Скъпи и прекрасни родители наши; общи приятели, лични врагове и мои близки съратници – където и да се намирате по света и у нас!
Ето че отново дойде онзи тъй прелестен миг, в който да мога на спокойствие да ви драсвам по някой и друг несъществен и съвсем безинтересен ред. Днес е вторник - 09.01.2007 като дата от календара, с която поставям началото на поредните ми писмени излияния пред човечеството (единствено пред българоезичното, в конкретния случай…), охотно поднасяйки му и своите душевни превъплъщения в най-личен план. Изминаха няколко ялови дни, през които не съм водил дневника си - това беше времето между настоящия момент и денят, в който Еми взе армаганите, за да ги отнесе със себе си на път за Родината, наред разбира се с нашите най-благочестиви помисли и празнични чувства към всички вас. А пък ето и съвсем накратко какво се случи за този, иначе не много кратък период от време – приятен прочит и забавление пред белите ми листи, които също смятам да изпълня най-хаотично с моите безсмислици…
След като буквално до последният възможен миг се занимавах с дискове, филми и всякакви други записи на информация, награбихме дисагите и отидохме на гости у Еми и Роберт. Тя миличката, беше пържила риба за вечеря, та аз от своя страна наблегнах по-здраво на салатите и придружаващите ги аперитиви (нали фосфорът ми е “противопоказен” на организма и открай време не си падам много-много по такива морски ястия и блюда; на мен повече ми понасят свинските мезета, вместо рибните). Ние си занесохме и последните артикули от голямата Коледна пратка, която бяхме приготвили – златни накити, бижута и украшения за ремонт, дълги и обширни писма, дискове разни пълни със снимки, филми, песни, както и поредната (но не последна…) “пушка” за скъпия ми татко. Вероятно ще ви направи впечатление, че фотоапаратът е малко старичък, башка дето е демоде, груб и доста тежък в сравнение с новите модернистични и “футуристични” фъшкии, които едвам се държат с два пръста. Пред тях последният стои като някакъв античен архаизъм (или архаична античност – употребете израза, който по-приляга на граматиката...). Това обаче в никакъв случай не бива да ви притеснява, защото на върха на всичкото стоят завидно добрите му качества, лесен начин на употреба и стабилност почти до нивото на съветските “Зенит ЕТ”, “Киев 19”, Фэд 5”, “Смена-2” и “Вилия-Авто” взети заедно и повдигнати на степен. Надявам се много скоро вече да си го получите и да започнете безмилостната му експлоатация - без никакъв страх повече за филми, снимки и при пълно отсъствие на досегашните масрафи по фотографски материали и другите подобни принадлежности. Същите разсъждения важат и за видеокамерата, но нека все пак тази нова техника първо да влезе в къщи и да попадне в ръцете ви, пък тогава пак ще коментираме по темата. За сега най-големите ми опасения се въртят около съмненията за запазване целостта на тези крехки и капризни вещи – да не би нещо да се е повредило или счупило по време на дългия полет от отсамния край на света, та чак до оттатъшния; да се надяваме, че няма да се сблъскаме с такива поразии.
Както и да е - след приключване на тържеството у Еми и Роберт, аз на другия ден пак подлегнах камъните за довършване на кладенеца. След като свърших с тази, станала ми през последните няколко години вече доста противна и ненавистна дейност, хартисаха две кофи камънак, които с особено задоволство и вътрешно душевно облекчение дадох безвъзмездно на нашия съсед Мал - онзи, куцичкият човечец, който живее под наем в къщата срещу нас. Той, бедният, много се зарадва на моя “подарък”, защото в същото време си правеше нещо по алеите на градинките и тези камъни му влязоха в добра работа и отлична употреба. Разчистих двора от пясъци, тухли – абе, пометох направо до прашинка. Веднага след това се прехвърлих на дървената конструкция - в частност: макарата за въжето, манивелата и т.н. Направил съм чудесии, без да се хваля. От една дебела и кръгла греда отрязах тялото на макарата; после от друго по-тънко парче издялках осите с дебелина ш50 мм. От един пън пък изцепих филия, на която монтирах едната ос и дръжката - получи се нещо като маховик, ама със средновековен вид и действие като от бронзовата ера; страшно уникално техническо приспособление! С пълното си право съседът ми каза, че аз съм подбрал да живея в съвсем неправилно историческо време (имаше предвид епохата човекът) - трябвало е да се родя много преди това и ме върна още по-назад в каменния век, наред с Флинтстоунсите. Иначе в интерес на истината, голямо стъргане на талаш и пилене на дървесина падна – уплътних два дена кажи-речи с това дърводелство (дърварство, по-скоро)...
