Мили наши майчици, добри и скъпи татковци; приятели - близки познати и далечни непознати!

Най-после днес, след като напред сложих Ванеса да спи, сядам на спокойствие, за да напиша няколко успокоителни реда. Предишното писмо, което по спешност изпратих заедно с музикалните дискове по Верчето (това е името на жената - нашите нови познати), аз така и не успях да завърша напълно, защото какафонията около нас беше страшна. Сега вече бурята частично е утихнала и “пожарът” позагаснал, след като през дома се извървяха и минаха тълпи от звани и самозвани майстори, бояджии, дърводелци и всякакви други занаятчии. Животът постепенно потече, отново заел нормалната си форма и състояние, като вече от тук нататък остават разни доизкусурявания и дребни дейности, които на тоя етап никак не са спешни. Последните подлежат на отлагане и доволно разточване във времето – например инсталирането на допълнителни лампи в коридора, някакви шибани полилеи в хола има да се свързват и т.н. и т.н.; списъкът е отчайващо дълъг, но що са дни напред – все някога и на тях ще им се види краят. С Даниела успяхме да закачим пердетата поне, които доста раздвижиха и освежиха обстановката в новия дом – на някои прозорци сме оставили и оригиналните щори, след като софиянката най-щателно ги изпра преди това в разтвор на хлор, белина, оцет и купища други химикали и отрови от Менделеевата таблица. Предстоят разбира се, да се правят ремонти в баните - на някои места плочките са се надигнали, та или трябва да се пренаредят или просто да се сменят с нови, което ще бъде по-вероятното ни решение.

Друг голям строителен “обект” е водосточната канализация – тръбите, които поемат водата от лакомиците и улуците са запушени напълно и при дъжд всичката вода се стича надолу като каскада от планински ручеи и кални пороища, докато задния двор заприличва на тресавище. Трябва да се поразрови тук-там из пръстта, за да се потърси къде точно се намира “тапата”; поначало дворът е изцяло за оправяне, но всичко ще става поетапно от тук нататък. Аз след работа винаги имам какво да правя и сам си намирам най-разнообразни дейности: снощи например инсталирах двойни електрически контакти на всички места, където по проект строителите бяха наслагали единични - естествено за по-евтино. Онази вечер пък картини ковахме по стените – абе, край няма (ама какъв край, бре - че то едва сега започва...). Стаите в къщата са малки като дупки (“Мечата дупка” на баба Фанче може да дойде по-голяма даже), но за сметка на това холът ни е голям и просторен. Телевизионният сигнал е нещо слабоват, та Цецо ще ми изпрати някакъв специален усилвател - дано подобрим картината на телевизора, който аз така или иначе не гледам и ненавиждам; хич дори не ме боли гъза, колко пък му е размазана картината…

Голям зор имам и на работа – там край няма да има скоро или поне на мен така ми се струва. В същото време аз постоянно подавам молби и за други работни места. Ето, в събота сутринта съм и на интервю - при нас, на Gold Coast. Всички останали възможности и надежди рухнаха - точно както преди години се свлече Берлинската стена току под носа на комунягите, та сега от края започвам да ги градя на нова сметка. Тук на езерото е като в някоя приказка на Андерсен – тихо и спокойно, сякаш сме на гробища. Само пеликаните сегиз-тогиз прелитат и пърхат бясно с огромните си криле, а рибите една през друга изскачат от водата да ловят мухи и комари из въздуха, та се пляскат във водата по всяко време – животните (и ние самите…) създават единственият шум в района; другите сякаш за измрели или живеят в друго измерение. Съседите ни са изключително приятни хора, с които явно взаимно се харесваме (не знам само кой кого хареса повече: дали аз съседката или пък тя мене; но тази деликатна тема също ще разнищвам впоследствие). Онази вечер ни идваха вече на гости. Правихме си скара, гощавахме ги с български традиционни специалитети и т.н. – кьопоолу, лютеници, много чесън, много лук, силни подправки и екзотични люти чушки. Съседът е във възторг от националната ни кухня, защото като малък е израсъл измежду италианци (които не са по-малки цигани от нас, българите и техните вкусове са доста близки до нашите – люто, мазно и солено; лук и чесън до припадък). Виж, съседката е малко по-скептична и резервирана към вдъхновяващият, силно чеснов и подлучен пикантен привкус на ястията ни; с известна англосаксонска погнуса тя приема и острият, почти задушаващ и насълзяващ очите чер пипер, с който ние ръсим манджите безкомпромисно. Независимо от всичко обаче, нашите гости останаха много доволни и по всичко пролича, че и занапред срещите ни ще зачестят. Ние през седмицата много-много не се засичаме с тях, защото те също работят. Но пък през почивните дни сме постоянно заедно - всеки си бъзика нещо по двора и чопли из градината, като от време на време си помагаме взаимно. Редуваме се – сутрин съседа вади ледена бира от хладилника, следобедите пък аз; вечерите обикновено сме: той на коняк, бренди или каквото му попадне пред погледа и в чашата, докато аз сядам тертиплийската - отначало на водка с много мезе, след което осъмвам; а той, завалията заспива прав или седнал на масата. Абе, никой не може да пие като нас, балканците – няма какво да се лъжем и заблуждаваме, че имало от нас по-висши и велики нации …

Миналата седмица наш Сашко ни беше на гости - тяхната къща също е достигнала на ниво градеж вече. Той много хареса нашата колиба, но се ужаси като видя, че сме боядисали всяка стая в различен цвят. Най-компетентно се изказа, че тази къща няма продаване, ако не я пребоядисаме в един цвят. Тук между другото, това е една много сериозна практика: цялото застроено жилищно пространство да се наклепа в един цвят. Само таваните си мацат в бяло – стените са обикновено в едни безлични, пастелни и неопределени тонове, от чиято лъхаща скука и неприветливост на човек може да му се доповръща или да му падне “либидото” (опазил ме Бог…). Тъй като мен специално, от последната “диагноза” най-много ме е страх, ние решихме да си освежим къщата в многоцветието и пъстротата на дъгата – така нашата спалня е боядисана в синьо, хола, кухнята и коридора – в зелено; малката стая – в лилаво, а още по-малката, където се помещава Ванеса – в лимонено жълто и розово. Тази циганска шарения излъчва положителна енергия, предразполага към ежедневни софри и моабети, а пък либидото ми стърчи с една глава пред това на средностатистическият европейски мачо. Всички цветови нюанси естествено, са много внимателно подбрани и не крещят от яркост, а се намират в много топла зависимост помежду си, преливащи се плавно от стая в стая, както когато се преминава от курник за кокошки, през обора за овцете и се стигне до кочината на прасето; уникално, епохално и индивидуално, прозаично и много себично!...

