Мили родители – мои и наши; близки другари и врагове най-зли!

Може би повече от седмица не съм си сядал на гъза да пиша - по най-различни причини, кои обективни, кои субективни: де време не е достигало, де с нещо друго съм се занимавал или пък просто ме е мързяло да държа перодръжката и да си мърдам ръката; извинения - бол. Днес обаче - 02.02.2000 (бидейки такава важна и славна дата за един стар кур**р като мен…), рекох да възобновя отколешната традиция и да продължа своето започнато още преди години велико дело, правейки ви съпричастни на бурният си и стихиен живот на хъш в малко по-новата и съвременна епоха. Все още лично за себе си нямам никакво разумно обяснение, като например: защо аджеба, аз правя всичко това и кой би се интересувал от една такава безславна и неизвестна личност като моята, ежедневно срещащи се с милиони по улиците и тротоарите на грешната земя, която всички без изключение дружно тъпчем. Вероятно да е плод на някаква инерция и на засилката, която вече съм си взел от миналото – тогава прощавайте за безпокойството и ако с това съм нарушил пространството ви; както и да е…

Онзи ден пристигна документа от Нова Зеландия, който ние веднага препратихме на отговорните другари в нашето Българско Консулство - Сидней. Те там от своя страна ще го преведат и заверят с необходимите подписи и печати, след което ще ни го изпратят обратно, а ние пък съответно ще го пратим на вас – веднага, щом го получим. Всичко това отне доволно много време (да не казвам прекалено…), но те тук така стават тези административни дела – безкраен низ от инстанции са навързани помежду си като свински черва и докато се премине през всичките и на всека една се наброят съответните суми за услугата, минават цели месеци. Бюрокрацията по целия свят е една и съща – тя няма цвят, политически окраски и партийна принадлежност. Държавата е мафия, а мафията командва и дирижира парада. На който не му изнася, хваща гората и става партизанин или се изселва в Австралия…

Нашият скъп и свиден, малък Неничко вчера започна новата си учебна година в школото – вече е в 9-ти клас. Все още с леля му Даниела не сме видяли миналогодишното му свидетелство, защото той най-старателно го прикрива от нас – пак шикалкави нещо, защото е твърде вероятно да не е много-много за изваждане на показ (а и как да бъде другояче, след този всичкият хайлазлък от негова страна, на който бяхме неми и без право на глас свидетели). Ние с него се видяхме в съботата, когато ходих с колата до Бризбън да посрещна Даниела на летището. Оправяхме му нещо мотора. Тази седмица пак ще ходим нататък, та ще се видим отново. Моторетката му постоянно има разни неща за ремонтиране, та сега с това ще се занимаваме – това е единственият въпрос, стоящ денонощно на дневен ред и на първо място в неговите списъци; а не училището и домашните му занимания, както на всички нас ни се иска да бъде. Ние с Дани ще отседнем в ергенското свърталище на наш Методи - аз нали в понеделник (на 07 Февруари) ще се явявам на бракоразводно дело, та за това ще ни е и ходенето до Бризбън. За целта съм си взел един свободен ден, а като го съчетаем и с почивните събота и неделя, пак ще стане една миниатюрна екскурзия.

Вчера получихме поредното ви писмо (онова “снежното”, писано непосредствено след Новогодишните празници). Много се радваме, че сте си изкарали приятно почивните дни сред приятели и близки. Ние тук, в тази част на света също сме добре и в никой случай не трябва да се притеснявате за нас. Чакаме вече появата на бебето, а то горкото още си няма количка. Тази неделя ще обикаляме битаците, дано намерим някоя по-евтина - аз нали в бяса си изхвърлих нашите, та сега ще купуваме други от много акъл.

Тези дни за обяд си ходя до нас. Даниела все готви по нещо вкусно, защото не е на работа. Решихме, че няма смисъл тя да започва само за някакъв си един месец. Нека първо да роди, че тогава ще му мислим.

Няколко дни тук беше адска жега – термометрите прехвърлиха стойности от над 40°C, но сега температурите пак се уталожиха в границите на нормалното и поносимото. Напоследък след работа се занимавам и с колелото на Нени, което му купихме на старо още преди Нова Година. Самото то има нужда от малко мое пипване, но иначе си е много добро и хубаво. Скоро ще стане готово, та като идва при нас да караме заедно нагоре-надолу по селските друмища и сокаци...