Така дойде и светлият Християнски празник Богоявление, който тази година се падна в събота. Още рано сутринта излязох за набавяне на материали и други артикули. Една основна част от тях купих с мизерните си лични средства и спестявания, но пък доста от останалите необходимости намерих почти без пари, което в известен смисъл компенсира направените масрафи и ми възвърна самочувствието на клошар. Пътьом се отбих и през бунището като мой основен източник на строителни ресурси. От там довлякох един огромен пън, защото едвам го напъхах в колата пред очите на смаяните кибици и зяпачи – всичките все мои добри съграждани и предимно съселяни. Още щом го мярнах пънчето с орловия си поглед и тутакси си казах, че това парче от кой знае какъв дървесен ствол, занапред ще се превърне във ведро за кладенеца (кофа). Не можах да намеря нищо по-древно и автентично като готов продукт - за туй запретнах ръкави и започнах да дълбая пъна като първобитен австралопитек (с подобна дейност се е занимавал стария Джузепе от легендарната детска книга на Карло Колоди и неговият култов герой “Пинокио”). Добре че дървесината беше все още сурова и мека, та процеса вървеше малко по-лесно – така или иначе последният отне половин ден и резултира в две кофи стърготини и талаш. Дупчих с дрелката, бих и блъсках с чука; после дялках на грубо с тъпата си балтия, а за да го финосам на края ползвах и едно още по-тъпо длето - събрах им очите: и на домашни, и на съседи, че и на целия грешен свят наоколо. За финал обгорих ведрото с пърлачката и най-после мирясах. Предишната вечер пък се наложи да обгарям пощенската кутия. Още когато я монтирах пред къщата, цялата я намазах с някакъв мехлем – впоследствие съвсем явно се оказа, че това е било много неподходяща за целта смазка, защото малко по-късно изгоря от силните лъчи на австралийското слънце, накожуши се на юфки и кутията стана по-грозна от партийна секретарка на тъкачен цех. Та хайде, сваляй всичко наново до дървото, шкури до дъно да му опада чернилката - бях замязал на коминочистач, езерото почерня от мене. Даниела ми извади сапуна навън, че да се мина една ръка на маркуча и чак тогаз да влизам официално в банята. Там вече, едва след третото смиване успях да си видя лицето от саждите. Вечерта седнахме да уважим празника и да поменем Иван - братът на Даниела, моя вуйчо Ваньо и т.н. А пък за самият Ивановден ще ви разкажа утре, защото сега почивката ми свърши и аз се потапям обратно в кацата с лайна...
10.01.2007 – Ето какво става и по-нататък в моя нескончаем житейски разказ. Ставаме в неделя сутринта с Ванеса и първо свирим по задължителната програма. По някое време и Даниела се появи от спалнята - приготвихме се набързо и излязохме. Тя не искаше да работя навръх Ивановден и предложи да отидем някъде. Аз пък прибавих и едно посещение на черква преди да ни започне официално екскурзията. Така и направихме. Него ден в Сръбската църква празнуваха Коледа по техния календар, но ние като си нарекохме нашите свещи, че ще са за Ивановден - какво от това, че било Коледа за някои. От черква тръгнахме надолу към онова градче, с големия морски фар, където ви водих на път за Нюкасъл – “Байрон Бей” са казва (от Byron Bay), ако все още си го спомняте. Но преди това посетихме едни чудно красиви водопади. Аз бях минавал покрай знака за отклонение към тях стотици пъти при многобройните си пътувания нагоре-надолу. Никога обаче не съм се отбивал в тази посока, защото първо мястото е доста извън главния път на около 30 км, и второ - къде да вървя сам като някой бездомен скитник. За щастие сега се случи добро време за подобни посещения и безцелни разходки. Баят обикаляхме по тесните планински пътища, докато най-после стигнахме до горната площадка, от където се изливаше водата надолу в бездната. Пред нас се разкри огромна отвесна стена, висока 100 м (защото така пишеше на табелата), от която или по която една малка рекичка се стичаше към пропастта. Действително това беше едно много интересно и вълнуващо място, а като погледнеш надолу, направо ти спира дъха и ти се подкосяват краката от височината. За жалост обаче ние нямахме достатъчно време, нито пък нужната екипировка (откъм обувки…) за разходка по около 4.5-километровата пътека към подножието на водопада. Щяхме много да се забавим, а имахме и други места за посещение. Позяпахме малко, направихме малко филм и снимки - буквално с последните издихания на батериите във всички фотографски апаратури. Камерата едвам засне няколко минути и спря. Резервната й батерия също не издържа особено дълго време. И фотоапарата закъса - добре че отделно от всичко носех и моя, чиито батерии бях зареждал наскоро, та поне с него успяхме впоследствие да снимаме красотите в околностите на фара. Времето беше чудно и слънчево; въобще, направихме си една разкошна семейна разходка. Вечерта ядохме дори купешка храна на една поляна, изпихме по една топла бира, която си носехме в хладилната кутия и на края поехме обратния път към дома.
