Мили наши родители; много близки роднини, приятели и малко по-далечни неприятели!

03.02.2012 - Създалото се безветрие вчера, продължава и днес - поне до този момент на задграничното ми включване в ефир (09:30). Припомняйки си крилатата фраза на Александър Йорданов от времето на силните му години в СДС-то: “Днес беше един хубав ден за българската демокрация!”, със същия колорит на израза би трябвало да звучи и моят личен девиз: “Вчера (днес или когато...) беше един хубав ден за българската емиграция!” Какво имам предвид: ами първо не свърших служебна работа и за пет пари, а си получих 9-часовата надница в пълен размер. Ама пък не съм им крив и аз, че те не са осигурили достатъчно натоварване на индивидуалните ми мощности – нали така. В този вчерашен ден аз успях да довърша предното си писмо, което най-прилежно вече лежи в куфарчето ми, все още топло в момента - току що слязло от барабаните на принтера и готово всеки миг да полети към вас с първия възможен аероплан. Събрал съм и дисковете, които си бях наумил да ви изпратя - Даниела днес ще купи марки и утре най-късно пратката ми със сигурност ще намери своето достойно място в някоя от разпределителните зали на Австралийските пощи; от там нататък пътят ѝ към София е вече ясен (и в частност Габрово, като крайна точка на маршрута)...

Наред с всичко това, успях да довърша и поредното си творение от старите писма, които най-ревностно събирам и подреждам в многотомно издание. И там значи, постигнах успех. С тези дейности се занимавах почти през целия ден, когато в 17:00 най-после щракнах копчето на компютъра, изпънах средния пръст на дясната си ръка в знак на дълбока почит към персонала и си заминах щастлив и доволен от това шибано място. Вечерта направих един дълъг обход около кварталните потайности и се прибрах обратно в колибата. Вървял съм само около 50 минути, а ми се стори че съм преминал Балкана между вр. Ком и н. Емине като разстояние. Това е така, защото аз много бързо ходя и средно се движа със скорост от 6 км/ч. Последното твърдение го доказах, докато бяхме на кораба - там случайно попаднах и в залата им за спорт (т.нар. “фитнес зала” или добре познатият на всички гимнастически салон, смърдящ на пот и спарени крака, обути в още по-миризливи чорапи и гуменки – пардон: дето им викат маратонки в днешно време, независимо че и те вонят по един и същи начин, както кецовете), където имаше всевъзможни уреди за самоинквизиция - бягащи пътеки, гири, щанги и още хиляди други щуротии за умствено отслабване и физическо заякване. За да не остана по-долу от останалите бабаити, качих се и аз на една такава бягаща пътечка, че да я изпробвам уж как върви сама под тежестта на Аполонското ми телосложение. Обаче последната ми се видя много бавна, дорде не намерих едно копче за увеличаване на скоростта. Имаше пък и едно друго, с което се променя ъгъла на наклона и симулира движение по баир. Аз разбира се продължих да си карам по равното (баирите ги харесвам по принцип, но не обичам да се надпреварвам по техните склонове - особено по нагорнището). С помощта на това копче обаче, аз си нагласих точно скоростта, с която обикновено вървя по време на моите вечерни оздравителни разходки и на екрана пред мен се появи въпросната бързина - та от там знам, че вървежът ми е със скорост около 5-6 км/ч. Следователно за моите 50 минути бързо ходене съм изминал разстояние между 4.5 и 5 км, което в моя тежък случай не е чак толкова зле. Всячески се стремя тези мои упражнения да се повтарят ежедневно, но пък и не всеки път това е възможно, като по-често се случва да ми се провалят спортните мероприятия - де от неподходящото време навън, де поради някакви други по-належащи дейности, които в дадения момент вземат приоритет, де пък просто от чист мързел (най-често…) и т.н.

За днес бяхме организирали “народното возило” на Даниела отново и за пореден път да посети техническия лазарет, защото накладките на предните спирачки отдавна имаха нужда от подмяна. Аз си мислех, че ще се разминем само със смяна на феродовите компоненти, но сега се оказа че и самите дискове били отънели, та ще махат и тях. Че от най-простата ли ламарина ги правят пък тях, в тез уж техни толкова германски фабрики, бре мамка им и дискове дано поебна?! – побеснявам, като си помисля! Таквоз страшно чудо не помня ни у Лада, ни у Москвич - за останалите по-престижни марки като Трабант и Вартбург, да не говорим! Опитвали се даже да ги приглаждат на струга в сервиза, та онези хептен изтънели като им пуснали стружката. И тук говорим за кола само на някакви си 110,000 км пробег – почти нова, дето се вика! Както и да е - сега ще изгорим с допълнителни $300 за идиотските дискове, като новите всъщност с нищо няма да бъдат по-добри от старите, предвид факта, че ще се изписват директно от концерна “Фолксваген” (да бъде проклет – и Хитлер, и возилото му!). А това означава, че те ще са си същите боклуци като сегашните; накладките също – само че и те ще отсекат други близо $300 за подмяната им. Даниела се оплаква напоследък и от климатичната инсталация, че само духа гол въздух без да охлажда. И докторите мъдро решиха, че имало нужда от нова газ в системата, доставката на която също ще прибави допълнителни $90 към общия масраф. Амчи то на човек да му дойде до гуша от таквиз шибани коли, бре! - писва му на шапката чак! Моята японска гейша е на 230,000 и до сега много малко “роклички и парцалки” съм ѝ купил за поддържане на лустрото – обаче за сметка на това, подир ауспуха на Даниелиният хитлерофашист баят средства заминаха бадева. Карай да върви, ама не е там работата – нито пък съм толкова богат, че да захранвам непрекъснато сервизните работници и да крепя семействата им да не измрат от глад... Тази сутрин Дани си остави проклетата кола в сервиза, а се прибра назад пеша. Вървяла е и тя около 50 минути до нас - сигурно сега ще има да лежи барем два дни, дорде се възстановява от безмилостния “марш на скок”. Тук отварям малка скоба, специално за неотслужилите редовната си военна служба крехки читатели, като им пояснявам, че споменатото понятие е свързано с едно от многобройните и напълно безумни учения в армията, при което за минималното време от един слънчев зноен ден, тъмна мразовита нощ или просто цяло денонощие с променливо-дъждовен климат, храбрият и нещастен войник “Швейк” (в мое лице…) трябваше да се придвижи на максимално разстояние от порядъка на 15-20-30 км, натоварен като катър с пълното си налично бойно снаряжение – автомати, противогази, манерки, окопни инструменти + задължителната желязна каска връз голата кратуна, башка разни други допълнителни елементи на личното имущество (тежкият вълнен войнишки шинел например, независимо дали е топло лято или пък леденостудена зима). Самото описано действие като такова, беше равнозначно по сила и значение на затвор или сравнено единствено по подобието на каторга, с предпочитание към второто, вместо да гоним Михаля по сокаците; но пък първото ни направи уж мъже и станахме истински хора - повече човеци, един вид, с което затварям скобата, за да не изпадам в спор: кое аджеба ме направи по-човек? – шибаната ли двегодишна казарма или прекрасното ми семейство. Та, след тази своя ранносутрешна разходка, Даниела пак трябва да отиде обратно до сервиза към 14:30, за да вземе една оборотна кола от тях и да си върши работата с нея, защото както се оказа впоследствие - нейната ще остане в диспансера чак до понеделник, когато ще пристигнат резервните ѝ части от Бризбънските складове на “Мототехника”, които пък през деня ще бъдат и присадени на мястото на овехтелите и вече негодните. За щастие, на Доктора жена му минала през нас и повлякла наш’та по магазините, а на края ще я закара и до сервиза, без да се налага ходене пеша (което Даниелчето и без друго ненавижда повече от всичко на света – тя дори и мен не мрази толкоз много, колкото да ‘оди пеш).

