Добър ви ден, скъпи майко, татко и бабо; добра среща и с вас, приятели мои!
19.07.1996 - Започвам новото си писмо, независимо че още старото не съм ви изпратил. Добро или лошо, то вече е напълно приключено, опаковано заедно с останалите дреболии и търпеливо изчаква довечершната ни среща с Василови. Освен че искахме да си вземем довиждане с бащата на Албена, възползвахме се и от възможността да ни послужи като куриер. Така, след щастливото му завръщане в България, специално това писмо ще пристигне още другата седмица заедно с него, а там на място ще се разберете допълнително как ще стане предаването му във ваши ръце. По този начин значително съкратихме нормалното време за пътуване на пощенските пратки и се надявам в най-скоро време да прочетете за всичко, което се е случило с нашия изгнанически емигрантски живот в описвания период.
Новините около нас продължават да са оскъдни. Единственото по-вълнуващо събитие, което и аз не знам защо очакваме с такова голямо нетърпение, е утрешното откриване на поредната Олимпиада – церемонията ще бъде в 10:00 наше време, но не знам дали предаването ще бъде директно от Атланта (САЩ) или само на видеозапис, предвид часовата разлика между континентите.
Тази сутрин по радиото съобщиха, че са намерили една от черните кутии на самолета, който се взриви във въздуха и изгоря като факел с всичките си 229 души на борда. Съмняват се за диверсия или атентат, който опорочи в международен план предстоящото голямо спортно събитие. На практика това ще бъдат последните Олимпийски игри за този век и за това хилядолетие. Следващите, които ще се проведат в Сидней през 2000, с прекрачването ни в поредното 21 столетие, ще дадат началото и на новото летоброене, започващо с цифрата 2. Времето продължава да бъде все така студено нощем и сутрин (3°C-4°C), но през деня под топлите лъчи на слънцето термометъра подскача до 23°C и става малко по-приятно.
Сега се сетих, че майка искаше филм за фотоапарата, обаче вече е твърде късно да разпечатвам всичко и като й поднасям извиненията си за неудържаното обещание, искам да я уверя че филмчето обезателно ще бъде в следващата ми пратка – даже ще изпратя две, за компенсация. Сега всичко стана много набързо и не можахме да се подготвим с повече подаръци, но се надявам вие да ни извините за това.
Довечера ще водя Нени на седмичния си урок по пиано. Той ми дава голям отпор за това свирене и съвсем не знам дали ще намери сили и воля да изкара обучението си до края; започвам да се съмнявам дори и в моите собствени сили вече. Нямам представа дали моите грандиозни планове за бляскавото му бъдеще изобщо ще се осъществят, но съм решил да се боря самоотвержено и напористо с овнешкия му инат и да доведа нещата до победен край, а пък после - каквото излезе. В неделя вечер (по българското време) ще се обадя по телефона, за да ви кажа за пратката и как да се свържете с Димитър (всъщност бащата на Албена). Дано всичко мине успешно, в което не се съмнявам...
22.07.1996 - Отминаха още два съботно-неделни дни, преминали при невероятно богата и пъстроцветна житейска програма, наситена с толкова много събития и емоции от всякакъв характер, та не знам дали ще мога да си подредя мислите достатъчно добре, за да опиша всичко до най-малката подробност. Но хайде да карам пак подред и без излишни уводи - преминавам направо към изложението.
Както вече съм споменавал, холовата ни гарнитура отдавна плачеше за смяна и ние напоследък сериозно търсехме навсякъде да си купим друга. В петък след работа Женя ме грабна да вървим да гледаме една, която тя беше избрала от вестника с обявите за продажба на употребявани вещи. Не беше лоша, дори напротив - доста запазена, с две диванчета и два фотьойла. Искаха $175 и не отстъпиха нито цент надолу, въпреки моите завидни търговски способности. Ние я харесахме “на първо четене”, но искахме да видим още няколко, та да изберем естествено най-хубавата и най-евтината (най-вече). След този оглед взехме Неничко от къщи и отидохме на урок. Той пак се представи блестящо и учителят му предрече фанфарно бъдеще - дай Боже, стига да ме слуша (в което се състоят и основните ми съмнения). След успешно проведения урок се емнахме чак на другия край на града, където живеят Васил и Албена – трябваше да занесем пратката на баща й и да му пожелаем на добър час. Той днес по някое време излита, а до времето в което ще четете настоящите редове, вече отдавна ще ви е станало ясно кое как е било и защо така се е случило от предишното писмо. Та, поприказвахме си с хората, попихме и малко вино за словоохотливост - видяхме се и с майката на Васил. Тя пък ни разказа все още пресните си спомени за трагедиите из България, взехме си на края довиждане с всички и си тръгнахме.
Междувременно Неничко искаше чичо му Васил да запише едни компютърни игри, че да си “играело детето” у нас на нашия компютър (вместо примерно да прочете някоя книжка или пък да свири по-дълго време - сакън). Купихме и 20 дискети предната вечер, за които той ми извади душата. Независимо че се прибрахме късно, Нени веднага седна на компютъра, за да си изпробва новите игри. Вечеряхме и веднага след неговата игра, компютърът ни вече беше нещо блокирал и онемял. Играх си да го оправям, но явно дефекта му беше голям, а и какво ми разбира на мене кратуната от такава техника – да е лопата, че да ти кажа от къде се държи, но с компютрите не съм съвсем “на ти”. След като повредата вече стана факт неоспорим, последваха и обичайните за случая кавги, викове, крясъци, препирни и спорове за търсене на “вината”. “Малката вина” си легна набързо разревана, за да не изяде и боя като капак на всичко. Тогава престрелките продължиха само между “голямата вина” и олицетворението на правдата и праволинейността в нашия семеен дом. “Голямата вина” моля ви се, имала неблагоразумието и съвсем безотговорно беше разрешила на “малката” да си играе с компютъра и по този начин опра пешкира за абсолютно всичко – включително и заради няколкото ми безразборни интимни връзки с представители на отсрещния пол, датиращи далече в годините, много преди моето злополучно запознанство с въпросната “правда и праволинейност” на една Национална студентска бригада през 1982. Още звучи и отеква в ушите ми канонадата от думи и изречения, всички стройно подредени под перфектна заядливо-арогантна форма. А понеже вече пък беше станало среднощ и стрелките на часовника клоняха към 24:00, този водевил се разиграваше и с хриптящо-съскащ приглушен глас и тон, за да не събудим съседите от околните апартаменти – както нашите от входа, така и онези неблагочестивци, сладко и спокойно спящи си в останалите блокове на комплекса. Сценката беше много забавна – един достоен за екранизация театър...
