05.06.2019 – Е, какво сега, другари – ударихме и 60-те, а? – пу-пу, да не ни е уроки! Все е било чудо, ама пък баш като днешното не ми се беше случвало. Така стана днес, че точно навръх рождения си ден трябва да предам своя пореден осведомителен бюлетин във връзка с всичко онова, което се и не се случи до този момент. Макар и слънчево, навън е толкова студено, че не става за никаква работа по дворове и ливади. Сам си се чудя на акъла: как съм блъскал преди години, в леден зимен студ и в летен зноен пек? – сега обаче изобщо нямам подобни мераци и намерения. Спомням си, че добрият наш и стар съсед Рон, тогава ми казваше следното: “В такова идиотско време навън можеш да видиш само побеснели кучета или луд англичанин – ти от кои си?” и се прибираше вътре на топло да се третира с коняк на голо… Ето защо, точно в този миг аз предпочетох да гледам природата през прозореца на кухнята, вместо да се въргалям из прахоляка отвън като разгонена магарица и да редя плочки например или пък павета…

Последното ми подобно включване беше миналата седмица, когато времето, макар и за кратко се задържа малко по-благоприятно за всякакви дейности на открито – когато приключих с докладните си записки, веднага отидох да сглобявам тръбите в двора на онази къща. След поредица от дребни неудачи, съпроводени с обилни попръжни и дълбоки клетвени закани, най-после опитите ми се увенчаха с известен успех и поне отводнителната инсталация на покрива за момента е в пълна изправност – чакам вече проливните дъждове за проверка и водни проби. Само че мусонният период комай премина, защото каквото валя до онзи ден, то се изваля напълно и предполагам, че от тук нататък ни очакват само хладни и сушави месеци. Така или иначе, работата в онзи двор си я приключих успешно; извадих с кирката всички павета и блокчета, които бяха заровени из пръстта – част от тях евентуално ще използвам пак, с други пък ще попълвам разни дупки и така всичкият материал ще бъде усвоен без остатък. При мен, единствено храната, веднъж вече преработена и изхвърлена от организма не влиза в повторна употреба: всичко останало се използва многократно, под най-различна форма и в широк спектър от приложение. Тонове с боклуци съм изхвърлил от там до този момент, обаче проблемът остава свързан с липсата на ремарке и подходящ транспорт. За по-дребните използвам стандартната пластмасова кофа за битови отпадъци, обаче тя много бързо се запълва и трябва да чакам цяла седмица, докато минат онези недодялани негодници от отдел “Чистота” към Съвета, та да я изхвърлят с камиона. Освен всичко друго, това деяние по принцип е и малко забраненичко – а именно, тези съдове да се препълват и да тежат прекомерно много, че машините им пък не могат да ги вдигат (на бидона с едри букви пише “max 75 kg”, ама не съм чувал някой да спазва това изискване, освен ако не изхвърлят само листа и шума от тях). Аз от тоя двор извадих множество едри корени, които сякох и дърпах изпод пръстта един по един – башка разни стари дъски, полуразпадащи се метални колове от огради и какво ли не. Добре че беше съседа от другата ни страна с неговия пикап - един ден тръгна с жена си към бунището да изхвърля негови клони и листа, та най-отгоре метнахме и моите тежки коренища; в противен случай щяха да се подмятат из двора, дорде не изгният сами – те бяха толкова големи и тежки, че не можеха да се напъхат в багажника на обикновена кола по никакъв начин. За сега обаче там положението е овладяно и извиране на повече едър боклук не се очаква. С колата на Даниела докарахме до нас разни бетонни отломки и парчета, с които ще запълня траповете в нашия двор – каквото хартиса ще попадне пък в нашата кофа за боклук и това ще е всичко по тази дейност. Все още стои висящ въпроса с бетонната отливка на подпорните стени за площадката в другата къща, но сега в тоя кучи студ не ми се и помисля даже за подобни творчески занимания. Лятото обаче става много горещо и пак няма да е твърде подходящо за работа на открито – на човек като не му се бачка, та само си търси оправдания и извинения, но пък и отърване няма, де – все някога трябва да се прави… В тоя ред на мисли, сещам се за един много показателен (и също толкова поучителен…) виц още от времето на казармата, който често ми разказваше старшината Първов от Казанлък, да ми е жив и здрав – а в нашия конкретен случай тогава, анекдотът си звучеше съвсем правдоподобно. Той беше много умел майстор-строител и често ме вземаше със себе си да работим по частните имения на офицерите – де бетонно коритце за мивчица на двора, че пък и облицовано с мозайчица ще отлеем за някоя недоклатена майорска или полковническа булка, де в нечия фатмашка къща пък, на инсталацийката ще рече да вържем жиците наопаки, така че електромерът да се върти обратно през цялата зима, дорде акумулиращата печка вътре бумти денонощно на пълни киловати и разни ей такива ръкоделства – съвсем законни и правомерни, съгласно устава на БНА. Навсякъде, където сме ходили, хората ни туряха и обилна софра за обяд, която завършваше с лека следобедна дрямка за фатмака, а пък аз през това време блажено блуждаех назад в спомените си от ученичеството, мечтаейки напред за цивилизацията. Та, думата ми бе за вица, де – повикали един циганин да свърши някаква работа. Той се позавъртял малко, суетил се, чесал се тук-там дето не го сърби, па на края се престрашил и рекъл на стопанина: “А, бре – чурбаджи! – празен чувал прав седи ли?” Онзи се сетил, че циганинът бил гладен, нагостил го доволно и охолно, па зачакал да му свърши и работата на края. Тогаз нашият рекъл: “Е, чорбаджи – амчи пълен чувал прегъва ли се, бре?”… Та, така – с последното исках да подчертая, че аз изобщо не съм мързелив, ама пък и не ми се работи, де; няма какво да се лъжем и заблуждаваме…

