Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.12.2022 09:15 - Писмо No 04 (III-V.2020)
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 998 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Мда-а, драги мои – ненагледни и любими; скъпи, нежни и красиви същества! Оказа се, че най-трудно е започването на поредната ми изповед, след като за всичките, близо 30 години до сега съм изписал хиляди подобни страници. Напоследък турбуленцията така ни завъртя в мощния си поток от бедствия и катастрофи, та взех вече да си мисля, дето вместо да изплуваме нагоре, като сръбско говно по долното течение на Дунава (към което уж непрестанно се стремим…), оная ще ни засмуква все повече и повече, та да ни запъди даже и още по-надолу - в най-дълбокото на морето от запенена, смърдяща помия. Мрачните ми мисли тая заран недвусмислено са продиктувани от редицата, далеч нелицеприятни обстоятелства не само в личен, ами и в глобален план, жертви на които неминуемо ще станем всички ние, човеците, които още газим по тая грешна земя: кои повече, кои пък по-малко засегнати от зараждащата се световна криза. Независимо, че появата на смъртоносния вирус датира от времето малко преди Коледа, точно тогава едва ли някой от нас му обърна нужното внимание, с изключение на нещастните китайци, от където всъщност и тръгна всичко. Самият техен, съвсем небезизвестен за жълтия народ лекар, някой си Д-р Ли Уенлианг (или нещо подобно – идва от Li Wenliang, изписано на по-разбираем език; на години точно, колкото наш Нени…), за пръв път алармира своите най-преки колеги и ръководители за появата на опасността още в последните дни на миналата година. Обаче в условията на пословичната им и човеконенавистна комунистическа диктатура, неговата “аларма” прозвучава точно като един самотен глас в пустиня и нищо повече – или поне не достатъчно тревожно. А пък твърде вероятно е, дето тамошните власти да му обръщат и такова голямо “внимание”, че той, видите ли, вече е покойник от преди два месеца, станал съвсем невинна жертва на собственото си откритие. Именно този медик предупреждава за катастрофалните пандемични последици след масовото заразяване с шибания вирус, но понеже в Китай важат коренно различни закони, за които човешкият живот не означава абсолютно нищо друго, освен някаква статистика, управата на огромната и непобедима държава мълчи и шикалкави досущ кат’ нашите комуняги, когато навремето си траеха като бити задници за земетресението в Свищов през 1977, за атентата на г. Буново през 1985, както мълчаха за “аварията” в Чернобил през 1986 и множество други нелепи “неудобни” случаи и инциденти, за да не връщам пък читателя и към още по-далечната 1966, когато се къса дигата на водохранилището за отпадни води на мина “Плакалница”, които от своя страна помитат в стихията си всичко надолу като снежна лавина – тъдявашното селце Згориград е било едва ли не заличено от картата на страната, башка дето половината Враца е била под покрова на вода, кал, камъни, дървета и отровни утайки от тежки метали и цианиди, продукти на тогавашната минно-обогатителна флотационна фабрика за обработка на оловно-цинкови руди. Да не отварям дума пък за осъдителното и безпрецедентно мълчание на руснаците, когато през годината на новия Милениум (2000-та), с най-лека и безотговорна ръка пожертваха живота на своите си 118 души подводничари, оказали се по това време на борда на атомната им подводница “Курск”. Припомням, че при едно от поредните техни военни учения и идиотски експерименти, последната потъва с целия си екипаж в днешните най-мирни и уж щастливи времена, поради някаква вътрешна експлозия и понеже пък това е голям, почти катастрофален срам в очите на “врага”, всички си затваряха очите и устите по най-престъпен начин – да не би ватниците да се изложат с това пред НАТО. Та, мисълта ми беше, че този синдром на бездушно мълчание принципно е патент на комунистическите нации, които в стремежа да прикрият от света собствените си грешки от некадърност, невежество и безотговорност са склонни да жертват всичко и по-скоро всеки (особено и най-вече онези, които не се вписват като последователи на техните идеи и доктрини…), за да не бъдат уличени в своята неадекватност в подходите си към проблема. По това време по-актуални и драматични за света бяха унищожителните горски пожари, които бушуваха седмици, че и месеци наред в Австралия около района на Сидней и сякаш новината за някакъв си там нов грипен вирус, дето го открили в една затънтена лаборатория на Китай хич дори не трогна масовия радиослушател, телевизионен зрител и вестникочитател. В края на краищата обаче, всичко което въпросният Д-р Ли прогнозира като най-мрачна действителност и угроза се случва под формата на катастрофата, на която всички ние станахме свидетели и чиито последици ще има да ни тегнат на шиите още дълги години занапред; тепърва има да изпитаме ударите на всички последващи от това обстоятелства – колкото и да не ни се иска нито да го приемем като факт, нито пък да си го признаем и приемем хладнокръвно и безропотно. Светът имаше нужда от своето ново преразпределение, защото явно старото, което направиха Сталин, Рузвелт и Чърчил през 1945 на своята тристранна Ялтенска конференция, в днешни дни се оказва вече малко нефункционално и не така актуално. Появиха се нови претенденти за сила и власт, държавите излязоха от следвоенната си криза и стремително поеха по своя път на закономерно развитие – едни обаче дръпнаха напред малко повечко, други пък не успяха да се развихрят чак до там и сега е нужен съвсем нов ред и закони, посредством които да ги поозаптят като им дръпнат юздите: на едните им врътват кранчето за газ, другите ги бият директно в петролните кладенци, на третите пък им пускат бандите от бежанци, терористи и т.н. И всичко това - целенасочено, предварително планирано и проиграно до последната сценка на водевила. Е, понеже сега живеем в хуманни и модерни времена, вече от допотопните танкови снаряди и самолетни бомби няма чак толкова нужда – малко бацилчета, карантинки, военно положенийце, стойте си у вас и не мърдайте никъде; дребните компанийки фалират поголовно една през друга, търговци и кръчмари също; през това време големите пък лапват техния пай и така светът автоматично се нагажда от само себе си и почва да се гърчи според новите извивки, пуснати му най-свише…

Проблемът както винаги е, че покрай сухото изгаря и мокрото, та чак пращи в огъня изпод котела с врелия катран. Като непосредствено следствие от всичко, случило се до сега и плод на всеобщата световна криза се явява и моето започване на работа. В последно време имах две доста успешни интервюта и моята кандидатура уж беше най-подходящата измежду всички останали избранници. Обаче едната фирма работи с френска документация, която аз трябваше да преработя по тукашните мерки и теглилки, съгласно местните стандарти и т.н. Другата пък, още по-престижна, само че германска – онези имат филиал за производство на тунелопробивните си машини, където също тези дни трябваше да съм започнал вече своята трудова дейност. С тези огромни земекопни роторни чудовища се правят всичките подобни пътностроителни съоръжения – пускат ги напред в забоя и последните вървят напред буквално като червеи, постигайки всяка гънка и извивка на тунела – както на хоризонтално ниво, така и по вертикалата. В зависимост от терена и възможността да бъдат извадени на повърхността, машините могат да се ползват и по други обекти. Ако изваждането им обаче е твърде скъпо и нерентабилно, последните остават погребани и зазидани с бетон под земята, където окончателно приключва земният им път (всъщност, подземният трябваше да кажа). Такъв беше случаят с двете тунелопробивни машини, които зарязахме на 70 м под повърхността на земята, с които дълбахме водопроводните канали, захранващи и съответно отвеждащи отпадъка от обезсолителната фабрика за добиване на прясна вода от морето. В Бризбън започва нов огромен проект за допълнителни подземни пътни артерии, след като те вече доказаха на практика и в хода на експлоатация своите завидни качества в по-безпрепятственото пренасяне на автомобилния поток. Новият проект сега ще включва и влакови линии, с подземни станции, магазини и разпределителни линии по отделни лъчове във всички посоки на града – нещо като Софийското метро, ама не съвсем. С последното исках да подчертая, че градът и в по-широк мащаб целият ни щат ще изпитва най-остра нужда от тези земекопни ротори, само че германците влизат в криза, спират бюджета и ще гледат да се справят с наличния си персонал, без излишно набиране на нови кадри – ето как аз бях изплют първо от “Herrenknecht AG”. Французите от своя страна, по същия йезуитски начин свиха масрафите си подир техните технически документации и така аз, в качеството си на потенциален техен служител се явявам отново на пътя – тъжно, неприятно и доста разочароващо, имайки предвид, че за тези престижни позиции драсках бясно, отчаяно и напористо като побесняла габровска котка върху горещ ламаринен покрив, без тук изобщо да ми е смешно, нито да ми се разиграват разни театрални постановки, пък били те и по Тенеси Уилямс…

