02.03.2000 - Продължавам с мисълта си от вчера в малката сутрешна почивка на работа. Все още обаче крайни резултати налице няма никакви. Бебето си е много добре, но не иска да излиза от утробата на майка си. Вчера на обяд ходих при Даниела в болницата – онези касапи тъкмо й бяха ръгнали някаква инжекция за ускоряване на раждането. После в 17:00 като отидох след работа, беше започнало вече да я боли, но все още търпимо. Стоях при нея до 21:00, когато мина дежурната лекарка на визитация и пак я прегледа. Решиха, че ще я оставят да се наспи през нощта, а днес атаката ще започва отначало. Аз ще отида на обяд, ако не ме повикат по спешност преждевременно. Сега е само 09:45 и до тогава има 3 часа, така че много неща могат да се случат през това време. Иначе Дани е добре физически, само че е малко уплашена и притеснена. За това й иска да съм покрай нея докато ражда, но нали пък аз трябва и да работя, по дяволите...

Снощи като се прибрах късно от болницата говорихме по-дълго с Неничко. Той още не знае, че леля му Даниела е влязла да ражда – за всеки случай решихме да не казваме на никого още с нашето бабичешко суеверие; но пък и защо трябва да бием тъпана – то ще се разчуе и без друго впоследствие. Нени беше много щастлив от успеха си в училище - уж бил добър и старателен вече, не нарушавал дисциплината в час и за сега все още не го били викали в дирекцията, което било голямо постижение за него. Докато само за сравнение от миналата година, почти всеки ден са го изпращали при директора заради една или друга глупост, или пък сторена пакост. А сега положението уж не било чак така зле. Дано не ме лъже нещо, защото аз самият не знам на какво и на кого да вярвам по-напред...

Предполагам, че днес вече бебето ще се роди, защото ако това не се случи, Даниела много ще се отегчи в тази болнична стая. Тя отдавна е готова да си ходи от там, защото въпреки идеалните условия които има, грижите с които е обградена и пословичната педантична чистота, все пак това не е нищо друго, освен една болница. Тя е настанена сама в отделна стая, с климатична инсталация, собствена баня и тоалетна към стаята; носят й храната в леглото, вдигат й чиниите – абе, luxury майна! Даниела също може да става и да се разхожда напред-назад из коридорите, защото не й се стои на едно място - просто не я свърта в тази дупка.

При мен на работа всичко е наред - сега пак се занимавам с разни кутии, електрически табла и контактори. Нени ще дойде при нас след 3 седмици – така се разбрахме снощи. Тъкмо в неделята ще го заведа на мотокрос. Вчера пристигнаха вашите две писма № 59 и № 60, които аз само взех от пощенската кутия, а си ги четохме заедно с Дани в болницата. Едната марка не е подпечатана и става за повторна употреба. Изпращам пак няколко екземпляра от този вид.

Онзи ден купихме на майка една брошка-кенгуру, която тя имаше от преди, но май че я беше дала на някого. Взехме също и една самобръсначка на татко плюс пакет с кафе за обща употреба. Чакам всеки ден документа от Сидней, та да изпратя колета...

Часът е точно 16:00 на същия тоз втори мартенски ден – а всички ние вече сме с бебе!!! Но, нека да разказвам подред, че още ми треперят крачката от вълнение и всякакви най-разнообразни усещания. Както вече споменах в горните си редове, аз на обяд пак отидох да видя как поминава Даниела в болницата. Беше към 12:45 и имах на разположение за свиждане някакви си 30-40 минути, а пък малко преди това тъкмо й бяха спукали мехура с околоплодните води. Дани все още си беше в стаята, но вече имаше доста сериозни болки. Помоли ме да не се връщам на работа и аз въпреки голямата си неохота останах – какво да я правя. Надойдоха и разни други акушерки от отделението и дружно решиха, че вече е назрял моментът за раждането (ба мааму, а пък аз като чух за това и станах бял като чаршафа, с който беше завита Даниела). Разбра се че мърдане назад нямаше да има, като не помогнаха никакви молби и увъртания от моя страна, оправдания с многото служебна работа и т.н. Накараха ме само да се обадя по телефона в службата, че съм възпрепятстван да се върна след обедната си почивка и въпросът се приключи на мига. А пък аз вече бях ни жив, ни умрял – като че аз самият щях да раждам, а не Даниела…

