17.04.2017 – Понеделник рано сутрин - баш след вчерашния Великден. Все още е твърде рано за опаковането на багажа и напускането ни на хотела, за това преди да са се надигнали и останалите от постелите, с няколко думи ще направя една кратка ретроспекция на изминалите празнични и почивни дни. Програмата ни беше доста наситена откъм всевъзможни мероприятия, което пък не позволи на това писмо да се развива в желаната от мен посока – а именно, с натрупване на повече писмена информация, плод на моя нескончаем разказ от първо лице единствено число и като най-пряк очевидец на фактите.

Онзи ден, почти с полагане на точката в края на изречението, вратата на апартамента се отвори и всички хуни нахлуха у нас. До това време вече беше и напълно мръкнало навън – кой където беше ходил следобеда се завърна и дружно започнахме трескавата подготовка на общата ни вечеринка. Събрахме масите, наредихме покрай тях столовете, заредихме чаши и чинии, салати, мезета след което насядахме и самите ние. Бяхме се събрали една доста внушителна група приятели и изкарахме много весело до късните часове на Разпетия петък – а няма да бъде грешно, ако кажа и до ранните часове на Великата събота.

На другия ден аз станах по-рано и сложих яйцата да се варят, след което ги и оплесках на бърза ръка – буквално миг, преди да са станали и другите от сън, та повечето да ми пречат и да ми дават акъл и наставления, кое как е трябвало да стане и да задават въпроси: защо, аджеба нещото не било станало баш тъй, както те си го били мислили, ами малко по-инак, както неправомерно и еднолично съм решил аз? Общо взето сутринта премина в суетня и подготовка – направихме една кратка разходка по плажа и се прибрахме, защото трябваше пък всички да излизаме, че да вървим на проклетия ресторант. Там се видяхме с още едно семейство българи, с които се запознахме и които вечерта също дойдоха в къщи, за да продължим с нескончаемия си Великденски събор на закрито. Независимо, че бяхме в такъв прекомерно разширен състав (кардинали и папски наместници, барабар с монахините и придворните им слуги – всички на камара; пардон – на софрата), отеснялото ни апартаментче пое успешно и допълнителните количества официални гости от отделните епархии, а тържеството като цяло премина в добро и празнично настроение. Децата се забавляваха на едната маса и този път не им беше скучно, както обикновено се случва, та от безделие и незнание какво да правят, на края се скарват или сбиват (нямаше Интернет, за това преминаха на социални контакти помежду си и други тихи игри). Така дойде полунощ, когато си казахме “Христос Воскресе” и се чукнахме с яйцата. Само че до това време вече бяхме толкова много преяли, че не можахме да ги опитаме.

През вчерашния неделен ден пък хептен нищо не сме правили, защото още от обяд се събрахме - този път в квартирата на Янкови. Сутринта едното семейство си тръгна за Бризбън, но техните места се заеха от други две, които пристигнаха на посещение само за деня. Че като седнахме и с тях на терасата, та се отнесохме до късния следобед чак в сладки приказки и още по-сладки мезета. Дарина прави дроб сарма, Даниела пече агнешка плешка, а пък аз ядох картофи с наденица, които едното булче беше донесла от тях – направо готови и парят в тавата, както ги обичам аз, че нали от агнешкото ми се гади, а пък от дроб сармата направо повръщам. Привечер се пръснахме по разни неангажиращи и спонтанни индивидуални разходки, за да се съберем отново за вечерното тържество – отново на същата тераса в нас. Преди да залезе слънцето аз направих един дълъг обход на плажа, обаче не знам дали от горещите картофи, дали от множеството яйчица, които похапнах за обяд, ама като ме напънаха едни вътрешни напрежения, та щях да се пръсна на съставните си части и да се разтека по пясъка. От създалия се мигновен зор и поради безизходицата, в която тутакси изпаднах, навлязох внезапно по-навътре в морето и там вече, блъскан от вълните и морските течения извърших облекчението си на червата, но пък така зловещо се омазах на връщане, та едвам се прибрах до хотела за повторна хигиенизация. Уж се мих и прах доста старателно във водата, ама то едно е само да се изпикаеш там и съвсем друго – да се оплескаш до ушите, при това с не съвсем лечебна кал, както на калните бани в Поморие примерно. После вечеринката ни продължи в същия състав и малко преди полунощ се прибрахме за сън. След малко ще трябва да товарим дисагите и да напускаме, но по принцип няма да бързаме да се прибираме към нас. Ще останем заедно с останалите ни приятели да се помотаем още малко по плажа, вероятно ще обядваме някъде и късно следобед ще поемаме обратно. За да избегнем трафика по магистралата, връщането ни ще стане по някои от по-избиколните и второстепенни пътища, защото обикновено след 4-дневни празници подстъпите към големия столичен град буквално се задръстват от превозните средства на завръщащите се екскурзианти като нас и се пътува с часове – всъщност то не се пътува изобщо, защото хората си стоят по колите и чакат да им се освободи пространството пред тях, че да си продължат пътя.