Дани днес уж не беше на работа, но я повикаха по спешност в някаква болница, та ще си дойде късно. Миналата седмица изкарахме рождения ден на Ванеса - тя вече повтаря всичко което чуе, но малко като че ли взе да смесва езиците. Ние в нас й говорим изключително на български (за няколкото часа, само през които е измежду нас и преди да си легне); в градината каките й приказват по цял ден на английски – какво разбира това дете от всичко което чува, не ми е много ясно. На нея обаче й е най-добре все пак там, в детската градина - всички много я обичат и постоянно я прегръщат и целуват. А пък тя им се глези, като че ли е на седмото небе от щастие. Неничко щеше да идва през тези почивни дни, но му отложили състезанието по мотокрос от миналата неделя за тази, та няма да може да дойде. Разбрахме се да се видим през следващия уикенд - да видим пък тогава какво ще се случи...

Междувременно дойдоха писма № 109 и № 110, но аз информирам за това Албенчето по Интернета. Умишлено не се спирам на този факт с подробности, а го споменавам само бегло и мимоходом. Получихме и колета миналия ден, за което също много ви благодарим - нали и това го коментирахме по телефона; аз всъщност даже няма за какво да ви разказвам, защото ние всичкото вече си го казахме. Сутринта Дани е говорила с консула (за любителите на хронологията, днес през целия ден беше 07.03.2002, който клони към своя край– а пък аз забравих да отбележа датата още в началото; прощавайте). Всичко необходимо е уточнено и задействано. В събота ще му изпратя чек с исканата сума за услугата и нещата се придвижват напред, при това с най-пълен ход. До сега просто физически не ни беше възможно да движим и този болен въпрос, но ето че полека-лека всичко ще си отиде на мястото.

Тони и Дима днес са заминали за Белград да си подават документите. В събота ще се свържем с тях, за да разберем какво е станало в посолството. Все още няма резултат за визите на баба Райна и дядо Митко – да видим и на тях как ще им се развият нещата. Тази събота и неделя пак ще се разправям с разни лампи, вентилатори по таваните, монтаж на контакти и т.н. Гледам да правя всичко което мога сам, а майстори да викаме само в крайно належащите случаи на безизходица. Аз да знам, че ще остана на тази работа още дълго и ще продължавам да получавам добрата си заплата, всичко ще го изчистя с един замах – колкото и да струва. Обаче страхът от поредно оставане на улицата ме кара да бъда много внимателен с всеки похарчен цент и предпазливо да подхождам към отделните нововъзникнали и неизбежни масрафи. До тук сме пръснали $7000 за ремонти и обзавеждане по жилището (боядисване, смяна на мокет, дърводелски мероприятия из кухнята и пр.). Те са ни от Господа дадени, така да се каже – държавата ни ги отпусна безвъзмездно, нещо като с цел насърчаване на населението и подтикването на индивида към покупка на собствен дом (тези пари се дават еднократно, само за първото жилище; това е сумата, която ни предоставиха в нашия случай, защото нашата къща не е чисто нова - ако се бяхме нагърбили да строим или пък да купуваме чисто нов имот, тогава щяха да ни предоставят $14,000 но за нас и така бива; не се оплакваме). В същото време обаче, с всички строителни подобрения и освежителни дейности по къщата, ние сме си вдигнали потенциалната продажна цена на имението поне с $20,000 като се има предвид, че и цените на недвижимите имоти постоянно хвърчат нагоре - буквално с всяка изминала минута. Ако успеем да ремонтираме баните и двора, вече всичко ще бъде наред. Но то пък нали не може баш всичкото да е “цветя и рози”, така че ние ще караме бавно и полека - едно по едно, да си имаме занимавка за по-дълго време...

12.03.2002 - Ето че така ми е най-добре, драги слушатели и любезни читатели – като туря боба да ври на котлона, като прибера Ванеса да спи в кревата и изпратя Дани на работа, та да миряса къщата. Всъщност, това последното не е особено вярно, но така му е думата. Тази вечер по изключение заставам зад писалищната маса, защото Даниела я повикали по спешност още на обяд и ще си дойде към 21:30 от работа. Аз вечерта минах да взема детето от градината, купихме едно-друго от магазина и се прибрахме. Тъкмо преди миг втасах с домакинската си работа (защото пък съм и доста чевръст, както знаете…) и сядам да пообщувам със света, макар и чрез нескончаемият ми, скучен за мнозина монолог. Оказа се, че сме свършили морковите – онзи ден Дани ги е смляла всичките в крем-супата, та сега боба ми ще е малко “постен”: демек, без моркови. Но пък за сметка на този недостатък, наблегнал съм повечко на саламеца, който първо ще опържа отделно в тиган и после заедно с мазнината и аромата, които си е пуснал, ще доври в тенджерата. Абе академична работа, точно както го правеха по столовете едно време (класическо обедно меню: “Боб с наденица” - 18 ст., защото пък една паница с гол и прост, зрял боб яхния струваше само 0.06 лв; да живее Профкомитета, който поемаше разликата до реалната цена, а ние наивно се радвахме на евтинията, отпусната ни с любезното съгласие и усърдие от страна на “народната власт”)...

