26.09.2011 - Божичко, колко съм щастлив! Най-обичам да нямам работа докато съм “на работа” и да си попълвам времето с мои, чисто лични дейности и занимания. Подобен е и случаят в днешния омразен понеделнишки ден - начало на последната ми работна седмица на това място. Уж ще бъда тук само до сряда, но така както нямам какво да правя, не знам дали ще издържа толкова дълго – по принцип аз самият нямам нищо напротив, но едва ли ще намеря толкова много материал за описване, че с него да попълня и трите си последни дни в този офис. Надявам се да ми намерят и нещо да върша в промеждутъка, защото така както нямам и Интернет, не мога да си попълвам времето с прочитане на разни статии и вестници, с което времето тече агонизиращо бавно. В момента е едва 10:15, а като си помисля, че довечера си тръгвам чак в 17:30, та направо ми прилошава. Независимо от всичко ще се постарая да ви направя съпричастни на нашите действия (и бездействия) до този ден и час.

Тече и последната ваканционна седмица на Ванеса, през която тя ще бъде особено заета с разни нейни музикални изяви и концерти. Те сега са двете с майка си в къщи, защото Даниела днес не е на работа. За утре има уговорена среща с учителката в катедралата, където ще се провежда и самия концерт в четвъртък вечерта. След работа Даниела ще я заведе на мястото в 16:00, където ще имат урок и упражнения с последни напътствия и препоръки за най-добро представяне. Аз ще се прибера у нас и ще чакам Даниела да си дойде с Ванеса към 19:00, но в зависимост от това по кое време ще приключа с утрешния работен ден, може също да отида до катедралата и да присъствам дори на репетицията. Но това е план чак за утре.

В сряда ще се проведе първата част на концерта, по време на който ще има среща с други участници - дечурлига на подобна възраст, колкото Ванеса; техни преподаватели и музикални педагози ще дават известни насоки на учениците, как да репетират, къде да наблягат повече за постигането на желаните от всички най-високи постижения в областта на музиката. Предполагам, че за тази част на концерта Даниела и Ванеса ще дойдат с влака, като аз впоследствие ще се присъединя към тях след работа в 19:00, когато е началото, а после вече заедно ще се приберем в къщи. На другия ден е същинската концертна вечер, когато ние с Ванеса ще бъдем през цялото време в Бризбън. Сутринта в 11:00 тя ще се присъедини към групата от деца, за които е организиран специален тур с цел запознаването им с катедралните органи из Бризбън. Тази екскурзия ще отнеме няколко часа поне - аз дори правя сметка и на едно интервю за работа да отида между другото, както и да се срещна с новите хора, при които започвам работа от следващия понеделник. Искам да се запозная с характера на работа, какъв ще бъде новият ми проект и по принцип какво ще се очаква от мен. А вечерта пак в същата катедрала е и официалния концерт, на който Ванеса ще участва с две нейни изпълнения. Ние, след скитанията ни през целия ден из града, ще отидем направо на концерта, а Даниела ще дойде пак с влака, за да не разхлопваме и двете коли по пътищата. Това са ни предварителните планове – тепърва ще видим как всичко ще се осъществи и в действителност.

Този път разказът ми започна с предстоящите събития, но сметнах че понеже те са пряко свързани с малката Ванеса, до известна степен се явяват и малко по-важни от другите ежедневни и тривиални злободневки. А останалите случки до тук са както следва по-долу.

Работната седмица приключи в петък, както обикновено. В един от дните пак успях да драсна някой и друг ред, с описание на всичките минали и предстоящи събития за дадения отрязък от време. Урокът в събота беше насрочен за 15:30 в домашното студио на учителката. Ванеса свири цялата сутрин и в 11:30 Нолин дойде да я вземе с тях, че ходиха да видят нашата бивша съседка Роз, която както отдавна знаете е настанена в специализирано болнично заведение и е под непрекъснати грижи, контрол и обслужване, поради множествената склероза, която тя разви през последните години. Бяхме се разбрали ние също да отидем малко по-късно и всички заедно да обядваме в някой съседен ресторант. Това беше една много приятна изненада за нея, Рон също беше с нас и изкарахме два доста вълнуващи часа с тези наши приятели. Горката Роз живее в своята инвалидна количка - не може милата, нито вече да ходи, нито по някакъв начин да се движи. Рон я храни (на който също ръцете силно треперят от многото и тежка работа през годините, а може да има и Паркинсонова болест – не знам нищо за това). Ужасно тежко е да гледаш свой много близък отстрани, с когото си имал толкова приятни и щастливи моменти на безгрижно весел, задружен добросъседски живот и си бил в прекрасни взаимоотношения в продължение на години, а изедин път да видиш същият този човек безпомощен и парализиран неподвижно до края на дните си. На всички нас ни е толкова мъчно, но и какво можем да направим - за тази болест лечение няма...

Независимо от малко тягостната обстановка успяхме да поразведрим настроението на всички и поминахме добре и приятно. С хората се разделихме в 14:30, защото до къщата на учителката имахме около час път и пристигнахме точно навреме. Ние с Даниела този път се помотахме из магазините, защото трябваше нещо да купим за вечерното тържество у Ваня и Бранко, както да имаме и храна за екскурзията ни на следващия ден. След двата часа свирене взехме Ванеса и отидохме у Бранкови. Там дойдоха и другите наши приятели, с които щяхме да бъдем заедно в неделния ден. Жената е участничка в българската танцова трупа, която щеше да има представление на сцена в близко малко селце край Бризбън - и там имаше такъв фестивал на международните храни, бит и култура на отделните националности, населяващи Австралия или поне на местно ниво. Тя същата пък води детската танцова група и поема хлапетата веднага, след като Мира ги освободи от неделното училище. Та и у Ваня изкарахме до първи петли, както обикновено в подобни случаи.

