24.11.1995 - Днес е петък - последен работен ден от седмицата. Въпреки че в понеделник не съм бил на работа – нещо доста ми се увидя времето. Изобщо, уточнявам: никак не е хубаво да работи човек, защото е зает по цял ден. Но от това отърване няма вече – то е като неизлечима и коварна болест, за която няма лекове и билки. След работа ще ходя да плащам наема за новото жилище и да върна ключовете от старото. Надяваме се да получим и писмо от вас, но ако не е тази седмица – другата ще е. Времето се оправи и пак стана 30°C. Тези дни ще са ни готови и надениците. За Никулден вместо шаран пълнен с орехи, завит в тестена пита и много лук отстрани в тавата, ще караме на по-обикновените Правешки карначета ала “Тропикана” (рецептата е единствено те самите да са горещи, а пък бирата ледена). Имаме идея на самия ден Никулден всички да се съберем на вечерно барбекю в някой парк под лампите, но да видим как ще се организираме цялата бригада...

Вече сме в обедната почивка, но и аз като Неничко ще река: “Няма за какво да пиша, всичко съм казал!” Снощи с архитекта доуточнихме плана на заветната ни къща. Той от своя страна ще се срещне с представители на строителна компания и от тях ще поиска някаква по-конкретна цена на проекта. Ако масрафът излезе под предвиденият ни таван от $85,000, можем да си позволим добавянето на някои изгъзици, докато натаманим сумата. Но аз все си мисля, че по-скоро ще се лишаваме от много неща, за да намалим разходите, вместо да прибавяме повече, но дано да не съм прав. Всичко ще си проличи в близко предстоящото време, а и ние не само от един строител ще вземем цена – все пак от няколко сондирани мнения, ще изберем най-евтиния вариант. Най-важно от всичко обаче е Женя да започне работа, а аз да запазя моята. Другото е толкова лесно, колкото никой не може да си го представи. Невероятни неща мога да разказвам, за всичките удобства, с които разполага цивилизования човек тук. От него се иска само да плаща за всичко останало, което буквално му се подлага на тепсия...

Стоя вече десет минути и хапя молива, защото наистина нямам какво да ви кажа повече. Дано през съботата и неделята да се случат някои по-интересни неща, които да споделя с всички вас. За сега спирам до тук, за да не изхабявам само листите и мастилото.

27.11.1995 - Понеделник е и то чак вечерта в 21:00. Тези дни пак нямаше никакво време за писане. Изцяло се посветихме в дооправянето на този проклет караван. Боядисване, инсталации, крушки, светлини и т.н. Всичко си иска “ръчичка” да пипне, а моите са само две - за кое по-напред? Женя и Неничко се включват много активно в съвместната ни дейност, но аз само дето командвам и разпределям задачите, вървейки подир задника на всеки, за да следя правилното им изпълнение, та пак и от това се изморявам. Не им е лесно на директорите, които управляват толкова много сган по фабриките и заводите. Съботата така премина – в тичане нагоре-надолу, бояджилък и т.н. Даже аз и поизгорях малко на слънцето, защото работя гол, само по едни къси гащи - като прегрея много и скачам в басейна както съм с дрехите, да ми държат после влага известно време. След което пак се залавям за работата.

В неделята много рано и докато не е започнала дневната смяна, ходих на битака. От там си купих една пластмасова кутийка, в която вечерта пък (след всичкото бачкане през деня) монтирах захранването на мини-телевизора (онзи, който купихме с каравана). Стана много професионално – ако ме беше видял от някъде другаря Андреев (по Трудово обучение), със сигурност щеше да ми пише Отличен (5Ѕ+), докато тогава в неговите часове аз бях малко смотан и несръчен. През деня имахме довършителни работи, защото следващата седмица щяхме да правим пробно пътуване. И тъй го мислихме и иначе – трябват ни маса, столове, походно легло и т.н., за да се завърши напълно оборудването на нашия караван. Той в началото си е имал всичко, но понеже не са им били необходими, предните собственици са ги махнали. Всъщност ние го купихме с маса и два стола, но те пък са много луксозни и си ги прибрахме за наше ползване в апартамента; сега компютъра стои на тях. Освен това те не се сгъват, за да станат на трето легло (нар). Ето защо ние решихме, че всичко ще направим като хората, за да можем един ден да сменим този караван с някакъв по-малък или пък да го продадем евентуално. По тези съображения цялостното му оборудване трябваше да отговаря на стандартите и изискванията за къмпингуването на едно 3- или даже 4-членно семейство. Та днес Женя, застана до телефона и с помощта на указателя намери един майстор-дърводелец, който ще изработи съответните седалки и маса между тях, като после, след храна цялото това нещо се сгъва надолу и се превръща на единично легло (нещо като диван). Иска $300 за цялата тази работа – малко множко ми се видяха, но все пак се съгласихме и напред закарахме каравана у тях. Човекът е частник и си работи в двора, а ремаркето му трябваше постоянно, за да взема мерките си от там и на края да монтира готовите мебели. Така пътуването ни определено за събота и неделя се отложи за неопределено време, а с това пък и Сиднейското ходене съвсем започна да избледнява. Просто напоследък направихме много разходи, които са си все едни добри капиталовложения (компютър, караван и т.н.), но ако дадем и още $1000 за екскурзия до Сидней, съвсем ще се озъбим пред полупразната си банкова сметка. Ние всъщност предпочитаме да отидем някъде с каравана за три седмици и да си починем, вместо да потрошим сума пари в Сидней. Сумата като количество парични средства може да е и същата, но няма да я оставя по пътищата до там и обратно във вид на бензинови пбри, надпреварвайки се с ветровете, ами напротив - ще си я изхарчим лично за нас и правейки собственият си кеф. Не ни обвинявайте за това – всичко което сме поели и носим на плещите си, други като нас и при подобни условия не могат и да си го помислят все още; това са покупки и то все едри: основното е тази земя, на която изплащаме заема от банката, не се лишаваме и от екскурзии, имаме и не малки ежедневни и текущи разходи и пр. - просто не ни е по силите и във възможностите да можем всичко да си позволим. Ние ще обясним тези наши съображения на Валя и Сашо, като се надяваме че ще ни разберат. Аз тук по-скоро искам на вас да разкажа как действително стоят нещата около нас и защо няма да се видим с чичо Ванчо и леля Денка на този етап. Украшенията, които те са ни донесли от вас могат да ги сложат в колет и ще пристигнат невредими. А пък ние в същото време ще си починем като бели човеци, без да мислим за нищо друго – най-малко пък за хората. За съжаление обаче и двете неща едновременно не можем да си позволим, но първопричината е, че самите ние не искаме. Защото финансово погледнато, макар и трудно, с определени гърчове и лишения от наша страна вероятно идеята може да се осъществи - но има ли смисъл и в името на какво да правя тези жертви? Нали ние също си правим някаква сметка и се разпростираме в определените ни граници. Искаме много добре да ни разберете, вие специално, защото аз няма и да се стремя нито да изисквам от другите да ме разбират. Ние си знаем най-добре положението и така преценяваме, че ще бъде най-добре да постъпим в нашия конкретен случай. Разбира се, това отново са едни предварителни размишления, които не са само мои, а са съгласувани и с останалата част от фамилията. Но ако междувременно възникне друга възможност, вие ще сте първите, които ще научите за нейното осъществяване. Имам предвид, че докато получите настоящото ми писмо, ние вече отдавна ще сме се върнали от където сме ходили, но както и да е – така или иначе, за вас всичко това ще е ново. Запознах ви с новините до последния час към днешната дата – сега се местя на общите информационни теми и въпроси, които не изискват никакви разсъждения и излишно напрягане на мозъка.

