Скъпи и обични родители наши; най-мили бабо и дядо, приятели мои и врагове общи!

12.12.2020 – Така, както гледам колко интензивно ни изтича времето като през разхлабен улук на лакомица, смятам че моето настоящо писмо ще прехвърли дори и оттатък края на годината, който пък настъпва буквално само след някакви си няколко дни (е, почти трите седмици до тогава ще се изнижат за няма и един миг, така че дорде се обърнем и ще сме нагазили вече в градината на Новата година). Заетостта ми напоследък обаче, далеч не позволява да се занимавам с моето най-любимо занимание, отдавна превърнало се вече в страстно хоби – то бяха всякакви ходения напред-назад, премесени със серия служебни ангажименти, последваха ги низ от лични драми, семейни срещи с приятели и какво ли не още, заради които за свободното ми творчество въобще не дойде ред. Сега уж всичко е поутихнало около мен, но това е само някакво временно и вероятно привидно явление – много скоро воденичното колело пак ще ни завърти на пълните си обороти, просто го предчувствам. Затишието, за което споменавам в момента, всъщност е породено от един наш кратък престой само за почивните дни в мотел на Noosa, където се подвизаваме от вчера насам. Понеже времето навън е меко казано противно, предстоящата ни почивка ще премине под формата на тихи домашни игри, свободни занимания със себе си и основно в четене на книги през деня, докато вечерите ще бъдат посветени на кроткото и напоително алкохолно опиянение. Е, тези от нас, дето не обичаме твърде да четем и да си губим времето със сълзливи любовни романчета, ще си попишем пък вместо това на воля, но дори и тук програмата ми на писател ще бъде наситена и изпъстрена с множество странични дейности. Използвам ранните часове на деня, докато Дани още се въргаля из чаршафите, че тя щом стане и около нея започва едно непрекъснато жужене, като в кошер на пчелин – чайници и самовари ще дрънка, кафета ще прави, чаши и чинийки ще вади, но наред с това ще си мърмори под носа и по колко мляко ще си тури в отварата, ще се чуди на глас дали да не си го свари по-силно или по-слабо, че пък колко ли захар да му сипе подир и от коя точно: дали от кафявата, дет’ била страшно здравословна, или от оная бялата, която сеела само сладостна смърт; и т.н. и т.н., до безконечност. После, дорде чака да ѝ изстине течността ще се премести на мивката, за да започне монолога си пред всяка една паничка или виличка, която тя тъй ласкаво ще изпрати към долапа, където им е мястото (след като аз предварително съм ги измил най-акуратно и безропотно, да речем – при това още вечерта и сутринта на ранина). Идва ред и да ми разкаже какво/кого е сънувала или как изобщо не е спала цяла нощ, докато аз примерно съм хъркал кат’ недоклан шопар по Коледа и как тя тъкмо към 05:30 се била унесла в розовия си сън, а пък видите ли - аз съм я разбудил така жестоко и зловещо с моето идиотско ранно ставане, за да освободя напрежението в бъбречния си мехур с традиционното сутрешно изпикаване. Следват дръзките ѝ насрещни планове за деня, дали ще ядем на обяд (и особено къде, ако случайно да – а то е неминуемо “да”, но особено внимание ще отдели и на менюто: да не би то случайно да се намира в дълбок разрез с очакванията и предпочитанията ѝ за вкус, предимно на личностна основа – най-често блюда, удрящи на фосфорно-рибни и морски ухания, които аз от своя страна буквално ненавиждам…) и с какво точно ще се гощаваме пък на софрата вечерта. В така образно и подробно описаната сложна обстановка, аз просто нямам възможност да си подредя мислите, че да ги изложа в писмената им форма - за това гледам да нахвърлям колкото се може повече материал, докато Даниела все още спи и наоколо цари повсеместен мир, оглушителна тишина и неразклатимо спокойствие като зад портите на Свети Петър в небесния му Рай…

Аз обаче имам и други приятни забавления, които да отнемат частица от хаотично реещите се из кратуната ми помисли – тъкмо заредих поредния казан и след още 20 минути чакам процеждането на първата капка ракия. Освен всичките ни провизии, домакински принадлежности и домашни аксесоари, този път подире си мъкнем и един специален агрегат за производство на спирт. Устройството представлява умален модел на истински казан за ракия, само че обемът му вместо 100 л е само 4 л и побира точно една кутия с вино, което все още се продава съвсем свободно из дюкяните (казвам “свободно”, защото с постепенното отнемане на част от свободите ни, не е изключено да ни спрат и алкохола – само трябва нечия коча глава в Парламента да се сети, че най-много коронови вируси се съдържат баш в него и като едното нищо ще го забранят). Поради малкия си капацитет, серпентината се охлажда не с вода, както е при традиционните инсталации, ами се обдухва с въздух от един вграден вентилатор. Цялото нещо прилича на по-голям термос – едно време по морето развличахме едни такива двулитрови китайски термоси, които татко пълнеше с ледено вино и оранжада от “Стария бряст” в Приморско и доставяше стоката с мотора чак долу на Кункъшла, където ни беше палатковия лагер. Спомените ми от тогава са съвсем пресни – с не по-стара от 50-годишна давност, но са все още живи и неизбледнели, сякаш това беше вчера или онзи ден. Мисълта ми беше, че това дестилационно съоръжение има вид на същия такъв термос, само че на дебелина е колкото два. Сипваш виното, включваш в тока и след час от чучурката прокапва първака. След около други два часа на непрекъсната експлоатация, капките вече са се събрали в цял буркан – така от 4 кила вино със средна сила от около 10 алкохолни градуса, излиза едно кило винена ракия със собствена тяга средно 40 конски сили и така количеството ѝ стъпва около 12-15 долара, вместо за същото да платиш $60 по цени на дребно в специализирания магазин за битови алкохолици. Един приятел ме запали онзи ден и аз рекох да пробвам как върви процеса – всъщност, установката е негова и на Интернетния търг такива вървят по $350. Има разбира се и по-големи, 10-литрови и даже още по-обемисти, но те вече изискват течаща вода, маркучи, чешми и други щуротии. А това е чиста работа – слагаш си го пред тебе и докато изгледаш новините по телевизията, аперитивът ти се е наточил, образно казано. Преди време аз бях купил едно намалено вино в разпокъсани и повредени картонени кутии. Тогава взех 12 л полезен обем за някакви си $20 масраф, но такъв дюшеш не винаги се случва. Така тази наша почивка доби и известен стопански характер – вчера например, с пристигането и настаняването ни в мотела, веднага заредих първата доза и до 23:00 бях вече напълнил половин дамаджанка с първокачествена стока. Сега използвам времето преди да сме хукнали по дюкяните да направя още една варка, за да се усвоява по-плътно времето. Едва когато изцедя цялото количество спирт, ще направя и една окончателна преварка на течността, за да се изчисти от вредните съставки, миризми и подобни кисели жилки, които дава виното. Специално за неутрализиране на киселажа, аз предварително ръсвам няколко щипки сода в разтвора – за сега този прост метод се оказва успешен. Първото количество от 0.700 л изтича с мощност около 60-70 градуса, но много бързо след това силата му интензивно спада и вторият буркан вече служи повече за разредител на първия. Там, по онзи винарски край, където живее Крумчо има много изби и лозя – той е известен именно с винопроизводството си. Хората продават наливно вино в бидони по $3.50-$4 килото, което е много силно. Такова вече сварено в дестилатора ще даде доста силен тласък на моя ракиджийски бизнес, но предварителните инвестиции са малко стряскащи, което за сега ме възпира от подобни мераци. Аз за 5 л спирт, който ми вари един човек на професионално ниво давам $100 – иначе, ако го купувам поотделно на кило, онзи дере от клиентите си по $25. Е, то пак е точно наполовина по-евтино от хоремашкото, ама ние нали искаме да ни излезе и наполовина от половината - а пък ако може и в четвъртинката да се вместим, тогава вече най-добре ще бъде. Независимо от всичко, един такъв бидон от 20-25 л ще пусне най-малко 5 кила превъзходна ракия – башка дето винената била и толкова полезна за организма, както така съм чувал от хората; само дето не ми се занимава обаче и хич не ми се слугува на тропулака, но ей така, от интерес и за чесане на крастата бива да опитам.

