12.09.1999 - Неделя. Ето че отново дойде време за полагането на финалните редове в това писмо. Утре вече ще го изпратим, заедно с разните там боклучета и подаръчета от нас. Много дни минаха, откакто не съм отразявал новините, но извинителни причини за това има премного. На голям зор сме в момента, особено аз с тези мои нескончаеми интервюта и безпочвени срещи с този или онзи работодател.
Сашко, както вече знаете, беше тук за една седмица през ваканцията. Та с него доста походихме нагоре и надолу – нали искахме да му покажем повече забележителности от мястото, където живеем с майка му. Аз почти всеки ден ходех на интервюта – спукаха ме с всевъзможни обаждания, но окончателен резултат нямам все още от никъде, да оставим настрани пък и положителен. Този човек, който уж много ме беше харесал за една работа на Gold Coast, впоследствие ми се обади, че бил намерил някой друг – естествено по-подходящ от мене, вероятно с две глави или с 4 крака (то ако е става въпрос, глави имам и аз, но откъм краката съм зле). За мене лично, това място беше една голяма надежда, но и тя пропадна както всички останали до сега. Е, аз имам и още няколко повиквания, на които също се надявам, но тях специално ще ги изчерпвам от утре нататък и за развръзката им ще разберете най-сигурно по Коледа, със следващият ми директен репортаж от мястото на събитието. Ако аз случайно започна някаква работа, непременно ще ви се обадим поне по телефона, за да ви успокоим - но подробностите около случая ще се научат едва доста по-късно.
Миналата събота и неделя Нени беше пак при нас - спа в къщи и с него ходихме да караме мотора. В неделя минахме традиционно през битака, но май че нищо не купихме (или поне не си спомням за нещо внушително). Вечерта отидохме да посрещнем Сашко на летището, а след това на път към къщи го закарах у тях. На другия ден (понеделник), аз трябваше да подам молбите си за работа от съботния вестник - после от 13:00 имах интервю. След него излязохме на разходка край морето.
Във вторник всички заедно ходихме до Gold Coast, където изкарахме целия ден. После пак имах едно интервю. Съвсем случайно намерих къде работи мой бивш началник-отдел от автобусния завод, където работих отначало с пристигането си в този щат. Хайде, издирих го, срещнах се с него и с някои стари колеги още от тази, отдавна вече фалирала фабрика за автобуси. На всички казах, че най-усилено си търся работа, за да ме имат предвид. Този мой шеф пък ми даде адресите на други двама, също наши колеги и работещи в подобни компании. На другия ден аз издирих и тях, видях се с всеки поотделно и им оставих по една дежурна молба за работа. Всичко това изисква толкова много тичане, разход на енергия и най-вече безценно време, които аз най-охотно изразходвам и изгарям, но в никой случай не отслабвам от това – обикновено вечер си набавям похабените през деня калории...
В сряда и Неничко ни беше на гости - правихме си барбекю на балкона и всички свързани с това дейности. В четвъртък отново посетихме прословутият и станал вече банален Gold Coast, където заведохме Сашко в един от увеселителните паркове - там също стояхме цял ден. Имаше много люлки, въртележки, делфини, тюлени, влакчета на ужасите и подобните им атракции. Вечерта се прибрахме в нас като утрепани.