Днес дойде и вашето писмо № 128, писано след ходенето на майка в Пловдив и с. Искра. Общо взето ние всичките тези неща ги знаем от телефонните ни сеанси. Благодаря ви за поздравленията и пожеланията по случай Архангелов ден. Хубаво е, че и вие сте се събрали със съседите да почетете големият християнски празник. В Новогодишния си колет (който ще получите най-вероятно след Атанасов ден), ще намерите всички поръчани от вас неща – филмчета, ножчетата за бръснене на татко, календар за кухнята и т.н. Така ми е много по-лесно да работя – по поръчка, с материали на клиента. Аз пращам от тук кинкалерия – вие ми отвръщате сърдечно с едно шише ракия; чисто, точно и удобно, като второкласните вагони на БДЖ-то. Иначе ще се чудим какво да ви изпращаме и най-често прибягваме до евтини китайски боклуци, които аз лично презирам...

Сами разбирате вече, че с къмпинговият ни инвентар в Габрово само вие можете на място да решавате какво да правите. Както и преди съм споменавал - мислете за най-доброто и изгодно решение: ползвайте някои неща или продавайте/подарявайте на хората. Ние явно минахме в малко по-високата си степен на жизнено равнище и към палатка, колчета и надуваеми дюшеци не ще се завърнем повече. Започват нашите нови емоции и моменти в оборудването ни на “караванно” ниво. С много умиление запазваме прекрасните си спомени по разпъване на палатки, набиване на колци, препъване във въжета, надуване на дюшеци и всичко останало, неразривно свързано с този чергарски начин на летуване (с който аз израснах и ревностно запазих до преди заминаването ни в Австралия). Това беше чудесно, даже прекрасно и представлява един огромен отрязък от моите незаличими житейски спомени, но има като че ли и нещо друго, което е малко по-добро. Ние избрахме именно него, смятайки го за прогрес в известен смисъл и някаква жалка крачка напред, но понеже пък неусетно стана и 23:00, та ще продължа утре от работа, защото няма да мога да стана рано сутринта – лека ви нощ за сега...

28.11.1995 - Вчера не писах от работа, защото размножавах на ксерокса едни документи на Женя. Тя по цял ден стои на компютъра в нас и бълва разни писма, резюмета и пр., а за да пазим нашия принтер (печатащото устройство) в оригиналното му ново състояние, аз пък ги копирам на работа. Това да речеш, не е особено приета практика или кой знае колко разрешено от главните, но въпреки всичко успявам да намеря пролуки във времето, когато машината е свободна от служебни разпечатки, та да си свърша и частната работа на нея. В тая връзка споменавам още едно съображение, което ми е неудобно да споделя на всеослушание с колегите си: ако 8-9 милиона българина (или ако вече не са останали само 7) рекат да нахлуят в Австралия, за по-малко от месец и камъните в пустинята ще изчезнат, а самата държава ще се превърне в Марсианско поле или Лунен пейзаж. Всеки ако си открадне по нещо, било то дребно, едро или по-значимо, за тази държава ще пишат: “Имало едно време една много богата и китна държава, заобиколена отвсякъде с морета и океани. Тя се казвала Австралия, но случайно я открили българските гладни племена и я опустошили до шушка”. Та и аз, нали си нося все още балканската кръвчица, все гледам да чопна по нещо от тук-от там. Помагам си на бюджета, както благородно съм нарекъл дейността си. Разбира се аз съвсем не крада, както би си помислил някой непросветен, а само прибирам на съхранение разпилени, захвърлени или непотребни за другите неща. Като мина два пъти през цеха и пълня джоба с разни изгубени свредла от бормашини, болтове и винтове с по-интересни глави и т.н. Защото пък и самите хора си заслужават наказанието – няма да се наведе да го вземе като е паднало на пода, ами тича в склада и взема ново. А-аа, рекох – сега аз ще ви изцеря мръсните капиталистически навици. Фирмата е уж частна, обаче има големи субсидии от държавата, която също участва като партньор в акциите и е една бездънна яма – не крадат за вкъщи, обаче за сметка на това разпиляват, губят и поголовно изхвърлят разни ценности. И аз като видя такава нередност и ценност, въргаляща се безпризорно по земята, па се огледам малко като мишка в трици и си я натиквам светкавично в джоба, за да си я отнеса завинаги в съкровищницата. Е, че това като кражба ли се класифицира сега? - питам аз и отговор не искам...