Вчера сутринта станахме и като си изпихме задължителните прочистващи вътрешностите течности и хапчета, заминахме на фестивал. Аз вече в продължение на цяла седмица, започвам деня си с поглъщането на половин изцеден лимон в чаша вряла вода - това са препоръки на нашия първенец по здравословното хранене и праволинеен начин на живот Ваня, която откакто остави цигарите пое по съвсем други житейски посоки, граничещи с умопомрачението и се превърна едва ли не в светица. У тях всичко е само природно и биологически чисто, естествено и натурално - пластмасата е отхвърлена като посуда, олиото заместено с няколко капки зехтин, а солта - анатемосана и изхвърлена обратно в морето. За вредни храни и напитки е забранено да се говори на масата - в скоро време може и задължителните кебапчета в менюто ни да бъдат подменени с корени, папрати, лишеи и мъхове. Но пък щом им се живее здравословно, ние не пречим на никого да бъде щастлив по своему. Покрай тези временни увличания и залитания, изперка дори и самата моя Даниелка (за която се знае, че преди точно една година също така заряза цигарите и според мен тя леко откачи, като странично явление от липсата на никотин в женския ѝ организъм...). Натъпка ме с лекарства за прочистване на черния дроб, всяка вечер ми дава по една шепа хапове, дето едните били за мозъка, другите за сърцето, третите за общото здравословно състояние, които всички като се налапат, отгоре се поливат с една супена лъжица рибено масло. А пък с това резултатите са направо смайващи и объркващи медицинската практика - сега имам чер дроб като на малко прасе-сукалче, изчезнаха ми всички бръчки и кожата ми се опъна по мен, понеже успях по-добре да я опълня от отвътре. Вземах и няколко пъти хапчета за отслабване, които уж потискат апетита. Вярно, че ми го потискаха в продължение на едва няколко дни, след което свикнах с тях и сега пак ми се яде като на недохранено сомалийско дете. Единствено продължавам с приемането на лимоните сутрин на гладно, защото в тази процедура дори и аз самият съм убеден; освен това аз обичам лимони (най-много ги ям с мазни чорби и ги поемам на цели парчета, когато се наливам с текила). Но всичко останало е такава масова заблуда до затъпяване, на която рядко здравомислещ мозък може да се поддаде. Едно по едно лекарствата ми свършват и домашната лекарка каза, че вече съм напълно прочистен и промит (дано не е имала предвид мозъка ми само...). Разбира се аз от своя страна също съвестно участвам в оздравителният си и възстановителен процес - за да неутрализирам всичките тия лайна из корема ми, паралелно с тях или предварително, под формата на аперитив, редовно и в умерени дози прибавям домашна сливова ракия, подкрепена с много доматена или зелена салата, обилно посолена с каменна сол и полята с най-обикновено слънчогледово олио. Така поддържам естествения баланс на организма и се чувствам много добре. Вървенето пеш вечер из улиците на квартала също продължава най-активно, в което пешеходство се включва вече дори и Даниела - и то без да продума и най-малката дума в отпор на съвместните ни спортни мероприятия (амчи аз що ви разправям, че човек като остави цигарите или откаже пиенето и обикновено го избива на някъде другаде, само че под друга форма; нея не можех да я накарам да мръдне пеша през две къщи от нас до третата – че тя до Верчето в края на улицата ходеше с колата; до Нолин също, а сега...). Та така, с нашият здравословен начин на живот - кой каквото чуе и прочете из Интернета и веднага го прилага на опитните плъхове в наше лице. Но постепенно вече се отръскваме и от тези глупости...

Е, с тези няколко изречения смятам, че успях да ви въведа в обстановката и заобикалящата ни среда, с което стана и 12:00. След малко излизам в законната си обедна почивка, която също ще използвам за разтъпкване от дългото седене на стола. За днес “оздравителното” ми меню включва две мандарини и една круша - нищо не мога да кажа за “оздравителната” ми вечеря обаче и не гарантирам дали волята и силите ми ще стигнат да се задържа така духовно чист откъм злоупотребата на забранени храни. Сега излизам да обикалям улиците, защото и тук съм намерил разни пътеки, където човек да си разходи здравото тяло и още по-здравия дух - нали и такъв лозунг имаше на времето: “Здрав дух, в здраво тяло!” Беше подобен на този, който висеше пред входа на всяка мина: “Всеки истински комунист - под земята!” Дейба мааму, в какви шибани времена живяхме!...

08.10.2011 - Доста вода изтече, откакто за последен път имах възможността да отразя настоящите и предстоящи събития - в пряк и преносен смисъл. В пряк, защото тръгнахме тази сутрин за урока на Ванеса буквално в потоп от дъжд, който се изливаше като от преливник на препълнен язовир. Дори учителката се обади по едно време да не тръгваме, защото циклонът, който ни завари по пътя, всъщност започнал от техния край и залива всичко дето му се изпречи на пътя. Докато пристигнахме обаче, стихията беше утихнала и дъждът се кротна в тих и напоителен валеж. Погледнато откъм позитивната му страна, тази водна баня успя да измие колата ми до неузнаваемост - толкова се лъсна, та на моменти имах чувството, че може да ѝ опада боята от силната струя, изливаща се на талази от небето. Предполагам и градините са се понамокрили обилно - остава да чакаме рогът на изобилието да започне да се излива в супермаркетите и зеленчуковите магазини, така както се изливаше и този пролетен дъжд. В преносен смисъл, също много вода изтече от последното ми включване под формата на време и неописани случки и за да спазя последователността и хронологията в разказа си, аз сега отново ще се върна на мястото, където споменах за предстоящите концерти на Ванеса и последните 2-3 работни дни на мястото, където изкарах точно 3 месеца.

По принцип щях да работя там до четвъртък, но на бърза ръка си смених решението и още в сряда вечерта приключих бизнес отношенията си с тези хора. Е, разбира се аз и сега продължавам да работя за тях, само че от друго място - но постепенно в съчинението си ще стигна и до този момент.

Последните мигове и часове на тази работа бяха много емоционални и напрегнати. Както нямах какво да правя сума време, така изведнъж ме натовариха като катър с нови задачи или по-скоро със завършването на старите, за които аз смятах, че ще забравят и няма да има нужда от тях. Естествено, започнах работата си по тях веднага, но приключването им предполагаше още най-малко две седмици трудова дейност (с протакането и раздуването малко на човекочасовете, разбира се...). Това всъщност ми дойде и като едно малко спасение на този етап, защото новите хора при които се очакваше да започна от понеделника, не били готови още за мен и нямали подготвен материал за новия проект. Това дойде добре дошло и за моя шеф, който пък се чудеше къде да ми намира друго място. Веднага се разбрахме с него и хората, на които бях подчинен, че тяхната работа ще бъде завършена, само че от офиса на Gold Coast (което беше и мечтата ми, за която вече се борех със зъби и нокти). Така или иначе, те заминаваха за обекта и настоящият ни офис подлежеше на разтуряне. По този начин всички останаха доволни, а аз - най-много...