08.02.2000 - Пак няколко дни не писах – даже и не помня с какво съм се занимавал през това време. Всеки момент чакам да получа отговора от Консулството ни в Сидней във връзка с документите. Между другото, когато Даниела е говорила лично с консула по този въпрос, се е заинтересувала и за въпросните български паспорти, дето толкова много са нашумели в последно време. От Сидней обаче са казали, че нищо не могат да ни издадат през тяхната канцелария – в този отдел се занимават само със задграничните документи (червените “книжки”). Всичко останало се движи на място в България – лично, срещу лични подписи и множество декларации. Така че ние от тук нищо не можем да предприемем специално по този повод. Ако майка вземе необходимите документи и ми ги изпрати по пощата, аз своевременно ще ги попълня и ще ви ги върна незабавно. Обаче шибаният и станал вече прословут паспорт се получава изключително и само лично, при това срещу съответен подпис – а пък как ще се осъществи точно тази маневра, за сега все още не ми е много ясно; съгласно моята желязна логика “Няма начин да няма начин…” се надявам, че хайдушката ми и борбена натура ще измисли нещо, с което въпреки обстоятелствата и бюрократичните бариери, в края на краищата да преебе властта, което е и една от основните цели на мероприятието и в частност на бунтарската ми същност…

Снощи си дойдохме от Бризбън. Отидохме у Методи още в петък вечерта след работа. Повеселихме се в продължение на няколко поредни дни и сега всичко си потече по старому. Аз в събота се видях с Нени. Направихме мотора и вече може да го кара когато си иска. Със свидетелството му обаче от миналата учебна година (понеже е ужасяващо…) се развиха известни неприятни сценки и театрални постановки в духа на всеизвестната картина “Опять двойка”, дело на големия руски художник Фёдор Павлович Решетников. Благодарение на своя недвусмислен талант, произведението на този тъй ярък представител на съветския социалистически реализъм и безспорен майстор на палитра, четка и платно дори и в днешните смутни и безхаберни времена е запазено в една от залите на Московската Третяковска галерия, но от това аз не ставам по-щастлив нито пък ми е по-топло на душата като законен баща на нашия калпазанин и нехранимайко. Аз не случайно дадох този пример, защото въпросната репродукция ние сме изучавали още в отделенията на основното ни образование - като се започнеше от единият й край, та чак до другия и то по няколко пъти, че и в обратната посока; писали сме съчинения по картинка, правили сме свободни разкази и анализи плюс какви ли още не идиотщини в скучните и омразни часове по руски език. Твърде вероятно е все нещо да е останало от онези времена, затлачено в гънките на коравата ми кратуна, но думата ми сега съвсем не беше за да славя и прокламирам изкуството на братския съветски народ и в частност на някои негови единични мужици. Мъката ми идва от факта, че именно нашия малък серсем, независимо че няма двойки, бележникът му най-плътно е изпълнен от горе до долу само с тройки и тук-таме се прокрадват една или две заблудени четворчици (вероятно едната да е по физическо възпитание). За оценки от висините на петиците тук вече дори не се и споменава, а пък отличните бележки просто сме ги забравили, че въобще съществуват в световната образователна система. Сега уж щял да си стяга нашия задника и да заляга над учебниците и тетрадките, та да подобрявал успеха и поведението си другата година, но лично мен ме съмняват тези негови празни обещания. Така е когато детето няма достатъчен (да не река никакъв…) контрол, но те и двамата с майка си през цялото време в хор ме заблуждаваха, че уж нещата с училището вървели безпогрешно; а аз най-наивно вярвах на измислиците и лъжите им – майната му, но ми тежи…

Приятелката ни от Gold Coast също дойде с нас, та в събота вечерта, независимо от училищните ми кахъри подир Неничко, ние си направихме едно много качествено парти в квартирата на Методи. Чествахме му рождения ден - удари 45 лазарника, но поводите за опиянението ни бяха многобройни и комплексни.

На другия ден всички заедно отидохме на църква, а от там се замъкнахме на битака. Ние с Дани купихме разни нещица за бебето – дрешки, количка, кошче и пр. Вчера (понеделник) аз ходих до Върховния Съд, за да ми произнесат официално решението за развода. Всичко мина много бързо, без никакъв шум, формалности и в условията на притъпена (до изтъпяване…) безчувственост. После ние с Даниела ходихме да си напазаруваме някои хранителни продукти и си тръгнахме за село. Беше вече станало около 16:00, та по път минахме да се обадим и на Нени за няколко кратки минути. Той тъкмо си беше дошъл от училище. Слезе веднага долу, поприказвахме си, изпрати ни по живо-по здраво да си вървим и с това екскурзията ни привърши. От днес аз пак съм на работа, докато Даниела си е в къщи и се занимава с разните му там колички, пелени и кошчета и други родилни мъки...

10.02.2000 - Нищо особено не се случва напоследък около нас. Всичко си е наред и вие просто вече няма защо да се притеснявате (ама не ви ли е много скучен така живота, бе мама му стара? – колко по-напрегнато щеше да бъде, ако имаше за какво да се кахърите). Независимо от черният ми хумор, аз определено вече много съжалявам, че постоянно ви въвличам в моите покъртителни любовни истории и ви карам да се тревожите за мене най-излишно – но, спрете се вече; няма за какво.

