16.10.2006 - Всичко до тук мина точно така, както го бях предвидил в плановете си. В събота сутринта отидох до магазина за обтегачите. Купих ги и се прибрах да ги монтирам. Занимавах се и с разни други дребни градинарски задачи - клони поорязах малко, някои растения трябваше да се разсадят и т.н. През фугите на плочите много напористо прораства трева и всякакви други вредни плевели - борбата ми с тях е жестока, но пък и боят е много неравен (за сега само в полза на израстъците, за съжаление...); абе ти го сечеш от едната страна, то веднага пониква откъм другата. Онзи ден с една остра шпакла изрязах всичко до корен, но само на първия дъжд и онези ще покарат на нова сметка. Взел съм крути мерки срещу тая напаст Божия, но чакам да измия дуварите с киселина, че да ги третирам с едно специално покритие. Със същата чорба ще намажа и плочника. Надявам се, че този лак ще се спече заедно с финия пясък във фугите, израстъците ще се задушат и ще изсъхнат от само себе си. А да не отварям дума за мравите, дето пък те постоянно ми вадят пясъка през фугите – надявам се, че тази безмилостна химическа интервенция ще ликвидира и тях до крак.

Улисани в работа по двора, неусетно времето напредна, а всички трябваше първо да преминем през хигиенизационно-обезпаразитяващата камера (банята…), че тогава чак да излизаме. Ванеса също потъна цялата в прахоляк и мръсотия - нали ми помагаше детето заедно да изнасяме клоните. Междувременно Даниела направи една зелена баница, че да я носим армаган у Краси и Мария – него ден бяхме канени на моабет у тях по случай рождения ден на дъщеря им. В уреченият час дойде и учителката на Неси. Добре че поне тя не ни завари да се мотаем още по двора – таман бяхме възвърнали човешкия си вид, образ и подобие, след продължителното изпарване под душа в банята. Свириха един час и ние в 17:30 потеглихме за Бризбън.

Тържеството вече беше почнало - ние само подсилихме групата и продължихме веселбата, та се опивахме взаимно до среднощ. Спахме у Мария и на другия ден посетихме един градски фестивал на международните културни и етнически дружества в Бризбън, организиран от Кметското настоятелство и Съвета. В един градски парк бяха построени временни сцени, от които се носеха музики и танци почти от целия свят. В нарочни палатки пък бяха разположени походните кухни за приготовление на традиционните специалитети от менюто на различните националности - сърбите пекат кебапчета и плескавици, германците пържат техните наденички, унгарците варят гулаш и пържат огромни мекици, италианците въртят пици и раздават макарони; боливийци, перуанци, негри, виетнамци - всякой готви нещо от своя си край, продава смело и прави чуден алъш-вериш. На друга сергия руснаците пък изкараха техните пирожки – кеф ти с месо, кеф ти вегетариански с картофи, със зеле, с извара и т.н. Абе, това беше една богата цветна картина, с огромен международен отзвук - всеки вика и грачи на собствения си майчин език и мисли, че всички други го разбират перфектно. Тук-таме по поляната бяха наслагани капани, заредени с ледена бира – въобще, чудно представление. Преди тази мултикултурална церемония, ние тържествено посетихме сръбската черква в Бризбън, където мълчаливо и почтено запалихме по някоя и друга свещ - белким ни се посмалят малко светските прегрешения (в това последното обаче не съм много убеден: заради греховете, които сме сторили един на друг и които продължаваме съзнателно да си вършим взаимно, за да бъдем барем малко опростени, ние човеците би трябвало да палим свещи пред Господа, големи колкото диреци или поне като комин на ТЕЦ; и въпреки това пак дори не е сигурно дали изобщо ще получим въпросното опрощение или ще си мрем такива греховни – единствено добичето е душевно чисто и морално свято, защото то няма мръсното и долно подсъзнание на човека)…

Като се налудувахме покрай шареното и многолико градско общество, по някое време следобеда се прибрахме у Краси и Мария, където на нова сметка продължихме съвещанието на бира, кебапчета и всякакви остатъци от предишната вечер. Едва към 18:30 си дойдохме вече окончателно у нас, убити от всичко - свирихме набързо с Ванеса и легнахме незабавно с кокошките.

23.10.2006 - Гледам, че аз съвсем нищо не съм написал през изтеклата седмица. Винаги се отпускам някак си, след като се чуем с вас по телефона - а пък и в залисията си на работа, не винаги остава достатъчно време и нужното спокойствие за художественото ми творчество. Независимо от всичко обаче, сега накратко обобщавам, че изтеклата седемдневка мина сравнително гладко и без сериозни сътресения. Чухме се с вас и съседите ни си дойдоха от почивка; свиренето с Ванеса продължава най-усърдно и ежедневието си тече интензивно, като чучурите на Манастирската чешма.