В същото време моите шефове един през друг ме уверят, че нашият проект в Папуа и Нова Гвинея се движи успешно – онези много скоро щели да преведат и втория транш, от които средства ще заделят малко и за моето разплащане по борчовете, които имат към мен. Веднага след това се очаква да подновим и съвместната си работа по съвсем нови задания, обаче в моите уши тези звуци вече почнаха да звучат повечето като някаква нескопосана и недодялана шега, добронамерено пожелание или просто само наужким – не че не го искам (далеч съм от подобна мисъл…), ами просто не ми се вярва, че ще се случи в действителност; защото всичко това ще бъде толкова хубаво, докато явно на мен не ми е дадено да го изпитам. Но нищо, де – нека само да сме живи и здрави, пък другото ще го наредим някак си с Божията помощ и по негова воля (нек’ сме живи, нек’ ни йбат – както и друг път съм подчертавал в моите настоящи, многотомни и скучни писмени материали собственото си чувство на особено дълбочинна и болезнена душевна преебаност).

В най-близък план и отново в резултат на възникналите вирусни кризи, сега всячески се мъчим да отменим резервацията, която бяхме направили съвместно с голяма група приятели за няколкото почивни дни по време на Католическия Великден. Всяко семейство си беше запазило по една стаичка в мотелите на Noosa, където съвместно щяхме да изкараме празниците, обаче новата повеля на партията гласи да си останем по домовете и да не се измесваме много-много със себеподобните, че да не разнасяме по-нататък опасния “бацилококулус” (всъщност, поради пословичната ми некомпетентност специално в тази област на познанието, аз не правя никаква разлика между микроб, бацил и вирус – така че твърде вероятно е моите епидемиологични понятия да се намират в известен разрез с вирусологията като наука и въобще да не съответстват на медицинската литература и терминология, за което пък прося и поднасям извиненията си на по-запознатите с темата от мен). Поради същите идиотски причини, от тук насетне действаме много трескаво и за отказът от екскурзията ни до Япония, която беше тъй щастливо планирана да се осъществи някъде в началото на Май. На този етап обаче онези от агенцията казват, че всичко било чисто, тихо и спокойно, а нашето пътуване във всички случаи щяло да се проведе. Добре де, ама нас пък ни е страх, при това хич вече не само на ужким, да се подпътим нататък в това невярно и болно време – кой знае какви още отрови ще срещнем по пътя си, че не ни стигат нашите си собствени. Queensland като щат се намира в пълна и абсолютна изолация – никой не напуска вън от него, нито някой влиза вътре. Отложени са самолетни полети масово и катастрофално – десетки, ако не стотици, след като най-големият въздухоплавателен превозвач на Австралия QANTAS е свалил 70 от своите самолети на земята. В резултат на това 90% от външните полети и 60% от вътрешните са тотално спрени – обслужващият ги персонал, естествено остава на улицата, освен всички останали последствия, произтичащи от драстичните, почти драконовски мерки. Затвориха всички обществени места, където могат да се събират повече хора – кръчми, кафенета, ресторанти, плувни басейни, спортни зали, стадиони, игрища, библиотеки и т.н. (а пък виж, за публичните домове съвсем не ми е известно обаче: ама нищо чудно и проститутките да са минали в свободен режим на обслужване). Като превантивна мярка сватбен ритуал е разрешен единствено в размер на 5 души: бъдещата съпружеска двойка, техните свидетели и длъжностното лице, извършващо ритуала; няма тъщи и свекърви, няма сватове, баби, лелички и стринки. В същото време в погребалната процесия могат да участват само до 10 човека (не знам обаче дали броят в числото и покойника, лека му пръст в задочен план). От разрешените 500 души по агенциите, бройката им беше намалена на 100, а сега са останали едва десетина. Тези, както вече подчертах невероятно драстични мерки се вземат повсеместно и се изпълняват безпрекословно, а неизпълнението им е свързано с административни наказания по съдебен път и множество глоби в най-различен размер, но пък и далеч не незначителен. На път сме да отложим и пътуването си до България, на което аз толкова много разчитах и така се радвах за успешното му провеждане. Даже и онез капути да вдигнат блокадата до края на Юни, опасенията и угрозата от повторна епидемия ще си останат – направо не знам какво да правим, но Даниела е категорично против всякакво подобно начинание. Ако аз тръгна сам, излагам на риск не само себе си, но и всички останали покрай мен; дяволско положение, да му йбеш майката – дори вече не е и като на голия гъз в копривата, за което също съм споменавал тук, ами значително по-зле и тревожно!...

Независимо от всички болестотворни теми около нас, аз усилено продължавам със строителните си мероприятия по отделните обекти на онази къща. Сега съм се заврял в гаража, който превръщам едва ли не във втори апартамент. Преградихме с Бранко две стенички около мивката и крановете на пералнята за мокро помещение. После с Желязко плочки по пода и стените редихме – продължение на съществуващите, с използване на всички възможни остатъци от баните и докупуване само на няколко бройки за нареждането им по земята. Сега се залових да облицовам тези голи рамки с гипсови плоскости, подир пък корнизи слагах по таваните, че прагове по пода, дървени рамки около касата на вратата и още хиляди дребни довършителни работи, които на пръв поглед изглеждаха доста експресни като дейности, ама като нямам нужния опит, та се превърнаха в сериозни изпитания на дюлгерските ми (не)способности. Шурупите свършвам – тичам в магазина да купувам; връщам се обратно на обекта – сега пък виждам, че и пирони няма - хайде пак политам към дюкяна. Всеки ден ходя до железарията за по нещо дребно, което ми изниква в хода на процеса – а много често и по няколко пъти дневно; пътеки направих до там и обратно. Най-големият проблем обаче беше докарването на гипсокартона – взех 4 плоскости с размери 2400 мм x 1200 мм (едната даже беше с широчина 1350 мм). Добре че онези от магазина дадоха едно ремарке, та връз канатите му сложих материала и така го докарах до нас. Отначало мислех да го редя по покрива на колата (линейката на Даниела визирам в случая, защото моята полуспортна бегачка не я давам за такива груби стопански и строителни дейности). Смятах да доставям листите един по един, че ако ги бях метнал отгоре всичките, ламарината на тавана щеше да се огъне. Но така с ремаркето всичко се извърши далеч по-елегантно и академично. Железарският магазин подсигурява на клиентите си безплатно наемане на ремарке в продължение на 2Ѕ часа, колкото последните да си откарат стоката до тях и веднага да го върнат. От тази услуга се възползвах и аз, та свърших работата на бърза ръка още в понеделник. И като почнах да кроя и да изрязвам гипса, та до днес включително – четвъртък, 26.03.2020 за протокола. През това време почетохме паметта на дядо Ангел – ударих една-две ракии за Бог да прости; онзи ден пък уважих и дядо Никола с няколко кани вино – знам, дето той да е обичал винцето, според легендите на баба ми Софка. Обаче чудя се сега: дали и за мен ще има кой да удря по някое и друго аперитивче за хатър на паметта ми, когато един ден се затрия от тоя грешен свят? Кой знае – едва ли...