Довечера ще се чуем с Нени, за да го проверя как е потръгнал в новия гимназиален клас. Мислим с Дани да си купим един общ “мобифон”, както му казват експертите от мафиотските среди в България. Телефонните компании предлагат много изгодни планове и оферти, само и само за да привлекат повече клиенти на своя страна. Мене ако ме питат, хич не ми е изтрябвал такъв пластмасов нахуйник, обаче на моето дървено философче от София, след като веднъж му е влязла идеята в главата, това означава че ние рано или късно ще имаме шибания подвижен (още мобилен…) телефон – е, те това е прогреса...

Преди няколко седмици говорихме с Бакала – той тъкмо се беше обаждал на нашия Камен, само че свободни бебета нямало в Габрово, както междувременно бяхме разбрали, че те искат да осиновят едно с жена си и да го направят “испанче”. Това е една изключително благородна мисия от тяхна страна и ние най-възторжено ги подкрепяме в голямата им и велика цел, макар и от това огромно разстояние, което се е простяло между нас и най-зловещо ни дели. Даниела от своя страна пое инициативата да се обади в София до свои приятелки и колежки от “бизнеса”, та с това да ускори тягостният им процес на изчакването и ако това бъде възможно разбира се, тя с най-голямо желание ще съдейства в тяхното хуманно начинание...

11.02.2000 - Радвам се, че снощи се чухме по телефона с вас. Иска ми се вече напълно да се успокоите и да си изживеете малко по-спокойно старините. Ние сме добре. Аз пиша винаги на работа, защото в къщи все има какво да се прави или за какво да се дискутира, та не ми остава време и за писма. Онзи ден си бяхме купили два стола за градината, пластмасови - обаче те бяха толкова мръсни, като че ли извадени от дъното на някое тресавище. Та снощи като ги зачаткахме с верото и телта – лъснаха се и станаха нови, като магазинските. Даниела пък през деня се е занимавала с търкане на кошчета, колички, пране на дрешки, камизолки и т.н. Нямаме все още само пелени, но довечера ще ходим до тържищата, та и тях да купим. Тя в момента се разнася из града в търсене на разни необходими неща за бебето.

В неделя ще има голямо състезание по мотокрос на пистата, където ходихме да караме мотора с Нени, но за жалост той пристига другата седмица при нас и ще го изтървем. А аз толкова много исках да го гледаме. Може би ние ще отидем двамата с Дани, но тя не си пада много по такива дивотии и сокаци – абе софиянка, какво искаш; дай й само жълти павета и високи токчета – де пуста вършина, де-е!...

14.02.2000 - Зарезан! Тукашната обаче, несъмнено по-нисша от нашата балканска раса и далеч по-развита от тяхната, този ден го свързва с един друг католически светия – някой си Св. Валентин, дето уж много закрилял влюбените. А ве, ей – аланкоулу: единственият закрилник на една двойка е портфейла на момчето бре, колкото и да е влюбен той в момата и тя в него. Как не можаха да го разберат това нещо хората и векове наред страдат и се мъчат. Щото оногоз ако си няма кинти в кесията, за никаква влюбеност тогава не може ни дума, ни лаф да става – оная кикимора няма и да го погледне дори. Та по този “влюбен” повод тук се раздават всевъзможни подаръци и цветя хвърчат на ляво и на дясно. Не останахме по-назад и ние с моята Даниела, разбира се – плод на безумната ни любов един към друг (и вероятно на моето лично изглупяване до неузнаваемост). В знак тя получи една кожена дамска чанта (е, малко имитация де, ама все пак мяза на драна лисица – докато оная не избягала току в последния момент, баш преди да я отпорят кожата…), а пък мен ме дариха с чуден панталон. И понеже за нас, въпреки всичко това е нашенският си Св. Трифон Зарезан, та довечера символично ще “зарежем” и лозето. Аз тоя празник си го започнах още от съботната вечер, когато през деня обикаляхме като малоумни околните градчета и паланки - отново за набавянето на разни бебешки джунджурии. Беше и доста горещо под палещите лъчи на слънцето, та се скапахме от ходене по жегата. Вечерта седнахме в градината на ледени напитки, бели салати и нервозни кюфтета. На другия ден уж щях да ходя на мотокрос – всичко се отече обаче, предвид късното лягане вечерта и сутрешното ми неразположение и гадене до степен на повръщане (то добре че заваля и дъжд, та имах по-сериозни оправдания от махмурлука си). Обаждахме се на нашия “Бакал” в Испания, но само му оставих съобщение на телефонния секретар, с молба да се обади на майка. Той сигурно вече се е свързал с нея. Звънихме на Богдана и Евгени в Америка. Те изпращат много поздрави специално на татко.