В неделя вечерта пък ние ходихме на гости у съседите, със съответното сериозно хапване и порядъчна почерпка. Аз през деня се занимавах с монтиране на едни вентилатори по тавана, с електрическите ключове, контакти и какво ли не. За следващата събота (16 Март) сме организирали официално тържество с цел освещаване на къщата. Тогава у нас нарочно ще дойде сръбския поп, който ще ръси и благославя - нас самите и нашият скромен, почтен и образцов дом. Ние от своя страна сме поканили Румяна с една нейна приятелка, сърбите от предишното ни местоживеене, естествено нашите съседи и т.н. За моабета ще дойде и Нени, с когото приказвах напред по телефона. Предполагам, че за него всичко това ще бъде една много голяма изненада, макар да си мисля, че той знае от някъде за купуването на къщата. Щом като народа от цяла Аделаида, половината Сидней и в 8-милионна България знаят, просто не е възможно да не са разбрали и нашите - но пък ние да не би да се крием от някого, я!...

Варя си тукачка на, бобецът на тих огън и винаги се сещам за добрата леля Тинка - на Огнян майка му. От нея знам да слагам малко захар в боба – една щипка, не повече (в самото начало се поръсва и малко сода, за да уври по-лесно и по-добре; щипката захар е за да убие киселината от доматите, които аз също слагам в изобилие, а солта шибвам най-накрая, за да не стегне пък зърната, че да не могат да омекнат – абе, то това си е цяла наука). Веднъж, преди много години тя беше наготвила такава яхния, че ме покани да си хапна – или не, не беше така: боба го беше сготвила, милата, за някакво наше “младежко” тържество у Огнян. Всеки път като си отидеха на вилата с чичо Цаньо (Бог да ги прости и двамата…), ние от своя страна провеждахме истински канибалски празненства у тях. Виличката им се намираше някъде над с. Поповци - Мрахори, Прахали или Гледаци; аз така и научих името на селото, но пък съм вземал най-активно участие във всички подобни веселби. Тези наши “кръжоци” обикновено се проточваха чак до зори и завършваха с летаргичен сън през целия следващ ден; е-ех, кога ще се върнат тези безгрижни ергенски години и “мъжки времена”? – явно никога вече. Тогава си спомням, че много ми хареса боба, както го беше приготвила леля Тинка (ние, разбира се, чак на другия ден го опитахме - нали вечерта жулихме от ракията на татковците ни и карахме на други “мезета”, та до фасула не опряхме). Като я питах за рецептата обаче, най-после разбрах за тази малка тънкост в приготовлението на иначе най-простото, бедняшко и най-българско блюдо. И от този ден насетне винаги когато готвя боб, още преди да заври слагам по една чаена лъжичка захар (е, малко повече от щипка - колкото дойде “на око”). Става чуден!... Ох – аз като гледам сега каква огромна бака с яхния стана, че пак ще има сам да си я ям цяла седмица. Нещо не мога да улучвам количествата на продуктите в синхрон помежду си, а пък и тенджерата, дето ни е подарък от кака Ценка е в пълна и постоянна употреба. А тя, както знаете, никак не е малък размер...

Освещаването на къщата, планирано за тази събота ни изненада с бързото съгласие на сръбския свещеник – аз мислех, че ще чакаме ред, ще се записваме в списъци, наред с други формалности и процедури, но човекът веднага откликна на нашата покана. Поради тази изненадващо настъпила известна припряност, празничното ни меню ще се състои от пържоли, кебапчета и други подобни, вместо да ядем цяло животно, както е според дебелите църковни книги и обичаите. Изобщо нямам време и никаква възможност да се подготвя с прасенце или някакъв друг курбан за това кратко време. Но пък нали ще спазим традицията - това е по-важно.

Кога ще мога пак така да седна на тишина, че да пиша – хич не знам. Напоследък съдбата доста ни засипа с работа – от всякакъв характер: служебна в завода, домашна из къщи, градинарска по двора; аман, бре! Аз миналата събота ходих и на едно интервю, от което чакам резултати другата седмица. Направих чек, с който да платим на консула в Сидней за заверяването на пълномощните и другите документи. Щом той ги върне подписани, ние веднага ще ги изпратим с още някои дреболии, че да може майка да действа от мое име според нуждите и обстоятелствата.

Получихме някакви откъслечни сведения от Дима и Тони, че май пак са отказали визите за родителите на Дани. Те са ни изпратили писмото на Посолството в Белград за да го прочетем сами, че да видим сега пък какво искат майната си тези немокаяни. В последно време много се е затегнала политиката на Австралия с тези семейни гостувания на близки, оставане с постоянно жителство и т.н. - като че ли ще им изядем шибаната държава. Нима ние самите не допринасяме за цъфтежа и растежа на икономиката, та ни третират едва ли не като разбойници? Но законите и правилата тук са железни и с нищо не могат да се избегнат – поне не ние, обикновените и простосмъртни, средностатистически данъкоплатци.

А – сетих се за нещо много важно: изпратете ми, моля ви се, пак няколко от пощенските карти на скъпият ми дядо Ангел, с емблемите и печатите на неговата фирма “Маркони”, защото тези които имах, май че ги ягмосах. Пробвах се веднъж да ги ламинирам с найлоново фолио, но ми пропадна опита поради невнимание и некадърност от моя страна (Боже, колко съм самокритичен – това ми се случва толкова рядко). А пък искам да сложа тези карти в една обща рамка и да ги запазя за вечни времена – да си умра с тях. Вижте в онази стара папка с кораба на предната корица, която стои горе в гардероба - там има и цели бланки, нескъсани по средата, където е перфорацията. И от тях искам - дано са ви останали няколко бройки, че да увековеча този така скъп за мене спомен; много държа на тези семейни реликви и за това ги искам. Аз също имам официален документ за нашата компания (включил съм и Даниела в нея, с нейната сестринска медицинска дейност). За сега всичко е добре, да видим до кога ще е така... Ха, ето че и тя току що си дойде - много доволна от работата. Малко се убила от тичане по етажите на болницата, но пък била щастлива. Сега ще ми разправя – аз само ще туря чашите на масата и ще разлея напитката. Хайде, чао че питието ми се стопля!...

23.03.2002 - Ох, милички на мама! От къде да започвам с описанията си? - и аз не знам вече. Поредица от случки и събития отново изпълниха с емоции и без друго претовареното ни ежедневие. Сега ще започна отначало – надявам се ще ви бъде интересно да узнаете всичко. Разбира се, чрез Интернета вие междувременно научавате по-важните моменти от нашата вярна “свръзка”, Албенчето - но все пак ще е добре да обясня, вече с повечко подробности: как и защо се е случило всичко това.