Отведоха ни в една от родилните зали (някаква най-обикновена стая, малко по-просторна от останалите болнични килии, само с едно специално легло по средата и нищо друго по-особено или забележително - малък радио-касетофон озвучаваше обстановката с локалните новини, блудкави до втръсване реклами и разнообразна музика, изключително само английска). Там вече болките на Дани се засилиха неимоверно, та се наложи да си слага една кислородна маска с някакъв специален газ, който ги облекчава (по-късно разбрах, че това било т.нар. “райски газ”, ама ‘беш ли мааму какво точно означаваше това химическо понятие; този раздел не го бяхме учили при другаря Марков в основното училище, нито пък при другарката Събка Нанева в Техникума – да ги спомена и двамата с добро, въпреки че втората я мразех изоснови, че беше много строга с нас калпазаните, а пък органичната химия не я пожелавам дори и на най-заклетия си враг). Малии-ий, много се вълнувам бре – направо не мога да си насмогна на мисълта, защото пиша много бавно. Но слушайте сега какво става по-нататък…

Така на няколко пъти слагахме и махахме въпросната маска (нещо като войнишки противогаз, ама и не баш съвсем…) и след 10-15 минути бебето вече извряка за слава на всичките небесни светии и нашия велик Татко Бог – беше точно 13:30, но на мен това време ми се стори по-дълго и от цяла вечност дори. Бях по-бял и от постелята, на която лежеше родилката... Аз лично прерязах пъпната връв на Ванеса с едни шибани и тъпи шивашки ножици (по-скоро лозарски…), а когато ми подадоха с ръцете си да поема малката окървавена мръвка, от вълнение и страх треперех като лист на кестен. Акушерките по едно време се стреснаха и баят се чудеха: кого аджеба да спасяват по-напред - мене ли, майката ли, или пък самото бебе. Даниела беше много добре, в отлична физическа и духовна форма – готова направо от там да я водя на ресторант. Нямаше никакви разкъсвания или пък други усложнения по детеродния тракт, което беше добрата новина. Обаче онова диване малкото, взе много да реве и да шувърга из ръцете ми и за малко щях да го пльосна долу на балатума, каквото беше още мазно и лигаво - от което пък на мен почна да ми се изправя косата. Направих и няколко исторически снимки с фотоапарата - съжалих само че нямахме камера, защото иначе щях да заснема целия производствен цикъл на раждането. В бързината си на тръгване не съм погледнал, че батериите на светкавицата са напълно изтощени и за малко това така важно събитие щеше да си остане неотразено и недокументирано. Добре че бяха пак тези сладурчета, акушерчиците, които ми подариха 4 чисто нови батерии от техния специален “боен” резерв в случай на тревога в болничното заведение и така аз все пак успях да увековеча Ванесината поява на белия свят.

След тези вълнуващи ритуали и моменти, акушерката взе от ръцете ми малкото парче месо и го хвърли на един кантар, подобен на онзи, в който бай Петко и леля Сийка теглеха картофите и чушките, преди да ни ударят в сметката с калема. После окъпаха бебето надве-натри с малко вода като че ли бяха на режим, намотаха го с едни върви и повои, стегнаха го едвам да диша и да не може да шава, след което се върнахме в стаята на Даниела – вече трима; е – двама и половина, ако трябва да сме и математически точни.

Тук атмосферата беше малко по-спокойна, но сега зорът е малката Ванеса-Рейчъл да засуче от циците на майка си. Сума народ се изреди да я мъчат – онова не ще и не ще да захапе вимето (море да съм аз, че да ме видиш как суча от такава дойна крава, ама кой те пуска братче: HALT! FERBOTTEN! ZURЬCK!). Реално погледнато, то си е и малко рано за манджа де, едно такова никакво време – ни за обяд, ни за вечеря. Предполагам, че като й огладнее дупето довечера и бързо-бързо ще прояде…

Ох, общо взето не беше като че ли чак толкова страшно - аз лично очаквах по-големи ужасии и драми! Сега вече мога сам да изродя която ми посочат от стаите, дето чакат за същата процедура – не е някаква кой знае каква философия, а пък и като си му разбира човек на занаята, та е лесно...

В момента Дани и детето ги отведоха за някакви прегледи – кръвно налягане мерят, температура изследват и т.н. Бебето се роди 3.300 кг и 50 см дълго. Аз пиша от мястото на събитието, както сами разбирате. Ще постоя още малко тук при тях, че подир ще ходя дума да си сипна една голяма двойна ракия, защото взех да губя вече равновесие и получавам световъртеж от прекаления стрес, на който ме подложиха. Естествено ще ви се обадя и по телефона, ако съм в състояние на по-трезва адекватност.