Този малък епизод се разигра съвсем в края на последния работен ден (сряда). В четвъртък вече трябваше да се товарят камионите с багажа, оборудването и документацията, за да поемат по пътя за мястото на обекта, към които действия аз самият нямах никакви отношения и интерес. Така приключих дейността си още в сряда вечерта и се разбрахме от следващия понеделник да продължа своята работа по същия проект, само че вече от комфорта на нашата кантора, която отстои само на 10 км от семейния ни дом. С това поставих краят на офанзивата от безкрайно дългите пътувания и размотаване по пътищата на родината - поне за сега...

Във вторник миналата седмица Ванеса имаше генерална репетиция в една катедрала, където щеше да ѝ бъде концерта в четвъртък вечерта. За целта Даниела я заведе в 16:00 за срещата с учителката, която взе много дейно участие в подготовката на това събитие. Аз след работа също отидох в този квартал, където се бяхме разбрали да се срещнем след репетицията и да вечеряме в местния гръцки ресторант, където и друг път сме ходили. Понеже пристигнах по-рано от тях, докато ги изчаквах успях да си проведа традиционната вечерна разходка из Бризбънските улици, след което вече заедно с Ванеса и Даниела, отидохме да се набухаме като не видели храна във въпросния ресторант. Там не сме се бавили много и към 20:30 се бяхме прибрали вече в къщи.

На другия ден в същата катедрала имаше представление (нещо като открит урок) на един учител по класически орган, пристигнал специално за целта от Нюкасъл (и там сте ходили, помните ли?...), заедно с петима от неговите ученици, които направиха демонстрации на упражнения и показаха завидни музикални умения. Понеже ние имахме билети и за двете концертни вечери като участници покрай Ванеса, решихме да посетим и този своеобразен музикален форум, от който научихме и разбрахме доста нови и полезни неща. Малкото дори успя да се сприятели с децата, които всички на следващия ден имаха общо посещение в градската концертна зала и запознаване с огромния орган, инсталиран там. По тези причини аз не ходих и на работа - исках да я заведа да види този уникален инструмент, на който всички изсвириха по нещо. Групата се водеше от представител на Музикалната Орган Асоциация в щата, към която се пришихме и ние, родителите на младите таланти. Титуляр на този конзолен орган беше един 82-годишен, изключително ерудиран джентълмен, който разказа малко история на малчуганите, насърчи ги в голямото музикално поприще и се разделихме до вечерта за концерта. Ние се бяхме подготвили с рокли по закачалки, обувки, чорапи и прочие антураж и аксесоари, защото денят ни щеше да премине изцяло само в Бризбън. Просто нямаше да има смисъл да се връщаме до нас и вечерта пак да отиваме за концерта. Освен това аз имах уговорка да се срещна с едни хора, за евентуална работа - нещо като интервю. Веднага след този тур в концертната зала, с Ванеса отидохме да се видя с хората от фирмата, като нея оставих да я бави секретарката, докато ми траеше разговорът с тях. Надлъгвахме се 45 минути и с това служебните ми задължения свършиха.

Имах дълъг списък с необходими за домакинството продукти, които трябваше да набавя от гръцката бакалница, където се продават и нашенски стоки - сирене, баклава, кашкавал, боб, олио и всякакви други балкански храни (може да са нездравословни и заради тези им качества забранени, но пък за сметка на това са изключително вкусни). Дори бонбони “Лукчета” купих от там - напълних багажника на колата с провизии, както аз си знам и от там отидохме да посрещаме Даниела на гарата. Тя пристигна с влака - уж като по-удобно превозно средство, а пък и да не разтикваме две коли напред-назад; ние с Ванеса бяхме излезли още сутринта в 07:30, а майка ѝ първо ходи на работа през деня, та дойде вечерта направо за концерта. Имахме достатъчно време и ние с Даниела отидохме да вечеряме набързо нещо, а Ванеса си остана при музиките в катедралата - аз нея я водих отделно да яде “купешка” храна, но докато се организираме след всичкото през което минахме по време на деня, то беше станало вече 15:30 и обядът ѝ се сля с вечерята. Сутринта преди ходенето ни в концертната зала, също имаше гала-закуска в едно заведенийце - не сандвичи от къщи, увити във вестник и бисквитки за подхапване. Нали две седмици по време на ваканцията Ванеса си беше по цял ден из нас, та рекох малко да ѝ разнообразя живота с известни “гъдели” - беше си ги заслужило детето...

Дойде моментът и на самото представление, което премина изключително успешно за всички участници. Децата се представиха отлично и спечелиха овациите на публиката. Аз записах специално нашите изпълнения с камерата, но от там се очаква един цялостен концертен диск - щом го получим ще направя едно копие и ще ви го изпратим допълнително. Така и тази суетня приключи по най-добрият възможен начин.

Аз и в петък не бях на работа, защото трябваше да свърша разни изостанали и изоставени задачи из къщи и в града. Основното ни излизане беше да си подам документите за нов паспорт, който ми е необходим за напускане пределите на Австралия. Първо ще ми е нужен за тази предстояща екскурзия до Нова Зеландия по Нова година. После догодина ще рече до България да се ходи - с документ, с изтекъл срок на валидност мога да се разхождам само по улиците на квартала. За навсякъде другаде искат да имаш валидно тескере. Та, първата ни задача с Ванеса беше да отидем в пощата, където стават тези процесуални формалности. Този паспорт съм го почнал още миналия месец - че то бяха снимки, после търси свидетели да се разпишат, че ме познават отдавна и че на снимката съм действително аз, а не някой друг афганистански или иракски рецидивист. Подписи, заверки - като че ли не паспорт ще ми издават, дето и той важи само 10 години, ами кандидатура за заместника на Йорданския крал ще ми издигат. Че те връщат по няколко пъти за най-малкото ченгелче на буквите, което е написано извън начертаните кутийки от бланката - тези хора не знаят ли, че за някакви дребни пари на Илиянци могат да ти издадат паспорт за която държава от света си пожелаеш, ама аз нали и друг път съм подчертавал, че австралийците са загубен народ; те не са такава съвършена раса, като нас българите – истински хайдути и разбойници. Всичкото го искат да бъде правилно и по закон, а тази прекалена праволинейност отегчава и дотяга в един момент...