Сутринта, където на една бензиностанция спряхме да се преоблечем и да закусим, между другото рекох да проверя и маслото на колата, докато чакам Даниела и Ванеса да се наконтят. Вадя щеката обаче – а тя суха-сухеничка; лъщи на светлината като нова! В къщи имам цял бидон, но спешно се наложи да купувам масло – а пък тези продукти са ужасно скъпи по бензиностанциите, но нямаше как; когато човек сам се преебе, просто няма друг, който да го наебе по-добре (както нееднократно вече съм подчертавал в писмените си научни трудове). Долях около 2-3 л; амен-амен цялата туба потъна надолу из хралупата. Да е имало най-много кило, кило и половина в двигателя. Ако бях тръгнал така, по баирите сигурно щеше нещо да се стопи от прегряване и щеше да стане още по-голяма беля. Но Св. Иван помогна и този път, да ни отърве от неприятностите, макар и с цената на известни непредвидени масрафи за шибаното олио.
Таман си тръгваме от нашия “Созопол” (на който аз оприличавам това малко морско кътче) - Мария се обади по телефона, че ще дойде у нас. Та те тръгнаха от Бризбън с дъщеря си, а ние от там и след час се срещнахме пред дома. Всички бяхме доста изморени и нея вечер си легнахме ужасяващо безславно, но за сметка на това пък снощи успяхме да си направим по-добро тържество на двора. Сръбнахме малко мастика – тя ми е още от първата пратка и аз я пазя като очите си; ползвам я само за много специални случаи. Чудна беше - с водица, с ледец; даже главата не ме боля на другия ден и изобщо не съм повръщал, хем съдържанието на шишето се изля в гърлата ни като в къртичина.
Еми трябва вече да се е прибрала в България. Ние бяхме още из горите и по водопадите, когато й се обадихме. Тя тъкмо беше предала багажа и търпеливо чакаше излитането на самолета (пуснали я с 30 кг дисаги и никакви проблеми не е имала на митницата, който факт повиши допълнително и без друго приповдигнатото настроение у повечето от нас). Аз вече знаех, че всичките армагани, които бяхме нагласили да ви изпратим, заедно с безпределната ни и безкористна обич пътуват към вас, а това ми беше напълно достатъчно да се издигам в небесата от прилив на щастие и неописуема радост... Дори малкото пишлеме, което не спря да мрънка: че е гладно и жадно, че било уморено и че го боли “гавалата” (вместо главата), че пък “вземи ме на конче” и т.н. не успя да помрачи брилянтното ми настроение. Независимо от всичко и като общо, изкарахме си един чудесен излетен ден.
