Слизането надолу, покрай необезопасените урви и пропасти, беше също толкова епично, както и изкачването. Вероятно аз не един път съм подчертавал голямата си почит към Родопите и техните природни забележителности – наред с всички останали наши планини, разбира се, но сякаш родопските масиви са наситени с повече подобни, уникални места, заради които определено си заслужава човек да отдели от своето забързано и вечно недостатъчно време, наслаждавайки се поне за миг на тяхната феноменалност. Едно такова кътче на природата е Еркюприя – старото наименование на Чудните мостове или още известни като Скалните мостове. Ужасяващият път до там не успя да помрачи зашеметяващите впечатления, които този чисто наш природен феномен остави у нас. Навремето като младежи, нашите са ходили по тези места, защото съм виждал техни черно-бели снимки из семейните ни албуми. Обаче на мен това посещение също беше за сефте – неизвестно поради какви причини, тези скални образувания някак си винаги са оставали малко извън и встрани от нашите тогавашни екскурзиантски и моторджийски маршрути; хиляди пъти сме ходили по Пампорово, до Смолян също (офф-ф, че нали след тази Национална студентска бригада пък, баш от там се завърнах в къщи толкова развълнувано и така триумфално, сякаш самият дядо Господ беше ми слязъл на крака от небето – обзаведен вече с ново, истинско и постоянно гадже, а не само с временна любовница за петъчните и съботни вечери, което впоследствие ми стана и съпруга даже; а може би именно това са причините да избягвам да си спомням за тези отдавна отминали времена – майната му…). Мисълта ми беше, че всичко до което се докосваха очите, пред широкия кръгозор на премрежения ми от вълнение поглед, се случваше там и тогава за първи път в моя живот – един вид, бях малко девствен, специално за тази част на света.

Независимо, че времето с което разполагахме, чувствително понапредна като час от деня, ние успяхме да добием представа за това изключително интересно кътче на Родопите – дело на Майката Природа. Разправят, че навремето едноименната река (Еркюприя) е била много пълноводна и благодарение на активната ѝ и интензивна ерозивна дейност в продължение на хиляди, ако не и на милиони години, тези сводове постепенно са се образували над водата. В околовръст има и множество други пещери, които обаче за сега не представляват някакви по-крупни туристически обекти – неосветени и необезопасени, те най-вероятно не са и изследвани все още даже. В този дял на Родопите са правени и част от снимките на гениалната филмова продукция “Време разделно”, по едноимения роман на писателя Антон Дончев. Тук отварям и една малка скоба, с която се присъединявам към изразените напоследък масови съмнения, че авторът на романа е именно небезизвестната Фани Попова-Мутафова – многократно набеждавана, съдена, поругана и отхвърлена от тогавашното “прогресивно” социалистическо общество и твърдо заклеймена като най-опасен враг на народа. След излежаване на присъдата си (впоследствие помилвана след 2 години, от наложените ѝ 7 от т.нар. Народен съд…), нейните произведения биват забранени за издаване и печат. Злите езици говорят, че именно въпросният Антон Дончев се е домогнал до ръкописа и след като го преработва, романът му излиза за печат само някакви си 40 дни по-късно. Това дали е истина, дали не е – трудно е да се каже, след като пък са минали и толкова много години от тогава. Аз тук само маркирах един исторически факт, по силата на който щом някъде има някакви съмнения, то не може да няма и частичка истина в тези твърдения…

По същия разнебитен и доволно изоставен горски път се спуснахме надолу до главното шосе, за да продължим екскурзията си и по-нататък – през Смолян, с крайна точка Златоград. Разбира се, по този родопски маршрут има хиляди други, кое от кое по-интересни места за посещение, но денят започна да заваля към своята по-тъмна половина, а ние вече трябваше да побързаме за пристигането ни в крайната точка на дневния план. Така не успяхме да се отбием до Пампорово и да се качим горе на кулата – е, това упражнение го правихме на зимния ни траверс, който беше значително по-емоционален и запомнящ се, особено с обилния сняг, който едвам изгазихме преди две години. Тогава и до с. Стойките ходихме, в Широка лъка се отбихме, с. Момчиловци видяхме – въобще, програмата ни тогава беше пълна и преситена с емоции от всякакъв характер (както разбира се и настоящата). Така че – сега само напред; малко преди да падне летния мрак, ето ни и в предградията на Златоград…