Ванеса продължава да учи усилено – вече от вкъщи, за да не ходи по библиотеките и да абсорбира или пък да пръска заразите покрай себе си и в околовръст. Тъй скъпият на още детското ѝ сърчице Марко Кралевитий идва ден през ден у нас и уж учат двамата заедно, ама пък иначе си вземат изпитите и то все с добри оценки – като ще взема да се запиша и аз за още едно “вишо”, след като е толкова лесно. Само че моят любим ВИТИЗ (вече НАТФИЗ от по-ново време…) го няма тук, че да изкарам някоя задочна сценична програма – ще трябва комай и занапред да се оправям само с наличните си артистични познания в житейския театър и да импровизирам в отделните му сценки.

Онзи ден имах много сериозна драма с проклетата врата на новото мокро помещение в гаража. След като втасах с обличането на рамките , дойде ред и да го затворя с нещо. Още преди месеци, ако не вече и цяла година време, бях купил касата на вратата, ама без самата порта. Изпадна ми тогава много евтино и я повлякох за някакви си 30-40 долара, с тенденцията един ден да се вгради именно там по предназначение. Завтекох се сега най-после да ѝ купувам и вратата, която трябваше да наеша с останалите. От същия магазин в началото купих 10 боря за подмяната на всички врати в къщата, като те отдавна са заели местата си, при това вече и окончателно боядисани – последната само трябваше да се допълни по външен вид със съществуващите, заради някои характерни орнаменти в изработката. В дюкяна обаче ме поляха с ледена вода, като ми казаха, че точно нашият модел вече не съществувал в номенклатурата им. Изпродали всичко в наличност и повече нямат никакви екземпляри точно с такива освежаващи и разкрасяващи елементи, каквито ние бяхме избрали в нашата поръчка за случая. Че не стига само това, ами и ценичката им скочила почти двойно – за онези навремето платих по $43 на парче, сега обаче за почти същите врати искат над $70, независимо че моята порта така или иначе я нямат никъде. Заводът във Виетнам, който произвеждал лицевите им орнаменти минал на други модели и край – за малко даже щях да се примиря с някакъв подобен компромисен вариант, ама Ангел Михов не е от тия, дето кандисват и се предават така лесно. Разшетах се аз из магазина, надничах из нишите, прехвърлях врати и прозорци като листи на прочитна книга. По едно време гледам – досущ същата врата като нашите, останала една-единствена да виси само за показ; самите продавачи дори не знаеха за съществуването ѝ. Проблемът дойде обаче от нейния размер – касата ми е 720 мм широка, докато тая врата беше от стандартните широчини (820 мм). Иначе хората се съгласиха да ми я продадат набързо за $50 – ама аз какво да я правя у нас и как да ѝ одялкам по 50 мм от двете страни, че да я докарам на мярката. После, тези врати не са дървени и плътни, ами са направени от едни вътрешни рамчици, шпервани с по една фазерна плоскост от двете страни – нещо като сандвич със шунка, ама хлябът му идва много повече, отколкото е шунката вътре. Крайните парчета на рамките са по 35 мм – отсечеш ли 50-те от всеки край и дупките по средата зейват като хралупи на язовец. Разбира се, че това далеч не е и дейност, която да се извърши с тъпия трион на тревата пред дома – иска нарочен дърводелец, иска си съответните машини, точни мерки и майсторлък. И само срещу допълнителни $100 за преработката, хората от магазина щяха да нагодят вратата според желания от мен размер. С което вече се принудих да им клекна с този масраф и тутакси дадохме ход на поръчката – чакам ги всеки момент да се обадят, че да отида да си прибирам стоката.

Ами, това е всичко от тази част на света, милички на мама и изстрадали родители мои – вашата безпределна обич и семейна любов направиха от мен един наистина дълбоко вярващ Християнин, но пък мъката ви през годините ме превърна и в силно мразещ антикомунист, чиито пъклени дела аз нивга няма да простя и няма кръст под небето, който пък да ме застави да го сторя. Нищо от това сега нямаше да е така, ако не беше дошъл онзи проклет Девети; подир пък се видя, че и Десети не ни помогна – просто всички сме обречени; обичаме ви много, ако това е някаква временна утеха…

06.04.2020 – Тези дни бях много зает в строително отношение (ами то комай няма вече друго – “служебното” отиде на доста по-заден план, без ясна представа за придвижването му към предните позиции по приоритет; особено пък сега, с тези вируси, пандемии и останалите щуротии, свързани с тях – както на местна почва, така и в по-широк световен спектър). Миналата седмица влязох във връзка с един строител, който се занимава специално с покривни конструкции, навеси и други подобни допълнения към къщите, с когото уточнихме планът за развиването на една такава “сушина” в задния двор на онази къща. До сега там имаше някакъв скован надве-натри дъсчен сенник, обаче последният поначало не беше направен много професионално, падаше твърде ниско, схлупен, отделно дето вече и дървенията му се разпадаше поради своята преклонна възраст. Ще използваме естествената и съществуваща вече преградна стена между нас и съседната колиба, която само трябва да се надстрои малко с два реда допълнителни тухли, за да надигне покрива по-високо с наклон към съществуващите лакомици на къщата – така, че когато вали дъжд, водата да тече по нашите тръби надолу към езерото, а не да се стича в съседския имот. Пазарлъкът стана за $4000, което е приемлива цена за един такъв масивен строеж, който изисква много материали, смяна на някои стари лакомици с по-широки и разни други тънкости от занаята. Като разбрах, че този обект ще получи зеленият си семафор на изпълнението, в петък се залових да събарям старата дървена конструкция. С ръчния циркуляр започнах да дялкам гредите една по една и до следобеда ги направих на трески. Разчистих горната част на дувара, където по-късно ще легнат допълнителните два реда тухли. Някои от оригиналните са се поразклатили тук-таме от влиянието на времето и годините, та ще се наложи допълнително да ги уякчавам с цимент. Натоварихме боклука в колата на Даниела, готов да отпътува към бунището в най-скоро време. На другия ден (събота) тя беше на работа и аз я закарах с моята кола, докато другата остана пред нас – смазана до краен предел под товара на бичметата – трябва да имаха барем половин тон на тегло, защото конструкцията беше направена не от прости чамови летви, ами от едно много здраво, твърдо дърво, което тежи като траверса на влакова линия.

