11.07.2015 – За разлика от вчера, днес още от сутринта се беше облещило силното тропическо слънце, което предвещаваше денят да бъде топъл и приятен. Прогнозите не ни излъгаха и действително, че ние си направихме прекрасна еднодневна екскурзия, през която навъртяхме близо 300 км с наетата за целта кола. Сега, преди за пореден път да се настаним на шарената пластмасова покривчица (мушама), която си носим за еднократна употреба от дома и която ще изхвърлим на края, за да не я размъкваме по самолетите, ще направя една по-подробна сказка, базирана на най-пресните ми спомени от деня.

Този път, след традиционното ни сутрешно потриване и туткане, ние най-после потеглихме, но днес се отправихме точно в обратната посока – минавайки транзитно през града (от който се намираме на около 20 км), ние слязохме надолу (на Юг), с крайна набелязана географска точка и наименование Innisfail. Маршрутът ни отново беше подсказан от лъскавите и шарени туристически брошури и реклами, с които Ванеса буквално ни засипва от всякъде, от където минаваме; тя граби с двете си ръце (точно както ние навремето грабехме рекламните материали от фирмите изложители на Пловдивския панаир – особено на западняците пък; голям и луксозен, цветен каталог на “Mitutoyo Corporation” тогава се разменяше за цяла торба стъклени топчета за игра, няколко капачки от вносна бира “Radeberger” плюс цял кафез за гълъби или канарчета, с вратичка, люлка и поилка…), а после ние с майка ѝ най-старателно ги изхвърляме на боклука, защото повечето от тези диплянки са едни и същи, само че с различни картинки, единствено за заблуда на нещастния турист. Доста често обаче те се явяват и едно много полезно четиво, особено за такива ентусиасти като нас, на свободни начала, без нарочно организирани турове и водачи. Мисълта ми беше, че в тези цветни рекламки бяхме прочели за разни интересни национални паркове, величествени водопади и други обекти, представляващи интерес за обикновения посетител. Всички те се намираха на не много голямо разстояние едни от други, с кратки отклонения от главното шосе и бяха напълно достъпни с превозно средство и частични, не твърде дълги пешеходни преходи. Ето защо ние избрахме тази посока и започнахме посещенията на всяко отделно място.

Общо взето цялата днешна екскурзия премина в отделни малки разходки до реки и водопади, които за наша радост и удоволствие бяха доста пълноводни. Да се чуди човек просто, от къде се е събрала толкова много вода в тази иначе относително суха точка на Планетата – имам предвид цялостната територия на Австралийския материк. Всички туристически обекти се намираха на няколко километра извън главното шосе – оставяме колата на паркинга долу и поемаме пеша нагоре до самите забележителности. Бяхме си взели сандвичи, та на едно място обядвахме покрай буйните води на стичащите се от високото планински ручеи. Всички реки бяха много добре посетени и имаше стотици хора, които се къпеха в хладните им бързеи; други пък скачаха от скалите в огромните вирове и всеки се забавляваше по свой собствен начин. Ние всъщност до самото селище Innisfail така и не стигнахме, защото малко преди това трябваше да се отклоним в друга посока, извършвайки един пълен кръг за прибирането ни обратно.

Новото шосе ни отведе доста нависоко в планинския масив, където местността е известна с високото си плато. Това е една огромна и сравнително равна площ, където също са разположени отделни малки селища, ниви с най-различни насаждения и планински върхове. Заобиколихме най-високата точка на релефа в нашия щат (Mount Bartle Frere), чиято “шапка” се издига на внушителните 1611 м н.в., но пък погледната от ниското, почти при нивото на морското равнище, тя изглеждаше почти като Черни връх (макар и не чак толкова висок и скалист). Върхът почти през цялото време беше забулен в мъгла и през погледа ни отдалеч трудно можеше да се прецени какво има по билото му, но все пак последният се открояваше значително от останалите по-малки и ниски възвишения, които се забелязваха наоколо. Единственото, което със сигурност мога да твърдя е, че по склоновете на това планинско възвишение няма да намерите сняг; за друго не знам. За сметка на това обаче, там падат невероятно проливни и обилни дъждове, които го нареждат на едно от първите най-влажни места в света. Според статистиката, годишно там се разливат средно по 8000 мм вода, което прави 8 т течност на 1 мІ площ, съгласно метеорологичните наименования и понятия; това количество на моменти може да достигне до 17,000 мм, в зависимост от сезона и периода на годината. За месеците между Май и Август, които се считат за относително сухи, там падат дъждове с количества между 800 мм и 350 мм, като ниската градация е по посока на по-големия месец. През Март обаче, баш когато там е мусонния период, валежите могат да се считат за потоп със своите 1800 мм осреднена стойност до 6000 мм в екстремни ситуации. Примерите ги давам не случайно – само на няколкостотин километра от тези тъй мокри точки на страната обаче, хорицата буквално петимисват за капчица вода поради сушата - посевите вехнат и изсъхват, добитъкът им измира от жажда и други подобни аномалии. Австралия е страна на големи превратности, понякога трудно представими за нас, обикновените човеци и още по-трудно съпоставими с реалността, която ние познаваме и приемаме уж за нормална…