Онзи ден във фабриката ни пък имаше и стачка на работниците (те, освен че не пазят и пилеят частната собственост, ами и стачкуват на всичкото отгоре – ебаси нахалниците са тези бачкатори). В петък всички си тръгнаха веднага след обедната почивка. Сега всички се чудят как и кой ще плати масрафа на неотработените надници – работягите питат, а Профсъюза вдига рамене и казва: “Ама, другари - нали гласувахме, нали за ваше добро беше...” и все в тоя дух. Изобщо лайна и помия има навсякъде по света, забелязва се и с просто око. За всички от работническата класа е почти задължително да членуват в юнионите (профсъюзите), докато за ИТР единиците (Интелектуална Трудова Резерва или Инженерно-Технически Работник по старому) това членство не е необходимо, а само по желание. Аз съм пълноправен член единствено на заводският Социален клуб, който е съвсем отделна организация; вноските от $1 седмично са задължителни, но в същото време този клуб организира много общозаводски мероприятия като барбекюта, ходения на кино и концерти, подаряват Коледни подаръци за децата на персонала и т.н. Преди Коледа на всеки раздават и по един огромен пушен свински бут: “Ох, запей ми ти сърце юнашко – подхвръквай ти, мой мазен гъз!” Та общо взето това е кярът от цялата работа, но не е за подценяване.

Напред си подадох молбата за официалната отпуска, която тече от 27 Декември до 05 Януари включително. Дните не са много, но заедно с официалните празници, съботи и недели стават общо 17 на брой; 22-ри се пада компенсационен ден (петък); 23-ти и 24-ти са събота и неделя, от Господа дадени; 25-ти и 26-ти – Коледа (това пък са официални неработни дни). За това отпуската започва на 27-ми, но запразняваме още от 22-ри. После следват още едни събота и неделя, 01 Януари е пак неприсъствен ден и т.н. Още не знаем как най-добре да оползотворим тези две седмици и половина, но съм сигурен че ще измислим нещо.

Отново тежък финансов катаклизъм помрачи иначе доброто ми настроение за деня. Невероятна “обида” изотзад, по най-турският и гнусен начин получихме по пощата преди около час - с най-чепатият и заострен кол, без упойка и без вазелин! От Кметството искат $600 данък за земята, понеже сме вече нейни собственици – независимо дали там има или няма някаква постройка. Парите били заради факта, че до мястото има прекаран ток, тръби за вода, телефон и други комуникации, а това че ние не ги ползваме все още си остава за наша собствена сметка. Ах, какви изроди – леле-е-е, шъ въ испузъстрелям ве, фашисти недни и долни! И това е само за период от Ѕ година - за една цяла, сумата е двойна! Така Сидней окончателно се потопи в пелерината от белина за пране и съвсем загуби ясните си очертания, да не говорим за своите цветови багри. Идеята ни за ходене нататък съвсем избеля, а пък който иска да ни разбира какво яйце ни се е запекло на задниците. Ще бъдем големи късметлии, ако успеем да осъществим поне някаква почивка/екскурзия, макар и малко по-наблизо и в по-скромен мащаб. Ние пари имаме, но не ни се дават за щяло и нещяло. Напред установихме връзка с нашия адвокат, с когото ще се срещнем и ще разговаряме дали аджеба ще трябва да плащаме и за какво, след като нито сме строили нещо, нито сме ползвали още “кметските” облаги. Но най-вероятно ще плащаме - не съм чул на някого да му се е разминало или пък да са му опростили дълговете.

Изобщо – ей такива работи около нас: тъкмо си подадеш главата от кацата с говна, поемеш си свободно въздух и си кажеш: “Ех - свърши се вече, мамка му!” и току нещо друго те тупне отгоре и се намериш чак на дъното й; че и капака някой бърза да турга връз тебе, да не би случайно да изплуваш от батака. А ти се набирай нагоре колкото щеш и опъвай шия до скъсване – все си си долу в гириза! Но това пък съвсем не е болка за умиране, защото иначе сме здрави и живи, добре и щастливи. Такива малки пречки по трънливия път на живота има по всичките земни кълбета и те не могат да станат причина, за да изпадаме в някакъв сълзлив драматизъм. Докато съм здрав и на крак – няма проблеми, а после – яка им дэша на тези след мене! Животът си тече нормално и всички емоции, които той ни предлага и охотно поднася са само за да ни подложи на изпитания. Но при нас огъване няма и ние вървим смело напред. Така че не бива да се притеснявате и вие за нас. Всичко рано или късно ще се оправи и ще заеме нормалният си вид, само дето не знаем с точност кога ще стане това...

29.11.1995 – Вече текат и последните пролетни дни на отиващата си календарна година – от 01 Декември официално идва лятото, когато се правят и Коледните елхи. Доста е горещичко времето обаче напоследък, бко че все още е пролет като сезон. Температурите се въртят около 35°C-36°C, но за сметка на това пък по-често влизаме в басейна. По-правилно би трябвало да се каже, че Нени не излиза от там. Аз по-рядко влизам, главно за да лежа вътре като хипопотам. Умишлено не плувам, защото басейнът е много къс и аз като замахна няколко пъти си удрям главата в отсрещната му стена. За това се отдавам повечето на изкисване, отколкото на плуване. За моя голяма радост, Нени плува много хубаво вече. Помня че миналата година по това време не можеше да се задържа на водата и го беше страх, а сега е като един малък воден плъх. Особено като дойдат и другите разбойници – водата в басейна завира чак от техните игри и беснеене.

Днес Женя ще плаща регистрацията на фургона – $45 годишно, както и една солидна телефонна сметка. Предният път баят си е поприказвала с техните и по тази причина тя онзи ден дори не се обади на майка си за рождения й ден. Вие от ваша страна можете да им подскажете много деликатно, че когато пет души се изредят един след друг, с абсолютно едни и същи въпроси, отговорите на които се знаят по подразбиране и досещане защото са традиционни, а като се и повторят пет пъти, сметката ни за телефон набъбва страхотно недопустимо. Тя не смее да сподели всичките си съображение на техните и се притеснява много от тези обаждания. Нека бъдат малко по-кратки и делови, за да можем и по-често да се чуваме. Напоследък много разходи ни се струпаха изведнъж, а това ни вади от релсите, а мене специално ме изкарва и извън кожата. И все пак, това което другите си позволяват да замислят едва след като и двамата са работили по 2-3 години и до тогава само са трупали средства, защото всички са били с хубави заплати, ние се нагърбихме и започнахме едва след като само аз работих и то само след 6-7 месеца стаж. Това трябва да се има предвид като голям “+” за нас, което е и достойно за уважение. Но всяко едно странично финансово отклонение сериозно ни се отразява както на възможностите, така и на самочувствието и вярата в успеха. И тук аз отново дебело подчертавам, че гласното ми споделяне с вас на всички тези разсъждения, в никакъв случай не е за да се оплакваме или пък да ни съжалявате – напротив; пак ще кажа че сега, в това си положение (като на гол гъз в коприва), ние сме много по-добре от в който и да е бил момент, докато си бяхме в България. И ако там дереджето ни беше около средата на най-ниското ниво, без никакви перспективи за излизане от металните стиски на житейското менгеме, тук поне имаме шансове и надежди за някакво подобрение, след като се отчете, че дори и за момента не сме чак толкова зле.

