам кусурите. Като вземеш отвратителният им език например: поне руски да говореха, нямаше да ме е яд толкова. Месото им мирише на нерез, доматите – зулави и пластмасови, като че ли са правени по калъп в “Капитан Дядо Никола”; бобът и той скъп – $3-$4 килото (като на свинския врат), океанът им солен – не се бута. Очите те заболяват като поплуваш малко, да не говорим че е пълен с акули и друга отровна гад...

Продължавам с оплакванията си вечерта от нас. За боба и доматите вече казах. Ами буболечки, мравки, хлебарки и комари – нямат чет; ядат и хапят безогледно. Токът им също не е като хората – остави го че е евтин, ами и 240 V вместо 220 V, както е в останалия цивилизован свят – вземи една Румъния, една Албания, в България, та дори и във великият братски Светски съюз. Имат 5-6 телевизионни програми, но по никоя от тях не дават секс, порно или други голотии - изостанала работа; XVI век! Да продължавам ли още? - въздуха кристално чист, прилошава ти от прозрачност. Няма радиация, няма отровни изпарения, няма олово и тежки метали - за какво живее този народ, не мога да разбера? Абе аз толкова много имам да се оплаквам, че не е за разправяне ама карай. Комай да дойдете и да си ме вземете – не ми се стои повече тука!...

Използвам случая да ви благодарим и за мартеничките. Веднага си ги сложихме и всички ни гледат като извънземни. Ние също получихме няколко от Валя и Сашо. Изглежда че и на тях техните са им изпратили подобни. Сега започвам с по няколко думи да отговарям на поставените ви въпроси, паралелно с вашето писмо пред очите ми.

Първо искам отново да се върна на нещата за изпращане. Ограничете се до възможен минимум - даже и тези черпаци не ни ги пращайте, че ги взел дявола. При тези високи цени на пощенските услуги, вече наистина е глупаво да се изпраща каквото и да е било. Основната причина е, че ние нямаме нужда от абсолютно нищо. Всички тези неща дето сме ги имали по-рано, тук пак си ги имаме и то много по-хубави. Подарявайте, ползвайте вие или продавайте, ако това е възможно. За ракията не съм се сетил да ви кажа и то не че нямаме, но нали е хубаво да имаме още повече – това е стока дето не се разваля и не мухлясва; колкото по-дълго време стои, толкова по-хубава става. Основен недостатък е само факта, че тя не може да се задържи за достатъчно дълъг период и много бързо свършва. А пък на мене, специално за мастика ми просвирват червата от зор и цял се разтрепервам като си помисля, защото съгласете се, че в адската жега на Австралия (ето ви още един кусур – да не мислите, че съм забравил), да извадиш от камерата на хладилника едно потно шише с мастика “на нафталин” и в комбинация с бяла салата “Снежанка” си е направо супер лукс. Това го няма написано в нито една книжка за детски розови мечти; не съм чел и подобни реклами някъде. Но за сега не изпращайте от въпросния артикул, освен да носите малко като затръгвате за насам – но не повече от един бидон 20 л да речем; не се увличайте в по-големи количества. Защото има опасност да стане същото, както когато пристигнахме в Аделаида. Аз нали в дисагите си носех най-различни стоки, но освен тях и 5 кила ракия бях разхвърлял равномерно из багажа – да не бие на очи пред митничарите. Настаниха ни тогава, хладилника пълен, мезета – направо попаднах в Рая! Взех и да се почерпвам от ракията – отначало скришом, обаче един софиянец ме надуши. Взе да се мъкне всяка вечер: “Сипни, вика, Геле една от твой’та габровска ракийка!” и вади една дълга краставица от дипломатическото си куфарче. Абе аз да сипна, ама той повтаря че и затретя чак – брей, че нахални шопи. Краставица и аз мога да туря на софрата, ама с ракията сме кът – не види ли той, нахалникът! И така през вечер-през две се научи да ме посещава с по една дръглива краставичка, дорде на края ракията ми пресъхна – остана един пръст на дъното в последното шише, дето и за порязано не стига. И аз дето си правех сметките тази ракия да ми стигне да изкарам и Коледа с нея, тя кажи-речи замина още през първите една-две седмици – нека три да се е задържала най-много. Майната му – на мене не ми свиди по природа (само колкото натурално съм поел с Габровския въздух за 32-те си години живот, преди да го напусна – Габровото имам предвид, не живота). Обаче в условията на недоимък и остър дефицит откъм някои тясно специализирани деликатесни стоки, ставам някак си малко по-предпазлив (да не употребявам думата “свидлив”, че малко грозничко звучи и не ми прилича на визията). Ставаше въпрос, като ме надушат тукашните хиени, че ми се понамирва истинска българска мастика, може да ме нападнат и последната да има същата зла участ, както прословутата ми ракия при пристигането ни в Австралия. За това ще работим с по-умерени количества за собствена употреба. Добре ама аз като си знам гъза – един напръстник да имам и ще повикам някой, че да си го разделя с приятел. Не ме слушайте какво ви приказвам – аз само се пошегувах (обаче фактът си е факт и истината – истина, майтапа настрана). Ракията, която сварихме със Сашо и Наско неотдавна, щом съм я нарекъл, така и ще си бъде. Тя ми е нещо като оброк - както сме нямали до сега, така няма да имаме и от сега нататък. Каквото сме изпили – това е. Последно съм приготвил малко за комка по Великден и край – ударихме дъното. Дано можем да направим друга, но не вярвам да успеем с повторна подобна организация…

