28.05.2020 – Докато все още чакам небесното светило отново да се подаде иззад облаците по небето, както прави всеки Божи ден, тази сутрин ще нахвърлям щрихите на ежедневието ни от последните няколко дни, че и седмици вече – всъщност, откакто приключих с предишната глава на нескончаемата си житейска повест. Най-лошото от всичко е обаче, че аз вече нито имам какво толкова да приказвам, нито пък има и за какво да ви разказвам. Напоследък сякаш всичко се понесе надолу по течението на бързея, без въобще да виждам укротяване на водата му в някой скътан вир, та баш там да хвърлим котвата си – временно поне, само докато премине потопа. Събитията около нас следват безусловните си сурови закони и ни пости помагат да ги притъпят, ни молитви стигат, че да ги променят по някакъв начин. Даниела до скоро беше в платен отпуск – онзи същият, по силата на който тези десетина дни щяхме да ги преживеем на японска територия. Добре ама покрай истерията около световната вирусна пандемия, тази така чакана от нас и вълнуваща екскурзия беше безусловно отменена и от агенцията най-после обещаха, че ще ни възстановят предварително похарчените от нас средства – само че чак след 3 месеца и то не цялата сума, ами със $700 по-малко. Халал да им са, кьорави да про’одат дано! – нали ще върнат барем по-голямата част от масрафа, защото напълно възможно можеше и с нея да се разминем; за щастие нашата бъдеща адвокатка тутакси си влезе в ролята и с няколко неопровержими писма между засегнатите инстанции, успя все пак да издейства връщането на парите. Само че нейната “комисионна” е толкова голяма, че ние едва ли ще видим и стотинка от тях – може би всичките ще потънат подир “хонорара” ѝ, но пък нека да ни е жива и здрава. В същото време Дани води отчаяни битки с братята византийци от Атина, които обаче изобщо не искат и да чуят даже за покриване на финансовите щети, които сами си нанесохме с тяхната резервация. Планът беше те двете с Ванеса да изкарат 5 дни в гръцката столица, докато аз в същото време кръстосвам на воля родните баири и поляни над старославно и заветно Габрово. И всичко това трябваше да се случи само след месец и нещо време, считано от днешната дата, ама нали и това се осуети, та сега прехвърлихме тези маневри за догодина по същото време. Нямаме още потвърждение от Анадолските авиолинии, но така или иначе ще действаме да презаверят билетите ни за догодина по времето на Кирил и Методиевите празници за 24 Май – Даниелчето даже си пусна и отпуската вече за тогава; няма ‘лабаво при нея. С тази малка разлика, че вместо Ванеса, сега аз ще трябва да се мъкна подире ѝ из Гърцията, че да се развличам и по Акропола, защото малката баш тогава няма да има свободно време за пътуване - интензивното учене в Университета, плюс редовната работа във фирмата едва ли ще ѝ позволят такива разточителни и безгрижни волности, но до тогава сума вода има да изтече и всичко може да се промени, както в положителна, така и в отрицателна посока по скалата на всемирната гадост и человеческо проклятие.

Аз продължавам да надзиждам камъните и да строя дувара в задния двор, който замяза на Великата Китайска стена или поне на небезизвестната “Римска стена”, на която се радва мбло и голймо баш у центъро на София. С всяка трудова смяна напредвам по малко, обаче не мога да работя всеки ден – именно поради което се бави и самият градеж. Обикновено през седмицата имам по не повече от 2-3 усилени трудодни, а през останалото време трябва да се занимавам с най-различни странични дейности. В края на миналата неделя пак имах майстор – Желязко идва за два дни у нас да монтираме стъклените прегради на душ кабините в двете бани. Имаше и още няколко плочки да се налепят по рафтовете на едни долапи, за да се прикрият разни техни недъзи и белези на времето от дългата им експлоатация – е, сега вече с плочите станаха “вечни”. Майсторът ни си замина в събота привечер – почти веднага след това и ние излязохме, та ходихме на гости. Дарина по-предната събота беше у нас и тогава на пияни глави взехме решение, следващия път пък да се съберем у тях. Та така, цялата циганска банда изкарахме една дружна вечеринка, а ние с Даниела спахме в една от стаите на апартамента ѝ. На другия ден си разширихме екскурзията като се отбихме през виетнамските касапи, от които навремето купувах месо през далечните години, когато живеехме в онзи отдалечен квартал и скъпата ми майчица беше наша още по-скъпа гостенка. И като почнахме да пълним торбите в тоя дюкян, като че ли зареждахме кухнята на заводска столова или войнишка артелна. Купихме над 15 кг свински мръвки по $7.50 килото (иначе го харчат по $8.50, но заради големите количества ни направиха отстъпка). Взехме и един тлъст, обемист свински врат – и той дойде над 2 кг, но вместо по 11-12 долара за кило, хванаха ни го по $10. Башка черва за наденици, някакви други дреболии и една кора с яйца, която сайбиите ни я харизаха като техни добри и редовни клиенти - бяхме се наострили да тъпчем луканки, та ни трябваше малко суровина. Отделно от всичко това, от друго тържище накупихме плодове, зеленчуци, консерви – сякаш Второто пришествие се е задало иззад завоя, както междувпрочем напоследък всички ни плашат с проклетия си апокалипсис. И разбира се, в следващите дни всичкото това чудовищно чудо от продукти трябваше да се обработи, накълца и смели с машината; после да му се нагрухат подправките, че да се омеси с тях и да престои едно денонощие, уж за по-интензивно втасване на заготовката. Подир пък червата да се напълнят – кило суджук не $40, ами и $100 ще са му малко заради свързания с производството му тропулак. Само че мен за ядене и пиене не ми свиди и труда си не жаля, щом се касае за хубаво мезе. А, чушки също докарахме и патладжани, по една касетка от артикул – хайде: печи ги, бели ги на другия ден, па нареждай в кутия с олио; кьопоолу разбивах. Че нали и люта зима идва по нашия край - да напълним избата с буркани, след като вече окончателно се разбра, че така или иначе ние лято в България няма да караме...