Иначе през дните от миналите седмици бях плътно зает с моите служебни проекти – уж все сме заети, а пък пари няма и финансови постъпления за сега не идват от никъде; да видим до кога ще издържим да я караме така. Аз, паралелно с всичко пак започнах да изпращам молби за работа, но и в тази посока не мога да се похваля с особен успех. Ама пък иначе работата ми върви добре и шефовете са много доволни от показаните резултати – само дето не могат да намерят някой, който да плати за нашия къртовски труд и уникални специализирани разработки. В средата на Януари, моят пряк ръководител най-после заминава за Папуа и Нова Гвинея, където ще пусне в окончателна експлоатация една стандартна инсталация. Първо с пристигането си там, една седмица ще остане в карантина; след това има работа за 4 седмици, а пък като се завърне в Австралия нашите санитарни власти ще го запрат за други две седмици под формата на изолация. Всичките мероприятия са все във връзка с вирусната пандемия, която ни заля и попари, та еба мамата на целия свят. Онзи ден казаха, че удължават ограничителните мерки до края на Март – т.е., до тогава нито някой ще напуска свободно държавата, нито пък някой ще я посещава в същия ред на мисли (онези, които вече са я напуснали, а пък не са съумели да се завърнат в установения срок, остават си там, където са до второ нареждане – всъщност, то не само второто, ами третото и четвъртото вече минаха; до следващото, значи). Направо не ми се мисли и какви непосилни условия ще поставят към тези, които решат да ходят по света (ей такива като нас, например). Аз определено съм противник на всякакви възможни, непроверени и недоказани във времето експериментални течности (т.нар., “ваксини”), след като изобщо не им вярвам и има толкова много мръсотия, която се крие дълбоко зад тях. Катастрофалните и апокалиптични картини, които се чертаят пред нас в най-близко бъдеще далеч не са за подценяване и ако ние, по-възрастните по някакъв начин се отървем или избегнем ваксинацията, то за младите такъв шанс няма да има – просто ще ги изтребят като хлебарки. Само да рекат ония отгоре, че ако нямаш въпросната ваксина и не можеш да започнеш работа (както едно време в България се провеждаха пробите за Васерман, чрез която мен тогава ме заразиха с жълтеницата…) и всички ще бъдат принудени да си бият инжекцията. Та нали точно по същия коварен и подъл начин постъпиха и с моята Даниела – ако не беше приела стандартната противогрипна ваксина, тя от 01 Май тази година трябваше да е вече пенсионерка; казаха ѝ директно в очите да напусне работа, ако откаже инжекцията. Никакви лъжи и шикалкавения не ѝ помогнаха, защото тя принципно им беше казала, че страда от алергия и непоносимост специално към ваксините – с алергията си обаче, оставаше в къщи без право на работа където и да е било другаде (конкретно за болнично заведение тук става въпрос – иначе, като продавачка в “Плод и зеленчук” все още няма никакви проблеми; е, поне за сега, де). Само че съществуващите до сега серуми вероятно са били по-безвредни и безобидни – щото пък тези, които ни готвят в лабораториите до момента нямат подобен аналог. Отново всичко ще бъде на случайния принцип по оцеляването в природата – по-силните ще се закрепят и ще си изградят имунитет, по-слабите ще се претопят и ще заминат в небитието; Божа работа – безсилни сме да се преборим и да сторим каквото и да е било за нашето собствено спасение или оцеляване. Ако Господ е решил да ни запази – добре; ако ли пък не – тогава вече не знам, нека бъде волята му…

Миналата седмица, в събота вечерта ходихме у Дарина. Ама първо се събрахме заедно с другите ни приятели да вечеряме на едни павилиони, а пък после си довършихме мероприятието у тях. На другия ден уж всички щяхме да ходим на някакъв джаз-фестивал в един парк на открито, обаче времето беше толкова задушно и горещо, че ние за обяд направо се изтърсихме в кръчмата при нашия македонец и там на ледени бири, овиячи и плескавици изкарахме чак до следобеда – прибрахме се едва привечер по хладното.

Това вино изглежда дойде малко по-слабовато от другата партида, защото с голям зор напълних един буркан с ракия, чиито градуси започнаха доста стремглаво да падат. След малко ще излизаме – освен по традиционните дюкяни за употребявани стоки, ще минем и през магазина за алкохол. Ще купим още една кутия с вино, която ще сваря довечера, а утре вече ще направя общата преварка на цялостната и окончателна продукция. Навън вали дъжд - мрачно, влажно и неприветливо. Само ми е да си сипя един бокал с червено вино, че да метна и едно парче сланина връз жарта под казана, пък да видиш тогаз как се вари ракия посред зима на снега – гол, по потник и по едни джапанки на бос крак. Добре, ама тукашните климатични условия са значително по-различни от нормалните – липсва студа, липсват снега и леда; липсва огъня и всичката тая селско-казанджийска романтика от едно време; ами цивилизация, бако – какво друго да я правиш, освен да ѝ ййбеш макята противна, па да я караш как си знаеш…

23.12.2020 – Включвам се набързо с поредния си обзорен бюлетин - около седмица и половина по-късно и вече от домашното студио в Gold Coast. Обикновено по това време на годината правя общоградивна равносметка и една малко по-обширна ретроспекция на миналите месеци и на буквално изтичащите ѝ вече последни дни, само че за разлика от друг път, сега просто нямам какво да кажа, нито с какво да се похваля или с което да запомня тая 20-та годишна поредност на най-новото ни хилядолетие. Единственото, за което всички целокупно трябва да бъдем благодарни е, че Господ запази нас самите и близките ни живи и здрави, децата се радват на успехите си, а пък ние на техните и т.н. Оставаме с надеждите, че уж следващата Нова 2021 ще бъде по-продуктивна и благоприятна, ама де да видим – прогнозите още от сега вещаят мрачно, че новата година може да бъде още по-лоша и от старата дори; ама ще чакаме, ще видим – нека да не бързаме да я съдим от сега…

Докато бяхме на почивката преди десетина дни, аз успях да си сваря всичката ракия, заедно с последната официална преварка на цялото съдържание в дамаджанката. Отначало шурна толкова силна, че спиртомерът не можеше да отрази градусите ѝ чак, ама подир отслабна и в крайна сметка излезе около 5-6 литра 40-градусова пърцуца. Хвърлих в съда няколко сушени сливки, колкото да ѝ ожълтят цвета, защото аз безцветна ракия не пия – направо я отказвам, когато е такава безлична и безцветна като изворна вода. Имам и една есенция, купувана преди сума години от циганките на пазара в Габрово, която е с аромат на мускат – капнах и от нея няколко капки и занапред ще се мъча да се давя с тая мускатова отвара, вместо с класическата сливова ракия, каквато произвеждах толкова успешно до съвсем скоро. Виното обаче предава един особен дъх на дестилирания продукт (дори и след преварката), който се надявам малко да потисна с тази есенция.