По принцип ние не правим паралел и не се сравняваме с този или онзи, но не може да не ни направи впечатление, че у Сашови например вещи от втора употреба почти няма, без вино/бира, водчици и уискинца хладилникът им не е оставал - да не говорим за всевъзможни сокчета, лимонади и кока-кола за децата, множество други глезотии, купища играчки и то съвсем не евтини и прочие примери. Това нас изобщо не ни дразни или намъчнява, но не ни прави и особено щастливи, виждайки че не можем да осигурим подобни гъдели на нашия малък Неничко. А то завалийчето, гледа и очите му по детски се пълнят с желания за същите играчки; другите пък в същото време се фукат и го дразнят. И всички около нас са все такива. Сравнени с тях ние сме на границата на мизерията, но на нас и така си ни е добре – още повече, че това е и таванът на възможностите ни за сега. Сашо едва ли взема повече от мене като работна заплата, но изглежда че не спестяват нищо. А пък и защо им е притрябвало, след като парите за къщата или поне половината ги имат готови; това е една доста голяма сума, която ние обаче трябва да спестим от залъка си, от играчките на Нени, от дрехите и обувките си и от всичко възможно. Той напоследък поработва извънредно и частно, което е едно много сериозно начинание като прибавка към семейния бюджет, но просто така стоят нещата – аз къде да отида и да правя частпром, след като по 10 часа на ден съм в завода? При нас поначало житието и битието ни е построено по съвсем друг начин, който сме приели за добър, прогресивен и който сме длъжни да следваме, за да успеем. Аз в Тото не вярвам – единственото е това, което излезе изпод ръцете ми и на него се радвам. Но пък погледнато от друг ъгъл, ние имаме много повече с мизерните си възможности, отколкото всеки един друг на нашето положение. А с хората от Аделаида изобщо не се и сравняваме, защото ние сме вече богаташи в очите им и пред техните възможности. И пак в заключение ще кажа, че всеки си знае дереджето и се простира според чергата си. Изпадам си аз понякога в такива тъжни размишления, но то е сравнително рядко и много бързо ми минава. Освен това ежедневието ни е наситено с толкова разнообразни емоции от всякакъв характер, че аз просто нямам време за акълуване по тези въпроси. Ако до тук споделих нещо, то е единствено в тясна връзка с нашия конкретен живот, а примерите които посочвам са за сравнение и индивидуална преценка – никому нищо лошо, мой основен принцип и символ верую. Понеже съм сигурен, че един ден тези редове ще се четат от по-широк спектър читатели и ще станат достояние на люде от най-различни прослойки, позволих си да дам по-точна информация за всички онези, които дръзнат да зарежат роден дом и покрив и хукнат по света да дирят щастие и богатство – внимавайте; бъдете сигурни, че ви чакат изпитания. Парите идват наготово само при мама и при тате – навсякъде другаде се заработват. Дано сте разбрали какво ви е рекъл поета...

Може да ви се обадя по телефона довечера, за да допълним лимита, защото последният ни разговор не беше дълъг и имаме още малко средства за Ноември, а пък за Декември ще му мислим като дойде. На Никулден определено ще станем по-рано сутринта (при нас ще бъде вече 07 Декември, но при вас ще е още 06-ти вечерта), за да поздравим татко за именния му ден. А и да се чуят с другото Нени, защото отдавна не са го правили.

Вчера Женя е писала писмо на Валя и Сашо и им е загатнала, че ходенето ни може би ще се осуети по финансови причини. Дори си мислим, че всички те ще се зарадват на това наше решение, защото аз мога да си представя каква каша е сега около тях: с малки бебета и деца покрай тях, с големи гости от България и т.н. – изобщо един малък ужас! Ако е рекъл Господ по Великден може да ги посетим, а пък и да не отидем – няма да е голяма беда...

Продължавам вече от вкъщи с рубриката “Черна хроника”. Днес дойде сметката и за данъка на колата – нови $355 за следващата година, които до 04 Януари трябва да платим. Изобщо ударите следват един след друг, а трицифрените числа на сметките ми напомнят стойността на динарите и рублите, но за съжаление са си чисти, реални и скъпи, нашенски долари. Като се прибрах напред установих, че и хладилникът ни нещо не работи нормално. Сега го размразявам и си мисля наивно, че вероятно прекалено много лед е насъбрал и за това не ще да му работи компресора. Защото релето му се включва, но само секунди след това изключва. А пък и цялостно хладилникът издава един малко по-особен шум, който не предвещава нищо добро, съгласно моите ограничени познания по хладилно дело. Като го подсуша напълно ще го пусна отново - да видим, ще търсим ли друг или не. Щото пък ако и това ни се стовари отгоре на главите и ще си помисля, че просто сме урочасани. То мене ако питаш - има и кой, има и за какво; но нали уж Господ бди от горе и ни варди от такива неща. А иначе сме си добре – хич не се оплакваме, въпреки че на мене идва да се обеся. Женя предвидливо излезе и отиде за хляб, за да предотврати една евентуална напълно предсказуема “буря”. Милата, колко е съобразителна – от умиление се просълзявам чак... А и нали хората най-добре се разбират и най-много се обичат, когато взаимно си мълчат... Имам чувството, че тази вечер ще извадя малко ракия от дълбокия резерв, за да ми се отпусне нервът. А като се прибере госпожата от пазар, ще пробваме да ви се обадим по телефона. Знам че по това време само с майка ще чуем, но поне да разберем дали сте получили предния ни колет с видеокасетата.

Започнаха контролните упражнения и класните на Неничко, които тук се наричат тестове. Уж всичко бил направил както трябва, но официални резултати още няма. Ще учат и през следващите две седмици, след което излизат в голямата лятна ваканция. Преди това ще им раздадат свидетелствата за завършена учебна година, а последното (дали добро или лошо е без особено значение тук) дава ход на преминаването му в следващият, пети клас...