Днес пак съм на работа, а Даниела се занимава из къщи с едно-друго. Чухме се и с Нени снощи за малко. Той вчера вече ходил да си кара мотора с някой от неговите апапи. В петък пристига при нас. За щастие тук от вчера вали дъжд - добре стана така, че да поразхлади малко. Иначе както ни бяха затиснали горещините, щяхме да изпукаме от жега. В по-северните части на щата дори има и сериозни наводнения, но тук на село е тихо и спокойно. Даниела онази вечер се обажда на техните в София – те казаха, че и там се изсипвали разни ненавременни дъждове. Каква беше тази зима - снегът се стопил баш когато би трябвало да е най-дебел – объркано време, както и останалият шибан свят...

15.02.2000 - Продължавам да следя горещите събития от тази част на света и най-старателно да ви занимавам с описанието на скучните и ежедневно сиви случки около нас. Снощи си направихме малко фамилно тържество по случай нашенския Св. Трифон Зарезан, като почетохме и местния Валентинов ден. Според църковния календар обаче, Трифонов ден се явява на 01 Февруари, а не както аз си го знаех до сега. Значи 14-ти може би да е бил по стария стил – няма значение; за сметка на тази, догодина ще отпразнуваме събитието и на двете дати. Дълбоко в мен и съзнанието ми много трайно се е запечатал далечния спомен от “Зарезанските музикални дни и седмици” на лозето, които се провеждаха редовно по това време на годината. По този начин аз, макар изхвърлен на хиляди километри от родното огнище, най-самоотвержено продължавам и поддържам изконните ни български традиции, особено в “пиянството на един народ”. А пък много важно, че се падало в понеделник - нали и той е ден като другите; и тогава се яде, и тогава се пие - хора и ръченици се извиват и песни юнашки се носят от всяка колиба, но най-много виното с менци се лее. Ибаз ги католиците с техния светия Валентин; да живее другаря Трифон Зарезан!...

Дани днес е на контролен преглед в болницата, за да й нагледат коремчето и бебето вътре в него, а тук продължава да вали дъжд из ведро - като че ли да си навакса за цялото лято, за гдето не е капвало нито капка. Друго нищо ново няма около нас. Работата ми върви добре – моля се само дано да е за по-дълго, пък после ще му мислим. Че с много работа е несъмнено лошо, ама и без работа е още по-лошо - заявявам ви го най-отговорно, за да не си подсилвам сега фразата с изрази за “еб*ло мамата” и т.н.

16.02.2000 - Всеки ден написвам по някой и друг отегчителен ред в почивките си на работа. С нетърпение очаквам да получа документа от Сидней, та да ви го изпратя веднага. Довечера с мой колега ще отидем да изпием по няколко бири на няколко пъти, а пък по-късно ще останем и за вечеря в ресторанта, когато вече ще пристигнат и жените ни в подкрепление. Този човек е от Нова Зеландия – аз съм споменавал и преди за него и се оказа, че имаме много общи неща за разказване един на друг, главно от житейски характер. А каква по-хубава раздумка може да има от това, да се разположим пред потните бирени халби и да обсъждаме разпадащият се световен мир в унисон с човеконенавистната повсеместна политика. Та това ще бъде развлечението ни за тези няколко дни.

Тук продължава да вали и времето да бъде мрачно – в никой случай не е студено; напротив - тъкмо се поразхлади малко. На обяд с Даниела ще ходим да купим корито за бебето, че да го къпем в него. Аз й викам да го плакнем направо във ваната на банята, но то ще е толкова малко парче мръвка, че има опасност да го всмукне сифона. Вчера прегледите й са минали успешно - всичко е нормално и се развива добре.

Онзи ден, като се прибирахме с колата от Бризбън се развали и другия й прозорец на задната врата. Та онзи ден разглобих тапицерията и на него също му турих колчето, подпряно отдолу и запънато завинаги - сега останаха годни само прозорците на предните врати да се свалят и вдигат според описанието и предназначението на автомобила. Вътре в тези механизми има много пластмасови части, които с годините и особено от горещините стареят и най-накрая се чупят. А те пък като се натрошат, подире си водят до други още по-големи повреди и става така, че целия механизъм трябва да се сменя. Само че аз по-скоро ще сменя самата кола, отколкото да се занимавам с ремонтите й. Влязла ми е вече тази идея в главата и рано или късно ще стане – веднъж за винаги ще се отърва от тоя японски кютюк...