В крайна сметка се разбра, че компютъра ни е трайно и дълбоко наранен и се нуждаеше от спешна лекарска помощ. Легнахме си взаимно отровени, взаимно обидени, като аз дори и в момента се опитвам да открия злите коренища на грозното и пъклено дело което извърших, наред с поетото си чувство на виновност заради кристално чистата и благородна душа която нося. Излишно е да обявявам на всеослушание, че предвид този случай бидейки най-пресен и фрапиращ, както и по повод на множество други мои прегрешения в ергенския си живот и извадените ми на показ кирливи ризи дори и от отвъдният (ако все пак съм имал такъв и съм се преродил в такъв изверг, какъвто съм сега), през тази нощ аз бях лишен от интимности и прочие “лигавщини”, както някои наричат законните ласки между съпрузите. Този свински акт обаче съвсем не трогна обръгналият ми от години на подобни изпълнения организъм – откакто на времето другарят ви Онан (Библейския син на Юда) е измислил прелюбодейството чрез ръкоблудство, на жената се гледа като на малко по-второстепенен фактор за задоволяване на естествените мъжки потребности. Но тъй като настоящият житейски пътепис няма за цел да изважда на показ сексуалните фрагменти и метаморфози на главните си герои, ще отмина този деликатен въпрос с презрителна душевна насмешка и дълбокомисловни проклятия…
Така – следва сън, а след сънят изгрява ден втори от разглеждания кратък период – събота, рано сутринта. Скочихме още в тъмни зори и излязохме – сърдити, мразещи и грозни. Ходихме по разни гаражни разпродажби, но освен боклуци и парцали, не видяхме нищо друго, заслужаващо внимание. Това бяха все вещи, които дори аз с цялото си боклукчарско величие и чест не бих прибрал от пътя в къщата си, а някой тарикат искаше и да ми ги продава на всичкото отгоре. Както и да е - ние нищо не намерихме и нищо не си купихме.
Понеже компютърът ни има(ше) две години гаранция, веднага отидохме на мястото, от където съвсем наскоро го бяхме купили. Разбира се заварихме магазинчето съвършено опразнено - двамата азиатски мошеника ликвидирали дейността си и сега някой друг дава помещението под наем, нямащ нищо общо с предишните наематели. А от онези жълто-зелени китайци няма и помен даже. Точно в този миг разбрахме, че с потъването на бизнеса, воден успешно кой знае колко време от тези дребни хитреци, е потънала и гаранцията на озлочестеният ни компютър, в резултата пък на което потъват и нашите собствени гемии, както е популярно да се описва един подобен катастрофален случай. Хукнахме да търсим някакъв сервиз и естествено намерихме, обаче там пък други подобни ментърджии вземат по $60 на час, независимо за каквато и услуга да ги помолиш. Забелязал съм, че когато човек е прекаран, единственото му спасение е да си плаща за отърването от проблема и ние бяхме принудени да оставим магическата кутия за ремонт във въпросния сервиз.
Прибираме се в къщи подир няма и час все така мълчаливо, а онези тъкмо в този миг звънят по телефона от работилницата - да отиваме при тях и да си приберем отремонтираният вече компютър. Хайде тичаме пак обратно в сервиза, даваме им нещастните $60 и си го вземаме. Какво му е било и какво толкова са му оправяли аз не мога да кажа; нито мога да твърдя, че ремонтът пък им е отнел цели 60 минути, но те така или иначе отнесоха мизерните ми парици; може да са го оправили за по-малко от четвърт час, но си платихме като за цял. А междувременно пък, в съседен квартал ходихме да купим и специално бюро за компютъра, с повдигаща се масичка и разни други изгъзици. В един момент имахме бюро, а нямаше какво да слагаме на него, но както и да е – впоследствие всичко си отиде по местата.
Докато разглобя бюрото и да му натъпча дъските в колата, въпросният час мина. Тук отварям и една малка скоба, за да спомена колко умен и сръчен е австралийският народ, като този въпрос ще го засегна и още веднъж навътре в доклада си, при това съвсем скоро. Питам жената, от която купихме бюрото дали последното се разглобява, защото нямаме ремарке да го натоварим цялото. Тя каза “не”, като попитала и мъжа си даже, че да потвърди и той - уж за още по-голяма тежест и престиж. Той също казал, че бюрото не можело да се разглобява. Те така цяло го били докарали от някъде с някакво камионче. Викам си на акъла: “Абе то да не би пък да е отлято, дявола го взел и въжишко бюро – пиках на него!” И буквално секунди след това, с един поглед виждам типичните мебелни сглобки, тип “шведски” (татко ги знае) - докато онези мигнаха с очи, аз му събрах дъските в багажника. Сигурно съм събрал погледите и на съседите, но то си е в техен минус. По този начин уж “неразглобяемото” бюро си дойде здраво и читаво у нас и много добре се вписа с околната обстановка и интериора на апартамента. Взехме си и компютъра, който се оказа че беше хванал някакъв зъл и свиреп вирус, та в сервиза го третирали със специални програми, подлагали го на режими и диети. В крайна сметка го изцерили, но какво ни струват Неничковите игри само ние с майка му си знаем (и той, но само отчасти). Час по-късно рекох да включа и самия компютър, за да го видя как работи след “профилактиката” и лечебните му процедури, защото преди това прекарвах кабели, инсталирах го на специалното му бюро и т.н. Всичко си заработи горе-долу нормално, паметта му е запазена и всички документи които бяха в нея, но сега пък работеше на понижена мощност, т.е. бавен, муден е някак си в действията си. Това допълни и без друго преливащата чаша на търпение, вежливост, култура и пр. човешки ценности. Нямаше обаче на кого да излея “възпитанието” си, защото същите майстори работят само до 14:30 в съботен ден, а вече беше станало 16:30. Разбра се, че пак ще им носим компютъра за ремонт и че няма да оставим току-така работата, свършена наполовина.