Оставихме петъчният ден само за разходка из града, като аз сутринта пак ходих на едно интервю – омръзна ми вече да се влача като черво по разните фабрики, заводи и агенции; писна ми, бре! Същият ден пристигна вашето писмо № 46, заедно с ямболската дописка. Правичката да ви кажа – хич не ми се и коментира дори, защото ще трябва да се спирам абсолютно на всеки ред поотделно и по този начин да влизам в постоянно противоречие с така написаното. Много ме доядя на всички тези глупости – това се е дъвкало не един или два пъти назад в годините. Абе, овча кратуно – аз така ли урбулешката и през глава щях да се хвърля имоти и къщи да купувам, при това на края на света, в случай че съм имал нещо общо с някоя друга жена, та дори и само “едно наум” да е било, а?! Че аз толкова ли глупав им изглеждам на хората, та да си помислят дето съм в състояние да извърша подобна глупост, подписвайки доживотната или направо смъртната си присъда? При това не само един път - че ми беше сигурно малко “опарването” с покупката на земята (която после едвам продадохме, отново поради загубването на работата ми), ами на всичкото отгоре се пригласих да си нахлузя въжето на шията още един път – с тенденция към повторение на същата грешка! За кого, бре чуми проклети – за “другата” ли? И коя пък да е тя, че все не мога да разбера болните ви мозъци?! Кой къса и хвърля плановете на къщата, за които аз не спах по цели нощи и ставах насън да рисувам скици, за да не си забравя грандиозните идеи до сутринта - аз ли бях това?! Майка вече беше тук за тези така колоритни сценки и стана техен неволен свидетел. Сега обаче, след всичко което прочетох и разбрах за себе си, аз изобщо не съжалявам че това стана пред собствените й, до кръв разплакани очи – вярно, че с това се изложих неимоверно много и сам себе си облях в покварен срам, но пък ако това не се беше случило пред някого, никой посмъртно нямаше да ми повярва на думите. Ако си имах “някоя” настрана, така ли щях да се лутам в безпътица и в продължение на почти една цяла година, тичайки безпомощно и хаотично подир тая или оная фуста, в търсене на подходящ човек и партньор, с когото все пак да си свържа живота?! Надявам се никой тук не си е и помислял дори, че веднъж останал сам ще се отдам на калугерска служба и отреденото ми време до гроба ще прекарам в отшелничество, между стените на килията в някой затънтен манастир – аз първо нямам нужната основа за това, защото душата ми е твърде покварена и Бог едва ли ще приеме покаянията ми. Но пък и на свой ред ми се иска да попитам: вие мен за какъв ме сметнахте, бе по дяволите – дори аз самият не знаех за тези свои качества и че съм бил такъв “Казанова”; амчи аз почнах да се гордея и надувам вече, бе ебаси! С Даниела сме били винаги много близки, да – това е напълно вярно; много сме си допадали по всякакви въпроси, хиляди пъти сме били заедно в общи компании и по време на шумни веселби. Вероятно достатъчно на брой пъти, определено сме се замисляли и за самите себе си (без да сме си го споделяли един на друг, разбира се), че ние с нея бихме били значително по-добрата комбинация и взаимна партия, отколкото хората с които живеехме и двамата. Обаче тогава всеки си е имал своите собствени грижи по деца, семейства, оцеляване – кой ще си го и помисли дори, да започва всичко отначало: на гъза на географията, без подкрепа, без достатъчно средства, в обстановката на – е, хайде, не чак толкова сурова, но все пак безусловна емиграция и т.н. и т.н! Що за болен мозък би бил в състояние сам да си създава тези легенди и да си повярва на истерията?!
Един път вече разделени преди 5 години (точно тогава, когато пък ние с Женя се преместихме от Аделаида в Бризбън), с нея нито за миг не сме си и представяли даже, че въобще някога ние отново ще се видим с някой от приятелите си, които оставихме назад. Тръгнал всеки по своя собствен път и веднъж излязъл от мястото, където човек е бил, той бива забравен още на 40-ят ден – какъвто и да е бил, където и с когото и да е бил. Самият той намира друг живот, друга среда и всичко онова от миналото му остава само като един приятен спомен - включително и всички онези хора, с които е имал щастието да общува. Такива са неумолимите и жестоки закони на живота. А в това, че чувствата ни са се запазили през цялото това време и сега изведнъж си отидоха на мястото, аз лично не виждам нищо осъдително. На този свят останах сам единствено заради взаимната ни непоносимост с госпожата и нейното осъдително държание лично към мен и родителите ми, а не за да развалям семейството на приятеля си! Как е възможно с тези толкова деликатни неща така лесно да се жонглира, да се съставят мнения, да се правят изводи, да се заклеймяват квалификации и т.н.?! И то само наблюдавайки и гледайки отстрани. Никой не знае каква е истината и за това само се ровят да ни вадят кирливите ризи. В един момент, на мен ми става дори малко обидно, че самият аз съм оставил такова унизително впечатление у околните, смятайки ме за чак толкова глупав и елементарен. Че не можех ли само да вдигна телефона, да се обадя на Даниела (същата тази, която аз в годините и на снимка дори не бях виждал, за всичкото това време...) и да й кажа: “Виж, останах вече сам! Зарязвай всичко и пристигай тутакси при мен!”, вместо аз самият да се вкарвам в какви ли не второстепенни роли, порно филми и критични ситуации ала “Джеймс Бонд”? Толкова ли бе джанъм, за прост ме смятаха всички до сега, та да си мислят, че вместо да бродя по пътищата като отритнато от глутницата псе, не можех да си се изтягам на дивана и да чакам при мен да дойде “оная” (по смисъла на която и да е тя), ако въобще съм имал такава, на която да разчитам?! Наивен съм – вярно е; чист, откровен, прям и до глупост честен – също да. Но пък определено не се смятам и за чак толкова загубен...