Сега е точно 19:45 местно австралийско време – току що позвъних по телефона, но никой не вдигна слушалката в отговор. Къде ли ходи милата ми майчица посред бял ден, посред зима - акъла ми не стига? Същинска баба Софка, да поменем и нея с добро! По-късно ще опитаме пак. Нени в момента си играе игричките на компютъра (да бе, да – той да не е луд, че да седне и да прочете една книга), а Женя нещо измъчва клавишите на пианото...

30.11.1995 - Снощи се увъртях с проклетият и нещастен хладилник, та втори път не съм звънял по телефона. Дори и напълно отопен, избърсан и подсушен, последният пак не заработи като хората. Проблемът ми намирисва на изгорял компресор, но съм се обадил тази сутрин на техник - да дойде, да види и да каже какво му е с точност. Ако ремонтът се окаже много скъп, този ще го изхвърля на боклука, а ще купим друг, също втора употреба разбира се. Новите и хубави хладилници са по $700-$800 с 5-годишна гаранция, но сега нямаме бюджет за такова нещо. След обяд ще тичам при адвокатката да ми разясни ще плащам ли на Кметството или не, а после ще ходим у Румен. Те пък купили една пералня от някакви хора, която не искала да пере. Та ще гледаме довечера да й вдъхнем още малко живот. Че и те завалийките, с този заем за къщата, баят има да перат на ръка или с хорските боклуци. Но животът е такъв тука – имаш много избор, но ти самият нямаш шанс да избираш.

Предполагам че не ви радвам особено с последните си редове, които изписах напоследък, но това е ситуацията около нас за сега. Като че ли хората ни завидяха и за караваната, и за пианото, и за компютъра, и за къщата, и за земята и за всичко, до което едвам сме се добрали с изплезени езици и със сетни сили. Разбира се, аз не смея да обвинявам никого от нашите близки приятели; нито пък мога да допусна нещо подобно и от по-далечните - уж никой не е такъв, а е и глупаво да ги подозирам в тези неща, но тайничко и дълбоко в свитата си душа се осмелявам и да си го помисля; дано да не съм прав и нека вината бъде изцяло моя. Защото всичкото това падение и срутване стана непосредствено след като се разчуха покупките ни. А пък скрито-покрито не може да остане нищо - нали сме все заедно, за добро или за зло. Живея оптимистично с мисълта, че след всичко лошо идва поне малко някакво добро и понеже “лошото” има определено само финансов характер, дано пък “доброто” да има същият - т.е. Женя да намери работа. А и от Тото-то да спечели 1 милион, пак няма да й се разсърдя...

Сега е вече 12:00 по пладне. Още не знам какво е станало у дома с хладилния техник и самия хладилник. В същото време вестникът е бъкан с обяви за продажби на хладилници, така че практически ние не можем да останем без никакъв. Само дето хич, ама хич не му беше баш сега времето да подменяме нашия, но то като дойде – не пита. Ако може повредата да се оправи за някаква разумно допустима сума от $40-$50 или наоколо – добре. Но ако ще трябва да се плащат $150 и повече – по-добре е да си купим за $300-$400 един друг хладилник на старо, но всъщност в перфектно състояние, все още в гаранция и т.н. Като нов такъв в магазина струва около $1000 че и над $1100 даже, но вече един път употребяван, цената му пада от Ѕ до 2/3 от стойността на ново. За това аз така много уважавам пазаруването от хората - защото в по-голямата си част от случаите едно нещо се купува значително по-евтино, а пък човек се сдобива със стока, много близка до новото си състояние. Няма никакъв смисъл да се хвърлят грешни пари за каквото и да е било, само за да си платиш удоволствието за отпарянето на лъскавият му етикет. Тези кефове са за богаташите, ние и с по-вехто се задоволяваме. По тези въпроси съществуват хиляди теории, поговорки и принципи, но в края на краищата човек следва това правило, което му отговаря на джоба и кесията си в него. Не виждам с просто око времето, когато ще се замогнем дотолкова, че да хукнем все нови неща да си купуваме, но поне това ни дередже да се запази - пак ще сме доволни. Вярно е, че не е особено приятно да се изръсваш с пари, които трудно си спечелил, но факта че ги имаме е по-добре, отколкото всичкото това чудо пак да трябва да се плати, а пък да няма от къде да се вземат парите. Ние ги имаме – просто не ни се отделят. В “замразената” сметка на срочен влог има известна малка сума – ние нея няма да набутваме; в сметката ни за земята има $1000 и още $1000 имаме в кредитната карта. А и заплатите ми като идват редовно, ще се оправим някак. Само дето едно по едно ще отпадат удоволствията, за които предварително бяха събирани тези пари. Както например е случаят с пътуването до Сидней. За там бяхме нагласили $700-$800, но ето че те ще отидат за данъка на земята. Малко кофти, ама няма как. Ето сега ако и хладилник рече да купуваме, съвсем ще “зацапаме свещите” и ще се издавим във фекалната вода...

01.12.1995 – Петък е, но този път не пиша в почивката си от работа, ами много рано сутринта от нас - а пък сега ще видите и защо. Ще карам подред, за да не пропусна нещо. Ако все пак успея да завърша разказа си до самият му край, това ще означава че съм напълно здрав и не съм получил мозъчен инсулт или инфаркт по време на писането. Слушайте сега.

Първо още вчера следобед, докато продължавах да се боря с оставащите часове на дългия работен ден, по телефона бях известен чрез единствената ми и ненагледна Женя, че на хладилника му е изгорял мотора, а ремонтът и смяната му с нов ще ни струва само някакви си $385 (идваше ми да я удуша заради тази й лоша вест, но за неин голям късмет тя в момента не ми беше пред очите, а пък и с нищо не беше виновна; поне този път). Това напълно потвърди дълбоките ми съмнения и затвърди убеждението, че ще купуваме друг хладилен шкаф. Междувременно майстора си взел неговите $20 само заради това, че е идвал до нас и е изкачвал стълбите до първия етаж, а пък понеже последният, видите ли много харесал Женя, та не й поискал $30, каквато му била обикновената тарифа. По този най-трогателен начин и благодарение физическите черти на жена ми, ние като семейство спестихме общо $10, но пък за сметка на това ни предстои да се изръсим с други $1000 по всяка вероятност. До тук – добре, макар и не съвсем...