Зарязахме делата с “вълшебната кутийка” и хукнахме отново за прословутите дивани и столове. Отидохме пак на майната си чак, за да видим сами и да се убедим за сетен път, че първата холова гарнитура, която гледахме онази вечер беше най-подходяща откъм финансова гледна точка и в стилов аспект. След изминати повече от 300 безуспешни километра по улиците на многолюдния град, отново на 5 цилиндъра вместо на 6 (по някакви неизвестни за сега причини), ние най-после се завърнахме в къщи. Много бързо, още по пътя “борда на директорите” реши, че в крайна сметка ще се купува точно тая гарнитура и това е – умиране можеше да има, но отърване от това никога. Обадихме се повторно на хората - за всеобща наша радост те все още не я бяха продали (оставаше пък да беше и продадена след всичкото до тук, нали!). Та, поне този път извадихме късмет. Отидохме пак до продавачите, занесохме им парите, а аз през седмицата ще взема ремаркето от завода и ще натоваря мебелите като се прибирам към къщи. Така с тези две покупки, емоции, тичане напред-назад приключи и този ден. Аз бях капнал; също и Женя, но тя никога не се оплаква - нали за жените казват, че са с по седем души, като котките...
Вечерта си легнах рано с намеренията да се наспя и да отпочина добре, но цяла нощ не можах да мигна. От някъде излезе един свиреп вятър и от течението му вратите и прозорците се блъскаха в рамките си така, както да си мислим че настъпва краят на света; отделно дето пък през всички дупки и процепи се носеха всякакви зловещи симфонии и злокобни смъртни танци на дяволи и таласъми. Хеле криво-ляво осъмнахме; безкрайно дълга ми се стори тази нощ. Бях обещал на Нени и на онова момче, емигрантчето, да отидем заедно на някакво изложение в един крайречен парк – по-скоро това беше парад на мотоциклети от най-различни марки и модели. Времето макар и слънчево, беше много противно, зъбато и ветровито – особено пък покрай реката вятърът щеше да ни отнесе мозъците. Позяпахме малко, утрепахме сутринта и после отидохме у нас. Женя беше гласила гала-обяд, като за гост. Аз отидох да купя бира и до един отпадъчен контейнер пак намерих много боклуци (които аз гальовно наричам съкровища). Бог взел - Бог дал, дето се казва. Пък и нали се смилихме над доброто момче, останало сам-самичко в този лъскав, но лукав и бездушен свят; така рекохме малко да разнообразим и неговите скучни дни. Той иначе си намери и работа - вечерите помага в един индийски ресторант: събира паници, мие чинии; занимава се с всичко, каквото го накарат да върши. Чорбаджията го тачи, защото е съвестен и добре си гледа работата. По професия е барман - свястно момче. Та, спирам се аз до боклука и почвам да товаря в луксозната кола: два плажни чадъра, много красиви и много големи, сгъваеми; една масичка за кафе от камъшит, която страшно се връзва с друга една мебел от къщи; някакво спортно съоръжение за тренировка мускулите на ръцете и един телевизор (абе аз много си падам по тези телевизори; постоянно все в телевизори се спъвам, не сте ли забелязали). След като изпратихме момчето, слязохме в гаража да сортираме находките. Женя като по чудо също много хареса всичко, въпреки че тя не обича боклуци и постоянно ми мърмори, когато аз най-акуратно привлачвам сегиз-тогиз по нещичко. Чадърите са готови за експлоатация - чакаме само знойното лято и палещото слънце. За масичката има нужда само да се изреже един стъклен плот и също е готова за употреба. Пуснахме телевизора – има звук, пълна картина (че и цветна). Това му беше първия тест, за да бъде изобщо допуснат горе и да прекрачи прага на апартамента. Последва задължителното почистване и поглеждане “под микроскоп”. Фокуса му нещо не беше добре и една черна линия се появяваше горе и долу на екрана. Отворих капака и започнах да бутам напосоки и безразборно тримерите по платките, докато на края получих кристален образ. “Операта” на чичо Божко не е имала такава картина. Разбра се, че от сега нататък официално ще ползваме намерения телевизор, което наложи и известни размествания в мебелировката и интериора на апартамента. Неничко щастливо си прибра в стаята отдавна чакания апарат, на който майка му и баща му се радваха като деца до този момент, а ние си инсталирахме другия, който е и по-голям – изобщо не повишаване на жизненото равнище, ами направо като грандиозен скок в бъдещето мога да оприлича това явление. Цяла вечер подреждахме и пренареждахме. Сега като дойде и новата холова гарнитура, съвсем ще си променим обстановката (като се прибирам вечер, вероятно ще си мисля че случайно съм попаднал у съседката, за която също не скривам, че е много апетитна и съблазнителна). Старите дивани слизат в гаража и един ден, заедно с всичко намерено или което имаме до сега, ще бъдат разпродадени на масова гаражна разпродажба, която ние ще си организираме. Така и вчерашният ден най-после привърши – отново след много емоции, тичане и напрежения...