За почивните дни имах уговорка с мой приятел бояджия, който да дойде и да омацаме таваните в баните на къщата, както да се занимаем и с новите стени на мокрото помещение в гаража, наред с всички окончателни бояджийски манипулации. Блъскахме с четките и валяците цял ден, а вечерта седнахме на двора да се почерпим. По някое време през деня аз ходих до бунището да освободя колата на Дани, като в същото време щях да взема 40 тухли от един човек. Добре ама той не ми се обади и сделката ни остана висяща за някой от следващите дни през седмицата. Днес ще го търся пак - дано се свържем, че да се разберем как да стане извозването на стоката. А пък какво страхотно чистене ме чака след бояджията – няма да ви разправям. Поради тази причина сега не смея да отида до къщата, ами се потривам още в “офиса” на Ванеса, която от днес вече започна официалната си трудова дейност. Поради заразите, които се носят на талази из въздуха, всички служители и персонал работят от къщите си, защото офисите им са затворени или полупразни. Миналата седмица малката ходи до щаб-квартирата на фирмата им в Бризбън – дадоха ѝ служебен лаптоп, допълнителен компютърен екран и разни други канцеларски аксесоари и сега масата в хола се превърна в бюро, след като онова малкото от нейната стая най-после го изхвърлихме на боклука. То отдавна вече си изпя песента, служейки ѝ вярно през всичките нейни 12 ученически години, докато в същото време тя най-безмилостно го експлоатираше и товареше чекмеджетата му с всевъзможни учебни пособия, голяма част от тях разбира се, представляващи едно просто множество от никому ненужни боклуци. Сега не мога и да го разглобя даже, че да го засиля в кофата парче по парче – преди време, когато го сглобявах всяка една отделна талашитена плоскост съм я лепил с лепило за дърво, башка дето ги наших и с винтове по съединителните им ръбове, така че да е “яко и вечно” според моите стандарти за техническо изпълнение. Защото съм виждал саморазпадащи се мебели и особено пък ученически бюра, поради тяхната неграмотна изработка – е, не на последно място идват и утежнените им експлоатационни условия, като се има предвид колко старателно пазят вещите си децата. Рано или късно за тази стая ще вземем нещо като бюро или подобна масичка, с което да попълним нишата до прозореца, но за сега разчистването на съществуващото бюрце беше най-лесното действие. Наред с всичко това, Ванеса сортира и изхвърли трупаните с години книги, тетрадки, бележници, дневници и всякакви хвърчащи листи – купища хартия заминаха към контейнера за рециклиране и повторна употреба от бъдещите поколения.

Вчерашният ден, макар и неделен също беше много напрегнат и плътно зает до ранните часове на следобеда, когато майсторът ми си замина. Аз затворих цеха и се прибрах каталясал у дома – само се изкъпах и почнах да се занимавам пък с организацията на инвентара в офиса на Неси, която ме чакаше с нетърпение да подредим масата и нейните служебни такъми по нея. Марко беше у дома и вечерта Даниела им прави паниран кашкавал – лапаха и двамата като невидели. По принцип, по време на пандемията и призивите на правителството да си стоим по къщята, един ден той е у нас, един ден Ванеса е у тях и така се редуват, защото учат заедно. Обаче от днес влизат в малко по-различен режим на виждания и срещи, защото нашата започна работа. Тя си правеше тънките сметки дори и по време на нейните служебни ангажименти Марко да седи до задника ѝ в къщи, обаче се наложи да си ръмжим взаимно малко по-остро и да се гледаме свирепо един друг в муцуните, та тя взе че кандиса на края да са разделени за няколко часа - поне докато ѝ трае работния ден, след което пак да се виждат и да правят каквото щат; аман от техните любовни тръпки и горещи любовища вече!...

Вчера беше рождения ден на нашият отдавна пораснал Неничко – той е на работа и ще си дойде от обекта след още една седмица. По този повод си разменихме няколко съобщения, но следващият четвъртък той ще идва към Gold Coast за нещо във връзка с колата му, та докато я оправят неговите апапи, ние пък ще се видим с него, макар и за кратко. Такива са поне предварителните планове – да видим кое, как и доколко ще се осъществи като първоначален замисъл, защото напоследък заживяхме вече в много бурно време и плановете ни по принцип се променят ежеминутно, макар и далеч не по наша воля, ничия вина или пък според нечии индивидуални предпочитания и мераци.

Миналата седмица пак имах един съдържателен телефонен разговор с моя шеф. Човекът ме уверява, че всичко по нашите съвместни проекти се движи и че в най-скоро време благата ни ще потекат като пълноводен поток, обаче на мен нещо все не ми се вярва и някак си не мога да си го представя като реалност (ха, амчи те и по времето на социализма така ни шашардисваха за благодатта от потока на благата, пък те подир на къде се извъртяха работите, та се не видяха даже – абе те иначе не, че не потекоха, ама не и къмто нас). На мен лично много ми се иска всичко това да е точно така и тези наши химери да се осъществят и на практика, защото ми е пък и твърде рано за пенсиониране. Ама обстоятелствата, на които ставам неволен свидетел и съм техен най-пряк наблюдател постоянно ми говорят противоположното, нашепвайки за съвсем различен сюжет на развой – доволно различен и много далечен от положителната развръзка в желаната от всички нас посока. Каквото Бог е отредил – това ще е. Напоследък и обяви за работа даже няма – моите две възможности напълно пропаднаха, след като нито един от агентите посредници не ми се обади повече. И за двете работни места уж аз бях най-подходящият им кандидат, обаче този път вирусът обърка сметките на всички ни – но, майната му; ибаз го, както философски казва скъпият ми и дълбокоуважаван от мен отец…

14.04.2020 – Давам отчета за свършената (и несвършена…) работа, за преживяното (и за всичко пропуснато…), след което отивам до онази колиба да монтирам една брава във вратата на мокрото помещение. Както вече разбрахте, бояджилъкът в тая къща приключи успешно – толкова успешно, че докато тя отново се превърне в обитаемо жилище, стените ѝ комай ще имат нужда от ново опресняване (каквато тенденция се забелязва вече в процеса на строителните мероприятия). Между другото пропуснах да отбележа, че преди да ме нагази бояджията, в продължение на цяла седмица се борих с изфабрикуването на едно портманто. Сковах му основата с едни груби дъски от изхвърлени палети, които охотно ми дадоха от железарския магазин – за тях това са боклуци, но за мен си беше истински материал. Лицевата част на този панел го облякох с остатъци от подовата настилка, при което всичко се върза и като общ дизайн на всичкото отгоре – по стил, по цвят и т.н. На края го обкантих отстрани с нарочни дървени летви и всичко стана досущ като истинско. Добре ама нашият всезнаещ и вещ по всички въпроси дървен философ (шоп, при това…), въобще не знаел значението на думата “портманто” и дорде не го видя изправено на стената баш срещу входната врата, на никой не му беше ясно до този момент, за какво аджеба съм се бъхтал и пинкял в продължение на часове и дълги трудодни, башка колкото пък и пот пролях връз цимента в гаража. Та винтове специални купувах, та летви за отстрани; че дойдоха къси, пък ги сменях после – през какви ли несгоди още не минах, докато най-после дам окончателния вид на изделието. Сега дори съм в процес по издирването на подходящи метални закачалки, които да са в тон с останалите орнаменти от вътрешната украса на къщата – в този случай визирам най-пряко металните дръжки по вратите на стаите. Имам намерение точно под тази закачалка да инсталирам и някакво скопосно шкафче за обувки, но него може би вече ще го купя готово, че нещо ми омръзна да кроя дъски и да ги режа с триона като през ерата на първобитно-общинния строй. Ако целият ми проект не бъде одобрен с пълно мнозинство от комисията, всичко това може да се монтира и в гаража, където също се оформи една празна и ненужна ниша, която би могла да се запълни с тези необходими домакински аксесоари.

Връщам се обратно на мокрото помещение, което беше довършено само до някъде – времето не ни стигна да боядисаме стените, но пък таваните бяха завършени и вече напълно готови; включително и онзи големия над гаража, който не беше виждал боя откакто са построили къщата, вероятно преди 30-тина, че и повече години. Останаха и дограмите да довършвам с блажна боя, но първата ми задача беше да разтребя малко кочината и да обърша прахоляка от стъргането на безбройните гипсови кръпки, каквито имаше по стени и по тавани. Като приключих с хигиенизацията, пристъпих към боядисването на стените – те също станаха бели, подобни на таваните, обаче с друг модел боя: на едната специалистите ѝ викали таванна и не била еднаква като стенната, въпреки че ако бях аз, щях да опраскам всичко с нея; един вид – същата боя, само че малко по-друг цвят. Спазих, разбира се, инструкциите на бояджията и положих две ръце точно каквото покритие се препоръчва според строителния протокол и шибаните им стандарти.

