14.08.2015 – Оле-ле, да знаете само колко много нов материал се събра за преразказване в последните, вече близо 20 дни от моето писмено мълчание! Сега пък се чудя от къде точно да започна с изложението си, че да не изпусна нещо важно и съществено в серията от задгранични клюки. Стягайте предпазните колани (на миндера…) – политаме към безпределния простор на спомените...

И така, мили родители наши; скъпи и прескъпи бабо и дядо, барабар с всички останали участници в кръжока по художествено слово (в случая, проза – хроникална, малко скучна и отчайващо дълга…) – моето предишно послание напусна домашната ми редакция още преди няколко седмици (три, ако трябва да бъда и точен). До това време вие със сигурност отдавна сте го прочели, както разбира се е твърде вероятно вече да сте го и забравили. Не знам обаче поради какви причини, но за да положа основите на новото (т.е., настоящото), пред очите ми се изнизаха толкова много дни, редуващи се в строга закономерност първо луни, после слънца; и пак луни, и още повече слънца - без да се и усетя даже. Може би зрънцата от пясъчния часовник в отсамната част на света се търкалят и изтичат през тесния процеп по-бързо, отколкото по вашия край – нямам друго, по-разумно обяснение, колкото и невероятно да ви се струва. Наред с тези мои оправдателни твърдения се опасявам, че самият аз вече не помня какво се е случвало през изтеклия период, за който стана реч в увода на заглавната ми статия, но пък във всички случаи сега ще маркирам по-важните му емоционални елементи и събития – ако случайно се присетя за някоя по-любопитна и пикантна подробност, с радост ще я добавя към комюникето си, за освежаване на материала. Днес не съм на работа – петък е, междувпрочем; Даниела също ще се върти около мен почти през целия ден и ще ми жужи на главата (разбирай досажда – в добрия смисъл…), а часът е все още твърде ранен за училището на Ванеса, за да я натиря с книгите и тетрадките нататък. Така че, ако аз сега не успея напълно да завърша своето разказче, то поне ще ви го започна, а пък ще го продължавам в някой от следващите, малко по-спокойни дни (ако въобще има такива).

Като основен жалон, дълбоко и здраво побит в семейната ни идилия беше станалото вече факт закупуване на друга кола за скъпата и прескъпа Дани – при това без наличието на абсолютно никаква (остра…) нужда от подобен акт на финансова разсипия; хей така нб, дойде съвсем от нищото и при отсъствието на каквато и да е предварителна психическа подготовка или настройка на мисълта - специално пък точно в тази посока. Шибаният германски Фолксваген напоследък като че ли се беше “позакиснал” и не ни е правил никакви бели, за да се нуждаеше от подмяна (въпреки, че аз не него си му имах зъб още откакто влезе в нашия дом, но това е друга тема – да не се разводнявам и с това сега). Една вечер бяхме седнали да сгреем премръзналите си страдални души с по някоя и друга колба червено вино и сух суджук за мезе от частния ни, високопроизводителен колбасарски цех – накълцан грубо с тъпия нож на дебели и снажни комати, а не както го сервират по кръчмите, нарязан на тънко като цигарена хартия, сякаш да гледаш през него отсрещния съотборник по чашка. Между другото, вероятно тук би било мястото да кажа, без изобщо да се фукам и хваля на всеослушание, обаче тези наши прословути луканки станаха толкова хубави и прекрасни, че аз мога благородно и напълно безвъзмездно да отпусна рецептата си на онзи другар Маджаров – стига е измъчвал народа с неговите псевдо-произведения, на които само имената са в някакво близко съответствие, с иначе добре познатият на всички българи продукт. Абе майка му стара – толкова ли няма майстори месари и колбасари у тая наша Татковина, които да припомнят на населението за истинския домашен вкус на суджуците, ами всичките им произведения бият на едно и също, без никакви подправки и принципно неядливи; бко някои да се прехласват толкова много по тях и да точат лигите си подире им, сякаш друг път не са яли луканка. С какви боклуци ги тъпчат тези черва аз не знам и не ми е работа да научавам, обаче барем да подсилят вкуса им с разните му там мерудии, пипери и други атрибути. Каквато и разфасовка де речеш да си купиш – разликата им е само в цената, пък макар на пазара вече да има стотици разновидности. Толкова ли е сложно някой да внедри една автентична рецепта и да си кара занаята по нея, вместо да ми измислят нови и още по-нови творения, заради единия етикет, а пък на вкус да удрят на трески за разпалки. След като аз, простият и неук български инженер успях да докарам превъзходното им качество, представям си пък как би се справил с това един истински сайбия на касапница. Спомням си добре сега, че в един съботен следобед Неничко и Меган минаха набързо през нас – бяха се запътили за някакъв техен моабет, та се отбиха пътьом. Постояха малко и дорде си изприкажем лакърдиите, нашият малък юнак издъвка едно петалце, дето се вика в движение и още както си беше полусурово – погълна го с кожата барабар, мигновено и светкавично със скоростта, с която се люпят тиквените семки. Татков той мой, да ми е жив и здрав! - много обича нашите домашни и специално месните ни кулинарни шедьоври и винаги, когато има подобни артикули на трапезата, обикновено преяжда като свинче (цял бащичко – ама досущ на мене се е метнал, казвам ви). Дадохме им тогава няколко мостри да си опекат на скарата, но в същото време сме запазили и две-три, вече изсъхнали суджучета – като се видим другия път, ще му ги дадем. Но да се върна сега обратно на историята с колата, че пак доста се отклоних встрани от основната тема – а то е единствено, защото аз също много обожавам надениците под всякаквите им форма, вкус и съдържание, та от време на време без да искам малко излизам извън релсите, като отворя приказка на тази тема – да ме прощавате, значи...

Та, от дума на дума и както вече бяхме сериозно подгрели с винцето (особено пък аз, с моята широка захапка и дълбока запивка), с Даниелчето се поразговорихме, че колата ѝ принципно подлежи на бракуване и рано или късно ще се наложи да я подменяме с друга (но в никакъв случай отново немска, освен ако не е Порше, Ауди или в краен случай някой двуврат Баварец/с две врати, демек; виж, към Даймлер-Бенцовете опредлено нямам афинитет и не изпитвам никакво лъстиво привличане, освен ако това не е самата госпожица или графиня Мерцедес). Аз спонтанно предложих една марка и модел, та рекохме да погледнем обявите в Интернета за продажба на подобни употребявани автомобили. Действително, че се натъкнахме на една (точно такава, на каквато бях мераклия аз и единствена в тази ценова категория). Добре ама за нея продавачите искаха $9,900 и ние изобщо не бяхме в състояние да пръснем толкова много пари, след като пък нямахме съответната нагласа и най-вече нужда от подобен ненавременен масраф. Е, ако ставаше въпрос за “състояние”, ние да речем имахме някакво такова с усреднени финансови стойности, далеч-далеч под числата с много нули, но пък същевременно желание за неговото прахосване и брутално изхарчване изобщо не ни стоеше в дневния ред. Както и да е – отсякох аз една закръглена сума от $8,000 още докато бяхме на софрата и си казахме, че ако хората се съгласят да си продадат колата за тези пари, ще я купим веднага; ако ли не – ще търсим след време друга подобна. Изпратих данните на Неничко, който също много я хареса, но и той изрази своите дълбоки съмнения, че онези ще ни я дадат на такава ниска цена. Решихме все пак поне да отидем и да я разгледаме, пък после вече щяхме да мислим какво да правим. Това беше още първата седмица и докато се наканя да говоря с човека, то мина още една неделя в назлъндисване, но пък нея вечер почерпушката беше на сериозно ниво и аз на края легнах леко опиянен, прегърнал възглавницата и заровен в мечтите си.