Пак в някой от дните и докато ремаркето на Бранко ми бе все още под ръка, ходих да докарам едни плочи от съседен нам квартал. Онези плочици от двора свършиха, а зидът ми иска още материал. Някакви хора ги бяха извадили от техния двор и вместо да се чудят как да ги изхвърлят те самите, обявили ги безплатно – вземай колкото можеш да понесеш, товари и бягай. А пък нали лаком гъз не знае спирка, че налашках каручката с близо 450 парчета (190 x 190 x 50 мм – разкошни бетонни блокчета); най-малко тон и половина товар, ако не и горница, клоняща към двата, съгласно грубите ми пресмятания и обемни калкулации. Едвам ги закарах до къщата и отвън мръкна. Разтоварването им обаче стана чак на другия ден – Даниела ми помогна, а аз ги нанесох навътре към задния двор с количката на съседа. Каквото ми хартиса вече от тук нататък, ще го ровя в трапа и отгоре ще го маскирам с пръст, която един ден също трябва да купя и да докарам на място. Едва когато приключа със заравнянето на “полето” отгоре, тогава вече ще пристъпя и към облицоването на дувара откъм външната му видима страна, отгоре и само един ред камъни надолу от вътрешната, до където ще бъде нивото на земята. Така боклуците ще намерят вечното си леговище в изкопа, за да не ги разнасям до бунището. От там пък се местя на новата стая, която трябва да развия под готовия вече навес – подът малко трябва да повдигна, облицовка на стените трябва да направя, а най-накрая и да се покрие с ламарини, но това специално ще го прави същият майстор, който скова дървената му конструкция. Та, така – дейностите ми се сменят най-интензивно почти всеки ден и разнообразието им далеч не позволява да скучая само с една и съща, монотонна и еднообразна работа, като в административна служба към някое министерство, да речем…

Иначе, на служебния работен фронт, специално при мен няма абсолютно нищо ново, нито пък съм регистрирал някакво особено раздвижване. От време на време обменяме по някоя и друга лакърдия с моя шеф, който много умело и сладкодумно обяснява какъв мощен просперитет ни очаква, колко много потенциални клиенти имаме и как един ден няма да можем да насмогнем с работата, която ще ни затрупва като снежна лавина в Алпите, обаче аз повече на нищо от думите му не хващам вяра, след като очите ми не виждат нищо налице. Уж инсталацията в Нова Гвинея (от където дойдоха и парите, с които ми се разплатиха, макар и само наполовина…) е в пълен ход – поръчката на съоръженията е изпълнена в Китай и по моему до това време би трябвало вече да се сглобява на място. Обаче подобни действия обикновено се подсилват със стотици, ако не и с хиляди документални снимки за процеса на монтажните дейности, а до мен не е достигнала ни една с такова или подобно съдържание – моите съмнения са, че и там има някаква мътилка, която за момента не мога да разгадая лично, но във всички случаи до този момент резултатите са нулеви (поне за мен). В противен случай онези щяха да ме заливат с информация “от извора” на блага, докато точно такава за сега липсва – просто не знам вече какво да мисля и то не, че съм се размислил кой знае колко; просто ми е интересно до къде ще стигне всичко това. Паралелно аз непрекъснато търся и друга работа, изпращам от време на време по някоя скромна молба за дадена позиция, за която са кандидатствали десетки, че и стотици главочи като мен; още по-рядко ходя и на интервюта, но с някакъв особен успех за сега изобщо не мога да се похваля. С простия си акъл не си обяснявам едно нещо обаче: защо бре джанъм, след такъв главозамайващ успех, до който стигам с цената на всичко, което давам от себе си, следва такова още по-главозамайващо сгромолясване?! Вероятно такава да ми е орисията - от която аз не се оплаквам, но пък и не може да не ми направи впечатление, ей тъй като наблюдавам обстановката отстрани, сравнявайки се с останалите себеподобни и правейки по този начин разни мъдри анализи и преценки в малко по-личен план; просто само за себе си…

04.06.2020 – И днес чакам да стане малко по-нормален час, че да излизам на камънака. Онзи ден по същия начин изчаквах подаването на слънцето, чиято топлина обикновено дава ход на градежните ми мероприятия, обаче днес това вече съвсем не е достатъчно. От онзи ден насам като са навлезли едни ледени полярни фронтове, като нападаха температурите – стигнахме едва ли не до ситуация на скреж, слана и замръз. Вчера е била измерена рекордно ниска стойност от едва 0.7 градуса – е, вярно че по скалата на Целзий, ама студът си е студ независимо по кой стандарт го мерят. В момента часът е само 08:30, но вероятно ще се постопли чак към обед, въпреки че слънчевите лъчи уж весело проблясват по заскрежената повърхност на езерото (макар и малко образно казано, но пък и не толкова далеч от истината). Даниела излезе за работа в 06:00 и аз веднага след нея скочих. Разправях се с едни доставчици на плочки от Китай, които на драго сърце ще ми изпратят около 150 мІ за покриване на новата бетонна площадка и стъпалата в задния двор. Буквално за една бройка изтървах същите такива, които можех да купя преди няколко месеца от Бризбън за около $15 мІ. Обаче нали все отлагам подобни масрафлийски дейности и покупки, та все изчаквах идването на уж по-добрите финансови дни, а пък тях ги няма никакви. Даниела хубаво ми викаше да ги купим и да стоят на склад някъде по двора, ама тогава аз имах да движа коренно различни обекти и хич даже не ми бяха до акъла проклетите плочи. Вчера обаче най-после реших да отида до склада, където ги бях намерил преди време, обаче от всичките им количества останали само някакви си 40 мІ - а на мен ми трябват поне 160 мІ, че дали не са и повече даже, дорде облечем и покрием цялата площ по цимента. Независимо от това, китайските варианти са далеч по-красиви на външен вид, както с по-добро качество и макар да стъпят с някоя и друга пара по-скъпо, мястото ще стане много по-хубаво за сметка на цената. Сутринта ходих на едно интервю за работа, за която предварително знаех, че не бих бил особено подходящ за фирмата със знанията си по чертожната програма, защото там използват някаква малко по-различна. Но въпреки всичко отидох да се срещна с хората и да си поприказваме малко по разни технически въпроси, защото не е изключено да ми се обадят с някакъв друг техен проблем. От там се понесох към гръцката бакалница, от където снабдявам домакинството с балкански стоки от първа и всяка следваща необходимост – кори за баница, сиренета разни, кашкавали и прословутите слънчогледови семки на Даниелчето, които грабя за нея от там буквално с цели чували. На края се озовах, както вече разбрахте и в склада за плочките, ама там вече ударих на “порцелан” – защо ли? – ами защото сайбията решил повече да не се занимава с вноса на въпросните груби плочки от леска, които той до съвсем скоро е изписвал много евтино от Индия. Вместо тях и като техен аналог заместител, човекът набарал някакъв подобен дамар от Испания, само че вече със значително по-високо качество на материала, порцеланови и естествено клонящи към $40 мІ като цена на дребно. Тази печална развръзка ме накара да се разтърся на международния пазар и както споменах по-горе – братята китайци пак ще свършат работата за много по-малко средства; пък после нека да са лоши и всякакви други – важното е да са евтини, копелетата им жълти и проклети…