От Noosa се върнахме в понеделник вечерта – още от вторник насетне моята служебна работа отново набра сила и скорост. Имаше да се довършват едни започнати модели, които компромисно реших да направя за моите хора до края на годината. След това временно преустановявам дейността си с тях, докато онези ми изплатят дължимите суми и отивам в строителството (пак се събраха близо 25 хилядарки – кога ще си ги получа и особено пък, дали? – един Господ знае само): трябва да довърша облицовката на дувара с камъни, плочи има да се леят, плочки да се лепят, покриви да се покриват; абе, страхотии! В същото време обаче едни агенти ме гласят за друга работа, по договор, която се очаква да продължи най-малко 6 месеца. Даже след малко отивам на интервю заради едната, защото другата ми среща е насрочена чак за 06 Януари, но аз повече предпочитам тази. Ако днес ме харесат, ще започна при тези хора веднага след Коледа – още в понеделник дето се вика, че и те били нещо на зор, така както чувам.

Миналият петък ходихме на Новогодишно тържество в ресторанта на нашата позната, обаче бяхме се събрали едва шепа хора и мероприятието ни завърши вяло и безапелационно – далеч не както друг път, чак на сутринта и с последици от махмурлук през целия ден, та до вечерта. За събота очаквахме да дойдат Нени и Меган с бебето, обаче нашият нещо си повредил стомаха, та не беше твърде в състояние за гости. Отложихме срещата за неделя, когато пък много рано сутринта с него трябваше да ходим за риба. Наложи се аз да замина сам, защото на него продължаваше да не му е съвсем добре. До обяд се върнах само с 2-3 парчета в коша – колкото на Даниела да ѝ мине мерака за прясна и току-що наловена рибка. Денят не беше много подходящ за дълбоководен риболов, защото само до онзи ден от небето се изливаха тонове с вода под формата на проливни дъждове, реките придойдоха, направиха доста поразии на хората, но същевременно с това размътиха и водата в океана, разредиха му солеността по крайбрежието и нашите риби, дето трябваше да ги ловим с килограми бяха заминали още по-навътре, където средата им на живот е благоприятна за момента. Бяхме се събрали една силна българска група от 8 души, но уловът ни беше слаб – предимно разни дребни маломерни единици, които трябваше да хвърлим обратно в морето за доизхранване. Аз единствен извадих големият и невероятен късмет да закача една по-дълга риба, която стана хит на риболовния ни, иначе доста ялов ден, защото след нея вече настъпи пълното затишие и ако не броим няколкото по-хилави екземпляри, които едвам покриха нормативите за разрешен улов, щяхме да си останем само с разходката у лодката. Мнозина наши другари се завърнаха по домовете си с празни ръце, но пък масрафите от по $150 на глава си останаха да ни тежат на съвестта и дълго ще ни държат влага като резултат от неуспеха (а моите две риби ми стъпиха точно $200, след като предварително бях дал и $50 като депозит за Неничко, пък той калпазанинът така и не дойде поради внезапното си одрискване; този риболовен излет беше наречен като Коледния му подарък, ама за съжаление малко се провали и той остана само с разликата от цената на удоволствието, вместо да го изпита цялостно – както и да е). По някое време следобеда младите дойдоха и се събрахме на моабет оттатък при Ванеса. Това стана наложително и поради друга причина – у нас изглежда, че климатичната инсталация нещо даде фира и от онзи ден насам вече духалките ѝ не бълват студено, а напоследък времето е адски горещо. Някъде падат опустошителни дъждове и градушки, но при нас е по-кротко. Само че е доста задушно и някак си лепкаво – нещо напълно нормално за тропиците. И за да си нямаме хър-мър с Неничко, че на него му е все горещо и едвам диша в топлото, решихме да преместим форума при Ванеса – нали неотдавна там с Цецо монтирахме чисто нов климатик.

С началото на новата седмица съвместната ни дейност с шефа продължи – срещи, работа и т.н. Даже за понеделник сутринта имах насрочен час за интервю в 08:30, като правех сметка веднага след това да се видим и с боса. Добре ама аз тъкмо тръгнах към Бризбън и агентката ми се обади да не продължавам повече в тази посока, защото човекът, с когото трябваше да се видя имал някакво извънредно възпрепятствие и така отложихме срещата за днес. Своевременно пък се обадих на моя началник, та барем с него се видяхме, за да довършим започнатото. Утре също ще се срещнем, най-вероятно за последно – ако поставя началото на тази нова работа, дейността ми с него ще замре за известно време, докато пък те от своя страна намерят пари, че да почнат отново да ми плащат като на бял човек. Всеки момент се чака депозита за една машина, която подготвяме от няколко месеца насам за наш потенциален клиент, ама аз понеже повече нямам вяра на празни приказки и голи обещания, та ще се хвана като удавника за сламката с цел да се измъкна от финансовото блато, в което ми потънаха напоследък краката – не само до глезените и до коленете, ами направо затънах до чатала. Ако нещата се променят и настъпят по-благоприятни за бизнеса времена, аз по всяко време мога да напусна и да се върна при моите хора – но, хайде по-полекичка сега; да не се изтирваме кат’ куцо пиле на лайно, че бактън от провали и неосъществени планове вече…

След днешното интервю, което ще се проведе на територията на Бризбънския аеродрум (просто там се намира компанията), от там политам пък в западна посока, към моите виетнамски касапи, от които трябва да купя мръвка за празниците. Навръх Коледа по стара и установена вече традиция, вечерта ще се събираме у Люси и Иван, на което сборище се очакват около 50 души гости. Поръчаха ми да направя една доза от моите прословути кюфтета, та ще ходя нататък да им подсигуря заготовката. Ще взема някое и друго килца за нас, колкото да се намира из хладилника – да не би случайно да умрем от глад и системно недояждане. След това се прибирам в къщи, но това вече ще е чак в по-късните часове на следобеда. За утре също имам малко служебна работа, която не е изключено да довършвам и на Коледния ден. След някой и друг ден Даниела излиза в годишен отпуск, а дните непосредствено преди настъпването на Новата година ще ги изкараме на Maleni – тихо и много живописно, балканско селце в покрайнините на Бризбън, намиращо се обаче откъм другата му страна, по посоката на Sunshine Coast. Там тя е запазила една малка виличка за 2-3 вечери, но понеже Ванеса пак няма да дойде с нас, та вместо нея ще ни гостуват Ваня и Бранко. С тях ще изкараме до 30 Декември, когато се прибираме обратно в къщи, за да се подготвим пък за партито у Янкови, където ще изпратим старата и ще посрещнем изгрева на Новата 2021 година. Всичко изброено до тук обаче са само едни предварителни планове и добри пожелания – нека първо да видим какви изненади ще ни сервира всъщност и действителността...