Като гледам датите излиза, че не съм писал повече от седмица. Надявам се да ме извините за големите разсрочки в информационния ми поток – през седмичните дни не мога повече да осъществявам тези мои кратки репортажи, освен единствено в някои от съботните или неделни ранни сутрини, като днешната например. Обикновено това става възможно едва когато Дани замине на работа, а Ванеса все още спи. Сега е 06:30 - снощи си легнахме рано, защото сутрин Даниела се буди в 05:00 за работа, а пък и аз ставам малко след нея. Продъни се небето снощи да вали - едвам се прибрах от работа. Дъждът не беше съставен от капки, ами направо като че ли с кофи се изливаше вода от небето – голяма стихия! Малката ми колица за малко да се изгуби в множеството локви, през които едвам изгазих – цели езера! Но всичко беше успешно и ето че днес вече няма и помен от лошото време. На съседа даже му протече покрива – имало горе една цигла счупена, та днес той ще се разправя с този въпрос. Аз ще се занимавам с филми, видео и т.н. – искаме да направим една експресна видеокасета и тези дни Даниела да изпрати малък колет. Но нека първо да видим как ще се развие денят до края – все още има много дълги часове напред...

Таман си направих едно мляко с какао, че да имам какво да присръбвам, докато пиша своите мемоари. То, кафето го пият обикновено по-изтънчените и аристократични люде, ама аз нали съм си малко “проЗ” – може и една бира да си отворя даже, вместо кафе. Пък и не съм, дип, кой знае какъв пияч на топли напитки (тук изключение прави само греяната ракия, която поемам с охота и на големи глътки). А кафе специално пия само “по лекарско предписание” – в случай, че предишната вечер съм получил разни водовъртежи и световъртежи; против частични натравяния (питейни имам предвид, не хранителни) и прочие отклонения от нормалното ми здравословно състояние. Но нека сега да се повърна към действителността и най-после да започна изложението си. Смятам, че с увода се справих добре - ако естествено, приемете нахвърляните ми до тук празни и хаотични мисли за известна встъпителна реч...

Както вече всички знаете, миналата събота (16 Март), бяхме организирали голямо тържество по случай освещаването на нашата къща. Сутринта станахме рано, като още от предната вечер си бяхме помогнали с приготовлението на трапезата. Правихме руска салата, разни сосове и други салати; Дани пече във фурната плешки: две от прасе и една от агне, прави пита и т.н. За да я оставим на спокойствие и да си вилнее на воля из кухнята, ние с бебето се ометохме сутринта още в 08:00 и оставихме Даниела да се оправя сама (благородна постъпка…). Аз трябваше да купувам някои неща, а пък и Нени щях да посрещам на гарата, защото той пристигна с влака. Можех да го докарам с колата в петък вечерта след работа, но нашия пак имал някакви негови “неотложни и жизненоважни” любовни похождения, та се разбрахме да се срещнем на перона. Както и да е - дойде детето, подарък донесе за Ванеса (една кукла) и кутия с шоколадови яйца за всички нас – нали наближава и Католическия Великден. Преди обаче да го посрещнем на влака от Бризбън, ние с Ванеса хубавичко си уплътнихме времето по разните гаражни разпродажби. Купих й колело, едни фенерчета, два шнорхела, обтяжки за багажник, празни буркани от кафе (за всякакви джунджурии и подправки в кухнята). Може да е имало и още нещо, което вече не си спомням, но най-ценната ми покупка беше една апаратура за правене на видеофилми – ефекти, надписи, музика и т.н.; точно каквото ми трябваше. Тези дни ще се занимая да видя как и дали изобщо работи, та новите филми от България да ги монтирам с това устройство. Като му чета характеристиките от придружителната документация, изглежда че е много професионално - да видим какво ще стане. Това също ми е влязло в списъците на дейността за почивните дни...

Така след тези покупки, Нени се обади по телефона да го вземем от гарата и всички вече заедно се прибрахме в къщи. Не след дълго пристигна и свещеника с Румяна и една нейна приятелка. Дойде на Верчето сина й също. Той е първа година студент в Университета на Gold Coast, а пък самата Верка в момента е в България с малкото си момче. Ние всъщност по нея изпратихме тези дребни подаръчета и писмото. Скъпи гости на тържеството бяха и нашите съседи - когато най-после се събрахме всички на камара, дадохме ход на официалния ритуал. Поп Душко пя много, поръси всички ни за здраве, миропомаза всяка отделна стая на къщата – остави ни и малко светена вода, та ние сами да напръскаме тук и там из градината, в гаража и т.н. На края каза много хубави думи за хаир и берекет и така църковната церемония приключи. Аз съм записал всичко с видеокамерата, така че ще видите за какво става дума. След това започна тържествения обяд. Аз триумфално извадих последното си шише с ракия, което бяхме нарекли да изпием един ден за къщата - е, този ден дойде. Това беше някаква страхотна сливова ракия, която купих от Троянския манастир, когато ходихме с Йовчови една неделя, след като бяхме предишната вечер у тях и спахме там. А пък не ме питайте как съм я увардил от самия себе си, през всичките тези месеци. Но така или иначе, ракията беше поразително хубава (манастирска, как няма да е…) и отиде точно по предназначението си, но за жалост дойде прималшко, защото много бързо свърши и дъното на бутилката лъсна като месечина при пълнолуние. За обяд Дани беше правила и агнешка супа, каквато аз всъщност до този момент знаех, че не ям и не обичам, но тая се оказа много вкусна. После цяла седмица си ядох все от нея – ама тя чудна, бе! Нени и Динко (сина на Вера) бързо се сприятелиха и изкараха добре времето си, необезпокоявани от нас “старците”. Излизаха, ходиха да карат картинги, после се върнаха много доволни и щастливи. Към късния следобед гостите си бяха разотишли вече, но аз пак излизах – този път само с момчетата. Ходихме да гледаме разни коли - прибрахме се около 19:30. Динко си замина, че той пък щял да ходи на дискотека вечерта, а ние си останахме в къщи. Румяна беше все още в нас, та партито ни с нея продължи до 23:30. Неничко седна на Интернета и така си оползотвори времето, докато легна. Търсихме ви по телефона няколко пъти, после на Албенчето звънихме, у чичо Божко – никой не можахме да открием. Впоследствие стана ясно, че сте били по кръстници и кумици - нали баш тогава е било Заговезни. Ние също много добре си заговяхме, само че без да знаем за големия български празник. После аз погледнах в календара и прочетох всичко, но още не мога да оправям кога са Сирни и кога Месните Заговезни – по-скоро, на кой ден всъщност се ядат тортите? Първата неделя или втората? Тук му е мястото да кажа, независимо че аз споменах на майка по телефона, държа непременно да поздравите чичо Николай и леля Менча Керкови, като мои кръстници, които аз силно обичам и уважавам. Нека бъдат здрави и живи още дълги години. Надявам се, че след тези здравословни сътресения, през които и двамата преминаха миналата година, те вече са позакрепнали и се радват на светли и спокойни дни. Изпращам нарочните си поздрави специално на чичо Тони и леля Цура – вярвам, че и те са добре. Аз ще остана с един огромен запас неизличими спомени от всички тези приятни и весели хора – нека Бог е милостив към тях и ги дари със здраве и дълголетие. А пък у нас, с тези няколко последни питиета и мезета, приключи първия етап от освещаването на нашето семейно гнездо (или гняздо, ако за някой това е по-благозвучно)...