Като се разбра, че ще купуваме друг хладилник, Женя веднага започна да върти телефоните по обявите във вестника, но уви всичко е било вече разпродадено (народа не си дреме по къщите, ами действа – “Един миг невнимание и после цял живот мъртъв”, са казали великите умове). Този вестник излиза два пъти месечно, т.е. на всеки две седмици, а нашия брой беше още от миналия четвъртък. Хората веднага го купуват и хубавите неща изчезват веднага, още същия ден. Разбра се вече, че пак ще пада обикаляне подобно на това, когато купувахме караван и аз вчера си изпросих един ден от отпуската (т.е. за днес), че да имаме достатъчно време за търсене по магазините; като ще вземаме нещо, поне да е свястно.

После след работа отидох при адвокатката. Тя каза простичко и ясно, че щом като сме собственици на това парче земя, длъжни сме да плащаме необходимите такси и данъци на съответните служби. Единственото, което неправилно са ни начислили от Кметството е един месец повече, защото ние официално и по документи сме собственици от 01 Август, а те са ни таксували като от 01 Юли (не им мина номерът). Ние сега ще си платим цялата сума от $560, а пък адвокатката на свой ред ще изиска от Съвета да ни върнат с чек надвзетите $60 (отново много “трогателен” момент!). Занапред и до гроб (всъщност само докато сме собственици на този блок или ако смъртта настъпи преди това…) допълнително над заема от банката, ще плащаме на Съвета (или Кметството) по около $800 годишно под формата на данъци и такси, които всяка година тенденциозно помръдват (познайте на къде – не, не е надолу, ами тъкмо обратното...).

От адвокатката се прибрах в къщи – там нямаше съборени стени, таванът си беше на мястото, а и съседите от горе не бяха изтървали водата; един вид поне в квартирата всичко беше наред и на мястото си – ето ти вече не един, ами няколко добри и просветляващи момента! Намерихме междувременно и един хладилник, та ходихме да го видим преди да отидем у Руменови. Избихме 50-60 км път, защото мястото беше чак в другия край на града, за да установим, че хладилникът на тези хора съвсем не беше подходящ за нас, защото нямаше камера – а къде щях да си правя леда за уискито, а?! Това беше абсурд! Отказахме се от покупката му и заминахме у Румен и Ива...

И там се установи един изгорял мотор, всъщност само половината от намотката, която е за бавния ход. Пералните в Австралия са специални, с двускоростни мотори, без кондензатори (или поне не се виждат външно). Аз не бях виждал такива в краткият си смислен живот. Та сега където ходим днес за хладилник, ще проверявам и за мотор на пералнята им. Снощи не се мина без традиционното почерпване и барбекю, но това не ни направи положението по-леко. След малко изпращаме Неничко на училище, а ние с Женя хукваме да търсим хладилник. Дано да не изхвърлим надениците до тогава. Но каквото е вече – нямам сили и нерви да се боря срещу непобедимото.

Като се прибрахме снощи, рекох пак да се обадя по телефона. Радвам се, че поне се чухме. Разбрах всичко за изпращането на къмпинговото оборудване, но забравих да питам колко би струвало евентуалното му пристигане тук. Сега при новите придобивки това съвсем няма да е нужно, но нека за всеки случай да знаем срещу колко долара такса можем да имаме всичко доставено в Австралия. Тогава ще вземаме окончателно решение, но смея да си мисля, че до същинско изпращане и разправии с корабни контейнери няма да се стигне.

Сега в нас взе да се завърта и заражда още една идея – да продадем тази кола, която е малка, полуспортна и не особено семейна като размер, а да купим един по-голям и мощен автоматичен автомобил, който да управлява Женя – същевременно семейна и удобна, а и за да теглим каравана с нея. А аз пък може да си взема една моторетка, за да ходя на работа с нея. Това трябва да стане в най-скоро време, докато сегашната ни кола все още се намира в отличен вид и държи парите в себе си. Но ще видим как ще се развият събитията, свързани с тази крайна мярка и отчаяна стъпка – излизаме, чао!...

Сега искам с няколко реда да довърша описанието и на този днешен ден, който за щастие вече изтича. Чувствам се не като ударен с мокър парцал, а като самият парцал. Сутринта излязохме рано за да търсим хладилника, който трябваше да ни върне към нормалния живот. Голямо обикаляне падна по магазините за втора употреба. Жегата навън беше непоносима, къпахме се в собствената си пот и дори климатичната инсталация на колата не помагаше за охлаждане на бедственото ни положение. Имахме на места и малко пеша да походим, та това съвсем допълни нажеженият до огнено червено пейзаж. След 100 км обикаляне по пътищата като въртоглави и оглеждане на стотици хладилници от всякакъв вид, най-после се спряхме на един 5-годишен (което по принцип минава за ново) и го спазарихме за $350 + $20 да ни го докарат с камион до нас. Това обаче беше вече чак в 15:00. До тогава ни се беше вода пило, ни хляб яло, нито пък в клозет пикало. Аз бях загубил цветния си образ и картина – беше ми останал само едничкият говор, който се изразяваше предимно в звучни и цветущи клетви по адрес на комунистически роднини от най-първо коляно. На края с Женя влязохме в една долна кръчма, където пихме бира до премала, но аз дори и вкусът й не усещах - така се бях скапал като избутел и полускашкан, миризлив картоф. После отидохме до банката да си взема нова карта за паричните автомати, че на старата й изтече срока. След това се отбихме в Транспортния отдел, за да сменим адресите на шофьорските си книжки. В 16:00 най-после се прибрахме в къщи и след задължителното изпикаване на поетите количества бира, смирено и смълчано зачакахме доставката на шибаното съоръжение за охлаждане на хранителни продукти и производство на ледени кубчета за мастика.