Та в общи линии това са злободневките и новините от последните часове. Аз сега чакам да стане 17:00, за да си тръгвам - въпреки че този миг е още твърде далечен, мисля си за него постоянно, което от своя страна ме поддържа в относително състояние на душевно щастие и телесно спокойствие. Днешната ми надница ще потъне в покриване на сметката по ремонта на колата, но аз особено много не се впечатлявам от това. В края на краищата, нищо в природата не се губи – парите, от където дошли, там и отишли; не съм се потил за тях, я – е, поне не и днес. За всичко останало, което предстои да се случва през почивните дни, ще стане въпрос вероятно чак следващата седмица, когато също се надявам да имам възможност за своите литературни анализи през работно време - тогава ми се услаждат най-много, мислейки си как безмилостно съм преебал противника (в случая капиталиста)...

07.02.2012 - Открадвайки няколко минути преди почивката, самата обедна почивка и малко след нея, сядам набързо да разкажа за дните между последното ми включване и днес. Миналата седмица ми се беше оформила една частична вакуумна среда - т.е., липса на всякаква служебна работа, която аз успях да усвоя много продуктивно. Изписах доста материали във връзка с разни мои странични кореспонденции, между които се намериха и няколкото реда, отправени до вас. Последното ми писмо отдавна вече е написано и подготвено за изпращане, но едва тази сутрин го сложих да го отнесат с панера, наред със заводската поща, за която всяка сутрин пристига нарочен куриер. Причина за известното ми забавяне станаха пликовете и по-специално марките, които се набавят само от пощенските клонове. Колата на Даниела продължава да кисне в сервиза и щом до сега не са ми се обадили от там, че е готова, значи че все още чакат резервните ѝ части. С чуждата кола тя само ходи на работа и на връщане прибира малкото от училище, но не смее да щъка свободно напред-назад така, както с нейната, защото тази е голяма, тежка и не ѝ е свикнала на капризите. За това се забави и доставянето на марките, докато пликовете пристигнаха по-навреме – предвид, че са служебни от работата на Даниела. Добре стана също, че не изпратих това писмо заедно с дисковете още онзи ден, защото вчера установих проблеми с нашите снимки от Нова Зеландия, та се наложи да ги копирам още веднъж от предназначеният за вас диск в писмото. Сега вече всичко е наред - пратката е на път, а аз продължавам с историята в следващата глава на нескончаемата си повест.

Единственото по-съществено събитие от последните дни беше явяването на Ванеса на изпита си за стипендия, което беше в събота. Аз сутринта я заведох в училището, а след като всичко свърши, двете с майка си ходиха по магазините, та се прибраха късно следобеда. Аз през това тихо и спокойно време започнах сглобяването на филма от Нова Зеландия, а привечер с Даниела се забавлявахме по двора – събирахме листа и шума, скубахме папрати и всевъзможни ненужни треволяци от ботаническия класификатор за бурени и плевели. От последните дъждове всичко беше така буйно израснало, че просто не си личеше къде какво поначало бе никнало; кое е от “добрите” растения и кое от “лошите”. За това карах наред с лозарската ножица и косих на поразия с балтията - нека пак да ми растат сега, проклетите.

Съботната вечер беше тиха и беззвучна, курдисани в усамотение пред телевизора, заради изглеждането на един много стар класически филм. Неделята също не беше много по-различна от гледна точка на емоционален заряд и тръпка - сутринта водих Ванеса на урок по музика, после докато си напазаруваме малко и се приберем, беше станало вече 14:30. За кратко всеки се отдаде на свободните си и любими занимания, когато надвечер всички излязохме на разходка. Първо поиграхме малко на федербал в парка, но понеже подухваше и лек ветрец, та времето не беше особено подходящо за този определен вид спорт. За това се отправихме на една пешеходна обиколка из кварталите, та се прибрахме чак след 2 часа. Моите джапанки вече съвсем ме изоставят, след тези тежки натоварвания, на които ги подлагам. Хората гледам, че обуват подходящи спортни обувки, облекла, маратонки и т.н., докато аз бича по алеите като пещерен човек от пра-историческата епоха. От високата скорост, с която се движа подметките на моите японски трандафори са се изяли - единият слой отдолу, както и другият също се е пробил и на практика аз ходя полубос, защото усещам че и кожата на ходилата ми точно на тези дупки се е износила от продължителното ходене. Ще се наложи да ги изхвърлям вече и да ги сменям с нещо друго - амчи те буквално се смляха, нося ги няколко сезона вече. Неничко ми е оставил едни негови джапанки - сега ще подкарам тях, а когато и те вече се разпаднат окончателно, тогава ще извадя моите, дето си ги пазя уж за нови. След тази убийствена разходка се прибрахме, вечеряхме набързо и легнахме.

Седмицата започна с обичайната си заетост, която обаче ужасно много пречи на личните ми занимания в служебно време. Но съм благодарен все пак, че е така, защото знам какво е и по цял ден да съм свободен, а пък да не зная какво да правя – предвид, че за пореден път съм останал без работа и съответните доходи. Така че за сега ще си натискам парцалите в този офис и ще славя Бога, че така нареди пасианса отгоре, та да можем да се задържим малко над ръба на тинята в тези така трудни и тежки, кризисни времена...

08.02.2012 - Продължавам брутално прекъснатата си мисъл от вчера, когато трябваше да се позанимая и малко със своите служебни обязаности. Така зает се дотиках до края на работния ден и доволен от себе си като презобено добиче, вечерта се прибрах в къщи. Там ме завари нов проблем с колата на Даниела, за който аз бях вече психически подготвен и своевременно известйн още през деня. Срещу скромните $550 (за два чифта накладки + чифт чисто нови спирачни дискове) майсторите ремонтирали предните спирачки; до тук - отлично, даже много добре. Обаче въпросът с климатичната инсталация не се разрешил само с поставянето на новата газ за други $90, ами проблемът отишъл още по-надълбоко. Оказал се дефектирал самият компресор на “хладилника”, който сега трябва да се сменя с нов или да се търси някакъв стар и употребяван на втора ръка, защото масрафът на първата ще се измерва в стотици долари (опасявам се, че дори можем и да подминем трицифрената му сума). Имало и някакъв трети, най-евтин вариант - някой просто да го разглоби и отремонтира (явно, че онези знаят какво им става в такива случаи и хората са се научили да ги поправят, за да спестят някой и друг нещастен долар на клиентите си). Така или иначе, стрелите от безмилостните лъкове на майсторите се забиха дълбоко в станалото ми вече безчувствено към тази проклета кола сърце (разбирай джоб). Амчи то нямаше нещо, което да не ѝ стана, откакто сме я взели - каквото имаше да се поврежда и то с времето се развали; аз просто не мога да си представя вече кой ще бъде следващият агрегат за ремонт. Добре си отмъсти чичо Ади (Хитлер…) на света с неговия шибан прототип на уж “народната” му кола. Така возилото утре отново влиза в сервиза, че майсторите да свалят компресора, да го занесат на техния човек за ремонт, като все още няма да знаем колко пари пък онзи ще поиска за отстраняване на повредата. Такава дълбока неприязън изпитвам вече към тоя автомобил (пардон – барутник имах предвид), че листите на които пиша биха се изчервили от думичките и изреченията, дето мога да избълвам по негов адрес - не го правя единствено от възпитание и приличие. Много пъти се опитвахме да я продадем и веднъж завинаги да се отървем от тази самоходна съборетина, но само мисълта че мога да я натътрузя на някой друг нещастник като мен ме възпира - изпитвам известни морални задръжки, поради които все още я държим под наша собственост. Даниела по принцип си я харесва, с изключение на тези моменти, в които последната се чупи и се налагат скъпо струващи ремонти (тук лъжа благородно и безогледно, разбира се - тя също не може да я понася, но продължава да ѝ търпи стоически и мъдро капризните прищевки). Чакам да ми дадат цена за чисто нов компресор, директно от сервиза на Фолксваген - не че ще го купуваме, но ми е любопитно да знам колко струва и тази резервна част, за да я прибавя към останалия ценоразпис на срама...