Лесно и бързо намерихме мястото ни за настаняване, защото то беше току на самия път - още в началото на града. Само хвърлихме чантите по стаите и вече бяхме напълно готови за вечерните си подвизи – гладни и жадни като измършавели добичета, сякаш цял ден храна не бяхме ни виждали, нито пък помирисвали. Излишно е да подчертавам отново, че аз и в Златоград не бях идвал преди. Е, специално за тоя град имам и известни уважителни причини, разбира се, след като в мракобесния период между Девети (Септември, 1944) и Десети (Ноември, 1989 - напомням на забраванковците…), из тези погранични райони пускаха само с открит лист – а пък с моето прогресивно минало на кулашки наследник откъм едната страна и на дребен търговец-предприемач откъм другата, откритите листи бяха последното нещо, което някое тогавашно комуняшко поделение на МВР щеше да ми издаде (но пък естествено, оставайки по този начин морално чист и душевно горд за самият себе си, вследствие на въпросните факти и общосемейна политическа обремененост…). По онова време ние дори нямахме и мераци да пътуваме в такива неизвестни посоки – демек, знаехме до къде да се простираме според чергата си и не сме правили излишни опити за излизане извън очертанията ѝ. Поради същите съображения (вероятно за сигурност…), такива като нас не пускаха от Ахтопол надолу, дори до един Петрич, дето се вика, та да се срещнем очи в очи с баба ви Вангелия Гущерова. Целият район по протежение на турската и гръцката граница беше осеян със застави, бразди, кльонове и какви ли още не щуротии – измислени от тогавашната власт за ограничения правата и свободите на непартийния гражданин. Да не отварям дума пък за местното население, което беше така добре и дълбоко надъхано, щото бдяха и топяха в милицията денонощно всеки един непознат пришълец, когото срещнат на пътя си и който им се стори малко “съмнителен”. Не изключвам някой от по-младите читатели сериозно да се замисли, задавайки си въпроса: е, как така в една държава, някой няма да те пуска да щъкаш, където си пожелаеш? Ами, ей така – нб. Казват, че такива са били времената – и това е най-грозното оправдание за слабостта ни. Напротив: ние бяхме безпомощни, безсилни и страхливи, за да предприемем някакъв отпор. Който обаче дръзнеше да го прояви или изчезваше безследно, или попадаше в затвора, а най-често върху тялото му се извършваха какви ли не медицински експерименти, един път нарочно въдворен в психиатричните клиники, барабар с останалите несретници – пациенти на съответното болнично заведение. Тъжният списък с подобни “домове за нежни души” е прекалено дълъг – Курило, Севлиево, Суходол, Карлуково, назовавайки само някои от тях, натрупали във времето и назад в годините достатъчно печална слава. Там се влизаше по принуда и относително здрав, но пък излизането беше или напред с краката или превърнал се в обезумял от страх, послушен и безчувствен скот, който вече далеч не представлява сериозна заплаха за гражданския мир и опасност за обществото…

Нека обаче, за сега да оставим настрани тези толкова мрачни спомени от онова проклето и прокълнато от всички ни време и да се потопим в по-реалната обстановка на всемирна любов, всеобщо веселие, повсеместна безгрижност и народно благоденствие – а ние към момента бяхме и доста гладни, ако не сте забравили тази съпътстваща разказчето ми подробност. На излизане попитахме нашите хазаи къде можем да вечеряме и те без колебание ни посочиха заведението отсреща, само през мостчето над реката – механа “Здравец”, при Славчо. Тъй ни рекоха нашите хора от Станчевата къща и ние няколко минути по-късно вече бяхме нахълтали в претъпканата до краен предел и почти разпукваща се по шевовете си кръчма – независимо, че денят от седмицата беше едва вторник и това от само себе си предполагаше една тиха и спокойна вечер; да, ама не и там в Златоград. Накратко за обстановката в механата, а после вече ще се спирам и на подробностите: гъмжило от народ, сервитьорките сноват като торпили с препълнените си табли и едвам се провират измежду пияниците, а пък за свободни места в салона не можеше и дума да дойде – гайди и пискуни вият, тъпани и барабани думкат, “Излел е Дельо ‘айдутин” пеят, ама чак каменните плочи горе по покрива подскачат и се наместват из нишите. Добре, че едни хорица (извънбрачна двойка на средна възраст…) се смилиха над нас, та ни приютиха на тяхната, и без друго по-голяма маса. Вероятно много им се искаше да си останат сами през вечерта, ама с нас не успяха да случат твърде на такова усамотение. За щастие обаче, няколко минути по-късно една съседна маса-четворка се раздигна и ние веднага я заехме, освобождавайки любовниците от нашето, не особено желано присъствие. Независимо от всичко и от намеренията им за вечерта, тези двама души проявиха внимание и любезност към нашата внушителна група и ние на тръгване най-сърдечно им благодарихме за проявения от тяхна страна жест на внимание. Абе там, в тоя Златоград като че ли живеят друг модел българи – истински човеци; тихи, кротки възпитани, любезни – няма нищо общо с онова арогантно нахалство, което цари по Черноморието, хеле пък и в столичната наша София, където също имам известни по-преки наблюдения на очевидец.

Дойде ред да четем и книгата с предлаганите ястия и специалитети – нарочно подчертавам и натъртвам на думата “книга”, която се различава на светлинни години от обикновеното няколколистно меню по другите подобни механи и вертепи, където също сме били. Ама то баници и бюреци ли не щеш, че пататници и зелници ли не, че катъци, всякакви салати и родопски гъдели – иде ти направо да заревеш с глас, че не можеш от всичките им блюда да опиташ. За цените няма да отварям дума, за да не си помисли тука някой, че правя безплатна реклама на заведението – ама и защо пък не, след като управата му си заслужи напълно нашата висока оценка; единодушно. Правейки сравнение със столичните кожодери от подобен ранг, смятам че Златоградчани имат пълното право да извоюват достойно място под слънцето в сферата на обслужването и в частност общественото хранене, заради своето усърдие и топла грижа към клиента – ха, наздравичката по тоз повод, сега!...

Евтините манджи не бяха единствената приятна изненада, която направи впечатление на всички ни – със същата сила това местно правило се отнасяше и за напитките, някои от които бяха буквално на половин цена, спрямо техни аналози по другите градове на страната – не само една, ами и три мастики даже не биха му били достатъчни, за да засвидетелства човек своята истинска отдаденост и уважение към местните люде. Даниела и татко се бориха с някакви джоланчета, докато ние с майчицата ми поминахме малко по-тъничко с по едни яйца по панагюрски. Само че аз толкова много се бях вече натъпкал с различните видове салати, че за яйцата почти нямах място в корема си. На края вечеринката ни завърши и с подслаждане на джигера с по една сочна баклава, а пък на излизане оставихме едва някакви си 50-60 лева масраф – хем с бакшиша. Такава сума на нас никога не ни е стигала, когато сме били само двамата с Дани – а сега бяхме дори четирима, с нашите барабар. Прекрасни хора – ама цялото злато на света заслужава тоя Златоград; туй пък от мен да го знаете! И ако нявга вятърът ви отвее нататък – избирате два основни пристана: разпъвате базовия лагер в Станчевата къща, а столовата да ви е при бат’ Славча и неговата механа “Здравец”; толкоз!...