Вероятно тези мои прочувствени редове ще бъдат и последните за настоящата и отиваща си вече с бързи стъпки календарна година. Чрез тях, макар и задочно искам да ви пожелая светли дни и празници, много здраве и спокойствие, а дълголетието ще дойде от само себе си, при точното спазване на предните условия и благопожеланията ми. Мислех, че на почивката по време на селския ни туризъм ще мога да продължа своя нескончаем дневник, но е твърде вероятно аз от там сутрин да пътувам до летището за работа, а вечер само да се прибирам за едното спане. Освен това на тази вила ще имаме и гости, така че съвсем няма да останат спокойни мигове на усамотение, когато аз най-добре излагам съкровените си мисли. Всичко останало ще следва от тук нататък – за сега избърсвам перото от мастилото, прибирам му мастилницата, свивам папируса на масур и зачаквам настъпването на уж по-добрите времена…

24.12.2020 – Извънредните обстоятелства и новини от вчера, с много бляскавите си оттенъци наложиха това мое още по-извънредно включване днес, независимо че вече бях празнично забърсал мастилото от гъшето перо – сега на нова сметка вадя въображаемата мастилница и я пълня само средата, за да предам пък и последният си информационен бюлетин за годината (освен ако не настъпят някакви други катаклизми, за които не предполагаме все още, че могат да се случат). Вчерашното ми интервю за работа протече в съвсем различен дух от моите досегашни, подобни срещи с потенциални работодатели – по смисъла на това, че хората насреща ми искаха действително да им помогна със знанията и опита си, предоставяйки ми този изключителен шанс и възможност за изява, вместо да седя пред някой шибан, видиотен вече от дългосрочна служба темерут, който половин час да обяснява насреща ми, че тяхното производство е най-уникалното от всички подобни по-уникални в света и непрекъснато да изразява съмненията си: дали видите ли, ще съумея да се справям с поставените от тях текущи задачи. След задължителните уговорки и общи приказки, дадоха ми и едно съвсем просто упражнение на компютъра, колкото да разберат как и доколко умея да боравя с чертожната програма, на която аз работя вече близо десетина години (е, около 6-7, ако трябва да сме точни). Практическото задание аз извърших с лекота, наред с което направих няколко актуални коментара в хода на процеса, от което на хората им стана ясно, че пред тях стои мислещо и можещо същество, а не само един прост човеко(не)подобен робот, който може единствено да натиска копчетата, при пълно отсъствие на собствена мозъчна дейност и вроден интелект. Разделихме с уговорката, че те ще ми се обадят незабавно за решението си (дори още следобеда на същия ден…) и че най-вероятно ще започна работа веднага след Нова година, вместо след Коледа, както си мислех аз. А това пък беше хептен добре дошло за мен, за да си изкарам и почивката по-рахат.

След приключване на официалната част, разделихме се с надежди и аз поех обратно към колата, където я бях спрял под едно дърво на сянка. Изух си демонстративно на паркинга дългите официални гащи и нахлузих шортите, махнах трандафорите с миризливите чорапи (които поради непосилната жега бяха вече мокри от пот…) и охотно скочих в джапанките, а ризката свих най-чинно на руло (и тя овлъгнала от напрежение и прекалени емоции, като на млада булка междукрачието в очакване на първата си брачна нощ…) и вместо нея метнах камизолката връз гърба си, колкото да не ми се тресат циците из дупките по пътя, докато карам каруцата. От там немедлено се отправих към касапницата на моите хора (виетнамските месари), за да купя необходимите количества мръви. Човекът ми даде 10 кила свински изрезки, хвърли една шепа сланина бонус от него, а пък аз го помолих и да ми го смели това цялото количество. На немската месомелачка нещо взеха да ѝ се изхабяват ножовете, та гледам да я ползвам по-нарядко и определено за производството на по-малки количества кайма – нея вече я вадя само в свят ден, чак след вечерната молитва (за да дразня пък и съседа с пронизващия ѝ вой). Като затръгваме подир някой и друг месец към България, ще взема ножовете и решетките с мен, че Огнян да пусне и на тях по една тънка стружка на шлайфмашината. Той така ми заточи другите на ръчната машинка и от тогаз все тъй нови-новинички си стоят, понеже аз отдавна не ги ползвам вече, след като в експлоатация влезе електрическата – почти непосредствено със завръщането ни преди няколко години от България (мисля, че на зимната ни одисея стана покупката ѝ от немския магазин в Габрово – скъп подарък от вас). От касапина взех и един голям свински врат за пържоли – какви ще са тез свине с вратове по 2 кила и 700 грама отгоре не ми е твърде ясно; амчи те трябва да са колкото бикове или бизони големи, бре! Но нищо, де – важното е, че месцето им е крехко, вкусно и сочно. На изпроводяк помолих месаря за още малко сланина, че добрякът ми хариза няколко по-тлъсти и дебели парчета. Една част от тях ще смелим по-нататък за допълнително овкусяване и обмазняване на по-постните кайми, но с другата част Даниела направи един неин деликатес, рецептата на който знае още от една тогавашна лекарка в Пирогов. Тя налагала така сланина с разни мерудии, подправки и много чесън, след което парчетата се свиват на рула. Всичкото се сварява в сок от кисело зеле и стои в камерата на хладилника. После става такова разкошно мезе, че ти иде само сланина и хляб да жулиш – особено пък, след като вече е доказано дето последната била много полезна и в нея нямало ни грам лош холестерол; само хубавият оставал вътре, докато лошият се изпърдявал по време на голямата понужда. Приключих в месарницата със сметка от $110 и тръгнах към дома. Половината масраф е със служебни средства, защото на орташки начала купих месо за Коледните кюфтета, а пък останалото си е за наша вътрешна употреба в семейството.