Работната ми седмица ще започне утре, а с това и учебния срок на Ванеса. В сряда сутринта ще се разправям с колата, а от 11:30 имам една среща с нарочен човек от проектантската ни група, с когото трябва да свършим нещо служебно по темата. Не виждам никаква проясняваща се перспектива преди неделя, когато пък с банда наши приятели сме наели една лодка за 12 души, с която ще обиколим каналите на Gold Coast. На тази лодка има маса с пейки и е оборудвана с нарочна скара, като по този начин е пригодена за кратки моабети по време на пътуването. С течение на времето ще изникват и други мероприятия, за които ще разказвам като им наближи термина. За сега това е всичко – макар и с известно закъснение ви казвам “Христос Воскресе!” и отправям молбите си за вашето общо здраве и най-вече дълголетие. Амин…

19.04.2017 - Използвам случайно възникналата поредна възможност за връзка с външния свят. Часът е точно 08:45 - денят сряда, а пък аз съм се пльоснал в едно кожено канапе във фоайето на една от многобройните корпоративни сгради в съседство и през джама на 15-ят ѝ етаж наблюдавам малките пионки, щъкащи напред-назад долу по тротоара. От висините на блока колите също изглеждат малки като умалени в мащаб моделчета, с които си играехме навремето и тътрузехме до завиване на свят по дъсчения под на детската градина. Тук съм заради една служебна среща, а пък залата за нея е резервирана за нашата фирма чак на обед, след 12:30 до вечерта. Аз самият не очаквах, че ще пристигна толкова рано за този служебен форум, защото сутринта се разправях с ремъците на колата. Добре ама майсторът ги смени само за някакви си 30 минути и докато обиколих дюкяните в съседство, работата беше завършена успешно и срещу скромната сума от $110. Така, вместо да се връщам до вкъщи, че после пак да излизам и да се размотавам по улиците, реших да дойда по-рано за срещата, а пък да си попълня времето с това, което обичам най-много и за което напоследък хич не ми остава време - а то е виртуалния контакт с всички вас, читатели мои, който осъществявам чрез страниците и редовете на това мое съкровено послание.

Тази сутрин Даниела закара Ванеса до училището, защото днес вече е първият учебен ден на последния срок от този семестър. Ако не броим настоящият, който започна преди малко с биенето на звънеца, на Неси ѝ остават още само два срока, докато завърши и 12-ят си последен клас. От там насетне какво ще става с нея един Господ знае само, защото дори тя самата не е много наясно с бъдещето си. Иска да учи бизнес и право; искаше да го учи в Мелбърн - сега пък щяла да го изучава в Бризбън, защото родителите на нейната приятелка Мария също не я пускат да върви сама на майната си, ако ще и за професор да се изучи. Ние с Даниела поначало не бяхме много навити нашата малка и свидна Ванеса да напуска така ненавременно домашното ни огнище, но пък и не можехме по никакъв начин да го спрем детето. Аз дори бях повече склонен да я изпратим в някой по-престижен Европейски или Американски университет (Оксфорд, Кеймбридж, Бостън, Харвард, та дори в Софийският, ако не някъде другаде), но предвид сегашното нездравословно политическо положение в глобално отношение, комай по-добре е да си седи тук и да се навърта покрай нас - е, поне докато може. Не знам дали ще има нова Трета световна война, съизмерима с разрушителната сила и катастрофалните измерения на Втората, но пък че нещо голямо, подобно и точно толкова страшно нетърпеливо ни чука на вратата - това вече е очевидно за всеки. Де да видим - дано само да не се окажа прав...