Междувременно започнах да обличам готовата вече стена по дувара с речните камъни, които докарах с ремаркето на Бранко. Ама малко преди този деликатен процес да започне, имаше обаче една друга, много груба офанзива и хамалогия, която не търпеше никакво отлагане. В петък завърших напълно зида; в събота сутринта поръчах 2.5 мі пълнеж от земна маса на коритото зад него, чиято зинала дупка беше с размерите на басейн за водни процедури и физиотерапия в балнеоложки санаториум – 8-9 м дължина, на около 2-3 м широчина, а пък дълбочината му варираше от няколко педи до близо метър на някои места. Грубите ми изчисления показваха вместимост от порядъка на 10-12 кубика пръст, но аз само като си представих обема на самосвалът, който щеше да ги изсипе отпред на поляната и малко се стреснах. После реших че и половината количество ще ми е малко множко и започнах постепенно да намалявам доставката. За това започнах с докарването само на едно малко камионче пълнеж – колкото да видя до къде ще стигне пръстта. Ямата се позапълни, обаче така както гледам, трапът ще поеме барем още толкова материал. Финалното му допълване ще започне едва когато завърша окончателно с камъните, които ще дадат най-горното ниво на образувалия се “шадраван” – пръстта трябва да е на около 4-5 пръста под горния ръб на зида. Както и да е – мисълта ми беше, че като се изправих с въглищарската лопата и ръчната количка на съседа пред огромната купчина и тутакси ми се приплака; не исках даже да съм жив в този настоящ момент. Отначало почнах да рия сам (товарене, закарване до отзад, разтоварване и обратно по трасето), но впоследствие впрегнах и Марко на помощ, та с него вече значително по-бързо пълнехме транспортното средство. Даниела пък беше мобилизирана и хвърлена в окопа с един търмък да разравя и заравня прииждащата земна маса – с общи усилия се справихме, но и доста зор видяхме. Опасявам се, че ще следва още една такава земекопна акция, ама нека първо да ни мине стреса от предишната, че тогава чак ще мислим за втората, като се надявам тя да ни е и последна…

За сега дейностите ми се развиват изключително само навън, под откритото небе на планетата. Зидането на камъните се оказа далеч не по-бърз процес от самия градеж на дувара и запълването на дупките между големите канари. Ама като се е почнало веднъж, трябва и да му се види края в някоя от следващите седмици. Иначе “квартирантите” ни учат и работят, та пушек се вдига. От миналата седмица Марко започна някаква временна работа, но всеки момент очаква да го върнат и към активната му тренировъчна дейност, с която той се занимава с огромно желание и подчертан интерес; паралелно с това учи и успешно си взема изпитите в Университета. Ванеса е на същото ниво, само че тя все още работи от вкъщи четири дни в седмицата (от понеделник до четвъртък, като петъците ѝ са “свободни” – уж за учене…), два пъти седмично преподава уроците си по математика на 1-2 тъпунгерчета от училище, а през останалото време се занимава с разни нейни проекти и текущи изпити. След около две седмици ще миряса за малко, защото излиза във ваканция между първия и втория семестър на годината. Научи се да шие на машината, която майка ѝ най-после махна от къщи и тържествено ѝ я предостави за ползване. Сега малката си ръкоделства разни панделки за коса, прави гребени и други украшения от епоксидна смола и въобще се развива разнопосочно. Същевременно преследва и една нова работа, която да я вкара малко по-дълбоко в правните среди и съответните адвокатски колегии. Онази вечер тя беше единствената ни гостенка за рождения ден на Даниела, защото Марко беше на работа до 22:30. За вечеря пекохме наденици – ами, не са хубави печени и това си е. Не знам какво и къде им бъркаме пропорциите, но като краен продукт изобщо не са онези тлъсти и сочни Правешки карначета, за каквито са ни представите и спомените отпреди 40-50 години. Иначе вкусът им е повече от превъзходен и когато изсъхнат са разкошни във вид на луканки, но пък така само печени остават някак си сухи и тричави. Повече няма да ги хабим по този начин – явно за прясна употреба се слага и още нещо в заготовката, вероятно доста повече сланина и много вода, за да са така сочни. Нашата цел обаче беше да ги изсушим на суджуци и смятам, че технологията и рецептата им е вече проверена и доказана като добра – по-скоро неповторима и уникална, без съществуваща съвременна база за сравнение. Казах!...

Ами, това като че ли е всичко до този светъл ден и час – след малко се местя на дувара. За целта вчера си купих и работни обувки. Дадох цели $10 за едни трандафори, с които все още ми е свидно да нагазя из батака и у кереча. Амчи те са толкова хубави, че мога да си ги нося и за официални даже – например по манифестации, партийни събрания, конференции, конгреси и други подобни форуми. Джапанките излизат в полагаема отпуска до следващото лято; късите ми гащи и камизолката също – вадя дочения панталон и зимния ямурлук (ватенката, която ми е скъп спомен от нашия дядя Игорушка, Бог да го прости). Времето никак не е подходящо за игра с цимент и вода и волните им съчетания, но какво да се прави – всичко трябва да се свърши веднага на мига, защото пък тутакси изниква и нещо съвсем друго, за което изобщо не съм предполагал, но което също се бърза с пусков срок “вчера”…