След като в четвъртък вечерта приключих с изкопчийските и прочистващи мероприятия, в петък сутринта вече бяхме на път за Noosa. Него ден Ванеса беше на работа и вечерта трябваше да учи в къщи за изпитите си. Докато пътувахме нагоре, ние с Даниела направихме един подробен обход по разни магазини и тържища, а в ранните часове на следобеда пристигнахме в мотела за настаняване. Дорде нанесем багажа и провизиите, навън почти мръкна и нямахме време за свободни и безцелни разходки. Привечер даже трябваше да купим някои допълнителни стоки, като паралелно с това посетихме и известните вече нам местни “бутикови” вериги, които случайно сме откривали във времето при разни отдавна минали, подобни престои в района. Грабнахме по нещо дребно почти от всеки отделен дюкян и вечерта окончателно се прибрахме на топло. До това време настъпващата през следващите дни австралийска зима се беше озъбила достатъчно добре вече, със смразяващия си леден дъх, което пък наложи даже да си палим и печките в апартамента (образно казано, но чак когато набичихме климатичната инсталация на максималните си 30 Целзиеви степени, едва тогава почувствахме и размразяването ни във всяко едно отношение). Това всичкото до тук, както вече разбрахте беше в петък.

Съботният ден започна с изчакване пристигането на Ванеса, която още сутринта към 08:00 се обади, че тръгва с колата. Първо трябваше да закара Марко на изпит и да го остави там, а тя два часа и половина по-късно вече беше при нас. Уж щяха да идват и двамата, обаче освен изпита си, той имал и някакъв друг спортен ангажимент в неделя вечерта, та малко им се осуети съвместната екскурзия и визита. Почти веднага след като дойде и Ванеса, всички вече излязохме по разходки и търговия. Денят все още беше поносим и приятен с оскъдните си слънчеви лъчи. Прибрахме се чак привечер за тържеството в домашни условия. През нощта обаче заваля дъжд, който продължи и на другия ден (неделя) – именно когато беше и същинският празник на Даниела. Независимо от лошото време, ние за обяд седнахме в едно ресторантче, където се лигавихме с разни купешки храни, по който, иначе доста необичаен за всички нас начин, отбелязахме рождения ѝ ден; бяхме само тримата, но не беше толкова лошо. През цялото време отвън валя проливен дъжд, но пък за наше успокоение следобеда, когато Ванеса трябваше вече да си тръгне обратно към къщи, облаците се разпъдиха, подгонени от вятъра и синьото небе се показа отново с последните проблясъци на слънцето. Разделихме се на пътя и Неси пое по пътя към дома, докато ние с майка ѝ се прибрахме обратно на топло в мотела. Вечерта направихме още едно тържество, с печени пържоли, обилни салати и други мезета, с което за последно отчетохме светия ден.