Междувременно Женя от единия край постепенно започна да изхвърля разни храни – първо изля в клозета една моя шупнала вече супа, която аз си бях готвил и тя отдавна й имаше зъб; след нея запъди почти цяла тенджера със зеле, което пък беше готвено от нея самата, но тя и пред него не се спря. Надениците също взеха да понамирисват от целодневното им запарване, уж плътно затворени в камерата на неработещият хладилник (всъщност те си се вмирисваха бавно и методично още от онзи ден насам – зер 15 кила с карнаци, как се овардват на почти 40°C жега), обаче този път й казах, че ако ми изхвърли и надениците – тя ще замине подире им. Тях вече ми ги остави, че се уплаши да не изхвърля и нея през балкона. Но ако беше и баба Фанче тук, двете със сигурност щяха да се съюзят срещу мене и карначетата ми да идат в кофата за боклук (а аз сега ще си ги ям сам, какво да правя – миришат, не миришат: суха пара се е давало, ей!)…

След много притеснения и взаимно лазене по нервите, хладилникът най-после пристигна – часът беше 18:30. Веднага започна трескавото му почистване отвсякъде – вън, вътре, рафтове, етажерки, камера; като се избърса и заприлича на нов. Веднага го включихме и зачакахме ледообразувателният процес. Той е с обем от 340 л, с отделна камера и по принцип никога не се размразява – това е специално изпълнение за мързеливи австралийци. Хладилникът действително започна да охлажда, но още не може да преодолее топлината, която е акумулирал в себе си по складове и магазини. Той има и 30 дни гаранция - сега съм го усилил на “max”, та ако има да му става нещо – да се случи поне през този период.

През вечерта падна и един съкрушителен дъжд – страхотна буря с гръмотевици и светкавици. Тая жега днес не беше случайна. Сега е малко по-хладно, сигурно е вече под 30°C, но всичко наоколо е толкова нажежено от слънцето през деня, че продължава да излъчва топлина. Дори в басейна е неприятно да се влезе, защото водата е топла като кравешка понужда и никаква тръпка на хлад не се усеща. Дори като се постои малко повечко време във водата и ти се иска да излизаш от тая пикня.

Така завърши тази епопея и този дълъг, тежък ден. Сега остава да се борим с останалите проблеми, които са чисто финансови. А един проблем дето се оправя с пари, не е никакъв проблем – ако искате да знаете, това от татко съм го чувал...

В днешният горещ и лепкав ден пристигна вашето писмо № 129. Дълго и хубаво, каквито аз обичам - докато стигнеш края и да си забравил началото, та пак да се върнеш отпред за препрочитане. Веднага започвам с болният въпрос за зъбите на майка и за заболяването на венците й. Действително тук съм чувал да рекламират такива специални пасти за зъби – веднага ще отида да разпитам по аптеките, та да ми препоръчат нещо и ще изпратим всичко каквото трябва. Опасявам се обаче да изпращаме каквото и да е сега точно преди Коледа, защото то тъй или иначе ще се забави много, ако изобщо пристигне. Започват празници и всичко умира, но веднага след Нова Година ще изпратим пратката. Освен това ще избегнем и Коледните задръствания в претъпканите с подаръци и колети пощенски клонове по света.

Леля Цонка (на Ива майка й), може и изобщо да не си дойде вече в България, защото са задействали документите за постоянното й оставане в Австралия. После автоматично и бащата на Ива ще пристигне. Така че ако изобщо някога ще се срещате, то ще стане тук на местна почва. В това писмо вероятно ще изпратя плана на къщата, като ще опиша кое какво е и за какво ще се използва. Изменението, което архитекта е направил е нищожно спрямо моите оригинални чертежи. Той просто ги е преправил и докарал на по-стандартни размери, за да бъде евтин, лесен и въобще възможен този строеж, но иначе всичко останало е изцяло запазено като идея. Жилищната площ е 150 мІ + 36 мІ гараж. Значи близо 190 мІ е общата подпокривна повърхнина.

Сега да кажа няколко думи и за нещата, които имахме и останаха вие да се разправяте с тях. От всичко изброено до тук и описано в последното ви писмо, ние нямаме никакви претенции и изисквания. Връщане към тях няма да има, за това продавайте, раздавайте, използвайте вие и т.н. Единствено акордеона ми ще оставите на съхранение при вас като реликва, безспорен спомен и символ на едно начало, което той ми е дал, благодарение на вашата настоятелност и упоритост разбира се. Чрез него аз научих музиката по принцип, бях музикант - свирех и още свиря на каквото ми попадне в ръцете, пък макар и не толкова професионално. От него научих да дрънкам китарата, после дойде йониката, че пиано, сега орган и т.н. Този акордеон ми е дал още една професия, да не говорим за безбройните спивки и спявки които съм направил, благодарение на елементарните си умения; с тази музика съм бил в основата на стотици моабети, импровизирани и официални концерти, които съм изнесъл във влакове, по селски дувари и мегдани, горски хижи, по плажове, поляни, реки, вили, пред камини, под юргани и т.н. Горд съм с това и винаги ще ми е мъчно, ако повече няма да имам такива изяви. Аз съм си гуляйджия, моабетчия и бохем, от което хич даже не ми е неудобно. Така че акордеона ми го запазете заради тези мои спомени и в името на музикалната култура. Все някога ще му опъна мяха пак. Нека да си стои - не яде, не пие. Приберете го пак там, където аз най-първо го открих (в гардероба) преди да ми го подарите, а като ви попитах какво е това в кутията, казахте ми: “Пишеща машина”. Абе вие на мене ли ще ги разправяте тия? – че аз нали го свалих много внимателно на килима и лично отворих капака да видя какво има под него; никаква пишеща машина – беше си един чисто нов акордеон, само че тогава все още не знаех, че ще бъде за мене. Но благодаря ви за подаръка де - все пак след толкова много години, едва сега се сетих да поднеса благодарностите си…

С всичко останало правете това, което най-няма да ви затормози, притесни и затрудни. Не искам повече да ви товаря със задачи, спуснати по сателита. На Женя туристическите обувки нека да ги носи майка по Балкана (но не и на лозето в калта; за там да обува цървули или гуминетки) или пък през зимата в снега. Съответно татко да носи моите, ако му стават. Или продавайте всичко на вехтошарите и се разчистете от боклуците.

Надявам се, че в общи линии засегнах всичко - и от деня, и от писмото ви. Утре отиваме на Коледно тържество от завода в един воден парк с пързалки, басейни и още лудории. Ще направим и снимки, а с описанието на събитията най-вероятно ще продължа през идущата седмица...