Комшиите всъщност пристигнаха в четвъртък следобед. Привечер след работа, аз отидох да ги видя набързо и да им предам зеленчуковата градина, за която се грижих в тяхно отсъствие. Добре, ама за нашия Рон всяко едно такова взаимно виждане е и достатъчно добър повод за известна почерпка, та седнах заедно с тях - уж само за едно много малко питие “на крак”, дето има приказка; единствено от уважение и доколкото етикета го изисква. Техните близки от Нова Зеландия също бяха у тях - те всъщност заедно ходиха на екскурзия. Така думата дума отвори и алкохолът почна сам да говори, та хубавичко си поприказвахме и здравата се посмяхме с всички. По едно време Рон доведе и Даниела – а пък аз таман мислех да си тръгвам, само че не ми се получи ставането от масата, защото до това време вече ми бяха омекнали кокалите. И случайният ни дружески повод за почерпушка отново прерасна в едно грандиозно тържество - за чудо и приказ. В такива моменти аз винаги забравям за аристократичния си произход и своите кристално чисти семейни корени, загърбвам всякакви светски етикети, морални задръжки и Божии заповеди, хвърляйки се пожертвователно в разгара на моабета като разярено биче връз загърната само с червен воал, гола и някак си плътски гореща андалуска с тъмна и матова кожа (тук конкретно визирам една сочна испанка от Андалусия, в случай че любопитствате – и без лични имена плийз, че инак става лошо). Съседът запали кюмюра в скарата, та печива, че салати – абе, откарахме я пак до среднощ и се опиянихме забавно; до пълна самозабрава и частична загуба на разсъдъка.

На другия ден само аз ходих на работа - всички други бяха още отпускари. Така петъчната ми вечер премина, смачкан на топка пред телевизора като определен за нужник, никому ненужен вече брой на вестник “Работническо дело”, в тъпо блуждаене и халюцинации, накъсани от периодични, кратковременни преспивания във фотьойла. Мобилизацията на силите ми обаче настъпи още в събота сутринта, когато подкарах миенето на камънака от дуварите и стъпалата. Разбърках съответния процентов воден разтвор на киселина и с една четка почнах всичко наред. Грейна от чистота, но пък и на мен ми се откъсна ръката от търкане; по подобен крайно нехуманен начин лъскахме паркета в спалното помещение и мозайката във фоайето на родната казарма. От съседа Рон бях взел една компресорна миялна машина, работеща с водна струя под много високо налягане. Та с нея на края смих всичко де що беше боклук - голяма работа свърших само за два часа. Е, преди това цяла сутрин търках с четката, но пък иначе си починах с маркуча, докато мих района. Понеже все още се намираме под строг режим за водата, та исках специално разрешение от Кметството (местния отдел на ВиК), за да мога да си свърша работата. Към 15:00 бях вече втасал с всичко - изкъпах се и излязох по курви (пардон – по разходки исках да кажа). До това време Даниела и малкото отдавна вече бяха хукнали навън по пазари и тържища – веднага, след като свърши музикалния урок на Ванеса. Учителката й вече идва в къщи за по един час - от 11:00 до 12:00 и тази учебна програма ни е доста по-удобна, въпреки че даваме по $50 на урок.

Променадата ми се състоя в посещение на моя любим търг, но този път на нищо не ми се спряха очите. Купих си още две куки за асмата, защото предния път се бяха свършили и последните два реда не бяха завършени. Че то кое ли ми е станало отведнъж, та и асмата сега, но както и да е - с тези куки вече всичко щеше да се ликвидира окончателно. На връщане взех хляб и разни други евтини хранителни артикули и най-накрая се прибрах доволен и щастлив като презобено теле. От там насетне заваля и дъжда, който цял ден се канеше да се изсипе и дето синоптиците го прогнозираха още отпреди две седмици. Добре че рискувах да измия дуварите и стъпалата - сега вече капризите на времето не могат да ме спрат от нищо. Е, следващата операция е намазване на всичко с една специална консервираща и уплътняваща течност, за да се откроят истинските (естествените) цветове на всички камъни. За целта последните трябва да са идеално сухи, но смятам че до края на седмицата, за когато е планирана тази дейност, вече ще напече слънцето, което ще изсуши всичко.

С дъждът в съботната вечер дойде и един студен, неприятен и доста силен вятър. Ако последният се беше извил по същия свиреп начин през деня, миенето на моите камъни с киселина щеше да се провали. Но извадих късмет, поне за това... Вечерта всеки се прибра с неговите си стоки и подаръци - аз с хляба и разните други евтинии за мезе, а Даниела - с едно малко телевизорче (едва 34 см екран), в комбинация с DVD-плейър. За кухнята ги взела завалийката, защото били в тон с тамошната обстановка – досегашните, дето имали несполучието да бъдат черни на цвят, та хич не й отивали; а сега тези са сребристи и страшно “отварят” кухненския ни интериор. Чудя се само едно: как сме могли да се загрозяваме толкова дълго време с тези черните, които си ползвахме щастливо и безаварийно до настоящия момент?... Заради тези нови придобивки от този миг насетне стария ни телевизор отива в спалнята или ще го дадем на Ванеса, а ние ще гледаме новия с DVD-то. Ние и без друго по-често стоим там - докато ядем или се черпим ежедневно, иззяпаме и някоя глупост по телевизията. Но пък сега, след като вече имаме много български филми, ще можем да си ги гледаме и в кухнята. Абе изгъзици, ама какво да се прави - онова моето шило, като си науми нещо в шопската тиква - не мирясва, дорде не мине на нейната. Но пък от друга страна добре че е тя, та да движи семейния прогрес напред, че мен много-много не ме бива за тая деликатна работа.

24.10.2006 - Продължавам си мисловността от вчера - прекъснаха ме тук едни ебалници баш на най-интересното. Постоянно ми се влачат по бюрото разни нахални навлеци и всеки иска да му свърша по нещо “много важно”, ама със срок за “вчера”. И днес работната обстановка в отдела не е по-различна, но пък нали съм излязъл уж в обедната си почивка - време ми е да почивам активно; зер, много се преуморих и аз от натискане на стола цяла заран. А обедната ми почивка е със статут на частна собственост - свещена и неприкосновена!...