Иначе днес в офиса е много спокойно - нямам работа поради изчерпване на задачите и чакам новите си разпореждания. На всичкото отгоре и токоподаването към фабриката беше прекъснато за около един час – станала някаква авария в таблото, обаче аз не можах да използвам и този промеждутък за писане, защото когато няма ток компютрите също остават тъмни и безмълвни, а аз отдавна вече съм захвърлил перото и папируса, списвайки всичко по модерния начин - на компютър. На края ще се окаже, че на човекът би му било възможно да съществува дори и без услугите на жена, но пък без компютър - никога!

Надявам се, че предишното ми писмо е поело по нелекия си път към вас и то особено сега, в условията на тази люта и свирепа зима. Такива тежки времена отдавна не е имало по нашите земи родни - може би да идва краят на света, знам ли и аз какво да мисля вече. Едно време като деца петимисвахме да падне барем педя сняг, че да се пързаляме и да караме ски из тревата – особено мъчително това беше през зимните ваканции, които са се случвали да бъдат сухи, почти като пролетните. Ама сега всичко се обърка и от Октомврийската революция насам светът се е засилил надолу и изцяло наопаки. При нас пък бушуват потопите от наводнения, които за щастие не са много близо около нашия вилает, но все пак народът бере душа там. Реките са вдигнали нивото си с по 14 м - от където минат и помитат всичко в стихията си. Пак ще има загуби за милиони, ако не и за милиарди долари, пак ще има удръжки от заплатите за наводнените и бедстващи райони и пак някои паразитни елементи ще се нагушат с готовите парици на народа, както става при подобни случаи. Сега се водят разследвания още за миналогодишните наводнения - делата има да се влачат с години, а кой ще плаща сметката на края? - пак тоз който пита, ще бъде отговорът…

Даниела довечера ще ходи на някакъв специализиран курс и ще се прибере към 20:00. Аз ще гледам пак да направя една дълга разходка - макар да няма никакви видими последствия от този мой “здравословен” начин на живот, продължавам ревностно да изпълнявам упражненията си, защото ако пък и това не правя, сигурно ще започна да се търкалям вече от дебелина. Даниела също се включва в тренировките от време на време, но повечето гледа да си намери извинителни причини - или ще глади, или ще готви, или ще я мързи и така изпуска общите тренировъчни сесии. Аз уж съм по-упорит и съзнателен, обаче като седна на масата и губя контрол над себе си. И си хапвам на воля, и си сръбвам доволно (башка женската част, за която не се хваля от свян…) - амчи ако света вземе наистина да се свърши, каквото всички приказват един през друг напоследък, на мен за какво ще са ми били тогава тези злополучни диети? – а пък и на кого ще имам да се показвам колко много съм отслабнал; Свети Петър едва ли ще се интересува от тези технически подробности. Иска ми се за България да се повталя малко, но за целта е нужно да махна от себе си едно 30 кила барем - това означава, че трябва да спра да ям още от сега, че до Юни да съм си “поправил” линията и формите.

Бях ви споменал онзи ден, че купих на Ванеса за училище един специален калкулатор, който освен всички математически функции, може да рисува и графики. И хем евтинко го взех - само за $50, защото иначе са по $250 в магазините. Добре ама другарката ѝ по аритметика не го харесала, защото не бил точно марката и модела, който тя била препоръчала (и вероятно само с който тя самата може да работи...), та се наложи да купуваме друг. Този път правилният ни излезе близо $200, та и ние спестихме, че нямаше кой да ни види; хитрата сврака, с двата крака - нали имаше такава приказка. Успокоява ме факта, че човек не може само да печели в този живот - трябва и да губи от време на време, за да оценява по-добре онова, което е спечелил с честния си и почтен труд...

09.02.2012 - Затишието на работа продължава и днес. Докато чакаме двамата с колегата да ни засипят с нови задачи, аз се спотайвам на бюрцето и си пиша тихичко и тайничко. А пък той само ходи напред-назад и пърха измежду бюрата - вре се като мушну говедо покрай шефовете и постоянно рови за още работа. А бре ей, шаран плъзгав и многолюспест! - тя работата сама ще те намери, що трябва ти сам да си я търсиш? Бахти кретена е тоя, дееба! - ужасно ме дразни тая съвестна личност понявга. Иначе и двамата попитахме босовете да ни възложат нещо друго – самите те знаят за това и съвсем скоро ще ни раздадат новите задачи. Какво само ми ходи тоя като недоклатена мисирка да тропа на всяка врата и да притеснява хората - ние зор нямаме; те имат. Аз си намирам прекрасни занимания (като това, което правя в самия момент например) и въобще не страдам от липса на работа, нито ми е скучно по някакви причини. Пиша си ей тука и хич не парадирам много с присъствието си - ако пък мога да съм и невидим, комай ще ми е най-добре. Обаче тоя натегач все гледа да се изтъкне, да се покаже колко знае, да го забележат онези “от горе” – дейба долния му подлизурко и слагач!...

От снощи имаме известни раздвижвания, които ще обезпечат целодневните ни разходки за тази предстоящи почивни дни. От Асоциацията по Орган в нашия щат се обадиха, че канят Ванеса на еднодневен тур и посещение на няколко класически катедрални органи, намиращи се в едно градче на 2 часа път северно от Бризбън. Наред с посещението и запознаването със съответните инструменти, в програмата са включени и няколко демонстративни изпълнения от самите участници в групата, част от които ще бъде и нашата малка Неси. Тя има 3-4 готови пиески, които ще може да изсвири пред останалата публика. Така ние в събота сутринта потегляме с колата нагоре, за да се срещнем на място с останалата част от участниците в обиколката. Отново ще се видим с наши стари познайници от подобни срещи и мероприятия, ще се поразходим, ще обменим мисли с хората и привечер се прибираме обратно. Прибирането всъщност няма да е съвсем у нас, защото вечерта сме канени на гости у бачо Георги и Данчето, които онзи ден се върнаха благополучно от Нова Зеландия, където бяха на подобна като нашата екскурзия, само че с друг параход. Ще се съберем с Ваня и Бранко, може и другите ни приятели да дойдат (Бранко и Мариана от Русе), които живеят в непосредствена близост до тях. Ние ще спим у тези хора, защото на другия ден Ванеса пак е на урок при учителката, а от там до нейната къща е значително по-близко в сравнение с разстоянието от нас. После може да отидем на българското училище, за да се видим с някои от земляците и така почивните ни дни ще са запълнени с разнообразни срещи и разходки до последния възможен миг.