Преди това обаче имах работа в баните – там трябваше да закача лампите, което не беше коя знае каква сложна задача, но онези отоплителните агрегати направо ме разбиха, дорде ги свържа към проводниците по тавана. Клемите малки и тесни – в същото време пък жиците им дебели, та едвам влизат в тях; беше някакъв малък електричарски ужас! После огледалата над мивките закачах – едното струва $200, другото $180, понеже е по-малко на размер. Всяко погрешно движение или неправилно пробита дупка се равнява на една тлъста надница, каквито не само напоследък, ами и отдавна вече не заработвам. Мерих, зверих се, изчислявах средни линии и ъглополовящи, всякакви геометрии, тригонометрии и какви ли още “метрии” не влязоха в употреба – свят ми се зави, дорде забода по два шурупа в плочките на стената, но и този обект беше завършен успешно. Друг ден пък се занимавах с едно огромно огледало, което закачих в коридора. Преди месец време с Даниела го купихме от един бутиков дюкян само за $50, обаче понеже много тежи барабар със солидната си дървено-метална рамка, отзад трябваше да се опъват разни метални въжета и здрави куки, които да го държат на стената. Отделно от това пък, наложи се да търся дървените бичмета зад гипсовите плоскости на стената, където да навъртя два по-яки винта, за да се окачи цялото това тегло (колкото една торба цимент…), без последното да се срине впоследствие долу на плочките по пода, че да не мога подир да му сбера парчетиите.

Всичко това беше направено между другото, между основните дейности, с които се занимавах. Дойде ред и на блажната боя – гледам, в кутията останали само два пръста на дъното; нямаше да ми стигне до никъде. Та онази вечер ходих с колата до моя човек бояджията да ми отлее малко от неговата бака, обаче и това количество свърши. Един литър такава боя струва $45, докато за два искат само $55 и т.н. – колкото повече си купуваш, толкова по-евтина става стоката, ама пък и за какво са ми тонове боя, след като имам нужда само от няколко топвания на четката. Бензинът ми е почти без пари – купувам го по 50-60 цента за кило от приятел, който има цех за отпадъчни метали; от време на време му пристига и по някоя стара кола и те вадят годните материали от нея, преди да я изхвърлят за претопяване. Така пътуването ми до Бризбън и обратно излезе много по-евтината алтернатива, отколкото да тичам в магазина за цяло кило боя, което пък да се чудя после как да съхранявам напред в годините. Сега в събота ще ходим на гости до Бранко и Ваня – може пак да мина покрай моя човек за малко боица, че да ликвидирам и тази толкова омразна и противна бояджийска дейност (чудя се само едно: кое повече ненавиждам? – шибания комунизъм ли, с всичките му превъплъщения, превратности и метастази или бояджилъка, като негов достоен аналог по омерзителната ми скала за сравнение на гадориите).

След малко ще дойде и строителят, който ще се занимава с навеса на двора – с него имам да проведа някои предварителни консултации, преди да започна надграждането на стената, с което пък да отворя фронт за неговата дейност. Вдигна ли веднъж дувара и той веднага ще пристигне с материалите, за да оформи новия покрив. После вече, по готовата конструкция ще изпушваме дупки и аралъци, така че отдолу да се получи една напълно защитена от дъждовната вода стая, тераса или там каквото наименование му измислим впоследствие. На края ще го и преградя с една плъзгаща врата откъм страната на езерото и ще се образува допълнително помещение, голямо колкото хола вътре в къщата – зимна градина, лятна кухня или както там ще се нарича. В тази част, на една от стените има чешма, а на съседната е изнесен електрически контакт – в такъв случай, на неизвестен по-късен етап в това кьоше може да се развие и някаква малка мивка, нещо като мини-бар или подобно. Навесът ще продължи напред до някъде и после ще завие настрани покрай къщата, под формата на буквата “Г”, само че тази отсечка там ще остане изцяло отворена за проветрение – пак ще има солиден покрив, за да не вали дъжда отгоре, но пък без да се загражда по подобие на вътрешната половина. Всичко това вероятно е малко трудно за обяснение, още повече и да се разбере замисълът на тази нова конструкция, но аз междувременно ще ви изпращам и по някоя снимчица за онагледяване на идеята.

При положение, че тези дни се преместя на стената отвън, зает с надграждането ѝ, подобренията в сега съществуващия гараж временно ще секнат, за да дам приоритетен ход на навеса и покривната конструкция като цяло. После вече ще се занимавам хаотично и безпланово с каквото първо ми попадне пред очите и с чиято дейност най-много ще ми се занимава към дадения момент – а разнообразието от такива довършителни работи е огромно, уверявам ви; просто не ми се мисли кога най-после ще му видя краят – дано до това време да започна и някаква работа, та с чиста съвест да зарежа всичко по средата. Като споменах за работата, та се сетих да се похваля, че моите шефове ми се издължиха с още една част от дължимото – обаче кога ще ми платят останалите борчове и пък дали изобщо ще ги видя в сметката си? – това вече наистина е само Божа работа и въпрос със силно завишена трудност…

Междувременно стана ясно, че нашата малка Меган най-после вече е трайно и окончателно бременна, като в началото на Октомври всички ще очакваме и резултата от това - отроче от мъжки пол, естествено. Те с Нени отдавна бяха казали, че питата е заложена в пещта, обаче чакаха да излязат и последните медицински резултати от тестовете, за да разпърдяват по-спокойно новината наляво и надясно по целия наш болен и грешен свят. За сега всички са добре – работят и са все още здрави. Във връзка с проклетия вирус, ние анулирахме екскурзията си в Япония – сега водим отчаяни преговори онези да ни върнат парите, макар и с глоба от $350 на човек, нещо като неустойка и средства, които да покрият евентуално направените от агенцията масрафи във връзка с това пътуване. Добре, ама те пък искат да ни презаверят билетите за догодина, на който вариант ние изобщо не сме съгласни. До догодина я камилата, я камиларя – фирми ще фалират една през друга, особено тези от туристическия бранш, след като хората масово се отдръпнаха от излишни пътувания напред-назад по света, че и у нас. Искаме да презаверим и самолетните билети за България, евентуално за догодина, обаче там също не се знае какви ще бъдат резултатите – най-вероятно в наш ущърб, след като сега всички са настръхнали и се опасяват за бъдещето си, изправени пред техния собствен фалит, камо ли пък да раздават пари обратно на тоз и на оня; загубите действително потекоха като пълноводен поток – аман вече, но пък и самите ние нищо не сме в състояние да направим, с което да променим катастрофалния ход на настоящите събития. Да сме живи и здрави, пък другото – както, каквото и когато дойде…