03.12.1995 – Неделя – тъп ден по принцип. С няколко изречения ми се иска да опиша изтеклите почивни дни, в които ние отново хич не си починахме. Целия вчерашен ден прекарахме във водния парк на пързалките и в басейните. Бяхме там в 10:00, а мястото е на 70-80 км от нас по пътя за Сидней. Времето не беше слънчево и горещо и добре че беше така, защото иначе щяхме да изгорим и живи да се опечем под палещите му лъчи. Всичко си мина по набелязаната програма – барбекю, обяд, Дядо Мраз и раздаване на подаръци за малчуганите. Междувременно влизахме–излизахме от басейните, а Неничко беше най-щастлив от всички ни. Профкомитета на завода (социалния клуб демек) се беше подготвил отлично за тържеството и беше много весело. Точно когато Дядо Мраз ровеше из чувала и разпределяше даровете си, се изля един страхотен дъжд с градушка, но точно в този момент ние бяхме под покрива на една беседка. Тези подробности ги има на филм – ще ги видите. После тръгнахме да се снимаме из отделните водни съоръжения – пързалки, басейни и т.н. И така - цял ден. Женя в 19:00 отиде да гледа филм, а ние с Нени продължихме да се трепем от пързалка на пързалка – капнахме на края, а той заспа в мигът щом влязохме в колата. Едвам го събудих тази сутрин, когато трябваше да ставаме за срещата ни със строителната компания...

Снощи започна филма, та даже не си довърших и изречението. За това си продължавам мисълта днес от работа - 04.12.1995. След изтощителното къпане и пързаляне в събота се прибрахме късно вечерта. Вчера пък рано трябваше да ставаме, защото имахме предварително организирана среща със строителите на бъдещият ни дом. Над два часа разсъждавахме, умувахме и дискутирахме по плановете. От фирмата ни дадоха списък на дейностите и нещата включени в цената от $85,000. С някои неизбежни изменения и допълнения в хода на строежа сигурно ще достигнем и цифрата $90,000, което също е приемливо като цена, но само в случай ако и Женя работи. Всъщност ако тя не започне работа, къща няма да има изобщо, но пък ако все пак я построим, ще бъде нещо за чудо и приказ. С тези два дохода ще можем да си позволим някои архитектурни детайли и допълнения, като например наклонени тавани и т.н. Много са нещата, които могат да се направят, но трябват много пари. Сега вложени по някакъв начин в този имот и строеж, те винаги ще имат своята възвръщаемост, но проблемът е че ги нямаме в наличност на този етап.

След срещата със строителната фирма разгледахме някои от техните предварително построени къщи, които в момента те самите продаваха на място. После си направихме едно барбекю и имахме план следобеда да прекараме на плажа. Добре ама нашето диване ни изкара нервите с капризите си, с мърморенето си и т.н., изяде пердаха и всички се прибрахме сърдити в къщи. Сега е наказан една седмица без къпане в басейна, без излизане, без колело, без компютър и т.н. за лошо отношение и държание към родителите си, за отговаряне, апострофи и други “прилични” форми на общуване, които определено не е заучил от мене (към серията от наказания трябваше да му прибавя и “без храна”, но не се сетих – това вече щеше да го съкруши, нехранимайкото)...

Така завърши седмицата и почивните дни - и на нас много ни се събра напоследък. Сега усещам, че амбреажа на колата почва да преплъзва и да боксува, а това са нови $600 масраф за ремонт. Особено ако закачим и 1 тон ремарке, ще се срине съвсем. Самите ние вече не знаем какво да предприемаме, но времето и събитията занапред ще ни подскажат. Вчера следобеда, след като разбрахме че няма да има плаж, аз се заех с изхвърлянето на стария хладилник. Първо взех от него всичко годно, терморегулатора, кабели, дръжки, уплътнения и т.н. После Женя и Нени ми помогнаха да го дотътрузим до кофите за боклук. А от там кой ще го поема не ми е ясно, но не е и моя работа да знам.

Като част от всекидневните задължения по време на строгият “режимен” период на Неничко, е да пише и по един лист писмо. Той това го започна още вчера и сигурно до края на седмицата ще излезе дълго и хубаво съчинение. Не пише много вярно горкият, но какво да го правим. Дано английския научи поне като хората – то е ясно, че българският език ще му остане недъгав. За сега няма проблеми в училище, но свидетелството на края ще покаже по-добре. Бяхме се нагласили да правим домашен филм за новия апартамент и новите ни придобивки, но изглежда доста сме се изморили, че вместо това следобеда поспахме малко. Събудихме се привечер, но вече беше мръкнало и оставихме това мероприятие за следващата неделя.

В събота сме канени на Никулден у Васил и Албена. Техният син е Никола, баща й също, та моабетът ще се състои по този повод. Отделно от това, на връх Никулден пък всички приятели ще се съберем на вечерно барбекю в един централен парк. Там е много красиво, точно до реката е, има много поляни, басейни, кръчми, алеи и т.н. Построен е специално заради Международното ЕКСПО 1988, което се е провело в Бризбън през тази не толкова далечна година и милионите са хвърчали без отчет, но пък всичко е направено много хубаво. Още в началото на пристигането ни в Бризбън от този парк имате разни снимки, а мисля че и видеокасета.

Иначе седмицата започна с обичайното си ежедневие. Женя е намерила още обяви за работа в съботния вестник, та от днес ще започне да подготвя писмата за кандидатстване и ще си ги разпрати по фирмите. Нени е на училище и мисля, че другата седмица вече ги разпускат. Аз си върша моята работа полека и търпеливо чакам отпуската. Времето е хубаво, слънчево и топло - нали лятото започна още онзи ден, на 01 Декември. През деня е 30°C, нощем 18°C - за сега няма много комари, констатирам с известна доза облекчение и задоволство. Миналата година ни побъркаха направо, да видим това лято как ще бъде. До края на седмицата ще си приберем каравана, като за нас ще остане само да си направим възглавничките (тапицерията на седалките и облегалките). Последните са подвижни и заедно с плота на масичката се сгъват надолу, превръщайки се в единично легло. Ще трябва да купим плат и да ги облечем, а сигурно заедно с Ани ще ги ушием, защото те имат шевна машина у тях. Утре вечер ще отидем и да пазаруваме, за да напълним новия хладилник със стока. Заплатата ми идва в сряда, но ще теглим пари от кредитната карта, а на другия ден ще ги възстановим като се опаричим…