Днес Даниела ще остави колата си за повторен ремонт на климатичната инсталация, за която още нищо не знаем и не сме подготвени да вземаме смели решения. Каквото ни кажат, ще го обсъждаме и решаваме на място и в движение.

Постоянно следя по Интернета поразиите, които зимата безпощадно нанася на изстрадалата ни и без друго държава и обеднелият до просешка тояга нещастен неин народ. То не бяха снегове, ледове, морски бури и вълни по Черноморското крайбрежие, скъсани стени на язовири и замръзнали по пътищата хора. Много ѝ се събра на тая наша България, с тези тежки климатични катаклизми в последните няколко седмици. То навред бушуват бури и потопи, но когато това се случва у съседа някак си човек не го е чак толкова грижа; когато зулумите станат в неговия собствен двор обаче, тогаз се стряска и започва да осъзнава, че положението наистина е тревожно. Гледам, че войската е хвърлена в борбата със стихията и бедстващото население в тези откъснати райони получава безвъзмездна помощ от армейски части. Многото вода от валежите преизпълва язовирите и те надвишават допустимият си безопасен капацитет. Автоматично това налага периодичното им изпускане, за да не се скъсат стените им, чиито допълнителни води потичат из реките, които още повече вдигат нивата си. Това са неизбежни спасителни операции, които се налагат в изключителни случаи. За да спасят един цял град от наводнение, налага се да жертват някое малко село по поречието на дадена река. Подобна беше ситуацията и миналата година в Бризбън, когато язовирът беше наближил критичните си 200% воден обем. Тогава взеха извънредни и бързи решения за частичното му изпускане, което обаче заля половината град. Е да, ама спасиха останалата му част и язовирната стена остана здрава. Защото не искам да си представям какво щеше да стане, ако онова чудо се беше изляло наведнъж през разрушената си от налягането стена. В по-новите издания на географските карти и атласи Бризбън нямаше да бъде отбелязан като населено място изобщо. Водоемите в България са значително по-малки, но то стига да стане нещо с яз. “Студен кладенец” например и от Кърджали да остане само споменът, че такъв град е съществувал. Амчи нали и нашият язовир “Христо Смирненски” над Габрово е в подобна позиция. Това са опасни бедствени положения и само Господ може да предотврати евентуалната катастрофа. Иначе спасителните отряди несъмнено си вършат съвестно и самоотвержено работата, но един път помете ли стихията, повлича всичко и всички със себе си. Спомените ме връщат през зимата на далечната 1979 (новобранец бях тогава, затуй съм го запомнил…), когато в Казанлък падна повече от половин метър сняг, а прохода Шипка беше тотално затворен и блокиран под снежната барикада. Тогава ни изкараха от поделението с по една лопата и сковани гребла от шперплат да изриваме снега от тротоарите, а в също време изпратиха няколко танка от бригадата да разчистят пътя за Габрово. Това бяха едни от малкото щастливи мигове в родната казарма, когато се намирах сред цивилизацията и макар да блъсках ожесточено с желязото, за да им разбивам леда по плочките, намирах се все пак сред хора – добре облечени, ухаещи на младост и на чистота, а не кирлясали и вмирисани като нас, спарени от пот, кромид лук, зрял боб яхния, зелен боб плакия и много, ама много военна простотия...

Аз все още не мога да разбера къде са тези наводнения и по тукашните земи Австралийски. Всяка вечер дават по телевизията тревожни и покъртителни кадри, но тя тая държава е толкова огромна, че човек трудно си представя мащабите ѝ и на моменти даже губи правилната си ориентация. Тъкмо сега научих, че потопите в нашия щат се намират точно западно от крайбрежието, където сме ние - на около 5-6 часа път с кола от тук (или 500-600 км като разстояние, преведено на по-разбираем език). В същото време тази влага потънала в земята, ще даде нечувани добиви от селскостопанска реколта и то в продължение на години напред. Е, регистрирани са известни щети и разрушения, но погледнато в глобален и дългосрочен аспект, наводненията ще се окажат полезни. Сега единствено държавата си тъпче гушата, с допълнителните такси и данъци, които плащаме за покриване щетите от стихията. Само с тази малка разлика, че ако щетите възлизат на няколко милиона, държавата се нагушва с няколко милиарда - политиката навсякъде по света е една и съща и има една единствена цел - безскрупулното забогатяване на днешните властимащи, за сметка и на гърба на някой друг (простосмъртният и съвестен данъкоплатец, в частност)...

13.02.2012 - Днешният ми “понеделнически” и не съвсем безделнически ден, с много малко се различава от предшестващите го през миналата седмица. В петък вече имах нова задача на работа, която е доста кратка и лесна за изпълнение, но с цел печелене на време ще си я влача малко по-дълго от обикновеното. Тъй като понапреднах с изпълнението ѝ, сега пък мога да си позволя едно малко отклонение и своеволие, което правя почти в обедната почивка, за да ви запозная с новините от последните часове.

В петък след работа пак успях да осъществя една дълга и изморителна пешеходна разходка из квартала, след което вечеряхме и легнахме. На следващия ден всички трябваше да ставаме рано, за да пътуваме до едно градче на около 250 км от нас, където имахме среща с останалите участници от музикалната група. Беше организирано посещението на четири катедрали, където има оригинални или пък изключително добре и успешно реставрирани църковни органи. Екскурзията ни беше както за да се запознаем с историята им, така и да се насладим на добрите изпълнения на някои от музикантите. Общо взето агитката ни се състоеше от около 30-тина души, все в категорията на “третата възраст”, като единствено ние бяхме сравнително по-млади от останалите. За присъствие на деца пък да не говорим - ако изключим единствено нашата Ванеса, както и едно друго момче с няколко години по-голямо от нея. За сега те двамата са основните претенденти по наследяването на тези уникални умения в изпълненията си на този съвършен инструмент. Не случайно Асоциацията на Органистите залага изключително много на тези млади таланти, поощрява ги и насърчава по всякакъв начин, с надеждата че един ден те ще поемат и продължат делото на техните предшественици.