Днес не съм си ходил у нас от сутринта - откакто излязох за работа. Дано с днешната поща да е пристигнал и документа от Сидней. Тези дни (може би още утре) Даниела ще я изпишат с детето - ще направим няколко допълнителни снимки, за да довърша филма и ще ви изпратим нагледен материал и веществени доказателства. Това е всичко за сега - от тук и от всички нас. Пак ще пиша утре като отида на работа и ако се събудя жив на заранта...

03.03.2000 - Продължавам с излагане на фактологическите материали в почивката си за кафе. Снощи се прибрах в къщи малко по-рано от обикновеното - от болницата и направо у дома. Обикновено през седмицата работя до около 17:30, но вчерашния ден за мен беше малко по-къс, предвид назрелите събития и характера на последните случки около нас. След като вече всичко премина успешно и благополучно, всички ние имахме нужда от заслужена почивка. Аз се залових да въртя телефоните, за да съобщя радостната вест на близките ни. Звънях в София, в Габрово, в Бризбън, в Аделаида, в Америка и чак на Канарските острови. Наред с всичко това, имах и едно съобщение оставено от Нени на телефонния ни секретар с много добри новини от училището му. По два предмета получил оценки “В” (което се равнява на българските петици, а такова нещо не се беше случвало въобще миналата година). Та ми се обажда миличкият, да се похвали за успеха на татко си. Аз също много се зарадвах и развълнувах - дано вече да си е взел някаква поука и да се е стреснал малко за постигането на по-добри резултати. После си направих една салата и седнах съвсем сам да полея прекрасните събития и да ги удавя в сълзи и алкохол...

Тогава си спомних, че когато моят малък Неничко се роди преди близо 14 години, барем 20 души приятели ми бяха на гости, с които ядохме и пихме до зори (а със сигурност съм имал други 200 или 2000, които просто не съм могъл да поканя в малкия ни и тесен апартамент, в който живеехме). Това беше раждането на принца, на бъдещия крал – това беше моя първороден и така обичан от всички нас син. Докато сега всичко беше много мирно и тихо, приглушено, кротко и някак си самотно, макар че вътрешно в себе си се радвам, ликувам и съм истински щастлив. Обаче кел файдата от това ти щастие, след като не можеш да го споделиш с никого – няма една пиклива бира с кого да излочиш, дума някаква да си речеш. Че биваше ли пък всичкото това, баш на мене да се случи, бе мамичката му да нае**ш! Ама карай, преживяват се и тези страдания – в затвора да не би да е по-весело, или в концлагер “Белене”...

Вчера, след като вече окончателно се разбра за малко по-дългото ми забавяне в родилния дом, та от там се обадих до офиса, че следобеда ще ме няма и набързо обясних сериозните си извинителни причини за отсъствието. Днес всички колеги най-сърдечно и искрено ме поздравиха и много се радваха заедно с мен за добрия резултат и щастливият завършек на 9-месечната ни одисея. Аз им споделих не особената си възхита, че бебето в последния момент се е оказало момиченце, вместо очакваното момченце с пишка и както на мен много ми се искаше. Ако не бях присъствал на самото раждане и да се убедя сам в горчивата истина, щях да предявя иск към болницата, че са направили грешка и са ми объркали бебетата. А пък един колега на свой ред ме успокои, че момичето сега е по-добрата алтернатива, защото се нааквали по-рядко от момчетата, а пък като пораснели достатъчно, лайната си вече ги серяли на някой друг в къщата (надявам се схващате смисъла на тази толкова пъстроцветна теза, която в същото време и до известна степен малко ми облекчи белите кахъри)...

По-късно снощи Даниела ми се обади и си поприказвахме малко. Те са добре - бебето спи и се буди само когато е гладно. Сега я чакам тя пак да ми се обади с последните новини, а аз през почивката си на обяд ще отида и да ги видя. Имах много притеснения заради снощният ни телефонен разговор с майка, но аз сега няма да се повтарям – Албенчето ще ви обясни всичко, смятам с най-големи и пълни подробности. Довечера ще се обадя пак - дано не се разпадне връзката и този път. Добре че беше все пак тя, че й се обадих и й разказах набързо каквото трябваше да ви предаде, защото иначе щях да се побъркам. Ами, това е всичко за сега, защото 20-те кратки минути изтекоха като един миг и аз отново се залавям с ежедневната си дейност.