Прибрах се и не след дълго Даниела си дойде от работа. Само че малко преди това, агентката вече ми се беше обадила с добрата си вест, че онези са ме харесали, одобрявайки точно моята кандидатура и че започвам работа при тях от 04 Януари с една много солидна почасова тарифна ставка, в рамките на годишна министерска заплата (е, ако не чак толкоз, то поне ще вземам барем колкото на министъра, че секретарка му). Точните цифри все още не са спазарени, за това ще ги коментирам едва когато започна същинската си дейност. Тази развръзка на 180 градуса наложи написването на една екстрена дописка под формата на официален отказ, чрез който да отхвърля другите две оферти за подобни позиции. Във всички случаи взех по-доброто решение, защото в тази компания ще продължа да усъвършенствам придобитите си и вече утвърдени във времето знания, докато при онези две трябваше да уча нещо на нова сметка или да си припомням разни стари и отдавна изоставени практики и привички. Новата ми работа ще изисква сключването на две застрахователни полици, едната от които е професионална, а другата за някаква злополука – стандартни изисквания, но с негативен резултат от около $2500 съвсем излишен годишен масраф, ама срещу ръжена нали не може да се рита; и ние принципно правим каквото ни кажат, пък подир си знаем нашата. В случай, че нещо много се обърка откъм техническата страна на въпроса и докажат, че виновникът за проблема е бил в моите компетенции и самият нося отговорност по този параграф, то за нанесените им от мен щети клиентите могат да ме съдят на стойност до 5 милиона долара, които средства ще покрие едната от застраховките. По силата на втората пък, ако нещо се случи с мен по времето на изпълнение на служебния дълг, компенсацията е в размер на 10 милиона долара (в случай, че се убода на пергела примерно, или без да искам в залисията си глътна гумата, вместо салама от сандвича; ако задремя на бюрото и падна от стола на дюшемето). Ей на, такива неща…

Аз днес също имам среща с моя човек, само че той напред замина на някакви медицински прегледи и изследвания, които са предварително необходими заради заминаването му в Папуа и Нова Гвинея – уж на 16 Януари трябва да е вече отпътувал. Чакам го да ми се обади всеки момент, веднага след като си свърши работата при доктора. Не знам дали споменах някъде до тук, но когато пристигне на място, той ще остане 2 седмици под карантина, след което има работа за други 4 седмици, докато пусне инсталацията и обучи хората от съответния персонал как да боравят с нея. Връщайки се обратно в Австралия, завалията ще остане запрян у тях в продължение на още 2 седмици и чак тогава вече ще се влее в редиците на обществото – и то ако няма някакви оплаквания и странични явления, предразполагащи към заразяване с вируса, да не дава Господ подобна участ. Така нашата работна програма ще се изнесе далеч в посоката около началото или по-скоро средата на Април (с всички възможни размотавания и удължавания, ако не дори и на по-късен етап), което пък от своя страна на мен ще ми подсигури един кух коридор от вакуум, който да запълня с новата си работа. Е, и ако това сега не са чисто Божии дела, тогава какви и чии други да са?...

Като се върна, следобеда ще меля подправки и ще се разправям със седемте кила кайма, която купих за утрешната ни вечеринка. Трябва да нарежа и 7 глави лук, защото такива са ми пропорциите – утре ще забъркам сместа, че до вечерта да втаса. А това вече воистину е всичко – останалото ви го казах; обичам ви безумно и безусловно, с цялото си тяло и всичките му сетива. На многая лета, милички на мама – АМИН!…

08.01.2021 – Ето, че отново съм с вас – скъпи и обични родители наши, защото се обичаме! Живи и здрави ни бъдете през цялата Нова година, за да можем пък да посрещнем и още по-новата, че и всяка следваща подире ѝ – нали така! Много динамичните събития през последните дни на отишлата си вече 20-та, както и през най-първите на току настъпилата 2021-ва осуетиха всички мои най-благочестиви намерения да ви поддържам огнището горещо – т.е., системно да ви подхранвам с най-прясната и актуална информация от тази част на света. Бях се заканил дори дните ми да преминат предимно на голата и груба писалищна маса, обаче се случи така, че те пак минаха на масата, само че не на гола, ами застлана с празнични покривки, отрупана с най-вкусни блюда и натежала от сребърни прибори и фин, китайски порцелан. И за да бъде разказът ми по-пълен и изчерпателен, сега трябва да се върна чак лани, когато приключих с писателската си дейност за годината и се отдадох на разгул и пиянство – досущ както е според Библията и строгите ѝ църковни канони.

Срещата ми с боса мина добре (вече бивш; или поне само за сега и надявам се на за прекалено дълго…). Набелязахме план на действие за близките няколко седмици и месеци; имаше още нещо дребно да се отрази в модела на инсталацията, преди те да започнат да я рекламират наляво и надясно по света и у нас – поех ангажимент да го свърша през празниците, както и стана разбира се. Него ден се прибрах следобеда и повече не съм излизал. Почнах да се занимавам с подготовката на каймата – луци рязах, мерудии стривах, месих, въргалях я до степен на съвършенство. Вечерта се събрахме с Ванеса у нас, че нали беше и Бъдни вечер тогава – постни сармички, гол бобец, сухи чушчици, салатки; прикъдихме двете колиби и поминахме точно както е Богу угодно и съгласно отколешните притчи Господни.

На другия ден вече дойде същинската Коледа – Рождеството ни Христово, демек. Аз през деня имах малко писалищна работа, драснах някой и друг ред под формата на поздравления за празника, докато през това цялото време Даниелчето точи баници и меси млинове, та крак не подгъна, сиромашката. Вечерта натоварихме колата до пръсване на багажника по шевовете си и поехме към Бризбън – съборът на всите местни светии се състоя около басейна в двора на Иван и Люси. Понеже ние на по-следващия ден трябваше да заминем на почивка, която Дани беше резервирала предварително и доста отдавна, та вместо да се връщаме до нас за дисагите и пак да се размотаваме по пътищата, ние повлякохме и всичката необходима за екскурзията ни покъщнина със себе си – преспахме у Иванови две нощи и на 27-ми вече се отправихме по нашите планински пътеки.

Коледното ни тържество мина на много голяма висота, а пък с кюфтенцата направо обрах овациите на публиката, която богато ме обкичи с лаврови венци и клонки от маслинови дървета. Такова превъзходство скоро не бях правил, а пък и надали скоро щях да го повторя (споделям това с огромна доза горчива ирония и дълбока самокритика, защото пък Новогодишните ми произведения се превърнаха в пълен и тотален провал, до степен на “изложение” – хем от същата кайма, прясно месо смляно на деня и всички възможни пропорции на рецептата, спазени до педантизъм; както и да е – никой не е застрахован срещу падения, но пък иначе величието много ми се нрави и услажда). Призори приключихме с моабета, спахме набързо и малко преди обяд на следващия ден пак се подредихме на софрата – кой където си е седял, даже стриктно застанал пред същата чаша, макар и малко недопита от вечерта поради внезапно настъпилата среднощна телесна немощ и премала. По стара традиция Коледната нощ премина в тържествен следколеден обяд, че и следобед – отново чак до вечерта. През деня при нас дойде и Ванеса, та с нея изкарахме до по-късно. После тя се прибра назад към дома, а ние помогнахме малко на домакините да разтребят кочината след хуните. Както вече споменах някъде по-изотгоре, ние преспахме още една вечер при “хазаите” и на следващата заран на ранина поехме по нашия маршрут.