Аз отново подчертавам и горещо апелирам, само заради вашето лично успокоение: предизвикайте Божем, една среща с ямболии и им разкажете всичко, ама абсолютно всичко “всичко”. И за първия ни развод преди години, още в България; за това как сме живели тогава и как за всяко нещо, което й дойдеше на ума Женя все с детето ме плашеше - че или ще се махне от мен или ще се самоубие. Тези й писма, които четохте тук са сигурно едва само 1/3 от всичките, които аз съм получил за 13-годишният си брак с нея. А пък колко подобни листи и писания съм изхвърлил на боклука в Габрово по онова време - брой нямат. Аз едва тук се сетих да ги запазя, тогава без да знам още защо. Покажете им и тях. Но не премълчавайте и не прикривайте моите писма, писани след Май 1998. Нека да си ги четат пред вас и да ги коментират – дума по дума. Или пък най-добре е да им направите копия и да им ги изпратите, в отговор на тяхното злъчно писмо. Всичко, което е казала старата са най-точните думи на щерка й - дъвкани и предъвквани, повтаряни до втръсване години наред. За себе си не чувам нищо ново, нито пък съм изненадан с нещо. И за детето могат много работи да се кажат и разкажат, но не може в писмо – материала е много обемист, място няма! Порой от въпроси могат да се задават - за жалост, без разумните си отговори. Абе, не ми се говори вече - ама защо ли и аз похабих толкова много хартия и мастило, време и енергия за всичките тези глупости. Рано или късно, ние пак ще се върнем на тези теми, ама кел файда – щом като каруцата веднъж обърне се в калта, тогава пътищата стават много...
А иначе, до къде бях стигнал с разказа си – а, да: до петъка. Значи, след поредното си “успешно” интервю се върнах в къщи - преоблякох се и веднага излязохме всички. Нашата позната от Gold Coast дойде до Бризбън, та се видяхме и следобеда дори ни гостува и тя. Към 17:00 гостенката ни си тръгна, а аз отидох да взема Нени от тях, с когото заминахме на летището, за да изпратим батко му Сашко. Той излетя в 19:00 - ние оставихме Нени обратно в къщи и се прибрахме.
В събота сутринта пак се занимавахме с колелото му, че той следобеда щеше да ходи с хайманите на някъде. Даниела беше на работа, както е и днес - все отвратителните й втори смени. Аз снощи щях да пиша, но нещо се разфучах из кухнята, та не успях. Пържих чушки и домати (правя си заготовка за миш-маш – после само чуквам яйцата и манджата ми е готова мигновено); мелих месо за кюфтета и все в тоя ред на мисли. В 20:00 най-после седнах да изгледам един филм, след което отидох да прибера Дани от работа.
Днес сутринта Нени ми се оплака, че колелото му пак не било добре, та го дооправяхме. После той си замина, а аз се прибрах у нас. Закарах Даниела на работа и цял следобед аз пък на своя сметка карах моето колело. Извъртях повече от 20 км, та сега ме боли гъза и седя малко на една страна, че да не си подсърдвам маясъла. Утре съм на интервю, в други ден – също. Чакам и други хора да ми се обадят – въобще, голямата динамика много трайно се нанесе в нашите бойни редици.
На 08 Септември се обаждахме на Цецо в Тасмания - нали имаше рожден ден. Той пък ми напомни, че те с Ленчето на Огнян са родени в един и същи ден. Аз бях забравил за нея, но макар със стара дата, поздравете я специално от мен по този случай. Като се разприказвах за рождени дни, смятам че точно тук му е мястото да се извиня на майка, за забавената пратка във връзка с нейния празник, но просто не ми беше възможно да се занимавам и с това. Съжалявам, че подаръците й ще пристигнат след самия празничен ден, но според мен по-важното е въобще да се получат, а не точно кога. Радваме се, че си живеете добре с татко и с вашите верни приятели. Много поздрави на всички тях: на синовете и дъщерите им (тук включвам снахи и зетьове), така както на внуците и правнуците им!...
А сега ще драсна по някой ред и на снимките, за да знаете кое къде е снимано. С Бакала се чухме онзи ден. Той ще се прибере до България с новата си булка, за да се оженят повторно и там - такива били правилата и законите на канарските островитяни. Каза, че непременно ще ви се обади.