04.03.2000 - В момента пиша от родилния дом (не, не са ме повикали да им израждам булките – няма страшно; де такъв късмет, де…). Тук съм само за няколко часа и чак довечера ще се прибера в къщи. Сега е 15:40…

Вчера в обедната си почивка пак идвах до болницата, за да видя бебето и Даниела. След като нашата Ванеса-Рейчъл благополучно се роди на 02 Март в 13:30, започнаха разните й там изследвания – беше глътнала част от околоплодната течност, та се наложило да й я изпомпват с някаква сонда. Лекарят постоянно се въртял около тях цяла нощ. Трябвало да я сложат в инкубатор (ковьоз) със закачена система, през която да се храни и едно маркуче пъхнато в нослето, стигащо й чак до стомаха, че да й следят нещо си там. А пък има и друга жица вързана за крачето, посредством която й измерват кислорода в организма. Разбира се това са рутинни мерки за поддръжка на живота и всичко е нормално, макар на пръв поглед да изглежда доста стряскащо и ужасяващо. Едно по едно нещата започнаха да се оправят – в този “скафандър” Ванеса е стояла един цял ден и следващата нощ. От снощи вече са я извадили от там да си диша сама от нормалния въздух и преди малко я докараха тук в стаята при майка си, за да я кърми и да си спят двете. Добре ама нашето диване продължава да не иска да засмуче цицката – иначе гумения биберон го дъвче и джвака с подчертана охота, дават й кърма с едно шише и детето се наяде много хубаво- но виж, да се напъне малко че да суче само, хич и не иска! Сега акушерките пак я взеха оттатък при тях - уж да я учат как да яде. Даниела също е там, а пък аз останах за малко насаме в стаята й, за да драсна някой ред.

Направил съм доста снимки - още от самото раждане, след това на кантара, после в коритото докато я къпеха; има я и в кафеза, как я държим на ръце и т.н. Дани казва, че приличала изцяло на мене, но аз си мисля че в устните и устата е цялата на нея. Нагоре към носа и очите – вярно, че прилича малко на мен. Има дълги пръсти и се роди с маникюри готови за лак. Ще я мъчим и нея да свири на електрическия орган, през който мина батко й Нени - този път обаче още от самото начало. Щом проходи и я турям веднага на стола с нотите. Ако така бяхме направили и с Нени, сега той щеше да е виртуоз вече. Ама в България кой да ти е мислил за такива светски неща. А пък когато дойдохме в Австралия, отначало пари нямаше - какви органи, какви 5 лева, какви чудесии? Добре че аз преди години за мен си го бях купил онова старото дървено ручило, та покрай това се събуди и известен интерес у Нени. Обаче после нищо не стана от него, защото се искаше постоянство и настояване, а за жалост неговото овнешко упорство надделя - не без помощта, енергичното съдействие и покровителство от страна на майка му, разбира се. А резултатите ги знаете прекрасно - както цялостното развитие на събитията, така и последиците от тях...

Свърши ми листа, та ходих при една акушерка да ми даде нов. Само че ме досрамя да й поискам повече, за това този епизод ще бъде по-кратък. Минах да видя какво става с храненето – онова нашето пие от чаша млякото, но пак не иска да суче. Та, до къде бях стигнал с разказа си? – до никъде май. Значи, като ми свърши почивката вчера се върнах на работа, за да си доизкарам надницата. Вечерта имах малко работа из града и пак отидох до болницата. Ванеса по това време спеше - аз постоях малко с Даниела и се прибрах обратно при самотата си. Обадих ви се повторно по телефона. Този път се чуваше хубаво – връзката беше по-добра и така всички се успокоихме. А пък вие не се тревожете за нас, защото ние сме добре – гледайте да се пазите и да оцелявате в трудните политически и икономически времена. На края изгледах един филм по телевизията и си легнах съкрушен.

Днес сутринта станах рано и първо отидох в родилния дом – нали е събота. Детенцето е добре, както и майчицата му, но за разлика от последната, бебето не ще да яде, т.е. не суче - но иначе като му даваш в шише или с лъжица, тогава лапа та му плющят малките ушенца чак. Докато нашата “мама” си похапва здраво - и с френски сиренца замезва, тук-таме и бананки сдъвква; от шоколадчетата си гризва обилно, но нека да ми е жива и здрава. Аз постоях малко в родилния дом и отидох да се разправям с купуването на мобифоните (мобилните телефони). Една компания предлага два такива телефона, за цената на един и ние с Дани решихме втория апарат да го подарим на Нени - тъкмо ще бъде за рождения му ден, който също наближава през Април. Така по всяко време ще сме във връзка помежду си, а пък вечерите след 20:00 до 24:00 ще можем да разговаряме безплатно в продължение на 20 минути. Когато те изтекат, т.е. буквално секунди преди това разговора се прекъсва, за да остане безплатен и следва повторно набиране – след други 20 минути пак се затваря и тази игра продължава до среднощ (стига да има с кого да приказваш). Това е една доста добра оферта и ние ще се съгласим на нея (нали телефонните компании търсят тъкмо такива шарани и балами като нас)…