На другия ден, през повече от времето си бяхме все из къщи. Беше доста горещо навън - необичайно за този период на годината (сега е вече есен, всъщност от 01 Март насам влязохме официално в този сезон). Цецо от Тасмания ми изпрати подарък за къщата - един антенен усилвател, който аз монтирах горе на покрива. Поначало картината на телевизията беше много лоша, обаче сега получихме кристален образ с тази малка и невзрачна кутийка. През това време, докато аз се пържих като цаца на керемидите, Нени и Ванеса си играха с колелото. Тя много го хареса - той я тика отзад, а тя вие чак от удоволствие. Като приключихме с тази дейност, беше вече ред и на едно хубаво изкъпване в езерото. Оставихме Ванеса уж да си играе сама, а ние с Нени се цамбурнахме в хладната и чиста вода. Бебето обаче хукна подире ни - поплака малко, като не му разреших да се къпе и то (а пък май че трябваше, защото водата изобщо не беше студена, но хайде - от другото лято нататък ще е). После Неси забрави за своите неволи и си намери други забавления – заигра се с едни тръни, клечки, камъчета и други боклуци по двора. Остави ни на спокойствие, така да се каже - достатъчно дълго време. Ние с Неничко поплувахме малко, после се изкъпахме на маркуча и излизахме за нещо. До това време вече и Дани си дойде от работа. Направихме си пак една обедна гощавка с остатъците от вечерта (които аз продължавам да дояждам; даже още си имам и от онзи боб, който варих в “предишната глава” на тази моя кратка повест)...

Вече е 07:40 – чувам, че онова малкото диване си припява нещо от стаята и мърмори под носа си; вероятно вече е събудено и напълно се е наспало. Но понеже не ми дава зор да става, ще я оставя да си лежи в креватчето, докато аз довърша редовете. После ще излизаме. Ванеса вечер ляга към 19:00–19:30 - някой път и по-рано дори, защото сутрин става в 06:30 за градината, а и през деня кой я знае колко спи там. Идва си, милото каталясало – само яде, минава през задължителната хигиенизираща баня и заминава директно в леглото. Много ми харесва бебешкият й режим – тъкмо да не ни се пречка из краката вечер...

Но, нека да продължа с разказа си - най-интересното всъщност, тепърва предстои. Надвечер закарах Нени у тях, че той имаше доста багаж с него, а пък и за да изкараме малко повече време заедно, докато пътувахме цял час до тях. Разделихме се по живо-по здраво и аз се върнах обратно на Gold Coast.

Седмицата започна с обичайната си заетост и динамичност. Аз успешно приключих моята задача, която ми беше възложена и минах към разни следващи обекти от текущият и нескончаем списък на шефа. От тук-от таме взеха все по-често да ми се обаждат разни агенти с предложения за работа, но аз нали си имам тази, та хич и не мисля вече за нова. Отначало много я мразех и ненавиждах – сега свикнах и с ежедневните си пътувания сутрин и вечер, та влязох в един безупречен режим на полувидиотена роботизирана машина. Е, постоянно подавам молби и за други работни места - ако нещо по-добро се отвори, скачам вътре с двата крака; смело и безотговорно.

В сряда вечерта ми се обажда една моя агентка, с която поддържаме тесни бизнес връзки от по-далечното минало - дори още в зората и залезът на “предишния” си семеен живот (нищо интимно – не че имам против, но просто до там не се е стигало; а вероятно е трябвало…). Един път съм работил за нея чрез нейната агенция, но това беше много отдавна (чудя се даже как и с какво толкова ме е запомнила жената, след като с нищо не съм блеснал пред нейната дребна фигурна форма, съставена единствено от многоцветни пластове грим, сенки и червило, в комбинация с много цици). Случайно ме издирила долната византийка (тя е гъркиня, между другото), която вече работела в друга фирма и където пък аз наскоро кандидатствах за една обявена от тях позиция. Та, обажда ми се тя в един прекрасен ден: – ела, на зор съм; искат спешно човек да работи някъде, но само за три седмици (забележете: не ме вика на кафе, на мастика или да ме вкара в постелите на някой крайпътен мотел, ами пак иска да експлоатира труда ми; но то нали за всяка работа си има съответни кандидати: сигурно някой друг, такъв нерез като мен да й се рови из деколтето пък, знам ли и аз – както и да е, майната му). Трябваше възпитано да й откажа офертата, защото просто не ми беше възможно да “огрея” и там. А това става в сряда вечерта, към 17:30 - малко преди да си тръгна от работа.