Целуваме ви всички до един и страшно много ви обичаме: Даниела, Ангел и нашият не много малък вече Неничко…
Прибавям още един лист, защото забравих да опиша съдържанието на колетчето, което сега изпращаме. Първо и най-многобройни са подаръците за рождения ден на майка. Официалният ни дар е парфюмът, който е с една панделка отгоре. Той е много скъп и хубав (струва $25, но аз го купих само за $5, защото беше последен на витрината – нека на майка да не й свиди, когато си го ползва; сипи вуда, не жбли мат’рялът). Дани каза, че може би ще ти хареса, майко. Аз от своя страна слагам допълнително още една помада, която е дори по-скъпа и по моему даже по-хубава от основната. Но нека майка да се благодари на Дани, че тя самата не хареса миризмата, та сега изпращам парфюмчето на нея. Него пък го взех от битака за $1, заедно с още четири други шишенца. Тях още не ги изпращаме, защото самият аз ще си ползвам две-три от тях, докато Даниела още се двоуми за четвъртото. Но ако реши, че все пак не й е по мерак, ще изпратя и него на майчицата си, за да знае и помни кога синът й е бил на гурбет в странство. А тези трите малки парфюма, са още по-изключителни, скъпи и уникални, защото пък тях ги намерих, където обикновено си намирам и други разни нещица. Специално тях Дани уж много ги хареса, като дълбоко в себе си аз и без друго мислех да й ги подаря. После обаче, тя все пак реши, че било по-добре да ги изпратим на майка. Голямо убеждение падна, докато я склоня въобще да изпращаме тези “боклуци” (както Даниела пренебрежително се изказва за хубавите ми парфюмчета и за добрата стока...), но този път аз надделях и за това изпращам всичко. Последното пък идва да покаже, че ако на майка нещо случайно не й хареса достатъчно, грешката си е само моя и нека да не обвинява Дани за това; решението беше взето по чисто деспотичен и диктаторски начин, без никакви наченки на демократични права. Аз се надявам обаче, че нещата ще й харесат, но ако ли не – нека да ги раздаде на бедните.
На татко изпращаме един филм, марка “FUJI”, които аз смятам че са най-хубави за цената, на която ги продават при нас (четири парчета само за $10). Също на него пращам едно “чукче и наковалня”, само че не знам от каква кола е (и то ми е намерено, та сега раздавам с лека ръка). Ако не става за Жигулито, да си го чука у главата – ха-ха-ха! Или пък да го изхвърли, че ще е по-лесно, защото на мен ми досвидя да го изхвърлям тук...
Спомням си, че навремето Огнян се занимаваше с цветни диапозитиви. Тук един такъв филм струва $10-$15 (много са скъпи!), а пък не знам и за проявяването му още колко пари ще поискат. На него специално изпращам един такъв филм AGFA, който също съм намерил (при парфюмчетата) и аз определено нямам мераци да ползвам. Ако не на него, татко нека да прецени на кого да го подари. Другите неща са снимки, писмо от Даниела и две химикалки, които тя изпраща на майка, за да ни пише по-много и по-често. Обръщам внимание, че синята е много капризна и чуплива. Тя не се натиска, а горната жълта част се завърта леко на ляво - само така й се подава писеца. После се прибира обратно по същия начин.
Както бях споменал преди – в колета съм предвидил и една игла за грамофона на татко. И тя ми е “максул”, но иначе са по $30-$40 в магазина. Мисля, че е чисто нова. А – ето още една химикалка, пак за майка. Тя пък е с едно въженце - бяла е и виси на врата. Да си я окачва и на където да мръдне, химикалът винаги да бъде с нея, за да пише непрекъснато и още по-подробно. Пращам и едно малко сапунче - не че то представлява кой знае какво; то е само рекламно, на опаковката си има една картинка – коала. Именно за това е интересно като сувенир и най-чист австралийски продукт, защото всичко останало се произвежда в Китай (включително червилото за устни и дамските превръзки – е, ама че близка асоциация се получи с тези устни; и аз ако не съм поет – кой ли друг, по-глупав от мене би могъл да сътвори подобна блестяща мисъл)...
Аз наистина се изчерпах вече откъм описания. Ще продължа с творчеството си, едва когато се посъбере повечко информация – а то ще е главно след интервютата ми другата седмица. Пак ви целуваме и пак ви обичаме: Даниела и Ангел…
П. С. А тук пък вече се налага, аз отново да посегна към прикрепване на допълнителна и разяснителна информация за малко “по-любознателните” ми читатели. На няколко пъти в настоящото си експозе, стана на дума за едно писмо, което родителите ми са получили от майката на Женя. Длъжен съм да го поместя в следващите страници, за да внеса яснота по засегнатите в него въпроси и теми. Аз вече изразих своята най-човешка позиция и лично негодувание от самият му текст, обосновавайки се с няколко съвсем кратки и недвусмислени коментара по този повод. Точно тук обаче, единствено само от великодушие и с известна доза снизхождение, ще се въздържа от повторни съпроводителни анализи и съпоставки, оставяйки помията сама да се стича по мене – няма и да я забърша дори...