Навсякъде покрай пътищата се простираха огромни плантации от бананови дървета, фъстъци и други селскостопански култури, но преобладаващият земеделски продукт в най-масово производство беше захарната тръстика. По-влажният и топъл тропически климат, а вероятно и по-плодородната почва по тези землища дават възможност за развитие на всички отрасли в селското стопанство, като не на последно място слагам и животновъдството. По вечно зелените, тучни поляни и пасбища видяхме огромни стада с крави, говеда и всякакъв друг едър рогат, зъбат и опашат добитък, като почти във всяко село имаше мандри за мляко, сирене, кашкавал и други млечни продукти. В една такава мандра на пътя ние дори спряхме да позяпаме, защото наред с изделията за мезе, там произвеждаха шоколадови бонбони, сладолед и кисело мляко. Друг е въпросът, че за една шепка от сборни шоколадчета с тегло едва 100 г, мераклиите да ги опитат дават по $10, а за плочка кашкавал с подобно тегло човек се изръсва с други $8-$9. При тая цена на килограм, ако трябваше да се изхранваме с тези суровини, щяхме да сме измрели от глад до сега. Ама всичко било ръчно производство, всичкото им било естествено и неподправено, истинско, екологично чисто и т.н. – ами прекрасно бе джанъм, ама пък безумно скъпо го харчите, бре; милост нямате към бедните! За това ние смело жулим от изкуствения кашкавал, дето в супермаркета го увиват в амбалажна хартия и ти го дават по $6 килото и пердашим датско сирене на $4.50 от гърците – па бко, че в тях нямало и мляко даже. Онези другите, “по-млечните” ми стъпват близо $100 за килограм – че аз да ги ближа само с език, та пак няма да издържим твърде дълго на такива масрафи. Разбира се и ние, за да не сме башка от другите купихме един шоколадов “набор” с най-различни по вкус вариации, но иначе за мезетата се задоволихме само с опитване на мострите им, които се предлагаха в малкия дюкян. В интерес на истината, като вкусови качества на мен лично не ми харесаха – това са твърде тежки на мазнини и миризми млечни продукти, само с няколко трохи от които за мезе, можеш да одрънкаш една бутилка вино, че и втора да наченеш. Обаче аз когато пия, обичам да си замезвам по-сериозно – устата ми трябва да бъде пълна, да дъвча и да преглъщам, изпадайки в гастрономически екстаз, а не да кусам само с върха на езика си и да се облизвам като някое дръгливо коте пред кебапчийница. Аре, нема нужда – ама ‘ного ви мола, значе…

Денят напредна доста като време и в късния следобед имахме възможност за още няколко подобни спирки покрай серия от водопади, за да завършим екскурзията си отново долу в ниското и в познатата вече обстановка на мотела. Дорде се приберем и отвън съвсем мръкна – почти веднага, след като залезе слънцето. Докато бяхме горе на платото, то все още светеше от небосклона, защото там нищо друго по-високо не го засенчваше. Със слизането ни обаче към равнината и то се скри зад баирите, с което настъпи и сумракът на привечерната тъмнина. След днешната изтощителна разходка, почти мигновено сядаме на четвъртитата масичка, за да начертаем плановете си за утре. Довечера няма да окъсняваме много, защото на сутринта трябва да станем доста рано и да потеглим с кораб от пристанището към един от близките острови. За него ще разкажа утре, че сега много огладнях и си изнервих стомаха – ай наздраве, пък за после ще мислим по-подир…

12.07.2015 – Е, днешният ден вече беше гвоздеят на екскурзионната ни програма, а с това полагаме и краят на нашия краткотраен курорт в тази част на Австралия. Утре в късния следобед яхваме самолета и се прибираме обратно в къщи. Вероятно докато стане време за полета ще се мотаем из града, но нека сега първо да опиша днешните си преживелици, че те най-силно се открояват пред всички останали до този момент.

Ден-два преди това, докато се размотавахме безцелно по пътищата, в случайна туристическа агенция си резервирахме екскурзия до един от островите около Cairns. Възможностите бяха две – посещение на Green Island (Зеленият остров) или Fitzroy Island (о-в Фитцрой, ако това изобщо е правилното му произношение в буквален превод). Ние избрахме втория, като по-близък до континенталната земя и с възможности за повече разходки, туризъм и други морски мероприятия. За скромната сума от $74 на човек запазихме съответните места в лодката и се приготвихме за пътуването. От пристанището потеглихме в 09:00, но ни искаха събрани там още в 08:15, което пък наложи сутринта да станем значително по-рано от обикновеното и да тръгнем по-навреме към града. Оставихме колата на един паркинг, който заради неделния ден беше безплатен; УРА! - спестихме цели $3.50, които ако беше делник щяха да потънат в бездънната яма на местния Градски съвет или Кметско наместничество; не съм твърде запознат с административната им структура на управление, който въпрос пък и никога не ме е вълнувал – достатъчно ми е да знам само, че всичките са долни кожодери, както междувпрочем е по целия цивилизован свят; в по-малко цивилизованият обаче са още по-долни, защото там пък са гладни, алчни и скубят наред, както свинята лапа горещата каша от булгур и коприва, замесена с цвик…

След всички формалности и инструктажи по морско спасително дело и оцеляване по време на корабокрушение, натовариха ни на големия катамаран, който побра около 150-200 души мераклии като нас и точно в уречения час ние се отделихме от кея. Водите в океана бяха много тихи и спокойни, за разлика от предишни наши подобни пътувания, при които нещастният народец си изповръща червата от морската болест (без нас разбира се, но специално Даниела и Ванеса тогава бяха също почти на ръба да си избълват вътрешностите и най-вече съдържанието им; докато аз съм темерут - такива морски течения и водни вълнения изобщо мене ме не бригат). Сега обаче такава опасност нямаше и след 45-50 минути на най-кротко плаване ние акостирахме до кея на въпросния малък остров.