Така-а, след като хапнахме порядъчно и сръбнахме още по-порядъчно, десетина минути по-късно, с малко забавен и олюляващ се, пиянски ход се озовахме обратно на изходния пункт (в бивака, демек) – спали сме като утрепани, след прекомерно дългия ден, сбрал в себе си хилядите приятни емоции и впечатления от видяното, както и от натрупаната у всички нас умора от изминатото разстояние. Като километри то далеч не е така много, спрямо представите ни за отдалеченост, с които ние обикновено сме свикнали да се борим в Австралия – това са някакви си 290-300 км, обаче с допълнителните разширения на маршрута встрани от стандартната му пътна траектория, може би вече да надхвърлихме и 400-те. Независимо от създадения у самите нас телесен дискомфорт, умората си заслужаваше всичко онова, което видяхме и преживяхме. На мен лично (а пък и на Даниела, де…), Златоград много ми хареса и като едното нищо следващият път може пак да го удостоим с нужното внимание – хич да не е друго, в механата останаха сума гюзлеми и специалитети, които трябваше да опитаме, ама не можахме поради ограничения в стомашния ни капацитет. Както и друг път съм споменавал тая отдавнашна и мъдра притча, та и сега ще я припомня пак, дето един се завайкал и рекъл: “Господи – защо си ми дал две ръце да работя с тях, а пък само един стомах, за да ям с него?”…

На другата заран станахме отново сравнително рано, понеже имахме още неизпълнени точки от предварително набелязаната ни екскурзионна програма. Тъй като вечерта пристигнахме сравнително късно и изобщо нямахме време за разни опознавателни и безцелни разходки из Златоград, тая работа я свършихме на следващия ден. Нашите хазаи отново бяха достатъчно любезни да ни препоръчат посещението на няколко по-интересни и уникални места, с които се слави градчето. Наред с всичко останало от общия му чист и обновен вид, направи ни особено приятно впечатление и напълно реставрираната стара градска част, което буквално представлява един етнографски музей на открито – силно приличащ на нашенския Етър и кв. “Шести участък”, сокаците на Самоводската чаршия във Велико Търново, Ловешкият кв. “Вароша” и разните други подобни местенца, пръснати навред из китната ни Родина, за които просто сега не се сещам, но пък знам и съм сигурен, че съществуват. Разходката покрай старинните къщи и постройки връщат човека с векове назад във времето, от когато датират тези красиви и уникални места – в т.ч, Мелник, Банско и Добринище, разбира се; как можах пък баш тях да пропусна. Жените удариха по едно истинско “са’аве-кайве” от джезве на пясък и останаха много доволни, докато ние с татко се въздържахме, понеже с него не сме кафеджии (да беше греяна ракия, разбирам – ама тая черна отвара, мерси; между другото, въпросната думичка съм я чувал от моя голям приятел Жуката и предполагам, че се отнася нещо за кафе, ама аз лично не ѝ знам значението – нищо чудно и да е измислена, без някакъв определен смисъл).

След още малко разтоварителни разходки из градеца, отново сме на път. Връщането ни за Габрово щеше да стане по различно трасе – през Кърджали, Хасково и Димитровград, вместо отново назад през Смолян и Асеновград. Целта на това наше пътуване беше да обиколим и посетим колкото е възможно повече места, за които до сега бяхме само чували и слушали, но никога не бяхме виждали сами; нито преди на младини, нито пък напоследък, при по-честите ни завръщания в Татковината. Един от първите такива обекти беше Дяволският мост, който се намира на няколко километра от Ардино – току в сърцето на тамошните Родопски възвишения. Само че преди да се подпътим нататък, ние отново направихме едно съвсем кратко отклонение до друго, много известно селище, намиращо се в непосредствена близост – с. Неделино (вече град, както се оказа по-късно – нещо като Шипка, Правец, Банкя и разните други подобни населени места по картата на България; иначе ние си го знаехме от едно време като Узун дере и си беше баш село, макар голямо, хубаво и богато). Впоследствие разбрахме, че надолу също имало удобен път, който да ни отведе даже и по-преко в Ардино, вместо да обикаляме от долната страна през Джебел и Момчилград. Една от атракциите на Неделино е уникалната Християнска църква, построена в съвсем новото време – малко преди да настъпи новият Милениум през 2000. Храмът носи името на Св. Неделя и е издигнат основно с дарения на местните гурбетчии – огромен, бял и красив; величествена гледка. Трогателен е и човешкият синхрон, при който живеят и се трудят неуморно тук, както българското съсловие от населението, така и помашкото. Тези люде са достойни за уважение и почит, за които не съществува нищо друго и по-различно, освен трудът като единствена двигателна сила на техния успех – от най-ранни зори до късните вечерни часове. Районът е известен с производството си на тютюн – това е и основният поминък на местните жители, наред със строителството разбира се; пълно е с майстори на чешми, на параклиси, църкви, къщи и т.н. Не ми стана твърде ясно обаче къде точно из тия пущинаци хората отглеждат своя тютюн, след като цялото землище в околовръст е предимно хълмисто – расте ли тютюнът по баирите или изобщо не вирее там? – трудно ми беше да преценя, но пък след като последният се смята за главен генератор на средства за препитание, значи и в действителност е така…

След като и в Неделино се помотахме малко из чаршията, потеглихме към следващата си спирка – Ардино и Дяволския мост, както вече споменах. Пътят до там не беше много дълъг, но пък изключително тесен и осеян с остри завои – типично балканско шосе, сякаш правено не за превозни средства, ами за диви кози и глигани. Има места, където два Мерцедеса например, не могат да се разминат свободно, без да си остържат взаимно боята по вратите – навремето беше лесно, че колите бяха малки и тесни; предимно Трабант и Запорожец, масово Москвич и тук-таме по някоя и друга Шкодичка - понеже Ладите бяха лукс и предимно се използваха да гният на хората из гаражите, щото те ги изкарваха само в събота и неделя, когато пък трябваше да се натоварят бурканите с компотите и зимнината от село обратно към града. Ама напоследък народът се замогна, опаричи се така да се каже и взе да си купува по-внушителни превозни средства – големи, мощни, модерни. Туй хубаво, обаче пътищата се оказаха неподходящи за тях и въпросният народ отново изпадна в безизходно положение – те затуй взеха да бягат и на Запад де, където шосетата са малко по-широчки от помашките.