В понеделник вече трябваше да се подготвяме за напускане – към 10:00 си взехме довиждане със съдържателката на мотела (много симпатична и мила ирландка – къде ги намират хората разни таквиз и аз не зная, щото на мен ми се падат саде нашенки, ама не се оплаквам, де…) и малко след това се отправихме по обратното шосе към нас. На много места по път отново спирахме за разходки и разглеждания на местните бутици и музеи, като всеки от нас се обзаведе с по някой чисто нов парцал от последната мода на миналия век. Даниела ми купи едни страхотни летни панталони, които по моему въобще не се различаваха от сините дочени гащи на татко, които пазя като очите си в бараката без изобщо да съм ги обул барем веднъж; нищо чудно е и да не ми стават вече, след като гъзът ми расте с чувствителни темпове. Обаче “Шори” каза, че тези били “маркови” и за сумата от $5 просто нямаше как да ги подминем. А иначе на материя, както и по цвят, последните далеч не отстъпват на дочените; башка разни ризчици, фланелки – и всичкото все на световни фирми с лъскави етикети; а пък евтини, до безбожие чак… Така се влачихме почти цял ден и едва вечерта по тъмното се прибрахме окончателно в къщи. Отчетохме и тази наша поредна екскурзийка като успешна, от която направихме и няколко снимки – Даниела снима пейзажа с нейния нов фотоапарат, а пък аз се занимавах и щраках кадри с моя; за щастие денят отново беше слънчев и приятен – почти до степен на събличане по къс ръкав и обуване на джапанки…

Празничната седмица продължи от вчера, а днес вече ще бъдат и истинските фойерверки по случай кръглата ми годишнина. В момента пия чай с мед и лимон, обаче за довечера ще си сгрея и малко ракия, че то в тоя студ – не знам само какво ще правим без туршии и кисели мезета. Паралелно с всичко останало, следобед ще посетим нашия счетоводител и съветник по финансовите въпроси, с когото трябва да обработим всички налични приходно-разходни квитанции и фактури, издадени за периода на предходната финансова година (между началото на Юли 2017 и края на Юни 2018); настоящата все още не е приключила, а ние имаме на разположение други няколко месеца от следващата, когато пък да се отчетем пред съответното министерство и данъчни институции. Този път даже сме изтървали крайния срок за това, та се наложи онези да ни го напомнят – да не би случайно да пропуснем да отдадем своя доброволен принос към благосъстоянието на държавата и нейния славен, трудов народ...

Днес, още от най-ранните сутрешни зори на деня валят едно през друго жизнерадостни телефонни поздравления и съобщения от тукашните ми приятели и близки – и това са само местните, на австралийска почва, докато пък българските ми дружки все още не са осъмнали; подир някой и друг час ще почнат да ме бомбардират и те с благопожеланията си по случай 60-годишния ми юбилей. Само че аз, не знам по какви причини нещо не мога да вляза в много празничната днешна атмосфера и да се настроя на моабетчийска вълна. Може би тази служебна неизвестност, която витае над нас ме кара да съм предпазлив, не чак толкова добронамерен и отпуснат – аман вече от подобни тръпки на безтегловност…

… Ами днес, щом чувствам, че съм още на 16,

вместо като станал вече на 60,

то значи същото си чувство ще запазя и за 18,

когато чак ударя своите 80.

Чрез хлябът наш насущний и тежко вино за балсам,

с перото остро на ръка, но пък в другата - чифте

и молитви най-горещи от Библейския, Старозаветен псалм,

смятам тук напук да чакам всинца вам –

даже малко над 100-те…

Абе какво ме чална пак напред мозъка, та измислих тази кратка поемка – зер, скоро не бях писал никому нищо лошо, че сега пък всичкото си го изсипах връз самият себе си; посипах кратуната си с пепел, както се изразяват по-мъдрите…

12.06.2019 – И само някаква си седмица по-късно, положението около нас се запазва същото, каквото е било вече от месеци насам: относително спокойно, при сравнително безветрие, общо взето бездействие и безгрижие. Ванеса напоследък хвърчи по изпити и по библиотеки, където учи и пише разни съчинения. Онзи ден беше първият ѝ изпит, за който тя не беше особено добре подготвена поради незнания и известни пропуски в материала от неразбиране. Вчера ходи на друг, където по думите ѝ се е справила уж по-добре. Днес и утре пък е на работа, а в петък вече ще бъде нейният последен изпит за този семестър; тя в събота излита за България, а като се върне живот и здраве от там, тогава пак всичко започва на нова сметка до нейното следващо подобно мероприятие.