След като в събота уплътних почти целия си ден в пренасяне и разхвърляне на пръст, в неделя пък се занимавах с оградата на съседа. Между нас и следващата постройка има едни стари таборки с дължина около 32 м. Обещах на съседа да му помогна в събарянето и изхвърлянето на изгнилите дъски и колове, използвайки ремаркето на Бранко, докато все още се намира в мое владение. Точно между нас имаше и една висока палма, която трябваше да ликвидирам, за да сторим място на новите панелни ограждения – чакаме нарочен човек, който да ни даде цена за построяването им, но пък разчистването на терена си остава наше задължение. В противен случай, масрафът набъбва с около $700 за надницата на някой, който да разкове старата ограда и да извлече боклука на бунището. Онзи ден си плюх на ръцете и с една стълба се покатерих на палмата – е, не точно отгоре ѝ, ами малко отстрани. Първо с ножиците орязах листата, до където ги стигах с ръцете си, обаче самият ствол трябваше вече да се кълца с моторния трион. Вързахме едно въже в горния му край – съседът го дърпа отдолу, аз режа дървото отгоре; само миг по-късно последното падна отсечено (точно както пада пречупен бор в степите на Сибир или Коми). И нали няма ненаказано добро, дънерът се стовари баш върху търнокопа и сапът му се строши като клечка за зъби – поех първият удар в замяна на услугата, която охотно правех на съседа. По-нататък вече сам разфасовах ствола на парчета, нахвърлях листата в ремаркето, дънерите отгоре и започна отчаяната ми борба с коренището на палмата. В хода на нещата, веригата на триона няколко пъти се удари в земята, после срещна и някакви телове от старата ограда и се изхаби до такава крайна степен, че с нея вече не може да се отреже и стъблото на едно цвете даже – ето ти втори удар демек, за награда на ентусиазма ми да окажа помощ на човека. Сега или трябва да си купя нова, или трябва да давам тая на заточване, ако разбира се такова въобще позволява и е възможно, предвид прекомерното ѝ изхабяване. В крайна сметка палмовото дърво вече е само един спомен, без дори да си личи къде е расло, за сметка обаче на моите лични загуби, които понесох чрез допълнителните капиталовложения, които ща не ща трябва да направя за възстановяване на щетите (например: да купя нов сап за търнокопа, който пък ми е наследство още от куция съсед Мал, а той вероятно го е имал преди това барем от едно 30, че и повече години; в това число влиза и нова верига за триона най-вероятно. В същата категория попада и рискът да се движа по пътищата без задни светлини на каручката, по простата причина, че нашата кола все още няма изведен куплунг за електрическо захранване на допълнителни транспортни средства за теглене – в това извънзаконно състояние, всяка среща с Полицията би била фатална и неминуемо ще резултира в някой много солен и горчив щраф, придружени от дупки в талона, но да се надяваме на чудесата Божии за разминаването им все пак). Като видях, че ремаркето се напълни само до половината с въпросното дърво, тогава решихме със съседа да разбутаме и част от оградата, та да не ми е празен курса към градското бунище. За това, докато почивах умствено, в събота следобед си попълних времето физически с пръстта, а пък в неделя разбихме и част от таборките – Марко пак дойде да ми помогне с разтоварването на боклука, но и това не мина съвсем безпрепятствено. Оказа се, че онези делегати от бунището не искали никаква зелена маса да им се изхвърля в контейнерите – така таборките и коловете заминаха, както и пъновете на палмата, но пък проклетите ѝ листа се върнаха обратно в къщи; нямах сили и да попържам даже. Само грабнах ножицата и ги смлях на трици – така вече разфасовани ги наврях до последната треска в зелената кофа за домакински отпадъци и в понеделник сутринта боклукджийският камион най-акуратно ги погълна, както аз примерно лакомо поемам едно горещо и мазно нервозно кюфте в закусвалнята на Женския пазар у столицата. Така и тази офанзива приключи твърде успешно - с известни материални лишения и частични загуби в по-личен план, макар и не от толкова съществено естество.

И ако това пък не е всичко вече, здраве му кажи. След малко бягам при камънака на дувара, защото много окъснях за смяната – стана 11:00, дорде си изприкажа приказките. Другия път – повече; за сега това ви е достатъчно като информация. Ами като гледам какъв ветрилник е навън, та си мисля дали изобщо да отивам на обекта. Имам и друга работа, която не включва цименти, бетони и проливане на водни ресурси – трябва да взема точни размери за необходимите количества плочки, които да поръчам за доставка от китайците. Имам и една картина да закача в жълтия салон (стаята за гости), за която забравям от онзи ден насам – уж за рождения ден на Даниелчето щях да я кова, ама сега пък ще стане за моят, който е утре. Във връзка с нашите малко некръгли годишнини, следващата събота ще имаме гости – постоянното присъствие, около 15 души народ. За тази неделя чакаме Нени и Меган да дойдат на посещение, та първо с тях да отбележим празниците; вероятно Ванеса и Марко също ще присъстват на софрата, ако нямат нищо за учене. Хайде, сега ви казвам чао и на многая лета…