След церемониите по подаването на документите за проклетия паспорт, водих Ванеса да играе на едни електронни игри в специална за целта зала. Тя отдавна ми тровеше живота с тези си мераци и най-после изкопчи от размекналото ми се по времето на тези концерти и нейни музикални прояви сърце, своето напълно заслужено посещение на това иначе място за празноглавци и прахосници на време и средства. Независимо от всичко, изгубихме и ние наред с другите пройдохи два нещастни часа, башка пръснахме 25 още по-нещастни долара и с това тези пориви на детството се заситиха. От там направихме малък локален пазар и се прибрахме при мама, която също вече си беше дошла от смяна. Вечерта с Даниела вероятно сме имали малка седянка на масата пред телевизора, но нямам точен спомен и за това не се спирам подробно на това. А - какво нямам бе, сетих се веднага: Нолин и Уоли идваха у нас, та с тях си направихме малко тържество. Искахме и Рон да поканим, но той пък нещо взел че се разболял и не можа да присъства на вечеринката.

Съботната сутрин беше изцяло заета с урока по музика на Ванеса - падаше се учителката да идва този път у нас. Обикновено се редуваме - една събота тя идва, на следващата аз пък я водя в катедралата и там имат 2 часа урок. След като изпратихме другарката, всеки се зае с неговите си задачи и занимания, та до вечерта. Тогава приятно ни изненадаха Ваня и Бранко, които се обадиха да им отидем на гости. Добре ама ние нали имахме всичко подготвено за помена на баба Фанче, та разгеле им казахме те да дойдат у нас. Толкова съм доволен, че без дори да се гласим имахме на трапезата си близки, с които почетохме паметта ѝ, Бог да я прости. Аз на другия ден трябваше да ходя на среща с Българската Асоциация - пак се задават фестивали, на които ще участваме с хранителна будка, та да се организираме кой за какво ще отговаря. Като най-добър в областта и първенец в социалистическото съревнование, на мен се падна честта да осигуря 40 кг кайма под формата на кюфтета, Миленчо ще набави 400 броя пилешки шишчета, на Марио булчето ще извърти една баклава, бачо Гьоревото пък млинче ще изпече и така задружно и с общи усилия ще поминем с каквото Бог дал. Фестивалът ще се проведе другата неделя в Бризбън.

Работната седмица за мен започна пак от понеделник, а училището на Ванеса - от вторник. Сега сутрин пътувам значително по-малко и не губя толкова време, колкото преди. Лошото е само, че колежът се намира в обратната посока и първо трябва да закарам малкото в 07:00 до училището, когато тя започва да свири в една зала на пиано до започване на занятията в 08:45, а аз от там се връщам и пак минавам покрай нас, за да продължа към офиса (в противен случай можех да ходя до там с колелото или дори пеш). Все още нищо не се знае до кога ще съм на този режим, защото може да ме изпратят пак на някъде и всичкият ми рахатлък да пропадне. Паралелно с това водя преговори и съм в постоянни контакти с моите хора от машините за нафта, с които изкарах близо две години. Сега те искат да се променят някои възли по съоръжението и очаквам няколко седмици работа и от там. Това са само предварителни “оздравителни” мероприятия, колкото да пуснат 3 нови машини в ход (и съответно да ги продадат), като от там се очаква да ме върнат на работа и да ми се възложи цялостното подновяване на конструкторската документация и поемане на техническия отдел на фирмата въобще. А до тогава трябва да си налягам парцалите някъде другаде и да се скатавам с разни странични дейности и проекти, които в същото време да поддържат и финансовото ми благосъстояние за момента - защото пък онова другото е все още само в сферата на добрите пожелания и мечти. Аз напоследък нещо загубих “вярата в човека” и разчитам единствено на реалните си възможности, на които обикновено във вторник вечерта виждам и още по-реалните им резултати, след като ми преведат заплатата в банковата сметка. Всичко останало е химера, която само с Божията воля може един ден да се осъществи, но за сега перспективите ѝ са обвити в гъста мъглявина, подобна на галактическата...

В този офис всичко е много хубаво, а обстановката и заобикалящата ни среда е направо мечта от приказките. Наоколо са разположени все разни луксозни бутици, празни поради повсеместното обедняване на населението, но все пак са там и всичките до един отворени, чакащи заблудени и по-състоятелни клиенти; за още по-луксозните им продавачки пък няма и дума да отварям, за да не излезе че си падам по тях (че по кого да си падам – по мъжете, ли? – това просто не е сериозно…). На всеки ъгъл те дебне по някаква малка кръчмичка, също масово празни и полупразни съгласно гореупоменатата причина (обедняването...) и места в тях се намират колкото щеш, когато и да влезеш - само те чакат на вратата и още от там мерят колко кожи могат да ти свлекат от гърба посредством сметката за консумацията. Малко по-надолу през тротоара са акостирали множество супер луксозни яхти, половината от които са за продан, но искат цяло състояние за тях. Онзи ден, докато се шляех безцелно по обяд даже си бях и избрал една - бяла, хубава и с много интересно име “MASTEKA” (звученето на български е като на “мастика”, та от там ми дойде и асоциацията, защото много я обичам – почти колкото Даниела…). Тя пък се оказа, че струвала около 40-50 милиона долара (не Даниела, бре – за яхтата ви разправям). Че аз каквито и пазарлъци да правя, хората ще ми отбият най-много 5 - ами другите 40 от къде да ги намеря? Така постепенно се отказах от покупката, освен ако Даниелчето не удари нещо тлъсто от Тото-то. Иначе мястото е почти безлюдно, с изключение на обслужващият и работещ там персонал. Преди години сме ходили там заедно с вас, а сега вече и добре си спомням, че Дани веднъж ви е водила на това място - много красиво и спокойно, но поради финансовата криза, в последно време доста запустяло, предвид и отдалечеността му от централната част на курорта, където все още е оживено и добре посещаемо. Остава само да се разбере колко време ще изкарам в това райско кътче на земята, като този въпрос го оставям за доуточняване в следващото ми комюнике...