18.02.2000 - И през тези дни нямаше особени новини за отбелязване. Чакаме Неничко да дойде довечера, но всеки момент очакваме и бебето. Времето за сега уж се оправи и ако се задържи така поне да не вали, утре всички ще отидем на посещение по разни местни музеи и етнографски паркове (нещо подобно като Етъра). Предният път като бяхме в Бризбън, та му купих една електрическа бормашина за $1 от някаква гаражна разпродажба. Той си има вече разни свои инструменти (ключове, отвертки, клещи и т.н.) и аз рекох да добавя нещо към работилницата му – нали все си поправя колелото от време на време (след което го дооправям аз, но това не е важно). Та вчера от една тукашна тараба на пазара му купих ключ за патронника, защото дрелката нямаше. В редовен магазин (железария) ми поискаха $8 и аз си тръгнах на мига със съответните клетви и заклинания на уста. На сергията обаче същото ключе го намерих само за $1.50, което е значително по-приемливо като цена.

Даниела е добре - постоянно шета, пере и купува неща за бебето. Добре че не залита по нови и скъпи дрешки, които са на цените за възрастните, че и по-скъпи даже. Купуваме почти нови камизолки и разни други неща от магазини за употребявани вещи, където тези бебешки дрешки са на безценица (а доста от тях буквално не са обличани). Но това е и нормално, защото като купиш нещо за $20, след няколко седмици вече бебето е пораснало и парцалчето автоматично заминава на боклука. Така много хора дават подобни дрехи в тези специализирани “бутикови” магазини, та да ни е по-лесно на нас бедните…

Точно днес навършвам 4 месеца, откакто съм на тази работа. Много ми харесва и дано да се задържим по-дълго. Защото, да ви река правичката: колкото и да е диво тук, след като ми платят съответните парични средства за положения от мен труд и за старанието, което влагам непрекъснато в работата си, и като ми натежи кесията от заработените алтъни и сребърници, ама така та чак да ме носи и да ми увежда главата на една страна – тогава съм готов да забравя и да преглътна всичките си грижи и несгоди, породени от месторазположението на това иначе забутано и затънтено градче. Не знам дали точно Маркс, Енгелс или пък Ленин са формулирали една от основните си тези в прокламирания от тях т.нар. диалектически материализъм (ебах им идиотското понятие…), а именно че видите ли, битието определяло съзнанието. Според мене обаче единствено парбта стои в основата на всичко – и на битие, и на съзнание. Определено аз не съм сребролюбец нито скъперник, с каквото прозвище ме дамгосваха и заклеймяваха в продължение на толкова много години, но пък казвам самата гола истина, която незнайно защо всички други най-старателно премълчават...

21.02.2000 – Понеделник е. Както беше по програмата, Нени пристигна при нас още в петък вечерта. Веднага щом се прибрахме в къщи и си спретнахме софрата. Той имаше нещо, което не разбираше много добре по геометрия в училище, та му го обясних. На другия ден го накарах пак да ми повтори каквото беше запомнил и явно че го е разбрал, защото направи всичко точно както трябваше.

В събота ходихме по разни местни екскурзии, музеи и винарски изби. Намерихме едни хора с лозови насаждения, които имат собствен лиценз за производство на вино, което съответно продават на пазара. Доста им е скъпа обаче стоката - $15 струва една малка бутилчица от 0.700 л, която са гаврътва почти на два гълтока, но пък иначе е много хубаво, пустото да опустее. В тази изба опитахме 8 чешита винце и на края купихме две бочки колкото за адет (добре че пак беше Даниела, защото не мен едва ли щяха да ми се откъснат от сърцето $30 суха пара за някакво си там вино, пък било то и още по-сухо от тях; аз пия всичко – а онова евтиното, дето само смиват бъчвите и го продават по $6 за бидон от 4 литра, то пък най ми понася). Сега тези скъпи бутилки ще си ги пазим като очите и ще ги наченем едва след като се роди бебето (сигурно днес Даниела пак ще се обади до консулите в Сидней, за да провери какво става с документите; тази мисъл ми дойде спонтанно на акъла и ни в клин, ни в ръкав рекох да я споделя за ваше общо успокоение)...

Та, значи в съботата бяхме изцяло по пътищата на тукашната ни родина. Вечерта нашия малък Неничко наготви за всички една негова мексиканска манджа и ние много я харесахме. После гледахме разни филми по телевизията и си убивахме времето до раздаването на пижамите. Вчера ние с него се занимавахме с колелетата, а пък Дани чисти стаята за бебето (какво пък толкова мръсно намери и тя, ама като си търси работа – нека се намира на разни занимания, че да не й се раждат в главата глупости). Изпра пердетата, изми прозорците, бърса прах – ужас беше покрай нея! Аз също й помогнах доста, главно с безценните си съвети и мъдри препоръки. На края обядвахме и Нени си тръгна с автобуса за Бризбън в 15:00. Ние продължихме с основното почистване на квартирата, а аз лично си оправях и колелото наред с това.