На другата сутрин, почвам си аз обичайните задължения - вика ме шефа: тъй и тъй, мънка, усуква, увърта, подсмърча - работата в отдела намаляла и договорът ми се прекратява. Хубаво бе джанъм, ама аз не съм твърде подготвен психически за такава сърцераздирателна драма, а пък и точно в този момент от шибаното ми житейско развитие, най-последното нещо е баш това да ми се случи: да остана без работа, на всичките си хиляди долари, които имам да връщам на още по-шибаната банка! Всъщност, дадоха ми хората една седмица предизвестие, но това с нищо не облекчаваше постепенно влошаващото ми се положение с неминуем резултат, приравнен сумарно под формата на безработен длъжник към някой алчен лихварин.

Изгубвайки тутакси своя вътрешен душевен мир и покой, разтърсен из основи от неочакваната новина и обрат на събитията, хладнокръвно решавам веднага да се обадя обратно на тая агентка, докато не е намерила някой друг кандидат – викам си: три седмици са си все пак три седмици; колкото – толкоз, а пък то може и повечко да отнесе. Важното е да се започне веднъж, а чак като пресъхне и този извор на благоденствие, тогава ще мислим на нова сметка за бъдещето. Аз продължавам да чакам резултати от други две места, където съм си подал документите за работа...

Намирам я аз пак тая наша византийска другарка на следващата сутрин - звъня на ранина у тях и я вадя от кревата топла-топла; по тафтена нощница още: “Ставай рекох, чоджум, да работим по нашия въпрос, че я закъсахме отвсякъде” (ни за кафетата й мислех, ни за мастиката – най-малко пък исках да знам какво се мята из пазвата й; човек кога е на зор, бързо забравя за светските си мераци и наклонности). Женицата много се зарадва на моето любезно телефонно обаждане кажи-речи в тъмно, защото по този начин аз и на нея ще свърша тази услуга. В противен случай тя отново трябваше да търси други хора, да ги уговаря, да се пазарят – докато аз й бях готов и в кърпа вързан; коленичил пред прага й в повишена готовност и склонност към всякаква духовна и плътска любов (включително орална – стига само оная да ме изпрати на другата работа). Аз се надявах, че ще мога да изклинча и другата седмица на старото си работно място, както ни беше уговорката с шефа и според предупреждението, което той ми даде. Обаче тези от новото място искали човекът веднага да започне – не от понеделник даже, ами още от утре (за вчера демек). Така стават работите тук, в тоя сбъркан свят на анархична стихийност и най-отговорна безплановост - аламинут!

Казах на каката: “Добре, ма - почвам утре, щом така стоят нещата”. Нейните хора изисквали обаче новият им дизайнер (в мое лице вече…) да има собствен компютър, да си го занесе при тях в завода и да работи на него, защото те нямали техен; рекох – “И туй е уредено, ма сватя!” Програми, документи едно-друго – всичко се задейства със светкавична скорост и до 10:00 сутринта аз вече бях с нова работа, започваща непосредствено на следващия ден. Хората от старата ми служба нямаха нищо против да напусна и по-рано (зер, спестих им една моя седмична заплата – да се задавят с нея, дано…). Точно така и стана. Привърших всичко до вечерта, което бях започнал през деня, взехме си “сбогом” с колегите, с персонала на завода и тръгнах. Преди това обаче проведох един много дълъг и съдържателен разговор с шефа и той остана приятно изненадан, когато научи колко много неща знам, че притежавам университетска диплома, че съм работил на толкова други места и че имам съществен опит и познанства в машинната индустрия. Човекът по принцип беше много доволен от всичко, което вършех за тях, след като познаваше вече и качеството на работата ми. На края, когато му подавах визитната си картичка, недвусмислено подчертах своите уверения с репликата: “Ако случайно установиш, че си допуснал грешка с моето преждевременно съкращение, винаги можеш да ми се обадиш отново и напълно разчитайки на мен и опита който имам, да ме наемеш обратно на същата работа!” А дали един ден това ще се превърне в реалност, единствен само Господ може да предскаже – за мен беше по-важно, че казах всичко онова, което мислех, като по този начин от своя страна излязох с чест и гордост от положението (както и през портала на завода)...

Както и да е – и този етап на себеразвитие приключи; колко успешно, колко не - оплаквания въобще нямам. Освен в случаите, когато са ме третирали като “господин никой” – сложен там да прави всичко, което го накарат, без право на собствено мнение, на мъдри съвети и т.н. Много пъти сме се посрещали и то доста остро с един дебел посерко от отдела (дебелосерко, ако има такова понятие), който уж беше ръководител на конструктивна група или нещо подобно. Един надут пуяк, разбиращ само от компютри и компютърни програми, но без елементарно инженерско мислене, да не говорим пък за съответно техническо образование. Ама там си е копелето, здраво стъпило на миризливите си табани – плува в собствени води и се чувства като у тях (а защо “като” – че той си е у тях; винаги сред свои и никога чужд, като мен например). Знае чобанинът да плямпа много и да натиска копчетата на шибания компютър, ама иначе една проста скоба не може да начертае. Именно поради тези и други подобни причини, всички в завода го мразеха и му се подсмиваха зад гърба - от най-обикновените работници в цеховете, та до самите нас, собствените му колеги и чиновниците из отделите. А пък аз хич не му и мълчах насреща – на няколко пъти го засичах пред другите, че да знаят и те колко му е акъла. Беше угоден само на шефа – абе типичен гъзомийник, лизач и нагаждач (тук дори не мога да употребя израза “путколизец храбър”, защото това прозвище се дава за престиж и някакви заслуги всред дамското общество, но не и на такъв слагач като него). Ох рекох, не си намерил ти черква, че да се молиш в нея! Тук му е мястото да спомена, че същия този лалугер ми поправи компютъра навремето, когато му се беше развалил нещо звука. Но независимо от това, личните ми отношения с него нямат нищо общо със служебните – той може да има златни ръце за поправка на компютри, но е тъп като гъз по отношение на машинното конструиране... Може би това всичкото взето заедно и разгледано комплексно да ми коства и малко преждевременното ми, “насилствено” напускане на тази фабрика, но аз и без друго никак не бях доволен и щастлив от самата работа. Последната изобщо не беше свързана с много конструиране, с някаква собствена изява или пък проява на индивидуално творчество. Поначало работата на отдела се състоеше в преработване на стари чертежи, които пък бяха в отвратителен първоначален вид. Още се чудя как въобще е било възможно, една силно уважаваща себе си и високо ценена от всички по света фирма, да допусне съществуването на такава неграмотна техническа документация в архивите си?! Все пак тук говорим за австралийският аналог и дъщерна фирма на американската “Caterpillar” (което пък в буквален превод означава гъсеница), която се намира на световно ниво в производството на земекопни машини и съоръжения, огромни булдозери и камиони за минната промишленост; наред с японската фирма “Komatsu” и небезизвестната, добре позната нам “КАМАЗ”! Но това е дереджето навсякъде, не само там. Майната му - тази страница за мен е затворена вече...