Тук по принцип като вали дъжд не става кално по улиците и тротоарите (още един недостатък на Австралия), защото земята е много силно затревена, особено в парковете и градините. В къмпингите е същото - чисто и приятно зелено. Освен всичко, вече споменах и за относително чистия въздух. Няма огромни заводи и комбинати, бълващи пушек и сажди, по пътя няма прахоляк – така няма и кал.

Сега чета, че пак сте объркали часовата разлика между България и Австралия. Нали се разбрахме, че когато тук е 21:00 (вечерта), при вас все още е 12:00 на обяд същия ден – само с 9 часа сме по-напред. Например когато аз ставам за работа сутрин в 06:00, вие гледате края на “По света и у нас”, само че предишната вечер. Но от сега нататък график на телефонните ни обаждания няма да правим - когато се улучим, тогава ще се чуваме. Ако не успеем един път, ще опитаме пак – не е голяма грижа.

Независимо от обстоятелствата и здравословните ви пречки, и тази година сте почели Зарезанския празник - макар и със стара дата, но пак сте го отбелязали достойно. Аз правилно съм познал, че луканката е от кълцано, не от смляно месо. Хубава беше, но класическата с кимион и чер пипер си остава най-хубава – “Панагюрска” или “Смядовска”; тип “сабя”, а не подкова. Мисля че $14 лв. й беше килото - по нашите пари няма и минута работа. А-аа – чак сега се сетих за името на онова село: Армени! Абе изскочи ми от акъла онзи ден и от тогава все не мога да се сетя как беше. Помня че започваше с “А”, но до там. Цялата география си прехвърлих наум и не можах да намеря правилното име. Но сега вече ще го запомня, а пък вие ако искате се върнете с няколко страници назад и попълнете пропуснатото място с правилното наименование.

Пак пиша за вашия семеен албум – той беше един зелен, малко отровен цвят. Помня го много добре, но в никой случай той не е идвал в Австралия, което е 100% сигурно. Отново го потърсете измежду многото боклуци. Наистина че така стана по-добре с продажбата на апартамента. Иначе голямо тичане и разкъсване щеше да падне, като капак на всичкия ви зор. А пък за това как сте изкарали празниците по Заговезни, вероятно ще разберем в другото ви писмо. Изпълвам се с най-весели и приятни чувства, като си спомня за чичо Николай и особено пък за чичо Тони, с неговите майтапи. Макар и с много задна дата, предайте нашите поздрави на всички тях и специално на леля Кинче. А квалификацията на Албенчето е изключително и напълно правилна, че реалният ни живот в Австралия започна едва когато аз постъпих на работа. Не че до тогава не сме живели, но все пак. Именно по това време купих и колата, а сметката ни беше останала с 2 долара и 43 цента – цифрите ги помня като че сега виждам бележката от банковия автомат. Та от тогава се почна и качването ни по стълбичката на “възхода” така да се каже, от който вече в продължение на месеци не можем да си стъпим на краката, но това е съвършено друга тема...

08.03.1996 – Честит празник, мила мамо! Макар че в условията на съвременната цивилизация (и “демокрация”) тази дата се счита за отживелица вече, тя е останала дълбоко в съзнанието ми още от детската градина, когато изнасяхме представления за майките, от ученичеството и т.н. Тук по този повод има специално отреден празник “Mother’s Day” (Денят на майката) - аз и преди съм споменавал за него, мисля че е в някой от неделните дни през Май. Цял свят празнува и отбелязва признателността си към тези, които са дали нашия живот, отгледали са ни и възпитали, за да бъдем това, което сме в днешни времена. Сега в България, след като 08 Март беше обявен за комунистическа отживелица, би трябвало все пак да заменят или разместят датата с някоя друга подходящо избрана, но празникът като такъв да си остане. Иначе отново се нареждаме на първо място в света по идиотизъм – да няма официален ден за най-светият човек на земята – майката. Пиша всички тези редове и се улавям, че очите ми започват да овлажняват - при други случаи като че ли не ми се беше случвало. Ограждам мястото, където една сълза падна на листа и го изпращам като единствен подарък и послание към тебе, скъпа майко! С това изразявам дълбоката си признателност, обич и уважение към грижите, които си положила за мене през всичките тези 36-37 години, към постоянството с което си ме възпитала и заедно с татко сте създали във времето това, което представлявам аз сега. Ще нося вечно в сърцето си онова, на което сте ме научили и което съм видял от вас. Ще използваме довечера повода, за да изпием по глътка вино за здравето на всички вас и специално за нашите майки...