Единствена от нас само Даниела поддържа рутинната си програма, като ходи ежедневно и най-редовно на работа. При мен действията се сменят почти ежечасно и то не защото имам някаква работа, ами защото имам ТОЛКОВА много работа, та на моменти даже не знам от къде да я започвам и обикновено не правя нищо, че така ми е по-лесно. Точно на същия ден, само че миналата седмица нагазих и в своето 60-летие – вечерта си направихме едно импровизирано семейно тържество, което отначало започна уж малко вяло и тихо, а пък на края щяхме до песни и танци да го докараме; хубав моабет стана, въпреки че за мен празничното меню беше от селекцията на постните блюда поради срядашния ден на седмицата. Остатъкът от седемдневката не беше забележим с някакви особени прояви. Междувременно започнах да търся разни строители, бетонджии и градинари за раздвижването в двора на онази къща, което по принцип предстои да се извърши, само че първо се чака появата на някакви по-сериозни финансови постъпления, преди да сме започнали каквото и да е. Задната тераса трябва да се покрие с някакъв покрив с по-лека конструкция, за да стане използваема като веранда и допълнително помещение към основните вътрешни (кухнята и трапезарията) – независимо от климатичните условия и капризи на времето. Обаче с такъв строеж аз сам не мога да се справя, та ще викам майстори. Подобна е ситуацията и със стъпалата надолу към езерото – там трябва да се коват кофражи и да се изсипят кубици с бетон, измерващи се в няколко хиляди долара (всичко под 10-те ще бъде спестен “бонус”, ако успеем да се включим в тези ценови граници).

В един от дните, ама вече съм забравил точно в кой, кранът в кухнята у нас прокапа. Смесителната батерия беше уж хубава, правена в Севлиевския “Идеал-Стандарт”, обаче след няколкогодишно интензивно и безмилостно усукване на “хобота” ѝ за измиване в двете половини на мивката, изглежда нещо вътре се разхлаби и водите ѝ се плиснаха по вътрешния под на шкафчето под нея. Като помня с какъв зор монтирах всичко, сега с още по-голям зор го свалих. В работилницата отдавна имах един подобен смесителен кран, който съм купувал навремето по разни гаражни разпродажби – подобни кухненски вещи и аксесоари са доста скъпи на магазина, а на този още му стоеше етикета - $12. Абсурдно е обаче аз да съм дал толкова много пари за него – най-вероятно тогава просто съм го спазарил за $5 до $7 най-много и съм го прибрал за резерва; е, сега вече времето му дойде най-после. Напъхан в шкафа на тясно и тъмно – отделно дето аз и недовиждам твърде: палих фенери, зверих се – водата си сълзи от някъде, ама върви ти, че ѝ търси процепа от къде се процежда така зловещо и напористо надолу. Реших, че ще сменям всичко – Даниела ми помогна да придържа отгоре, а пък аз се зарових с инструментите отдолу. В крайна сметка уж всичко стана академично и изрядно – едва до снощи обаче, когато пак намерихме една локва вода по дъното на шкафчето. Отначало мислех, че тече от съединението на маркуча – притегнах го в долната си част, но днес гледах, че всъщност капе откъм горната му страна; а до там по никакъв начин не мога да стигна с ключа, за да го притегна още повече. Сега чакам Дани да си дойде от работа, че да ми държи контрата отгоре. Ако и това не помогне, ще се наложи повторно сваляне, нови маркучи и т.н. – така хубавичко ми се разнообрази скучното всекидневие, та чак не мога да се нарадвам с дейностите, които ме очакват; не с клетви да кълна, ами и да гръмна някой в беса си, пак ще е малко, за да уталожа стихията си...

В събота и неделя сортирахме багажи, дрехи, подаръци и успяхме да натъпчем два огромни куфара. Ванеса има право на 30 кг багаж, докато нашите са ограничени само на 23 кг. За целта нейният куфар трябва да е зареден с повечко стока. Обаче при окончателното му затваряне нещо се скъса закопчалката – той и без друго беше стар и грозен, отдавна запътил се към боклука. Аз уж го пристегнах през средата с едно въженце, но решихме да потърсим и друг, по-цивилизован вариант на пътуване. От обявите за продажби на всякакви стоки намерихме един куфар, който жената продаваше за $40. Аз си правех сметките, че ще можем да го спазарим за $20-$25 и да го вземем от нея. Онази вечер даже ходихме да го видим, с цел да го купуваме. Обаче последният се оказа излишно голям и прекалено обемист – отделно дето и доста тежък самият той като конструкция. В това време до кофата за боклук, същата жена (продавачката, демек) беше изправила един друг по-малък куфар, който тя решила да изхвърли заради повредените му колелца. Така вместо да купим от нея една стока, взехме без пари другата. Напред, между водните ми процедури се занимавах и с куфара – колелетата му действително че бяха повредени, защото на много места им беше опадала външната гумена обвивка и те подскачаха неравномерно по асфалта като каруца. Обаче аз изцяло им обелих покритието до пластмасовата основа на сърцевината и сега поне се търкалят равномерно – иначе куфарът е пластмасов, много здрав и надежден. Ако един ден се завърне достатъчно читав от предстоящото му пътуване до Родината, от Интернета ще купя нови колелца и ще ги сменя; продават такива именно с такава нарочна цел, за подмяна – вместо човек да изхвърля целия куфар. Само че на онази женица (някаква възпитана японка, между другото - учителка, а куфарчето ѝ също беше японско), тези ремонтни хватки и постановки изобщо не са ѝ ясни и тя за по-лесно решение на проблема го беше изхвърлила. Сега остава да прехвърлим боклуците от стария в новия, а ненужният ще го изхвърля аз лично с подчертана охота и допълнителна търговска злоба.