Решили сме за 08 Март да изпратим по нещо дребно на скъпите ни майки в България, както е по традиция и отколешна народна инерция. До седмица-две Даниела трябва вече да роди уж (казвам “уж”, защото онова малко чемерче, дето е в корема й изобщо няма никакви намерения дори да излиза навън). Нашия шеф също има момиче - в петък вечерта се е родило (запада нещо мъжката раса, така забелязвам). Онзи ден щях да карам Нени да ви се обади по телефона, обаче се увъртяхме с нещо друго и забравихме - другият път като дойде непременно ще го чуете, вече със сигурност. Сега всеки миг очакваме да се появи бебето, че тогава чак ще правим план кога ще бъде следващото му идване. Първо на нас самите ще са ни нужни барем 1-2 седмици, за да се пооправим и окопитим малко с най-новия член на семейството, че тогава ще възобновяваме гостуванията и срещите...

23.02.2000 - Вчера Даниела пак беше на контролен преглед и каза, че всичко било наред. Бебето е добре, но още се намира напряко в корема й – демек, не се е обърнало с главата надолу, за да излиза. А тя вече много й се иска да роди и да се приключва с тоя тропулак. Дани е много разочарована, че зодията му няма да е Водолей, ами определено Риба. Дано да не излезе някой Овен обаче като батко си Нени, че ще има баят зор да видим, хем на стари години.

Намислил съм довечера да ви се обадя по телефона. Времето лети толкова неусетно, че не забелязваме кога се изнизват седмици и месеци (ба мааму – дали пък така безславно няма да си отлитнат и годинките на нашия живот? – аз все не вярвам, ама знае ли човек)…

Скоро не сме получавали писма от вас. Довечера ще се чуем и с Нени сигурно. Той онзи ден карал мотора с неговия приятел Даниел и пак нещо му е направил, та веднъж като угаснал и не тръгнал повече (за слава все пак на Небесата и мое лично спокойствие). Докато бяхме заедно му сменяхме лулата и свещта - може пак от там да идва причината, но поне сега съм малко по-спокоен, че вече няма да ходи никъде и да го кара сам. Когато по-нататък отидем до Бризбън през някоя събота и неделя, тогава ще му го поправям. Но сега за един ремонт само не мога да бия 500 км път отиване и връщане. А пък и самата Даниела не е много разположена за такива далечни пътувания вече. Нищо й няма по принцип и се държи много смело и геройски, но ако рече да ми ражда по пътя – тогава какво ще я правя?...

Довечера ще се обадим и на Цецови в Тасмания. Бакала не се обади след като му оставих съобщението - дали сте се свързали с него, не знам. Днес Дани ще се обади на консула в Сидней да пита какво става с документите. Даже сега в момента приключвам с недовършена мисъл, за да й дам телефонния номер на Консулството ни, че тя не го знае.

24.02.2000 - Снощи доста добре си поговорихме с тоз-онзи по света и у нас. Първо с Неничко, а после Методи ни се обади; ние пък звъннахме на Жоро в Аделаида, за да го проверим как се справя с живота и трудностите му. На края и с майка си поприказвахме. Ама аз изобщо не трябва да се учудвам, че плащаме по $120 на месец само за телефонни сметки. Но сега в събота ще проучим въпроса с мобифоните и сигурно ще си вземем един. Така ще облекчим малко масрафите (едните да, но пък за сметка на другите…), защото тези услуги на мобилните оператори поевтиняват с всеки изминат ден.

Както казах и на майка по телефона, а сега го потвърждавам и писмено: Даниела вчера действително се беше обаждала в Консулството, но нашия главатар бил в някаква служебна командировка и щял да се върне в понеделник. Вероятно другата седмица вече ще получим и документите, за да ви ги пратим. Тя онзи ден изпрати нещо дребно на техните в София, но моята пратка ще позакъснее малко, защото чакам първо да пристигнат нещата от Сидней, та тогава всичко да полита изедно.

Тези дни поваляха хубави дъждове. Хубави бяха разбира се само тук при нас, защото в другите части на щата тези валежи предизвикаха масови наводнения и заляха сума села и земни площи. Постоянно евакуират хора, които панически си напускат имотите, къщите и мебелите, търсейки убежище и спасение на по-високите места, до където водата не може да достигне. Нивото й се качва с около 10 см на час. Такива чудовищни наводнения не се помнят в тая държава, разказват по-старите хора.

Аз всеки ден на обяд си ходя да ям в къщи и за това имам възможност да пиша само в малката си почивка, която е само за по цигара, глътка кафе и бърза закуска. Иначе всичко друго около нас е наред - добре сме и не трябва да се притеснявате за нищо. Снощи майчицата ми не звучеше много възторжено в телефонната слушалка, но моля ви - не се тревожете повече за никой.