Сега е точно 12:00 на обяд, а при вас е още 03:00 посред нощ или много рано сутринта на същия този 8-ми ден от месец Март. Да се надяваме че Баба Марта е взела със себе си по-пролетното време и настроение и малко сте си отдъхнали от тежката снежна зима, която изкарахте. И аз съм в повишено настроение – веднъж, че е петък; след това, празник е все пак - гости ще имаме довечера. Е, колко малко му трябва на човека, за да бъде истински щастлив?

Снощи пазарувахме малко – зеленчук, плодове и вечната свинска кайма. В дружески разговор с касапина, докато ми теглеше месото разбрах, че в Австралия не се колят мъжки свине, защото ги държат за разплод, а само женските отиват под ножа (вероятно като навсякъде, но за мене това беше нещо ново). Именно поради тези причини и месото било по-различно на вкус и вид от Европейското. Но независимо от това, аз следващият път ще купя малко по-скъпа разфасовка, за да видим дали ще има някаква разлика. Следобед ще прескочим до велосипедното ателие, за да ни погледнат колелото, защото не иска да превключва всичките си 21 скорости (а за Неничко това е равносилно на катастрофа). Задният зъбен блок е със седем венеца, а предния – с три. Всичко това изисква много прецизна настройка и центровка във водачите на веригата и прехвърлящият механизъм, която явно в магазина не са направили предварително. Та сега на Нени му се губи 19-та, 20-та и 21-ва скорост и той отново е много нещастен. Ще искаме да ни го центроват наново и ако пак не работи като хората, ще искаме друго колело. Нямах си грижи до сега с колелета - сега и тях поемам. Но нали съм “татко” - какво да правя...

Дните и седмиците се нижат едни след други, аз все пиша ли пиша, но още не знам кога пак ще изпратим колет, та и това писмо да заминава с него. Искаше ми се и касетката да довършим, та всичко да върви заедно, но не знам с какво да я запълним. Няма събития напоследък, но все ще измислим нещо. Понякога излъчват много интересни предавания по телевизията, но като знам че няма да ги разберете - отбягвам да ви ги записвам. Тук продават специални устройства за добавяне на текст към записа на видеокасетата, но са скъпи - $400 и не ми се дават на този етап. Трябва сериозно да помисля за дублиращото устройство, което е по-просто, но и значително по-вероятно осъществимо с микрофон или някаква музика.

11.03.1996 - Ето ме и мене отново. Тези дни бяха малко по-наситени с разни събития, за това почвам да ги описвам още от петъка - 08 Март. Дори по телевизията и радиото този ден беше скромно споменат като Международен ден на жената, в града имаше някакво тържество, но до там се свърши с шума от така наречения женски празник. А историята за този ден е следната: преди много години, вероятно още по времето на Маркс, а може би и още по-рано, в Англия избухва стачка на тъкачките от фабриките. На Кралицата съобщават грешна информация и тя заповядала да се употреби сила и оръжие, без да е било необходимо. Разбрала после грешката си, тя обявила този ден 08 Март за международен, като знак на признателност към жените и съжаление към това, което по погрешка е извършила. Разбира се тази легенда може и да не е вярна, но онзи ден научих за нея и е твърде вероятно да се приема за истина. Аз пък на този ден свърших работа в 16:10, минах та купих едно мяхче с вино 4 л и се прибрах. С Нени веднага отидохме до велосипедното ателие да му центроват скоростите на колелото, защото както вече ви казах - той беше като болен през последните няколко дена. Нещата в магазина се оправиха за 5 минути и ние се прибрахме у нас. Той покара малко колелото пред блока, а аз правих кюфтета за вечерта. Щяхме да имаме гости - познатите ни от черквата. Те дойдоха към 19:30 и моабета започна. Тези хора имат две дъщери, съответно в 9-ти и 10-ти клас и Нени отначало го беше срам да приказва с тях и да се заиграят на нещо, но после се сдушиха и добре се занимаваха заедно цялата вечер. Не разбрахме че имаме деца - тихи, кротки, послушни. А не диваци като другите, дето постоянно викаме подире им. Неничко много се влияе – може да е кротък с кротките, но има ли още едно диване като него – ела гледай какво става. И за това не обича момичетата, защото с тях не могат да лудеят. Но ще се оправи във времето, надявам се. Та значи хапнахме, сръбнахме обилно и аз цяла нощ пак страдах от главоболие и махмурлук...