11.06.2020 – Сагата ми продължава, с най-пресните новини от тази част на света. Вчера и онзи ден бяха неработни дни за мен - т.нар., “дъждовни”, както бяха известни навремето в строителния бранш или пък из нивите и на полето в селскостопанско отношение. Дъждовни в истинския смисъл на думата, поради падналите напоследък валежи, но днес вече отново е слънчево и след малко ще се стягам за обекта. Не мога да ходя обаче и твърде рано, за да ми отпочва смяната по-навреме, защото “квартирантите” се сърдят дето им хлопам с лопатите по двора и снова из гаража с калеврите си за това или онова, а пък те, видите ли не можели да се наспиват на спокойствие (поне до обед…). Та сега изчаквам стратегически да стане малко по-прилично време, за да се развихря на нова сметка с чука и длетото. За голям мой късмет, един много сериозен етап от оградния проблем приключи твърде успешно баш преди да започне мочурляка. В продължение на три поредни дни се разправях с общата ограда, която разделя нашата част и тази на съседа от другата страна на стената – както бяхме ние с Рон и Роза навремето. В един от предишните дни с Даниела ходихме до нарочен склад, където търгуват с оградни панели, изработени от дебели бамбукови дървета; сцепени на две, само от половинките, с лице откъм полуоблата им част. Така подредени, тези ограждения създават много приятен за окото натурален вид и ние отдавна искахме да сложим няколко такива за декорация на двора. Освен това, на същата оградна конструкция, само че откъм страната на съседа има точно такива и ние решихме да направим нещо като сандвич с тези бамбукови платна. Взехме 5 броя, колкото да запълним пространството преди да започнат камъните надолу към езерото – най-вероятно там пък ще наковем само едни прости таборки и с това ще се приключи въпроса по загражденията на имота. Едно такова бамбуково “украшение” коства на клиента сумата от 50 кинта и покрива площ с размери от едва 1.80 м във височина и някакви си 90 сантима на ширина. Откъм гърба на панела има три дъсчици, през които става закрепването към готовата оградна конструкция. Изглежда някой е набарал доставчици я от Виетнам, я от Лаос или Камбоджа, където бедните хорица ги произвеждат за жълти стотинки, а нашите търгаши тук ги харчат по десеторно по-висока тарифа, но както и да е. Проблемът дойде от там, че съществуващата ограда беше много паянтова, с разклатени колове, напречни греди и т.н., която първо имаше нужда от сериозно уякчаване, преди да ѝ наковем бамбуците. Та, това ми бяха заниманията от онзи ден насам – отначало помогна и съседа, който донесе настолен циркуляр да кроим допълнителните дъски. Добре че не изхвърлих гредите от стария навес, които сега послужиха идеално за това мероприятие. Бяха ми останали и два кола, та дадох единия на съседа, който пък го циментира откъм неговата страна на двора. Той ми остави машините си и аз след него скроих всички останали подпорни греди и талпи, пристегнах оригиналните дървени колове към едни метални с множество телове, навинтих яки шурупи в дървесината и сега оградата стана толкова здрава и стабилна, че и руски танк Т72 ще спре, ако се наложи някаква по-сериозна полева и фронтова отбрана срещу нахалния червен нашественик. Онази вечер почти по мръкнало приключих с всичката тая дейност, едва прибрах инструментариума и отгоре плисна. В събота сутринта ходихме за панелите – в неделя им намазах гърбовете със старо моторно масло от колите, уж за импрегнация и някакво привидно успокоение, че няма да изгният в следващите 20-30 години, пък от там насетне да става каквото ще. В понеделник не съм работил, защото цял ден се разправях с доставката на едни плочки от Китай. Успях да им сваля цената до символичната $11 на квадратен метър (макар и в американски валутни единици, това не е чак толкова много), обаче с разните допълнителни държавни и митнически такси, пратката ми ще набъбне до $23/мІ - което също е поносимо, но после трябва да мисля за собствен транспорт от пристанището на Бризбън до нас, а това са тонове материал – не може да го натоварим в линейката на Даниела и да го докараме на един път, ами трябва да се правят барем десетина курса за 5-те му тона сумарно тегло. Следобеда пък разчертах двора с точните си размери на компютъра и сметнах какви площи ще са ми необходими за покриването му – 150 мІ общо, ама заради разните чупки и изрезки по площадката и стъпалата, трябва да се прибавят едно поне 10% горница – така казват специалистите плочкаджии. Ще търся обаче някакъв друг компромисен вариант с решение от местния пазар, защото явно че с внос от Китай проектът ми много ще се оскъпи, а аз тук не ползвам Европейски пари по дадена бутафорна програма и плочникът ми няма как да бъде финансиран като подпорна стена, да речем на някоя плажна дюна или частичен ремонт на магистрала…

В петък (миналата седмица), със скромно домашно увеселение почетохме поредния ми рожден ден, докато в неделния късен следобед и особено вечерта направихме по-сериозно угощение с Нени и Меган, които бяха наши скъпи гости по повод и на двата празника. Те бяха без голямото дете, но пък мъкнеха подире си по-малкото, което още от сега е почнало да бушува, да се върти и рита из корема на майка си – ако е и толкоз диво като баща си, то просто не завиждам на съдбата ѝ майчина. С младежите изкарахме много весело – на общата софра бяха и другите наши влюбени гургулици, но те не се задържаха дълго, че специално Ванеса имаше много да учи за последните си изпити, които приключват след около седмица. Пекохме баници, кебапчета, салати, мезета и т.н. Луканките ни просто нямат еталон за сравнение – Даниела извади една за мостра и пробна опитня, като дадохме няколко парчета и на Нени; Меган не трябвало да яде сурово месо в това си състояние, ама за сметка на това пък, нашият бъдещ татко добре ще си облажи чревцата с някое и друго петалце суджук.

За тази събота чакаме една сюрия народ да се изтърси у нас, че заедно с всички да отбележим общите ни рождени дни с Даниела. Тържествата обаче ще са на две места, защото на същия ден бачо Гьорги вдига моабет у тях, та част от редовните ни посетители ще бъдат при него. Поради несигурните метеорологични условия под открито небе, форумът специално в къщи ще се проведе под покрив и на “закрити врата”, макар че този път ние ще сме в малко по-намален състав. Ама то сега нали са разни карантини, социални дистанции и още куп щуротии и измишльотини, които щем не щем трябва да спазваме – таман да сме разхвърляни на по-рядко из масите; през стол – човек и те така, те…

18.06.2020 – Макар че около мен няма нищо ново и съществено, с което да занимавам своята четяща (и слушаща разказите ми…) аудитория, днес ще направя едно извънредно включване, за да попълня времето си от оставащата част на деня. Тъкмо прехвърли пладне, а в 15:00 имам среща с човека, който ще прави оградата между нашата къща и съседската. Точно там се намира страничната пътека, която води към задния двор и езерото, и където преди половин година изляхме близо 10 кубика бетон, за да запечатаме веднъж завинаги прахоляка и да образуваме стълбищните площадки, отвеждащи посетителите на имението (а пък и собствениците му, разбира се…) към долната тераса, досами ръба на водата. Замисълът тогава беше един, имайки предвид, че коловете на новата ограда ще стъпят директно върху бетона, стегнати към него със специални болтове. Обаче оградният специалист се произнесе мъдро и вещо, че това не се правело така, ами онака – т.е., тези колци трябвало да се забиват в нарочни дупки, издълбани в земята и впоследствие залети с цимент за здравина и вечна издръжливост. При това положение, бетонната плоча се явява малко по-широка (абе малко-малко, почти с една педя, ако трябва да съм и технически коректен в оразмеряването), което пък от своя страна ще наложи отрязването на една филия по цялото протежение на плочата – площадката, барабар със стъпалата чак до основата си при стената на езерото. От известно време се мъча да се свържа с човека, който излива бетона и да му кажа, че там има грешка в кофража на конструкцията, ама и той се спотайва като знае какво го очаква (корекции, машини, рязане на цимента с диамантен диск и прочие колосални проблеми). Междувременно аз проверих колко ще струва на специализирана бригада, която се занимава изключително само с такива “кройки” на бетонни плочи – зашиха ме с масраф от $500, съгласно грубите размери, които им посочих; ако наема машина обаче, с помощта на която аз сам да се справя с отрязването на филията, разходите падат драстично до стойност $220. В най-лошия случай, ако онзи тарикат не се появи, та да свърши работата той за някакви си стотина долара, вместо него ще трябва аз да се нагърбвам и с тази деликатна задача. За сега търпеливо изчаквам следобедната ни среща с майстора на оградата, с когото се надявам да постигнем някакво взаимно компромисно споразумение, та по силата на което барем стъпалата да не режа излишно, че те са и баят дебели в единия си край - доста зор ще видя, дорде стигна до дъното им в пръстта. Проблемът дойде от там, че онези бетонджии навлязоха с цимента чак до таборките на съществуващата съседска ограда, ползвайки я за ограничителен кофраж, вместо да изтеглят отливката малко по-навътре към нашата част с една допълнителна дъска. А така бетонът се разля и навътре към тях – сега като махнем оградата, все едно, че с една стъпка съм навлязъл в техния имот, а пък това не е съвсем по правилата на играта и онези непрекъснато мрънкат насреща ми – особено жената на съседа, съвсем подобно на всяко едно такова, уж съвършено Божие творение.