25.02.2000 - Пак се включвам в кратката си почивка с някой и друг ред от информационния ми блок. Нени вече има Интернет в къщи (още една “прекрасна” добавка, която по всякакъв начин ще му пречи на ученето и учебните му занимания, но това е отделен въпрос и сега баш не ми се дъвче). Исках да му дам електронните адреси на Албенчето и Огнян, но той каза че ги има. Явно че си кореспондират от време на време с тях или ако не той директно, то зад това стои поне майка му (в което всъщност няма и аз не виждам нищо лошо – дори напротив: радвам се, че поддържат връзка помежду си с наши общи близки, за да не се забравят). Аз от своя страна изпратих специалните си поздрави - при случай когато се свържат пак с тях, да им ги предаде и на двете фамилии. С Цецови не съм се чувал от преди Нова Година. Те обаче не знаят, че ние от съвсем скоро имаме нов телефонен номер. Мисля тези дни да се обадя и на тях, след като започне вечерното намаление по линиите на трасето.

Утре пак ще обикаляме магазините. Бебето си нямало шапчица още, та сега ще обикаляме района да му търсим (виж го ти, какъв сериозен проблем имало завалийчето). А ние иначе сме му купили доста други неща – пелени, терлици, гащи, камизолки и т.н.; всичко е готово за посрещането на новият малък човек (не знам колко живота по принцип трябва да имат бебетата, за да си износят всичките възможни дрешки и парцалки, които предварително са приготвили техните скъпи родители и в частност майките, а най-вече бабите им, в трепетното очакване да се появят на белия свят). Даниела си е стегнала дори и багажа за болницата, подаръците за докторите, армагани и рушвети; в наличност има специални благодарствени картички за персонала и т.н. (едно време комунягите така ни подготвяха за неизбежната и мнима война с несъществуващият империалистически враг и зъл противник, та под леглата си държахме войнишките мешки, заредени с “бойна готовност” – какво посмешище, каква жалка карикатура сме били действително в очите на въпросния “враг”, който да речеше само да се изпикае на вр. Бузлуджа и долу щеше да ни помете и издави като плъхове; гади ми се като си припомня безумствата на партийно-червената обречена доктрина). В “мешката” на Даниела има и един комплект дрехи за самата Ванеса-Рейчъл (както междувпрочем ще се казва бъдещата ви внучка). Не знам дали до сега някъде съм споменавал това име, но една вечер седнах над купата с горчиво вино и го измислих съвсем сам: “Ванеса” (Vanessa) – по името на баба си Веса от старославно Габрово и “Рейчъл” (Rachael)- на Софийската си баба Райна. Даниела имаше една единствена задача, а именно да го прегърне във вида му, в който й го предложих. Учудването ми беше безгранично, когато тя прие това още на първо четене, без никакви дебати, без парламентарни консултации и излишни спорове, както за всяко друго нещо, което ни заобикаля и с което е свързан изпъстреният ни с разнообразие и противоречия живот (заради което аз я оценявам най-високо и съм щастлив с нейното одобрение). Тук хората имат по две лични имена, а само едно фамилно и за това ние така го измислихме. А пък после нека всеки да й вика кой както си иска...

28.02.2000 - Ето че и тоя месец мина (той си беше и без друго по-къс от останалите). Е, според календара за тази високосна година има още един ден (т.е. утре), но ние него не го броим в сметките.

През изтеклите събота и неделя си бяхме все из къщи - по-специално в неделя (вчера демек). В събота излязохме по-рано по магазините, защото както вече ви казах – детето нямаше шапчица, та да му купим някаква да не би да му изстине главицата на 35-градусовата жега отвън. Търсихме си и телефон, пазарувахме, разхождахме се щастливо и безгрижно, а следобеда се прибрахме в къщи. Аз, в останалото време до ракиеното, поправях колелото на Нени (паралелно с моето), след което привечер седнахме в градината (задният двор) на закономерното ни и традиционно тържество по случай завършването на деня. Правихме си барбекю, хапнахме, сръбнахме и така вечерта ни премина неусетно.

На другия ден не сме излизали, че то пак валя дъжд. Аз готвих супа топчета, Даниела пра, шета и цял ден гледахме телевизия затворени в стаята като лалугери. Какво се одъжди това време не зная, но доста вода падна от небето напоследък. Казват, че над 1/3 от площта на щата е залята и местата там са обявени за бедстващи зони. Разни дребни и малки рекички, които в сухия период буквално можеш да ги прескочиш на куц крак, сега те са се разлели на места до 8-10 км широчина – това е едно огромно море от кална вода. Единствено само с хеликоптери спускат храна и други необходими материали за оцеляването на хората, които за сега остават откъснати от света заради наводненията. Много глави добитък вече има издавен и отнесен от прииждащите водни стени, насажденията ще изгният от толкоз много “напояване” и загубите от неосъществената реколта пак взеха да се изчисляват в математически числа с много нули отзад. Тук при нас е спокойно, обаче на около 2000 км нагоре (на север) нощес един град направо беше пометен от някакъв циклон (ураган, тайфун), та направи сума поразии на и без друго бедстващия там народ. Няма покриви по къщите, няма ток по жиците, защото са изпочупени стълбовете - въобще тъжна картина, малка гражданска война...