Значи - казах вече за нововъведенията в кухненската секция на дома. В събота вечерта времето беше лошо – дъжд като на войсково учение в армията, премесен с пронизващ Сливенски вятър и обща Казанлъшка мизерия (иначе погледнато, Казанлък може да е наш не чак толкова лош и грозен град покрай розовите си насаждения и масиви, но понеже аз там съм служил войник за доста нещастен период от 1 година, 11 месеца и 24 шибани дни, та и казанлъчанките му дори ненавиждам от тогаз; да ме прощават момите, родом от този край на Родината). В следобедните часове на деня от лечебницата се обадиха на Даниела - да им вървяла по спешност на работа следващия ден, нищо че беше неделя. Така тя излезе рано-рано сутринта за първата си смяна, а пък аз много малко след това също станах, за да работя по моите нескончаеми и доволно опротивели ми вече строителни обекти. Куките, които бях купил предния ден, като по някакво чудо на чудесата станаха без никакви допълнителни преработки – чак не вярвах на очите си, след като вече съм свикнал да правя всичко не само по два пъти, ами многократно. Навинтих ги в гредата, опънах още два реда тел и с това въпроса с асмалъка се ликвидира завинаги (е, ако не завинаги, то поне на тоя етап). Сега остава само да чакаме лозите да покрият цялата площ с листата си, но докато това стане реалност, сигурно ще минат още баят години.

Като свърших с грубата дейност, влязох в къщи, че да посвирим с Ванеса. Пак я записах с видеокамерата – тъкмо и касетката ми свърши, за да мога скоро да прехвърля записа на диск. За пореден път подготвям една скромна пратка, но наред с това много се ядосвам и дразня, че още не сте получили предната. Изтече вече повече от месец време, откакто съм ви я изпратил – тогава още не бях започнал сегашната си работа. Защо така се забави този колет, не мога да разбера? Уж всичко направих, както всеки друг път – нямам разумно обяснение на това забавяне, освен гадното ми предположение и неприятно усещане да не би пак да е откраднат или просто да се е загубил някъде из пощенските клонове по света и у нас. Дано все пак да не се е затрил, че вътре имаше доста дълго и обширно писмо. На всичко друго - майната му; не ми пука на черупката, че някой духовно обеднял и материално сринат индивид се е облажил за моя сметка. Дисковете са евтини - други ще изпратя; филмите ги имам запазени на отделно място - пак ще ви ги запиша, както и снимките, само че не в това се състои въпроса. Е, нищо де - ще почакаме търпеливо още малко, белким пристигне най-накрая с гръм и трясък...

Като свършихме задължителната програма със свиренето и записите, облякохме се и излязохме с Неси. След смяната на Даниела, с нея имахме среща на една полянка. А пък като споменах думата “полянка”, тутакси в чутурата ми изплува едно праисторическо и много правдиво съчинение на великия Радой Ралин, което може и да не е съвсем “mot а mot” вярно с оригинала, но пък в моите бледни спомени звучи по следния начин:

Срещнали се на полянка

прабългарин и праславянка.

Цуни-гуни, вади-тури:

народили чукундури.

Хем космати, хем брадати,

хем крадливи, хем ебливи.

Мръсни, тъпи и страхливи,

а най-веч’ завистливи… и т.н и т.н.;

… то може да има и още от стихотворението, ама аз само тези му по-важни куплети съм запомнил с тъпата си алкохолизирана кратуна. Та, на тая въпросна наша селска морава беше организиран голям събор на латиноамериканските етнически групи, живущи в околията – имаше всякакви шарени и цветнокожи туземци от Мексико, Боливия, Чили, Бразилия, Перу; в това число дори и Куба, та чак до малко по-европейските племена на Испания и Португалия. Отвред се носеше чудната ритмична музика и парчета в стил боса-нова, румба, ча-ча-ча, които изпълняваха отделните оркестри; думкат тенекиени барабани, дрънкат кастанети и испанско вино се лее като през пожарен кран; башка всякакви видове вкусна и питателна храна, които хората приготовляваха на място - типични блюда от националните кухни на всяка отделна държава. И колко малко му трябва на човека, за да бъде весел и щастлив – след като одумках на бърза ръка две кани вино с малко блажно мезе от една сергия, дойде ред и за моя “пърформанс” (хайде, изплюхме още една звучна и чисто българска дума). Качен на една празна щайга от краставици и картофи, пред смаяното общество аз изпълних китка мръсни песни, с включените в репертоара небезизвестни евъргрийни “Темпико” и “Ода за бичето Изидорчо”. Обаче вече по средата на “Bйsame mucho” Даниела ме свали от подиума, за да не съм, цитирам: предизвиквал и скандализирал повече своите потърпевши слушатели! Боже, колко е ограничена тя, специално в музикалното си отношение - какво разбира кратуната й шопска от моето певческо изкуство и личните ми гласови данни? Заедно с нас на този международен форум присъства и Емилия - ние всъщност бяхме единствените почетни представители на Варшавския договор откъм страната на Балканския полуостров; останалите бяха все НАТО-вци. В този парк убихме целия следобед - прибрахме се у нас чак привечер. Последва обичайното свирене, лека вечеря, малко скучна телевизия и хайде в кревата.