Посрещна ни кристално чистата, тъмнозелена до яркосиня водна прерия, която обграждаше отвсякъде цялата островна суша. Разликата с крайбрежието на Cairns е покъртителна в полза на островчето, защото около града дъното е кално, а крайбрежната му вода - съответно мръсна и мътна като Радомирска боза (и тук в полза на бозата, естествено и без последната да я обиждам на мътилка). Когато отливът прибере водите си навътре в океана, навред лъсват едни забатачени полупресъхнали локви, което прави гледката не особено привлекателна. Пясъчните ивици и райони, по смисъла на плажове се намират малко извън очертанията на града, но той по принцип не е заобиколен с такива, както например това е при нас на Gold Coast. А самият център на града, баш където се влива и една река е доста далеч от понятието “красив” – особено пък при отлив. Хайде, когато всичко наоколо е покрито с вода и приливът е прикрил всички кални наноси и блатистото дъно, тогава човек може да се излъже и да му хареса обстановката; иначе обаче си остава един батак и нищо повече (“перлата” на Бариерния риф – ай сиктир, ве!; измишльотини, за да привличат туристи). За разлика от досега описаната централна градска част, самият остров, на който пристигнахме представлява сбор от два скалисти и гористи хълма, единият от които завършващ с връх висок около 270 м, до който се стига по стръмна и тясна, почти козя пътека. Нашето първо занимание беше покоряването именно на този доста отвесен склон, преди да е напекло по-силно безмилостното тропическо слънчице. Оставихме си багажа в специални заключващи се камери (срещу петолевка на ден…), взехме с нас само фотоапарат и шише с вода (които по време на изтощителното изкачване нагоре ни идваше да запокитим в бездната на морето) и поехме бавно по пътечката към върха...

Цялото разстояние с връщането трябваше да трае не повече от 2-3 часа, но ние с всички спирки за почивки, снимки и любуване на невероятните гледки от високото, може би сме просрочили това време. Пътят ни минаваше покрай един морски фар, построен в по-отдалечената част на острова и вероятно на половината път до върха. До там стигнахме сравнително лесно, защото не беше чак толкова стръмно и тук-таме пътеката се заравняше, колкото да ни заблуди, давайки ни възможност да си поемем солука. Обаче от там нагоре до същинската най-висока точка оставаха едни 750 м, които бяха ужасно трудни за преодоляване през изсечената в скалите и виеща покрай огромните гранитни канари пътека. С много пъшкане и охкане се добрахме до връхната платформа, но пък и баят зор видяхме, докато стигнем до купола на иначе малкото островче. Скоро не се бяхме подлагали на подобни натоварвания и аз бях много щастлив, че всички издържахме на напъна безропотно и почти безмълвно (амчи то не ни остана въздух в дробовете да си приказваме, въпреки че на малкото устата му не спряха да бърборят нито за миг).

Точно на върха хората бяха построили една нарочна платформа за наблюдение на величествените гледки, които се разкриха във всичките посоки на света. Вятърът ни одуха потта, сръбнахме по една глътка вода и от там насетне започна голямото ни спускане надолу по съвсем друга пътека. Тя беше още по-пресечена и стръмна и въпреки че слизахме уж по надолнище, докато стъпим на равното при морския бряг, краката ни вече трепереха от умора и изтощение. Добре че не предприехме изкачването на върха от там, а предпочетохме по-избиколния маршрут. Това беше директно свличане по склона и въпреки стъпалата и улесненията по пътеката, ние се изморихме до крайна степен. Слезли веднъж обратно на брега, изтегнахме се под една сянка да си изядем сандвичите, които носехме с нас за подкрепление. Следобеда Даниела отиде на една разходка с лодка, докато ние с Ванеса наехме малко кану с две гребла и поцапахме покрай коралите в залива. Къпахме се малко, но водата не беше “вряла”, както ние сме свикнали да бъде през лятото. По принцип температурата ѝ по-скоро се доближаваше до тази във Варненския залив, която както всички знаем е доста по-студена, спрямо благодатът южно от Бургас - към Китен и особено в Ахтополския к-г “Делфин”.