А сега с няколко думи ще се върна на нашата току-що завършила кратка почивка, от която се прибрахме в понеделник вечерта. Четирите поредни почивни дни минаха почти мигновено - компанията ни този път беше голяма и от веселба на веселба така и не усетихме кога и как се изниза времето; безгрижно и общо взето във всеобщо безделие. Аз сега дори не помня кой ден писах за последно от хотела и за кое точно от събитията съм разказал или премълчал. Ако това е било баш на светия празник Великден, то веднага след това последва нашия тържествен обяд, който си спретнахме на терасата у Янкови. Там на масата изкарахме следобеда, че и вечерта (само с едно кратко прекъсване за разходка по плажа), но за сметка на обеда пък, вечеринката ни мина вяло и безапетитно. Всички се бяхме вече натъпкали с какво ли не през деня, плюс варените Великденски яйца за мезе, които поглъщахме почти цели с много сол - една салата от тях не си направих, че да хапна и аз като хората. В резултат на това преяждане и препиване, на никой от нас не му се ни ядеше, ни пиеше повече. Е, пак стояхме до късно да си приказваме, но силите ни за моабети и пиршества бяха много отслабнали и изнемощели – вероятно прогресивно одъртяваме, та губим тренинг и част от способностите си да осъмваме по масите.

В понеделник вече, още от сутринта трябваше да започнем приготовленията по изнасянето ни от комплекса - сума време мина дорде съберем хранителните и питейни остатъци от хладилника: кюфтета, кашкавалчета, бучки сиренца, маслинки и т.н. От бутилките с най-различни вина направих една обща смесица (винен букет, тип “Розй”), защото забърках произволни части от бели и червени гроздови продукти, без ни най-малко да ме е еня колко са били скъпи в магазина и колко са били вкусни преди да им отворят тапите. След като всички те са били от деклариран географски район, сега тази винена сбирщина вече определено може да вземе някой златен медал заради уникалните си вкусови качества, а пък разредена с малко газирана вода и лимонада, с шепа лед отгоре ще ми бъде най-чудния вечерен коктейл - задължителна прибавка към останалите мезета, с които има да се лигавим цяла седмица. До 10:00 успяхме да натоварим и колите - предадохме ключовете и отново дружно отидохме на плажа. Времето беше чудно, а никой от нас не бързаше да си върви. На всичкото отгоре Валя него ден имаше рожден ден, та после се събрахме на гала обед в клуба на брега. Ние с Даниела и Янко направихме една дълга, час и половина разходка по мокрия пясък и в 12:30 се присъединихме към основната група в ресторанта. Там изядохме по една купешка манджа, пихме по някоя и друга ледена наливна бира и в ранния следобед се отправихме към финалната права обратно за дома. Пътувахме сравнително добре, защото трафикът от завръщащите се от почивката си на морето градски и селски труженици беше ужасяващ. Като тръгнат да почиват, бързат като луди да не би някой да им заеме чадърите по плажа; като хукнат да се прибират по къщите си, пак бързат, че да почнат да шетат още от вратата. Това лудешко и идиотско препускане поголовно от всички, неминуемо води до произшествия, катастрофи и съвсем нежелани инциденти, ама кой ти мисли за това, докато се надпреварва по пътищата като въртоглав. Така или иначе нашето пътуване завърши успешно - вечерта Ванеса отиде да се види с някакъв неин бивш съученик и приятел, който е вече студент в Бризбън, а ние с баба Дана си направихме една дълбока купа с мощна Великденска салата, сипахме си мастика с много лед в крадените чаши от произволни механи и ресторанти на България и седнахме да гледаме родните филми и телевизионни сериали; какво по-голямо щастие, каква по-трепетна идилия от това?...