Не знам дали разбрахте, но аз този репортаж го започнах вчера още в катедралата, докато траеше урокът на Ванеса, а сега е ранната неделна утрин на следващия ден. Независимо от това, с няколко думи ще приключа разказа си, за да се изчерпят всички теми до този момент. По обяд ще излизаме за един концерт в Бризбън, за който имаме гратис билети. Ще ходим заедно с нашите приятели, защото представлението всъщност е повечето в интерес на дечурлигата - доколкото разбирам изпълненията ще са на орган, а и тяхната дъщеря ходи на уроци при учителката на Ванеса и напредва много сериозно в музиката. Синът им пък свири на цигулка - преди време те двамата с Ванеса участваха в концерт с няколко музикални пиески, записът на който съм ви изпратил с предишното си писмо. Та, това ще бъде и поводът да се видим и след концерта да заведем младите таланти да изядат по един сладолед, а ние да изпием по някоя бира за тяхно здраве. За това сега се спотайвам и кротко нижа редовете, докато чакам момите хубаво да се наспят, след което да станат и да започне обичайното кудкудякане като в птицеферма. Напред си изпих горещата вода с лимона, от което направо се разградих вътрешно, изтрепах всички видове микроби, алкохолни остатъци и сега спокойно мога да се нахвърлям с палачинки и всякакви други антихуманни храни...

Вчера сутринта преди урока ходихме до моите касапи, от които преди време купих материал за надениците, който се оказа много сполучлив - отделно дето и смешно евтин. Смелено и готово свинско месо ми излиза по $5 килото - поръчах 40 кг, към които човекът ще ми прибави подправките, че да направим кюфтетата за другата неделя, когато пък е датата на фестивала. Даниела онази вечер отмери количествата на разните мерудии, аз оставих пакета в касапницата и в четвъртък Желязко ще мине от там да вземе готовата продукция. Вечерта ще се събират у тях с Васил и Марио да правят топките, като само ще прибавят малко лук и магданоз от какиния Ванин, дето е свръх обезпаразитен, екологично/биологично чист и расте у тях в каменливият им двор, буен и гъст като тополова гора, а у нас в хубавата пръст не ще да се завъди, пустият и това си е. Такава е програмата, аз в неделя сутринта ще взема 100 питки от друг мой човек - той пък е пекар; има фурна и там пече всичко: от малки бели хлебчета до 15-килограмови цели прасенца или агнета - кой каквото му поръча и занесе. Понеже сайбията е сърбин, та се разбираме добре с него и си знаем тънкостите на занаята.

На връщане от урока накупихме разнообразни плодове и зеленчуци и се прибрахме. Малко след това дойде Неничко с новата си приятелка Меган, за да ходим вечерта заедно на ресторант. Добре ама като отиваме при моите македонци - и що да видя на вратата: заведението пусто и празно, огромна табела увиснала, че се дава под наем и от нашата балканска кухня нямаше вече и помен даже. Това беше единственото място, където и аз, подобно на другите нормални човеци можех да отида и да се усещам поне почти наравно с тях; сега и тази възможност умря и ми остава единствената утеха да си правя скарата отзад в двора под асмите. Не че е лошо, но от време на време на човекът му се дояжда по-инаква храна от домашно приготвената и единственият най-близък заместител на този продукт беше македонската манджа. Нищо не знаем още, но като отидем в македонската черква ще разберем - дано да не е фалирал собственикът, а само да се е преместил някъде другаде. И с тях станахме приятели, даже снощи му носех едно шише ракия армаган, а то гледай какво излезе на края. Ние се натоварихме в колата и отидохме на друго място, в ресторанта на наша позната българка. Те пък заминали с мъжа си на някаква екскурзия и оставили персонала да се оправят сами. Добре че мометата и там ме познават, та се грижиха за нас през цялата вечер доволно и щастливо. Обаче като я нямаше чорбаджийката, не можахме да ядем нашенска си храна, защото другите не могат да я приготовляват. Обикновено, когато има български посетители в ресторанта тя се занимава с кюфтенца, пържолки, салатки и т.н. или поне инструктира готвачите какво да правят. Независимо че с младежите изкарахме много весело и безгрижно, аз се прибрах огорчен, гладен и нещастен. Нямах сили снощи да готвя и да се разправям с манджи, но сега вече предусещам, че и поради напредналото вече време, планираните ми за закуска палачинки ще се превъплътят в един мощен, мазен и богат на яйчни продукти омлет...

Неусетно, часовникът неумолимо показва 10:25 - всички станаха и брожението около мен започна - въпроси, отговори, кръстосани разпити, нареждания, заповеди; всичко витае из въздуха ми, който едвам вече дишам от глад. Даниела се захвана да направи няколко палачинки за детето, за нея си ще пече кроасани с кашкавал и шунка, а простосмъртният писател ще се задоволи с картофеното пюре от онзи ден и 2-3 наденички, колкото да го облажат. Неничко ми се обади напред, че заминават с момичето на екскурзия по разни водопади - те снощи се прибраха до хотела с такси, а днес цял ден ще ходят по разходки. Той в сряда отново тръгва за обекта и ще работи там за други 3 седмици, след което пак ще си дойде за една… и така-а-а-а, до края на света-а-а-а...

23.10.2011 - Прибавям още две седмици под формата на информационен бюлетин. Точно толкова време мина от последния ми презокеански репортаж. Сега ще се опитам да обобщя всички случки и събития от този период, които ще изложа в следващите редове на писмото. Първо започвам с работата си, като най-жизнено важен елемент, след здравето разбира се и половата мощ. В този офис изкарах още една седмица, през която почти нищо съществено не свърших, но за сметка на това пък отчетох множество изсмукани от пръстите ми трудодни и човекочасове. Към средата на разглеждания период вече стана ясно, че на мястото където ме гласяха да започвам от понеделник, хората нямали готовност все още за мен и се очертаваше около 1-2 седмици промеждутък - свободно и безгрижно време, но пък наред с това и съвсем неплатено (нещо като неплатеният отпуск по майчинство едно време). Веднага алармирах моите хора от предишната ми работа, които с радост ме приеха за кратко обратно при тях, със задача да направя някои изменения в документацията на машината за производство на дизелово гориво, защото имали поръчка за 3 съоръжения и спешно им трябваха чертежите, по които да ги изработят. Сега се върнахме обратно на изданието, предшестващо злощастното недоносче, което преди време изпратихме в Индия, с известни малки промени и подобрения. Този ангажимент добре се вписа и в моето “свободно” време, с което си запълних дните, лишавайки се от принудителната неплатена почивка, която евентуално щеше да последва.