Със същата динамика започна и тази седмица. Първата ми работа беше да се обадя за рекламация в компютърния сервиз. От там казаха, че те са премахнали и неутрализирали вируса, но други центровки и настройки не са му правили. А пък шибаният вирус е предизвикал отделно от всичко и тоталното объркване в цялостната система. Повикахме майстор в къщи, естествено при същата ценова тарифа. Той наистина много майсторски и виртуозно провери и нагласи всеки отделен възел и пипна всяка точка от умната кутия, но тази манипулация ни струва като цяло нови $90. За статистическо сравнение само ще посоча, че ние и тримата като семейна единица съществуваме (поминаваме, оцеляваме) с $240 на седмица – всичко останало от доходите ми отива в алчните трезори на банките за погасяване на заемите ни; разход от такъв порядък и величина се отразява чувствително на скромният ни бюджет. Е, ще изплуваме от тинята и този път, надявам се, но с малко повечко зор. В същото време чакам да ми донесат в завода още две бобини за колата, защото едната е повредена и трябва да я сменя, а и искам да си имам една резервна - и там се очаква малък масраф от други $137 (олеле, пак заскрибуцаха тъжно цигулките; като стане дума за пари и разходи, та ми идва да скоча от балкона – кофти че сме едва на първия етаж и мога само да се навехна глезена). Добре че едно по едно нещата се изчистват и заемат нормалното си положение. А най-вече, да са ми живи и здрави тъпите австралийци, че покрай тяхното невежество и ние с госпожата можем да си топнем залъка в блажното. Ето, освен случая с бюрото, вземете за пример и този телевизор, че ми е най-пресен спомена – вярно че той е твърде стар, но пък иначе е много запазен и има чуден кинескоп. Искал е само една малка центровка, но на никой не му се е занимавало с това, пък и от къде да знае олигофренът неандерталски къде да бръкне, как да си завре пръстите и какво точно да човръкне с тях. То се иска грамотност за това и да си завършил с пълно три (среден 3.43) ВМЕИ Габрово, а не Университета на Queensland, дето студентите едва ли не ги събират от къщите им, та да ги изпитат учителите. В крайна сметка, благодарение на моята изключителна находчивост (ако това е понятие или синоним за намиране на находки), ние се сдобихме с някои нови придобивки, които съвсем малко освежиха ръждивото ни еднообразие. Разбира се над нас тегнат още множество висящи въпроси, на които се чакат отговорите, но всичко става бавно и едно по едно...
Днес щях да ставам по-рано, за да ви се обадя по телефона, но това ще го сторя след малко. В събота сутринта гледахме отчасти и великолепното откриване на последната за този век Олимпиада. Първата за следващият ще бъде в Сидней през 2000. Тъкмо излязоха българските отбори и австралийският телевизионен екип започна да следи нашата делегация, а българите бяха отрязани от ефира. За сметка на това пък видяхме отборите на Гвинея, Гана, Девствените острови (Virgin Islands) и много други, повечето от които на съвсем незнайни и неизвестни за географията от общо 183-те държави, разположени върху земната топка. Този факт предизвика неприятно чувство у мене, въпреки моята многонационалност и сравнителна толерантност към по-низши раси и племена. Защо баш на България трябваше да ми прекъснат кадрите, но то като се замисля - с какво ли нещо по-добро сме известни по света, че пък да ни правят евалла чак и хвърлят метани за него. Независимо от това, изпълних чувството си на национален дълг и висок патриотизъм с демонстративно загасяне на телевизора и няколко майни, изтеглени полугласно през зъби и отчасти наум...
Онзи ден направих първите си 2 кг кисело мляко от 2 л прясно. Такъв съвършен продукт не сте яли и на вр. “Шипка”, през периода на началните ви любовни трепети и най-развития социализъм! Там по това време продаваха всеизвестното биволско мляко, което го разсипваха направо от едни очукани алуминиеви легени със съмнителна чистота. И моето стана подобно - гъсто и вкусно, без капчица цвик. Производството му смело продължава и занапред; мандра няма да откривам, но ще си правим само колкото ни е необходимо за битови нужди. Ще се самозадоволяваме един вид; освен сексуално – сега вече и с кисело мляко.
Така до тук аз се опитах, с най-големи подробности и погледнато от всеки ъгъл, да ви опиша житие-битието ни през изтеклите няколко дни. Продължавам с текущите новини, които при възможност ще отбелязвам всеки ден. А сега ще отида да ви се обадя по телефона. Аз всъщност и вчера се опитвах, но то беше неделя и вие сигурно сте били на лозето. Чакам и камерата да ни ремонтират, та да направим кратък филм с новата домашна обстановка и главно с големия музикален успех на малкото маестро, въпреки огромното му нежелание и упорство срещу тази моя благородна кауза...
23.07.1997 – Усещам че има известно затишие около нас, но дали ще е като пред буря - не знам още. Снощи се чухме по телефона с майка, макар и само за малко. След като е имала и гостенка в къщи, та съвсем нищо не можахме да си кажем, но нали по-важните неща пък си ги пишем взаимно. Надявам се да направите скоро и връзка с бащата на Албена, та да се радвате на изпратените от нас снимки, филми и други нагледни материали. Много скромни ни станаха напоследък пратчиците, но това е повечето заради обремененото ни финансово състояние. До Нова Година ще сме изплатили заема за колата и макар с много малко, от този момент насетне ще ни се повиши нивото на жизнен стандарт, а до тогава всичко ще бъде малко пу как да е. Най-важното от всичко е вие да не се притеснявате за нас – гладни и жадни не си лягаме; сърдити може, но винаги с препълнени от преяждане и препиване търбуси.
Не ми е много ясно как стои въпроса с тази приватизация, дето всеки я предъвква и въргаля из устата си – ето например: “Електроника”-та кой ще я купи? Един ли човек ще се бръкне по-дълбоко или ще има много маймуни на клона (под формата на съсобственици); нещо като акционерно дружество ли ще стане? Пишете ми малко повечко подробности по тези въпроси. И ако аз да речем инвестирам там $500, $2000 или $30,000 - последните ще станат ли непременно $60,000 след една година или две? Вероятно въпросът ми е много профански и цифрите които давам за пример са подбрани съвсем хаотично - хипотетично дори, защото не разполагам с такива суми. Но пък в същото време ми е интересно да знам как работи цялостната система, ако изобщо има такава? А още по-интересно и забавно би ми било да науча, от къде бре джанъм един обикновен човечец ще извади от задния джоб на дочените си гащи толкова много пари, за да стане участник в този приватизационен процес – или всичкото пак е само за правоимащи и богоизбраници (разбирай държавни номенклатурчици, милиционерски кадровици, бивши/настоящи партийни функционери, величия и велможи)? Защото ако е така аз великодушно се отказвам от моите правомощия в тяхна полза и им пожелавам да серат, че да мажат; на такива подобия аз ортак не ставам, ако добре ме разбирате за какво намеквам...