След друг час се събрахме и поехме покрай брега, за да се озовем в другия край на острова. Там вече беше много приятно, защото имаше дори пясъчен плаж (останалата част на “плажа” всъщност представлява милионен сбор от всякакви миди, измрели корали и дребни камъчета, заради които ходенето по него на бос крак е малко мъчително). Пословично чистата и бистра вода даваше възможност да се гледа дъното на метри дълбочина. Най-накрая седнахме в бирарията да възстановим силите си с по няколко наливни бири за нас, докато Неси се лигави с някакъв сладоледен коктейл. В 16:30 отплавахме обратно за пристанището в Cairns, от където бяхме тръгнали сутринта. Без да усетим всички бяхме получили и известен загар от слънцето, което не престана да се блещи през целия ден, докато бяхме на острова.

След като слязохме на сушата се отправихме към едни сергии, които работят само късно вечер и нощно време – казват им “нощен пазар” (night markets). Разгледахме китайските боклуци и безброй кичозни шарении, с които е залят и наводнен света в последно време и малко по-късно се прибрахме в мотела. Тук вече последва известно хигиенизиране на личния състав, малко готвене, рязане на салати и мезета, дояждайки по този начин всички видове хранителни остатъци, които се въргаляха из хладилника. А пък моето следващо комюнике ще бъде вече от дома, когато имам възможност за включване в ефир. С това нашето приключение завършва до следващото, което ни е подготвила Даниела. Тя като няма работа и по цял ден се рови из Интернета да търси евтини екскурзии и оферти.

15.07.2015 – Няколко дни по-късно, ето ни отново в къщи при обичайните условия и домашна обстановка. Прибрахме се в понеделник вечерта и от вчера персоналът тръгна - кой на работа, кой на училище, кой си остана прикован на стола в кухнята и т.н. В наше отсъствие не се бяха случили никакви извънредни произшествия, нито пък ние самите нещо бяхме изтървали от ежедневния скучен и еднообразен живот. За да завърша напълно разказа си за нашата екскурзия в Cairns, сега с няколко думи ще обобщя и последния ни ден като безгрижни курортисти, преди окончателно да отпътуваме от това дивно място.

В понеделник събрахме багажа и издадохме ключовете за апартамента. Имахме малко служебна работа из града във връзка със заверката на самолетните ни билети и разпечатването им. Намерихме един от клоновете на градската библиотека, където се свързахме безплатно с Интернета – на тръгване от мотела не успяхме да осъществим такава връзка. После пък отидохме в друг магазин за канцеларски стоки и материали, където разпечатахме готовите билети. Всичко това се прави с цел да избегнем чекирането ни на гишето, където щателните служителки дори теглят на кантар багажа на пътниците; ние естествено бяхме доста “свише” допустимите норми съгласно изискванията на самолетната компания. След като приключихме със служебните си ангажименти се напъхахме в един огромен търговски комплекс, където Дани и малката обикаляха модните бутици в търсене на хубави и евтини стоки. До купуване обаче на се стигна, за всеобща наша радост и излишни средства не са се трошили (че малко ли бяха тези, които вече пръснахме за 5 дни?!). До това време стана обед и моите две кокони огладняха “обезумяващо”, естествено за купешка и ресторантска храна. Влязохме в една закусвалня за пържени пилета, където те ядоха разни кълки и трътки, докато аз си извадих питката с двете кюфтета помежду от вечерта и така скромно поминах с обяда, пощипвайки с два пръста и от техните пържени картофки за гарнитура. Когато се свестихме след засищането на глада, отново се отправихме на пешеходна разходка по центъра на града, за да убием времето до 15:00, когато пък трябваше да върнем колата в агенцията. И това свършихме със завиден успех, след което хората ни закараха на летището и там отново се пръснахме на вси страни, съгласно интересите и мераците на всеки. Имахме около час и нещо до качването ни на борда, които аз усвоих в писане на настоящия си пътепис, докато Даниела и Ванеса ошетаха магазините и по аерогарата. След други 2 часа летене кацнахме в Бризбън – взехме си колата от паркинга и в 20:30 бяхме вече у нас.

Най-големия шок, който преживяхме със стъпването ни на “родна” земя беше температурният. Докато ние в продължение на около седмица се радвахме на топлото, почти лятно време в тропиците, при благодатните 28°C-29°C през деня и малко по-ниски вечер, нощем и сутрин, то столичният град ни посрещна с озъбените си и духовити едва 12°C. Да не говорим пък за сутрешните едва 8°C-9°C, когато водя Ванеса на училище, а майка ѝ тръгва за работа при още по-ниски измерителни единици. Докато ни нямаше, от Полюса (Антарктика или Антарктида – но във всички случаи от Южния…) беше нахлул някакъв леденостуден въздушен фронт, който докара сняг по планините и тук-таме дори из вътрешността на страната – снежинки прехвърчаха даже и по високите полета на Мелбърн и Аделаида. По ски пистите на зимните курорти паднаха нови 30 см пресен сняг и в момента лятото ни изглежда като безкрайно далечен (зимен…) сън. В същото време, там където работи нашият малък Неничко, термометърът им е показвал смразяващия мозъка и костите, нищожен но все пак положителен 1.1°C! И добре, че сега дадох тези толкова научни географски пояснения, защото иначе самият аз нямаше да знам, че всъщност Антарктика е областта около Южния полюс на нашата Планета, заедно с принадлежащите ѝ води на океаните около вечно вледенената полярна суша (Тихия, Индийския и Атлантическия). Докато пък Антарктида наричат самата земна площ на Полюса, представляваща дори самостоятелен континент. Ау-у, колко много се образовах само! – ебаси ученият станах покрай вас и аз…