На другия ден аз станах рано да закарам Даниела на работа с нейната кола, защото моята все още не беше в движение. Е, не че съвсем беше неподвижна, но с тоя продран ремък не смеех да я карам, да не би да ме остави някъде насред пътя. После аз отидох да се срещна с моя шеф, но го чаках до 10:30, че той пък нещо бил зает преди това. И там уплътних времето си с писане, въпреки че то не беше баш по тази тема, която ви развивам в момента. После в къщи се мотах с други най-различни дейности, докато не стана пак време да прибирам Дани от работа. Ванеса дойде с мен, че на връщане я оставих у Мария, а ние се върнахме в къщи. Вечерта мометата си дойдоха пеша до нас, водени от майката на Мария - Радмила. После поприказвахме с нея, но понеже окъсняха и навън мръкна съвсем, та ги закарах до тях с колата.

За тази сутрин вече знаете всичко - това, което съм пропуснал да спомена е прегледа на очите ми за изписване на нови очила, който се проведе още миналата седмица, преди да тръгнем за почивката. Ходихме двамата с Ванеса, която също си изписа очила, въпреки че тя нямаше нужда от други - състоянието на очите ѝ се е запазило през последните няколко години и каквото и да е било то, поне сега знаем, че не се е влошило. Ама след като ни се полагат такива очилца заради нашата медицинска застраховка, защо пък да си нямаме новички. Моите очи са отслабнали прогресивно и нормално, съгласно възрастта - двете паралелно, с един и същ диоптър. До сега (включително и в настоящия момент), ползвам очила +1.25/+1.50 диоптъра съответно за лявото и дясно око (защото дясното ми зрение било по-слабо от лявото), но пък може да е и точно обратното - не съм много сигурен в разпределението. За седемте си години обаче, откакто подносих малко по-интензивно тези зрителни приспособления, диоптрите ми са се увеличили с по три измерителни единици и са станали съответно +1.75/+2.25 (считайки, че една диоптрична единица се равнява на +0.25). Хората ме успокоиха, че всичко е наред, гледаха ми очните дъна, изследваха ме за глаукома и всякакви други проблеми, включително нерви, макули, ретини, зеници и производните им органи. Тези дни ще отида да си взема новите очила, но за всеки случай ще запазя и един чифт стари, че не се знае още как ще ми подействат по-силните лупи. Аз и сега си виждам рахат, ама някои дребни букви ми убягват - особено пък ако е и малко по-затъмнено, както е у нас след като половината крушки вече не работят поради изгаряне. Лампионът ни в кухнята има 20 или 24 такива малки крушчици едва с по 10 W мощност всяка, но забелязвам че липсата на по-голямата част от тях ни създава известен дискомфорт и напрежение от взиране в тъмата. Ще поръчам крушки и ще ги сменя, само дето не знам кога...

В най-близък план, от гледна точка на удоволствията и в категорията на културните развлечения ще влезе посещението ни на един музикален концерт - в петък вечерта Даниела ще ме води на мюзикъла “Моята прекрасна лейди”, ако разбира се това е преводният аналог на произведението “My Fair Lady”, което се радвало на толкова широка световна слава и съвсем не било така безизвестно, както аз имах неблагоразумието и непредпазливо посмях да си мисля (е, вероятно само за мен заглавието беше малко новичко, ама то е сигурно защото не се интересувам много-много от подобни висши, културно-интелектуални форми на забава). За събота все още не знам програмата, но пък в неделя една банда от 12 души отиваме на водна разходка с лодка из каналите на Gold Coast. С нас ще дойдат и севлиевците, които в момента имат гости от Германия. На Николайчо сестра му живее там с мъжа и двете си деца, та сега са на кратко роднинско посещение в Австралия. Откъм нашата страна, с нас ще бъдат Люси, Иван и Дарина - Ванеса не рачи да дойде с Мария, каквато възможност имаха в началото, че щяло да им е скучно (да де, ама тогава те не знаеха, че на борда заедно с всички нас ще бъде и единият от племенниците на Николай, който е много хубаво момче на тяхната възраст и с него нашите две госпожици щяха да си правят доста добра компания).