Заради гостите ни, които очаквахме за събота вечерта по случай рождените ни дни, в петък през деня с Даниела правихме торта. Следобеда тя се занимава и с други, чисто нейни домакински дейности, а пък аз стратегически се бях затворил в механата, за да не ѝ преча, докато милата се вихреше самостоятелно из кухнята и сновеше между печката и мивката като редосеялка из стопанска нива. В събота сутринта ходих да купя месо от касапите, което после смлях на кайма - от нея направих по една голяма доза кебапчета и кюфтета. Надвечер ги опекох на кюмюра в оджака и малко след това гостите ни започнаха да прииждат. Изкарахме много весело, че отдавна не се бяхме виждали с никого – нали напоследък бяха в сила все разни ограничения, да не се ходи никъде, да не се срещаме с никого и т.н. Ама едно по едно последните взеха да отпадат и вече можем навред да отидем (е, отново в известни, малко по-разумни граници…), само че предимно си стоим по къщите, защото пък вече нямаме и пари да щъкаме напред-назад. Ето как, в световен мащаб онези изроди регулираха народа да си седне веднъж завинаги на задника и да кротува, дорде “отгоре” не му изкомандват отново какво точно да прави – къде, как и с кого...

Междувременно, част от миналата седмица и в началото на тази подготвях бамбуковите панели на другата ограда за монтаж. Трябваше предварително да се пробият по 9 отвора във всеки, през които става закрепването към наколната конструкция. Забих им и по един винт – да са готови. След това нивелирах всеки отделен панел, подравних ги по съществуващата скара, само че откъм страната на съседа и стегнах с винтовете. Тях пък ги въртя направо с бормашината, защото батериите на електрическите ми отвертки вече на задържат никакъв ток и след няколко завъртания се изтощават, а за нови нямам отпуснат бюджет (искат по 50-60 долара на парче, дори и в по-евтината търговска мрежа на Интернета). Всичко стана прекрасно добре – и… разбира се, повлече подире си нови идеи и допълнителни дейности. Като видях завършения вид на готовата вече ограда, тези бамбуци ми харесаха и реших, че вместо да кова нови таборки, с които да я продължа и надолу до края към ръба на езерото, можех вместо тях да купя още бамбукови колове и с тях да уеднаквя общия изглед на оградата. Таборките в магазина щяха да ми струват $60 – хукнах обратно при моя човек с бамбуците, та му се примолих да измисли някакви единични бройки, които впоследствие сам да разкроявам по мярка от място. Така за още $100 купих необходимите материали и вчера пък се занимавах с тях – трябваше да ги отделя от панелите, защото тях вече ще ги монтирам един по един, в зависимост от релефа на терена, а на края само в горния си край ще ги подравня с един тегел на циркуляра.

Пак вчера следобед се гъзурчих да меря и разчертавам къде евентуално ще се реже бетона – конци опъвах, чертах линии с един тебешир, които най-вероятно след днешният пък дъжд (който се изля изневиделица току напред…), ще са се заличили, та ще се наложи да ги повтарям с нещо по-трайно. Така изведнъж ми се събра толкова много работа, че не знам вече под какъв приоритетен номер да заведа всяка отделна дейност – уж са все дребни неща, ама трябва да се свършат, за да се даде ход и на окончателния завършек на обекта (постилането му с плочки, които обаче аз още не съм купил). Ако пък и някаква официална работа започна междувременно, всичко това ще се разсрочи до най-неопределена безсрочност…

29.06.2020 – Петровден; днес с дълбоко прискърбие си спомняме за нашите непрежалими дядо Митко и Денчо, които точно на тази, иначе свята дата в Християнския ни календар, напуснаха завинаги своя земен път и се преселиха в отвъдното – Бог да ги прости и двамата. А на останалите миряни – честит им празник; нека да са живи и здрави, че и да почерпят при подходящ случай. Към настоящия момент, поредната статия от своеобразния ми житейски дневник щеше да бъде започната още във въздуха и продължена в условията под родното небе на Татковината, обаче пътуването ни нататък окончателно беше осуетено предвид световните здравни проблеми и вместо да ида сабалам да изям една мазна баница от циганките на пазара, аз станах още в тъмно да вървя на интервю за работа. Срещата ми беше определена за 08:00, обаче пък мястото на фабриката отстоеше от дома на 115 км, та се влачих до там повече от час и половина. Взаимното ни надлъгване продължи чак до 10:00, през което време издъвкахме всички възможни теми и засегнахме всякакви въпроси от техните ежедневни проблеми – към края на разговора вече така зверски ми се пикаеше, че за малко да си изтърва понуждата в моите най-нови сини панталонки (тънки, леки, нежни и феерични, почти като лятна памучна пижама – точно каквито майчицата ми обича и само с каквито иска да ме вижда облечен). Качих се в колата и само на първия завой след завода, спрях насред пътя да се освободя от бъбречните си напрежения и течностни натрупвания – добре, че мястото се намира в една рехава кория, отдалечено от къщи, частни имоти и други обществени сгради, та нямаше нужда много-много да се прикривам от хорските погледи на любопитковците. По моя преценка представянето ми беше добро, но както всеки друг път – хората имат да изслушват речите на още двоица оратори като мен, та на края съвсем не се знае на чия точно кандидатура ще се спрат и кой ще е щастливият им избраник. Едва когато ми предложат работното място, тогава вече по-сериозно ще се замислям относно организацията на пътуване до там и обратно, тъй като именно това обстоятелство може да се яви най-сериозната пречка по пътя към върха и съответния успех. Вероятно до края на седмицата тези неясноти ще се разсеят напълно, но пък в петък ние с Даниела заминаваме на 10-дневна обиколка по крайбрежието на щата, което хептен ще замъгли обстановката около евентуалното ми започване на нова работа. Ето защо, този въпрос ще го оставя малко настрани за сега, за да се върна на ежедневните злободневки от последните една-две седмици на затишие и конфузно мълчание от моя страна…