В понеделник вече се залових да редя плочите върху запълнената още преди месец дупка в долната част на двора (в къщи, досами езерото). Дълго време отлагах тази противна дейност, защото от много престараване и попълване на трапа с бетонни блокове, нивото на последните ми дойдоха малко възгорце и плочите щяха да стърчат над останалите по плочника барем с около 1-2 пръста. Трябваше да отнема малко материал и понеже знам с какви неприятни последици е свързан този процес, та напоследък все го отлагах за неопределено време. Онзи ден обаче най-после закарах долу тока с удължителя и с помощта на машината и диамантения диск, насякох горния слой на въпросните блокове на отделни филии. После с чука и секача свалих излишната дебелина и най-отгоре замаскирах обекта със старите плочки. За сега уж стана добре, ама де да видим до кога ще е все така. Имах за попълване още една яма и както бях набрал ярост и скорост, та заравних и нея. Хвърлях в нея камъни, цимент, бетонни отломки и блокове – натъпках я за вечни времена. Сега ще почакам още малко, за да ѝ нахвърлям окончателно и плочите отгоре, с което вече ще режем лентичката за официалното откриване на обекта. Докато ми траеше разярението и не ми беше стихнал още бесът, подкарах с ножицата храстите по страничната пътека. Цялата леха беше обрасла с папрати и други непотребни насаждения, та докато я нямаше Даниела пред очите ми, скубах с ръце всичко наред и псувах на воля всички подред, дорде отдолу не остана само голата земя. Напълних кофата с листа и треволяци, ама пък поне се ачтиса мястото за дълго време напред. Раздвижих се много хубаво и него ден нямах нужда от допълнителни тренировки, че и баят пот изтече от челото ми по време на тези мои нестандартни физически упражнения.

Междувременно ми се обади руснакът, за когото отпреди няколко седмици бях почнал една негова задача, която сега трябваше и да се довърши (той е от Беларусь всъщност, ама за мен нали всичките са все едни и същи сволочи, без да ме прощават – щом като те ни мразят, и ние така; че и повече даже…). След вчерашната ми среща с боса, следобедът пък ми беше зает с това. Ама барем до вечерта приключих всичко и даже днес съм му изпратил една квитанция за 12 работни часа – хич нищо да не е, ще покрият масрафа на ходенето до Будапеща, където Даниела и без друго иска да води малката на екскурзия. Така, както чувам отстрани, тяхното Унгарско пътуване пак ще се извърши със самолет, само че ще започне ден по-късно след завръщането им от Италианското; ще преспят една вечер в София и на следващия ден пък летят за Маджарско.

Иначе, отделно от всичко това, нищо друго не заслужава внимание или пък описание. Броим дните до заминаването ни, а аз от своя страна дори спрях и работа да търся вече. В петък ходих на едно интервю, което по моему беше успешно и щеше да бъде още по-успешно, ако хората не бяха разбрали, че след 2-3 седмици заминавам и ще се върна чак в началото на Септември. На тях обаче им трябва някой, който да започне веднага и такъв, дето няма да си развява пръднята цяло лято по Европата, ами ще стои там да прави каквото му кажат и както му покажат; само че ний вече не сме от тях, как’ Сийке. В неделя минахме през един зеленчуков магазин, та взехме цял кашон с патладжани за $5. Една част опекох за кьопоолу, друга доза Даниела изпържи в тигана с брашно – диетичните ми дни са подсигурени с храна чак до идната седмица.

След като изпратим Ванеса на летището, привечер пък ще отидем на гости у Ваня и Бранко. Жените така се разбраха, след като е и Задушница тогава. Те ще приготвят нещо, ние ще занесем нещичко от нас и така ще поменем духа на починалите наши близки. Аз в неделя сутринта ходих на църква да запаля по някоя и друга свещ за хатър на живи и умрели; после се отбих и до битака, разпрострял се на съседната поляна, ама погледът ми не се спря на никаква стока, заслужаваща внимание или съответната покупка. Ами, май това е всичко за сега – на редакцията ще допълвам, ако съм пропуснал нещо важно…