И докато си размишлявахме индивидуално, кой наум, кой на глас – мина се още известно време и се намерихме в Ардино. А пък пътят за моста минаваше баш покрай една баничарница, пред която просто няма жив човек (и нормален…), който да не се спре, че да се налапа с горещо тесто като прасе с копривена каша. Ама и помакините са си баш майсторици на тези изделия – няма спор и две мнения по въпроса. Като гледам как изкусно въртят корите над главите си, па ги блъскат подир у тезгяха – ха, че после пак ги развъртят по такъв начин, та чак пръстите им не се видят от майсторлък. Тези техни пръстчета чудеса могат да правят, като ги гледам отстрани как се гърчат – и умрелият ще възкръсне, а и заспалият ще се събуди, стига да попадне в нечии добри ръце; “метафорично”, така да се каже… Изядохме по една мазна баница, което до голяма степен замести обядът – нямахме излишно време за софри, защото тепърва ни очакваха новите срещи с непознатото.

Пътят към Дяволския мост е също толкова дяволски, колкото и моста. Разбит, с много дупки – на места кален и ненасипан; абе, дивашка му работа – с една дума. Но за сметка на това, гледката пък беше внушителна и впечатляваща. Този трисводест мост като че ли беше изваян на един дъх от някой средновековен майстор – формите му бяха правилни до съвършенство, сякаш майсторът му бе учил два поредни семестъра Дескриптивна геометрия при другаря Партенев горе на Интеграла (така наричахме една от сградите на Института, която имаше формата на ей туй ужасно нещо, наречено математически символ “∫” – символът на невзетите изпити, на 8-месечните студентски прекъсвания, многократни и безуспешни явявания по изпити, поправки и дори ликвидации; Боже опази!...).

Самият мост свързва двата бряга на р. Арда, която в горното си течение не е особено пълноводна. Обаче пролетес, когато започнат да се топят снеговете по Родопските върхари, тя става значително по-буйна – особено по време на продължителни проливни дъждове, пък макар и летни. За Дяволския мост се носят предания и легенди, всяка една от които на пръв поглед изглежда достатъчно правдиво. Едно от предположенията е, че навремето е бил строен още през епохата на Римската империя за връзка между Горнотракийската низина с Беломорска Тракия и Егейско море. Дали е тъй, дали не е – Божа работа, дето се вика, ама пък инак звучи правдоподобно. Другата версия, за която уж има и писмени свидетелстващи доказателства е, че строителството му е станало през ранния период на турското робство (около 15 в.) по заръка на тогавашния султан, някой си Селим. Вероятно на това място действително да е имало някакъв такъв римски мост, който той или е възстановил, или пък го е вдигнал на нова сметка – та, това също е малко Божа работа, независимо че сега ни се струва като да е било истина. Едно обаче се знае от всички там и две мнения по въпроса няма: този мост е построен от българския уста Димитър, родом от въпросното Неделино. Казах ви аз, че там се раждат големи майстори – ето, сега този човек и мост вдигнал за чудо и приказ, а не само уста Колю Фичето да ги е можел тези дюлгерски занаяти.

Между другото, не знам дали е случайност или някакво съвпадение, обаче над р. Неделенска, която минава по протежението на гр. Неделино (и околностите му, разбира се…) има точно 12 моста. Едни от тях се намират току в самия град и все още се експлоатират успешно до ден днешен, докато други са се сгушили в разни шубраци из деретата над притоците на реката, но останали неми свидетели още от онова дивашко време, когато са потурчвали местното население. Източниците на информация споделят, че на размери те са с най-различна височина – от около метър-два до внушителните 10-12 м. Такъв един ням свидетел на зверствата и издевателствата над българите по онова време е Турчи мост – възстановено и реставрирано, съоръжението представлява важен исторически паметник за града и е едно от често посещаемите места от такива преминаващи туристи и екскурзианти като нас. Друга легенда пък твърди, че във всеки от въпросните мостове има по един единствен камък, който служи за основа и представлява така да се каже гръбнакът на конструкцията…

През февруари още на далечната 1984 средновековният шедьовър Шейтан кюприя (или Дяволският мост) е обявен за Национален паметник на културата. Странното му име е свързано с много легенди (а още по-странното е, че до този момент аз не бях и чувал дори за съществуването му, което е единствено в мой ущърб и личен пропуск). Една от тези палаври сочи върху кой от камъните на моста има отпечатък от стъпката на самият Сатана. Според втора, някакъв млад майстор (ама това дали е бил уста Димитър, когото вече споменах или пък някой друг? - остава загадка...) се обзаложил със самия дявол, че може да построи мост над стръмния пролом. По силата на облога той се принудил да вгради в него сянката на любимата си, та да стане той увековечен за всичките години, що са били напред. Ако почна да преразказвам всичко чуто по време на посещението ни и прочетено по рекламните диплянки, няма как да пропусна да спомена, че точно на централния свод на Дяволския мост е гравиран самият автентичен печат на цар Соломон (е, аз не го видях, де - ама може би понеже не си носех очилата, та не съм фокусирал добре баш връз изображението). От друго място може да се чуе и даже някои са склонни въодушевено да обясняват, как да се забележи и рогатия образ на Лукавия - като се заснемел моста в определено време на деня и после пък снимката да се завърти наляво или надясно. Предания и легенди, колкото си щеш, ала най-голямата магия на Дяволския мост си остава в красотата на величествената му осанка, извисяваща се над р. Арда вече 5 столетия - няма наводнения, няма прииждащи води, няма събаряне и това си е. Явно едно време хората са строили така, че не само тях да надживее, ами децата им, че и внуците на децата им, биля. Пък сега се радваме на нещо ново за някой и друг месец, след което то потъва в реконструкция и ремонти. Шибана държава, шибана управа – няма управия с тия…