След краткото ми температурно отклонение се връщам в нашата мразовита къща, където онази вечер последваха обичайните домакински дейности за такива случаи на завръщане от някъде – подреждане и сортиране на багаж и мръсни дрехи за пране, както и една съвсем кратка, мижава вечеря почти на крак. Много скоро след това се разхвърляхме по леглата, защото бяхме и доста изморени от всичко видяно, преживяно и пропътувано като разстояние. Преди да легна аз дори успях да изпратя няколко молби за работа, от които непрекъснато очаквам някакво развитие, а пък то още по-непрекъснато няма никакво подобно. Работа с моя човек също нямам – изглежда, че и той позакъса напоследък, защото зимата е малко мъртъв сезон и не много хора предприемат ремонти, освен ако не са изключително наложителни. Нямам представа какви ще бъдат ангажиментите ми от тук нататък с него, но така или иначе аз движа всичко на един път, а пък кое от общото ще ни даде нужния резултат, ще видим впоследствие.

Снощи ходихме до новата учителка на Ванеса, която ѝ даде някои подготвителни упражнения за прослушването в събота, когато ще бъде нейния първи официален урок. Вечерта отиваме на гости у Марио в Бризбън, където членовете на Българския комитет ще се събираме за разискване по предстоящи общи мероприятия и дейности. Естествено, покрай официалната церемония ще има и другарска вечеря, за която аз ще подготвя една дълга серия от моите невероятни кебапчета. Марио изведнъж стана вегетарианец, но за сметка на това пък всички останали ще се възползваме от качествата на вкусната скара и ще похапнем на воля. Нямаме никакви други насрещни планове, близки и далечни перспективи. Всеки ден започва с новия си късмет и може да поднесе своите изненади без дори да им се надяваме. С всичко това, казано и описано до тук, темата е изчерпана напълно към съответната дата и час – остават само горещите ни молитви за повсеместно здраве и дълъг живот, както и подхранване на надеждите за нещо по-различно и по възможност малко по-добро от досегашното, ако това не е чак толкова нескромно да го желаем, разбира се…

24.07.2015 – Повече от седмица вече се каня да завърша моето поредно послание към света и да го изпратя по предназначението си, обаче от бездействие и правене на нищо по цял ден, та съвсем не ми остана време за това благородно начинание. Сега ще се опитам да възстановя спомените си и да предам информацията, която не е много по-различна от досегашната, с която ви запознавам ежедневно по време на нашите междуконтинентални “телевизионни” мостове и сеанси.

В края на миналата седмица бях зает предимно с моите касапски и колбасарски занимания. От транжорния цех, където пазарувам редовно бях купил една хубава прасешка четвъртинка (предничката, естествено – аз бутът нещо не го уважавам като заготовка и въобще не го смятам за месна суровина). Поради големите студове, които свиха напоследък, с Даниела решихме да си направим “зимнина” под формата на наденици и луканки, че с тях да изкараме по-рахат дорде се уловим у копривата напролет. А пък това за студовете хич не го казвам само на шега, ами си е баш истина. След удивителните райски температури, които оставихме назад в тропическия Cairns, нашият щат ни посрещна озъбен почти до отрицателните стойности на термометъра, което напълно зазими обстановката и околната среда. На много места паднаха снегове, които децата там са очаквали повече от 30 години и фактически сега техните потомци се радваха на снежните човеци и топки, защото настоящите им родители и отдавна бивши деца, междувременно бяха вече пораснали в очакванията си. Затвориха пътища, планински проходи – падна два инча скреж на асфалта и властите веднага въведоха веригите.

Като споменах за тях, та се сетих как преди няколко години ходихме в най-известния ски курорт и планински център на Австралия – Thredbo (Тредбо). Тогава беше знойно лято и проблеми от такъв зимен характер не сме имали, но пък видяхме табелата на пътя, която задължаваше водачите да екипират своите автомобили със съответните вериги за сняг. И това става още долу, на подстъпа към прохода. Направили хората специално уширение на пътя, турили пост с един пазвантин – спираш за проверка: имаш вериги – продължаваш нагоре; нямаш – отбиваш встрани и си ги слагаш, тогава чак поемаш по баира. Интересното беше и друго, че в случаите когато човек не е подготвен за такива екстремални условия, той обикновено тръгва на екскурзия по джапанки и потник, а в багажника на колата си носи предимно бира и салам, но пък никога и чак вериги за дълбоки снегове. Тогава на подобни “търговски пътници” най-любезно се предлагат вериги под наем и срещу скромната сума от $32 само за един ден им обуват двигателните колелета, за да стигнат до крайната цел на пътуването си. Тази цена разбира се прогресивно расте, преминавайки през $38, $42 и т.н. за повече дни, стигайки до $58 за цяла седмица, но ценоразписът важи само за наемане на веригите долу в селцето. Ако обаче се наложи ползването им по средата на пътя, където полицията дебне за нарушители, тогава цифрите стават по-солени, но мисълта ми беше, че хората са помислили дори и за това – подсигуряват те за там, за където си тръгнал и същевременно най-елегантно ти одират кожата. Пристигнал благополучно горе, вече в самия курорт започва другото поголовно дране на кожи под формата на скъпи паркинги, наемане на ски оборудване, билети за лифтовете, ресторанти, кафенета и прочие гъдели. За няколко спускания по техните писти се изхарчват точно толкова пари, колкото човек да си купи самолетен билет до България и да отиде да се лъска на воля по Бакойския баир или пък нейде из Узанските поляни.