11.01.2007 - Вчера започнах издирването на инструкцията за фотоапарата на някакъв друг език, по-познат и разбираем за татко. Очаквах, че това ще бъде толкова лесно, колкото с JVC, когато търсихме упътването за DVD-плейъра. Тук с CANON обаче ударихме на камък, защото явно този концерн има малко по-различна политика специално в тази област – ето защо всичко им е толкова засекретено и е свързано единствено с излишни плащания (каквито ние по принцип не обичаме да правим). Независимо обаче от всичката им секретност и мнителност, аз успях да сваля една цветна брошура от Интернета - нещо като бърз справочник (указател) на функциите за този модел “PowerShot G2”. Пратих запитване и директно до компанията, с въпроса от къде може да се намери руски превод на упътването – все още чакам отговорът им. В същото време, специално от руското представителство на “Канон”, днес свалих описанието и техническите характеристики на фотоапарата. Надявам се това малко да помогне в терзанията ни, но в крайна сметка най-ценно би било упътването на руски език (ако изобщо съществува такова в мрежата; но пък от друга страна не може да няма, мисля си аз, защото до сега се натъкнах на френско, испанско, китайско и всякакво друго издание, но не и на руско за момента – дали пък не са ги отписали вече от света тези проклети руснаци, които докараха толкова много беди на света). Набавянето на въпросната допълнителна информация ще ускори изпращането на настоящата пратка, защото искам да пристигнат час по-скоро при вас. Всичко това ще бъде под формата на едно най-обикновено писмо – е, пак с няколко снимчици, но пък без излишни гъдели, защото нямам необходимата подготовка. Ще гледам да запиша Ванеса с най-новите си изпълнения по музика, но те далеч няма да напълнят един цял диск. Ще видим - нека един път да вземете стоката от Еми, пък от там нататък ще му мислим. Аз за себе си също записах от Интернета цялата инструкция, за да мога да правя бързи справки от компютъра, докато говорим и дискутираме с татко темата по телефона. Толкова много бързах с изпращането на всичко по Емилия, че нямах дори време да разгърна упътването, да ги видя какво пишат из него. Успях само всичко да наглася на автоматично снимане като скорост, бленда, фокус и т.н., както и на максимална резолюция (заради най-доброто качество на снимките). От там нататък - всичко го пише в книжката...
Тези дни след работа правя едни подсилващи планки за гредите на кладенеца. Последните са с размери 100 x 100 мм, но аз в средата им пробих дупки по ш50 мм за оста на макарата. Опасявам се, че в тези точки гредите отслабнаха - остана само по 25 мм “месо” от двете страни на отвора. Та сега от вътрешната им страна ще монтирам по една метална плочка с дебелина 5 мм - ще ги приловя с винтове, които ще уякчат дървените греди. Чакам съседа днес да ми донесе ш15 мм свредло, че с него да направя фрезенк за главите на винтовете. Разбира се ще използвам и много консерванти (масла, грес и т.н.), които ще забавят процеса на гниенето. В същото време не ми се искаше да мажа отворите и осите с нищо, защото при въртенето и триенето едно в друго се получи един разкошен, проницателно-пронизващ и разтърсващ шум (разбирай скърцане, скрибуцане или подобен термин), което подсилва античността и автентичността на целия проект. Като туря грес обаче отвътре и всичко ще потръгне много “мазно”, при което скърцането ще спре. Но пък наред с това трябва да запазя и гредите срещу гниене, така че може би ще се лиша от “озвучаването”.
Даниела днес ще говори с Еми по телефона, да провери кое как е и защо е - вие сигурно вече сте се свързали с нея и се надявам, че сте се уговорили как ще се срещнете и видите във възможно най-къс срок.
12.01.2007 - Ето че отново е петък и първата работна седмица за календарната година завършва – за сега успешно, да речем. Днес успях да намеря и да сваля от Интернета още няколко листа с информация относно фотоапарата на татко. Това е един много сбит и кратък курс, който учи коя манипулация с кое копче се извършва и дава кратки инструкции какво да се прави при снимане на един или друг обект. Не знам колко ще му бъде полезно всичко това, тъй като отново описанието е на английски език. Междувременно от CANON официално ми отговориха, че нямали описанието на руски (че няма да го имат, естествено – кой ги ебе руските сволочи за живи). Паралелно изпратих и други три запитвания - едното в САЩ и другите две съответно в Москва и Ленинград. Там също има представителства на фирмата - да видим пък те какво ще ми отговорят.
Днес един колега ми даде някакви програми за компютър, с които мога да обработвам филми (файлове), заснети с фотоапарата, но не от видеокамерата. Имам вече няколко такива кадъра, които също искам да ви пратя на диск. Довечера съм запланувал да снимам Ванеса как свири новите парчета – всеки ден става все по-добра, което ме радва, а и тя самата е щастлива от постиженията си.