04.05.2020 – Улисан в работа, така и не забелязвам как летят дните, че и седмиците даже. Напоследък направих много сериозна настъпателна офанзива в дейностите по онази къща, именно което е и основната причина за продължителното ми мълчание и затишие в писателско отношение. Независимо, че уж бяхме запрени като едър рогат добитък по къщите си заради тази идиотска противовирусна карантина, аз най-активно използвах времето и обстоятелствата за отхвърляне на задачите, заложени в плана. Предполагам някъде по-горе вече съм споменал, че неотдавна влязох във връзка с един човек, който се съгласи да ни скове навеса в задния двор. Така подготовката на неговия обект веднага доби първостепенен приоритет над всички останали (и те все първи, ама този дойде още по-пръв…) и аз хвърлих всичките си сили да му подсигуря поле за действие. За целта на първо място трябваше да надзидам 3 реда тухли върху вече съществуващата преградна стена между нас и съседите, с което се занимавах няколко поредни дни. Стената поначало беше доста висока и работата ми се затрудняваше заради употребата на стълба – колко пъти се катерих по нея и колко пъти слизах обратно на земята вероятно нямат чет, защото за всяко отделно парченце тухла, инструмент или шепа цимент трябваше да ходя до долу. Първият ред го направих с единични тухли, а вторият – с двойни, уж като по-тежки, че да натиснат отгоре и по-солидно. За допълнителна здравина и якост пълних дупките им с циментов разтвор, надявайки се че по този начин ще се получи една по-интегрирана и еднородна връзка по протежение на стената. Дали съм го постигнал, ли? – ами ако последната не се срути барабар с целия нов покрив при първия сериозен напор на вятъра, значи майсторлъкът ми трябва да е бил успешен; почти като на уста Колю Фичето. След няколкодневни борби с тези дюлгерски дейности, всичко вече беше готово за пристигането на другия майстор. От там насетне поръчвахме материали, които трябваше да ги докарат с камион поради по-голямата дължина на бичметата. Освен тези дъски за навеса, поръчахме и нови лакомици, по-широки, които да поемат допълнителната дъждовна вода от покривите на къщата плюс тази, която ще се стича в тях от навесите – в крайна сметка те ще бъдат два, на буквата “Г” с наклон навътре към колибата. В противен случай навесът щеше да дойде много нисък, ако беше наведен да се излива в градината. Тези ламарини пък ги докараха с друг транспорт, понеже бяха заявени и изработени по мярка и съответната клиентска поръчка в съвсем друга фирма – различна от дървения материал. Едната лакомица беше 8.5 м дълга, а другата – 6.5 м; това с никакво разумно и налично превозно средство не можеше да бъде прекарано от фабриката до нас, освен с техен камион с удължена платформа. Някои от дъските също бяха въздлъжки – имаше няколко по 6 м, други пък на 5.40 м, 3.60 м и всякакви подобни разновидности около тези цифри. Аз до 3 м дължина мога да превозвам с колата, независимо дали с моята при вдигнат заден капак или с тази на Даниелчето. Обаче заради по-големите размери се плаща башка за доставката - $88 за дървенията, други $100 за тенекията; ако щеш – носи си ги на гръб, щом не ти изнася…

Таман се бях специализирал в пясъци и цименти, запретнах ръкави да иззиждам нишите между големите канари, които образуват насипа отзад – това остана единственото петно земна маса за разни посеви и селскостопански култури; всичко останало е бетонирано, ако не броим тревната площ пред къщата, чиято ливада периодично трябва да се коси. Тези зидове и дувари ги започнах през седмицата преди нашия Великден. На Разпети Петък не съм правил нищо – в съботата обаче пак бутнах малко, докато Даниела и Ванеса боядисваха яйцата. Вечерта отидохме у Ваня и Бранко – противно на закона, против забраната и другите щуротии от страна на местното щатско ръководство. Вкарахме колата в техния гараж, за да не бие на очи, че в къщата им има чужди хора и моабетът ни приключи незапомнено добре в ранните часове на неделята, дори с частична загуба на паметта във връзка с някои незначителни подробности и действия от вечеринката; известни моменти от Великденския събор на светите апостоли и тяхната Тайна вечеря нещо ми се губят и имам някои бели петна в спомените си от тази наша обществена проява, но пък иначе сабалам глава не ме е боляла – а това индикация, че сме се наливали само с висококачествени напитки…

На другия ден се прибрахме и следобеда дремахме по миндерите в безтегловност и убиване на времето. Строителството ми продължи и през следващата седмица – за сега всичко върви добре, но финалът ще бъде когато положа и каменната облицовка откъм външната страна на дувара. За пълнеж и като строителен материал ползвам старите плочки от двора, които извадих на отделни места, за да се залеят от бетонната плоча, която отливахме непосредствено след Нова година. От там извадих близо 600-700 парчета, които нямаше какво друго да правя, освен да ги закарам на бунището. Само че това трябваше да стане на няколко курса, защото те тежат и нямаше да мога да ги прекарам на един път с колата на Даниела – от едни подобни претоварвания с тухли, преди месеци вече ѝ счупих един от задните носачи, та едвам се отървахме с по-малък масраф за ремонта. Тогава я бях налашкал с 42 бетонни блока (в България те са по-известни с прозвището “коминни тела”), всеки от тях тежък барем 10-15 кила и една от планките на задното окачване не издържа на напъна, та след един завой се прекърши одве като клонче на черешова фиданка. Така реших, че тези плочки ще ги ползвам в зидарията, за да не се разправям с изхвърлянето им, като в същото време пък не мога и камъни да докарам от кариерата, защото нямам ремарке, а и нямам къде да ги съхранявам, след като боядисахме окончателно площадката пред гаражите. Хайде, аз ремарке да речем ще взема от Бранко, ама после тоя товар трябва да го внасям навътре на ръце, защото аз и ръчна количка вече нямам под ръка. Впоследствие, като започна облицовката на крепостта ще трябва да си купя една, че да намъквам камънака от улицата назад към двора. За сега изчаквам обаче, защото всичко ми е наръки пред очите – да очистя боклуците първо, пък тогаз вече ще мисля за докарването на нови количества.

Миналата неделя за първи път от много време насам с Даниела излязохме като нормални човеци – ходихме да се разхождаме по плажа, защото до съвсем скоро и това беше забранено; достъпът към плажната ивица беше временно преустановен - пак заради карантината. Навъртяхме 7-8 км пешеходно разстояние – денят беше все още слънчев и горещ, а водата топла и приятна, сякаш беше лято. На практика то не си е тръгвало, че да отстъпи място на есента – след по-малко от месец ще настъпи зимата, а времето продължава да бъде топло. Единствено от вчера и онзи ден насам, взе да настъпва някакъв леден фронт, който понижи температурите доста драстично и осезателно – с по 10-15 градуса, като сутрин и вечер падат и под нормалните за този период от годината, измерващи се дори в едноцифрени стойности. Някъде даже и сняг бил завалял, чувам ги да разправят, ама това изобщо не е при нас.

След като подготовката за майстора беше вече направена, в четвъртък пристигна и самият той. За да намалим масрафите подир него, аз трябваше да му чиракувам – с цел да не вика свой помагач, ами тази роля да я изиграя аз. В продължение на два дни рязахме дъски и кроихме, сменяхме планове в движение, монтирахме новите лакомици и т.н. С друга странична дейност не съм се занимавал, защото бях плътно зает с човека. Остана само той утре да довърши скелета на конструкцията, а пък покривните ламаринени платна ще ги слагаме на някакъв по-следващ етап. След като той си замине от обекта, аз вече след него ще имам още по-широк фронт за действие, ама първо ми се ще да довърша дуварите – да им остане само облепянето с камъни, което може да стане всякога и не е толкова зор. А зорът фактически настъпи съвсем наскоро, след като Ванеса и Марко решиха да се местят в тая колиба, за да живеят там на семейни начала, вместо да ходят по Бризбън из разни квартири и да плащат грешни пари на някой друг. По моему това беше малко раничко като развитие и неизбежен житейски процес, ама можеш ли нещо да кажеш? – онова нашето диване, като си науми нещо в кратуната и дорде не го постигне, хич биля не мирясва. Та сега, освен всичко друго се разправяме и с някакво съвсем елементарно обзавеждане на жилището, че да пуснем живота и там да тече, па да се излива като Пирински поток през Април, когато се топят снеговете.