В една такава мразовита вечер, навлечен с пуловери, чорапи и топлинки почна да ми тече носа като на настинка. Веднага, след като си установих диагнозата, предприех много крути медицински мерки срещу заболяването – откачих джезвето от пирона в механата и подготвих първата доза греяна ракия; ама тертиплийската, с всичките му подробности и тънкости в занаята – сгорена захар за цвят, портокалова коричка за вкус и т.н. Даниела беше правила и кисело зеле в буркан. Че като надробих аз зелето в един кастрон, обилно полято с олио и наръсено с червен пипер – на втория кафеник вече нямаше и помен от хремата ми. Именно тогава взехме смелите си решения за надениците и аз още на другия ден, докато идеята ми е прясна в съзнанието доставих мръвката. Парчето дойде точно 10 кг и ми го хванаха по $4.50 килото. Проблемът възникна само в намирането на черва, които в транжорната струваха по $20 за цял пакет, от който могат да се натъпчат 100 кг луканки. На мен не ми трябваха толкова много, освен това те не бяха естествени, ами някакви хартиени, които също се използват успешно в това касапско мероприятие. Човекът ме посъветва да проверя по дюкяните и аз тутакси се завтекох при едни виетнамци, от които също пазаруваме евтина и добра стока. Те вече имаха истински свински черва (дебели) и с охота ми продадоха една шепа, обаче първоначално ме застреляха с цената на въпросния артикул - $55 килото! Аз очаквах продукция от около 5 кг и взех само 100 г за една петолевка, като касапите ме увериха, че това количество ще стигне, че ще ми и хартиса даже.

Прибрах се доволен в къщи със стоката и сложих всичко в хладилника. Заниманията ми по транжиране и разфасоване на месото започна на другия ден (петък), след като заведох Ванеса на училище. Пълното обезкостяване и усвояване на всяка малка ципа, жила и парче мръвка ми отне час и половина време (с измиването на посудата и екипировката на края - дъски, ножове и т.н.). Фирата ми стъпи точно 2.5 кг – кожа и кокали, които изхвърлих (но после се сетих, че от кокалите можех да направя бульон, само че беше малко късничко вече за корекции). Обезкостих месото до такава виртуозна степен и съвършенство, че да речеш да хвърлиш парче кокал на някое гладно и бездомно псе, онова няма да го познае какво е и ще го подбутва с муцуна, дорде го зареже в отчаянието си. Не вярвам нормален месар да се занимава толкова дълго време и така акуратно с всяко малко кокалче, както се бъзиках аз.

Последва нов час за смилането на цялото това количество мръвка и на края се изправих пред една огромна купчина от 7.5 кг с кайма, от която взех да се плаша. Марио ми беше поръчал една серия от кебапчета за събота вечер, та му отделих 3 кила. Останалото го прибрах в хладилника, защото времето беше вече напреднало и трябваше да прибирам Неси от училище. Според предварителната уговорка, вечерта я заведох в ресторанта на наши приятели, където тя щеше да свири на пианото им и да забавлява посетителите в продължение на един час, докато през това време аз изблизах една мастика на бара в очакване да ѝ свърши репертоара. Бяхме се разбрали с едни хора да се срещнем в ресторанта, а след приключване на “забавата” да отидем у нас – за целта Даниела си остана в къщи да приготви вечеря за гостите, а ние се наслаждавахме на хубавата музика, която Ванеса поднесе на всички нас.

Съдържателят на ресторанта сложи един буркан на рояла и пусна в него една банкнота от $5, което беше знак за останалите посетители, че заплащането за музикалното оформление ще бъде на доброволна основа – кой колкото даде, по собствена преценка и възможност на джоба и кесията. Аз пуснах моята петолевка; приятелите ни също се бръкнаха с друга и бурканът взе да се задънва. Някакви хора сложили $20, други пък турили $10 и така в крайна сметка за едночасовият си концерт Ванеса прибра една тлъста надница от $45, с която си заработка тя беше много щастлива. После сума време си прави сметките как точно да похарчи парите и колко много неща може да си купи с тях. Като се прибрахме в къщи ѝ дойде на ума, че майка ѝ също може да закръгли сумата на $50 (независимо, че последната не беше гост на соарето…) и направо да ги внесе в банковата ѝ сметка, каквато междувременно направихме вече за нея. Всички от персонала на ресторанта харесаха изпълненията на Неси и дори за следващия път я пазариха срещу час и половина свирене. Така ние довечера отиваме пак там и ще бъдем на удължено работно време – а пък аз как ще изкарам само на една мастика толкова дълго време, акълът ми не го побира направо. Ама в противен случай, ако река да си отпусна юздите и току виж съм изпил дажбата на малката пианистка…