Снощи завърших планките за гредите на кладенеца и ги монтирах. Сега пък макарата се оказа въздлъжка, та ще трябва да я поизпиля в двата й края, за да се върти, защото заяжда малко. С това обаче ще се занимавам утре - после ще измия камъните по зидарията с киселинен разтвор; на края измивам обилно с вода и след като изсъхне, основата ще бъде готова за финалното си покритие. През това време, за разнообразие и докато си почивам ще боядисам оградата на долната площадка срещу езерото. Това ще ми бъдат основните дейности за почивните дни, но покрай тях сигурно ще свърша и купища непредвидени задачи.
В неделния следобед искаме да отидем малко на плаж, така че работа по строителните обекти няма да има – “баш-майсторът” отива на море; йебем ти га яз киречот, йебем ти го и бетоньо! Утре Неси възобновява уроците си по музика. Тя милата голямо свирене му удари през ваканцията. Виждат се вече и положителните резултати от нейните усилия. Ами като че ли това е всичко до този момент от развитието на света. Почивните си дни ще ги описвам другата седмица - от понеделник нататък и то при условие, че съм все още жив...
15.01.2007 – Така-а, ето ви го сега и обещаният разказ. В събота сутринта – не: първо трябва да започна с петъка. Вечерта записах последните изпълнения на Ванеса. Тя иначе свири идеално, но в момента в който включа камерата на запис и автоматично се шашва и блокира. Ама пък веднъж като блокира, това означава пълен и тотален блокаж - нито нотите разпознава, нито свиренето й е като хората. Наред с това тя много се притеснява, когато в залата присъстват и други нейни “зрители, слушатели и дълбоки почитатели”. Но полека-лека се надявам този страх и притеснение да се разсеят и с рутината напълно да изчезнат. Независимо от всичко, с големите кандърми, молби и уговорки успяхме да запишем 4-5 песни, но те са далеч под качеството, с което ги свирим насаме. Както и да е, работим неуморно по въпроса – всеки ден откривам по един сноп бели кичури по кратуната си, вероятно от бликащото покрай мене щастие...
Така идва, значи, вече и съботния ден - в 08:30 имахме урок и учителката беше много доволна от работата на Ванеса през ваканцията (само че тя се радва на нейния успех, ама не ме пита как съм го постигнал аз). Започна подготовката и за следващият, 4-ти музикален клас – теория на музиката, практически упражнения и т.н. Веднага след свършването на урока, аз пак се залових с моите кладенчови дейности. Правих капаците за отгоре – сковах два полукръга от дъски, че панти ходихме да купуваме, че стържи, режи – стружки хвърчаха до небесата, давих се с талаш и прочие особености по темата за художествените занаяти и в частност дърворезбата като дял от дърводелството. Най-накрая монтирах онази метална халка от пазара, която Дани донесе от Габрово с толкова много любов и съпружеска признателност. Тя там ще си и остане, докато тоя геран съществува (не Даниела, бре – за халката на циганина ви говоря; с нейна помощ се отваря единия капак). Независимо, че това наглед е съвсем проста работа, целият ми ден замина докато се пощих и чудих кое как да направя. На края обаче всичко стана толкова добре, та чак на мен взе да ми харесва (щото аз по принцип съм много самокритичен). Обгорих с пърлачката и него, намазах му дъските с консервиращи течности и масла - сега само трябва да привържа кофата към въжето. С тази дейност пък се занимавах на следващия ден (нищо, че беше неделя и по принцип вместо да работят като улави, православните миряни посещават Божия храм).
Ведрото, което дълбах миналата седмица е още сурово (мокро) и всеки ден съхне на слънцето. Като изсъхне съвсем, ще го опърля с горелката и ще му ударя консервантите. Трябва и една дръжка да му огъна от бетонно желязо ш6 мм и вече всичко ще ми е готово. Ако не друго, поне скроих въжето и го прихванах със скоба към макарата. После мих камъните отвън с киселинен разтвор. Другата седмица пък ще боядисвам металната ограда до езерото, след което почвам да мажа кладенеца, площадката и стъпалата със специалния лак, с който съм направил дуварите. Камъните стоят лъснати като нови и изглеждат свежи, сякаш са постоянно мокри - много хубав завършек се получава в действителност. Изпъкват им цветовете и се заличават всякакви следи от мазилка, вар, цимент и т.н. В един от антрактите намазах втора ръка с консервант и пощенската кутия – нека да я ядат червеите сега, само че баят има да й се давят с тая отрова, която съм нанесъл с четката.