Така вече става 01 Август (събота) – нека нашият скъп татко да е жив и здрав, макар и със задочните ни и толкова далечни поздрави по случай рождения му ден. Единственото, за което искрено съжалявам е, че не можем да присъстваме на моабета по този повод и лично да поднесем нашите поздравления и благопожелания; някой друг път ще е – все пак Бог е добър и милостив, да се надяваме на неговата мъдрост и подредба на нещата. С приятелите ни се разбрахме да отидем заедно на оглед, след което пък с тях ходихме на разходка. Аз предварително се бях обаждал на продавача, разбрах му адреса и се уговорихме да се срещнем направо там. Намерихме колата, спряна на общия паркинг за комплекса, където живееха хората. Те междувременно си купили нова и тази вече им се явявала много излишна. Жената дойде с ключовете, показа ни всичко, аз я и покарах малко - върви; оглеждахме я с моя авер от вси страни и по принцип всички я харесахме – имаше вид: запазена, лъскава и доста добре гледана за възрастта си. Остана уж да мислим и умуваме допълнително, а през седмицата да им се обадим с решение и предложение за пазарлък. След огледа всички отидохме до едно вечерно тържище с много сергии за най-различна етническа храна – японци, унгарци, китайци, германци, гърци и всякаква друга паплач от четирите краища на света. Хапнахме набързо там по нещо на крак и после се разделихме с нашите приятели - оставихме ги в къщи да си учат уроците, че те освен дето работят, ами ходят и на училище за изучаване на английски език, а ние се прибрахме в къщи за тържеството на татко. Канихме ги да ни дойдат на гости, но те в петък вечерта бяха у нас, та не им било много “етично” да повтарят визитата си през ден.

Въпросът с евентуалната покупка на колата продължи да се предъвква и на празничната ни трапеза, а както преди това уж не беше никак назрял, така изедин път тогава вече толкова интензивно узря, та чак презря даже. Решихме, че в крайна сметка ще я купуваме – на другия ден се обадих повторно на продавача; предложих му цената си от $8,000 и се разбрахме следобеда пак да се видим за окончателните подробности и пазарлъци. Човекът явно беше на зор да се отърве от излишната си стока, след като почти веднага склони на моята оферта. Ние този път отидохме само двамата с моя приятел с цел да се върнем обратно в къщи вече с двете коли. Стояхме поне 2-3 часа у тези хора, за да се разправяхме с подробностите по прехвърляне на собствеността, превеждането на остатъка от сумата по банков път и още хиляди формалности и официалности, които ни забавиха и изнервиха до краен предел, но пък нали целта оправдавала средствата, според другарят Николай, някой си Макиавели, когото нямам честта да познавам; други източници обаче твърдят, че сентенцията принадлежи на Софокъл, но по тези теми може много да се спори и безпредметно. Мисълта ми беше, че там също не се размина без няколкократни проблеми, свързани с банковите ни сметки. Аз понечих да прехвърлям парите – оказа се, че нямам това законно право, защото сметката ни е обща с Даниела. Тя обаче като титуляр, в случай на такива по-крупни банкови преводи, трябва да отговори на няколко секретни въпроса, за да е сигурна финансовата институция от другата страна, че става въпрос за същото лице, а това не е резултат на злоупотреба с някой подставен или изобщо несъществуващ банков профил. Почнаха онези да ми задават въпросите, аз дадох отговорите които касаеха мен, а пък те били съвсем други, защото се отнасяли за Даниела – не за моя милост. След като им наринах тотално грешните си отговори, на свой ред банката тутакси запечата сметката и ме изхвърли от обръщение като дръгливо коте от месарница. Обаждам се веднага на Даниела, която вече си беше дошла от работа. Та тя от нас, на нова сметка се свързва с банката (за щастие тази телефонна услуга е 24 часа, 7 дни в седмицата без почивен ден и напълно безплатна) – онези ѝ задават нова серия от анонимни въпроси, отключват ни повторно съвместния влог и най-накрая преводът се осъществи; ама пък какво ми струва всичкото това - само аз си знам, дееба. След като собствениците в края на краищата видяха и се убедиха, че всичко е наред и парите им са преведени до цент, дадоха ни колата, стиснахме си ръцете и поехме щастливо към дома – а целият този процес започна още в 15:00, за да приключи успешно едва в 19:00. Преди това натоварихме и 8 броя джанти барабар с гумите, които вървели комплект с колата - башка от оригиналните ѝ колелета, с които я купихме. На пазара за втора употреба всеки такъв или подобен комплект струва поне $1500-$2000, който в случая дойде като бонус към сделката. Сега планът е с тези джанти да оборудваме двете коли (защото са от една марка и са взаимозаменяеми), но с тази задача ще се разправям чак като си дойде Неничко от обекта по-следващата седмица. Той има разни негови апапи, които се занимават с подобни дейности, та ще отделим един ден специално за тези сложни комбинации.

Така новият автомобил на Даниела стана вече факт и през следващата седмица се разправях с формалностите по прехвърлянето му на нейно име. Аз в понеделник не бях на работа и мислех, че сутринта ще мога да прекарам колата през технически преглед, от който да взема документ за пътната ѝ пригодност и изправност. Добре ама моят човек в сервиза не можа да ме вземе него ден, защото беше много зает, та всичко остана за четвъртък (преводът на парите в банката – на два пъти; прегледът на колата – също на два пъти; това вече ви е добре познато, нали така – на мен всичко ми е двойно, само шибаната заплата си остава единична). През седмицата няколко дни работих с моя човек по електрическите монтажни инсталации, а във въпросния четвъртък още на ранина (в 07:00) бях вече увиснал при механиците в сервиза. Каручката беше подложена на пълна инспекция “под лупа”, каквото старание от тяхна страна аз изобщо не очаквах, при това в такава подробна степен. Поне по тези технически показатели всичко премина безаварийно и отведнъж (направо учудващо – невероятно, бих добавил) – срещу такса от $70 за услугата им, аз взех заветния документ и веднага поех към Бризбън. През цялото това време Ванеса беше с мен, та първо минах през училището да я оставя и от там продължих за работа – вече с колата на Даниела.