Гледам, че камъните ми са се измили много успешно с тази киселина (пфу-у, а пък сега като споменах и тази дума, та се сетих дето онзи ден, на моята публика от пияници и всякаква друга измет и сбирщина, можех да изпълня “Камъните падат” – язък, как тогава не се сетих за тази толкова култова и класическа песен, ами чак сега ми дойде на ума!). Докато съм плескал с мистрията, много лошо бях зацапал дувара и стъпалата с цимент, че не можех да ги гледам от грозотия – сега вече са се лъснали като облизани. Остава да им ударя две ръце от специалното покритие и ще стане чудно. Надявам се с тази задача да се преборя в събота - дано само да не вали дъжд, защото влагата ще ми попречи на тази дейност. Най-късно в неделя по пладне трябва да съм втасал, защото следобеда пък отново ще ходим в Бризбън - канени сме на имен ден (нали тогава е Димитровден) на детето на наши общи приятели. Те са от Русе - дъщеря им се казва Дамяна и много хубаво си играят с нашата Ванеса. Онова е малко по-малко на години от нея и всеки момент очаква щъркела да му донесе братче или сестриче – та и по този повод ще има големи тържества; нека само да сме живи и здрави, че колко здрави не са вече живи – заеби...

26.10.2006 – Ей го нб, че Димитровия ден пак дойде и таз година. Още малко и Коледа ще ни похлопа на портата. Иначе около нас няма нищо особено и нищо важно – редуваме свирене със сиво ежедневие, домакинство и омразна работа (уж всеки ден си пожелаваме “приятна работа”, но аз още не съм чувал някъде по света да съществува такава). Вече сериозно почнах да се тревожа за този мой нещастен колет, който ви изпратих преди повече от месец - защо го няма още на адреса на получателя, не знам? Гласим се от края и за големите празненства по Архангелов ден (или малко след това – в зависимост от календара). Сватовете на Даниела пристигат на Gold Coast с всичката си челяд и налични деца, барабар с бебето - стари и млади, братя и сестри, етърви, зълви, баджанаци и балдъзи. В събота или неделята около тази дата, всичката тая пасмина ще се изсипе у нас на гости. Дано се улучи барем времето хубаво, че да излезем отвън на двора и да се разхвърляме по голямата маса, защото вътре в стаята не можем се побра всичките. Искам да намажа дуварите с този специален лак за камъни и най-накрая отгоре върху пръстта да разхвърляме едни дървени стърготини, които уж запазват влагата в почвата, а не позволяват на плевели и бурени да поникват (отново според мъдрите съвети на съседа и съгласно рекламите по телевизията). Последните се правят чрез смилане на кори от стари дървета и клони, най-често борови – иначе изглежда добре. Няма нужда постоянно да ходиш и да скубеш израстъци. По план тържеството се предвижда да стане около 11-12 Ноември, защото ние пък следващата седмица отиваме на хижа. Крум е организирал пикник в тамошните вилаети и заминаваме нататък барабар с цялата българска Асоциация от Бризбън. Не знам още със сигурност кои от лицата които познавате ще идват с нас – така или иначе ще има подробен репортаж след успешното ни завръщане от това обществено мероприятие.

Ванеса усилено се подготвя за своя изпит по музика – тя вече всичко знае и може, но пред хора малко се стъписва и понякога нещата се объркват. Някой път от смущение греши нотите дори и пред учителката си, защото аз знам колко добре свири дадена песен, когато сме сами в къщи. Трябва на всяка цена да пречупи страха и притеснението си, защото като дойдат един ден големите световни сцени, като й се облещят онези огромни прожектори баш в очите, а обективите на телевизионните камери защъкат по лицето й, докато в това време публиката скандира “Бис” и “Още-още” в претъпканите концертни зали - тогаз какво ще прави? Там аз ще бъда само един безмълвен, прегърбен и съсухрен белобрад старец, смазан от мъката си в комфортното кресло на някоя далечна ложа, от където смирено ще наблюдавам всяка изява на младия талант. Ето, само това искам да ми се случи - не ламтя за нищо друго. Ако е рекъл Бог и ако съм заслужил, дано пък така ме награди съдбата...

27.10.2006 – Ех, че хубав ден си изкарах днес - не съм бутнал за пет пари работа. Все още чакам да ми оправят компютъра - часът е вече 13:30, а до този момент никой нищо не е направил по въпроса. Няма значение – моят брояч отчита и минутките дори, срещу които в края на седмицата ще си получа заработката. Снощи много се зарадвах на вашия колет, който пристигна благополучно - обаче пак се сетих за моя, дето още не сте го получили, че ме хвана яд. След всички ритуали по свиренето ни с Ванеса, слагането й в леглото, приспивните песнички и т.н., най-после седнахме и ние с Даниела да уважим празника на Св. Димитър, да поменем скъпият наш дядо Митко и останалите ни починали роднини. Първо разгледахме снимките от Албенчето, после с голямо задоволство и чувство на национална наслада си припомнихме и един от незабравимите филми на нашето юношество – “Комбина”. Ама чудни спомени и прекрасно забавление са тези класически български филми! Аз не че скромността ми липсва като човешко качество, обаче след изглеждането на всеки един подобен наш шедьовър на седмото изкуство, винаги се оприличавам на главния герой със съответния артист, разбира се. Ей го сега, най-пресен пример – от снощи вече насам, всеки път когато се оглеждам в огледалото и ако си глътна малко шкембето, отсреща сякаш ме поглежда същинският Иван Иванов. Ама аз и на Стефан Данаилов малко мязам, де – башка другите титани на българското кино; от всички съм припознал по нещо, но най-много ми се отдават репликите на колоритния Петър Слабаков, който за мен е истински колос в този жанр – там вече съм неповторим! Е-ех, не трябваше комай да ставам прост инджинерин аз – за артист трябваше да уча, че ми се отдава на душата, ама карай; вече ми е твърде късно за професионална следдипломна преквалификация. На края си легнахме опиянени и със замъглени съзнания, но пък безкрайно щастливи за сметка на това.