Тази седмица също очакваме писмо от вас. Разбрахме, че изпращането му вече струва 100 лв. Ако майка пише и праща по едно всяка седмица, това сумарно сигурно прави половин пенсия. Абе то ужасно нещо е станало в тая държава, бе! Как я мислят те тези управници – а този народ до кога ще си превива гърба и навежда главата – дорде някой ятаган я отсече ли? Да си ви прибираме тука и толкова. Не може последните си години от този хубав живот да ги изкарате в такава мракобесна икономическа обстановка и политическа атмосфера. И ние тук не цъфтим и връзваме, но все пак живеем съвсем малко по-сносно и нормално. Всеки стрес който във финансов аспект се стоварва върху плещите ни, ние сами сме си го създали - а не, че живота ни е непоносим. Просто на нас ни се иска да си надскочим ръста и да се надпреварваме със сенките си, за това понякога сме на зор. В никакъв случай обаче не трябва по нас да съдите за това, колко труден и скъп е живота тук – просто защото ние съвсем не сме идеалният пример. Всичко си е много добре направено и измислено. Само че на нас ни се иска по-бързо да станат нещата, които сме си поставили като самоцел. А човек колкото и да бърза, то си има строга закономерност в развитието на всяко нещо и от нея не можем да се откъснем - колкото и силно да драпаме нагоре. Вярно, ние постоянно гледаме и наблюдаваме хората около нас, без да искаме се сравняваме с местните – виждаме ги какви коли карат, как са облечени, в какви къщи живеят, какви храни ядат и т.н. Обаче точно същите тези хора и специално в нашата възрастова група, са вече с по 15-16 години стаж зад гърба си (съответно и заплати), работят успешно от толкова време и двамата от семейството; родителите им също са работили цял живот, ако не и още да работят, всички блага са се трупали поколения наред, а не от година-две време. Е, че как се стигат такива хора? – разбира се ние не сме се и втурнали да се надбягваме с тях, но пък и в същото време виждаме, че тези хора с нищо не са повече от нас. Дори напротив - интелектуално стоят на много по-ниско стъпало и това създава известна мъка, завист или кой знае какво неопределено друго чувство, но с голяма доза неудовлетвореност. Представа нямате къде бихме могли да бъдем ние самите, ако това развитие беше започнало преди 10-15 години тук или още от раждането ни в един свободен и прогресивен свят - без недъзите на комунизма и свят, който не е бил погазен от партизанските цървули и отъпкан с руските ботуши. Ние и сега не съжаляваме за късно положеното начало, но установяваме че доста от нещата не можем да си позволим. Въпреки всичко, стига ни и това което можем - вярно е обаче и друго, че ние много бързо забравяме какво сме били и от къде сме излезли. Но човек много бързо свиква с хубавото, удобното, бързото, лесното, спокойното и му се иска все повече и повече. Всичко, което сме поели на плещите си да правим, е единствено заради някакъв малко по-нормален живот и това само по себе си хич не е кой знае какво богатство или привилегия. А пък ако можем и на Неничко едно по-сериозно рамо да дадем напред в живота му – просто друго не ни трябва. Въпреки че аз постоянно му давам да разбира, че всичко е в ръцете му сега, а един ден света ще бъде в краката му. Нищо повече от едно сериозно образование не се иска - той английски език има и ще владее до перфектност, а не като нас и да срича на всичкото отгоре. Австралийците са тъп и ограничен народ и е напълно достатъчно да си малко над това ниво – оправен си во век и веков! Поколения ще минат, докато достигнат нашата европейска култура, бит и т.н. Разбира се тук хората не са виновни и аз съвсем дори не ги упреквам. Те си живеят спокойно и безгрижно в един напълно свободен и като че ли измислен свят. Вероятно съм споменавал и друг път, но ако един австралиец се събуди по някакъв начин в България, до обяд ще е под шоково състояние, а за вечеря ще е умрял. Аз много пъти съм писал, че капитализма ги е разглезил до крайна степен, но така пък много умело може да ги командва поради наивността им. Докато ние сме по-твърдо сварени в казаните на онова “развитото” (социалистическо общество) - баят зор ще видят с нас и коравите ни кратуни, за да ни превъзпитат или манипулират. А иначе всичко е от прекрасно по-прекрасно в тази част на света - само дето ние малко късничко го видяхме, но ще се оправим някак си. Място за отчаяние няма. После - аз като ги пиша всичките тези неща, съвсем не ми се иска те да се приемат като вид оплакване или израз на негодувание; просто това е истината и аз я предавам във всичките й краски и форми – къде бляскави, къде по-тъмни, кога пък огнени и нажежени до червено. Харесва ми да правя и паралел между нашите два свята – както беше казал поета: “Два свята, единият е излишен!” Да – оказа се съвсем прав, само че не е написал, че напълно излишен е онзи свят, от който сме се пръкнали ние и който ни е осакатил до неузнаваемост още със самото ни раждане. Много малко хора знаят за тази истина, която аз споделям чрез редовете си с всички вас и си мислят какви ли не невероятности за светът отвъд желязната завеса, но то не е баш тъй. Добре е само и едно от нещата, което ни спаси от огромни и разтърсващи разочарования е факта, че ние не тръгнахме на гурбет с надеждата че ще покоряваме света, боси ще превземаме Китайската стена или пък с намерение да изпием океана (е, ако беше от бира, можеше и да се пробваме...). Ние горното стъпало сме го достигнали вече спрямо положението ни в България още с кацането ни на тази земя. Сега борбата ни е постепенно да стъпим и на следващите – да се качим и на “балкона”, тъй да се рече. От тук нататък каквото дойде по-добро от сегашното, ще е само добре дошло. Мисията ни е изпълнена, но по никакъв начин и не е приключена...
24.07.1996 - Продължавам с излагане на кухите си мисли, пак от работното място - в почивката за кафе и цигари. Тези дни отново свиха тежки сковаващи студове (3°C-4°C), а на онова място където става или много студено или много горещо е било дори -2°C! През лятото пък, когато навсякъде е приятно 33°C-34°C, там температурите скачат на 40°C, че и по-нагоре отиват. Нали такива места се наричаха инверсни зони - нещо като Севлиево или Плевен.