Здравей, Веске. Дълго мислих дали да ти пиша и най-после реших като майка с майка да споделя някои неща с теб. Евгения не знае за това ми решение, но аз като майка, а и баба, която събра толкова много мъка от случилото се, се почувствах длъжна да го сторя.
Веске, аз бях там и сама чух, видях и изплаках нещастието на детето, когато плачеше и викаше: “Бабо, живота ми е ШИТ (“шит” или shit = лайно, лайнян; б.а.); мислех си: защо сега баба ти Веска и баща ти не са тук, да видят как на 13 години си вече толкова голям и възмъжал, че лесно можеш да минеш през трудностите на живота. Защото още когато синът ти си излизал от апартамента, Евгения е молила Ангел, като хора да се обаждат един на друг (не да се събират), но поне когато става въпрос за детето, да се съберат двамата като интелигентни хора, а той казал: “За мен на този свят съществува само едно живо същество – това е синът ми. Той е достатъчно голям да разбира, преценява и решения да взема. Каквото имам, с него само ще го споделям”. И пак Господ ми е свидетел, че така беше докато аз бях в Австралия - Ангел нито веднъж не е попитал майката на сина си как е той? Има ли нужда от нещо, има ли проблеми в училище. Господ гледа ако лъжа, но хора ни го казаха (потресени), че той дори не знае Нени в кое училище ходи (ха-ха-ха, за това ходих да го следя къде ходи, какво прави и с кого се събира – б.а.). И когато Евгения му е оставяла бележки за Нени и оценките му в училище, той казал на Нени: “Кажи на майка си да престане с тия бележки!” Ще кажеш: “Синът ми е грижовен баща”. Как, след като му се обажда (да вярно е) всяка сутрин и го вижда един път в седмицата за по един ден? Може би ще кажеш: “Ако Нени е при него щеше да бъде същото, той ще поеме цялата грижа!” А как да стане това, след като самото дете не иска да отиде при баща си. И най-лесно е, разбира се, пак всички вие да обвините дъщеря ми за това. Пак казвам: Господ ми е свидетел за това, което казвам. Евгения го кара да ходи там, да нощува там. Тя може да се премести в друг щат, дори в друга държава. Знаете ли защо не го прави? Заради детето си. Тя казва: “Нени е в толкова трудна възраст (пубертета) и има нужда от баща си, заради него ще стоя и ще търпя всичко!” Всичките тревоги, напрежения падат върху майка му, поема всичко - и материалната му издръжка (Ангел дава само по $50 на седмица – ами естествено: аз съм безработен, а майка му се разписва за $80,000 годишен доход, ако това за някого има някакво значение; б.а.). На Нени само обувките му за училище струват $60 и всеки ден взема за обяд по $4 - ами няма ли нужда от дрехи, храна в къщи. Евгения поема всичките последствия от емоционалните му проблеми в училище, заради създалите се обстоятелства. Как ще се чувстваш ти, ако те пита: “Бабо, знаеш ли какво е марихуана?” Ти си била против да дружи с Жулиен, че бил невъзпитан и дете на разведени родители. Ами къде е сега внукът ти – и той стана дете на разведени родители. Всичките му другарчета (това той ми каза) са подобни. И като го попитах защо са все такива приятелите му, знаеш ли какво ми отговори: “Защото не ме подиграват и ме разбират, нали и те са в същото положение!” Не иска да се вижда с български деца, защото като са карали заедно миналата Нова година го подигравали и е плакал на майка си. По същото това време синът ви е заминал за Аделаида.