Същия ден ние приключихме трудовите си ангажименти малко по-рано следобеда и аз на връщане за дома се отбих през Транспортния отдел с цялата бала документи – исках да изчерпя въпроса с прехвърлянето на новото семейно возило. Естествено, онези потни лелки зад гишето се заядоха, че липсвал подписа на новия собственик, а пък така видите ли, не можело да се прави, потъпквайки грубо закона. Първи опит, значи – отново неуспешен; напълно естествен развой, конкретно в моя частен случай. Прибрах се безславно в къщи със съответните клетви и закани на уста по адрес на предполагаемия класов враг – значи, в продължение на около 70-75 км от там до нас съм попържал (ту на ум, ту пък на глас) и нито една псувня не ми се повтори; уникален съм, просто! Вечерта правихме мусака и руска салата, а малко по-късно нашите приятели дойдоха у нас на кратък моабет – хем да полеем новото МеПеСе, хем пък да вземат старата кола на Дани за кратко ползване. Те през това време останаха само с една кола, а пък през почивните дни щяха да стоят при Ванеса, защото тя нямаше да идва с нас на отдавна планираната ни екскурзия. За да могат да отидат на работа и да заведат Неси на училище в понеделник, на тях им трябваше още едно превозно средство, та ние от все сърце им предоставихме омразният вече Фолксваген на Даниелчето. Вечерта се почерпихме, хапнахме, сръбнахме и ги изпратихме по живо по здраво.

Следващия ден (който като календарен пак се явява петък, само че не днешния, ами все още говоря за миналата седмица), аз не бях на работа, защото по обяд щяхме да тръгваме на въпросното пътешествие, организирано само за нас двамата с Даниела. Сутринта имах известни занимания из дома - подготовка за пътя, храни, напитки и багажи, а малката беше малко болнава, та не отиде на училище. По някое време аз излязох да свърша и служебните си ангажименти, докато Дани все още беше на работа. Първата задача, естествено пак беше свързана с прехвърляне собствеността на колата. След като новата ѝ собственичка положи подписа си още в къщи, с който запълни празната кутийка на формуляра, аз отново се запътих към станалото вече на въпрос Министерство на Транспорта. Сега пък други каки и подобни лелки се запънаха, че видите ли – подписът действително бил там, ама те искали да му видят оригинала и да го сравнят с този от шофьорската книжка на притежателката му. Ау-уу, ако само знаете как подивях на гишето и колко много пощръклях, безмълвно напускайки опашката, прегърнал през кръста и много здраво стиснал за гушата поредната си несполука от най-шибан вид. От там политам към цеха на Даниелчето, за да ѝ взема още по-шибаната книжка за правоуправление, да се върна с нея в Транспортния отдел, да им покажа първо подписа на едното гише и едва от там насетне най-чинно отново да изчакам реда си, докато онези кикимори зад джама най-после благоволят да издадат новия документ и срещу скромната сума от $170, разумява се. За да се поддържа обслужващия персонал иззад гишетата на въпросната държавна служба, всеки нов собственик на МПС заплаща такса в размер на 3% от покупателната му стойност – купил си си возилото за $10,000 примерно от някой, а други $300 горница оставяш на касата в транспортното министерство; ако ти изнася. Така ние помежду си обикновено се изхитряваме и в официалните документи пишем много по-ниски стойности от действителните по силата на пазарлъка, с цел да се избегнат излишните масрафи подир прехвърлянето на закупените на старо автомобили – “Та’а дръжава, эмре да я лбжеш…”, нали имаше такава приказка сред населението, обитаващо западните покрайнини. И след като аз повече от цял час висях на опашката като на коч мъдете да ми дойде реда и най-уставно се подхвърлях от крак на крак, за да не изтръпва само единият, заветен миг по-късно вече излязох от там със заверените и напълно редовни документи – но пък…, след третия пореден опит чак; и това моето ако не е куцуз, не знам какво пък друго би могло да бъде!...

От там мимоходом свърших още няколко служебни ангажимента и се прибрах в 12:30, а до тогава Дани си беше дошла по-рано от работа и стягаше багажа за път. Оставихме храна, пари и медикаменти на Ванеса и поехме в северна посока. Вечерта нашите приятели щяха да се настанят временно у нас и да “бавят” малката, докато нас ни няма. Нахвърляхме торбите и дисагите във фургона на новата кола и с нея тръгнахме на път. Аз много държах Даниела да си я кара през тези няколко ваканционни дни, за да ѝ свикне с особеностите и най-вече с габаритите (че тя е и доста по-обемиста от старата), та като се приберем обратно в къщи, да започва вече редовната ѝ експлоатация.

Тук с няколко думи ще се спра и на този автомобил – не заради хвалбата, а просто за споделяне на впечатленията от най-новата ни придобивка; щото пък иначе нямам с какво да ви забавлявам. Марката е SUBARU, а моделът – “Forester” (в буквален превод според мен това означава “горянин”, “горски” или нещо подобно, но официална версия все още нямам по този въпрос – по аналогия на думата forest, която в превод означава най-общо определение за гора). Двигателят е много мощен, с турбокомпресор, 2.5 л обем и четирицилиндров – досущ като този в моята кола, която както вече знаете е от същото престижно семейство. Последната обаче е малка и ниска, докато тази се доближава до по-скоклестите автомобили от рода на джипките. Макар и не чак толкова голяма, колкото истинските, тази също има двигателна тяга и на четирите си колелета, при което спокойно може да гази из калта и локвите, без изобщо да ѝ се напълни купето с вода. На цвят е сребристо-сива, като самолет – идентичен с цвета на старата ми кола, която продадохме буквално дни преди заминаването ни за България през 2014. Иначе пробегът на километража е малко възвисочък (145,000 км), но за такива автомобилни двигатели това все още не е чак толкова сериозно разстояние. Моделът е от 2005 и общото му физическо състояние е отлично за неговата 10-годишна възраст.

След като потеглихме от нас около 13:30, два час по-късно вече бяхме пристигнали в хотелския комплекс на северния курорт Sunshine Coast, а селцето в което бяхме отседнали се нарича Caloundra – по-скоро квартал, но обособен като отделно селище, подобни на множеството крайбрежни населени места. Настанихме се много бързо, извлякохме всичките си дисаги с дрехи и хранително-питейни запаси до стаята на третия етаж и малко по-късно се отправихме на вечерна романтична разходка – първо малко пеша за опознаване на най-близкия район, после пък из мегдана на селото и алеята покрай брега на океана. Независимо, че през деня времето е топло и приятно с комфортните си усреднени температури от около 25°C, вечерите много бързо изстиват – почти веднага със скриването на слънцето зад баирите и след падането на мрака. С пешеходния си туризъм не можахме да стигнем достатъчно далеч, защото се въртяхме из квартала почти в кръг, но пък иначе изгорихме някоя и друга излишна калория (надявам се). После вече взехме колата и отидохме на по-подробен оглед из централния район на селището, където набелязахме множество обекти за посещение – главно дюкяни за стоки от втора употреба и други подобни търговски “комплекси”. Вечерта се прибрахме в хотела и подготвихме вечеринката. А по-надолу пък ще следват няколко думи и редове, свързани с архитектурата и битовите условия на “общежитието” ни.