Този път крайната ни цел беше малко по-близка като разстояние и ние разширихме екскурзията и пътуването си с някои странични обходи – разходки, дюкяни, предновогодишен пазар буквално в последния момент и все разни такива, без конкретна цел размотавания от подобно естество. Някъде в ранния следобед пристигнахме в къщата, която бяхме наели за няколко дни. Вечерта очакваме при нас да дойдат Ваня и Бранко, та с тяхната компания изкарахме по-весело. Готвихме, угаждахме се на душите, ходихме по разходки и водопади и т.н. Те след два дни си тръгнаха, но пък на тяхно място дойдоха едни други наши общи приятели, които останаха само за деня. С тях вече направихме една малко по-продължителна и изморителна пешеходна екскурзия до друг, много красив водопад, където ние не бяхме ходили. Всъщност, преди години стигнахме само до някъде, но обратната пътека за връщане беше затворена поради скални свлачища и ние тогава се върнахме по същия път. Сега обаче горските и планински служби бяха отцепили опасния район и пътеката отново е станала проходима, по която всъщност ние минахме наопаки. Избъхтихме 2-3 часа време по стръмните урви, ама и жегата си я биваше него ден – уж не беше слънчево, но времето бе влажно и топло, та сума пот загубихме из драките. После със същите приятели направихме една ранна вечеринка и те малко по-късно се прибраха в къщи, а ние останахме за последната си нощ във вилата. Още вечерта заваля дъжд, та малко поразхлади нажежената от предишните дни обстановка – на другата сутрин станахме в мъгла, мокреж и мочурляк, сякаш бяхме на почивка през късния Октомври или ранния Ноември на Юндола или някъде по Петроханския проход. Това като дата беше на 30-ти Декември, ама за денят от седмицата вече не си спомням – нали по това време всичките са все неделни...

На връщане към дома се отбихме през гръцкия гастроном в Бризбън, за да дозаредим със стоки от всякаква необходимост: първата бе сиренето, без което не сядаме на софрата; после идва ред на маслините като втора “необходимост” за постните ми дни, кори за баница, хайвер и всякакви други джунджурии от бакалската номенклатура. А пък като споменах за хайвера, че да ви се оплача – за посещението на Неничко и Меган специално бях приготвил една обемиста доза от въпросното мазило. А пък те моля ви се, да не го харесат – така се разфорсирах и ми стана обидно! Не било нищо общо с хайвера на баба им Веска, който те там са яли почти денонощно и с всяка възможна манджа на софрата. Е, то вярно, че моят бъркоч беше малко сбъркан и разбит едва ли не малко насила, ама пък чак толкова не беше лош, клетият. Удряше малко повечко на грис, вместо на риба, ама след като преобладаваше лукът и лимона в пространството, та минаваше за добър, все пак. Аз обаче си го харесвах и го изядох до троха – трябва да беше набъбнал близо до кило материал, защото коджа грис потъна из вътре, башка олиото и лука. Отначало винаги ми стои малко воднист и непрекъснато добавям от гриса. И не ще да се сгъсти и не ще - тогава вече сипвам и от сухото вещество, без даже да го варя, защото пък нямам нужното търпение да го бъркам непрекъснато, че да не загори в тенджерата на котлона. На края се получава една неопределена смес, с вид подобна на туткал, само дето на цвят е бяла (и с подобна миризма, отбелязвам – нали туткалът го правят от костите на риба и животински кокали). Добре, ама моите младежи като си обявиха бойкота, упражнявайки такъв сериозен отпор срещу кулинарното ми произведение, та аз впоследствие си го усвоих съвсем самостоятелно и с подчертана сладост. Виж, в майонезките съм вече цар, просто ненадминат – обаче хайверите нещо не се отдават на сръчните ми умения и изобщо не се получават като сполучлив завършек на моите отчаяни опити за пълен, повсеместен и безусловен успех.

След бакалията на гърците (изглежда това е някаква тяхна дума, защото и дюкянът им така се казва - “Bakaliko”), отпрашихме към виетнамската месарница. От там взех 5-6 кила месо, което в къщи смлях на кайма. Обаче, както вече се оплаках – Новогодишните ми кюфтета не бяха даже и близко до качеството на Коледните; причини – неизвестни, остават като загадка. Навръх 31-ви аз се занимавах с малко служебна дейност, която приключих успешно и ударих чертата под уравнението. Дължат ми чемерите барем за два Голф-а на старо кинти, ама ще ми ги изплатят ли, кога и изобщо дали? – няма кой да каже за сега. Даниела опече една баница с праз, аз грабнах тавата с кюфтетата и вечерта отидохме да изпращаме старата година и да посрещаме Новата у Янкови. Там моабетите са винаги бурни и страстни, нестихващи до изкукуригването на първите петли, ама имат и адета да продължават веднага със сутрешното запяване на врабците по улуците отвън. Тази година не беше по-различна от предшестващите – вечеринката премина от соаре в матине току на следващата утрин – Васильовден: честито на всички именици - баба Веска и внучка ѝ Ванеска, за които се сещам баш сега в аванс, на малко по-предна линия. Ние вечерта отидохме с колата на едни приятели, а пък на другия ден Неси дойде да ни прибере. Привечер само се изкъпахме и се гътнахме в кревата. Така влязохме в Новата 2021 година: ще бъде ли по-добра от старата, няма ли – сал’ един Господ знае...

Почивните дни след стихване на Новогодишните празници преминаха вяло и тихо, в домашна обстановка, при пълна изолация и в подсъдно губене на време. На мен ми беше малко нервно и притеснено от предстоящото начало на моята съвсем нова работа, която беше планирана да започне в понеделник – на 04-ти Януари. Междувременно се бяхме уточнили с агенцията, че ще ми плащат стандартната за съответната индустрия основна заплата, върху която ще добавят 9.5% пенсионно осигуряване. Отгоре на цялата тая сума, аз пък ще прибавям и 10% от себе си под формата на ДДС (в Австралия това се нарича Такса Стоки и Услуги, т.нар. GST – Goods and Services Tax), понеже счетоводството ми ще минава през бумагите на фирмата. Така почасовата ми тарифна ставка се доближава до едни, уж много сериозни стойности и доста завидни висоти (привидно и отстрани погледнато, единствено в личен илюзорен план...), обаче колко време ще я получавам все такава – това хептен няма кой да ни подскаже. За сега ще карам според условията и правилата на играта, спускайки се устремено надолу по течението на бързея, пък да видим до къде и до кога ще издържа на инерцията и водовъртежите под мен...