След това ходих по магазините. Най-после купих един букет с цветя на Даниела за хубавата работа, дето я свърши в последно време. Тя много се впечатлява от такива жестове на внимание, докато аз не знам защо, но в такива цветя и кошници не вярвам. Направих го все пак заради нея, за да я зарадвам с нещо дребно – иначе на мен китките са ми напълно безразлични. Купих и на бебето едно малко жълто гумено патенце - да й го сложи на възглавницата в кошчето, в което то спи в момента. Напазарувах и разни други провизии за домашния хладилен скрин. И след всичкото това аз пак дойдох до родилния дом за спешна консултация (нали сам мога само до клозета да отида без да искам съвет - за всичко останало си питам, че да няма после недоразумения и разочарования). Бях купил и едни пелени за Ванеса, както и една торба за носене, които за щастие Даниела много хареса и охотно одобри покупките ми. След това пак ходих до нас да изям нещо, да разтоваря багажа и ето ме сега отново на поста си. Детето спи спокойно и диша равно като току що излюпено пиле; Даниела си чете женските клюкарски списания и само от време на време ходи да наглежда къделята. А аз вече ще привършвам с писменото си експозе, защото на мен също взе много да ми се доспива и може даже да й се опъна на кревата, докато тя блажено си съзерцава отрочето...

05.03.2000 - Неделя вечер (след връщането ми от родилния дом). Попълвам листа, а и скучната си вечер след чудния ден, прекаран заедно с Дани и бебето. Снощи като се прибрах у нас, позяпах малко телевизия и си легнах. Изглежда аз се изморявам само като го гледам това малко човече, дето едвам ми се събира в шепите. А то хич не му и пука за мене. Започна вече да се хили на една страна, с една такава крива и много сладка усмивка. Спи, ака, пишка и яде нормално, само че не ползва млеконадоя на майка си, ами търси шишето че му е по-лесно. Много малко посуква от нея и после почва да се назлъндисва, като най-често заспива още докато я хранят. Мързел и половина – хем шоп, хем дървен! Лекаря каза, че детето е много добре, но ще постоят в болницата докато онова не се научи да яде (по смисъла да суче). Изредиха се сума сестри и акушерки да показват на Даниела какво да прави, но онова малкото си знае неговата и не си отваря устата. Някои кадри от персонала на клиниката са на почетна възраст и имат много богат опит в областта, но те също казват: “Конят можеш да го заведеш до реката, но не можеш да го накараш насила да се наведе и да пие вода от там!” Нощес вече положението било малко по-добро, след като двете с майка си прекарали времето във взаимни кандърми и молби.

Днес в родилния дом занесох една малка лъжичка (от онези, дето майка ни ги изпрати) и Даниела започна тайно да дава млякото на Ванеса с нея. Казвам “тайно”, защото тук такива прийоми не са познати и не се препоръчват. Те дори вода не дават на бебетата си до 1 година! Да не говорим пък за някакво повиване, въркозуми и други архаистични отживелици от миналия век. Аз в живота си не съм виждал толкова разгологъзено бебе, само на 1-2 дни и да си мята краката и ръцете на където поиска. Но като си дойдат в къщи, ще започнем отглеждането на детето по бабичешки – така, както сме отгледан всички ние, а пък английските им модернизми да си ги заврат отзад. Ще му повиване крачетата поне, ще го храним с лъжичка (ако още отказва да суче) и т.н. Даниела ги знае всичките тези работи, но докато са под зоркото наблюдение в родилния дом, тя сама нищо не може да проведе, защото онези й казват какво да прави. Аз днес с една пачавра се опитах да пресъздам някакъв вид повиване - поне на краката да е по-стегната за да не й останат криви, че каква мома ще бъде един ден като порасне.

Иначе всичко друго с детето е наред - махнаха му разните маркучи и системи, дето ги бяха заврели в началото. Ванеса спи постоянно, но когато се събуди не дава някакъв специален зор с викове. Плаче рядко, но пък иначе много силно и обикновено нощем (за срам на другите бебета в отделението, които са по-кротки и възпитани). Надявахме се, че днес ще ги изпишат, но явно че те и утре ще останат в родилния дом.

Аз също съм добре - вчера и днес прекарах почти през цялото време с тях. От утре пак тръгвам на работа – с ритуалите за свиждане по обяд в почивката и вечер, преди да се прибера у нас. Имам да плащам няколко сметки, после ще мина през Фото-то да взема снимките и тогава ще отида в болницата.