На другата сутрин (всъщност в събота чак на обед, като ми поразмина малко душевната и физическа слабост), отидохме с Неничко до агенцията да си платим наема. После на връщане към дома се отбихме през една гаражна разпродажба. Там видяхме едно много добро колело, само че със 18 скорости. Искаха му $75, но ние го спазарихме за $60 - ей тъй, просто “за спорт” и колкото да си развивам езика, но иначе ми легна на сърцето. Прибираме се в къщи да просим пари – госпожата и дума не дава да се издума, защото това щеше да ни бъде шести пореден велосипед, влязъл триумфално в гаража. Аз постоянно влача от тук-от там разни рамки, колелета и гуми, но нямам време да ги сглобявам. Наобядвахме се за да се укротят духовете, защото когато сме гладни не можем да мислим адекватно - качихме колелетата и пак отидохме на тържището. Велосипедът (моят) си стоеше там непокътнат (абе аз едно нещо като си го заплюя и край – кръв просирам, но то става мое; така съм с всичко: пари, жени, къщи, имоти – пардон, поизсилих се малко, но общо взето е истина). Разбрахме се с хората, че отивам да си продавам моето колело и след това ще купим тяхното. Ако някой мине и го купи през това време, халал да му е; те се съгласиха на тази уговорка.

Хуквам аз да продавам колелото, което е полубегач, с тънки гуми и 10 скорости – също много хубаво, обаче онова е още по-хубаво и на мене акъла ми беше вече все в него; като влюбен петокласник в другарката си по География (щото и такива случаи сме имали навремето). Рекох си на ума: “Абе нали и прогрес трябва да има някакъв в тая фамилия бе, по дяволите...” и за това се навихме да купим това колело. От където и да се погледне – голям “прогрес”, но все пак – меракът трябва да се гаси с нещо. Първо отидох в едно велосипедно ателие, но там не искаха да ми купят старото колело. После тичам в магазина за вещи от втора употреба – и там го не щат. На края влизам в един ресторант-кафене, където един турчин пече дюнер-кебап. “Дай ми, рекох, бре аркадаш $35 за хей тоя велосипед, че съм на баят зор гиби и кадъната у конака не дава алтъни, да си побарам друг – проклета да е, джанъм!” Той пък търсел колело, та пазарлъка стана веднага, пред очите на смаяните посетители и клиенти; тази малка сценка изигра и голямата си роля като реклама за заведението. Е, турчинът ми даде само $20 за колелото, но аз си знаех че госпожата ще понади $40 от нейните “пенсионерски” фондове и за това се съгласих на трампата. Грабвам парите и си понасям сланините в свински тръс (този път пеша, подтичвайки) към гаражната разпродажба, за да оставя капарото. В същото време изпратих Нени да избърза с колелото напред – трябваше да предупреди хората, че ние ще купим велосипеда; да не би онези да го продадат на друг случайно. Душичката ми излезе от зор, но на края пристигам на тържището ни жив ни умрял – кашлям, храча и плюя парчета бял дроб! Дадох аз още запъхтян капарото, бихме ръката с човека и колелото стана наше. Факт!

Сега пък аз на свой ред се качих на Неничковото ново колело, за да си отида до нас, да изкарам колата от гаража и да заведа Женя до банката, че тя да изтегли пари от автомата (като сега изобщо не си спомням например, защо тази работа не можех да си я свърша сам, ами трябваше да се разправям с нея - но както и да е). Нени в това време остана да ме чака при хората, докато аз го взема от там. После след цялата тази процедура се върнах на мястото, доплатихме парите и най-после си взехме колелото. Следващата задача на Нени беше пък да го докара до нас, защото аз бях с колата и трябваше да се прибера с нея. Следобеда веднага се заехме да ремонтираме, прегледаме и намажем с грес и машинно масло новата придобивка. Въпреки че загубих кажи-речи два дни в ремонти и счупих един гаечен ключ в суматохата, в края на краищата стана едно много хубаво возило – нали трябваше и аз да се ощастливя с нещо. Вече и двамата напълно “моторизирани”, вчера с Нени си направихме една чудесна велосипедна екскурзия от около 25 км нагоре и надолу по алеята. Карахме из локвите, газихме в калта, по пясъка и т.н. Аз за това сега едвам стоя седнал, защото ме болят седалищните части – като се започне от отверстието, та се стигне до бузите – всичко ме боли. Екипирани сме за всякакви терени и маршрути. Велосипедите ни са високопланински, с дебели гуми и благодарение на скоростите си, с тях практически може да се изкачва всякакъв баир; дори да се кара нагоре по стълби. Ако бях имал такова колело на времето, нямаше и да помисля за мотор. Но всяко нещо идва с времето си (при мене с известно закъснение, но все пак…), а и нали човек като започне да одъртява, та се и вдетинява - че сега и аз така. Но то всичкото е повечето заради Нени, да ходим тук-там заедно и да се раздвижваме с малко спорт.