Така дойде и знаменитият първи работен ден, който аз отдавна чаках. Независимо, че компанията се намира в пределите на летищния комплекс на Бризбън, до там се пътува лесно и бързо – 80-те километра се изнизват за по-малко от час време и на тоя етап не съм попадал в задръствания по магистралата. Това е така, защото все още голяма част от хората не са се завърнали по работните си места, учениците продължават да са във ваканция, което до голяма степен облекчава общия товар и пътникопоток на шосетата. Тази седмица мина леко – да видим каква ще е следващата. А пък тя ще започне още по-леко, защото от снощи Бризбън попадна в “локдаун” (брей-й, още една купешка дума влезе в българския ни език – “lockdown” е английският ѝ аналог, което буквално означава запиране на затворниците по килиите им без право на излизане от тях, до пълното възстановяване на реда, след проведени техни стихийни бунтове или стачки в рамките на зандана; всяка прилика обаче, със случки от действителността и реалността, би трябвало да се смята за съвсем случайна, въпреки че пък и далеч не е…). Онзи ден или вчера властите намериха някакъв единичен случай на заразяване с Корона вирус, ама от последната му най-зловеща модификация – дето неотдавна порази сума нещастен народ в Лондон и из Англията като цяло. Веднага издираха приносителя, ама това беше малко късничко, според мен. Човекът е пръскал заразата си навред в продължение на дни, пък те чак сега се сетиха да ни затварят и запечатват. Както и да е, де – мисълта ми беше, че препоръката на началниците беше този понеделник всеки, който има възможност да работи от вкъщи, за да не прави излишен калабалък из космоса. Така и аз си взех малко надомна работа, която ще свърша за няколко часа и през останалото време ще съм свободен. Какво обаче има да става след вторник? – отново уравнение с много неизвестни. Аз, дето с толкова зор намерих тая работа, сега остава пък и да ме заключат в къщи и да не мога да ходя, та хептен да втасаме. Иначе фирмата е международна – китайци, палестинци, италианци, французи, масово индийци, малко местни “аборигени”, а вече и един-единствен за сега българин; това е само част от многоцветната човешка палитра, събрана под един общ покрив. В далечното ѝ начало тази компания е била изцяло италианска (някоя си “Ansaldo STS”), която се занимава изключително с проектирането на скоростни пътнически влакове – принципно за целия свят. Впоследствие големият японски концерн “Hitachi” ги купува, с което последният добива и направлението си в железопътната индустрия. Този етикет и марка далеч не носят само телевизорите и касетофоните – заветната мечта на всеки меломан в бивша социалистическа България. Те произвеждат всичко, за което техническият гений може да се сети и да му мине през ума: от военни и минни специализирани машини, през атомни инсталации, агрегати и съоръжения, електронна и електрическа екипировка, индустриални установки, асансьорни уредби, вятърни генератори и съответните им мрежи; отделно телекомуникационна техника, софтуерни продукти и разработки, дори недвижими имоти, банки и финансови институции, наред с добилите световна слава най-обикновени стоки за бита: перални и миялни машини, хладилници, климатични инсталации, медицинска апаратура и всичко, абсолютно всичко (без салам, суджук и вероятно боза – но пък включая киселото мляко, в този ред на мисли). След цялата тая богата номенклатурна гама, далеч не изключвам специално телевизионните апарати и касетофоните да ги правят в някой кръжок по “Сръчни ръце” (а защо не и надомно…), сигурно дори по линия на ширпотребата, а пък повечето сили и внимание да хвърлят на своите гигантски мултимилионни, че и отгоре проекти. Така че аз за сега станах една много малка брънчица от голямата им верига в глобален мащаб – с Божията помощ, по силата и волята му ще вървим напред, пък до когато – до тогаз; каквото е отредено и което сме заслужили. На това място аз трябва и най-искрено да благодаря на своята прекрасна майчица, която със сигурност е измолила пред Господа този мой зашеметяващ успех – хайде сега, нека тя да продължава с молбите си, че да се и позадържа малко повечко време над водата без да потъвам, защото доста поизостанах напоследък във финансово отношение. Паралелно с нейните молби и молитви, тук трябва да спомена и един не маловажен факт, за каквито говоря и разказвам от години. Началникът на отдела е италианец – че как тогава няма да ме вземе на работа, с това мое светославно име Angelo Marconi?! Впоследствие той разбра, че съм българин, но се надявам да не го разочаровам много. Другите двама инженери в групата бяха англоговорящи - единият местен, а другото момче може би някъде от страните на Обединеното Кралство, защото в говора му има типичен техен акцент. Той остана най-доволен от представянето ми на интервюто, които добри впечатления аз продължих да оставям у него и през изтеклата седмица. Доста неща има тепърва да научавам, усвоявам и да свиквам с тях, но надявам се да се справя с всичко възложено; длъжен съм просто – няма връщане нито крачка назад…

Новата година започна със значително по-хладно време от това, с което запомнихме и изпратихме старата. От няколко дни валят на пресекулки дъждове – лозите пощуряха, тревата в двора стана пак до пояс, а паралелно с това и плевелите избуяха до неконтролируемите си размери. Миналата неделя с Даниела скубахме разни израстъци от онази къща, обаче ще се наложи да викам нарочен човек да ги пръска и с отрова, защото само с отчаяната ни ръчна обработка просто няма преборване с тая земна напаст. Абе какво е туй чудо, бре? – боднеш да речем чушчица люта или някакъв домат, пък го поливаш, па му баеш, че го завиваш да не му пече много слънцето, проверяваш го за въшки, пръскаш, ториш, копаеш го и точно кога ти дойде реда и да го обереш, тичаш при зарзаватчията да си купиш, щото онова вече се е разболяло и междувременно изсъхнало. А пък плевелът трябва да го дърпаш, както се вади ряпа, та пак половината му корен остава в земята за продължение на пъкления им род. Башка пък, дето дорде ги скубеш и им ръсиш семето вредом, че да поникнат баш и там, дето най-малко си ги очаквал да прорастат – между камъни, между плочки; в цепнатините на бетонната ми плоча чак израстват гадините! Борба отчаяна, неравна – незавидна…

17.01.2021 – Пак свят ден е днес, бидейки Антоновден. Ще гледам вече да го запомня и занапред, че нарочно да паля по едно кандило за Божията хвала и благодарност, заради изцелението на Неничковото оченце (забравил съм вече, дясното ли беше или лявото, но много добре си спомням как непрекъснато му се стичаше сълзичката по бузката, че беше му направила даже и екзема баш на това място). Аз напред му споменах за случая, ама той едва ли си спомня за това – беше само 2-годишен, мъничкият - няма как да е запомнил за този негов проблем. За слава на Небесата обаче, всичко се оправи тогава – без сътресения и без излишни усложнения; благодарим ти, Боже!...