През цялото това време Ванеса свири в къщата и за награда й бяхме обещали да я заведем до морето, та следобеда всички излязохме на разходка (е, колко всички? – та нали сме само двама души и половина, но така му е думата). Чудно местенце си намерихме, само на някакви си 50 км път от нас – издълбано и скрито в едни скали, тихо като евиния плаж на Лозенец. Даниела чете книга и се въргаля като магарица из пясъка, а ние с малкото обикаляхме камъните по скалите наоколо и си играхме на туземци. В тази част на бреговата ивица, от постоянния прибой на вълните са се изкопали едни гадни дупки и камънака по тях е много остър - подбиха ни се стъпалата на краката. Аз нали съм свикнал още от времето на къмпингуването ни по “Кункъшлъ”, та не ми направи особено впечатление. Но за сметка на това пък Неси получи първата си закалка по сурово морско дело, както вървеше с босите си крачета подире ми. От време на време влизахме и в морето да се поразхлаждаме, но нея много я е страх от вълните. После като й мина шубето, не можахме да я изкараме от водата, че да си тръгнем. Изкарахме много хубаво и безгрижно, при пълно отсъствие на мисловна дейност и физическо натоварване. Ударихме си и по някоя фотография, та да ни запомнят поколенията кога сме били на плаж. Зер, и ние станахме като варненците – морето им е на една крачка, ама те на плаж не ебават да ходят; е, поне не на техния…
Зарадвах се много като научих, че сте били из Пловдив заедно с роднините. Видели сте се и с Еми, взели сте вече едно-друго. Аз само така, на шега ви писах, да не биете излишно пътя до Пловдив – ужким, че нищо не съм ви изпратил. Исках да се изненадате приятно - дано да съм успял. В този момент обаче телефонът не беше с мен на плажа – ние като ходим някъде обикновено вземаме този на Даниела, че е по-дребен; моят е малко по-груб, дюлгерски. Иначе щях веднага да дам обратна връзка със съответните инструкции. Надявам се да не съм закъснял, защото исках татко веднага да започне да снима родата. Междувременно проверих на Интернета – пълно е с такива карти за фотоапарати; има колкото щеш и съвсем не са скъпи. Даже в момента съм по следите на една такава карта с обем от 1 Gb (един гигабайт – спрямо онази, която сега е в апарата и разполага само със 128 Мb). С други думи, новата ще бъде почти 7-8 пъти по-голяма и съответно ще може да поеме и повече снимки, в границите на около 350-400 броя (в зависимост от условията на снимането). Докато съществуващата карта може да събере не повече от 60-61 кадъра – отново в тясна връзка с околната среда, обща осветеност на обекта, цветност и т.н.
16.01.2007 - Снощи се качих на тавана да прегледам какви бои имам там и колко от тях са безвъзвратно изсъхнали и са се ягмосали само от продължителното им съхранение под керемидите на покрива. С голяма неохота поизхвърлих малко от запасите си, докато в една обща кутия смесих едни други остатъци, че да се получи някакъв “атлантически” цвят. С тази разнородна мешавица от цветовете на дъгата исках да боядисам вътрешната стена на кладенеца – така ще изглежда, че е винаги пълен с вода, а всъщност това ще бъде само имитация за заблуда на противника. Като си разбърках маджуна, Даниела и Ванеса ми държаха капаците отворени, че да мога да се напъхам вътре и да боядисвам. Стана добре, въпреки че видях малко зор: ръцете ми са дълги и с тях стигам до дъното, но пък шкембето ми трудно се прегъва на осморка, та едвам се бях заклещил между две дъски и един камък – голямо мъчение изпитах, като разпънат на кръст. Лошото се забравя бързо обаче и довечера ще му ударя още една ръка, след което всичко ще бъде готово. В събота, живот и здраве ще гледам да боядисам оградата. И нея ще трябва да я минавам най-малко три пъти - като знам колко заврънкулки има по железните копия, че лошо ми става (мразя да боядисвам – вместо това предимно обичам да ям и да пия; абе аз цяла жена не мога да мина три пъти без чужда помощ, ама ей ме виж нб – с шибаната ограда ще се справям и сам на края на света). Но полека, бавно и внимателно трябва и това да се свърши, щото друг няма кой – тук всеки сере в собствената си дупка; няма СИВ, няма СеСеСеР-и и Варшавски договори – а пък НАТО рамо не подава на таквиз измушлеци кат’ мен. Вече доста поредни години все я отлагам тази омразна и противна дейност, но сега ножът е опрял до кокала - отърване няма освен да я ликвидирам от списъка си с дейности.