Времето си там общо взето ние изкарахме много приятно - Ванеса изсвири във всяка отделна катедрала по едно от нейните парчета, върху които работят с учителката си в момента. Всички останахме много доволни от непринудените концерти, които почти всеки от участниците изнесе за общото добро настроение на слушателите като нас. Денят беше горещ и прекарването на повечето от времето зад хладните зидове на средновековните постройки беше много по-приятно, отколкото всякакви други разходки под палещите лъчи на слънцето – нека да не се забравя, че по тази част на света лятото е все още в своя разгар и макар тази година то да беше доста влажно и дъждовно, в момента в който облаците се раздигнат, камъните започват да се размекват от жегата, а асфалта по пътищата се разтича (образно казано). Четох някъде, че онзи ден във Видин са отчели рекордно ниските -28.6°C; успокояващо в конкретният случай е да отбележа, че в Австралия и специално по нашия край, времето е с около 65-70 градуса по-топло…

В това градче обядвахме всички заедно, а турът продължи и следобеда. Към 16:30 вече официалната част беше приключила - взехме си “довиждане” с останалите участници и ние поехме по пътя към Бризбън. Вечерта бяхме на гости у наши приятели заедно с Бранкови. Изкарахме си много весело и на другия ден решихме пак да излезем някъде на пикник. Ние спахме у нашите приятели - сутринта заведохме Ванеса на урока по музика, след което вече всички заедно отидохме на един парк да си доядем останките от вечерята. Тъкмо се бяхме нахранили и децата отидоха да се къпят на едни летни пързалки и водни игри, изведнъж се изви някаква страшна буря и въздухът толкова много изстина, че взеха да ни тракат зъбите от студ. Постояхме още малко, дечурлигата се прибраха мокри и пак гладни, а докато дъждът спря и се разправяхме с подсушаването им, стана време и да си ходим по къщите. Разделихме се за една седмица, защото в събота и неделя сигурно пак ще бъдем някъде заедно с тези хора.

Така почивните дни приключиха - Даниела днес не е на работа и с удоволствие се занимава с изоставеното ни от дни домакинство. А пък като ѝ написах вече и името, та освен с всичко друго го свързах и с проклетата ѝ кола, която не знам как забравих да спомена до сега в молитвите и клетвите си. Малко след като онзи ден приключих с писменото си изложение, от сервиза ми се обади майсторът, който ме “зарадва” с новината, че компресорът на колата е непоправимо повреден и трябвало да се сменя с нов (т.е., с друг - може и да не е чак толкова нов, но определено нашият заминава в контейнера с металните отпадъци). Нещо се била износила някаква ос из вътре или нещо подобно, както аз едвам разбрах по телефона. Че те да не би от чамови летви да са ги дялкали тез оси, бре? - или пък са турили сап от тесла в завода, наместо желязо! – как ще се отърка просто ей така една ос и то само за 120,000 км пробег?! Това да не ти е някой дарак за разчепкване на вълна – амчи те сигурно едно време дървените станове са били по-държеливи от това наше изчадие на 21 Век! Обаче истинският леден душ вече ме обля, когато ми съобщиха и цената на удоволствието за хладния комфорт в колата на Даниелчето - само за $900 майсторът щял да постави чисто нов компресор, който макар и не оригинален от Германия, също бил произведен за такъв тип автомобили. Хубавото на телефонните връзки е в това, че понявга спасяват човека от прибързаните му и необмислени криминални деяния – например, ако от някъде го бях пипнал за гушата и точно в този момент аз тоя майстор, та срещата му с мене щеше да бъде последният негов житейски спомен. То не че и самият той е с нещо виновен за плачевната ми ситуация, но добре все пак беше, че разговорът ни се проведе от разстояние, а не очи в очи, защото със сигурност щяхме да се сбием. Нов компресор струва над $2000, а видите ли - този дето той го бил намерил е направо без пари; само за нищожните $750 (разликата до $900 е труд, зареждане с газ, обезвъздушаване на системата и т.н.)

От вълнение и ярост в даденият миг и час, не можах да взема адекватно решение. За това предложих да им се обадя в сервиза на другия ден, след като поне мога да изкарам яда си вечерта на Даниела (амчи на кой друг? - аз да не би да имам харем, я...). Разбира се за трезвото ми и мъдро разрешение на въпроса спомогнаха няколкото нарязани на едро домата и малката бъкличка с мастика (която пълних на няколко пъти…), защото това си бяха съдбоносни по важност решения, които аз пък не можех да вземам съвсем току-тъй и еднозначно. Решихме все пак, че ние и този път трябва да се наведем доземи на майсторите и разтваряйки широко бузите на аналните си отверстия да им дадем зелената светлина за ремонта – проклети да са!...

Вероятно някой тук ще ми рече, че усещането за хлад в съвременния автомобил е само една допълнителна изгъзица, но се опасявам че аз мога да застана насреща му и да го оборя с мръсни думи и реални факти. Когато колите стоят по цял ден на слънцето и след като температурата на заобикалящата ни среда е в едва поносимите граници от около 35°C, вътре под тънките тенекии на купето жегата е почти двойна, ако не и по-голяма. Останали в подобна на тази обстановка и при затворени прозорци, живите организми само за няколко минути умират от такава топлина – мозъкът им се пресича като белтък в гореща супа (или таратор, ако сравнението е по-подходящо). Има много случаи на зарязани в колите малки деца и кучета, докато майките им уж “набързо” прескочат до магазина за нещо. А 4 часа по-късно като се завърнат с торбите от “шопинга”, на паркинга заварват само полицейски кордони и следи от линейки. В такива случаи по закон следват безжалостни съдилища и съответни присъди, но думата ми сега не е баш за това. Дори и прозорец да се отвори по време на каране, вътре в колата нахлува горещата въздушна лава от пътя и нажежения въздух. Така че климатичната инсталация в случая не е само подробност и излишна изгъзица, а и абсолютна необходимост. Ако завали пък дъжд, от влагата стъклата се изпотяват отвътре и единствено само хладният въздух на духалата може да ги изчисти и да ги предпази от по-нататъшно замъгляване. Така по тези и подобни съображения, в петък колата на Дани претърпя още една рехабилитационна процедура, за да ѝ се възстанови нормалното “хладилно” вдишване и издишване – а аз просто останах без сили и повече не мога да се ядосвам с нея. Чакам съвсем скоро да ми падне черното перде пред очите и ще я подаря на някой хлапак, нека се учи да кара на нея - толкова много ми е дотегнала (ама не Даниела, бе – сакън, дума лоша да се не чува и някой да помисли погрешно, че нея не мога да понасям; за колата ѝ ви думам)…

Та, така за прословутият ни Deutsche Volkswagen – всъщност, то пак си беше съвсем бегло отваряне на една малка скоба и кратко отплесване от главната тема, а останалото вече го разбрахте от статийката. Аз специално сега се чувствам малко по-добре, защото съвсем научно и в писмен вид обосновах пред съвестта си оправданието за потъналите ми грешни парици подир тази тъпа и нещастна кола, която купих с такъв огромен мерак, а сега така дълбоко ненавиждам (случаят е аналогичен с ритуалите по сключване на граждански брак). Единствено се учудвам обаче на самата Даниела, която приема всеки подобен удар толкова хладнокръвно и спокойно, че се опасявам да не би с процеса на “помъдряването”, изобщо да е загубила и сетивата си…

20.02.2012 - Брей, как се изнизаха седемте дни - така и не ги усетих. Малко след като приключих с писането си миналия понеделник (защото днес отново е подобен ден), вълна от нови задачи в работата ме заля така, че нямах абсолютно никаква възможност за дописки и репортажи. Е, аз разбира се и малко съвест влагам при изпълнение на служебните си дългове и за това пък хептен не ми остана време за писане. Можех да оставя за кратко ежедневните занимания и да попиша малко като странична дейност, обаче така на мен самият не ми е спокойно, а пък и не е много коректно спрямо компанията като цяло. В обедните почивки се занимавах с търсене на резервни батерии за компютрите, платки за допълнителната им памет, както и с баретата на татко. Изборът на последният артикул се оказа съвсем не проста задача, както си мислех аз - поръчваш едно кръгло таке и тутакси го купуваш. Амчи те първо тези барети се появиха с размери - освен дето са в инчове (предвид местонахождението на производството им чак в Кралство Англия), последните идват и в четири основни цвята: черни, червени, сини и зелени. И това не е случайно, защото са предназначени за специалните армейски отряди, които съгласно цвета на шапките, които носят към униформите си се именуват съответно “Черните”, “Червените”, “Сините” или “Зелените” Барети и имат своето съответно бойно предназначение. Така че по този въпрос ще имаме допълнителен разговор по телефона: първо, за размера на татковата глава и не на последно място - към кой точно взвод да го зачисля, съгласно цветовото му предпочитание към баретата, която ще му изпратя за зимата.