Искам и друго да ти кажа. По телефона ми каза: “Няма да ми петните сина!”. Да Веске, също ми каза, че и в Аделаида са били пред развод и знаеш ли заради кого - заради жената, с която живее сега синът ви. Ангел отива в Аделаида и стои 10 дни в къщата на Даниела и Валери, преди това е държал връзка с тях, като с най-близки приятели. Валери на всички е казвал месеци преди Ангел да отиде: “Идва най-добрият ми приятел, Ачката – големи моабети ще падат!” Ангел стои 10 дни, връща се в Бризбън и две седмици след това Даниела идва да живее с него. Не го казвам от злоба, а от мъка, че така жестоко обвинихте дъщеря ми за всичко. Аз бях вече в Австралия, когато Даниела дойде да живее с Ангел и свидетелка, когато се обадиха приятелите им от Аделаида и й казаха за това. Тя беше направо шокирана (макар, че са имали доста неприятности заради нея в Аделаида), а Нени, милото, въобще не повярва и когато майка му казва, той отговаря: “Те си правят шега, жестока шега с теб мамо, искат да те изпитат. Това не може да бъде вярно!” Аз чух с ушите си и видях с очите си, нека Господ ме съди ако лъжа, когато Нени отиде първата събота при баща си и като се върна от вратата се нахвърли върху майка си: “Ти си една голяма лъжкиня, чичо Валери и леля Даниела са били разделени когато татко е отишъл там!” Чак умът ми не го побира как може баща така да лъже собствения си син, защото Евгения искаше Нени да чуе истината от устата на Валери. А тя е, че те не са били разделени - искали са къща да купуват, на Даниела баща й бил в Аделаида. Ходихме в Аделаида - това което ще ти кажа, хората в Аделаида могат да ти го потвърдят: нямаш си представа какви неща се говореха за тях двамата... (тук вече започва да се раздува балона с легендите за неща, които аз никога не съм и споменавал дори, но майната му – б.а.)
Веске, ти по телефона ми каза, че Евгения ви била изгонила. Добре, как ще реагираш ако собственото ти дете те изгони? Защото Даниела е постъпила точно така. Тя е уреждала документите на баща си да остава в Австралия, но след като отива Ангел, излъгва баща си, че не го одобряват австралийците и му взема билет за България. Горкият човечец, през цялото време докато тръгне за самолета все повтарял: “Как може австралийците да не ме искат?” Защото това му е казала Даниела (лъжа разбира се), че не го искат и същия ден тя в 15:00 тръгва за Бризбън, а баща й в 17:00, като го изпращат синът й, мъжът й и българските им приятели. Но пак казвам - пиша го, защото ми е адски мъчно, че за всичко обвинявате дъщеря ми. Може би, Веске, ако малко поне търсехте причина и в Ангел, нямаше да се стигне до тук.
Мъчно ми е за това хубаво дете, че е нещастно. Когато в събота ходи при баща си, милото - вместо да се наспи, то става рано за да отиде и винаги със сълзи съм го изпращала. Но, Веске, ако и ти беше тук и го виждаше с каква мъка става горкото, също щеше да плачеш. Много ми е мъчно за Нени, че сега е в най-трудната възраст и знаеш ли какво казал на майка си, когато по Нова година ходили на едно езеро и тя му казала: “Хайде сега, всеки ще си хвърли камъче - ще си пожелае нещо и то ще се сбъдне, но няма да си го казваме!” Но то милото, не се стърпяло и казало: “Мамо, аз си пожелах - искам татко да се върне и ако се върне ще го приемеш ли?” Знам, че за всичко имаш отговор, знам че за всичко обвиняваш дъщеря ми, но нека ти кажа и това, че Нени е малък да преценява и да се оправя сам в този живот (както баща му мислеше). Даниела е казвала (хора ми го казаха), че може да се грижи за него. Да, ама детето? Как то се чувства, как го изживява това - Ангел не го вижда. Предполагам, че на Ангел му е било мъчно, че вижда сина си толкова рядко и сигурно чувства какво му причинява, но какво е виновно детето. Свидетел съм как непрекъснато се люшка между тях. И не го обвинявам. Как може да се раздели между тях, да не е вещ? Обича ги и двамата и няма значение кой какви глупости върши. Аз всяка вечер гледах какво става с внука ни, разправии за $50 и кой ще ги даде - разбира се, че почти всичко майка му купува.
На края искам да ти кажа, че написах всичко това, не че искам нещо да направиш. Това оставям на теб. Исках и се чувствах длъжна да кажа истината, която всички знаят. Когато ходихме в Аделаида, Валери казва на дъщеря ми: “Жени, когато ти ми казваше, че между моята жена и твоят мъж става нещо, аз не ти повярвах - мислех, че си въобразяваш, но всичко е било истина, защото не може да дойде и тя без нищо да тръгне след него!” Това, което мен ме боли е, че Нени страда, аз бях жив свидетел. Само Господ да го пази в цялата тази каша. Не искам то да страда, горкичкото. А как лесно ще го изживее, защото е голям - нека Господ гледа.