В тази хотелска сграда, стаите са самостоятелни и представляват нещо като мини гарсониери или боксониери, с едно общо помещение, служещо за хол, дневна, гостна, трапезария и дори кабинет; отделно от малка и уютна спалничка с двойно легло, телевизор, нощни шкафчета и гардероб. В тесния коридор е разположена мивката, кухненските шкафове, готварски котлони, микровълнова печка, малко хладилниче и други подобни аксесоари, а в един вграден гардероб има дори перална машина, сушилня за дрехи и още една мивка за изпиране на ръка. Това е всичко, плюс огромния балкон с маса и 4 стола, от който се открива невероятна гледка надолу към басейни, фонтани и водоскоци, малко езеро с водни лилии, част от игрището за голф и други красоти на заобикалящата ни среда. Освен кабинковия душ, отделна мивка и тоалетната чиния, в банята имаше инсталирано дори едно малко джакузи, което ние също използвахме най-активно всеки ден – също влизащо в цената на нощувката.

Менюто за петъчната ни вечер беше съставено главно от разни мезета, салатки и хранителни остатъци, които нарочно за целта си носехме от къщи. С най-голям ентусиазъм аз бях повлякъл и компютъра подире си, с надеждата че ще мога да попиша малко и да водя дневника от мястото на събитието, но до този формат на комуникация не успях да стигна. Времето ни беше доста плътно заето с най-разнообразни разходки и мероприятия от всевъзможен характер, които не позволиха оставането ми насаме със себе си и собствените ми вглъбени мисли, за да обрисувам със свои думи душевния спектакъл и емоциите около тази наша кратка почивка. По време на няколкодневния си престой на разположение имахме и безплатна Интернетна връзка, та поне успях да изпратя някое и друго съобщение директно от мястото на събитието.

В събота станахме сравнително раничко – аз, както обикновено още в тъмно, а Даниелчето се излежава чак до 08:30 (дейба мааму – всичките ми жени се паднаха все поспалани: принципно, стопанката трябва да е скочила още в тъмни зори да омеси погача, да издърпа набързо една баница за стопанина си или барем сланина с яйца да опържи, па вино да му наточи и разни такива добрини да раздава, а не да се въргаля до обяд из постелите, ама какво да се прави – такъв ми бил късмета; не че се оплаквам, де - ама да си го кажа все пак, че да ми олекне уж…). Трябваше да бързаме за закуската ни в ресторанта, която също беше включена в “пансиона”. Аз обикновено не закусвам при нормални битови условия, но пред купищата с най-различни шунки и салами, кашкавалчета и сиренца, питки, кроасани и други курабета, башка блажно масло на корем, мармалади и конфитюри разни, сокове, кафета, чайове – списъкът е твърде дълъг и при вида на всичкото това изобилие от имане, изпадам като че ли в някакво особено състояние и както ужким не съм гладен, така мога да ям до пръсване, подтикван от пословичната си лакомия. Сега случаят не беше по-различен и чак когато се натъпках като бъдне с всичките възможни забранени храни се сетих, че всъщност по едно време аз май бях на някаква диета. Но какво пък – нали щях всичкото да си го извървя и да го изгоря по тротоарите, с което се и успокоих, самозалъгвайки се на вече доста пълен тумбак.

След обилната и напълно излишна (поне за мен самият…) закуска се отправихме към селището, за да се потопим в шарената пъстрота на курортното място и да се слеем с останалата, не чак толкова огромна тълпа от народ, поради ранния период на годината. Нека да не забравяме, че независимо от сегашния месец Август, в Австралия все още се намираме под влиянието на зимния сезон. Сняг, вярно няма, но пък за сметка на това хладът под сенките се усеща колкото си щеш. Мисълта ми е, че активният летовен период е твърде далеч, което прави всички тези места определено по-тихи, приветливи и същевременно много привлекателни - особено сега, при отсъствието на иначе големия летен наплив от почиващи труженици на държавата, техните семейства и вечно врякащите им дечурлига.

Първото ни място за посещение и безцелно убиване на времето беше едно малко магазинче, от което закономерно излязохме с разнообразни стоки и покупки, към които също не изпитвахме остра нужда и голяма потреба. Аз за $7 (да - словом седем…) се докарах с един много строг, официален чер костюм (сако и панталон), който като че ли лично Петко Мечев беше шил специално за мен, в пълно съответствие с моите нестандартни човешки кройки и размери. Не знам дали някога ще го облека, но пък заради цената не можахме да го подминем - че и чисто нов беше, на всичкото отгоре. Костюмът е изработен в Австралия, което автоматично го превръща в скъпа и много по-драгоценна вещ от онези, които се внасят на килограм от Китай. От същия дюкян си купихме и една малка Коледна елхичка, която занапред ще подмени вече голямото дърво, за което няма място и ние цяла година съхраняваме в бараката, за да го използваме едва само няколко седмици по празниците. За своята бутилкова колекция си купих едно много интересно лимонадено шише, от френска лимонада – прекрасен съд за съхранение на вода в хладилника.

От там се понесохме към останалите търговски обекти в селището, които ние предварително бяхме набелязали още на разходката си предната вечер. От всяко едно подобно място излизахме с по нещичко – поличка за Даниела, разни армагани за Ванеса, а аз открих едни кожени обувки, които си купих само за $5, че да ходя на работа с тях. От една гаражна разпродажба купихме много хубав свещник – подарък за нашите приятели, а аз отнесох едно интересно шишенце за ракия, което още вечерта си напълних със съответния материал. Лимонадената бутилка пък я закиснах с вино, защото аз по принцип пия вода от чешмата и рядко ползвам шишета – особено през зимата, когато от крановете тече и без друго ледена вода. Така в шляене по витрини и магазини стана обед и Даниелчето почна да припира за храна – купешка иска тя, завалийката; не ще да ми яде домашните приготовления от кутийките, които бяхме складирали в хладилника – мръщи им се на тях и видимо не е щастлива. Е, какво пък - влязохме в едно крайморско заведение, където сервират риба. За $10 освен рибата в чинията (която била чудна, според моя деликатен специалист по морски дарове и подобни водни деликатеси…), хората дадоха салата и пържени картофи. Порцията беше достатъчно голяма, но аз се задоволих само с изпиването на една бира – сутрешната закуска продължаваше да ми тежи в корема (а и на съвестта, че се отпуснах толкова много и прегреших в свещените си клетви и обети, които обикновено давам само когато съм напълно сит, да не река преял…).