Днес Даниела не е на работа и се върти като бясна кучка из дома. Аз от своя страна чакам най-съвестно и отговорно да понапредне още малко служебното време, че да поемам към дома. Довечера трябва да сваля разни туби и кутии с бои и химикали от тавана - искам да си подготвя терена и материалите за утре; ще стана рано, че да си подкарвам дуварите. Утре ще идват някакви тесни специалисти да инсталират бойлера на покрива (онзи шибан панел, със слънчевите батерии) - това беше последната прищявка на Даниелчето - дано след това да помиряса малко, барем за известно време. Хич не ми беше тумнало баш сега за този $3000 масраф, ама то с нея на глава излиза ли се? – като рече “искам”, няма “не мога”; опасна фурия е тя – истинско цунами. С последното си словосъчетание пак се присетих за един доста стар и поизтъркан анекдот, който обаче е актуален по всяко време и има повсеместна социална значимост. Един шоп се оплаквал на друг: абе, рекъл - женка ми е голймо цунами. Цунб ми първо колата, цунб ми и апартаменто подир, а сега она сака и виличката ми да цуне. Накрай цунб и мен в коридоро, па бегб при съседо да се цуне и с него… Та, такива едни шантави работи, бедни ми рибарю…

Амчи аз комай ви разказах всичко вече. През почивните дни ще гледам да направя още един диск. Ще ви запиша и диска от сватбата на Сашко и Лиса. Няма да разберете много от репликите, че говорят само на английски, но поне картинките ще зяпате и образите ще разпознаете. Докато Дани беше на своето официално посещение в Аделаида заради бебето, та е заснела малко новата къща на Сашкови, както и самото бебе. Имаме и доста снимки – скоро ще изпратя всичко, само че първо исках да се потвърди получаването на предишния ни колет - тогава чак да глася следващия; но пък в този конкретен случай поредността им може и да се промени. Сега ще пратя този, който подготвям - ще почакаме още малко, белким се появи и предишната ни пратка. Ако ли не, ще ви презапиша материалите и повторно ще ги изпратя. Продължавам в понеделник, значи - така се разбираме с вас. В момента чутурата ми е пълна с множество други празни мисли, та не мога да се концентрирам достатъчно добре върху това мое, вероятно доста скучно писмено изложение...

30.10.2006 – А пък ето и по какъв начин се развиват действията по-нататък в безконечната ми житейска повест. В четвъртък по случай Димитровден имахме малка семейна вечеринка, която приключи по първи петли на следващата заран. В петък бях пуснал скришом от всички едно “официално” (на ужким...) писмо в пощенската кутия на съседите – писах го онзи ден, дорде нямах работа и се чудех с какво да си попълня времето. Формулирах го на официална бланка, с необходимите водни знаци, съответни щемпели и печати, които свалих от Интернета - все едно, че беше от името на Съвета; специално от отдел “Води и Водни ресурси”, където са настанени на хляб най-големите синекурци и хайлази в държавата. В писмото точно и ясно се декларираше, че поради използване и разхищение на прекомерно много вода за собствената си зеленчукова градина, кметската управа на града ги глобява със сумата от $1750 (измислих някакво стряскащо и смразяващо число). В писмената ми нота се изброяваха и редица други заплашителни закани, всичките звучащи все в тоя ред на мисли. Из рафтовете и хранилищата на завода бях намерил и едни други бланки, вероятно отдавна излезли от обръщение, с нарочните печати на съответните отговорни служби – аз само прибавих още картинки за тежест, съчиних текста, парафирах най-отдолу писмото с един докторски нечетлив подпис и те в петък вечерта завалийките бяха като попарени; наливат се отвън като смоци и двамата с някакво бренди, без лед и никакъв разредител и кроят планове, миличките, как щели да си наемат адвокат и как с негово съдействие и помощ ще съдят Кметството за клевета. През цялото това време аз нарочно се рових нещо по двора и им слушах пиянските разсъждения през дувара. Добре ама с активното и прогресивно намаляване на нивото в бутилката, споровете им взеха да се разгорещяват, съседът доби войнска отбранителна позиция и аз реших, че работата взе да става наистина много дебела – нашия псува правителството наляво-надясно и целия род на Кралицата до девето коляно, докато Роза хлипа подире му и нарежда с малко по-дипломатичен, но не по-благ тон. Най-накрая се принудих и им казах за майтапа, който им бях спретнал. За компенсация и изглаждане на нашите отколешни добросъседски отношения, те веднага дойдоха у нас на гости, за да продължим разискванията по-подробно и да разнищим случая, наред с което падна голям смях в механата, където бяхме заседнали на дружески запой.