… И точно в този звезден миг, моят пряк ръководител ми се обади по телефона, че иска незабавна среща с мен още утре, на която ще разискваме някакъв съвсем нов проект, по който най-вероятно ще трябва да се започне спешна подготовка за работа. Аз междувременно трябваше да свърша и нещо дребно за инсталацията, която от няколко месеца насам постепенно се изгражда някъде из джунглите на Папуа и Нова Гвинея – в качеството си на наш клиент се явява една от множеството минни компании на тяхна територия, които усърдно дълбаят земите им за всевъзможна руда и полезни изкопаеми (бакър и злато, конкретно в случая; моля? – не знаете “бакър” какво е: ами мед, бре! – мед за жици и тръби, любимият отпадъчен материал на циганите). На този етап това съоръжение е малко, със сравнително ниска себестойност и особено обемен капацитет на крайната продукция, но пък в съвсем близкото бъдеще, същото ще послужи като експериментална площадка и стъпка напред към по-сериозната вече и мащабна многотонна екипировка, чиято евентуална разработка също ще бъде наша обща задача. Думата ми беше, че трябваше нещо да се направи и да се онагледи с няколко илюстрации, които да подкрепят замисъла на нашите идейни предложения, които те там на място да осъществят със собствени сили и средства, съгласно документация, която пък ние от своя страна охотно и великодушно им изпращаме за ползване – нещо, което аз още по-миналата седмица направих на бърза ръка за тях само за няколко часа; естествено, съвсем безплатно и единствено в името на прогреса и добрите отношения помежду ни. Сега обаче нещата комай са станали по-сериозни и не е изключено най-после да се завърна към своите редовни и рутинни забавления (служебните ми занимания имах предвид). Аз своевременно ще анализирам резултатите от тази наша утрешна среща, преди още поредният ми хабер да е полетял към вас със скоростта на светлината…

Но, дайте сега да се върнем на действителността – сурова, прашна, на моменти кална и най-вече циментено-бетонна, пък после на нова сметка ще изнасям допълнителна информация по тъй наболялата напоследък тема, конкретно за моята служебна работа; която освен да доставя наслада, би трябвало да генерира и някакви чисто материални блага, пък те вместо да се генерират и възпроизвеждат умножавайки се, средствата се топят кат’ ланшния сняг. Преди известно време Марко ми помогна да очертаем с молив линията, по която трябваше да подравня бетонната площадка. След това аз я повторих с един розов тебешир, обаче като падна дъжда и последната пак се заличи. Стана ясно, че тази линия върви много близо до съществуващата стара ограда и за да вкарам там машината за рязане на бетон, първото мероприятие трябваше да бъде събарянето на таборки, колове и прогнили дъски, та чак тогава вече да започне и другата отрезна операция. Хванахме се със съседа и с триони, чукове и тесли разбихме оградата – надялкахме я на трески като клечки за зъби. Ремаркето на Бранко все още беше при мен, но пък трябваше вече и да му го върна, което отделно поспеши малко операцията. Един курс с част от дървенията вече бях направил преди няколко седмици – остатъкът на оградата замина с други два, след които мястото светна до нивото на земята. Натрошихме дъските, измъкнахме коловете и с ремаркето извлякох всичко целокупно на бунището. Междувременно, докато си почивах на няколко пъти докарах още пръст, с която да запълним трапа зад дувара. Първият път ми доставиха 2.5 мі с камион, което количество обаче едвам покри дъното. После аз ходих за още, но онези не рачиха да натоварят повече от ⅔ мі, защото пръстта била мокра, тежка и щяла да смачка каручката. А пък аз ѝ бях подготвил канатите до върха: вързах им мрежите с едни стари пердета, че да не се разсипва по пътя и съгласно изчисленията ми, трябваше на едно ходене да товаря по 2 кубика - без изобщо да преценявам за момента, че такова количество барабар с водата тежи над два тона и оста на ремаркето щеше да се огъне като кобилица за менци, само че не извита нагоре, ами надолу. Това наложи да се разкарвам няколко пъти за прословутата ми пръст – 2 курса по Ѕ мі + още 2 x ⅔ мі башка онази, дето ми я докараха в началото на акцията; общо количество около 5 кубика земна маса погълна тая шибана дупка, че и за още плаче биля.

След като разчистих остатъците от оградата и нахвърлях пръстта зад дувара, дойде ред да се реже и бетона – нямаше никакъв начин да се отърва от тази омерзителна процедура, просто защото малко беше сбъркана конструкцията на фундамента, още докато онези майстори му правиха кофража. Във вторник отидох във фирмата, която дава под наем всякакви машинарии – взех един бензинов циркуляр с диамантен диск ш400 мм за времетрайност от 4 часа и веднага се прибрах да действам. Машината работи под водна струя, за да не се вдига пепел – обаче калта пък за сметка на пепелака е невъобразима, независимо че дискът е скрит в нещо като “калник”. Стана такъв страшен бирбат по двора, че след това два дни мих цимента с маркуча и четката. Първо прорязах правата част на площадката, след което продължих и надолу по стъпалата. Дискът обаче не можеше да проникне в материала по-дълбоко от 170 мм, та се наложи високата част на стълбите (челата им) да ги доразбивам с чука. Пак двамата с Марко започнахме да отделяме бетонните отломки, а пък аз да се връщам назад и да повтарям отрязването на местата, където бетонът не беше отделен чак до дъното в основата си. Едвам стигнах до края – със сетни сили върнах машината обратно и се прибрах в къщи да почивам, защото нито ръцете си усещах, ни кръста, нито пък краката и коленете; направо бях като разглобен и разбит на парчета. Машината е тежка и независимо че има едни малки колелца за водачи, следването на правата линия беше нечовешко натоварване; отделно идва и силата за натискането отгоре, докато дискът среже цялата дълбочина. Зарязах батака в двора и продължих с почистването му чак на следващия ден – тонове с вода се изляха, дорде смия калта от повърхността на плочника и съвсем естествено, всичката мръсотия се изля долу в езерото – че къде другаде? – не можех да я попивам с парцали, разумява се.