След приключване на тържествения обяд отново се понесохме на развлекателна разходка до съседно морско селище. Оставихме колата на един паркинг и продължихме променадата си пеш. Времето беше много хубаво – слънчево и топло, но покрай морето винаги полъхва разхлаждащ и освежаващ ветрец, колкото да не се изпотява човек. В късния следобед се прибрахме обратно в хотела и Даниела се тръшна в леглото да почива, докато аз се заех с преглед на обявите за работа. И от там изпратих няколко молби, та да видим кое баш ще ми е на късмет и колко. Вечерта отново седнахме на софра – след аперитивите и салатите пържихме кюфтета, та усмърдяхме целия комплекс на лук, кимион, чубрица и други балкански подправки.

За неделния ден бяхме измислили осъществяването на един поход до близки планински местности, от където тръгваха множество пътеки през гората – всички те водещи до различни забележителности: водопади, интересни скали и т.н. Сутринта нарочно оставих Даниела да се успи, за да пропуснем закуската. Аз пак станах рано да се занимавам с моите дейности по компютъра, но пък тя този път спа до 10:00. Като си изпи кафето, взехме остатъците от вечерта в една кутия и заминахме към планините. По пътя си посетихме две места и направихме много добри горски преходи, благодарение на които видяхме тамошните природни красоти. Първата отсечка не беше толкова дълга и не ни отне много време – минахме само километър и половина до някакъв водопад (в двете посоки). Пътеките на второто ни пътешествие обаче бяха малко по-дълги и ние преди тръгване хапнахме за обяд. После избъхтахме още 4-5 км с надеждата, че ще видим друг величествен водопад, висок 90 м. Обаче поради опасност от свличане на скална маса, рейнджърите с превантивна цел бяха затворили най-красивия участък от похода, трасето на който слиза чак долу в подножието му и пътеката се извива през цялото ждрело до изкачването от другата му страна. Ние се върнахме по същия път и водопада всъщност не го видяхме, но пък за сметка на това добре си раздвижихме ставите и мускулите на краката. Изумявам се от ентусиазма на Даниела, която безропотно върви навсякъде през всичките тези баири и пътеки, а преди това не можех да я накарам да мръдне. Ако така продължава с активността си, обещал съм ѝ един ден да я кача на вр. Вихрен и да язди “Кончето”. Следобеда по друго шосе се спуснахме обратно към нашето курортно селище и привечер се прибрахме обратно в хотела, каталясали от изтощение, послепели от глад и жажда.

След освежителното пличкане във ваната, ето ни отново на трапезата – това беше вече последната ни вечер в хотелския комплекс, защото на другия ден (понеделник) трябваше да си тръгваме към къщи. Поприбрахме малко багажа, че да е готов за отпътуването, извадихме от хладилника огризките за дояждане, като малко по-късно нашата вечеринка приключи съвсем безславно с необичайното ми заспиване още на масата – одъртявам ли, що ли!...

Независимо че следващият ден беше определен за окончателното ни завръщане у дома, по обратния си път също имахме набелязани туристически обекти за посещение. Сутринта станахме по-рано, за да не изтървем и последната полагаема ни се ресторантска закуска. Събрахме остатъците от багажа, натоварихме камиона и отидохме да се възползваме от безплатните хранителни суровини. Малко след това окончателно отпътувахме от това приятно място. За да не минаваме по един и същ, скучен и вече добре познат на всички нас път, ние малко се отклонихме от главното шосе. Забихме навътре към едни самостоятелни върхове, издигащи се буквално от равнището на земята право нагоре като огромни стърчащи каменни колове. Нямахме безкрайно много време на разположение и предприехме само една от няколкото обиколки в подножието на тези скални масиви. Разходката ни трая около час и половина, два най-много, но и този път се разтъпкахме по сенчестите пътечки наоколо. Специално този връх може да се изкачи и директно по стръмния, почти отвесен склон, но за такова катерене трябваше повече време и подготовка, с които ние не разполагахме в момента. Може би някога пак ще отидем в тази посока – този път с повече хора и тогава вече с някои от момчетата да го покорим.

След направените разходки и екскурзии, някъде по средата на следобеда се бяхме прибрали в къщи. Обикновено в понеделниците Ванеса стои до по-късно в училището, защото имат разни спортни мероприятия – вземаме я от там малко преди 17:00. Заради това пък ние имахме възможност да разтоварим каручката, Даниела да започне с прането на дрехи и чаршафи, а аз да се занимая с разпределянето на армаганите. И каква беше горчивата ми изненада, когато се оказа, че в хотела сме забравили моите най-сладки и вълшебни виетнамски обувчици, които си купих неотдавна при едни подобни наши похождения (когато ходихме в Cairns – помните ли ги?). Причината беше, че аз веднага пуснах в употреба онези, които си купих онзи ден уж за работа. С тях се движих по горите и пътеките, за да ги разтъпча уж, докато мокасините ми стояха в гардероба за нови и по-официални случаи. Малко по-късно се оказа, че и лимонаденото шише пълно с вино също е останало в хладилника, което вече окончателно ми разби сърцето и съкруши душата ми, та я направи пепел. Не ми беше за 50-те цента, които дадох за него, ами заради изключително оригиналния фасон, който то имаше; нито пък ми досвидя за килото вино, което така си остана вътре непокътнато – майната му. Веднага обаче влязохме във връзка с рецепцията на хотела, с молба да ми потърсят загубените вещи. Няколко дни по-късно хората любезно отговориха, че драгоценните ми обувчици от Виетнам са се намерили, но от лимонаденото шише с виното нямало и следа; язък, дейба. Много се дразня да си изгубвам имуществото - обичам да намирам, но пък не и да губя. За щастие колега на Даниела от вчера почива със семейството си в същия курортен комплекс и каза, че на драго сърце ще ми донесе калеврите, но за жалост шишенцето ми замина на вятъра – хем целокупно, барабар с прокисналото вино от кутии в него (най-вероятно чистачките са го изхвърлили – нямаше да ме е яд, ако знаех, че барем те са го изпили, почерпвайки се за мое здраве, но тук по принцип всичко се изхвърля).

От вторник седмицата се завъртя в бесния си хаос, с ранното ставане за работа и училище, с безкрайното пътуване по пътищата и още по-малкото поработване в частния сектор. Всъщност, аз сутринта ходих на един безплатен курс, на който ме бяха поканили въз основа на разни мои стари регистрации от бивши вече работни места, който до обяд приключи с няколкото ориентировъчни лекции и упражнения, които направихме в групата. На работа ходих само в сряда, както и вчера – четвъртък. Другите дни от седмицата останаха ялови, но за следващата пак имаме планирана съвместна дейност. Не спирам да подавам и молби по моята специалност, но за сега не се радвам на никакъв успех.