Вечерта изгледахме всичките възможни филми по телевизията и с това приключиха почивните ни дни. Междувременно гледахме и състезанието за Формула 1 от Мелбърн, което въпреки протестите на стотината лумпени и пенсионери, се проведе при пълен ред, отлична подготовка на трасето и нужните емоции. Милионите долари от приходите си останаха в Австралия, а онези нещастни протестанти нека още да си развяват байраците – ще ги чуят само глухите и видят само слепите...

12.03.1996 - Онзи ден (точно на връх 09 Март), с голямо умиление и дълбока носталгия си спомних за хижата на “Хлебна Промишленост”, която официално по документи се казва “9-ти Март”. На този ден година-две преди Деветосептемврийския преврат, в тази местност е станала голяма битка между партизаните и стражарите. Доколкото не ме лъже паметта началото на разгрома над Габровско-Севлиевският партизански отряд е започнал именно там, за да завърши с тоталният му погром край с. Балван, Търновско. Разбира се на историческите ми бележки тук изобщо не може да се вярва и да се приемат като чиста монета – едно че с Историята като предмет аз по принцип съм си малко скаран, и втори път – партизанската тематика вече не е така актуална, както беше докато бяхме в отделенията и сляпо вярвахме, че всяко партизанско действие е било някакъв вид героична постъпка и дори наивно искахме да им подражаваме. Такива бяха годините тогава, а с това и съответните исторически времена. Освен това за въпросната Балванска епопея има толкова много противоречиви материали, че да се чуди човек на кого да вярва и на кого не. Аз поне чистосърдечно си признавам, че по този въпрос пиша това което съм чувал, слушал като предание и учил от букварите, но дали е така – кой да ми каже, дори и Васил Найденов не може да потвърди. Но на мене мъката ми беше не толкова за разбойниците, дето са се стреляли един друг там, колкото за прекрасните спомени, които имам приживе от този край на родния Балкан. Тази хижа горе ако може да говори, колко ли любовни романи би разказала - брой нямат!... А за канибалските ни нощи и вакханалии – многосерийни филми биха се направили. Та, спомних си и аз, защото нали и ние бяхме част от неписаната история – Руменовците, Доков, Жуката, Джоши и още много знайни и незнайни герои на своето време, отдали изцяло себе си и душите си на живота! Винаги ще си спомням за вас приятели и всеки път ще ми е мъчно за вас...