На всичкото това отгоре, утре пък ще ходя и на едно интервю за работа – аз преди няколко месеца бях при тези хора и те тогава не ми одобриха кандидатурата. Впоследствие пак кандидатствах и те отново ме повикаха на интервю. Тогава им напомних, че вече съм бил там и че мога да започна незабавно, стига те да пожелаят. Припомних им също, че съм преминал дори и тестът, на който те подлагат всеки техен кандидат. След този наш разговор обаче те се извиниха възпитано, че е станало недоразумение и някаква грешка, отменяйки ми по този деликатен начин интервюто. Понеже съм нахален като дървеница и малко им имам зъб специално на тези делегати, като прочетох преди няколко дни, че същите за трети път се обявили вакантната си длъжност, то аз за пореден път кандидатствах на общо основание, без да им споменавам кой съм и какъв съм (че те кьорави ли са да видят от документите ми, дето става въпрос за едно и също лице?!…). Разбрахме се да се видим и да разговаряме за работата, но те само като ме зърнат и веднага ще се сетят за моята запомняща се персона. Даже смятам да отида на тази среща и дегизиран – както не съм се бръснал от Коледа насам (пардон – за сватбата на Дарина в Сидней се бях лъснал като по журнал, но от тогава нали съм под домашен арест и никъде не ходя, та малко съм се поизоставил и запуснал…); може пък да не ме разпознаят в навалицата.

Като се заговорихме за служебна работа, сетих се и за още един небезинтересен факт. По-миналата седмица ми се обади някакъв далечен мой човек, за когото миналата година правих едни приспособления. Той остана доволен тогава от моите услуги, плати ми акуратно и се договорихме да ме търси пак, ако има някакви подобни проблеми за разрешаване. Само че този път не той самият, ами някакъв негов колега имал нужда от такъв специалист като мен. Даде ми координатите му, аз веднага се свързах с него и съвместната ни дейност започна веднага. Човекът произвежда парапети, прегради и всякакви такива изделия, които монтира по сградите – главно стълбища, междуетажни площадки и т.н. Работата не беше нещо сложно, обаче той от мен очакваше, че аз съм бил в този бранш едва ли не през цялата си кариера и не ми даде никаква възможност да науча някои особености, да се впиша постепенно в неговия бизнес и да го водим двамата. Бързаше напред и препускаше като муле пред майка си, а пък аз така не мога да работя – имах нужда да огледам обстановката и осмисля кое как се прави, защо и т.н. Трябваше да навляза в тази материя, след като само допреди някакви си месеци съм се занимавал с коренно различни теми и сюжети – далеч разминаващи се с неговите елементарни пръчки и решетки. Е, работих му два дни по един проект, ама той не беше доволен от скоростта за постигане на резултатите по заданието от архитектурните планове и в края на краищата разтурихме обединението. И от тогаз съм плътно на дувара – нямам началници, нямам съветници и други наставници. Зидам бавно, табиетлийската и изпипвам всичко до съвършенство – това обаче не навсякъде се цени високо, за разлика от моя шеф, единствен който оценяваше уменията ми и беше много доволен от всичко, създадено с нашите общи усилия. Та, такива работи – напоследък и обяви за работа няма тъй много. Преди да ни удари вируса сякаш се понамирваха повечко, ама сега е настанала голяма суша. Все е бивало чудо и наплив от кандидати за една и съща позиция, ама такова пък не е било – аз редовно получавам разбивка и информация за всяка позиция, за която съм подавал документи. Отсреща поне казват колко такива кратуни като мен са кандидатствали за дадена вакантна длъжност. И докато до преди месец-два бяхме по 40-50 човека, стигайки до над 100-120, напоследък тези количества се завишиха чувствително и онзи ден се натъкнах на числото 197! – толкова бяхме кандидатите за една работа в Бризбън. Обаче когато тази сутрин от същия информационен бюлетин пред очите ми изскочиха поредните цифри, подредени в тоя ред: 379 (брой на кандидатите за някакво друго работно място), това вече ми разби илюзиите и надеждите, че скоро мога да започна каквато и да е работа, различна от настоящата с моите хора. Е, не че те са се засилили нещо, за да ми я подсигурят, но поне у мен остава единствено надеждата, че това пък може и да се случи някога с Божията помощ и воля. Ама кога и дали – това вече никой не знае; а и да знае - не казва…

11.05.2020 – “Моите съболезнования”, да си спомним дружно за крилатата фраза на незабравимият наш чичо Ваньо Малджиев - Бог да го прости. Не се стряскайте обаче! - никой не е умрял (все още...), нито пък някой има подобни намерения. Поводът за този мой, почти детско-юношески спомен е доста различен, макар и в корените си разглежданите случаи да са почти идентични като значение и крайни резултати впоследствие. Беше преди години - преди много, много години, когато аз бях само един невръстен хлапак, вероятно в края на началните отделения или в началото на прогимназиалните ми класове. Баш по това време, ама пък виж това вече не помня: дали Оната или Нушата се беше вече омъжила за Нешо. Те нали и двете са еднакви като две капки вода, та аз така и не се научих как да ги различавам и коя от тях, коя е аджеба в действителност - близначки сър, какво да ги правиш. Та, тогава въпросният чичо Ваньо спомена каква голяма “радост” го е споходила чрез женитбата на една от тъй скъпите му дъщери, който пък в същото време беше на гости у нас и с татко бистреха техните нескончаеми служебни дела във връзка с просперитета и успеха на небезизвестното, добро и старозаветно РП “Промишлена Електроника” (от Развойно Предприятия, в случай че някой тук се чуди от къде идва съкращението). Аз само ги слушах, мълчах и подсмърчах отстрани покрай тях, че това занимание ми беше далеч по-интересно, отколкото да си лягам преждевременно с книгата в ръка или пък не дай Боже с учебника по история – това тогава беше истинска катастрофа за иначе бодрият ми, момчешки дух. И разбира се, строгата ми майчица въобще не забрави да ме подсети, че наред с техните поздравления и аз е трябвало по някакъв начин да изразя добронамерените си чувства във връзка със сватбения повод на новобрачните и щастливия завършек на тяхната голяма любов. Добре де, ама аз тогава бях доста смотан и не чак толкоз много словоохотлив, та само отвърнах, че също се радвам по свой собствен начин наравно с всички останали, само дето не знам какво се казва при такива тържествени случаи. В този именно момент чичо Ваньо ми подсказа, че “Моите съболезнования” като израз на съчувствие и съпричастие към засегнатите от съдбоносното поражение, би свършил добра работа, вместо всякакви други лъскави, лаконични и често лицемерни по принцип благопожелания. Запомнил съм това доста добре, макар тогава всички в къщи дружно да се смяхме на остроумието, а от този случай минаха и баят години - барем 45, ако не и повече. Защо обаче ви разказвам всичко това? - ами защото и на мен сега някой трябва да ми поднесе скръбните си слова, само че нито има кой, нито пък е дошло чак и времето за това, макар че основата вече е положена, а пилонът твърдо забит в земята, като за знаме на пионерски лагер. От снощи насам, нашата малка само допреди няколко дни Ванеса се изнесе с Марко в новата къща и заживяха заедно в мир и сговор като гургулици под покрива на селска плевня или на сайвант. Три поредни дни мием прозорци, бършем дъски и лъскаме фаянс, наред с подредбата на перденца, ковьорчета, щори, завеси, дивани, шкафове и друга покъщнина. На бърза ръка малките намериха няколко първоначални мебела, купиха си нова холова гарнитура (един ъглов диван), телевизор и разни ежедневни домашни потреби, с което поставиха началото на съвместния си живот. Те отдавна се гласяха за подобна акция, но мислеха да отиват в Бризбън. Впоследствие обаче им се промениха плановете и се нанесоха в онази колиба, работата по която от моя страна ще продължи със същата интензивност, независимо от новите ѝ “обитатели”. За сега сме пуснали живота при по-елементарните му и малко ограничени условия, а пък доизкусуряванията ще се правят напред във времето и в движение…