Та, ей това са ми кахърите в последните дни. Поръчах си най-после и компютъра, за който точа зъби от месеци насам. Намерих го най-после от едни Сиднейски прекупвачи на подобна техника, платих им го онзи ден и сега всеки момент очаквам да ми го доставят. За него броих пък $1460 суха пара с безплатната доставка - да видим дали съм направил правилният си избор.

Така неусетно минаха работните ми дни, за да дойдат очакваните от всички нас почивни събота и неделя. В петък вечерта ходихме у Янкови - уж за една бърза консултация по възстановяване и подобряване стария компютър на Нени. Добре ама ние седнахме на софрата и в сладки приказки откарахме до среднощ, а компютърът остана да си го оправям сам съгласно Янковите инструкции и наставления. Той ми даде разни парчетии от негови стари устройства, от където трябваше да вадя най-различни части и да подменям по нашия. Липсваха му главно няколко микроскопични винта по долния капак, а аз такива положения не мога да търпя. В събота сутринта скочих в тъмни зори и започнах заниманията си. От всичките чарколяци, които Янко ми насипа в една торба, успях да извадя само едно едва забележимо винтче, с което успях да запълня само една от няколкото зеещи дупки. Трябваха ми обаче още други 8 парчета, които не можах да намеря в торбата и които се наложи да купувам от магазина. Имам едно място близо до нас, от където обикновено пазарувам специализирани крепежни елементи и знам, че тези хора са големи специалисти в тази сфера. До онзи огромен склад ходя само за груби селски пирони и каруцарски болтове, но нещата за тънкия занаят си ги набавям изключително от тези хора. Сутринта Ванеса имаше урок по музика у нас и аз към 10:00 излязох, като до това време вече знаех и какво ми трябва. С най-голямо задоволство разбрах, че въпросните ми винтчета хората ги имаха (М2.5 на някаква дължина от около половин пръст, но не съм ги мерил - взех един друг за мостра). Задлъжнях им с $3 (колкото беше масрафа за 10 бройки), защото аз нямах дребни пари в себе си (всъщност, не ми се намираха никакви средства в наличност; по стар навик и обичай от времето на немотията, аз по принцип ходя без пари в джоба си - един от недъзите, на който ни свикна тогавашният политически строй...), а те пък не си направиха и труда даже да се разправят с кредитната ми карта за такава нищожна сума. Понеже добре ме познават от други наши подобни срещи зад тезгяха, хората казаха че ще се отъкмим като мина следващия път за нещо друго през дюкяна им. Аз естествено още в събота ще отида да се издължа, защото тук, в този свят в който “човек за човека е звяр…”, отношенията между хората се градят единствено на честна основа и стъпили на мъжката приказка (дума). На мен ми е пределно ясно, че въпросните винтове изобщо не им струват 3-те пикливи долара и спокойно могат да си позволят лукса и да ми ги подарят, дето се казва – забравили са ги на мига още. Обаче аз само като им се появя другата събота, за да си погася борча, автоматично влизам в техните “добри книги и графи” – тогава вече за мен няма да има отговори като “Това го нямаме” и “Онова не може да стане”. Такива пишман мющерии без пари като мене са голяма рядкост по тъдявашните земи, макар че с моите постоянни капризи и точни изисквания понякога на търговците им дотяга и гледат по всякакъв начин да се отърват от моето присъствие – тогава са склонни дори да ми отбият и от цената, само и само да им се махна от главата, докато пък нашата цел е именно такава...

След одисеята с винтовете за компютъра се отбих през други мои магазини, от където пазарувам евтина хранителна стока, по път налях бензин и изтеглих пари да платя урока на учителката (не знам дали е ставало дума по-рано, но тя ни взема по $75 за час и половина астрономическо време, като често пъти го пресрочва в интерес на Ванеса), след което най-после се прибрах. Урокът свърши, а аз продължих да се занимавам с въпросния лаптоп на татко. Започнах инсталационният му градеж от основите - сложих нова операционна система, на всичкото отгоре и на български език съгласно изискванията на оператора и заради удобството му. Този компютър е изключително стар и немощен (моделът е от преди десетина години, който отдавна е спрян от производство и много ограничено се поддържа от фирмата производител “Тошиба”/TOSHIBA; за тях той би трябвало да е вече умрял и напълно забравен, но не и за ентусиасти като мен обаче). По тези причини беше много трудно да се набавят поддържащи инсталационни файлове, необходими за правилното функциониране на всички системи и вътрешни платки. Всичко това отне целия ми ден, като привечер отидохме у Ваня и Бранко. Той нещо беше закъсал с кръста, а и заради Задушницата него ден, Даниела беше омесила една кайма за кюфтета и опекла баница, та да се видим и да ги изядем заедно. Там бяха и другите ни приятели Жоро и Данчето - много добре си изкарахме и с тях, пак до късните нощни часове.

В неделя моята дейност продължи с частични прекъсвания за кратковременни дейности по двора, след което пак се занимавах с компютъра. Той стана в крайна сметка толкова хубав и добър, че започвам да се съмнявам дали Неничко няма да си го поиска обратно. Шегувам се - той всичките тези компютърни дейности отдавна вече си ги извършва през телефона и този лаптоп съвсем не му е дотрябвал. Даже Нени сам предложи да го носим на дядо му, като подчерта да му кажа, че това е подарък от самият него, а не да си присвоявам чуждите лаври и татко да си мисли, че компютърът му е от мен – нека така да бъде, аз съм щастлив. Бяха ми се насъбрали много клони и съчки, които старателно съм събирал и мъкнал по време на вечерните си разходки. От където и да мина все по някой клон довличам за камината. Сега всичката тази вършина трябваше да се насече на дребно, с което се занимах вчера в промеждутъците от другите ми дейности – докато си почивах...

21.02.2012 - Ще открадна някоя и друга минута от работното време, за да довърша мисълта си от вчерашния репортаж. Имам доста работа, но пък и не е нещо чак толкова важно, което не може да почака – айде, холан; толкоз са чакали, ще изчакат още малко. По всяка вероятност от утре вече ще бъда в другия офис, където е концентриран персоналът, работещ изключително само по проекта, за който и аз бях назначен. До сега побутвах оттук-оттаме по нещо дребно, като често пъти трябваше да се занимавам и със странични неща (говоря за служебни дейности - тук далеч не включвам писането на мемоарната си изповед). Обаче нещата започват да назряват и задачите да се множат, поради което ме искат да съм им под ръка (и под око...) в другата сграда, която е наета нарочно за случая.