Аз нея вечер почнах да обгарям голямата маса с пейките, която отдавна вече сме изнесли отвън на новия плочник в двора (в самото начало същата беше на съхранение в механата). Обаче под влияние на суровите атмосферни условия (силно слънце, после дъжд; след това пак, само че в обратен ред), лакът с който бяха намазани дъските й се напука и като цяло последната стана много грозна на вид. Ама като я подкарах с пърлачката на съседа, та я изгорих до дървото. Всъщност аз само я започнах в петък вечерта, защото после със съседите бяхме заедно до среднощ. Основната работа по този проект падна в събота през деня. Горих, пърлих и свличах сажди едва докато не стана време за урока на Ванеса в 11:00. Тогава зарязах всичко на камара и влязох вътре, за да присъствам и аз – трябваше да слушам и гледам какво да учим с нея впоследствие. Когато урокът свърши и изпратихме другарката, аз се върнах обратно да си продължа и завърша дейността по масата и пейките. Изгасих огъня и впрегнах шкурещата машина, за да остържа изгорялото с нея. Пепел, стърготини, черни сажди – целия двор потъна в боклук, а аз станах по-черен от коминочистач и арапин взети заедно. Като свърших с мръсотията и пометох плочките, влязох в банята да се окъпя, че да си продължа дейността – вече на чисто. Сега пък трябваше да намажа дървенията с едно специално масло. То хем се явява като някакъв консервант и не позволява на водата да прониква в дървесината, хем от своя страна дава един тъмен и хубав цвят на дървото, което да бие на старо и антично. На края всичко стана много хубаво, като масата излезе на по-преден план, че нали тепърва имаше гости от Аделаида да посреща...

Вечерта приятелите ни се обадиха да уважим рождения ден на Мартин. Краси и Мария също дойдоха от Бризбън, та пак стана голямо тържество до малките часове на нощта. На другия ден (неделя) аз още от най-ранни зори подлегнах дуварите – и тях ги мажа с нещо като лак, ама не е баш такова по смисъла на тази дума. Минах керемидите и горния дувар две ръце - времето беше малко духовито, всеки момент щеше да завали. Но добре че ме изчака докато си свърша работата, защото сега остава само да насипем отгоре дуварите с дървени парчета и талаш (натрошени кори от борови дървета - чуден материал за градинки, лехички и т.н.). По този начин ще скрием всички плевели и никакви израстъци няма да се показват повече (уж). С тази дейност обаче ще се занимаваме с Даниела чак в събота - ще поизскубем малко боклука, че да оформим двора окончателно за гостите, които идват по-следващата седмица. Въобще тези дни около нас ще бъде малко по-динамично от обикновеното ни и без друго динамично ежедневие - после пък ние заминаваме към градчето на Крум заедно с останалите българи от Бризбън. Като се приберем ще продължа с мазането на дуварите (останалата част), стъпалата и т.н. После пък - гераня. Още по-после пък – нещо друго, кой знае какво. Празно няма - дейностите ми извират като лайна из спукан гириз...

31.10.2006 - До този момент все забравям да прокоментирам получаването на вашия колет и по-специално съдържанието му. Въпросният дойде точно навръх Димитровден, което даде силен тласък към и без друго заплануваното за вечерта тържество. За сега мастиката отлежава, скрита много надълбоко из кухненските ни долапи – самият аз не съм я опитвал още, защото си я пазя като очите с цел да ми остане за Коледа. Понеже е много силна на градус, ще я разредя по-обилно с водица - хем да стане повечко на количество, хем пък да е и по-полезна за организма, без да оставя вредните си следи и деруги по шибания ми и вероятно вече доволно разложен черен дроб. За писмото на майчицата си, какво да кажа - чудно, дълго, много мило и на моменти доста тъжно, изпълнено с тревога и загриженост. Ако тя вече се затруднява заради зрението си, нека пък да разреди писането. Аз ще пиша доколкото и до когато мога, а пък вие ще ни разказвате за вашите патила само по телефона – просто не ни остава друга алтернатива и за момента нямам никакво друго, по-разумно предложение. Абе да не казвам голяма дума, но на първото ми следващо идване в България и вие вече ще сте с компютър в къщи. От там през Интернета може да се комуникира безплатно, при това двустранно. В това няма нищо сложно - трябва ви само един какъв да е компютър, най-простия възможен, най-евтиния и независимо колко стар (е, до няколко години все пак). Подобни мисли ми изплуват и за някакъв цифров фотоапарат - нещо на втора употреба, естествено; да сложим вече окончателния край на тази излишни масрафи по филми, ленти и хартии. Още същата вечер, когато получихме колета, изгледахме и един български филм – само че това специално аз май вече го казах...

Чудя се как да ви изпратя нашата стара видеокамера. Оказва се, че Емилия ще пътува с доста багаж, а другата седмица пък малкия Гого (сина на Мартин и Даринка) също тръгва за България. Да взема да пратя една част по него, друга част по Еми - и аз не знам вече какво да правя, но така или иначе ще мисля в тази посока. Есенцията за мастика също пристигна непокътната – онези главанаци от митницата сигурно са си помислели, че въпросните мускалчета са някакви парфюмчета. Всичко това е от прекрасно по-прекрасно, само че е много скъпо и аз именно поради тази причина не искам да ни пращате вече нищо. Ние от своя страна се радваме като децата на всяко подаръче, което получаваме от вас, но пък мисълта че мизерствате с тези ваши мижави пенсийки, мен специално ме тормози безкрайно много и буквално озверявам, като си го помисля...