Тази сутрин поръчах няколко килограма свинско месо, което довечера ще смеля на кайма и за утре ще направя кебапчета. На Богородица винаги организираме етнически курбан, който отначало беше самостоятелна инициатива на бачо Гьорги и неговото Данче. Добре ама впоследствие като се посдушихме с тях, та и ние се пришихме към подготовката на мероприятието – така те готвят чорбата по техен Дупнишки тертип, докато аз правя кебапчета или кюфтета за онези, които не си падат по миризмата на агнешките мръвки. За утре съм планирал кебапчета, защото кимион в Австралия има бол, докато с чубрицата за кюфтетата сме доста кът и нашата взе да ми свиди да я раздавам по такива масови обществени форуми и спартакиади. Наред с това Даниела приготвя баница или млин, с което ние лично от своя страна отчитаме и почитаме големия Християнски празник.

С огромна мъка и дълбока скръб снощи научих за преждевременната смърт на моя добър приятел и съученик от прогимназиалните класове, Даниел. Аз знам, че той от дълго време страдаше с тази негова левкемия, но пък си мислех че се поддържа с разни медикаменти и превантивни процедури, чрез които да забави или напълно спре процеса на развитието ѝ. Когато се видяхме последния път с него през 2012 около моста на пазара, той като че ли с нищо не показа да е имал някакви здравословни оплаквания. Вероятно впоследствие болестта е взела надмощие и го е довършила. Жалко – Бог да го прости и него. Той ми рисуваше рисунките в училище, че аз нали бях малко калпав специално в това направление. Той беше всепризнат художник, притежаваше дарба и талант, докато моите ръце бяха тикнати в гъза и освен къщички с прави линии и дърветата им наоколо с малко по-криви, аз друго не можех да рисувам. Покрай мен хората творят натюрморти, ябълки, круши, цветя и какво ли не, аз обаче правя колибки с прозорчета и перденца. Докато Даниел на един лист с молив ми надраскваше само силуетите по зададената от даскала тема, ама аз бях толкова смотан и гъзорък, че дори и оцветяването им после с водните боички не можех да докарвам. Е, почивай в мир и ти, скъпи приятелю мой – много станахте нещо, там горе на небето – изобщо не съм щастлив от тази развръзка…

Запознах ви с всичко, което бяхте пропуснали за последните три седмици. От тук насетне ще гледам да се включвам малко по-редовно, защото сега е вече 13:30, а пък съм седнал да пиша още в 07:30. Даниела стана и фучи оттатък с прахосмукачката (забавлява се, милата – прави си кефа…), докато аз съм се скрил от погледа ѝ в механата. След малко излизам да си взема месото от касапите, после ще прибера Ванеса от училището, че довечера пък нали ще я водя в ресторанта да свири и да си изкарва джобни парички. От там насетне ще се разправям с кайми, кебапчета и прочие. Даниела е на работа в неделя и планове нямаме за почивните дни, освен само за празненството ни утре. А пък после, ли? – ами за после, ще видим; потърпете малко…

22.08.2015 – А пък ето ви сега и щрихите от последната седмица, нахвърляни съвсем безразборно и хаотично в най-ранните часове на днешната съботна утрин. Отзарана станах още в 06:00, защото аз много набързо си легнах снощи. Уж седнахме с Даниела на софра и да гледаме един български филм, но умората от деня ме събори и повали в кревата като прекършен от бурята, стар и прогнил дъб. Емоционалните ми изживявания с пълно право имат своя дълбок корен и причините им хич не са случайни, но до този момент ще стигна плавно и постепенно, спирайки се поотделно на всяко едно предшестващо го събитие.

След като миналия петък най-после приключих с подробните си писмени излияния, излязох да купувам месо от транжорната. Добре ама там нещо ми бяха объркали поръчката, защото хекиминът на лабораторията не я беше предал директно комуто трябва още сутринта, когато им се обаждах по телефона (така се получава винаги, когато се работи с уж високообразован ветеринарен персонал, вместо да се атакува директно чичката долу в цеха, който знае и може всичко много по-добре от всеки един висшестоящ нему в служебната йерархия). Вследствие на това тяхно разминаване в документацията до следобеда всичката им продукция беше вече разпределена по магазини и касапници, а за мен нямаше дори и две шепи мръвка, колкото да си посрещна първоначалните нужди. Това наложи да тичам при китайския касапин, от когото купих 3-4 кг свинско месце (макар да ми стъпи малко възскъпичко по цени на дребно, спрямо ценоразписа по който търгувам директно от транжорната…), което заедно с едни сланинени изрезки от хладилника в къщи смлях на кайма и подготвих сместа за кебапчетата. Вечерта заведохме малката пианистка да свири в ресторанта, а докато я изчаквахме да си изкара репертоара от около час и половина (с повторенията…), ние с майка ѝ пък изпихме по една наливна бира на крак.

До това време аз вече бях наложил каймата с подправките и като се прибрахме в къщи само я премесих още един път и започнах да въртя из шепите си огромните кебапи. Нарочно претеглих едно на кантарчето, за да съм сигурен, че се вписвам в тегловните норми по БДС, които аз в тази далечна територия на Планетата съм въвел безусловно и категорично, но пък и които съм завишил от себе си чувствително – и като взискателност за качество, както и като количество на заготовката. Везните отчетоха средни стойности от 100 г, което беше напълно прилична дозировка за въпросния месен продукт. Аз такива маломерни и мъндзърки кюфтенца и кебапченца, каквито ти сервират у хоремага изобщо не признавам – техните съответни грамажи от 70 и 80 г въобще не фигурират в моята месна номенклатура; един път, дето на вид изглеждат малки и недомаслени като пишката на първолак и втори път – много зор се въртят на скарата поради ситния им размер. Така навъртях 45 гигантски по размер кебапчета, сложих ги в една тава да втасват и да отлежават за следващия ден, след което дадохме ход на кратката ни семейна вечеринка.

В събота Ванеса не беше на урок, защото следобеда имаха някакви репетиции в училището, та ние на път за поляната я оставихме там и продължихме сами. Тържеството по случай Успението на Пресветата наша Богородица премина много весело и щастливо; събрахме се доста хора, с които се виждаме постоянно така или иначе. Денят беше приятен и слънчев - ние изкарахме в парка до залеза на слънцето и падането на ранновечерния здрач. През това време Ванеса вече се беше прибрала у нас и си учеше уроците. Малко по-късно всички легнахме изморени и така приключихме празничния ден.

В неделя Даниела беше на работа, а ние с малката се въртяхме из къщи – всеки зает със собствените си задължения и занимания. Общо взето през деня нямаше някаква сериозна активност, освен традиционните домашни и домакински мероприятия.