Не искам да се хваля много наляво и надясно, но много ни е сладко бебето. Много интересно си криви устата, бърчи чело и вежди кратък миг преди да се разреве (което се явява нещо като предупреждение преди да надуе гайдата). Снощи поръчах телефоните (мобифоните). Вече имаме номерата (за Неничко отделен от нашия), но още не са ни изпратили самите апарати. Другата седмица и това ще стане. Аз ще ви напиша и цифрите за всеки случай, но това ще е по-нататък – нека първо да ги включим в системата.

Преди време споменах, че Нени вече има Интернет в къщи. От него разбирам, че майка му има връзка с Цецови, Огнянови и Албенчето. Или пък най-малко си имат адресите. Чрез Огнян или Албена вие можете да разберете компютърният им адрес и да изпратите някакво съобщение до Нени. Предполагам, че той ще се зарадва. Аз ще ви напиша адреса им допълнително и по този начин той може да ни бъде свръзката. Защото много по-лесно ще ви бъде да пратите някакъв нишан по него, а пък той веднага да ми го предаде по телефона. Аз рано или късно ще потърся и ще се снабдя с компютър – ние също ще се включим към Интернета, но за сега не ми се отделят пари за това, а и нямам такъв зор (нито пък мерак, честно казано – ебах ти тъпите компютри, момче; нали по цял ден стоя заврян пред една такава кутия, та ми е писнало да им гледам лъскавия и лъчезарен сурат…). Освен всичко това и най-основна причина за отлагането ми е, че ние тук сме съвсем временно (уж…), а място у дома няма чак толкова излишно, та да го запълвам и с компютри…

Даниела ще ми се обади след малко, за да ми каже дали е прояла (просукала) малката. На английски името й се пише така: VANESSA-RACHAEL. Аз това може и да съм го споменавал вече някъде, но ми простете повторението – напоследък толкова много събития ми се изсипаха връз кухата чутура, че взех вече да им обърквам поредността и степента на значимост.

В момента се опитвам да се свържа с Нени по телефона, че днес е бил на мач – исках да го питам дали са паднали пак. Но явно си е включил компютъра на Интернета, а тази връзка се осъществява през телефонната линия и съответно в такъв случай номерът им дава постоянно “заето”. А като си има мобилния телефон постоянно с него, той ще е независим от тази линия и ще можем да си говорим спокойно.

Какво да ви кажа още – за бебето пак. Аз както отначало не го исках много това бебе, а пък сега не мога да откъсна очи от него и ми е много мило. Дано и Неничко да успее да се привърже към това дете – Сашко, то се знае е много щастлив, безспорен факт. Но той е малко по-голям и някак си пу ги разбира и възприема всичките тези неща, които стават около нас. Докато нашия залита и възприема буквално точно каквото му кажат другите и на където те го насочат - без в числото да влиза обаче собственият му баща; а това, ако не нищо друго е най-малкото тъжно за всички ни. Може би до около няколко седмици или най-късно месец време ще отидем (или може би сам ще отида) до Бризбън, за да му ремонтирам мотора и да го докарам с ремаркето тук, та когато идва при нас, да го кара под мой контрол - и без друго в Бризбън няма кой да се занимава с тези му мераци и той само се дразни и ядосва. Но в края на краищата, аз също не съм крив, че съдбата ме захвърли в тоя див и затънтен край толкова далече от него – тогава това беше единственият ми шанс за работа, а за няколкото месеца откакто сме тук, аз не съм получил нито едно друго предложение. Значи ако само бях се поддам и сглупил да откажа тази позиция, и днес все още щях да съм си безработен. Той това положение също го разбира, проумява уж всичко с детския си акъл и не ми се сърди; но не може да се каже, че му е и особено приятно. Такива са обаче суровите условия на живота, който всеки миг ни поднася изненади, най-често неприятни и като правило постоянно ни подлага динени кори...

Онази вечер, като говорих с Богдана от Америка, и двамата с Евгени изпратиха най-сърдечни поздрави на татко - не помня дали писах това, дано не съм се повторил пак. Днес, според църковния календар са Месните Заговезни, на които аз тъй и не знам какво се прави. Но за сметка на това пък, много добре са ми познати Сирните, когато се плюскат торти до премала и повсеместно стават големи моабети. Моите кумци от Тасмания на този ден едва ли ще ми донесат кравай (предвид разстоянието на което се намираме), но съм решил да им се обадя най-после и да си поприказваме надълго и нашироко. Тъкмо ще им дам и новият ни телефонен номер. Ние след Нова Година не сме се чували с тях, а те на 10 Април имат сватбен ден - тогава пак ще им се обадим, за да ги поздравим.