А пък новата вече се отвори, при това още вчера сутринта - навръх Първа пролет. Като се прибрах вечерта, трябваше да получа едни документи по Интернета от моята прекрасна лейди (агентката Вера Лазаридис, както казах в началото – една дребна, но много цицореста бамбина от гръцко потекло и произход, вероятно дори раждана тук в Австралия; която пък, не знам защо, но много ми прилича на небезизвестната французойка Едит Пиаф). Сред купищата от хартия, които тя изпрати се намираше трудовият ми договор, разни други закономерни условия, известни препоръки и наставления спрямо моята особа като част от сделката. Разпечатах всичко на принтера, подписах каквото трябва и разтурих компютъра, за да го товаря в колата - да ми е готов за на другия ден. Междувременно се свързахме с Тони и Дима, както и по Албенчето успях да предам само есенцията на всичко, което пък описах малко по-подробно до тук. На този етап аз приключих с моята дейност в къщи и мирясах (обаче онзи малък чемер стана вече - изглежда му омръзна на детето да стои само в кошарата; е, то си е и тъкмо време за ставане вече, 08:40 - няма да ми лежи пък до обяд, я, като майка си)...

На другия ден (вчера - петък), аз тръгнах за новата ми работа. Бях много въодушевен и с високо приповдигнато настроение. Независимо че договора ми е за доста кратък период от време (като това също не се знае все още), пътувах и отивах с желание в тази фабрика. Компанията се занимава отново с влакове и вагони. По-точно с ходовата им част - колесари, носачи, шасита и т.н., специално за товарните композиции. Груба, тежка и мръсна индустрия, с огромни отливки, пещи и т.н., но на мен това ми харесва – аз не се занимавам с часовникови механизми и фини оптически уреди (въпреки, че именно такава ми е специалността по диплома). Като отстояние заводът се намира на около 50-60 км от Бризбън в западна посока, докато от нас е само на 95 км (понеже ние се падаме малко по-встрани) – пътуването обаче се извършва изключително по автомагистрали и бързи шосета. До там се стига точно за един час и няма никакви задръствания по пътищата, както беше преди. Към разходите за пътуване ще се прибавят значително по-голямото разстояние и преминаването през магистрали, които на две места са платени –по $1.60 и съответно $0.90; общо $2.50 в едната посока и още толкова обратно. Вместо по 65 км, сега ще пътувам по 95 км (пак отчетени в едната посока), но за сметка на това пък движението е само по бързите пътни артерии.

Но най-добрата част от всичко до тук си остава факта, че на това място за труда си ще получавам значително повече пари за това, че ще използвам собственият си компютър. За един работен ден с нормална продължителност от 9-10 часа, сумата на дневната ми надница се явява напълно достатъчна, за да покрие петте долара за пътна такса и допълнителните километри пробег. На дълъг път колата ми гори сравнително малко и въпреки, че ще навърта по близо 1000 км на седмица, тя е като една малка ракета (руска и естествено атомна). Онзи ден, в четвъртък следобед, като се прибрах на Gold Coast, реших да я заредя с бензин – зер, не знаех още колко километри ме очакваха на другия ден. На същата бензиностанция гледам една обява: “Пълен сервиз – само за $100”, включващ подмяната на свещи, масла, филтри, разни други проверки и т.н. Веднага вкарах колата вътре и за по-малко от час човека ми направи абсолютно всичко, плюс центровка – абе, върна ми я направо от небитието, като нова стана. Всеизвестно е, че един автомобил не може само да се кара – сегиз-тогиз трябва и по някой нещастен долар да се дава за поддръжката му. Майстора в сервиза каза, че маслото в двигателя било като кафе – толкова черно и толкова рядко. Амчи малко ли зор вижда и той, по тези магистрали и то всеки ден. Тук не е като в България - да отиде човек до лозенцето си за една събота и неделя, на някакви си десетина километра извън очертанията на града и това да му е всичкото каране за цялата седмица, защото през останалото време разглеждания индивид ходи пеш до работа или пък рядко ползва градския транспорт. Ако рече да иде и на море през лятото, индивида паркира автомобила под някоя по-дебела сянка и чака да му свърши 14-дневаната смяна от профсъюзната карта, че да се прибере обратно в къщи; и цикъла се повтаря до полуда. Ето, от понеделник нататък ще се правят по 1000 км на седмица – че как да си остане нова тая кола? Не знам колко време ще продължи това бясно препускане по пътищата, но пък се моля да се задържи за по-дълго, въпреки грандиозните пътувания и километрите, защото работата ще ми харесва много. Вчера, веднага след като започнах, хората ми възложиха да изчислявам теглото на разни техни машинни детайли. Паралелно трябваше да работя и със самите чертежи. Аз тутакси им открих грешки, неточности и т.н. - абе аз няма да се променя; ако някой ме харесва такъв, какъвто съм, прецизен и точен – нека да ме търпи. Ако ли не – ибаз го и да си търси друг вместо мен... Така ми мина деня - първият работен на новото място. Запознах се с колегите – всички те са много приятни хора; да видим как ще вървят служебните ни отношения с тях от тук нататък.