Вчера получихме писмо от Албенчето и Драго. Те единствени редовно ни пишат и това много, много ни радва. Изпратили са ни и една снимка, правена на Бъдни вечер заедно с вас. Доволни сме, че и те намират възможност от време на време да се събират със “старата генерация” и да ви разтоварват тягостните дни и вечери. Сега Женя като си остане пак в къщи, ще седне и ще им напише дълго писмо. Тя за момента очаква да я одобрят за следващия си курс, който ще започне през Април, но междувременно изпраща и молби за работа. Почти във всеки брой на съботния вестник има средно по 3-4 обяви за работни места, подходящи по нейната специалност, но пък представяте ли си какъв процент прави това за 2.5-милионен град. Въпреки всичко, ние не губим надежда - рано или късно някъде нещо трябва да стане. Наистина че за доста кратко време отбелязахме много бърз скок в развитието си и сега трябва да изчакаме, докато и другите ни настигнат. После, хич дори не е изключено (дори е много вероятно, ако някой пита мене), милата ни леля Здравка така да ни е урочасала, та най-после да са ни застигнали клетвите й. Вие и представа си нямате тя колко много ни мрази, защото смята че е загубила пари заради нас. Освен това историите и интригите й с бай ти Ник в Аделаида, на топа на които застанахме ние, тя едва ли някога ще ни прости. И то без капчица вина от наша страна. Единствен само Бог е свидетел на всичко това, но след цялата смрадлива история която стана тогава, аз самият не мога, а и Женя също, да намерим сили и да вдигнем молива, за да й пишем. Какво да й кажем? Че ние не я мразим изобщо, но непочтените й, нечестни постъпки, а и серията от лъжите й са пречка да общуваме помежду си. Много от суперлативите за Пламен и Ясен са едни въздушни балони, особено за техните директорски и мениджърски позиции, за “изведнъж” откраднатите им скъпи коли (и на двамата едновременно – хайде бе) и т.н. Сега ми се отвориха очите за много неща и наистина “прогледнах”, а като чета визитната картичка на Пламен – та той не е бил нищо повече от един най-обикновен агент-консултант във фирма за недвижими имоти. Такъв може да стане всеки един с приятен външен вид, добър английски език, умеещ да омайва и омагьосва потенциалните си клиенти и да ги оплита в мрежите на този вид нечестив бизнес. Тази дейност обаче няма нищо общо с инженерството и университетските науки, с които се парадираше години наред. Не ми се рови баш сега из тези въпроси, за да доказвам кой е крив и кой прав. Но по принцип тези неща не са твърде приятни – някой да те прави на абдал и то нагло, в очите. В Сидней, където процента на безработица е най-нисък, Пламен продължава да стои на подхвърлената му от държавата социална помощ или на някакъв друг мизерен доход, но не и седнал на директорския стол и съответен портфейл – плод на супер-приказките и измислиците на майка му. Аз добре разбирам, че и тя е много нещастна в живота си по своему, но не може така безогледно да се лъже, само за да се докарва пред някого на това, което всъщност изобщо не е. В случая бяхме ние – бедните, глупави и заслепени от лъскави боклуци баламурници, които за един шарен парцал бяхме готови на какви ли не жертви и компромиси от наша страна. Но както и да е – аз пак се отклоних без да искам в неправилна посока. Мисълта ми беше, че сега леля Здравка може би се проклина дето ни е показала пътя към Австралия, докато ние сме й безкрайно благодарни за това - подчертавал съм го всеки път. Но по този начин тя сама си отсече лавровия клон, на който като на пиедестал стоеше в България пред нас, пред всички наши и ваши приятели. Смея да си мисля, че тя въобще не е очаквала, че ние ще бъдем одобрени и че ще пристигнем в Австралия, като по този начин ще й се разпукат и сапунените мехури, които е надувала в продължение на много години. Това всичкото съвсем не може да се отъждестви като приятно, но и то е част от живота ни – споменавам го бегло, само като исторически факт и в името на истината; да кажем “майната му”...

Снощи с Женя отново направихме нашата пенсионерска обиколка из квартала. Рано взе да мръква обаче - в 18:30 вече е тъмно и това доста дразни. Мисля че съм споменавал и друг път, но нашия щат е единствен, в който не сменят времето по зимно/лятно разписание (с разлика от 1 час). Фермерите и особено животновъдите протестирали в Парламента, че по този начин се нарушавал биологичния часовник на животните и те не можели да се хранят пълноценно (а следователно и не наддават на тегло; от там идват загуби от печалба и т.н.). Не споря – това може и да е така, но забелязвам и друго - че когато аз огладнея, моя “часовник” направо спира да се върти и пощръклявам от бяс, докато не се назобя и напоя качествено...

13.03.1996 – И през този ден няма нищо ново за отбелязване. Снощи с Неничко карахме колелетата, а Женя си остана в къщи. И телевизията беше много глупава, та едвам утрепахме вечерта. Всъщност Женя си е много добре с нейните безконечни книжки, в които като се забие и няма вдигане на главата, но аз голям зор видях, защото не съм твърде по четенето. Е, прочетох и аз едни списания, но това съвсем не е като да си легнеш пред телевизора и да зяпаш безмълвно полузаспал. Напоследък в Австралия много се заговори за кабелна телевизия – пускат ти една допълнителна жица, подобно както телефонен пост. Естествено телефонната компания е собственик на тази придобивка и плащането става на нея, като отчетени разговори. Таксата е $10-$15 на седмица и има около 30 допълнителни програми, но още не всичките са освободени. Идват, монтират ти сателитна антена и устройство за приемане и започваш да си плащаш. Сашо вече го има у тях (нали е първенец във всичко...), но не е много доволен от програмите, та щял да им го връща. Има по няколко спортни, филмови, новинарски, музикални и още куп други канали, но ние ще си прекараме жичката едва след като влезем в новата къща. До тогава се надявам че и програмите, а и цялостната им система ще са се стабилизирали. През това време ще се задоволяваме с шестте съществуващи телевизионни канала, които ние и без друго не гледаме чак толкова много. Ние нямаме време за телевизия - докато се обърна и то станало 20:30; едвам устисквам до края на филма в 22:30 и хайде в кревата, че ставането ми в 06:00 всяка Божа сутрин е направо болезнен и мъчителен акт, подобен на японско харакири...