Като си помисля само, че утре пак ще се събуждам съвсем сам в празния креват и също толкова сам ще тръгвам за работа, та лошо ми става. Даниела ми подаваше ризата в ръцете, определяше ми панталона за деня - гащите, чорапите и ме изпращаше чак до входната врата (за да е сигурна, че съм напълно излязъл - ха-ха-ха!, а тя после пак си лягаше…). Докато сега нищо не ми е готово за утре, но забелязвам че не ми се и занимава с тези и други подобни дейности. Нито ми се готви, нито пък ми се яде - а най-лошото от всичко е, че не ми се и пие (а това вече е сериозен барометър и най-ярък показател за потиснато душевно състояние). Онази вечер се опитах да пия една-две ракии сам – амчи то нищо не ми се получи бре. То нито салатата ти салата, ни манджата ти манджа – абе, овча работа, ама барем дано свърши по-бързо това мое състояние на безтегловност и да си заживявам както преди!...

Гледам, че в шкафа са се посъбрали разни джунджурии за изпращане. Тази седмица трябва да пристигне вече отговора от Сидней, надявам се, и веднага изпращаме колета...

06.03.2000 - Снощи Даниела ми се обади с много радостната си новина, че бебето ни е започнало да суче и че вече много хубаво яде (да му ядат гъза!). Насукало се като коте в 17:00, после и в 21:00 – тя го турила да спи и чак тогава ми се обади по телефона. Този факт доста ни успокои, защото иначе нямаше да ги изпишат скоро. Даниела има кърма за една цяла детска ясла, а онова нашето да не иска да я яде, моля ви се! Но явно нещата постепенно се нормализират и се очовечават с всеки изминат ден.

Говорих за кратко и с Нени снощи – били паднали на мача, който са играли срещу другия отбор. Амчи то се иска тичане, бако - а не само влачене по терена като торба със зоб за кон. Това са най-пресните информации от нас. Предполагам, че на обяд като отида до болницата, след това ще има повече подробности. Сигурно до утре Даниела ще я изпишат с детето и ще си дойдат в къщи. Така и тя самата ще се успокои и ще си подкара работата и грижите по-нормално, защото в родилния дом, под такова наблюдение и контрол - все пак човек се притеснява.

Сега не се сещам вече за нищо, какво мога да ви напиша. Смятам, че напоследък ви залях – буквално ви наводних с достатъчно информация и че в края на краищата сте доволни от всичко, което ни се случва в тази част на земната топка. Не се тревожете за нас, ние сме добре. А пък ако въпреки моите успокоения вие речете да се притеснявате за нас, уверявам ви напълно, че ние в никой случай няма да станем по-добре от това. Ето защо гледайте си се един друг, пазете се от настинки, от поледици и кахъри. Сигурно зимата вече е преминала и чакате хубавото време. При нас есента настъпи в началото на Март. Времето обаче е топло и приятно - вечер е хладно, а през деня слънчево, до горещо...

07.03.2000 – А пък това вече са последните редове от моето поредно писмо. Най-после снощи пристигна документа. Изпращам ви всичко – както завереното копие, така и самият оригинал. Дано свърши работа по предназначение.

Вчера ходих да взема снимките, част от които ви изпращаме. По-нататък ще има и още. Довечера, предполагам че Даниела ще я изпишат с бебето, защото то си е добре и няма за какво повече да стоят в болницата. Ванеса започна да муца, но зорът й е в самото начало. Иначе като почне да засмуква, забравя да спре даже (сега пък ме хвана страх - да не вземе я да се презоби това дете и да почне системно да преяжда; ама че беля на главата си хванах с него…). Утре ще изпратя колета - дано пристигне до края на месеца.

Вчера купих още нещо за рожденния ден на Нени – едно електронно тефтерче, почти същото като моето, където се вписват важни дати, телефонни номера и т.н. Има и калкулатор. Надявам се да го зарадваме - аз и снощи говорих за кратко с него. Напред му запазих билети за влак и автобус – с влака ще дойде в петък вечерта на 24 Март, а с автобуса ще си тръгне в неделята, както обикновено. Изпращаме на татко и една самобръсначка, която купихме много евтино – нека да я ползва без да я жали!

Снощи, след връщането ми от родилния дом ходих и на пазар. Довечера като си дойдат момите, ще ги гощавам с картофено пюре и пържени кюфтета. За мене си пък взех една скромна марулка – така де, с малко кисело млекце, маслинки и пресен лучец ще покарам някое и друго аперитивче за “добре дошли” на стопанката и потомството. Ще гледам този път да надпиша снимките, че да знаете точно кое какво е и как е било всичко. Имам още един филм зареден в апарата, но него ще го довършим из къщи и впоследствие със следващото ми писмо пак ще ви изпратим няколко снимки. От сега нататък ще има доста нагледен материал, както се очертава. Защото аз, само за петте дни откакто се е родила малката съм изщракал два цели филма до сега...