Ние от миналата седмица имаме майстор бояджия в другата къща и съботно-неделните дни са изцяло заети с тези не до там вълнуващи освежителни мероприятия. На няколко пъти вечерите след работа набавихме боите и материалите и момчето започна работа още миналия петък. В събота вечерта Ваня и Бранко ни бяха на гости, а в неделята аз цял ден бях на фестивал в Бризбън, където за населението на града готвихме на открито традиционните български кюфтета. Като по чудо времето беше слънчево и топло, след разразилите се бури и урагани предишните дни. Пак имаше изтръгнати далекопроводи, отнесени покриви на къщи, реки от дъжд, градушка и множество други поразии. Не се размина и без човешки жертви - някакъв човечец, за да се скрие от падащите от небето ледени топки, спрял с колата си до едно голямо дърво; да вземе обаче това дърво, под силата на вятъра да се строполи отгоре върху покрива ѝ, та го премазало направо на място. За други нещастия не съм чувал, но то и само това стига. При нас на Gold Coast не усетихме поредния голям напор на природата, но в Бризбън хората пак са яли дървото - обикновено все там ги удря, не знам по какви причини.

Неничко замина на обекта за нова серия от непрекъснати работни дни, но по телефона каза, че там не е имало такива страшни бури. За Архангелов ден го чакаме да се прибере, защото сме планирали голямо тържество у нас на плочника в задния двор. На този ден обикновено Даниела събира приятели и близки, защото е нарекла благополучието на семейството и домът ни да го пази Св. Архангел Михаил - така използваме празника по случай моя имен ден и с тази благочестива цел.

Работната ми седмица мина сравнително леко и бързо, предвид удоволствието, с което си върша и изпълнявам служебните задачи. Хората много ме ценят и тачат, като и аз гледам да се представям достойно и професионално. Макар че пазарлъкът за платата ми не беше на нужното финансово ниво, аз им направих отстъпка и се съгласих да свърша работата по-евтино, като до сега от другото място ми плащаха сравнително повече за същото време. Все пак се чувствам и малко задължен към тези хора, защото в продължение на месеци не съм свършвал дето се вика и за пет пари работа, а те ме държаха на заплата при тях и независимо, че тогава не са имали възможност да ми я изплащат, напоследък станаха по-редовни и периодично ми се издължават на порции. А и пред фактът да си остана сам между четири стени у нас и то без никакъв доход, приех по-ниското заплащане с толерантен жест на добра воля, защото след няколко месеца може пак да им увисна на вратата. Тенденциите са като продадат тези три машини и последните влязат в редовната си експлоатация, да се сондират мненията на потребителите и въз основа на техните препоръки и предпочитания, да се направи една цялостна преработка на чертожната документация, за която дейност ще разчитат пак на мен. Така аз сега си пека питката за недалечното бъдеще, когато ще се надявам и на някаква по-сериозна позиция във фирмата, по-високо заплащане и т.н. Времето ще покаже...

Вчера и днес, макар че бяха почивни дни, аз се въртях из къщата с разни подготвителни мероприятия, след които бояджията само да пердаши с баданарката и да заличава следите от моята интервенция. Ние в петък вечерта бяхме на гости у наши приятели, където и преспахме. Преди това заедно с тяхната дъщеря, която също посещава музикални уроци при учителката на Ванеса, ходихме до катедралата за едно своеобразно представление, по-скоро открит урок, който последната изнесе на свои бъдещи ученици. С непринудените изпълнения от страна на Неси и другото момиченце, другарката искаше да покаже на децата и техните родители напредъкът им и до какво ниво може да се достигне след много труд и упоритост (и този път не попитаха мен лично, как се е постигнало всичко това, но нищо - аз не се сърдя). На другия ден трябваше пак да се връщаме в черквата за традиционния урок на Ванеса, а понеже тези приятели живеят по-близо до там, за това останахме да спим у тях. Бяхме заедно с Ваня и Бранко, та си изкарахме много весело.

След урока направихме частичен зеленчуков пазар и се прибрахме. Аз имах работа, момчето дойде по-късно и започна бояджийския процес. Вечерта пък с него си направихме малък моабет и легнахме да спим. Днес пак имах тичане по тази къща - организирахме да дойде друг майстор, който ще смени вратите на вградените гардероби с плъзгащи, огледални. И там ще стори един масраф от $850, бояджията ще отнесе със себе си други $2000, а самите бои и химикали ми стъпиха близо $500. Вчера следобеда се разправях и с изхвърлянето на разни боклуци и остатъци от квартирантите. Подменихме и миялната машина с нова - Даниела намерила някаква много сгодна сделка от магазина и срещу нови $400 купила машината с 6-годишна гаранция, та след като пратих старата на бунището за претопяване, ходих пък да си прибера новата от склада на магазина. Веднага я инсталирахме - Божичко, амчи тя заспа на мястото си от първия път, бре! Такова чудо не си спомням в моята нещастна практика - все нещо ще трябва да се реже, да се крои, да се пили и нагажда. А това сега потъна в дупката си, сякаш беше правена по калъп. Не се наложи и да изпопържам като хората даже - все още се учудвам на самия факт; няма да се изненадам, ако пък машината не ще да работи (нещо трябва да ѝ има; няма да е току тъй този неин толкова лесен монтаж). Закачил съм водата и напрежението, но водни проби все още не са правени и за сега не е влязла в редовна експлоатация. Надяваме се новите наематели да оценят всички подобрения, които направихме и с радост да си плащат съответния седмичен наем, който смятаме да искаме за квартирата. Имаме вече няколко телефонни обаждания на заинтересувани и потенциални квартиранти, но за сега нямаме никой сигурен. Известно време се мотахме с едно семейство в съседство, което искаше да се нанесе у нас, но впоследствие те се отказали от местене. Друга една жена, близка на наш съсед идва да гледа мястото вчера, но то пък се оказа тясно за нейните многочислени вехтории, които я съпътстват навсякъде където отива, та и тя отпадна като евентуален кандидат. Сега сме сложили една табела пред къщата и чакаме “жертвите” да им смъкнем кожата. Е, и това е образно казано, а и пресилено, защото до нас съседите плащат много по-висок седмичен наем, а отсреща на езерото има друга къща, която също се дава под наем - на нея пък собствениците искат и непосилното за мнозина. Така че аз смятам с нашите по-скромни изисквания ще привлечем вниманието на повече клиенти - и по-добре рано отколкото късно, все ще трябва да намерим някой шаран да ни плаща като на едри собственици на недвижими имоти, ха-ха-ха…