Имаме, разбира се и малко по-далечни планове, но за тях ще стане дума като им наближи времето за изпълнение. За сега единствената ми мисъл е как да задържа колкото е възможно по-дълго настоящата си работа; как, и по-важно кога всичко, което сега продължаваме упорито и настървено да чертаем и конструираме, един ден ще се превърне в реалност и каква ще бъде конкретната ми роля в бъдещето и просперитета на тази фирма? Всичко останало е моята най-последна грижа и въобще не му обръщам внимание (без разбира се да подценявам или омаловажавам здравето и живота на ближните, както и моето собствено благополучие, които поставям на първо място в молитвите си). А пък до това време, стрелките на часовника взеха да преминават единадесетият час - аз в 11:30 трябва да сляза долу до кафенето, където ще бъде първият ни брифинг с останалите членове на съвещанието, пред чаша с топла напитка – най-често кафе и по-рядко чай, поради липса на бира. Сега пикая и заминавам - останете си със здраве и до нови срещи, че на края и ще закъснея, което не е особено желателно в моя деликатен случай на потенциален безработен...

25.04.2017 – Отново е празник - Денят на жертвите, загинали геройски за добруването на Австралия и нейния славен, трудов народ. Днес тук почитат паметта на войници и офицери, намерили смъртта си по бойните полета на света – от Първата световна война насам, та до военните конфликти в най-нови дни. Напред закарах Ванеса до училището, защото тя участва в някакво обществено мероприятие, свързано с днешните повсеместни тържествени чествания, докато Даниела е на работа за редовната си първа смяна. Аз също имам малко служебна работа, която трябва да свърша по някое време, но тя не е толкова спешна и може да почака, докато излея поредицата си от кухи мисли на листа – а с това да положа и завършека на този сравнително кратък житейски и битов период.