Новини няма около нас. Аз всеки момент очаквам куриера да ми донесе бобините на колата, че да си ги сменя довечера. Утре отивам да докарам холовата гарнитура, Женя подава документите си за работа, а Нени учи, свири и играе. Никой от никъде не се обажда - нито някой идва у нас, нито ние пък ходим някъде. На работа всичко е спокойно - цари обичайната заетост, всред текущи задачи, проблеми и непрекъснато очакване да стане 17:10, че да си тръгна за дома. Там ме чакат други задължения - свирене, домакинство и т.н. Така минава всеки вчерашен, днешен и утрешен ден - един подир друг и чакайки да се случи нещо ново и различно. Вятърът духа, но промяната я няма - за сега поне...
Правя сметка, че днес е сряда и бащата на Албена би трябвало благополучно да е кацнал в София. Не след много дълго, вече ще сте получили и скромната ни (мизерна, бих казал) пратка и поне ще се радвате на снимки и писма, ако не нещо друго. Не му прилича някак си да се изпращат само едни оскъдни писма и то на най-близките ни хора – особено сега в тази оскъдица и недоимък. Много ни се иска вие да имате от всичко, което го има тук и да ви изпращаме най-различни интересни и полезни неща (а аз не мога да кажа, че такива липсват). Но единствено финансовата барикада е тази, която възпрепятства иначе Гаврошовският ни ентусиазъм за преодоляването й. В противен случай към вас отдавна да са полетели и хладилници, и печки, и телевизори, и музикални уредби и какво ли не. Само се успокояваме, че един ден вие ще дойдете тук и ще намерите всичко, което ви е нужно (татко, нямам предвид чак времето на “бурканчето с киселото мляко”, “ченетата” и доброто изхождане в нужника – бележка на автора)...
25.07.1996 - От днес вече до края на седмицата ще работя само по 8 часа дневно, вместо по 10, защото си направих извънредното време още в началото й. Няма новини, освен че климата малко омекна и стана по-поносимо в температурно отношение. Най-големият шеф на компанията ни се пенсионира днес, след 47 години стаж и опит в “Austral-Denning Pty Ltd”. Това наистина е внушителна трудова кариера. Освен това, всички останали по-малки шефчета и началничета са на сутрешен коктейл по този повод и във фабриката е възцарило относително спокойствие и тишина. След обяд ще закача служебното ремарке и ще отида да прибера мебелите (холовата гарнитура), които купихме онзи ден. Ще оставя Женя да ги подрежда и да им се любува, а ние с Нени ще правим нещо друго по-полезно...
26.07.1996 - Всичко снощи се извърши по зададената предварителна програма. След работа взех ремаркето на завода и отидох да натоваря меката мебел. Закарах я благополучно в къщи, инсталирахме я успешно и стана много хубаво. После ние с Женя отидохме на пазар, а Нени си остана в къщи да свири и да се занимава с негови неща. Като се прибрахме всичко беше наред (в смисъл нямаше избухнал пожар, нито някакъв потоп от наводнение). Само на пианото нещо му беше станало, та даваше един тон фалшиво. Разбра се, че ще го ремонтирам - аз отдавна се канех да го отварям и за друго нещо. Още като го купихме, някои от функциите му не работеха. Те не бяха важни и го взехме така. Като го отворих се оказа, че просто един от ключовете не е закачен и още нещо, което веднага поправих. Това отново доказа изключителната “находчивост” и техническа грамотност на великия австралийски народ. Сега аз съм горд и доволен, че сам си оправих пианото, възвърнах му всичките възможности и ако го продаваме, то ще има вече тези екстри, а не както беше в началото осакатено. Търговецът който ни го продаде, дори капака му отзад не е отворил. Иначе той щеше сам да си го оправи и да го даде за много повече пари. Но в случая глупавият е този, който пък на него му го е продал като неработещо. И от там тръгва по нишката. Добре ама проблемът срещна мене, а от мене отърване няма. Докато не го реша, аз не го оставям на мира. Нени си легна, аз продължих да ремонтирам до 22:30 - той така и заспа, на пробното свирене още. След като оправих всичко, свирих си сам до 23:00 от кеф, само че със слушалки, за да не смущавам съседите и за да не го будя. Органа има специално гнездо, в което се включват слушалки, а едновременно с това се изключва високоговорителя на усилвателя. Абе, табиетлийска работа - японец го е барал, не някой руски мужик/колхозник. А представа нямате пък какво ще купим по-нататък. Но нека Нени да засвири по-сериозно и да му излезе от акъла мисълта, че не обича да свири. Той го казва само да ме дразни - аз знам това и го постига. Но иначе му е хубаво да изпълнява неща, които може вече да свири добре. Ама си е и диване де, в крайна сметка...
Чакам куриера да ми донесе бобините за колата вече цяла седмица. Човек да беше отишъл до Япония да ги вземе - да се е върнал до сега 100 пъти. Уж ми казаха, че днес ще ги доставят, но като знам какви мундари са, та се съмнявам във всяко нещо, което уж обещаят. Утре имам запазено място в сервиза да ми сменят маслото и филтъра. Имаме още от онези купончета, дето ги спечелихме. Не сме използвали всичко, защото трябва достатъчно време да се обикалят отделните места. Единственото което оползотворихме са талоните за видеокасети и някои неща за ремонт и поддръжка на колата. Те изтичат на 09 Август и каквото използваме до тогава, това ще е...
И тази седмица се изтърколи, а с нея и месеца. През другата вече ще е Август. Довечера сме на урок, което ще даде и окончателен завършек на деня. За утре и неделя планове не сме чертали – каквото ни подскаже времето и настроението, така ще си прекараме дните. Гледам че австралийците и в Олимпиадата ги няма много-много. Те и българите не са се прочули особено с медали. Бях много горд като разбрах, че нашия боксьор не е дал на австралийския си партньор и най-малкия шанс даже - онзи не е могъл и да го докосне дори. Но пък на щангите не направиха нищо - изобщо нещо слабичко ми се вижда това състезание на века с общото представяне на отборите. Сигурно е така, защото допинговият контрол е страшно прецизен, а пък без хапчета спортистите не могат нищо да направят. Сензация стана когато разбраха, че на официалното откриване, въпреки най-щателния преглед от службите за сигурност, е влязъл човек с пистолет, който се е намирал съвсем близо до Президента Клинтън. Дали е искал да стреля по него тепърва ще се разяснява, но че ще се раздават преждевременни пенсии и заповеди за уволнения – това е сигурно, така както и че ще хвърчат звездички и падат нашивки от пагоните. Като по зла ирония по повод новия закон за изземането на оръжието, всички златни медали за Австралия са на стрелбите. Изобщо целия свят в края на 20 Век тотално е мръднал на някъде и само обикновен ремонт няма да му помогне - опасявам се, че ще му трябва пак някакъв потоп да стане с поредното си пришествие, та да се оправи малко и нормализира...