От Дяволския мост трябваше отново да се слезем до Ардино, след което вече хванахме царския път за Кърджали – а по-точно, искахме да видим и праисторическото българско селище Перперикон, което също беше включено в нашата общообразователна двудневна променада. Надявам се, няма да разочаровам твърде много четеца (нито пък ще го оставя изненадан…), ако тук отново си призная, че аз и за тази археологическа находка от древността, за първи път чух в малко по-новите и модерни времена, докато последната е била обект на научни изследвания още от 30-те години на миналия век. Впоследствие вече, през 60-те и 70-те мястото добива по-широка популярност, след като започват по-сериозните му разкопки с чисто историческа цел. Само че мен баш по това време вятър ме е вял на бял кон и от позицията на крехката си, едва 10-годишна възраст по това време, специално тази тема се е падала малко встрани от мераците и научните ми познания (че аз тогаз исках да ставам истински партизанин, ве – досущ кат’ бате Серго; какви археологии, материци и още Перперици са ви патили пък вас на онуй идиотско, сатанинско време?...). Вероятно, за да не сме популяризирали това толкова свещено за всеки българин място, една от причините е и самото му разположение като географска точка – забутано някъде на майната си, покрай селата между Кърджали и Хасково, то с нищо не е привличало вниманието ни, след като пък и поначало нашите туристически обекти са се простирали предимно около нас, в по-централната част на България, вместо да пробиваме надолу по тези затънтени вилаети на страната. Щото пък трябва и това да се признае, че навремето онези отдалечени райони на държавата повече биваха свързвани с апокалиптичните спомени на попадналите в тамошните поделения на родната казарма, вместо да се носят суперлативи за полянки, застлани с райграс и теменужки. Именно в този зловещ пръстен от учебния атлас бяха концентрирани множество такива военни батальони - пъклени със своята суровост и страховитост по разкази на очевидци и пряко засегнати потърпевши, едвам изкарали двете (че дори и трите…) си години войниклък. Въобще, всичко по оста Грудово – Елхово – Харманли, със съответните разклонения към Хасково и Кърджали (включая триъгълникът на смъртта, със своя възможно най-тъп връх при с. Звездец, където пък е отбивал редовната си военна служба моя татко), попадаше някак си в по-непривлекателната половинка на Татковината ни и именно поради тези причини, за нас тя остана малко по-слабо изследвана и проучена. От тук пък идва и липсата на знания и компетентност за скритите красоти, каквито притежава скъпата ни Родина. Та, толкоз по отношение на Перперикон и поради що не бях чувал за него...

Иначе до самия подстъп към каменния град се стига лесно – пътят извежда до крайната точка, който на въпросното място завършва с обширен паркинг. До това време на деня обаче, слънцето се беше покатерило на най-високата си точка и от там жулеше безмилостно по нас, обливайки ни отгоре сякаш с разтопен катран. Намерих една сенчеста пейчица за нашите, защото те нямаше да издържат на тая тежка мараня и предвидливо ни изчакаха долу, докато ние с Даниела се подпътихме ентусиазирано по пътеките и сипеите на разкопките. Действително, че там дейността не секва нито за миг, след като историци и археолози откриват все повече и повече нови лабиринти, сводове на древни постройки и всякакви такива чудесии. Навремето на това място е имало дворец, а изровените църковни останки свидетелстват, че по него време е съществувала и голяма черква, смятана за най-ранната от тази праисторическа ера, която някога е била откривана в района на Родопите. Разкопките на Перперикон до голяма степен приличат на подобните, които в продължение на множество поредни години правеха археолозите на местна почва в местността Градище, току над Габрово – сума средношколски и студентски бригади се изнизаха през тоя не маловажен за града ни обект, но за жалост в днешно време всичко горе тъне в апокалиптично забвение, обрасло до неузнаваемост в храсталаци, папрати и всякакви плевели. С тази разлика, че финансирането на двата обекта явно идва от две различни фунии – и ако едното проучване приключи най-безславно поради липса на кинти, а вероятно и на интерес (Габровското…), то явно че за Перперикон са издействани повече средства и разкопките там ще продължават и занапред.

След известно изкачване по алеята, ние най-после стигнахме и до платото, където се намира цялостният колорит и магия на древния град – изведнъж човек попада в друг свят, сякаш времето там спира да върви. За наша радост горе подухваше ветрец, който охлади нагорещените ни и изнемощели от жега тела. Обиколихме разкопките, направихме си множество снимки за спомен от това уникално място и полека-лека се спуснахме надолу по една различна пътека, с цел да опознаем по-добре района. Между другото, точно там, в подножието на хълма е наченат и строежа на някакъв огромен хотелски комплекс, така че много скоро районът ще бъде огласян от чалга напевите на съвременната ни култура, ще се носят зашеметяващи миризми и ухания на кебапчета и кюфтета, та не е изключено двата свята малко да се посрещнат и изправят един спрямо друг – древният и непорочен от една страна, срещу съвременния, за който вече споменах как звучи и на какво мирише…

След кратка неутрализация и иззяпване на сергиите по паркинга, метнахме се отново на колата и единствената ни спирка до Габрово беше да видим наши много близки в Първомай. С тези хора ние се тачим от години, родствените ни връзки са силни и са се запазили непроменени във времето, които даже и разстоянието не успя да разруши. След друг час и нещо, може би два, и последната отсечка на това наше епично пътешествие беше преодоляна и ние се завърнахме щастливи и доволни на хладно в старославно Габрово. Толкова много красиви неща видяхме, толкова обилна информация попихме и обогатихме знанията си, че сега ще има години наред да си спомняме с умиление за всичко това. Ако е рекъл Господ, догодина пак може да направим едно такова щастливо пътуване до Родината – нека само да сме здрави и да не ни мине случайно някоя черна котка през пътя...