Днес вече очаквам да се обадите, че сте се прибрали по живо-по здраво и се радвате на “пушките”. Вчера Цецови ни се обаждаха по телефона - завърнали се благополучно от Новата Зеландия и останали много доволни от посещението си по тези отдалечени от цивилизацията земи. От тях пък разбрахме, че на Цецо майка му заедно с Кольо ще идват насам. Ще направим всичко възможно да се видим, докато са тук. Ние ли ще идем при тях, те ли ще дойдат насам или пък и двете - ще видим. Но на всяка цена ми се иска да се срещнем с тези приятни и добри хора.
Около нас особени новини няма. Всички са добре - работят и се борят с трудностите, които животът им подхвърля почти на всяка крачка; с почти същия зверски ентусиазъм, както кучето посреща коматчето си хлебец, накиснато в паница с лой. Довечера ще седна у нас на Интернета, че да поръчам резервната карта за фотоапарата на татко. Щом пристигне и веднага ще я изпратя, заедно с това писмо, ръководствата по експлоатация на уредите, малко снимки и други незначителни дреболии, без които колетът ми просто няма как да потегли от тук.
Наши, много близки приятели си купиха още една къща. Те ще се местят да живеят в нея, а ще дават под наем тази, в която бяха до сега. Скоро и там ще ходим на “освещаване”, но изчакваме завръщането на Краси от България; предстоят ни неотложни събирания, свързани с омаскаряване до осиране. Другата седмица пък очакваме едни наши познати от Мелбърн да дойдат у нас на гости. С тях се запознахме миналата Нова Година, когато ходихме там. Следващият петък (26 Януари) се пада Националния празник на Австралия и няма да се работи. Ще пообиколим малко с тях за 2-3 дена. Те ще останат в къщи за някоя и друга вечер, а после отиват на хотел, който са си резервирали.
Даниела пък през Февруари ще ходи в Аделаида за кръщенето на бебето. Наш Сашко тръгва за Америка заради сватбата на негов приятел. Той ще му бъде кум, та на път ще се отбие и през България за малко, но не му знам програмата с точност. Ей го - я гледай колко много информация ви нахвърлях за обработка; и то телеграфно, само в няколко реда...
Моето следващо ръкоделие вероятно ще бъде направата на една кобилица за менци. Ама истинска, извита, с инкрустации и орнаменти - какъв геран ще е това, ако няма и кобилица до него с два бакъра. Тя, Даниелчето си мислеше, че аз ще правя само някакъв макет, нещо малко и невзрачно. Но като ми видя “постройката” и пак се хвана за главата. Само дето стана малко въздълбочък тоя мой кладенец - едвам му стигам дъното като се наведа през капаците. Бирите ще трябва да ги слагам прави, а не легнали - със сетни сили ще ги вадя, грабвайки ги за капачките. Искам да набавя големи блокове лед, цели калъпи, та от тях ще взема за предстоящото ни тържество. Този, дето го продават в найлоновите торби на бучки може доста бързо да се разтопи - когато слънцето нагрява цял ден камъните отвън, вътре се стопля като в доменна пещ. Не знам и аз още кое как ще функционира в бъдещето, но много скоро и това ще стане ясно.
17.01.2007 - Снощи се прибрах от работа и веднага се залових да боядисвам кладенеца. Уж смесвам 100 вида бои и разни изостанали отпадъци, с намеренията да се получи някакъв морски/океански/син/воден цвят, а в крайна сметка стана едно грозно, отровно, жабешко зелено, но пък поне разкарах запасите си от бои (с което се изчерпа и търпението ми) - така ще си остане во век и веков, зеленикаво като застоял жабуняк край Странджанско село. Независимо от всичко, аз нанесох още една ръка - довечера удрям последната и край; местим обекта.