29.07.1996 - Изминалите съботно-неделни дни също не останаха без съответното количество емоции от всякакъв род и характер – не знам вече по каква нечиста сила и закон, но спокойно мога да употребя думата “естествено”, заради преобладанието на отрицателните настроения. Първите разочарования дойдоха още на работа с непристигналите части за колата, които въпреки уговорката не ми ги доставиха до петък следобед. Правих си сметката, че по време на почивните дни ще успея да извърша този частичен ремонт, но при това положение се наложи да го отложа за неопределено време. Напред отново прекарах известно време на телефона в допълнителни преговори и уговорки с хората от сервиза – надявам се днес вече да си получа необходимите бобини.
След работа, веднага щом се върнах в къщи, взех Нени и отидохме на урока по орган. После се прибрахме, където взаимно се забавлявахме със станалите вече обичайни и роботизирани действия като вечеряне, убиване на ценното време пред скапания телевизор и обща домашна сивота. Някаква настинка хвана Неничко и до вечерта го събори. Имаше температура, та правихме и разнасяхме чайове, пиха се сиропи, правиха се фасони и гримаси до безконечност.
Аз в събота сутринта станах рано - ходих да сменям маслото на колата, после да плащам наема, помотах се малко из музикалните магазини и след като се наситих на частичната си свобода се прибрах в кошарата при останалите домашни животни. Женя вече беше си купила вестника и дори намерила 7 нови обяви за работа – от чудни по-чудни и всичките все като за нея, по нейната специалност. Неничко лежа болен и гледа телевизия в стаята си, а Женя започна да подготвя документи за изпращане по фирмите. Тъкмо понечи да разпечата нещо на принтера – оказа се, че и на него изведнъж нещо му стана и не можахме да го пуснем. Хайде нова серия от ядове, притеснения и повторение на сценката от миналата събота – безсилен бях да се ядосвам с каквото и на който и да е. Този път сервиза беше затворил, та се обаждаме по тревога на Сашо, защото на него това му е работата и ходи по клиенти за поправка на подобни печатащи устройства. Оказа се повреда, която не можеше да се оправи само “ей тъй” с поглед и няколко чаши вино и той взе принтера за повече и по-дълбок анализ в техния сервиз. Сега даже всеки момент го чакам да ми се обади, че да видим какво ще излезе от цялата работа и с колко трябва да се бръкна пък за този ремонт.
Състоянието на Неничко започна да се подобрява, температурата му мина, но за сметка на това някаква кашлица го налегна. Днес дори не е и на училище, но от снощи почна да си става от леглото и вече е по-добре. Даже имахме настроение и да посвирим малко. Вчера пък бях обещал на Веско (момчето дето остана тук) да удари една шайба на техните от нашия домашен телефон. Първо двамата с него за малко обиколихме спортните магазини и се помотахме навън. Оставихме го и за обяд да пие една чорба с нас - добро дело да сторим един вид, да нахраним една сирота душа. Той иска да кара някакъв курс по английски, та аз го свързах с друг наш приятел и така си го прехвърляме по веригата. Гледаме по всякакъв начин да помагаме на всеки и с всичко което е по силите и във възможностите ни - трупаме актив за Рая. Защото аз с моята пословична и неизлечима похотливост, най-сигурно е че ще се пържа в някой казан с катран на бавен огън – ама поне ще съм заобиколен от разни такива разкошници като мене, та няма да ми е скучно...
Новините които достигат до ушите ни никак не са добри - нито тези дето пристигат от Америка, нито пък тези които долитат от България. Бомба гръмнала в билетния център на НДК в София. Друга пък се взривила на пъпа на Олимпийското градче в Атланта. По телевизията дадоха уникални кадри на германски репортери, които вземаха интервю от една зала в момента на самия взрив. И там 4 души загинаха и други 200 са ранени. За щастие няма пострадали от Австралийските спортисти, които буквално минута преди това са се изтеглили в друга посока. Отново съмненията са за терористичен акт, защото агентите на FBI (Федералното бюро за разследване) откриха други 2-3 все още незадействани, но подобни взривни устройства. Горкия Клинтън - в чудо се видя завалията с тези неразбории и атентати. Още не са отшумели вълненията по взривеният над океана самолет и ето сега друг инцидент – не им е лесно на тези американци, но поне по подобни случаи сходството им с българския народ е трагично близко...
Миналата седмица нямахме писмо от вас, но за тази се надяваме да получим вече. Постоянно живеем в стрес и трепетни мисли по вас и за това как се оправяте в този ад и мизерия. То и тук не е цвете за мирисане, но в сравнение с там, все пак при нас е Рай. Ей го, и тук от сряда повишават бензина гадовете - с половин цент на литър заради инфлацията; до Коледа ще инсталират и някакви стационарни камери за следене на скоростта по главните пътища – съвсем закъсваме и потъваме!
Вчера имах клиенти за колата – първите откакто сме я обявили за продан. Харесаха я много, защото аз я и измих сутринта (това изобщо не се случва често). Дали ще се обадят пак, не знам. Каквото стане – ние зор нямаме никакъв. Аз да й оправя бобините един път - тя иначе върви много; като самолет, даже като руска ракета. Но ето, вече е 12:30 - никой не ми се е обадил още с капарото. Довечера пък ще ходим едно цвете да гледаме – ще си правим ботаническа градина в хола. То ще бъде от тези изкуствените, че не ще поливане поне и стои вечно зелено. Абе зор – какво да ви разправям! Работата ми върви, дано и Женя да успее да си разпечата писмата, че ако не може - ще прокълне района и най-вече ближния. Времето е хубаво и тези студове преминаха. Това ще е за тази зима, от другия месец подобрението ще е чувствително...