03.11.2006 – Днес пак е петък и аз за пореден път съм се заредил с големи планове за предстоящите почивни дни, които обаче със сигурност ще се пообъркат малко, предвид приближаващите валежи от дъжд. Прогнозата за времето я дават в мокрите и влажни измерения на уредите за отчитане – подобна ще е барем за няколко дни напред; де да видим - дано пък да не познаят. Въпреки че този дъжд на всички нас ни трябва жизнено важно, точно на мен и баш сега хич даже не ми е до него. Положението със сушата в Австралия е станало толкова сериозно, че миналата седмица нашият Премиер обяви официален ден за национална молитва (т.нар. молебен за дъжд, както това е известно и по родните ни краища). Ако обаче тези всенародни молитви рекат случайно да се сбъднат, измолените дъждове пък със сигурност ще ми объркат работата в стопанството. Междувременно съм организирал да отидем за материал с колата на Тони. Той има теглич и с моето разкапващо се вече и саморазпадащо се ремарке, ще свършим делото на един или най-много на два курса. Дъжд не дъжд – веднъж да докарам материала поне, пък после ще му мисля как да го насипвам из лехите.

Снощи разбрах от съобщението на татко за смъртта на леля Гита - колко жалко. Аз веднага писах на Митко един съболезнователен SMS - дано да го е получил, само че той едва ли ще разбере, че е изпратен от мен, след като ми няма телефонния номер. Тя беше толкова здрава и жизнена жена - какъв зор видя, че се случи непоправимото? Последните ми спомени от нея са когато през Юни на 2001 се бяхме събрали с Митко и Ася - тя също беше у тях на гости, заедно със сестра си май. Толкова весело беше тогава - имаме и няколко снимки даже от това събитие. А сега единствено те ще ни останат като някакъв малък, но много светъл спомен за човека, който вече не е между нас. Колко шибан е станал живота, само! Аз защо непрекъснато повтарям – трябва да се снима поголовно всичко: всяка случка, всяка отделна личност, всяко малко камъче, листенце или пък незначителна тревичка. Един ден от всичко това ще ни останат само спомените... Отначало помислих, че татко съобщава за нашия колет - със скритата надежда, че най-после е пристигнал; а то виж каква лоша новина ми сервира. Беше хубаво да отидете до София на погребението – всички, които се познавахте от десетилетия насам: чичо Тошко, Божко, вие. Зер, хората си отиват един по един, та да не знае човек какво да си мисли вече. Бог да я прости, милата ни леля Гита – ние завинаги ще запазим най-приятните си спомени от нея...

Онази вечер с Даниела гледахме диска за “Хитър Петър” - много от кадрите ми напомняха типичните български селски мотиви: огради, дувари, герани и въобще природа. Филмът изглежда е сниман някъде по Родопския край, но забелязах и някои Мелнишки пейзажи, от Роженския манастир най-вероятно и други места на България, които не можах да разпозная. Пък и когато е снимано всичко това, аз самият съм бил едва 12-месечно бебе – кое да запомня по-напред от тогаз? Добре че поне сега имах възможността да изгледам филма, макар и с 46 години закъснение. Аз толкова много се радвам на тези класически български киноленти, та чак не знам как да го изразя. Добре че тогава татко ме послуша и охотно прие идеята ми, но аз също минах през “бетонни стени”, докато стигна до тези филми. При мен няма думи като “Не може”, няма такова “Нямаме, и в склада няма”. Първо чрез едни случайни журналисти се добрах до редакцията на в-к “24 Часа”, които най-любезно и отзивчиво ме насочиха към тяхната складова база във Велико Търново. Звъня веднага там и обяснявам какъв е случая, а момата насреща казва, че трябва да платя цялата серия от вестници, които се издават само в четвъртъчният им брой - именно онези издания, които вървят заедно с по един български филм, записан на диск. Речено-сторено, вземам банкови сметки, преписи, записи – посочвам точен адрес и до няколко дни куриера пристигна, където трябва. Ей тъй действам аз – светкавично и аламинут; няма “Ще мислим”, няма “Ще видим”. Снощи пък “Любимец 13” гледахме, с незабравимия Апостол Карамитев и онази сладострастна прелест от детството ми, Гинка Станчева. Макар да беше черно-бял и доста стар филм, все пак това си бяха чисто нашенски и много български, мили родни картинки. Чак сега човек може да осмисли всичките му реплики, след като са минали толкова много години - а пък нали и “човекът” (в мое лице…), вече самият той също е добил средната си възраст. Аз този филм съм го гледал по-рано като дете, безспорно. Но чак сега го разбирам истински, с всичките му лафове, лозунги и т.н. Така е и с книгите. Смея да се похваля, че успешно завърших “Железният светилник” и снощи дори почнах началото на “Преспанските камбани”. Добре че не съм ги чел тези велики произведения навремето, когато едва ли не насила са ни карали в училище - само съм щял да си губя времето, без изобщо да ги разбирам. Сега обаче е съвсем друго, изглежда че с годините доста съм помъдрял, макар че не ми личи така остро. Гледането на филма “Хитър Петър” и завършека на “Железният светилник” веднага след това ме направиха много тъжен, поплаках си от сърце - за всичко и за всички... На много пасажи от книгата се спирах и ги препрочитах по няколко пъти - колко дълбока истина, колко поразяващ смисъл има във всяка една изписана дума! Ако навремето тези пасажи ги бяха извадили и накичили по стените вместо безсмислените си и тъпи комунистически лозунги, сега тоя свят щеше да бъде едно далеч по-добро място за живеене. Хората щяха да ги четат и да се замислят над всяко свое действие и постъпка - много преди да я наченат, че да съжаляват след това. Та, така – размишлявам си и аз тука тихичко, на ум и без излишна гласност...