Тези дни обстановката из къщи е малко като в полеви лазарет – в петък Ванеса я изписаха от болницата, като операцията на коляното ѝ беше насрочена за късния следобед на предишния ден. Нямам ясен спомен, дали някъде до този момент съм споменавал, но тя дълго време играеше в един махленски отбор по нетбол (Netball, по тукашному). Обаче на една от срещите им, да вземе детенцето да падне, ама толкова лошо се ударило, че чак си разбило капачката на коляното. И уж дълго време нищо ѝ нямаше, ходеше малко накуцвайки, но болките ѝ продължиха прекалено продължително. И като отиде най-после на доктор да я прегледа, след съответните снимки и скенировки, онзи недвусмислено назначил оперативна интервенция като единствена лечебна мярка за отстраняване на повредата. Та, така Даниела я заведе в лазарета и се надяваше, че ще остане с нея до последния момент – само че от там сестрите и докторите като я поели, та чак на изписването я видяла повторно. Ако операцията беше за по-ранен час, може би към края на деня щяха да се срещнат двете и едва след излизането ѝ от упойка, разбира се. Добре ама свижданията приключват вечер най-стриктно в 18:00 и така Неси остана да преспи в отделението, а майка ѝ я взе от там на следващия ден. Прибрахме я временно при нас, защото тя още не може да ходи самостоятелно и непрекъснато се подпира на патериците, че да си помага - нощес обаче доста я болеше коляното. Вчера през деня не беше толкова зле и даже се прибра до другата къща, че имаше официално посещение от нейната приятелка Бела. Аз през деня зидах няколко тухли, които трябваше да запълнят едни празнини по общата стена между нас и съседа оттатък. За общо 10-те двойни тухли, които метнах на 2 м височина по ръба на дувара, похабих точно 5 астрономически часа време – със забъркването на 3 дози материал, разбира се. Скоростта ми на строеж не беше голяма, защото тези тухли се явиха зад съществуващите вече греди на покрива, които майсторът на навеса монтира още през Март, миналата година. И за да стигна до задната им страна, аз трябваше да се гърча и извивам гъвкавото си телосложение като дъждовен червей, провирайки се ту в една, ту в друга ниша, образувана от дървената конструкция; башка от пътеките, които направих пък нагоре и надолу по стълбата, сякаш бях някоя маймуна за показ в зоопарк. Пот и псувни се лееха от мен като из ведро, а пък и самият дъжд отгоре също не закъсня с появата си, та безспорно имах много “емоционален” и забавен ден – до побесняване от безсилие и изтощение в жегата. Тази ужасяващо противна работа я отлагах непрекъснато, при това от дълги месеци насам, но в последните дни на миналата седмица яйцето вече ми опря у задника и връщане назад нямаше никакво. Като се повидяхме малко с пари, понеже хората ми платиха вече една тлъста заплата и ние решихме да подновим ремонта на онази къща – ако не съвсем до окончателното му завършване, то поне до степен на приключване със започнатите и зарязани по средата, поради липса на средства мероприятия. Така сега на дневен ред и на първо място по приоритет дойде ликвидирането на въпроса с навеса, който освен предишните около $2985, сега на нова сметка ще глътне други близо $2000 масраф, че и отгоре заради едни допълнителни довършителни работи (материали + труд). После вече следват плочки по дувара, плочки по пода (ама преди това пък трябва да се мисли и за повдигането му с кубик и половина бетон, че да се изравнят нивата по съществуващите помещения на къщата) – всичко това повлича след себе си майстори, защото аз сам не мога да се справя с подобни деликатни манипулации от строително-монтажно естество. Дано барем се задържа повечко време на тая работа, че тя да помогне в покриването на предстоящите ни харчове и тежки масрафи, които са се задали с бясна скорост иззад завоя.

Връщайки се по-назад във времето, единственото с което се занимавах беше да ходя на работа, да пътувам сутрин и вечер като совалка на стан по 75-80 км в едната посока (башка 4-те цели долара, че и 70 цента отгоре такса за един мост, по който ща не ща минавам барем два пъти на ден), а през деня да върша и служебните си ангажименти, за които са ме наели. За сега се справям добре и усещам, че хората са доволни от мен – да видим как ще стоят нещата и за близкото бъдеще, което става все по-мътно и по-неясно. Моят предишен бос вчера трябваше да излети за Папуа и Нова Гвинея, обаче той има проблеми с жена си, завалията, която междувременно започнала да пие и да му харчи парите (дето ги няма…) по машинките в игралните зали. Та сега ще я мъкнат по разни рехабилитационни клиники, уж да я отказват от зловредните ѝ навици и катастрофални привички; общо взето тъжна история, ама какво да се прави. Та не се знае и там в какви посоки ще се развият следващите действия на театрото – сега уж пътуването му се отложило за 28-ми този месец, ама дали ще замине, дали не? – никой не може да каже още. Аз си вървя редом с моите лични съмнения, пък дано този път да не съм прав (само че до сега нямаше ни едно нещо, което да ме подлъже, та поне за малко да опровергае тъмните ми и негативни мисли). В противен случай ще кажа сбогом на още една торба бели пари за черни дни, които ми дължат за моята работа до сега. Миналогодишните паряги тъй няма и да ги видя, след като онези смятат, че са ми дали 10,000 акции, които не чинят и пукнат грош обаче. Това са някакви съмнителни финансови единици, които дори не са обявени на борсата като нормални акции, ами се разменят между собствениците си, а стойността им далеч не е онази, за която се говореше в началото, че видите ли - можела да достигне висини от $25 парчето! А как ме виждате тогава, събуден в една прекрасна майска утрин и в джобчето ми да задрънкат четвърт милион нашенски валутни единички, вместо традиционните семки и бонбонки да речем, както е съгласно детската и незабравима поезия на баба ви Веса Паспалеевата? Аз, при цялата си вродена детинска наивност до крайна степен на оглупяване, та не мога да си го представя – че пък остава и да го приема съвсем за истина и реалност; айде, не нам моля ви се. Но, да гледаме напред и да не се обръщаме назад – че почнем ли много да се извръщаме и току виж ни се схванало вратлето и хванало шипове.

Миналата неделя с Даниела ходихме на църква – сърбите имаха празнична литургия, нали по това време на тях пък им се падат Рождествените празници, Нови години и т.н. Направи ни впечатление обаче, че имаха много ниска посещаемост, спрямо разни други подобни техни празници – бяха едва шепа хора, пък и основните фигури и активисти от църковното настоятелство ги нямаше никакви. Не е изключено да са се изпокарали за нещо – нали баш по това се открояваме ние балканците от другите, по-цивилизовани племена и народи.

Нени си дойде онзи ден, но изглежда са заети с техни младежки похождения и този път няма да се видим. Той вчера сутринта ходил за риба, вероятно с лодката на негов приятел, но пък и доста парчета беше занесъл у тях – видях снимките на успешния му улов. Ние другата събота и неделя заминаваме на краткосрочна почивка, заедно с още няколко семейства – няма да сме много далеч от нас, но все пак мястото е в съседния щат и за да се върнем обратно в нашия, ще са ни нужни “открити листи” за преминаване през контролния пункт на границата. Значи, можем да излезем безпрепятствено от щата, но не можем да се завърнем обратно, ако нямаме тези съпроводителни документи у нас. Идиотизмът така ни е затресъл повсеместно, та почвам вече да се замислям дали някога сме били нормални (и свободни, разбира се – в тоя ред на мисли). Само че за да можем все още да правим това, което на нас ни се иска, ще трябва да се съобразяваме и с онова, което ни карат и спускат свише. Само с ваксинациите им обаче няма да се съгласим доброволно, но аз съм сигурен, че те ще съумеят и ще намерят доволно елегантен начин, с който да ни принудят да си ги направим - та дори и по наша воля, видите ли. На първо място ще дойдат пътуванията в чужбина, към които ние специално проявяваме особен афинитет. Само че ако не е заради факта да излезем от страната, то пък със сигурност ще ни ваксинират на завръщането ни; освен всичките им 14-дневни карантини. По този начин и местата в хотелите ще са постоянно заети – някои от тях са предназначени за такива пътници, а престоят при пълен пансион струва някакви си $300 на ден; ако щеш. Ето пък по какъв брилянтно-благороден начин решиха и проблемите с туризма – вкарвай насила току-що завърналите се от странство в държавата по хотелите (естествено, на своите хора…) и си гледай рахатлъка…