След всичко преживяно и описано до тук, времето ни за отлитане към Австралия съвсем наближи и ние няколко дни по-късно започнахме да стягаме дисагите за завръщането ни обратно към действителността и реалността. До сега всичко това беше само един прекрасен сън наяве, но пред нас стояха ежедневните ни задължения – работа, къщи, домакинство, дечурлига и какво ли не още, които ние по никакъв начин не можехме да загърбим или да си позволим пренебрегването им.

От Габрово тръгнахме няколко дни преди полета на самолета, защото в София също имахме да се видим с някои наши общи дружки и роднинки. Последните мигове преди всяко мое отпътуване от Татковината са свързани с голяма доза носталгия, мъка и съжаление заради множество пропуснати възможности – целта ни уж беше да останем колкото е възможно по-дълго време с нашите, а пък то на края стана така, че ние почти не се видяхме с тях (е, малко образно казано – нали тези срещи с близките ни никога не са достатъчни и те по никакъв начин не могат да заменят дългите и предълги месеци (че и години…), когато сме разделени и принципно далеч едни от други. Но, такава ни била съдбата – какво да се направи: едни се раждат с късмет, други пък с малко повечко и те така, те…

В София вече върнахме колата на нашия човек, която бяхме наели от него преди два месеца и от там насетне се придвижвахме напред-назад по отделните обекти с метрото и най-често пеш. А пък всичко останало аз вече ви го разказах – ако случайно сте му забравили началото, то на това място ще трябва да се върнете малко по-назад, че да си го припомните – просто защото от тази моментна точка на настоящото ми изложение, мислено се пренасяме на летището в Бризбън, където кацнахме благополучно след дългото си отсъствие – най-дългото измежду всички останали напоследък, забелязвам с подчертана охота и задоволство…

На митницата не сме имали никакви проблеми – всичките дисаги, заедно с инвентарът в тях и този път успешно “прескочи трапа” и цедилките на строгите гранични служби (разбирай зорки очи, уши като пеленгатори и носове с остро обоняние, използвайки дори и кучета да душат вместо тях измежду багажите…), като по този начин торбите ни пристигнаха в най-пълния си вид и в съвсем правилната форма баш до входната врата, на която вече ни очакваше Ванеса. Тя уж щеше да ходи на някакъв музикален фестивал, обаче последният се отложил и тя като по някакво чудо си беше в къщи. С влизането ни през прага, веднага започна разопаковането на багажа – куфари, чанти, найлонови пликчета, подаръци, сувенирчета и тем подобна стока; както едра, така и дребна. Единствената повреда, която претърпях и аз лично изживях като дълбока и катастрофална семейна драма, беше една счупена чаша от двете възможни, с оригинален надпис OUZO 12. Добре поне, че втората се бе запазила, та сега имам единични екземпляри от всеки вид мастика: Пещера, Карнобат, а сега и от гръцката. Всичко останало влезе у нас непокътнато и в приличен вид, без никакви сериозни загуби – особено пък и 10-те кила ракия, която кацна на червения континент напълно невредима. За всичко това и за цялостната щастлива развръзка през последните два месеца – слава тебе Боже наш и всите твои небесни светии! Амин... Е, няма да го правя сега на голям въпрос, че пък до ден днешен семенцата ни от лютите чушки на чичо Божко така и не видяха бял свят под синьото небе на Австралия. Къде ги бе напъхала Даниела и чак толкова надеждно скрила от самата себе си, дори самата тя не знае - само снове напред-назад като редосеялка, вдига рамене и вика: “Няма ги, бе писе!” А те до това време трябваше да са посадени и едва ли не да връзват вече, ама нб – не можем да виним и Господа за нашите собствени грешки. Освен ако не поникнат сами из някой джоб на гащи или жилетка и така да се открият за пред света, аз лично друг начин не виждам за тяхното изнамиране – майната им.

Какво става по-нататък в развитието на разказа – след приключване с разпакетирането на инвентара, последваха няколко дълги серии от изпиране на мръсни дрехи, основно почистване с прахосмукачката, бърсане на дебел слой прахоляк и други хигиенизационни мероприятия (въпреки, че малката предварително и предвидливо беше минала отгоре-отгоре, колкото да заличи следите от безчинствата си). Следобеда, по вече добре изграденият ми навик още от България, навлякох пижамите и се зарових в чаршафите. Спах кажи-речи до вечерта и през нощта не мигнах, та будувах като караконджул чак до зори. Веднага от следващия ден насетне обаче, режимът ми се възстанови и сега спя като пън, какъвто винаги съм си бил.