Единствената тревога за сега, след като успешно и много евтино изчерпих проблемите по ремъците на колата, за нас остава висящият въпрос със загубата на водата, който възникна непосредствено преди заминаването ни на екскурзия миналата седмица. Малко преди да тръгнем нагоре получихме предупредително писмо от Съвета във връзка с прекомерното количество изразходена вода, което пък веднага предположи спукана за пореден път тръба (пробит пластмасов маркуч, в нашия частен случай). Това ново “агрегатно” състояние на онази къща навя много лоши спомени у мен и в главата ми нахлуха серия от черни мисли само като си представих, че пак ще се дълбае земята незнайно още къде, че пак ще следват ремонти, гиризчии, изкопчии, бетонджии и какви ли още не майстори, за да се отстрани повредата. Онзи ден на място дойде един водопроводчик, който прибра $130 само заради това, че е пристигнал на адреса и е направил своя предварителен оглед (който обаче не доведе до никакво подобрение, но пък сметката ми към ВиК-то си остана за плащане). Той изрази съмнение, че вътре в къщата крановете капят и баеркасите в клозетите текат, но понеже тогава не можахме да влезем и сами да докажем предположението му, защото квартирантите ги нямаше, остана аз сам да проверя всичко това, преди да сме разровили двора и да го превърнем в лунен пейзаж по подобен на предишни случаи начин. Така него ден гиризчията взе парите и каза “ще видим”, докато аз се прибрах у нас, че да изкарам барем една надница, с която да покрия следващата му шибана визита. Вечерта се срещнахме и с квартирантката, която ни увери че няма никакви водни течове във вътрешността на инсталацията и това действително беше така, след като заедно с нея проверихме всичко. Тя сама се грижи, при това много съвестно за подобни дребни домашни повреди и ако случайно се наложи нещо подобно, обикновено повиква някой неин приятел на помощ, вместо да занимава мен с проблемите си. След като се убедихме, че течове вътре в колибата няма, в нас вече окончателно се загнезди тъмната и злокобна сянка на съмнението, че причината отново е подземна – обадих се повторно на водопроводчиците и уж един от техните делегати вчера щеше да идва на посещение и оглед. Добре, ама той не дойде, серсеминът (при такива тлъсти почасови тарифни ставки, за чий курац му е да бърза, че пък и да се препъва чак? – бързаме само ние бедните, дето сме на зор…); както се разбра от увода на статията, днес е и почивен ден, та се разбрахме едва за утре да пристига някой, който да се справи със задачата. Независимо, че крановете вътре не текат и всичко е спряно при нулева консумация на вода, колелцето на водомера продължава да се върти до полуда и да отчита загубите на тази ценна природна суровина, които излизат не само през дупката в маркуча, ами се изнизват тихомълком и през продрания ми от подобни, уж дребни харчове джоб, който пък хич биля не е бездънен за голямо мое съжаление. А това вече недвусмислено говори, че някъде по трасето на водната доставка има сериозна пробойна, голяма колкото да удави на само един “Титаник”, ами цяла флотилия от Титаници. Сега на първо място следват детекторите за установяване мястото на спукване, после плавно преминаваме към разкопаване на земята над това място, уплътнения, муфи, скоби и стотици долари масраф, които ще заминат смити в помийната яма. Резултатите от всичко това ще се разберат едва утре обаче, когато каналджията каже последната си тежка дума и определи размера на финансовите поражения (щото за мен другите са вече по-ясни и от месечината на небосклона).

Иначе, след служебната ми среща от миналата седмица насам, животът ни се раздвижи и разнообрази, бих казал интензивно и драстично, имайки предвид струпванията на мероприятия от всякакъв характер. Първо в петък вечерта посетихме столичния град Бризбън, за да се насладим на едно великолепно музикално-артистично представление – нещо като мюзикъл или оперета по класическото произведение (по-скоро филм), базирано на пиесата “Пигмалион” от великия Бърнард Шоу, представена за първи път на сцена още през далечната 1913. По-късно, през 1956 по същата тема правят мюзикъл, с който вече окончателно завладяват почитателите на това изкуство и пленяват сърцата им. От тогава насам спектакълът се върти по сцените не само в Бродуей, но и в световен мащаб, като се радва на завиден повсеместен успех. Щом като аз, който по принцип не съм особено голям запалянко на този род културни развлечения, буквално бях изцяло очарован от общото представяне на сюжета – а това значи, че действително ми е харесал много. Имаше истински симфоничен оркестър, декорите и реквизита на участниците бяха зашеметяващи – напълно заслужиха цената на билета от $80, естествено по най-евтината тарифа. Нашите места бяха доста напред, някъде около петия ред, но взехме единствените свободни последни две седалки в края му. Иначе залата буквално пращеше от народ – за времето от 14 Март до 30 Април хората са изнесли десетки представления, а в някои от дните на седмицата е имало и дневни, освен вечерните спектакли. Ние отидохме малко по-рано, защото преди това вечеряхме в един павилион – Ванеса през това време беше на репетиция в сръбския клуб и не дойде с нас. Прибрахме се късно през нощта, защото театрото беше с продължителност около 3Ѕ часа, само с едно кратко прекъсване от 15-минутен антракт някъде по средата. Тя беше вече заспала до времето, когато си дойдохме в къщи.