Няколко дни Марко живя у дома - учиха и работеха заедно с Ванеса, но това до голяма степен затормозяваше пространството и обстановката около нас беше по-скоро бойна и полева, отколкото домашна. Това “бича го”, онова “не бича го” - такова ям, онова не го ям; слагай-вдигай софри, вечери, готвене, закуски и т.н. Добре, че аз през дните си намирах работа по градежа на дувара и много-много не съм се свъртал из къщи. Истинската офанзива обаче започна в петък, когато и Даниела излезе в платен отпуск - нали по това време трябваше да сме в Япония, ама мълвата около тоя вирус обърка всичките ни планове. Децата си купиха една маса, после 6 стола, които аз сглобявах почти цял ден. После дойдоха и частите на дивана - легло купиха от техен приятел, който пък им подари перална машина и хладилник. Докато измием всичко, да си отиде по местата - трудодните ни бяха по 12 часа дълги. Ванеса спазари един много хубав шкаф, обаче беше много голям и тежък, та не можеше да се прекара с нищо друго, освен с ремарке. След като слагах релси по прозорците до късно вечерта в събота, в неделната утрин се подпътих към Бризбън да взема ремаркето от Бранко; естествено извън закона, защото на повече от 50 км от местоживеенето за сега не ни пускат да мърдаме, а те са барем на 70-80 от нас. Първо трябваше да отида до тях да взема ключа, после пък Наталия ме заведе и до ремаркето, което беше на гараж в тяхната къща. Закачих го успешно, обаче Даниелината кола няма букса за светлините на ремаркето – ето ни отново попаднали под ударите на закона и далеч не по правилата, с други думи. Прибрах се без сътресения и излишни глоби - следобеда с Марко ходихме да натоварим секцията, а хората, които я продаваха живееха на съседната улица до Янкови - 30 км от дома и още толкова на връщане. Докарахме стоката и я нанесохме в хола, а за да си уплътня работния ден продължих със завинтването на проклетите куки за пердета по рамките на прозорците. А работата вътре като че ли извира и продължава да бълва, сякаш нищо не е правено. Даниела се зае да сменя противокомарните мрежи, докато аз монтирах щори и релси за завеси. Та не съболезнования, ами и Господ не можеше да ми помогне в тоя частен, деликатен случай.

Междувременно взех решение, че мога да отида до кариерата за камъни, след като ремаркето на Бранко е на мое разположение до края на седмицата - тази сутрин се понесох пък натам, но онези още на входа ме попариха с вряла вода, като ми казаха, че не пускат вече хората сами да си събират камъчета ръчно, ами фадромата гребва от купчината и каквото ти се падне от кофата, това си отнасяш в къщи - малки, дребни, пясък, чакъл, голямогабаритни отломъци и всякакви други неподходящи елементи за моя каменен градеж. На всичкото отгоре не пускат вътре и по джапанки, ами съгласно условията за безопасност на труда искат клиентите им да са обути поне със затворени обувки - а моите са на 15-20 км от там, у долапа в коридора. Отделно дето товарът трябвало да бъде покрит с някакво платнище, за да не ръси боклук по пътя, а аз за момента нямах в наличност такова, защо всичките ми постелъчни материали се намират в гаража на онази къща. Като за капак на всичко дойде и максималния товар от 500 кг, който онези могат да натоварят - на хора с такива домашни ремаркета не им разрешават по-тежки товари. А като си спомня аз какви чудеса съм примъкнал навремето от там, с моята полуизгнила и почти разпадаща се вече каручка - тонове камънак съм извлякъл от тая кариера. Иначе за тон камъни от моя размер искат грубо $90 - аз плащах по $10-$15 на товар, когато си ги събирах ръчно и избирах един по един; времената Санчо, се менят – голям прогрес, няма що.

Като разбрах, че нищо няма да свърша от набелязаното, понесох се към моите хора, от които купувам чували с премит речен пясък, който използвам в зидарията, смесен разбира се с цимент. Награбих 12 чувала и 3 торби цимент, да ми стигнат за 3 бъркала - а с едно такова голямо бъркало се бъзикам цял ден. Първо размесвам пясъка с цимента на сухо, след което с тая смес пълня една метална кофа, където вече с вода и посредством метална бъркалка, задвижвана от ръчна дрелка, правя заготовката по малко, за да не съхне пък остатъкът от цялото количество. И така, след като измажа 6-7 пълни кофи, прибирам се в къщи за освежителна баня и обилна вечеря - това ми е режима напоследък и доста съм доволен от раздвижването, което правя. Не ми трябват нито упражнения с гири и да разтягам пружини, ни вдигане на щанги, нито пък да тичам подир топката като някой футболен малоумник; обръчи, гирлянди – всичките ми волни съчетания се провеждат вече на дувара…

Миналата седмица (това беше още във вторник) ходих на едно интервю за работа, за което мисля че вече съм споменавал. То мина добре, но все пак до моята кандидатура онези така и не стигнаха. Е, достатъчна ми беше все пак утехата, че от 135-те кандидата, аз съм бил измежду избранниците, но пък изглежда нещо малко не ми е достигнало, за да се увенчая и с успех на края - нищо, ще чакаме следващия тираж...

Неничко напоследък пак пощръкля да си купува мотор, та вчера на път за Бранко, минах покрай неговия търговец да оставя капаро - той си беше вече харесал нещо, искаше само да го огледам и аз. Като си дойде тази седмица, в четвъртък ще отиде с остатъка от парите на ръка да се отъкмят с човека и ще си прибере стоката. Тогава пак ще се видим с него за няколко кратки часа, но той този път ще бърза много и няма да имаме достатъчно време за разни наши лакърдии и разкатавки нагоре-надолу из града.

Е, ако пък и това не ви стига като информация от тази част на света, милички на мама - нека повече от Бога да ви е! Аз успях да предам телеграфно всичко онова, което беше актуално до този момент, към днешната дата и час. След малко отивам да кова картини по стените и да си довърша работата с релсите за пердета. От утре насетне възобновявам градежа на зида, а камъните най-вероятно ще ги набавя от моите доставчици, през които търгувам с пясък, цимент и други инертни материали. Те също имали подобни по големина камънаци, хем ги дават даже и по-евтино. Освен това ще мога да си ги избирам парче по парче, каквито ми харесват и уйдисват на дувара - без да ме карат да си обувам затворени обувки и да покривам товара с чергило. По принцип редът и порядките са хубаво нещо, ама когато придойдат малко множко и в повечко, човек гледа да се придържа към първичните си пещерни инстинкти. Тези дни и този въпрос ще реша - чакам да ми се обадят кога ще доставят камъните, че да им отида на инспекция. Ако ми харесат, направо им поръчвам кубик и половина плюс $35 за доставката със самосвал. Последният ще ги изсипе отпред на поляната, а пък аз после ще ги намъкна навътре с ръчната количка на съседа - няма да се разправям с никакви ремаркета и каменни кариери.

Пожелаваме ви много здраве, дълъг и спокоен живот, а най-вече по-бързо излизане от карантината. Обичаме ви много, целуваме и ви прегръщаме силно, ваши: Дани, Неси, Нени, Меги, малката Айдън, нероденият още Анжело, Марко наший Кралевити и разбира се от мен самият – Ангелчо ваш, ангелогласний... 


Тагове:   Австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 307695
Постинги: 469
Коментари: 73
Гласове: 146
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Януари, 2023  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031