Продължавам в обедната си почивка. Днес няма да ходя при Даниела в родилния дом, защото довечера направо ще си ги прибирам в къщи. Дани ми се обади напред, че всичко е наред и лекарите са потвърдили, че ще могат вече да си ходят. Онзи ден от местния селски вестник са идвали нарочни репортери и снимали нашата Ванеса с майка си за рубриката им “Нов живот”. Другата седмица изданието ще излезе от печат и ще ви изпратя страницата със снимката.

Тази събота и неделя сигурно ще си останем в къщи, че с това ситно бебе няма къде да ходим и да го размъкваме из пушилеците на града. Аз ще се занимавам с колелото на Нени. Искам да го завърша, че като дойде тук да му се зарадва и да караме заедно. Даниела сигурно ще води малката да спи отвън на поляната в задния двор, поне докато е все още хубаво времето и дните са слънчеви и приятни. Това ще става в количката или пък в другото кошче, където и ще спи през нощите. За сега не сме купували специално бебешко легло - нека първо да поотрасне така, пък по-нататък ще видим какво ще правим.

Тези дни вече ще ни доставят и телефоните. Този, който е определен за Нени сигурно ще му го дадем веднага като дойде при нас, защото още не сме мислили как точно ще провеждаме рождения му ден. Тази година денят се пада в сряда, а той сигурно ще дойде в петъка след това. Ще видим, има време – от тук насетне вече нещата ще ги решаваме едно по едно, че инак много се претоварваме и не можем да мислим успешно...

08.03.2000 - Мила моя мамо! Честит празник! Обичаме те много и много мислим за тебе! По стара традиция изпращаме най-горещите си чувства към майка, с признание към всичко, което е създала и възпитала. Тук също се споменава този ден като Международен ден на жената, но за майките няма нищо – те си имат специален отделен празник през Май.

Снощи се прибрахме благополучно. На Ванеса много й хареса у нас, защото не гъкна цялата вечер и спа през всичкото време на дивана до нас, докато ние готвихме, приказвахме си, телевизорът работеше и т.н. Не се впечатлява много от странични шумове, но като пуснах мелничката да смеля малко кимион и чер пипер за кюфтетата, малко се стресна в началото, но продължи да си спи. Кърменето ни обаче е голям ритуал, защото както разбирате, малката не е много по сукането. Амчи аз нали ви разправях бре, че така ще бъде - момче ако беше, щеше да си суче без проблеми, че и ушите му щяха да плющят (мъжът се хвърля на цица, дорде на женското му трябва лъжица...). Но с желание или не, детето си яде - и през деня, и през нощта. Ние докато си кажем с Даниела няколко приказки и то стана посред нощ. След други два часа малкото пък се събуди гладно, така че не ни остана много време за сън. Тази сутрин аз специално едвам се надигнах от постелите, а те двете с майка си спяха още. Но сигурно скоро след като съм излязъл в 07:00 и вече им е започнало ежедневието по грижи, пране и т.н. Даниела обаче е велика в справянето си с всичко и цялото домакинство, а пък нали и аз помагам (уж)…

Оп-паа, сега се сетих, че Дани ми поръча да й пусна Тото-то в почивката, но аз забравих. Нищо, ще отида на обяд - фишовете няма да се свършат, все пак те са повече от будалите, които се надяват на лесна печалба. След малко ще се обадя в къщи, за да видя каква е обстановката. Довечера преди да се прибера ще мина през пощата, за да ви пусна колетчето. Парфюмът е за майка. Бях ви споменал преди, че го взех на Даниела, а пък тя не го хареса. Аз не мисля, че е лош, дано да й свърши добра работа и да го ползва смело – купил съм го само за $1 от битака...

Абе татко, защо не купите един компютър с някаква чертожна програма, ами се занимавате още с тези архаизми и отживелици: дъски, пантографи, моливи и гуми. Толкова лесно и бързо се чертае, а и много точно. Ако нещата не се бяха обърнали наопаки преди време, до сега факир щях да те направя по компютърен дизайн, а пък Нени щеше да е виртуоз на пианото. Но нали тогава всичко се обърка, та си еба мамата - сега вече не е за нищо. Майната му, остава да се надявам на Ванеса - дано тя поне да поеме по-сериозно евентуално с музиката, защото и Даниела също много иска. Разбира се и всичко останало. Ще видим, има много време до тогава...