Онзи ден (на 20 Март), почетохме годишнината от смъртта на дядо Ангел, а утре ще почетем паметта на дядо Косьо. Аз сега ще се ориентирам към привършване на безкрайният си отегчителен разказ, за да мога да нахраня бебето и да излизаме, че имаме ходения тук и там. Утре сутринта вероятно пак ще напиша нещо, ако имам какво да съобщя и с какво да се похваля. Довечера ще се свържа на Интернета – взех си компютъра обратно с мен в петък вечерта, че ще ми трябва през почивните дни. Но през седмицата ще го оставям на работа, защото е голям тропулак да го разкачам и закачам всеки ден.

Е, това е всичко за сега, милички мои – хич не беше малко, нали! Не знам кога Даниела ще ви пише пак. Сигурно ще положи няколко заключителни реда, но тя също е много заета напоследък. Работи на повикване с една агенция, а те непрекъснато я изпращат тук и там. Отделно дето си има другата работа, която й е постоянна и редовна. Абе, динамика и напрежение е всичко, но ние не си даваме много зор, за да не ни се отриват много бързо чарколяците...

В момента Ванеса обяснява нещо на нейния език, но ми трябва преводач, за да я разбера. Снощи Даниела пита какво ще вечеряме – малкото се обади и каза: “Няма да вечеряте!” Сигурно ме е чуло, че всеки път казвам: “Няма да вечеряме!”, само че пропусна да каже “утре”, след обилната вечеря “днес”. Повтаря вече всичко, което чуе - добро или лошо, като папагал. Може да брои до 3, само че на английски.

Хайде, сега вече наистина спирам, че ме заболяха и пръстите от този химикал - зер, малко ли натискане падна на листа...

24.03.2002 – Неделя е, 06:30 сутринта. Ето че и днес си надигнах кокалите по никое време. От утре пак започвам да ставам в тъмно, да карам дълго, да работя много и т.н. И вместо да си почина хубаво, аз станах по нощите като някой караконджул. Добре ама аз не мога да спя по много - един път след като вече съм се разбудил, предпочитам да ставам и да си върша работата.

Вчерашният ден с нищо не се отличи от останалите – макар и почивен, посвършихме доста дейност, в разнопосочни направления. Аз, след като приключих писателската си дейност, нахраних Ванеса с агнешката чорба на майка й от онзи ден и излязохме. Минах през едни мои “ЦУМ-ове”, от където купих няколко “парафумчета”, много евтинички – за мен едно и естествено няколко за булчето. После посетих друг “универмаг”, за всякакви други материали на втора употреба. От това място чакам да се появи ограда за езерото, но колчем река да мина от там, винаги довличам и по нещо друго (за сега все още огради няма, а аз почти изкупих останалите им боклуци - превърнах се в най-желаният от тях клиент)... Взех едни дръжки за вратите на гардеробите в коридора - метални и много фасонлии, а на всичкото отгоре и доволно евтини.

От там ходихме до магазина за авточасти, че да купя една туба масло за сервоусилвателя на кормилната уредба на колата – аз постоянно го доливам и то все изтича от някъде. Видях, че има някаква малка хлабава скоба на един от маркучите, която днес вече ще се наложи да сменя с нова, защото последната струва само 70 цента, докато маслото ми е по $7 килото - не мога да издържам повече на доливане. За днешния ден е определена да се свърши и тази дейност.

Отбихме се после до пощата и на края се прибрахме – вече беше станало обяд. Неничко ми се обади, че щял да ходи на мотопистата да кара мотора, та да съм отидел там да го гледам как скача по дупките и из калта. Включихме и него разбира се в следобедната ни програма. Като се прибрахме надвечер в къщи, веднага се заех с прехвърлянето на няколко видео епизода от единствената си свободна касетка, която имам на камерата (всичките останали 14 на брой са ми заети още с филмите от САЩ и България и чакат реда си). Бях снимал Ванеса по Коледа за тържеството им с Дядо Мраз, както и онзи ден, когато пък заснех освещаването на къщата. Намерих една друга касетка, уж празна или поне само започната в началото до някъде - на нея нахвърлях всичко; днес след обяд ще я довършим с още домашни кадри, та Даниела да я изпрати другата седмица, заедно със снимките и останалите нагледни и прочитни материали. Дано само да не ви се повтарят видеофилмите, защото по едно време беше настанало едно объркване - не знаех на коя касетка какъв филм има и за кого е била предназначена. А и всичко това се разви още в онова градче Maryborough, преди да тръгнем за екскурзията миналата година. Нали тогава бяха историите с гаражните ни разпродажби, та коли се чупиха, по интервюта ходих, че какви ли други чудесии не бяха - изглежда нещо бях объркал в суматохата. Но тъй или иначе, понеже нямам спомен кое как е било (а и нали не съм си записал, защото тогава все още помнех...), тази касетка сега ще я изпратим, пък дано не сбъркам нещо. Може по телефона да направя една бърза справка, ако въобще си спомняте кои филми вече имате. Помня че в България носихме две касетки за вас – едната беше само филма от Тасмания с Цецови, а другата - със сборни епизоди от тук-от таме...

Както и да е - с тези презаписи утрепах няколко часа, а Ванеса спа през това време. Като свърших, тя вече се беше събудила и ходихме да гледаме батко й Нени как кара мотора. На пистата беше един прахоляк, а той самият - мръсен, кален, потен и прашен, та бебето се уплаши чак като го видя. После пък не искаше да си тръгваме. Запознах се най-после с хората, които го водят постоянно напред-назад и дето са му повече от родители вече. Не ми се влиза в подробности и коментари по темата баш сега, но аз не се чувствам никак комфортно от цялата ситуация, влязъл в ролята си единствено на безправен страничен наблюдател. Прибрахме се от там в 16:30, а през това време Дани си беше дошла от работа и вилнееше из двора: реже храсти, скубе трева, изкоренява дървета и т.н. За днес ми е поръчала да купувам разни растения от битака, където след малко отиваме с Ванеса – веднага щом стане от сън.

Запланувал съм много работа да свърша тази неделя – по двора, в гаража, из къщи, по колата имам да се ровя и т.н. Но денят е дълъг и като се стегна, всичко ще оправя аламинут. Понеже вече напълно се изчерпах откъм информацията си за вас, ще приключвам до тук, за да се занимая с нещо на компютъра преди да сме излезли, че после пък не се знае какво друго ще възникне изневиделица, без да ми е по програмата...