Ние взехме някои дребни неща за вас - да ви ги изпратим сега като дойде документа. Даниела утре пак ще ходи на преглед и ако докторите решат, може да я оставят направо в болницата и до края на седмицата даже да роди. Тя, миличката ми е зачакала това раждане още от миналия месец насам, обаче онова дребното (нали ще е шопче като майка си) се инати и не ще да излиза на белия свят...

01.03.2000 - Ето че вече най-закономерно встъпихме в сезона на есента, без особено много да сме се порадвали на лятото. Разбира се това е образно казано, защото аз дълбоко вярвам, че единствено само в Рая времето може да бъде малко по-добро, отколкото при нас. Тази година нямаше такива големи и непоносими жеги, както се е случвало друг път – само за няколко дни и зорът бързо премина. Преваляваше и дъждец от време на време, колкото да разхлади и това беше. Но хайде, стига вече съм ви занимавал със синоптичната обстановка на Австралия. Предполагам, че вас повече ви интересува какво става с нашата малка социална единица и по-специално с Даниелчето, а вярвам пък най-специално трепетите и очакванията на всички са насочени към появата на малкото ни бебе, което се оказва че хич не е малко. Но да карам сега подред…

Вчера както знаете, Дани беше на контролен преглед и понеже тя вече започва да преносва плода, лекарите веднага решили да я оставят при тях в болницата, за да наблюдават състоянието й от близо. Хората ми се обадиха от там, та в обедната си почивка ходих да я видя. Бяха я включили на един апарат, който отмерва тоновете на бебето. Пулса му е около 140-150 и се чува все едно че се събарят канари от някоя каменна кариера – много е страшничко като се слуша отстрани! Аз после се върнах на работа и вечерта пак отидох в болницата. Занесох й чантата с нещата, дето тя много разумно си беше приготвила от преди няколко дни (хе-хе-хе, “мешката” с бойната готовност помните ли я, а дяволи такива?). До тук обаче, нищо: нито болки има, нито пък показва някакви външни и вътрешни признаци на родова дейност. Докато все още бях там, пак я закачиха на този апарат да слушат сърчицето на бебчето – а то така силно тупка, че ще изскочи през джигеря на майка си чак. По едно време, чак в 20:30 вечерта дойде един доктор, който каза че на другия ден (т.е. вече днес) щели да я прегледат за последно и ако трябва ще предизвикат раждането насила (ба мааму, аз като чух тез страховити думи и баят се изплаших – това и доктор да си не е баш работа, но нашата е много сериозен Пироговски кадър и не се стряска особено от такива покъртително кръвни картини). Сега обаче е почти 10:00, но още никой не ми се е обаждал от родилния дом, че съм станал вече татко. Разбира се аз по обяд пак ще отида да я видя и оставам под силните си надежди и упования да сме родили до тогава, защото в противен би трябвало да присъствам на самия процес, а това определено ще ме накара да си глътна и езика от страх. Даниела много иска аз да съм там с нея и до леглото й (щяла да бъде по-спокойна…), защото тук така е прието – татковците са първите хора след акушерката, които виждат и посрещат рожбите си; после вече майките им като ги поемат, от нас пръчовете нямат големи нужди, освен да им носим заплатите си и да ги обсипваме с подаръци. Това до тук е много добре, вероятно изключително хуманно и емоционално, обаче аз не мога да издържам на такива кървави сценки. Аз прасе кога се коли та ми прилошава и ме кара на повръщане, та какво остава за такава сложна процедура като раждането на едно бебе например! Дани си е свикнала с болниците, с кървищата и прочие човешки органи, но аз не мога да ги издържам тези работи – слаби са ми нервите и припадам при вида на медицински манипулации. Но ще видим де - все още нищо не знам и всеки момент чакам да ми се обадят; от тук нататък вече ще става каквото ще става.

Сега съм уж на работа, обаче акъла ми е на съвсем друго място. Е, върша си и задълженията съвсем повърхностно, но и аз самият съм притеснен в известна степен; което е и разбираемо. След миг започвам отново да работя, защото и почивката ми отдавна свърши. Предполагам, че в следващият си репортаж от мястото на събитието, ще има и резултати вече – ох, ще ми се пръсне сърцето, ебаси конкретния и деликатен случай...