Довечера ще водим Женя на курс, ще си вземем видеокасети от библиотеката и тези дни ще ги изгледаме. На работа днес и утре окончателно приключвам с настоящия проект и веднага започвам следващия. Няма опитни образци, пробни и нулеви серии, технически съвети и пр. От чертожната маса – в производството, а от там – при клиента. Последният определя качеството, той диктува и пазара.

Прелиствайки спомените си онзи ден, та ми дойде на ума за незабравимите моменти и хора от “Баира” - за жалост повечето от тях вече покойници. Сетих се да попитам за леля Ганка - на чичо Ненчо майка му. Дали е жива - просто не помня нищо друго от нея, освен когато сме ходили у тях, тя все ще ни даде някакви цветя от градината, кокиченца или нещо друго (според сезона). Знам че беше доста възрастна вече напоследък, но друго не си спомням. Е, знам разбира се че е сестра на покойният ми дядо Ангел, но за по-нататък паметта ми изглежда че изневерява. Пишете ми непременно какво става с тези хора. Че как пък да забравя и чичо Веско Табаков, който по един много особен начин държеше юзчето с ракийца, когато се черпеха с чичо Мишо – Бог да ги прости всичките. Абе, големи спомени имам аз – на ченгел да ме закачат и на кръст да ме опънат, корените ми не могат да изтръгнат, както не могат да се забравят роднините, семейството. Ще излъжа ако скрия, че и сега когато пишейки тези редове и спомените ми от детството изплуват един по един, сълзите ми неукротимо се стичат по листите, без да мога да ги спра. Ако някога имам неограничена власт и чудодейна сила, бих се опитал да спра времето; бих искал да върна мъртвите отново сред нас. Помогни ми Господи – нима искам толкова много...

Имате ли някаква информация за дъщерята на Байо - колегата на татко и наш съсед. Вие ми бяхте писали, че те с мъжа и детето си са в Нова Зеландия, но нищо повече не знам за тях. Може татко да спомене за нас, да им даде адреса и изобщо да установим някаква връзка, пък макар и от другата страна на земната топка. Тя едва ли ще си спомни за мене, защото съм с известни години по-дребен от нея, но може би пък и да се сети за хлапето с тръбите и фунийките. Знам че в Нова Зеландия е изключително трудно да се намери работа - ако те не работят там, ние можем да ги посъветваме да се местят към нас, където икономическото положение е малко по-благоприятно. Как са заминали - като нас ли или са бягали през някоя държава? Татко ако не знае (сигурен съм в това...), питайте Ленчето на Огнян. Тя е осведомена за всичко що става наоколо. Или пък Ванчето - на Бойко жена му. Те двете държат картотеката на личния състав от квартала и знаят нещата “по-отвътре” Хе-хе, не го казвам с някаква злоба – напротив, нали са приятелки. По цял ден се въртяха с децата и количките напред-назад, естествено е да знаят къде какво става с близките съседи. Нали разправят, че често пъти съседът ти е повече от роднина...

14.03.1996 - Отново тъп, безличен ден, освен че времето навън е много хубаво, но това не ми топли чак толкова сърцето, колкото ако имаше някакви вълнуващи моменти или събития, с които да ви зарадвам. Напоследък пиша машинално, бездушно – няма емоция, няма тръпка. Определено не обичам житейския застой – при мене всичко трябва да ври и да кипи, да стъпвам по горещи въглени. Само тогава се чувствам пълноценно жив и в крачка с времето. А то сега всичко се е плъзнало по една и съща програма, без някой да ни е питал като я е съставял. Работа – от там в къщи – после телевизия и едно и също нещо до втръсване. Ако е хубаво времето тази събота и неделя, ще довършим филма с Неничко – ще се снимаме с колелетата, та да ви изпратим видеокасетата другата седмица. Днес след работа ще ходя да си платя глобата, защото е последният, 28-ми ден на определения срок. После госпожата ще ме води да ми купува някакви панталони, защото летните вече взеха да ме оставят (аз фактически не съм и имал други, освен онзи синия, шлиферния и сивия – от летния ми костюм). Зимните козяци и шаяци, които с толкова ваше настояване и противно на моята воля ми ушихте на тръгване за Австралия, аз не ги нося изобщо защото тук е топло. Ще се повъргалят още малко из гардероба и ще отидат в някоя църква за подпомагане на бедните прослойки от обществото (нали помните, че и ние от “там” излязохме - сега е ред на други да заемат местата ни, а пък ние да помогнем на тях...). Те почти не са обувани. Тук се носят леки, памучни дрешки - предимно къси гащи и фланелки; нищо повече. Това потници, комбинезони, доновки и т.н. са отдавна забравени термини. А, виж – един среден размер сутиен можете да ми изпратите, че от тая бира взеха да ми растат и циците. На Женя не ми стават, защото нейните са ми пък тесни – отделно дето са и малък размер, та ми стягат. Аз имам доста ризи, та сега ще купим гащи за тях да ги наешим. Малко да замязам и аз на туземец - стига съм се докарвал с тия български дрипи. Тук и вратовръзка почти не нося или много рядко. Просто обстановката около мене не е такава. Повечето хора се обличат удобно, а не официално и не слугуват на догми и измислени правила. Навън от работа няма къде да се обличам като човек, защото никъде не ходим по такива светски места. В повечето от времето ходя като лунгурин – с изтърсени до коленете къси гащи, избеляла от пране и слънце фланелка и едни джапанки. Това ми е кварталната униформа. Изхвръкналото над колана шкембе е само допълнителен елемент и нежен придатък към общия нюанс на имиджа ми...