След като това мизерно мероприятие приключи със завиден успех, дадохме ход за поръчката на оградата. От мен каквото се искаше, изпълних го по най-точните указания на майстора. От там насетне се заех с бамбуковите таборки на нашата вътрешна ограда. Тях пък трябваше да ги закрепя с винтове към съществуващите дървени релси - една по една и плътно една до друга; по мярка от място и кройка всяка за себе си, понеже долните им краища следват начупения релеф на терена. И онзи ден (в събота) до някое време се занимавах с тях, обаче пак останаха няколко летви да стигна до края. Тях мислех днес да ги довърша, но се хванах да пиша – вече е 14:30 и няма за кога да се занимавам с това. Надеждата ми беше за утре, но пък нали напред босът ми се обади с настояването си за среща – ако успея да ги накова до края на деня, добре ще е; ако ли не – когато се върнем от екскурзията ще се разправям с тях. Искаше ми се да свърша барем един обект напълно преди да сме тръгнали, но обикновено нямам такъв късмет. Облицовката на дувара с камъни за сега се намира в известен застой, защото времето навън е доста студено, та нещо не ми се бъркат води и цименти в тези сурови климатични условия, почти полярни и нечовешки – чакам да се постопли малко, че тогава пак да възстановявам градежа. Имам и няколко тухли да иззидам, но то ще е на следващото бъркало – сега да свърша таборките първо, пък тогаз наново ще нагазвам у кереча.

В събота вечерта ходихме на гости у Бранко и Ваня. Събрахме се една голяма банда народ, та в песни и танци осъмнахме – легнахме за малко към 04:00 (в неделя вече, на ранина). По някое време станахме, та си продължихме лаф моабета. Доядохме остатъците от вечерта, ударихме и по една гореща чорба за обяд, ама в къщи се прибрахме чак следобеда. Всеки момент очаквам да дойде пощальонът, който пък ще ни донесе един телевизор. Онази вечер нашият в спалнята нещо взе да си губи цветовете на моменти и ние тутакси решихме, че му е дошло вече времето за смяна. Веднага поръчахме един по-голям 32” – екранът на сегашния е само 22”, какъвто е и другият в кухнята. За там пък сме поръчали по-малък (едва някакви си 24”), защото специално в този ъгъл няма достатъчно място от кухненската посуда и аксесоари на Даниелчето – чайник за гореща вода, тостер за печени филии и купища с други ненужни боклуци, които тя най-прилежно и ревностно събира, трупа на купчини и само им бърше праха, без да ги ползваме особено често (да не река даже и никак). Та, сега ще се подновим малко откъм телевизионна техника. Хубавото е единствено, че тези нови апарати ще приемат директно сигнала от Интернета и принципно нямат нужда от антена. Така ще могат да се гледат по-рахат разни предавания, филми и концерти, които не се излъчват по ефирните телевизионни станции, вместо да се зверим в лаптопа на кухненския плот, както правим всяка вечер по традиция.

Ами, в общи линии комай това е всичко, което мога да кажа на този етап. Пред нас отново се изправят низ от неизвестности, поредица от надежди и упования най-сладки. Надявам се на по-скорошно развитие по нашите служебни теми, но там конците се дърпат от други и аз само мога да играя според тяхната свирка – каквото и както дойде, това ще е…

01.07.2020 – Бързам да приключа с доклада си от тази сутрин, че да тичам по-чевръсто на строителната площадка. Там имам да доскова последните няколко таборки от бамбуковата ограда, след което се връщам в домашния офис и на нова сметка се залавям с проектантската си дейност, която беше напълно замряла до сега за период от точно година и половина. Вчерашната среща с моя човек продължи над два часа и даде нов тласък на предстоящите проекти, по които ще работим съвместно с него. Все още е твърде рано да се каже до къде точно ще ме докара този нов развой на събитията, но поне за най-близкото бъдеще се очертава нещо, което ще донесе известни доходи. Вчера цял следобед се занимавах с преправянето на едни модели и съответните им чертежи, които вечерта изпратих за реализация и изработване на изделията в метал. До този момент работих само за чест и слава, обаче от днес нататък ще почна да им издавам и фактури за платежно нареждане. Вчера така или иначе приключи финансовата година, а от днешната дата вече навлизаме в новата – да се надяваме, че тя ще бъде малко по-успешна от предишната, която спокойно може да се отчете като празна, ялова и принципно нулева. Не смея все още да се радвам от тази съвсем нова развръзка за мен, защото не съм твърде сигурен в мащаба на предстоящата дейност. Като някаква стартова позиция, в края на този месец (а най-вероятно ще е през следващия), двамата с боса трябва да се командироваме до мината в Нова Гвинея, където в момента се монтира нашето съоръжение. В продължение на три седмици, докато се намираме в неизвестност на тяхна територия, ще правим тестове и проби, подробно регистрирайки и отразявайки всички резултати от проведените опити. Наред с това ще участваме и в заключителните мероприятия по сглобяване на екипировката, както и в създаването на пълна работна документация на вече инсталираната установка. Паралелно с всичко това, аз ще работя и по най-новата идейна разработка на шефа, чиято задача той лично вчера ми спусна, с надеждите че последната ще бъде едно от основните изделия на компанията – универсално, независимо и уникално за всеки терен, всякакви климатични и географски условия, при пълно или частично отсъствие на токозахранване, водоснабдяване и т.н. За сега все още всичко ми е малко мъгляво из главата, но в основни линии имам някаква база и елементарни начални напътствия, от които да започна и постепенно да развивам проекта по отделните му етапи. Нека обаче да мине и малко повечко време, че тогава да давам сияйните си прогнози, за да не стане пак същото, както с почти всяко друго нещо до сега. Предстоящите дни ще съм сравнително зает, въпреки че в други ден заминаваме на почивка. Там също ще отделям по някой и друг час за творческо мислене и развойна дейност.