А всъщност аз ви разказвах за неделния ден. Стигнах до дървата, които насякох и складирах до огнището. Денят беше много горещ и задушен, но не заваля тогава, а чак през нощта. Хубаво освежи навсякъде и намокри тревата. Преди това ние успяхме да вечеряме отвън - имаше да се изгорят разни клечки и дървесни отломки, след като си събрах боклука от рязането на клоните. А за да не гори огъня на вятъра, метнах на скарата и няколко пържоли. Така денят приключи мирно и тихо, а с това веднага настъпи и новата седмица...

Малко преди да си тръгна от работа вчера, пристигна и новият ми компютър, с който започвам да си играя още от довечера. Имам да му инсталирам програми, да го подготвям за работа, а това отнема време - особено когато се прави между другото. Аз с лаптопа на татко загубих точно два дни - този понеже е по-голям, може да изисква и повече време. Малкото само ме преследва и обикаля като кутре, защото то пък ще наследи стария ми лаптоп и ще си пише домашните на него. Ще освободим бюрото от големия настолен компютър, с което малко ще се поразчисти и без друго затлачената с всевъзможни други боклуци стая на Ванеса. Уж е момиче и майка ѝ е толкова подредена и прибрана, а тя никак не си подрежда джунджуриите. Един ден ако всичко е в добър и изряден вид, на следващият вече половината ѝ неща са разпилени. Ама тя нали е австралийка - какво имам да се учудвам; те са такива мундари, макар че пак не и всички. Лиса например, на наш Сашко булката е истинско олицетворение на подреден, чист и организиран човек. От Даниела знам, че у тях къщата им блести от чистота - спрямо това ние живеем в кочина.

След като снощи изчерпихме въпроса с размерите на шапките, днес на Интернета взех аналоговите мерки съгласно английски, американски и европейски мерни единици. Довечера поръчвам баретата, както и батериите за компютрите. След проведената ни консултация с татко, вече знам какво да купувам.

Снощи ни се обажда и Нени - аз бях останал с впечатлението, че ще си идва другата седмица, а той се прибрал още вчера. Времето така лети, че взех да му изгубвам нишката вече. В сряда ще дойде при нас - ще стои и в четвъртък, а после пак хуква по приятели и приятелки. Той днес е бил на зъболекар и са му направили едни отдавна отлагани пломби, като в четвъртък пак ще ходи за последните. За по-нататък не му знам плановете, защото и те самите много бързо се променят. Другата седмица пак заминава на обекта, но този път той там ще стои само две седмици, защото се връща за очните си занятия, които ще са в продължение на месец. А после, предполагам пак всичко се завърта на нова сметка. Точно тогава се падат и почивните дни по време на Католическия Великден, които пък съвпадат и с неговия рожден ден. Нямаме планове все още за самото му тържество - оставям на Нени да реши какво иска да си организира. Ние още от предния ден заминаваме на един къмпинг в Нуса (Noosa - знаете го това курортно селище, защото сме били там и преди, а и майка съм я водил навремето по тези места). Даниела резервира една колиба за няколко нощувки, където ще изкараме тези почивни дни. Там има допълнителни легла и Нени ако иска може да дойде с Меган и да му изкараме рождения ден в малко по-различна обстановка от традиционната домашна среда. Като ли пък не - ще го празнуваме когато се върнем от почивката. Чак толкова далечни планове аз по принцип не правя, защото много неща могат да се случат междувременно, които да осуетят и помрачат дори и най-добрите ми намерения. Като му дойде времето, тогава пак ще мислим. Сега най-близките и предстоящи събития са свързани с Нени, после с пристигането на Сашкови с децата, после пък е рождения ден на Ванеса, следван от 03 Март и т.н. За Националния ден на България има организиран пикник в един от нашите паркове, но ние все още не знаем как ще разпределим времето си с гостите от Аделаида. Най-вероятно ще отидем, макар и за малко заедно с тях, а от там насетне вече ще кроим следващите си по-близкостоящи планове.

Това ще ви е всичкото от мене май, поне до този ден и час - ще гледам да пописвам пак в обедните си почивки, а и винаги, когато се отвори възможност за това – за сега обаче приключвам, без да казвам сбогом...

27.02.2012 - Поредният си задграничен репортаж предавам на живо от новия офис, където вече се помещавам от миналата сряда насам. Последните дни на изтеклата седмица бяха доста заети с най-разнообразни дейности - както служебни, така домашно-битови и чисто лични. Очаквахме Нени да дойде още в сряда, но той пристигна едва в петък; което пак беше добре, защото имаше достатъчно време и възможност да ви се обадим и по телефона. Времето напоследък беше много дъждовно и ние седнахме вътре на кратка раздумка и вечеринка.

Иначе преди това, за някакви съществени събития не мога да ви информирам, поради отсъствието на всякакъв вид случки. Спомням си, че едно голямо светило в местното ефирно радиоразпръскване и колоритен водещ на изключително популярно предаване от недалечното минало (винаги на живо и никога на запис…), започваше своето сутрешно шоу с букет от напълно ненужна или по-скоро абсолютно безсмислена информация. Често пъти зад тези редове се криеха много интересни и прелюбопитни факти обаче. Следвам неговите мъдри съвети и понеже сме все още дълбоко в темата за баретата на татко, позволявам си да вметна няколко подобни и никому ненужни статистики.

Като направих анализ по размера и обиколката на главата му и сравнявайки я със съответните мерки на някои световноизвестни личности за последните 100 години, мога да направя следното заключение. Татко трябва да бъде горд, че същият размер шапки са носили няколко президенти на Съединените Щати: Абрахам Линкълн/Abraham Lincoln (16-ти пореден), Уилям Маккинли/William McKinley (25-ти) и Калвин Кулидж/Calvin Coolidge (30-ти); също така небезизвестният степ-танцьор и ненадминат с неповторимите си хореографски изпълнения Фред Астер, както и още по-великият Уинстън Чърчил “Българомразец”. Ето ви няколко напълно ненужни факта, които сами по себе си могат да минат отчасти дори и за любопитни. Глупавичко, а? – ами, казах ви аз. От всичко това обаче на татковата глава едва ли ще ѝ стане по-топло в тези тъй мразовити дни, но все пак - нали гледам и аз да запълня по някакъв начин предаването си…