Пак ще кажа - дъщеря ми е виновна, че не е стискала зъби, глупава е била да не разбере, че Ангел на първо място слуша теб (разбира се, майка си му). И на края искам да ти кажа, че всичко това го написах не защото очаквам нещо да се промени. Напротив - станалото, станало. Явно синът ви е щастлив сега, намерил е спокойствието, което нашата дъщеря не можа да му даде. В целият им живот е имало един проблем и той идва от възпитанието. Различни мирогледи бих казала. При нас децата са били винаги на първо място. Възпитавали сме ги в уважение към семейството и децата на първо място (представям си какво им е било възпитанието; видяхме го това “уважение” – коментар на майка ми...). Явно не сме били прави, защото не сме възпитали дъщеря си да преглъща всичко в името на децата. Да, тя е трябвало да преглъща всичко и това че: “Какво да направя бе Жени, като пак съм влюбен!” (думи на сина ти)...
Написах всичко това с огромна болка в сърцето. Не се чувствам удовлетворена, че дъщеря ми е по-права или че истината излезе наяве. Напротив, боли ме за тях, но какво да се прави. Трябвало е така да стане. Никой не е победител в цялата тази нелепа история. Дано Господ им помогне на всички. Стореното, сторено - връщане назад няма. Но болката ще живее вечно в нас, старите. Извинявам се ако с нещо съм те обидила. Чувствах се длъжна да го споделя с теб, защото знам, че ние винаги сме се разбирали. Правя го от най-добри чувства и ако съм казала нещо, което мислиш че е лъжа или преувеличение - има Господ, нека ни съди. Надявам се, че като майка и баба ще разбереш защо го правя. Опитай се да ме разбереш. Нямах повече сили да го стискам в себе си. Боли ме и то много, много. Само мога да съжалявам и страдам, вярвам, че и ти си на същото положение. Стефка…
Както вече споменах – аз просто нямам какво повече да разсъждавам над тези редове. Излишно би било да добавям каквото и да е от себе си, след като достатъчно много едни и същи неща са се дъвкали безброй пъти. Не искам да злоупотребявам с чувствата и вълненията на никой, нито пък искам да наклонявам везните на съдникът към едната или другата страна. Обикновено в подобни случаи и житейски драми, всеки има някаква своя истина и самоотвержено си я отстоява – брани и я защитава със зъби и нокти. Единственото, което лично аз мога да уверя тук присъстващите е, че описанията ми се базират изключително и само на мои лични наблюдения, дерзания, чувства и емоции. Всичко тук е описано по възможно най-достоверният и близък до истината начин – истината, преминала пред моя поглед, такава каквато я виждам аз в очите си и пречупена през моята лична призма. Ако за други същата тази истина е малко по-различна и неправдоподобна, то аз срещу това не мога да застана и да му се противопоставя, така както се чувствам и напълно безсилен да помогна – всичките ми досегашни опити са били предварително обречени на неуспех, по-скоро гибел...
Но за да завърша тази малка сага, чувствам се морално задължен да поместя и скромният отговор на моята майка, с което се надявам да съм задоволил любопитството и интересът на всеки един отделен читател...
Здравей Фанче. Отдавна получих писмото ти и дълго се борих със себе си, дали да отговаря на предизвикателното му съдържание. Пиша ти от учтивост. Ще се постарая да запазя приличен тон на общуване. Предпочитам да не те нараня с нищо, независимо от това, че ти не ме пожали.
Уведомяваш ме за събития от Януари, които ние отдавна знаем, с много по-големи подробности. Нямам намерение да ги обсъждам. Нямам намерение също нито да обвинявам, нито да оправдавам някого, защото не е моя работа. Вярвам в справедливостта на Невидимия свидетел през тези 13 години, който няма да прости на никого.