Междувременно се свързах с моите шефове и си определихме делова среща за след няколко дни. Подарих и на двамата по нещо дребно, символично и типично българско, на който жест от моя страна те много се зарадваха. По време на моето отсъствие са се раздвижили други проекти, по които ние имахме известна подготовка и само чакахме зеления семафор за старт. Е, сега светлината вече им е дадена, обаче за мен все още има голяма доза неясноти около всичко това и аз по тези въпроси отношение не вземам. Говори се, че когато клиентът окончателно си заяви поръчката и предплати съответното капаро от 50% върху цялостната стойност на инсталацията, част от този фонд щял да се използва за уравняване на сумите, които фирмата ми дължи под формата на три пълни месечни заплати. Как, кога и дали обаче това ще се случи, на мен не ми е много ясно, защото покрай всичките наши финансови неразбории, които ни налегнаха напоследък, аз пък нещо изгубих вярата и доверието си към тези хора. Дано да не съм прав, но обикновено вътрешните ми чувства не ме подвеждат…

В същото време още по-активно задействах търсенето на друга работа. Една агентка ми се беше обадила още докато бяхме в Габрово, та първо нея алармирах, че вече съм се завърнал в Австралия. Тя пожела да ме види още на следващия ден и с въпросната дама минах едно доста успешно интервю – останах с впечатлението, че се харесахме взаимно (е, поне аз нея, основно като физика и естествено като жена – иначе тя самата може все още да изгаря в съмненията си относно моята кандидатура, но пък аз от своя страна се нагледах на апетитните ѝ цици, заровени някъде дълбоко из пазвата на поразхлабеното ѝ деколтенце; дай Боже всекиму такъв късмет…). Така че сега трепетно очаквам всеки момент да ме повикат и от компанията, чиято посредничка се явява младата мома, които хора пък от своя страна са проявили жив интерес към моите знания и умения, сами предлагайки дори да ме използват за две от техните вакантни места – по тяхно собствено усмотрение и лична преценка, нищо чудно да ми предложат барем едното. Вероятно идната седмица и такава среща ще имам, като още в понеделник пък от друга агенция ме пратиха да се видя с едни хора в непосредствена близост до нас (ако не съвсем на пешеходно, то само на 10-15 минутно велосипедно разстояние от дома). Сигурен съм, че ще стане така, та да се чудя с коя от двете работи да се захващам по-напред, но хайде - да не избързвам за сега с прогнозите си, защото могат да се окажат и съвсем безпочвени.

Така се нижеха ден след ден, дорде не дойде съботата, когато пък ходихме на гости у Валя и Янко. Дарина също беше с нас, защото трябваше да разискваме съвместния план за Новогодишната ни екскурзия до Сидней. На 02 Януари е сватбата на сина ѝ, за чието тържество всички ние най-официално сме поканени да присъстваме. Ще пътуваме с колите нататък и ще спираме по отделните интересни географски точки – после ще посрещнем Новата 2020 в Сидней, а след това ще вземем участие и във венчавката. Принципно от вечерта аз съм запомнил единствено само тези основни стратегически и откъслечни моменти, въпреки че “разискванията” ни продължиха на софрата до 03:30 сутринта, ама подробностите нещо ми се губят поради всеобщото опиянение и най-вече моето лично...

В неделя вече, по някое време се отправихме към един къмпинг на около 50-60 км от нас, където Неничко и Меган бяха отседнали с караваната, която си купиха неотдавна. Ходенето им там беше повече “служебно” и с учебна цел, за да разкрият всички малки тайни, потулени в това чудовищно бунгало на колела. В средата на Октомври те отиват на по-сериозна и дълготрайна почивка, заради което искаха да се запознаят с характера на караваната, как се тегли, маневрира, монтира и разтяга; след това да огледат и използват легла, печки, фурни, хладилници и целия къмпингарски инвентар, с който те са си я снаряжили и обзавели. За вечерта у Янко бях приготвил малко кюфтета, ама част от каймата остана. Нени пък поръча кебапчета и така на огнището пред караваната им имаше мешана скара. При тях останахме през целия следобед, а надвечер вече си направихме един хубав моабет със салати, бири, печиво и т.н. Те бяха пристигнали там още в събота, след дежурството на Меган – къмпингуваха до понеделник, докато ние вечерта в неделя се прибрахме, защото Даниела на другия ден беше на работа. Изкарахме весело и щастливо, макар да беше малко хладничко – сутрин и вечер тук все още е студено, но пък през деня и особено по обед става дори горещо. Така завърши първата седмица след завръщането ни от странство – всички знаят, че последните два месеца съм бил в служебна командировка по Китай и из Европа, с цел организиране и контрол на производствения процес по изработването на инсталацията, върху която работим вече 4 години, а пък краят ѝ изобщо не се и види дори. Това мое, уж служебно пътуване ми дава малко повече престиж пред хората, с които преговарям за евентуална друга работа – лъжа поголовно и на едро като дрът циганин, но в името на прогреса и собствения ми успех, това е оправдано и не го считам за особено голям грях; на същото между другото уча и Ванеса – това е единствената допустима и благородна лъжа, която обикновеният мирянин може да допусне в прегрешенията си. А пък аз, специално в тази посока нямам абсолютно никакви скрупули или морални задръжки – в случая, целта оправдава средствата, както някой си, някога вероятно изобщо не е казвал…