Нашите приятели ни гостуваха в петък вечерта, а в събота Даниела беше на работа. Ние с Ванеса си бяхме из къщи, но в ранния следобед ходихме на урок при новата учителка, от която всички сме във възторг (поне ние, по-музикалната част от семейството). Аз през деня се разправях с кебапчетата на Марио и от трите му килограма заготовка изкарах 35 броя разкошен краен продукт. Вечерта се събрахме у тях да разговаряме по важни комитетски дела, но вечеринката ни беше свързана и с известни лечебни процедури. Марио също беше настинал, та всички се третирахме против бацили с едно канадско уиски, след което минахме на червено вино с топла скара. Дебатите ни продължиха до късно и ние се прибрахме малко преди 01:00 посред нощ. По някакви неизвестни за сега причини, в колата на Даниела няма парно отопление – от това съвсем ново обстоятелство, вероятно ще ми се роди някакъв непредвиден масраф, но за сега стратегически изчаквам да се постопли малко времето и тя да няма повече нужда от допълнителна и принудителна топлина в купето.

В неделя беше тържественото откриване на неделното училище за децата от земляческата група. Ние с Дани не сме ходили, защото предната вечер бяхме в Бризбън, а всяко отделно пътуване до там е свързано с едно $20-$30 за бензин и гледаме да не правим излишни движения. Другата неделя пак ще ходим нататък, защото тогава пък имаме всенародно празненство и мероприятието не е за изпускане. Вместо това се заехме с приготовлението на надениците. Аз по принцип съм доказал две основни рецепти за кюфтета и кебапчета и карам по тях. Във всеки един продукт (дозите са ми за килограм кайма) слагам по една чаена лъжичка сол, “Вегета” и чер пипер + половин лъжичка сода; когато правя кюфтета прибавям две лъжички чубрица и една кимион + главата кълцан лук, а в случаите за кебапчета изпускам лука и чубрицата, а оставям само една или две лъжички кимион. Това е цялата философия, но тънкостта е в прясното месо и в съдържанието на сланинката (от постна мръвка скара не се получава). Най-добрите ми специалитети са ставали от прясно смляна кайма (преди да е била замразявана) – замразената е подходяща за други ястия: мусака, сарми, пълнени чушки и т.н., но съм доказал вече и то не еднократно, че специално кюфтета и кебапчета не търпят размразена суровина.

Като се има предвид характера на наденицата, към нейната смес прибавих всичко, което беше изброено по-горе, башка някакви сръбски подправки за собствените им плескавици и “чевапчичи”, с които също разполагаме в изобилие из долапа. В тяхното съдържане има малко лют пипер, сода, чесън на прах и други съставки, които допълнително обогатяват вкусовите качества на заготовката, а от там респективно и на крайния продукт. През деня размих съответните количества и дозировки на подправките за 4.5 кг материал и разбърках всичко в една тава. Оставих го да втасва и вечерта с Даниела натъпкахме всичко в червата. А пък последните стигнаха буквално до последният си сантиметър, с което прибавям още едно важно уравнение към формулата на успеха – за 5 кила суров суджук (защото сложих и малко вода в каймата, та количеството шупна и наддаде на грамаж…) отиват точно 100 г черва (а това прави оскъпяване на продукта с още $1 на килограм, но когато се гони превъзходен вкус, ценоразписът не се следи за постигането му). Последната процедура също отне час и нещо, докато напълним всичко, че да навържем отделните парчета, да измием “касапницата” и т.н. Сега сме сложили няколко парчета да изсъхват в хладилника, а другите количества сме замразили за последваща употреба. Така приключихме с почивните дни и от понеделник колелото се завъртя в познатата на всинца ни посока и монотонен ритъм.

Студеният фронт от Полюса и придружаващата го ледена вълна постепенно попреминаха и сега пък резултираха в краткотрайни валежи от дъжд и чувствително повишение на температурите. Аз вече не стоя у нас навлечен с два пуловера, ами само с един – все още държа обаче дългите си гащи и чорапите, но пък и не чак вълнени калцуни, каквито бяха необходими за подсигуряване на комфорта само допреди дни. Днес е сухо, ама вчера и онзи ден доста дъжд поваля. Не знам от къде точно, но при такива валежни ситуации новата ми кола се пълни с вода сякаш съм газил из вировете на реките; няма начин това да не съм го казвал вече, но с известен риск ще си повторя оплакванията. Независимо дали по време на каране в мокрото или докато стои стационарно под капките пред нас, левият праг на купето събира толкова много дъждовна вода, че като спирам и тръгвам по светофарите на кръстовищата, последната се плацика из вътре като в казан или варел. Отначало си мислех, че този воднист шум на плакнеща се течност идва от резервоара, когато е полупразен да речем. Но после се оказа, че този разтвор изобщо не е бензин, ами чиста и бистра водица, която се натича през някоя вътрешна дупка, но пък е и абсурдно да разбера точно от коя се процежда. Вероятно това е някакъв фабричен дефект или липса на гумено уплътнение, но едва ли ще може да се открие с просто око. Когато колата е наклонена напред (както обикновено я паркирам пред къщи), водата остава вътре в прага. За да я “оцедя” (и това има своя смисъл едва, когато престанат валежите) трябва да спра на другото място, с муцуната към гаража, когато пък също незнайно от къде прагът се освобождава от поетата течност и под колата се образува една голяма локва. Ако кажа, че изтеклото от там количество вода може да напълни една 10-литрова туба вероятно би звучало малко попресилено от моя страна, но със сигурност мога да твърдя, че от тази дупка изтичат няколко бутилки от “Швепс”, в каквито затваряхме виното едно време. После, този литраж зависи от това колко дълго е валяло и дали съм карал колата междувременно – всъщност, пълненето ѝ става по всяко време когато вали, независимо дали я карам из локвите. Едно само е повече от ясно, че в случай на по-продължителни проливни дъждове, прагът не може да прелее и да ми наводни купето – предполагам, че щом се напълни веднъж и ще почне да се излива по земята. Това положение малко ме дразни, но се надявам да не вали така често, защото нищо друго не мога да направя, освен да се чудя и вайкам отстрани.