Седмицата започна от понеделник, но аз специално не бях на работа. Трудовите ми ангажименти бяха само във вторник, сряда и четвъртък, като в петък сутринта (вчера) ходих на един бърз курс, подобен на предишната седмица. Още във вторник обаче се обаждах на една моя италианска агентка от Сидней, с която не се познаваме лично, но много пъти сме разговаряли по темите за намиране на работа. Тя ми пусна мухата, че в момента имала нещо, за което моят опит би бил полезен и подходящ, та ме свърза се едни хора от Бризбънски квартал. Тази добра женица от своя страна вече им беше изпратила моите кандидатски документи – аз само трябваше да ги изчакам да ме потърсят. Така чаках до четвъртък, когато поех нещата в свои ръце – свързах се незабавно с фирмата и им предложих експресна среща за петъчния следобед, когато аз и без друго щях да бъда в тъдявашния вилает. За себе си исках да знам какво точно искаха тези хора и от какво имаха нужда, за да преценя дали това ще е по силите, във възможностите и разбиранията ми.

Така вчера след курса се отправих към въпросната фирма, която като разстояние от нашата къща до техния портал отстои точно на 100 км. Щях да решавам впоследствие как ще пътувам до там; дали пък няма да взема временна квартира, мотел или нещо подобно за следващите два месеца, докато се свърши работата и т.н. Варианти имах няколко, но първо исках да се убедя, че задачата ще бъде възложена на мен. Срещнах се с отговорните другари, разведоха ме из цеха, показаха ми машините и съоръженията, след което си казаха болката. До края на годината производството им специално на това място ще бъде преустановено, защото местят голямата му част в Китай (алоу-у, чувате ли ме какво става тука? – сега ще храним китайците, че им бил омръзнал ориза и последните ще идват в Австралия да си инвестират париците, а пък ние самите ще стоим безработни ще се питаме един друг “къде серат гладните”, както казваше моята любима баба Стефанка, мир на праха ѝ небесен). Другата част на индустриалните цехове се прехвърлят в Нова Зеландия, където всъщност е и главната им щаб-квартира. Заводът е един от първенците в производството на кухненско и готварско оборудване на промишлена основа – огромни фурни и печки за изпичане на хляб, тестени изделия, електрически скари, фритюрници и друга ресторантска техника. Доколкото надзърнах през дупката (но от това не разбрах безкрайно много…), в една такава печка с 8 отделни фурни топлината се подава с газови горелки. Вътрешните скари са по принципа на въртящите карусели, с цел равномерното изпичане на питката. Произвеждат и резервни части за съществуващите до сега техни клиенти – индустрия за милиони, която ще бъде хвърлена на вятъра, само защото излиза по-евтино да се работи с чужди и непретенциозни трудови ресурси. Сега ми дойде на ума, че една подобна фурна може да се преправи и вместо с газ да заработи и на високочестотно напрежение, след съответните преизчисления и реконструкции. Авангардни технологии, които ще потънат дълбоко в оризищата на някоя глуха китайска провинция, а персоналът на съществуващата фабрика целокупно ще се нареди на опашката за подаяния от някоя черква или пред Бюрото по труда и Социалните помощи. Както и да е…

Договарянето ни продължи до момента, в който хората разбраха, че аз самият не можех да им подсигуря законни софтуерни продукти, с помощта на които да се изработят детайлите – на каквото те всъщност са се надявали, но аз не знаех предварително за тези им намерения. Аз да речем компютър мога да им подсигуря (моят собствен…), но за лицензирана дизайнерска програма не може и дума да става. Последната струва $15,000 като със законната си покупка от оторизираните дистрибутори, автоматично се придобива и съответното разрешение за комерсиална работа с нея. Докато аз я имам инсталирана, но тя е напълно пиратско копие, използването на което за такава цел се счита за криминално престъпление със съответните санкции – глоби, затвори и т.н. Така че по този пункт повдигнах сериозен въпрос, който тепърва има да се представя на съответните отдели, да се умува как да се постъпи, докато на края решат да наемат някой друг, който със сигурност ще има всичките тези права и нужната екипировка. Така в крайна сметка за мен остана само разходката до мястото и надеждите от евентуалното развитие на тази тема, чиято посока само близкото бъдеще ще ни покаже и тепърва има да се изяснява.

Снощи Ванеса не свири в ресторанта, защото там имаше някакъв друг шумен банкет и нейните по-класически парчета нямаше да бъдат подходящ музикален фон на вече опиянената вероятно още от обяд служебна компания. Ходихме до там, но веднага се върнахме в къщи. След малко отиваме на урок при учителката, а пък следобед по някое време заминаваме за Бризбън. Вечерта сме на гости у Мариана и Бранко с препиване и преспиване у тях, за където вече имаме съответните резервации в една от стаите на къщата им.

В понеделник с моя ортак започваме инсталацията на една голяма и чисто нова къща; знам че и в сряда ще сме заети с малко изкопчийска дейност, но за останалите дни от седмицата не съм много сигурен в трудовата си натовареност. До тогава все още някой друг ще се обади със зора си и ние ще действаме според съответните поръчки. С това моето подробно изложение приключва, до следващото извънредно съобщение от прес-центъра на скромното ми литературно издателство…

29.08.2015 – … и докато преброим до броя на пръстите си по ръцете, ето че седмицата се изниза, а с това падна (или след други два дни ще падне…) още един лист от календара. Понеже вчерашният петък беше необичайно работен за електричарската ни бригада, своя анализ на последните няколко денонощия ще поднеса в днешния ранен съботен следобед. Даниела е на работа и ще си дойде до около час, а Ванеса е заета с някакви репетиции в училището, след което пък отиват на кино с разни нейни дружки (в това число и неколцина “другари”, които вече взеха да ѝ се навъртат около престилчицата). Сутринта бяхме на урок по пиано и от там я заведох направо в концертната зала на колежа. В 16:00 трябва да я взема и да я оставя направо пред киното, а довечера някоя майка или татко от бандата им ще я доведе обратно в къщи. През това време ще гледам да нахвърлям и репортажа си, че после ще се занимавам с други домакински дейности.

Миналите почивни дни бяха много бурни откъм моабетчийство заради рождения ден на Бранковата Марианка. В събота следобеда Даниела опече един млин и привечер бяхме вече у тях. По път оставихме Ванеса у Жоро и Данчето, за да не мъкнем и дечурлига подире си, а ние бесняхме цяла нощ осъмвайки до 04:00, когато си легнахме за кратка сутрешна дрямка. Когато всички станахме от сън веднага се нахвърлихме на остатъците от вечерта и докато не ометохме тавите и паниците не си тръгнахме. Вечерта легнахме рано поради недоспиването от предната нощ.