А иначе животът наш тече и преминава покрай нас съвсем незабелязано и почти неусетно, така както се изпарява и самото време - докато се обърнеш и седмицата минала. Ние с Даниела работим, малкото учи и свири. Друго няма. Ще си продължа монолога в понеделник. Дано успея нещо да посвърша тези дни, че да ми е спокойна седмицата. Ден не минава без нещо да бутна – снощи, след като нищо не ми беше подготвено за по-сериозна работа, та грабнах пелката и нарязах няколко клона за камината; само и само да не стоя със скръстени ръце като някой готованин (аз може книги дип много да не съм изчел, ама със стихчетата за Ванко “Забраванко” и приказката “Готованко и воденичарят” добре съм запознат – били са ми настолни четива по време на растежа)...

08.11.2006 – Айде-ее, хаирлия да е Архангеловият ден на всичките ми съименници, както и на моя милост, разбира се! Малката Рейчъл също е именничка днес - нали половинката на нейното име идва от баба й Райна, Бог да я прости. На този ден обаче първата глътка, която отпивам винаги е за моя дядо Ангел, комуто с чест и гордост аз достойно нося името; другата е за чичо Мишо, когото също много обичах. После следват нашата баба Райна и всички останали: живите, дай им Боже да са още по-живи; а на тези дето вече не са сред нас, нека единствен Господ да опрости греховете им. Така аз оставам последен и обикновено си пожелавам онова, което ми е отредено и каквото ми се полага от Всевишния. С тази малка предварителна уговорка, днес, дори и в празничния ден, аз продължавам с описанието на събитията около мен по дати, дни и часове (а пък виж онези, минутните и само мимолетни кратки мигове, обикновено ви ги спестявам от неудобство...).

Вчера и онзи ден нямах никаква възможност за писане - за това ще гледам да наваксам всичко пропуснато днес. През вчерашния ден станахме свидетели на най-голямото спортно събитие в Австралия (след Олимпиадата, разбира се), което по традиция се провежда в началото на Ноември – това бяха конните надбягвания за купата на Мелбърн. Състезание, в което за по-малко от 2 минути и няколко обиколки на стадиона, светът буквално замира, всичко живо преустановява работа и благоговейно изчаква резултатите, за да види кой с колко е забогатял (и респективно обеднял, по същата логика). Залаганията върху мускулните способности на тези нещастни кончета са страхотни, масивни и някой щастливец на края обира парсата на всички други хапльовци като мен например - аз поне се отървах само с един залог от $2, но пък има и такива, които залагат хиляди. Освен целия този парад и маскарад, по същия повод всяка уважаваща себе си и просперираща компания дава тържествен обяд под формата на студени закуски (мезета, саламчета, кашкавалчета и други артикули на висшата кулинарна школа). Та покрай това спортно мероприятие, ние от работническата класа вчера уплътнихме и усвоихме в наша полза близо час и половина работно време, сливайки обедната почивка с продължението й. Именно моето активно участие в кушиите и надяждането ни със сандвичи помежду нас с отделни колеги отнеха законоустановеното време за редовните ми дневни репортажи.

В понеделник пък ходих извън завода да ям купешка храна в една закусвалня, че моята Даниела я домързя да ми направи някакви сандвичи предишната вечер. Независимо че ми идва малко възскъпичко, нявга-нивга си позволявам лукса да закупя и аз нещо от лавката за засищане на общочовешките си слабости и лични коремни потребности. Там приготвят едни много хубави наденички, които приличат досущ на нашенската “Македонска наденица” или още на т.нар. “кучешка радост”, както с умиление и благоговейно наричахме въпросния животински продукт, производство на местния месокомбинат изпод шапката на ДСО “Родопа” ние - по-бедничките граждани от столицата (на хумора...). Миналата седмица сума ти време синоптиците се надлъгваха един друг заради уж предстоящите им валежи, та на края взеха че ги изсипаха всичките на камара в събота - баш когато най-много ми трябваше сухото време. Още сутринта се хванахме с Даниела да оскубем и почистим лехите при дуварите. Тони дойде с колата си и заедно с него отидохме до магазина да купя дървените стърготини, които по-късно насипахме отгоре. Всичко започна много ударно, но под постоянната угроза от дъжд. Който и не закъсня разбира се, та когато най-силно валеше из ведро отгоре, аз точно тогава мъкнах с кофите талаша и го изсипвах в дуварите. Исках непременно да изпразня ремаркето, защото и без друго материала не ми стигна, та в неделя ходихме за допълнителни количества. Следобеда приключих с тази дейност, окъпах се и излязохме с Ванеса. Е, понятно е, че до това време и дъжда спря - вече нямаше нужда да вали, след като аз свърших всичко по двора мокър до кости като плъх. С малкото отидохме до търга, където заложихме малко парички на един телевизор, след което си го и спечелихме. Той е в комплект с една специална скоба, която се монтира с винтове в тавана и по този начин екранът виси отгоре, за да не заема място в стаята. Нагласили сме го уж за спалнята - да предрямваме на нощна лампа, докато дават някоя глупост по телевизията.