Напоследък в северните територии и в не така опасна близост до нас, върлуват урагани, тайфуни и други стихии, които макар наречени и с “нежни имена” – Етел, Развигора, Гошо и др., правят такива страхотни поразии от където минат, че да ти настръхне косъма чак. То бяха наводнения, че бури ли не щеш, отнесени от вихъра покриви на къщи и т.н. До нас достигат само неприятните съобщения по радиото и телевизията и независимо, че всичко става на 2-3 хиляди километра, “мечката” си играе у дома, а не у съседа. Щом като вихрушките бушуват в нашия щат, това си е все едно в нашия двор, макар че пряко ние специално да не сме засегнати.

Днес шефа ми подписа и последните чертежи от проекта и днес успешно приключвам с него. Въпреки че тук няма алея на трудовия герой, ще искам да ми направят снимка с моя автобус, а мога да им препоръчам и как да се създаде “Социалистическо съревнование”, със съответните герои на труда, златни, сребърни и бронзови медали, ордени от всякаква степен и т.н. Те и без друго не са далече от тези неща, само някой трябва да им посочи правилния път.

С продажбите на превозните ни средства също нищо не става за сега. Колко време вече стоят обявите във вестника, но никой не идва и не се интересува. Аз очаквах да има голям наплив, даже желаещите щях да ги записвам “по списък” със запазване на реда. Но няма, бако! Тоя преситен народ не купува безогледно и поголовно всичко което му предложат, а само онова което му харесва и което му отговаря на кесията. Това да си купи някой кола за 5500 пари (“Москвич 412”) или за 6100 подобни пари (“Жигули” ВАЗ 2101) и същият тоз гидюл да го продаде после за 20- или 24-хилядната им равностойност, след като го е и покарал една година: такава ситуация е абсурдна за всеки един нормален свят! Аз смея да си мисля, че и в България вече не е баш така, както аз тук образно го описвам, но все пак спомените ми са още пресни от онова време – а ако някой желае да ме оборва или да ми доказва противното: моля, нека бъде мой гост. Тук речеш ли да продаваш нещо старо, по-добре го изхвърли или подари на някой, отколкото да се мъчиш да търсиш и безкрайно да чакаш само клиента-балък – не си струват главоболията от чакането. Именно поради тези и подобни причини, нещата които могат да се купят на втора ръка са така евтини, а в същото време прилично хубави и достатъчно нови. Много хора се поблазват да си купят нещо от магазина - с опаковката му там, с найлончетата му, с гаранциите и шарените етикети. Но скоро разбират, че въпросната стока не им е трябвала чак толкова много или че са дали излишно много пари за нея. Тогава вече настъпват масовите разпродажби и най-великите клиенти (в наше лице). Няма по-унизително нещо да се изправиш пред някой голтак (като мене например) и да му продаваш явно една хубава стока за евтини грошове, а пък той да се назлъндисва и да те мъчи едва ли не да му я подариш. Защото въпросния голтак също е задоволен в известна степен, според неговите си разбирания и в неговия периметър. За него палатът, в който живее богаташът (в случая да речем продавач на нещо), е също както едностайният му апартамент, в който той живее под наем, с кучето, котката, жена си и трите деца, но е безумно щастлив и доволен, че все пак не е под моста или на улицата с всичката си челяд и аквариума със златните им рибки барабар. Абе, шарен свят, объркана работа. Едни бедни, други пък богати – ни мож’ разбра к’во ста’а в навалицата ве, майче...