Новата седмица започна при същите условия, както свърши и старата – тя също е към своя край, след като се има предвид че днес е вече събота – 14.09.2019, Кръстовден. Ванеса скита напред-назад, ходи на Университета, вре се из библиотеките и въобще преследва своите цели в живота. Днес отидоха с Марко на водните пързалки, люлки и басейни, а пък довечера са на някакъв рожден ден. Нали ви казвам аз, че рождените им дни са повече от броя на самите нейни приятелки – вероятно някои от тях празнуват по няколко пъти. Даниела пък е по пазар, обаче със строго определен лимит на внасяните в къщи стоки. Такива безогледни купувания на храни в индустриални количества повече в нашия дом няма да има – само по малко, нещо определено и толкоз; прасетата отдавна ги изклаха и вече няма кой да дояжда остатъци и огризки. Утре сутринта ще отидем на черква да запалим по някоя свещ на благодарност за всичко добро, което ни се случи до сега, случва ни се днес, като се надяваме и в бъдеще да е така. След обяд пък ще излизаме – вечерта сме на театър, а преди това трябва да минем покрай Жорко и Наталия да си вземем стоката и да им дадем подаръците от България. Те са ни купили някои продукти от гръцката бакалница, ама още не сме се виждали с тях, че да си отъкмим сметките. В понеделник съм на интервю, което най-вероятно ще прерасне в истинска работа. Позицията е кратковременна, чрез която ще спечеля малко време, докато се завъртят по-сериозно нашите дела (както и средства за ежедневното ни препитание, разбира се). На първо време ще имам едно ходене до някакъв затънтен, но много мащабен минен обект в Папуа и Нова Гвинея, за където ще бъде поръчката на инсталацията. Само че още нищо няма черно на бяло и аз пиша всичко това единствено, защото ужасно много ми се иска да бъде истина, ама кой знае на къде ще се изюдят пак нещата. Човек, един път като изгуби вяра, та дори и истината да му казват, пак си я подлага на съмнение. Както и да е – следващата седмица вече ще бъде преломна и окончателно ще се разбере кой на къде ще поема в тази шантава безизходица...

17.09.2019 – Светите мъченици Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София; голям празник – бъдете всичките честити и със щастие в дълбочина пропити! Когато напред препрочетох това, което бях вече написал онзи ден, срещнах в текста известни малки неточности, които ми се иска сега да доизясня и да допълня празнините. Споменал съм някъде, че с пристигането от летището при нашето завръщане от България, Ванеса ни е чакала на вратата. Ама какви глупости съм писал, бре? – просто няма нищо подобно; вероятно така само сме очаквали и сме се надявали с майка ѝ, ама пък мечтите ни далеч не отговаряха на действителността. Вместо това обаче, още пред къщата виждаме добре затворените ѝ и надеждно заключени врати, признаци на живот вътре въобще не се регистрира, а пък от самата Ванеса хептен няма и помен даже - барем да се навърта тъдява. Е, нищо – ние имаме една връзка допълнителни ключове за портите, скрити уж доволно дълбоко и на много секретно място; мислехме, че с тях поне ще успеем да си влезем у дома. Нищо подобно, бако – бъркам да ги вадя, но тайникът ни се оказва празен, защото нашата разсеяна умница като си забравила вътре нейните собствени ключове, та повлякла и резервните с нея, където е скитала. Моят телефон, естествено до това време бе отдавна вече изгубил енергията си в батерията – остава активен този на Даниела. Сменяме българските карти своевременно с оригиналните и тя (майката, демек…) започва истерично да търси къде се е дянала щерка ѝ. Звъним по хората, звъним у Марко, на Мария и т.н., докато Радмила най-сетне се обади, че двете били нам къде си – без ни най-малките си намерения да се прибират, завалийките. Добре ама Даниела я спеши нещо и наш’та на бърза ръка си дойде да ни отвори с единствените ключове, които имахме в наличност; Марко я докара от някъде, ама така и не разбрахме къде са били с Мария. През това време аз хаотично и безпорядъчно пикая където завърна по двора, защото в противен случай буквално щях да се пръсна, докато Даниелчето търпеливо стиска кълки, за да не се изтърве в гащите - почти до болезненост в стомашната кухина. В тоз върховен момент “блудната” дъщеря се завърна, та ни отвори и ние тутакси нахълтахме в къщи като в квартален хоремаг след почивни дни.

От там нататък горе-долу съм следвал структурата на хронологията – както по събития, така и по съответните дни от седмицата. Онзи ден и семките от лютите чушки на чичо Божко съвсем ненадейно се появиха от някъде – може би Дани с влизането си машинално ги е сложила на мястото им, където в коридора те делят едно общо чекмедже, заедно с други подобни семена за посевни растения и зеленчукови култури. Вчера даже ги разсадих в едни нарочни пластмасови кутийки от сирене, белким тези се хванат по-успешно от другите ни овощни насаждения и принципни представители на ботаниката, пръснати безразборно по двора. За сметка на вече намерените семчици обаче, продължаваме да издирваме едни оранжеви на цвят маратонки на Даниела, които тя смята, че е взела със себе си в България, а пък последните не са се върнали с нас обратно. Нямаме дори и спомен да сме ги разтоварвали някъде – нито в София, най-малко в Габрово пък. На всичкото отгоре, когато ходихме по Сапарева баня и нагоре към Рилските езера, добре че беше Данчето да ѝ даде едни нейни маратонки, че иначе не знам как щеше да върви по урвите и по чукарите с нейните френски сандалки, дето едвам им се крепят каишчиците. Със сетните си сили обущарят бай ти Къци ги подмаза и подлепи токовете им, та вече подметките със сигурност ще издържат успешно барем още няколко сезона, дорде съвсем не се разпаднат на съставните си части. Мисълта ми беше, че специално тези нейни спортни обувки изчезнаха яко дим - сякаш потънаха като пенсия на касите у Кауфланд; аламинут. И никой от нас няма спомен да ги е виждал някъде…

Онзи ден (в неделя) ходихме на черква с Даниела – занесохме олио и брашно, както е правилото според обичая и канона. Следобеда минахме през Наталия и Жорко да си приберем сиренето, а вечерта посетихме един театрален спектакъл, нарочно организиран за нас като етническа група и изнесен пред публика от двама много нашумели напоследък в България, сравнително млади актьори – Асен Блатечки и Калин Врачански. Пиеската беше много весела и жизнерадостна – на края цялата публика горещо аплодира изпълнителите, правихме си снимки за спомен с тях и с това културното мероприятие завърши. По същото време беше и рождения ден на скъпата ни майчица, която навърши 87-те си лазарника и смело подкара следващия – да е жива и здрава, да се радва на лесни и спокойни старини. Амин…