Писмото ти ме успокои донякъде, защото разбирам, че и вие не сте харесвали Ангел - няма защо Евгения да стиска със зъби и да се измъчва, за да го търпи. Тя много правилно постъпи, след като го изпъди от дома си и така реши въпроса за себе си. Вярно е, че тя изедин път много се издигна и всички ние най-искрено се радвахме на успеха й, но явно че Ангел не беше повече достоен за нея. Отношенията между младите се решават единствено от тях двамата и те моля да не ме месиш и да мислиш, че аз имам някакво влияние над Ангел, вече мъж на 40 години. Той нямаше никакви намерения за развод. Напротив – самият той правеше дългосрочни планове и имаше най-сериозни амбиции за семейството и бъдещето на детето си. Срещна обаче много сериозни различия с Евгения за тяхното реализиране. След много спорове и обиди, последното решение на Евгения беше – развод. Много й се молихме. Аз с белите си коси, се наведох да й целувам ръка, за което не съжалявам, защото го направих, за да спася семейството им. Евгения не отстъпи, даже ни заплаши, че ако продължаваме ще повика Полиция и ще ни изхвърли на улицата. Не крия, че се уплашихме - млъкнахме и оставихме всичко в нейните ръце; нали правото, закона и оръжието (детето) са на нейна страна. Заяви на Ангел, че иска да си отгледа и възпита детето сама, а той да си взема куфарите и да се маха. Всичко това, придружено с много епитети. Много грозни думи чух и много срамни сцени видяхме, но не я обвиняваме. Не е длъжна да живее със сина ни, щом той е имал толкова много недостатъци. Защо обаче не кажете истината на детето? – “Баща ти беше лош, прост, невъзпитан, за това майка ти го изпъди!” Защо непрекъснато го манипулирате и насъсквате? Настроихте го срещу нас, за което много ви благодарим. Децата са като меко тесто. – на където го натиснеш, натам потъва. За това лесно може да му се насажда омраза. Но защо? Това можехме и ние да сторим. С какво го заслужихме? Макар и да се държи студено с нас, ние никога няма да престанем да го обичаме и да тъгуваме по него. Нека да бъде така, както вие искате. Ние вече нямаме достъп до милият ни и свиден Неничко, но се моля на Бога да бъде здрав и да го пази от лоши пороци. С тези приятели той дружи (въпреки изричната забрана на баща му) години преди аз да отида, но ако ще се чувствате щастливи, препишете ми и тази заслуга. Аз не се сърдя, че ме очернихте толкова много, стига вие да сте удовлетворени. Не съм карала аз Евгения да си хвърля венчалната халка по пода (провидението си каза думата), нито да си пъди мъжът...
Много неща има още за писане, но предпочитам да ги премълча, за да се запазят прилични отношения между нас. Ако действително искахте да ги узнаете, вие непременно щяхте да дойдете в Габрово, за да ви ги кажем. Знам, че Евгения не ви разреши, но аз също не я обвинявам. Изпълнихме и последното й желание, което беше – изобщо да не ви се обаждаме, защото тя щяла да ви обясни всичко. Нека така да бъде. Прибрахме се изпъдени, унижени, облени в сълзи и прегърбени от мъка. Такова гостуване не пожелавам на никои родители. Ще го помним докато сме живи. Благодарим й за “уважението” и за “гостоприемството”. Спокойна съм, че тя поне знае истината. Когато обаче тя предприе раздялата си, изобщо не помисли за последиците. После се сети за съдбата на детето си. Молбите й дойдоха много късно. Даниела няма никаква вина за развоя на нещата и Евгения го знае това прекрасно, но ние ще преглътнем и този горчив хап...
Фанче, не те задължавам да вярваш на това което ти пиша, нито ти го пиша, за да те настройвам срещу близките ти. Успокоява ме това, че в лицето на Ангел не сте загубили нищо, щом като е бил чак толкова прост и невъзпитан. Много се старахме да предложим на Евгения животът, който е живяла при вас, но явно не можахме, за което съжаляваме. Тя постигна всичко, което желаеше. Нека да бъде волята й. Жива и здрава да е. Дано се е успокоила вече. Ходете, събирайте сведения за нас, пишете на близки и познати, настройвайте ги срещу нас колкото искате - ако това ви успокоява, няма да ви се сърдим. Ние колкото и да сме прости и невъзпитани, няма да тръгнем по вашия път. Изобщо не се срамувам от това, което сме. Продължаваме да уважаваме Евгения, като майка на единственото ни внуче и вас, като нейни родители. Голямата ми обич се е превърнала в искрено пожелание, тя никога да не срещне такъв, като нашия син. Да я пази Бог и от такива като нас. Дано срещне идеалният съпруг, който и вие да харесвате и да бъде щастлива с него. Нека сега доволна да плува в сълзите, които ми причини. Ние се примирихме със съдбата си. За нас остава огромната мъка по детето, която ни причинихте. Добър е Бог, не се знае как ще се стекат обстоятелствата – искрено се надявам да го пази и закриля, след като ние не можахме...
Спестих много истини, за да не ви нараня. Всички деца са добри за родителите си. Има неподходящо съчетание при брака, за да се стига до раздяла, когато няма разум и обич.
Желаем ви здраве и спокойствие. Много поздрави на Вельо, баба Динка, Дидка, Живко и Стелито, от които ние сме запазили най-добри спомени. Веска Михова…
Габрово, 10.10.1999
Без коментар - последният удавен беше в сълзи...