Преди няколко седмици с моя човек имахме работа по инсталацията на една местна църква. Там до плета забелязах една много интересна асма, която въпреки че вече беше отдавна студено и по принцип зима като сезон, клечките ѝ бяха свежи, листата ѝ зелени и имаше вид, че продължава да се разлиства дори и в студа. Попитах пастора да си ошмуля някоя и друга пръчка и той на драго сърце ми разреши. Добре ама аз нали съм малко неграмотен и смотан специално в това аграрно отношение, та не знаех твърде как точно трябваше да се извърши зарязването. Независимо от всичко, със секачките, с които кълцам жиците и пластмасовите им изолации, успях да наскубя един наръч с клончета, но тогава дълбоко се съмнявах, че от тях ще избият някакви пъпки. Като се прибрах у нас накиснах снопа в една кофа с вода и я оставих на припек под лъчите на оскъдното зимно слънце. Каква беше почудата ми обаче, когато онзи ден, в най-големия студ установих, че моите нещастни пръчици пускат нови филизи и почти всичките са отрупани с пъпки. Ако успея да ги увардя, след време ще ги засадя при другите лозници в двора и от там вече ще се развие истинския асмалък. Листата на тази лоза са големи колкото капак на тенджера – смятай за свиването на една сарма, че ще отиде половин кило мръвка, башка шепата с ориз. Сега през ден ходя отвън да ги наблюдавам и изследвам растежа на всяка отделна пъпка – за по-малките използвам нарочна лупа. На му знам сорта на това грозде, но ако съдя по размера на неговите листа – със сигурност ще е страшно; може и за някое буре с вино да има количества даже, въпреки че не е ясно още - бяло ли ще е или пък червено.

Напоследък взеха да се появяват повечко обяви за работа и аз своевременно си подавам кандидатските документи за тези привлекателни позиции, но вероятно ще трябва да изчакам първо всички онези, които са били вече на опашката преди мен, та чак тогава да се уловя и аз за някой спасителен клон. Онзи ден ми се обажда ортака, с когото преди време поработвахме електрическите инсталации. С него ще имаме обща работа в сряда и четвъртък следващата седмица, а до това време може да изникне и нещо друго. Вчера пък един друг приятел ме повика да му чиракувам за няколко часа, та изкарах някой грош горница – аз като имам за бирата, повече пари не ми трябват (това твърдение също е казано малко “образно”, но пък не е и много далеч от истината)…

Общо взето това е всичко около нас, като в най-близък и предстоящ план имаме свиренето на Ванеса довечера в ресторанта, Неничко и Меган ще минат през нас утре за малко, та ще се видим набързо. В неделя пък отиваме в Бризбън на земляческа среща. За Август пак е планирано едно малко, няколкодневно бягство до наш морски курорт – този път без деца и разни опашки. Не можем да вземем Ванеса с нас, защото тя е на училище и отсъствието ни ще заменят нашите добри приятели, които ще останат за ден-два в къщи и ще си правят взаимно компания, докато ние отморяваме от напрегнатите трудодни и разпускаме натрупаното напрежение. В средата на месеца те си заминават за България, по които хора ще изпратя два диска със снимки, а специално единият ще съдържа кадрите от годежа на Нени и Меган. Когато го получите, една вечер ще се включа пак в компютъра и ще изберем няколко, които ще запишем на друг диск или преносима флашка, за да си извадите съответните снимки. Има вероятност момичето да не замине, а момъкът ѝ да се прибере сам. Нейното място е свободно и ме повикаха да отида с нейния билет, но аз не смея баш сега да напускам страната - особено докато не съм намерил друга работа. Едно такова отсъствие от 4-5 седмици ще намали драстично шансовете ми и може да се окаже дори фатално. Така поне си мисля за сега – никой не може да каже какво ни чака занапред; само здраве и живот да бъде…

С този кратък послеслов завършвам своя скучен монолог и ви пожелавам търпеливо справяне с летните горещини в Родината. Поздрави на близки познати и далечни приятели - специално на чичо Божкови и Албенчето. За всичко останало ще научите от следващата глава на безконечната ми житейска повест (подобна на онази, за “истинския човек”, само че не и баш като неговата).