В събота всеки от нас беше зает със собствените си ангажименти – малкото замина на урок по пиано, аз имах друга работа; Даниела ходи по пазар - връща се няколко пъти и т.н. Вечерта бяхме канени на гости в новата къща на Гергана – щяхме да се видим с наш Цецо, който беше на кратка визита при младите. Последните обаче му тръснали внучетата и заминали за Сидней – ние така и не се засякохме с тях. Независимо от всичко им занесохме едни кристални чаши – скромен и символичен подарък за домакинството. През деня с Даниела имахме и много друга подготовка, главно на хранителни деликатеси. За вечерта у Цецо аз омесих една бърза кайма за кюфтенца, че да си ги изпечем на скарата за мезе на виното; трябваше някаква храна да вземем с нас и на следващия ден за разходката ни с лодка - почти целия следобед се ръчкахме и въртяхме из кухнята, взаимно пречейки си и подбутвайки се ту в ребрата, ту в краката и редица други телесни части. Надвечер заминахме за Бризбън и пак се прибрахме по късните часове на нощта.

За неделя се бяхме разбрали с група приятели да наемем една лодка, с която да се поразвеем из водните канали на Gold Coast, повечето от които са плавателни за подобни малки съдове. С нас беше и Николайчо, барабар с гостите си, които останаха много доволни от разходката. Видяхме големи красоти и разкошни богаташки къщи – всичките разположени покрай двата бряга на каналите (представям си какви комари, едри колкото врабчета ги ядат там денонощно – независимо от несметните им богатства; заради застоялата вода районът е бъкан с подобни насекоми и всякаква хвърката напаст, а из вътре дебнат хищни акули – няма ташак: нито за комарите, най-малко за акулките пък). Направихме и много снимки – след завръщането ни отново на сушата, някъде привечер седнахме у нас на двора, за да доизядем и доизпием остатъците от храни и напитки. Поприказвахме си за живота в Германия и Австралия, посмяхме се и гостите ни по някое време си тръгнаха, че на другия ден рано-рано щяха да пътуват обратно за Европа.

Така новата седмица започна с вчерашния си понеделник – аз продължавам със своята служебна дейност, която развивам от вкъщи, докато Даниела ходи на работа, а Ванеса – на училище. Неничко се прибра от обекта снощи и днес вече са заминали за риба с лодката – предполагам, че е с някой негов апапин, защото Меган е на работа. Тя най-после започна исканата от нея длъжност и професия, от които е безкрайно доволна и щастлива. Като се видим ще има да разказва за ежедневните си срещи със страданието на хората по болниците, с лечението им и дори със смъртта, от които разкази се впечатлява единствено Даниела, докато нас с Нени ни побиват тръпки и сме им забранили в наше присъствие да повдигат здравните теми…

Онази вечер ходих да си взема новите очила, обаче те пък се оказаха малко възсилнички за очите ми, та веднага им направих рекламация. Момичетата повторно ми измериха зрението и резултатите им почти се припокриха с предишните (около +2.0 диоптъра). Но взехме решение да преминем към по-силните лупи постепенно, а не с такива трикратни скокове – така сега следващият ми чифт очила ще бъдат +1.50/+1.75 (съответно за лявото и дясно око, защото се оказа, че последното било с малко по-слабо зрение). Тази седмица до ден-два вероятно ще станат готови, а старите ще ги дам на Николай – той също вече имал нужда от такива очни приспособления, понеже пък не е и първа младост чак, както буля му например, която може да мине и за гимназистка в 10-ти, най-много 11-ти клас...

От вчера съм по следите на едни специални крушки с вградени множество светоизлъчващи диоди (LED), с които да оборудвам осветителните тела поне в хола и кухнята. За 50 такива парчета ще ми вземат само $105 с доставката им от Китай, което излиза значително по-евтино, отколкото да ги купувам от тук и в редовен магазин. Ако всичко е успешно, постепенно ще премахна всички обикновени крушки с нажежаема жичка – тези новите са малко по-скъпи, но пък имат огромна продължителност на живот и в пъти по-добра осветяемост. Даже имам намерения да поръчам и един пълен комплект за Габрово – ако могат да ви ги доставят директно на адреса, ще бъде добре; ако ли пък не – ще ги донесем на следвашото ни идване в България, което аз лично искам да стане възможно най-скоро, но пък това единствено зависи от служебните ангажименти покрай сегашната ми работа.