19.06.2019 – Колкото повече накъсява времето ни за потегляне, толкова повече специално на мен почва да ми се покачва кръвното - башка пък нивото на емоционалния заряд. Миналата седмица имах известни занимания с най-различни домашни злободневки, които за момент сякаш ми бяха заели и замъглили съзнанието. Обаче като поотхвърлих част от работата и пак изпаднах в мисловната си пропаст. Първото и най-голямо “развлечение” дойде по време на борбата ми с водната стихия – т.е., с решаването на въпроса относно капещия кран в кухнята. Какви ли мерки не предприех, какви ли не оздравителни мероприятия не проведох? – тече онова проклето нещо и това си е. И докато не тряснах стоте си мизерни долара у тезгяха на железарския магазин със закупуването на една чисто нова смесителна батерия, вълнението ми не стихна. Следобеда смених всичко и почти двудневните ми домакински мъки свършиха буквално за един миг. По някакви смътни спомени тези водопроводни операции, май че се проведоха в четвъртък – миналата седмица.

В петък вече бях заел позиция с градинарските ножици пред ботаническите израстъци в двора на онази къща – само че вече вилнях в предния, защото в задният, освен трите самостоятелни палмови дървета, от недрата не земята не прораства вече нищо друго. Поне в тази част борбата с плевелите за сега е успешна и на този етап приключи в наша полза, след изкореняването на сума храсти и пръскането на останалите вредители с отрова. По някое време същият човек ще дойде за още едно третиране – най-вероятно това ще стане още през близките няколко дни и комай с тази операция вече окончателно ще приключим неравната битка с плевели и вредители. Тук обаче ставаше въпрос за дърветата, които отдавна имаха крещяща нужда от подкастряне на клоните, понеже от обилната влага в почвата напоследък прораснаха застрашаващо високо. Спомних си, че подобна акция проведох точно преди 12 месеца, когато пък по това време се завърнахме от България и в двора буквално не можеше да се влезе от треви, храсти и дървета. Тогава изнесох близо 4 каруци с вършина, но овладях положението и от тогава насам, само сегиз-тогиз оформям клоните с ножиците. Обаче в последно време вниманието ми беше насочено предимно към задния двор, където по-често вършеех из нивата с копача и лопатата, докато междувременно пък предната ливада малко изостана с поддръжката. Че като подкарах всичко наред с ножиците – докато дойде Даниела да ме види какво правя, горкичката нямаше и шанс да реагира даже по нейния така “любезен”, шопски начин; направо си остана безмълвна и с вдигнати ръце (пардон – с ръцете на кръста, на буквичката “Ф”, както аз най-много обичам да я гледам). Събра се пак една огромна купчина с изрезки, които постепенно изхвърлям в кофата за битови отпадъци. За събота чаках да дойде момчето, с което трябваше да изясним някои допълнителни подробности около въпросните бетонни стълби и площадки, ама нещо не се появи съгласно предварителната ни уговорка по телефона – а пък нищо чудно и да се е отказал да ми върши работата, след като ме е преценил, че съм малко неплатежоспособен клиент за него…

Ванеса беше на работа до последния момент (сряда и четвъртък), а в петък ходи до Бризбън и за последния си изпит, който също бил минал уж успешно (по нейна преценка). Вечерта отиде да се видят с приятелките си за последно, преди нейното отлитане за България на следващия ден. Аз в петък отново бях набрал работна скорост и след завършване на прочистващите си дейности в онзи двор, веднага се преместих в нашия, докато не ме беше домързяло съвсем (че се бях и изморил вече, честно казано). Преди време обещах на съседа, който купи къщата на Рон и Роза, да му отрежа едно дърво, което повечето пречеше на нас, отколкото на тях. За него вече мобилизирах моторния трион, че като го подкарах от единия край, дорде не го смлях на клечки за зъби не мирясах. През това време съседите ги нямаше у тях и аз тъкмо привършвах с дънера, когато те си дойдоха. Изглежда обаче нещо не се бяхме доразбрали съвсем както трябва с него, защото човекът поначало е глух и не знам какво точно е чул, докато съм му разказвал за намеренията си (а кой знае пък и аз как съм му ги обяснил, с моето “високо” ниво на познания по английски език). Той си мислел, че само ще му подстрижем клоните, а пък аз направо съм отрязал цялото дърво – та се мръщи, та се цупи насреща ми, ама аз вече бях приключил със сечта и го поставих буквално на колене, пред съвършено свършения факт. А пък това иначе безполезно дръвче правеше такъв ужасен боклук в нашия двор, подир който Даниела ден през ден метеше плочника и събираше шума; освен това клоните и листата му бяха пораснали толкова големи вече, та скриваха голяма част от гледката ни към езерото. Моторният трион обаче тури всичко в ред и всичките на място – безкомпромисно и необратимо. До вечерта събирахме клони и вършина, които по време на акцията бяха нападали в нашата половина, които изнесохме навън, а една част от по-едрите главни оставихме като дърва за огрев до камината.