А иначе домашните случки и събития са от най-обикновено естество - в събота Ванеса имаше урок по пиано, а ние с Нени излязохме по наши обиколки. През нощта се беше излял един страхотен дъжд, та на няколко места се наложи да избикаляме доста от далече, за да избегнем затворените поради наводняване пътища. Ходихме пак до нашите търгове, от където почти никога нищо не купуваме, но продължаваме да посещаваме и да се врем на хората измежду боклуците с най-голяма охота и подчертан вехтошарски интерес. Прибрахме се чак в ранния следобед - Даниела направи една баница и заминахме на рожден ден на бачо Гьоргевата Йорданка. Там вече бяха Ваня и Бранко с Наталия, та се повеселихме на воля до късните нощни часове. Аз междувременно се бях заловил да се занимавам с новия компютър, но като видях че до никъде не мога да стигна, взех си час за нарочен майстор. Така в ранната неделна утрин, още в 06:45 се озовах при Янко за солидарна и безвъзмездна помощ от негова страна. Като се прибрах пък трябваше да оправям финансовите дела на нашето “обединение”, защото в края на този месец трябва да платим таксите върху доходите си за миналото тримесечие. Имах да калкулирам разни приходи/разходи и тъкмо по обяд приключих, когато се обади Нени. Ние предната вечер го оставихме у Меган и те решили да се разходят в неделния ден, че повикаха и нас за по-весело. Аз следобеда трябваше да ходя на някакво комитетско събрание на Българското дружество. Естествено, че не отидох и към 14:30 се срещнахме с Нени на едно малко пристанище, стотина километра южно от нас. Мислехме да наемем лодка и да се разкараме нагоре-надолу по реката, но времето вече беше напреднало доста и променихме плановете. Привечер седнахме в един крайбрежен ресторант, където вечеряхме и се разделихме. Той и днес е из Бризбън за последните си приготовления преди да отпътува утре за обекта. След други две седмици ще го очакваме да се завърне, когато ще му започнат и очните занятия в Техническия колеж. Така и тази седмица се търкулна и сега очакваме другите деца да пристигнат от Аделаида. В последните дни Даниела чисти из къщата по-основно (за снахата...), пра пердета, обира паяжини по тавана и забърсва наслоилите се фъндъци изпод леглата. Тя днес не е на работа и продължава да се вихри из нас, че в сряда вече ордата пристига. Ще гледам своевременно да водя и настоящия дневник, за да ви държа в течение на най-актуалните случки и събития от тази част на света...

02.03.2012 – Ето че съвсем изненадващо в края на петъчния работен ден ми се отвориха 2 часа на престъпно безделие, които аз ще използвам за написването на поредното си изложение. С последното искам да обобщя фактите и събитията от изминалите няколко денонощия, за да мога спокойно да встъпя в официалните и празнични съботно-неделни дни.

Във вторник Неничко благополучно замина за работния обект, а в сряда вечерта пристигна Сашко с цялото домочадие. С изключение на Нени, довечера всички ние семейно ще отпразнуваме рождения ден на Ванеса, който е днес. За любителите на статистиката прилагам един малък факт - тя се появи на белия свят точно преди 12 години и 2 часа към момента, в който полагам настоящите си редове. Баба Дана е в отпуска и се разправя с дечурлигата - шета, готви и върви подир задника на всеки. Младите ходят по разходки и най-вече по “шопинг” (като че ли на село в Аделаида си нямат магазини) и поголовно трошат пари, а аз поддържам тила с присъствието си на работа (предимно тялом, защото духом съм на съвсем други места). Поради празничните дни урокът по музика за утре е отложен, Ванеса ще си поиграе малко с децата, защото през седмицата това е невъзможно – домашните упражнения, които им дават в училище ѝ отнемат повечето от времето и единствено в събота и неделя ще могат да се видят и налудуват с Тийган и Джеси. За разлика от кака си, която е много срамежлива и свенлива, малкият разбойник е голям отворко и не знам защо, но го оприличавам с поразителната си прилика на нашият Мишон (на Адо от Несебър). Дребен, сладък и едва ходи по земята, но научил по някоя и друга дума, която употребява вещо за всеки възникнал въпрос. Днес през деня цялото семейство са били в един от увеселителните паркове (нещо като Холивуд, но в австралийско изпълнение – “Кино свят” или “В чудния свят на киното”; т.нар., Movie World, където сме водили и вас преди години). За довечера Даниела е приготвила салати, вратни пържоли, торта “Гараш” и куп други вкусотии, които ще направят диетичното ми въздържание абсолютно невъзможно. Сега покрай тези гости не мога да ходя вечерите по разходки, защото все се налага да помогна с нещо за софата - огън да се запали, мръвка да се изпече, нещо да се сервира и т.н.

За щастие времето се позакрепна сравнително топло и сухо, с възможност тържествата ни да се извършват на двора. Дано да се задържи така още малко, защото това ще е първото идване на Сашко тук (било то сам или с Лиса), когато не валят дъждове. Обикновено щом се наканят да идват насам и ден преди това става мочурляка, та да не могат да отидат никъде и да не видят нищо. По едно време, когато се беше засушило в продължение на години и въведоха дори режим за водата, искахме Сашкови да ни дойдат на гости, че с тях да шурнат отново дъждовете и да напоят зажаднялата и пресъхнала земя.

За утре има планирано посещение на един крайбрежен ресторант-градина, където ще дадем официален и тържествен обяд по случай раждането на малкото Неси, независимо че празненството ще го започнем още от довечера. Утре ще дойде и Меган с малката, та всички заедно ще сме на гала обяд. По случай 03 Март имаше организирано тържество в един от парковете на Gold Coast, обаче ние най-вероятно ще го пропуснем този път, предвид заетостта ни с гостите от Аделаида. Остава да се надяваме и очакваме следващото ни по-сериозно мероприятие, по време на почивните дни за Католическия Великден. Както се очертава, на Noosa ще бъдем заедно с Янкови, Игор и Дарина; Докторите щели да дойдат също и т.н. На Дарина синът ще бъде с тях, заедно с приятелката си, та е твърде вероятно и Нени да дойде с Меган, което пък ще отвори възможност за едно масово отпразнуване и на неговия рожден ден, макар и с ден-два закъснение. До тогава има точно месец време - като наближи ще разискваме допълнително събитието; аз сега го споменавам само мимолетно, като нещо предстоящо, но не съвсем в близкото календарно време.

Онзи ден от Хонг Конг пристигнаха едни платки за допълнителна операционна памет - събирам компютъра на татко и гледам да го позакърпя с някой и друг по-нов чарколяк. Сега и батерията му очаквам да получа от Азиатския континент, обаче самият ефект от цялото това упражнение е подобен като да присадиш на някой умиращ друго сърце. Старото никога не може да стане ново, но се надявам да издържи поне известно време, докато съвсем спре, пък тогаз ще му мислим на нова сметка. Като съм зает така напоследък, че все още не мога да си видя и моят нов компютър - не ми остава никакво време да му обърна внимание, а лошото е че и на работа не мога да се разправям с него. Проектът започва постепенно да набира скорост и все по-рядко ще мога да се откъсвам от ежедневните си служебни ангажименти и задачи, че спокойно да се отдавам на личните. Веднъж да се пенсионирам, ще имам време за всичко - има-няма 10-15 години до тогаз, нека е живот и здраве...

По случай Баба Марта получихме приятни поздравителни съобщения от Албенчето и Митко Пенджерков. С какво нетърпение само очаквам срещата си с тях, а и с всички останали разбира се! Миналият път Албенчето беше доста притеснена и ангажирана - покрай Божи, покрай болежките на леля Маринка и чичо Божко. Но сега се надявам, че всичко се е успокоило около тях и ще можем да се виждаме по-начесто. Аз като си помисля, че си идваме само за някакви си 6 седмици и ми се стъжнява настроението, но ще гледаме оптимално да използваме времето, за да стигне за всички (а аз най-добре знам, че няма да е достатъчно изобщо, но нека сме благодарни, че и това можем да си позволим, което всъщност никак не е малко)...