После трябваше да закача гордостта на Ванеса (музикалната й диплома) и да я провеся в рамка на пирон по една от стените в детската стая, барабар с други нейни мечета и зайчета, които пък закачихме на вратата. След това се занимавах и с едни украшения, които разположихме да висят в коридора. Последните спечелихме от моя прословут търг, на който дори и зле настроената към него, консервативна и резервирана по принцип Даниела, започна да посещава по-редовно - естествено под мой строг контрол и търговски напътствия (защото тя много безразборно се хвърля да залага големи суми на всяко нещо, което й улови окото, а то не става така, урбулешката – това е тънък занаят, еврейски). От търга взехме и един плажен чадър за Емилия - била поръчала на Даниела да й търся нещо за балкона у тях. Те с Роберт живеят на последния етаж в една кооперация (всъщност третият) и там доста ги напича слънцето, когато седят отвън на терасата и си пият бирата. Хайде - оправихме ги и тях с чадър за чудо и приказ.
Онзи ден вече моята българска бормашина окончателно ме остави. Почна нещо да прекъсва отвътре и открих, че спусъка й (бутона) прави беля. За момент уж се оправи, но после усетих, че пружината му съвсем се счупи и сега въобще не работи. Е, от интерес и любов към родното производство ще я отворя да видя дали повредата не е поправима по някакъв начин или пък дали не може да се смени целия ключ, но аз лично се съмнявам в този успех и най-вероятно ще бъде погребана на местното бунище, заедно с много други безполезни вещи от моя личен инвентар. В края на краищата тя ми служи вярно точно 20 години - ако ги сметна като кучешките, които се умножават по 5 (че даже и по 7, ако не се лъжа…), това прави повече от 100 години вярна служба в тежък пек и лепкав зной, в мазна кал и дъжд-порой. За толкоз време - берекет версин. Купих я навремето от един малък дюкян на Бичкинята за 70 лв., когато месечното ми инженерско “възнаграждение” в завода възлизаше на цифром и словом 170 лв. Последната беше производство на Ловешкия ЕЛПРОМ по лиценз на небезизвестната фирма “Bosh”. В днешно време обаче такива дрелки (хем ударни на всичкото отгоре), из тукашните вилаети се харчат по някакви си нищожни $70-$80, когато срещу своя всеотдаен труд и вернопреклонност към чорбаджията, аз получавам чувствително повечко за същия трудов период. Е, ако пък и това не е прогрес, какво тогаз ще бъде? - с други думи: ебаси паралелните времена, в едните от които само раснахме и поотраснахме, а в другите сега се трудим. Независимо от всичко и специално в моя частен случай, по-вероятно ще е да потърся някоя бормашина на втора употреба, вместо да купувам чисто нова от магазина – нали съм от Габрово все пак, не мога да троша суха пара за щяло и нещяло така нахалост и безотговорно. Аз по принцип много-много новата стока не я тача особено – освен ако не е храна; само нея още не мога да се науча да ползвам многократно.
А сега поднасям и най-важната си информация: прекрасно разбирам тревогите на татко относно ползването на фотоапарата; моите хич не са по-малки тук, в тази толкова отдалечена част на света. Но нали и аз съм си една долна ряпа, дет’ кат’ си науми нещо и дорде не го постигне, не се отказва и не мирясва. Та след многобройни търсения и запитвания в Интернет по всякакви форуми и публични дискусии, писане на прочувствени писма до фирми и шибани сервизи, от едно място най-после и съвсем неочаквано се обади някакво момче и потвърди, че той всичкото вече го имал написано на чист руски език. При това положение технологията ще бъде същата, с която работихме по предишната “пушка” на татко (злополучното му JVC). Аз пращам файл до Електронната Поща на Албенчето - от там татко го взема, разпечатва си го в някоя книжарница и от там насетне започват неговите най-нови упражнения и занимания. Само че симпатягата беше забравил да ми ги прикачи тези файлове, та му писах обратно с молба да провери какво е направил и да ги изпрати повторно. Смятам, че до ден-два ще ги имам. Това е моята най-добра новина за сега, а другите тепърва ще следват...