От утре подхващам втората седмица при моите хора от старата ми работа, като в същото време онзи ден ми се обади шефа, за когото работих през последните 3-4 месеца, че вече са готови и ме чакат с нетърпение да се завърна при тях. Това е един много добър знак, доста перспективно предзнаменование и аз ще гледам да си свърша сегашната работа час по скоро, че да се връщам там, където си бях допреди седмица - при самотните бели яхти, празните бутици с красиви манекенки/продавачки и кряскащите чайки и гларуси, прелитащи над безлюдните малки улички... По моя преценка, на сегашното “временно” място работа ще имам поне за още две седмици, докато напълно втасам с всичко - дано онези другите да имат търпението да ме чакат. Миналата седмица ходих съвсем инцидентно и на второ интервю за една работа, от която не очаквах да има някакво развитие. Обаче за мое най-голямо учудване и изненада, от проекта който в момента набира ход в града ми се обадиха за повторна среща и аз в четвъртък след работа ходих и там (преди известно време в редовете на настоящето писмо споменах за това - правят някаква локална железопътна мрежа от свръхлеки влакови композиции, с която местната управа се надява да се реши наболелият проблем с градския транспорт). Окончателно се разбрахме, че там за мен дейност ще се развие едва през периода Януари-Февруари на следващата година, а и от тогава насетне разбира се, където също си оставих една отворена “вратичка” в случай на взаимна нужда, в зависимост от това кой се обади по-напред - те на мен или аз на тях, ако случайно остана без работа преди настъпването на този момент. Там работата не се очертава да бъде интересна и вълнуваща, дори не и съвсем по специалността ми, защото отделът е изцяло за железопътни комуникации, далекосъобщителни линии и други нисковолтови мрежи, свързани с командните инсталации на влаковете, но независимо от всичко е перспективна и обещава дългосрочна заангажираност в близкия периметър около дома. Това са само мои предположения, но поне малко са подплатени и с уверението на хората, че мога да им потрябвам. За сега пред мен стои най-първата задача, а именно успешно да завърша отношенията с настоящия си кратък ангажимент, след което бързичко да се прибирам при другите хора, че да видим там каква ще я подхващам.

Вероятно яснота по бъдещите развития на всички тези въпроси ще намерите в следващото ми писмо. Сега ми се иска да завърша настоящото на този етап, че Даниела да го изпрати през седмицата. До ден-два ще гледам да драсна и заключителните си послания. Все още чакам един видео диск с концерт, който добри люде бяха обещали да ми изпратят. Ще проверя как стоят нещата и с това, за да мога да приложа нещо по-съществено към пратката, а не само едно голо и безмълвно писмо, макар то да е пропито с горещата ми обич и тъга по всички вас и родния край...

Вчера бяхме канени на гости у Миленчо, обаче приоритета на работата осуети това ни посещение. За първи път (надявам се и за последен...) поставих работата пред удоволствията, но нещата не търпяха отлагане и така не можахме да се видим с останалите членове на българската компания. Остава да чакаме гостите от Русе да пристигнат, че тогава на нова сметка да кроим планове за моабети и пиршества. Дано до тогава да сме завършили и ремонта, та с чиста съвест да се отдам на пълноценно безгрижие, разгул и битово разложение...

26.10.2011 – Брей, не можах да се стърпя баш днес на този свят празник Димитровден, да не драсна няколко реда, докато чакам момите ми да се завърнат от родителска среща в училището. Таман си направих разходката, изкъпах се, накълцах си няколко домата и сега вече ми е много спокойно. Така със салатката мога да ги чакам и до сутринта - не бързам за никъде. Новините са оскъдни, предвид обширното ми изложение онзи ден – от тогава до напред просто нямаше какво да се случи. Продължава офанзивата по боядисването на къщата, за която вече се намериха и квартиранти. Онзи ден Даниела е разговаряла с едни хора, които са проявили сериозен интерес и които са я уверили, че до седмица-две ще се нанесат. Тогава планираме да завършим и започнатия ремонт, почистване на мокета и т.н. и за сега всичко изглежда, че се нарежда от само себе си. Да видим и в действителност дали така ще се развият действията.

Аз продължавам усилено да се трудя в офиса на старата ми фирма, като предвиждам, че работа ще имам и за другата седмица. Дано това ми проточване не попречи с нещо на моята по-сигурната работа, където уж също ме чакат да се завърна, та да започнат безмилостно да ме експлоатират и там. И понеже лудницата току що нахлу през вратата, спирам до тук, защото е невъзможно съсредоточаването ми сред тази глъч и врява. Надявам се, че разбирате интимната ми мисъл и ще проявите нужното снизхождение (и състрадание...) към мен, потърпевшият. На Ванеса вчера ѝ сложиха едни вътрешни скоби по зъбите, които малко пречат на храненето и дъвкането; всичкото това, подплатено и с много лигавене от двете страни (мама и щерка), нажежава домашната обстановката до непредсказуеми степени - почти както в предизборна нощ...