В понеделник с моя ортак ходихме да работим, обаче новият обект нямаше нужната подготовка и ние до обяд приключихме с нашите ангажименти и задължения. За сметка на това пък срядата беше значително по-активен ден, който многократно компенсира почивката ми във вторник. Предната вечер изключително приятно ни изненада ненадейното посещение на Уоли и Нолин. С тях изпихме само по едно кафе, че те бързаха за другаде, но пък се разбрахме да дойдат на официална вечеря в сряда. Аз в свободния си ден ходих до виетнамския месар да купя малко свински врат за пържоли, но докато се пазарихме кое как и колко да ми отреже, та на края взех цялата прасешка предница – с ребрата, с вратлето, с част от гърдите и т.н.; общото количество надхвърли 10 кг по $6.50 килото. Като се прибрах в къщи трябваше да разфасовам всичко, за да отделя първо печивото, а останалите мръвки накълцах с ножа и ги смлях на кайма за по-нататъшна употреба.

В сряда имахме много работа, която беше в двора на един богат индиец – лекар, кардиолог и сърдечен хирург, който не си знае парите. Ние и друг път сме работили в неговия палат. В същото време той имаше и друга гиризчийска бригада, която трябваше да му оправи отводнителната система в ливадата, за да не му се наводнява хеликоптерната площадка по време на проливни дъждове. От наша страна пък ние използвахме техните траншеи да му пуснем една тръба с кабел, защото човекът искаше да монтираме няколко допълнителни контакти по къра. Добре че каналджиите имаха багер, който изрови окопа на 600 мм дълбочина, в който ние си заровихме тръбата, докато техните системи се разполагат доста по-плитко – на дълбочина около една педя. С тази задача се въртяхме през целия ден, а вечерта си посрещнахме гостите. Уоли и Нолин бяха дошли да навестят Роза и най-после символично да разпръснат праха на Рон, който до този момент тя грижливо съхраняваше върху нощното си шкафче. Неговото желание било да го посипят из морето, та вчера Уоли и един техен общ приятел са извършили този ритуал с неговата лодка.

В четвъртък изкопчийската ни работа продължи, само че в двора на друг наш богат клиент. У тях обаче копахме на ръка, където трябваше да сменяме захранващия кабел на къщата му с нов и по-дебело сечение. В стария беше влязла вода и дал “на късо”, а пък резервният, който поначало оставят за подобни случаи и спасителни операции беше слаб за инсталираната мощност на сградата. Така от главната разпределителна кутия на улицата дълбахме изкоп под бетонната ограда, че през целия двор, за да стигнем до ръба на къщата. От там качихме тръбата по стената; през стряхата последната влезе в тавана и прекарахме новия кабел под покрива до другия му край, за да захраним с него таблото. Копанта ни беше подкрепена и от едно младо момче, но така или иначе до вечерта не успяхме да пуснем тока и бизнесменът си легна мръсен, гладен, жаден и на тъмно. Че по едно време заваля и дъжд, който разкаля терена до степента на тресавище, а глината се превърна в една гъста и мазна каша, тип “Кункъшлъ” – досущ като в к-г Лозенец.

Може би тук е редно да направя и едно малко уточнение, за което години наред не съм имал добрата сгода да спомена. Запомнил съм това прозвище от детските си години (точно половин век назад, считано от днешната дата) без изобщо да съм наясно със значението му като понятие. Вероятно някой го е казал тогава и съм го запаметил, както всички останали жаргонни изрази, мръсни приказки и пикантни псувни например. Понятието “къшла” произлиза от най-общото определение за селски обор, но пък виж – какво е точно “кун” аз изобщо не знам. До съвсем скоро предполагах, че то пък идва от “каун” (местен диалектен израз за пъпеш). Каква е връзката обаче между пъпеша и обора хептен не проличава от въпросното словосъчетание. Понеже впоследствие темата ми стана много интересна, та рекох да погледна в световния справочник и почти библейски настолен източник – GOOGLE. За мое голямо учудване понятието “Кункъшлъ” се спряга най-широкомащабно, при това именно във връзка с този географски район около Черноморското ни село Лозенец, само че е изписано с малко по-различни буквени знаци. Оказа се, че в днешни времена там действително съществува къмпинг под надслов “Кум Кашла”, в непосредствена близост до бившия к-г “Корал”, ако въобще някой си спомня за него (фактически се намира баш в корията между къмпингите “Юг” и “Корал”, за по-запознатите с тъдявашния край на Татковината). Според мен това последното пък е някакво коренно различно наименование, но нищо чудно да е базирано на моя детски израз “Кункъшлъ”, само че в годините да се е дообработило и доразвило граматически, превръщайки се в “Кум Кашла”. Както и да е – предполагам, че моята отметка ви е обогатила познанията по родна реч и география. А сега се връщам на калта…

След като видяхме, че няма да можем да сколасаме с връзването на кабела, оставихме гиризчиите да си довършват работата, защото те и там бяха “канени” за разни ремонти по спукани улуци, отводнителни тръби и други напоителни системи. Ние единствено успяхме да натъпчем кабела в тръбата, за да могат те да я заровят, а пък връзката към уличната кутия и подвеждането му под покрива до таблото остана за петък. Денят ни започна отново там и за няколко часа свършихме всичко, след което се преместихме на 55 км при клиента с новата къща, който в понеделника не беше много готов за нашите съоръжения. Там пък трябваше да монтираме едно временно електрическо табло, което да служи на майсторите по време на строежа. Ние само бяхме положили кабела, за да зариват пръстта отгоре, но пък остана монтажа на таблото, със съответните предпазители, задължителни заземления и други мероприятия по електробезопасност. Следобеда слънцето баят ни опече и едвам приключихме обекта. Трябваше да ходим и на още едно място да сменяме крушки и лампи, но поради умора и общо физическо изтощение специално тази задача я отложихме за следващата седмица.

Вчера си дойдох капнал от работа, но след банята изпих едно горещо мляко с какао и бързо се ококорих като биче на крава. Вечерта на гости ни беше Гергана – любимата на Любчо, с когото по план ще се видите днес. Даниела направи една баница и с разни други мезета поминахме тържеството. Аз настъргах зеле и моркови, че отдавна не бях ял такава салата. Взех да се насищам нещо на тези марули с лук и кисело мляко – все едно и също меню и много начесто, та на края почна да ми омръзва. Утре ще пълним чушки с месо и ориз – Дани купила няколко килограма в една кутия, ама не от нашите “камбета”, ами истински български червени пиперки. Онзи ден варихме боб с кокал – още имаме от него, защото снощи никой не яде такова ястие; заситихме се само с баницата и останалите витаминозни продукти (суджуци, пушени вратове, кашкавалчета и подобни зловредни мезета).

Снощи пак водих Ванеса да свири в ресторанта, а аз бистрих политиката с останалите пияници от редовния посетителски контингент. Изкара си детето с репертоара още $50 за около час и нещо изпълнение. Тя миналата неделя ходи на кино с едно момче от техния клас – взе много интензивно да ми се момее нещо напоследък, забелязвам. Иначе учи старателно и прилежно детето; учителката ѝ по музика също е доволна от нея, обаче с тез нейни пущараци още от най-крехка детска възраст, комай няма да се разберем взаимно...