На другия ден проведохме последна подготовка и проверка по багажа на Ванеса; тя по някое време си дойде от Мария, че вечерта пък спали у тях всичките заедно с останалите малки сръбски момички. Аз обаче се завтекох да помагам на съседа да си извлече дървесните отломки от отрязаното дърво, че той е на възраст вече и щеше да се пинкя с това клонче по клонче сигурно цяла седмица. Завчас напълнихме два бидона с вършина и боклуци, до което време вече ние трябваше да се подготвяме и за излизане. Ванеса и Марко заминаха напред, да се разхождат из магазините в съседство до летището, а ние тръгнахме малко по-късно – Даниела пече баница, аз сутринта ходих за кайма при виетнамците, та я подготвях за кюфтета - разни такива и подобни дейности; а всичкото, като че ли нарочно - все в последния миг се случва. Изкъпахме се и най-после тръгнахме. Бях натоварил за Бранко разни стари инструменти и кранове – да си ги чува и да си ги бие у главата; той събира всичко у тях, че са му много имотите и по принцип винаги нещо му дотрябва, баш дето го няма в наличност за момента.

Час и нещо по-късно се срещнахме с Ванеса и от там последваха церемониите по изпращането на багажа директно за София. Тя първо трябваше да отиде до Аделаида, а пък от там вече да излети за Доха (столицата на Катар) и на края да кацне на аерогарата - току зад дуварите на небезизвестното Бусманци. Този път процедурите по претегляне и предаване на единствения куфар за пътуване преминаха в топла и дружелюбна обстановка с митническите власти, при пълно отсъствие на спорове и пререкания между нас, като потърпевши от твърдите им правила и закони. От разрешените 30 кг багаж, дисагите на Ванеса отчетоха само 28.4 кг, с което влезе в границите на допустимото тегло. Не след дълго ние си тръгнахме, а оставихме Марко да подсмърча и да пролива сълзите си подир Неси до последния възможен момент до окончателното ѝ отлитане. През това време ние вече пътувахме към Ваня и Бранко – по едно време Ванеса се обади, че самолетът за Аделаида ще излети с Ѕ час закъснение, което пък ѝ намали престоя до качването в другия – от там за Доха.

Вечерта у Ваня направихме едно възпоменателно тържество за упокой душите на всички наши починали близки и малко след полунощ се прибрахме в къщи. В неделя отидохме на черква – сърбите имаха някакъв голям празник, който впоследствие разбрахме, че бил Петдесетница (между другото, католиците също празнуват подобен ден и ритуал, само че той беше точно една седмица преди нашенския – т.е., миналата неделя, на 09 Юни). После се прибрахме в къщи и се заловихме със своите ежедневни рутинни занимания. Уж щяхме да излизаме някъде, ама то пък следобеда заваля дъжд и така през деня си останахме в къщи. Междувременно Ванеса още вечерта се обади, че са се видели със Сашко и че тя успешно се е качила на самолета от Аделаида за Доха. После дойде и съобщението, че са пристигнали с час по-рано от определеното и е имала достатъчно време да намери и другия ръкав за София – беше вече даже на борда, когато се обади от там за пореден път. Така ние пък я зачакахме да кацне окончателно и в София – от там нататък вече знаете всичко останало, което надявам се тя най-подробно ви е разказала още с пристигането си в Габрово.

Онзи ден пак ми се обадиха за една работна позиция, за която така и не помня кога съм кандидатствал – компанията е тук, на Gold Coast и се намира съвсем близо до нас (на пешеходно разстояние, дето се вика). Насрочиха ми интервю за днес, обаче впоследствие изглежда нещо се е променило, та го отложиха за следващата сряда. Така аз миг преди да се покатеря на аероплана за Татковината, ще трябва и на едно светкавично интервю да се явя - пък после, знае ли човек. Обаче и не това е чак толкова важното относно работата ми, колкото се явява една друга възможност за работа в Шотландия. Отново преди няколко месеца, когато по-активно търсех поминък, отколкото в последно време (какъв да е и навсякъде по широкия свят), някаква агенция харесала резюмето ми и сега ми предлагат дори и работа с договор за 4 години. Аз проведох няколко кореспонденции с тях и последната от вчера е, че онези искат да ми вадят виза за страната, ще изпратят самолетни билети и уж от началото на Юли ще трябва едва ли не да почвам работа с тях. Все още водим взаимни преговори и аз отговарям на всичките им зададени въпроси, но не знам за себе си какъв точно ще бъде изходът от цялата тази история. За сега ще я играя таз игра до край, пък да видим какво ще стане – може да изкарам някоя и друга година при хората с полите и гайдите, покрай извора на оригиналното шотландско уиски и в побратименият на Габрово град – Абърдийн…