29.10.2011 – Онази вечер хубавичко ми дойде писателското сърце и точно, когато вече бях навлязъл и по-дълбоко в творческия си ритъм, моите най-съкровени същества си дойдоха и започнаха ритуалите по вечери (това “бича го”, онова “не бича го”), миене на зъби, приготвяне на чанти за училище, пазарлъци за лягане, четене в леглото и заветното заспиване, когато къщата утихва и само скърцането по чиниите е единственият домашен шум, от който пък Даниела подскача и я хваща бесът, защото има скомен. Аз тъкмо си бях нарязал едни доматчета на едро, с много сол и сиренце отгоре и с малко от моята псевдо-ракия почетохме имената на всички Димитровци, като уважихме паметта и на самият Св. Димитър Солунски. Продуктът ми е много успешен и се ползва с широка популярност сред семейството (специално в мой личен план и аспект). За ракията говоря – наложена водка с шепа сушени сливи от магазина дава потресаващи резултати и няма Винпром в България, който да ги е постигнал все още, с техните блудкави есенции за Троянска сливова, Бургаска бисерна или пък Поморийска гроздова и т.н. Или поне така си мисля аз, за да се самоуспокоявам и предпазвам от безумно купуване на сръбска, хърватска или македонска ракия, която в магазина я харчат по $60 килото. Със същия зашеметяващ успех покрих нуждите на пазара от мастика. Онзи ден Даниела намерила в супермаркета някакви шишенца с анасонова есенция за сладкиши, курабета и разни кексове. Намалили ги по 30 цента парчето и тя ги изкупила всичките 6 броя, които били останали на рафта. Аз експериментирах отново с моя първичен продукт (водката на нашия човек, в която също има половината Менделеева таблица от примеси и прибавки, всякакви омекотители, убийци на паразити, метили и т.н.), като половината от това шишенце (25 грама) смесвам с кило “суров” материал. Отново смеската е със завидни качества и излязла от камерата на хладилника има абсолютно съпоставим вид с този на истинската мастика “Пещера” – подбелва се, става и на кристали даже. За Архангелов ден мисля да пусна пробна серия и от двата вида питиета, да видим каква ще бъде реакцията на потребителите.

На работа седмицата ми завърши с много добри резултати – всичко е в ход и предадено навреме, като смятам до следващия петък да завърша започнатото и онова, което се изискваше от мен. До няколко месеца там ще се отворят нови хоризонти и перспективи, но за тях ще говорим едва когато се превърнат в реалност. Между другото успях да изчерпя и въпроса с адреса на вуйчо, мир на праха му. То всъщност въпросът беше именно за тази прах, но моето проучване трябваше да започне още от адреса му. Това, което ние сме имали е много старо издание и макар че името на улицата е запазено непроменено, към адреса е прибавен кварталът и пощенския код на съответното място. На Интернета успях да намеря и видя самата къща, в която вуйчо е живял допреди смъртта си, вече 21 години назад във времето. При случай ще я покажа и на вас, чрез компютъра на Албенчето или у Огнян. А защо не и у нас на моя нов лаптоп, който е в процес на купуване и много усилено се говори за това, специално по психическата подготовката на Даниелчето, че видите ли - последният ще струва само някакви си $1500, което минава за сравнително евтино спрямо качествата на стоката. Районът на вуйчовата къща ми изглежда да е много тих, в една вътрешна уличка – наблизо има голям парк, малко по-надолу е болницата. Горкият, може би е искал работата да му е близо до домът, за да не се налага да пътува дълго и за това са купили къщата именно там... Морето и заливът са в непосредствена близост, но така от картата ми беше трудно да преценя на какво разстояние е бил плажът от тях. Думата ми беше за издирването гроба на вуйчо, къде е погребан и въобще исках да знам мястото, където ще отида на 04 Януари да положа букет с цветя. Съгласно графика на екскурзията ни с кораба, през целия този ден ще бъдем в столицата на Нова Зеландия, Wellington, като там пристигаме в 08:00, а отплаваме вечерта в 18:00. Ще имаме достатъчно време за всички набелязани мероприятия...

Вчера и днес отново сме с бояджията на онази къща. Момчето тези дни ще завърши напълно всичко, а днес по обяд имаме среща с новите ни наематели, с които ще подпишем договора за квартирата. Аз след това ще се включа в бояджийския процес за гаража, като по-неотговорно и непретенциозно място и където мога да се “упражнявам” в тази също толкова “творческа” професия, както да речем е писането на мемоарна книга или производството на контрабанден алкохол...

Утре следобед сме на българско училище, където същевременно ще отпразнуваме рождения ден на един малчуган от бандата разбойници. От понеделник подкарвам последната седмица на тази работа, след което, както е уж според уговорката, се връщам на предишното си място при белите яхти и младите продавачки на летни рокли и джапанки. Освен това, аз като че ли нищо друго не мога да добавя в повече от казаното до сега. Ще подготвям листите за печат и в някой от следващите дни Даниела да ви ги изпрати. Все още чакам един концертен диск да ми дадат от музикалната организация, обаче нещата не винаги стават бързо, особено когато не са ми подвластни и извън моя настоятелен контрол по точното им изпълнение. Пак ще се обадя да ги подсетя и по телефона, но може на края и нищо да не стане от добрите ми намерения.

Неничко ще си дойде във вторник или по-рано, ако ги пуснат заради дъждовете, които се леят в тези райони. Онзи ден не са излизали въобще на обекта – платили са им по 8 часа “дъждовни” и цял ден са се въргаляли из бунгалата пред телевизорите. Че то там няма и къде да се отиде даже – такъв пущинак е. Ние с Даниела още не сме ходили да го видим, но се гласим някоя събота и неделя да му отидем на гости. Миналите почивни дни малката госпожичка е била при него, а аз хвърлям боба тука и се чудя защо нехранимайкото не се обажда никакъв – амчи той си е имал приятна компания човечецът, бре; хем баят занимавка на туй отгоре като прибавка - за чий грездей съм му аз...

Като ви прегръщам и целувам най-горещо, моля се единствено с тези мои кратки послания поне малко да съм стоплил сърцата ви, за да не усещате големият студ навън. Правя сметка, че докато поемете това писмо в ръцете си, вече и вторият сняг може да е паднал по балкана. Първият нали пак беше “изненада” – дано за следващите валежи вече всички да са подготвени. Приемете далечните ни и най-сърдечни поздрави към вас самите, както и към тези, които ни познават - наши и ваши добри приятели и близки. До нови срещи на писалищната маса – покорно ваш: Ангелчо и всички други покрай него...