30.07.1996 - Продължавам с изброяването на фактите, които до момента на описването им претърпяха и съответното си развитие. Първо да кажа няколко думи за принтера (печатащото ни устройство към компютъра) - оказа се, че му е изгоряла някаква захранваща платка, която струва $300 (а ние самият принтер го купихме за $350 чисто нов). Сашо пое грижата да се разправя с него, защото той още е в гаранция, но дали ще я признаят – все още не знам.
След като отново цял ден чаках мнимия куриер да ми донесе бобините за колата и след като той пак съвсем естествено не дойде, трябваше аз да ходя до сервиза да си ги взема сам. Добре че техния механик ги беше взел със себе си, та аз отидох да ги прибера от тях. Първо обаче веднага след работа отидохме да гледаме цветето, което образно казано се намираше все едно във фоайето на х. “Узана”, но от всичко ни остана само разходката, защото в крайна сметка то не ни хареса. От там се емнахме току до Велико Търново че и оттатък може би, за да си прибера бобините от човека. Не се мина и без загубване и безконечно търсене на адреса из кривите сокаци на Бризбънските предградия. Най-после се улових у спасителните части и още довечера ще си ги подменя. На връщане се отбихме до Сашо, за да му занесем останалия амбалаж от принтера - разни пластмасови парчета и капаци, които бяхме демонтирали у нас в търсене на повредата. Дано успее да го оправи, защото иначе сме загубени. На края минахме през един ресторант за пържени пилета “KFC” (Kentucky Fried Chicken – чувам, имало ги вече такива и на Балканите), купихме си храна за вкъщи и се прибрахме каталясали. Аз бях толкова много гладен, че тези пилешки бутчета ми се струваха почти както свинските вратни пържоли на чичо Божковата скара (всеизвестно е, че аз с хвъркати и плаващи животни не се храня; също не употребявам мечещи и блеещи, докато най-строго се придържам към грухтящите форми на животинския свят). В комплекта с купешката храна имаше картофено пюре, отделно пържени картофи, някакъв неизвестен сладникав сос (мисля че от развалени и изгнили през зимата ябълки), малко салата от кълцано зеле залято със сметана, парчета торта за десерт и т.н. Ударихме с госпожата и по една “Загорка”, та хептен да допълним картината; аз едва тогава се поуспокоих и бавно започнах да възвръщам изгубеният си до този момент човешки облик…
Междувременно всред всичката тая бъркотия и суетня, беше пристигнало и вашето писмо № 150 (юбилейно, с марка от 80 лв.). Имам нарочно да се спирам с някои допълнителни подробности по отделните точки и подточки, но това вероятно ще стане като се прибера довечера и първо направя колата, след което свирим с Нени и евентуално чак тогава ще остане ред и за писменият ми отговор (а пък ще си почивам като се възкача на оня свят сигурно, но карай – всичко друго е най-по-важно от мене самият и моя ред за почивка идва последен...). Добре че няма филм по телевизията, за да си видя работата на спокойствие.
От едно място Женя взе да разнася рекламни материали из пощенските кутии – хем за да се намира на някаква работа, а и да се движи през деня с което да си поддържа формата. Ако принтера ни не се оправи днес, трябва да отидем у Румен да разпечатаме писмата за работа на техния. Но това ще се решава допълнително едва довечера и предчувствам, че ще бъде свързано с много социални неудобства.
Нени и днес не е на училище - но не че не му е добре, ами вече от глезотии. Те там много играят, тичат и се потят, а Женя я беше страх да го пусне да не би болестта да го повали на нова сметка. Викам й, да вземем да го спрем от училище и да презапише годината; “горкото”, след като му е протекъл един път сополя, няма да се мъчи я - да ходи на училище и да се тормози детето (как не е тук онази родопска възпитателка Веска Михова, та да видиш тогаз едни халосии и едни лигавщини). Но понеже Нени по принцип не боледува или се случва много рядко, за него самият е един малък празник като се разболее. Всички му се въртят на пета, той нищо не прави - само лежи и гледа телевизия, яде любими храни и т.н. Лукс! Но от утре пак започва “концлагерният” му режим и гивизлъците свършват с отварянето на очите сутринта.
Замисляме и една малки екскурзийки от 5-6 дена, защото през следващия месец пак се падат няколко поредни почивни дни. Дано успеем да я осъществим, защото други почивни дни няма да имаме до настъпването на Коледните празници и времето пределно много ще ни се увиди само в работа и пот на челото (тук аз не броя съботи и недели – те са от Господа дадени; смятам само допълнителните почивни дни, които са национални празници за цялата държава).
Онзи ден, след няколкогодишни дела и процеси, най-после осъдиха на доживотен затвор един масов убиец, отнел живота на седем души – туристи. Избивал ги е бавно и методично един по един, по различно време и в различни райони. И пак продължават да се водят дела, защото той, видите ли, се смятал за невинен. Рай е за престъпниците тук с тези леки либерални закони - смъртни присъди няма, а в затворите си живеят като царе. Които искат работят срещу заплащане, които искат – само си лежат и търкат наровете. Издръжката и пълният пансион, разумява се, го покрива държавния бюджет, а той пък си набавя средствата от нас, защото така било демократично.
Малко по-горе споменах и за инсталирането на стационарни камери за следене на скоростта. Отначало ще монтират една пробна серия от 16 броя, като $300,000 струва само едното парче. Ето значи къде отиват грешните парици на нещастния данъкоплатец. Предполага се също, че тези устройства ще се изплатят много бързо от натрупването на глобите от провинилите се автомобилисти – ама що се учудвате, бе? И това е плод на демокрацията, законите й трябва да се съблюдават и спазват най-строго. А за тези които не искат са измислени глобите и “корекционните или корекционални” (употребете по-правилната форма) центрове и институти (това пък е по-демократичното звучене за затвор или пандиз)...