26.06.2019 – Вероятно това ще бъдат моите съвсем заключителни и финални редове, защото времето преди тръгването ни напредна много, а паралелно с това и притесненията ми се покачиха доста нависоко (макар последните да са напълно неоснователни, но все пак пред мен стоят хиляди неизвестни: на първо място е развръзката около работата ми и съответното разплащане с длъжниците, тръпка от дългоочаквани срещи с хора и предстоящи емоционални събития в България и т.н. и т.н., като пък от всичко това акълът ми просто не само, че се раздвоява и разтроява, ами направо се разчленява и размножава като на извънземен робот). Напоследък трябваше да се приключат и няколко служебни мероприятия, нямащи нищо общо обаче с преките ми доходоносни ангажименти – дори напротив: трябваше да се видим малко по спешност със счетоводителя, който води нашите финансови дела и документи, защото ако го бяхме отложили за два месеца по-късно, това разсрочване щеше вече да се яви твърде късно и рисковано. А една такава среща с него неминуемо резултира в тлъсти масрафи, изнизващи се от и без друго доста отънелият ми в последно време джоб на гащите. Първо бяхме закъснели с подаването на декларациите още за миналата финансова година; после пък се оказахме в ситуация на някаква уж грешка от страна на счетоводната фирма, която се занимава с нашите приходно-разходни форми – а това се влачеше със стара дата за още по-миналата година, което наложи преразглеждане и преизчисление на данъците. Напред ходих на едно интервю за работа, след което се разправях и с тези документи – подписи, печати, формалности и бумащина до небесата, свързани и със съответните плащания на дължимите суми, разбира се; никой нищо не ни е опростил, така както аз преди няколко години се простих с известни количества кинти, които един от моите работодатели просто не ми начисли и едни други в близък по стойност размер, които пък друг подобен нему не изплати за труда ми. Сега са се задали нови единици на местната валутна система, с които също вероятно ще се простя, ама де да видим какво ще стане на края и с тях. Постоянно ме увещават, че рано или късно всички ще си получим заработеното, обаче нещата толкова дълго се проточиха, че аз взех вече да губя надежда за подобна щастлива развръзка и въобще за някакъв такъв успех.

Днес човекът още по време на интервюто ми каза, че на него му трябва някой с малко по-тясна специалност, който да разбира от автоматика, електроника и други по-прецизни устройства, докато моят опит е минал предимно в по-грубата и едра железария. Тяхното проектиране и производство е тясно специализирано в разни агрегати и автоматизирани/роботизирани устройства, но пък в същото време ние взаимно се харесахме по време на събеседването ни, оставайки единствено с уговорката да ме търси в случай, че има нужда по-тежко и голямомащабно конструиране. Ще видим – една надежда повече не вреди с нищо… После се разправях със счетоводителите, та до напред – тъкмо си дойдох, изядох два домата на разсол и седнах да пиша.

Онзи ден изхвърлих на бунището една огромна камара с клони и вършина, която бях събрал на поляната пред другата къща. Отзад, във фургона на голямата кола (която кара Даниела) имаше място и за разни други трупи от наскоро рязани дървета, които също заминаха за преработка и талаш. За огнището имам достатъчно други изрезки и цепеници, та не исках да се затрупвам с допълнителни количества. Вечерта на гости идваха Ваня и Бранко с младежите и малкия пъпеш – това беше в събота вечерта, а в неделя рано сутринта заминах на мотокрос с Неничко. Оставих моята кола пред тях, а нагоре продължихме с неговата джипка. Трасето се намираше в една дива гориста местност на около час и половина/два път от Бризбън в северна посока – пристигнахме навреме баш за първия манш. Целият ден изкарахме на крак - времето беше хладно, но пък иначе слънчево и много приятно. Прибрахме се чак вечерта, че те щяха да имат някакви гости в къщи. На другия ден пък (понеделник) те идваха у дома, а във вторник следобеда вече Нени замина обратно на обекта. С него си пишем почти всеки ден и все обменяме по някоя и друга мисъл, колкото да се намираме на приказка. Друго няма – ама вече хич…

Почна да не ме свърта на едно място – след малко Даниела ще си дойде от работа, за да донаредим последните джунджурии в багажа. Нейният малък лаптоп ще върви подире ми и на него ще започна следващото си писмо. Сега ще се задоволите само с тази суха и постна информация, а пък да се надяваме, че в другото ще намерите още повече, която да е хем по-богата и по-интересна от всяка една досегашна.