17.09.1995 – Прекрасно слънчев, но умопомрачаващо тъп и скучен неделен следобед. Всеки се е тръшнал по на един миндер в отделни одаи и спи здравословен сън. Само моите очи не се затварят, жадни за живот, емоции, ходене, моабети и все от този сорт – абе, що за човек съм и аз бе, мама му стара? Освен това започнах вече да кроя и планове как най-безпрепятствено и безболезнено можем да получим сумата от продадения апартамент тук в нашите банкови сметки...

А - забравих вчера да спомена още един интересен момент. Към тържествената вечеря по случай 10-годишнината от онази “черна” септемврийска неделя на 1985 (за сватбата си говоря тъй благоговейно, не се ли досетихте), Женя беше прибавила и по един лотариен билет – за всеки от нас по един. Те са от тези, дето се стържат с нокът и отдолу излизат едни цифри. Където цифрите се повтарят три пъти – съответното число долари представлява и самата печалба. На моя билет имаше 3 x $2. Е, имаше и 2 x $25,000, само че липсваше третото число, та се разминах с много голямата печалба. По мнението на Женя обаче, билетите не печелеха, защото трябвало цифрите да бъдат една до друга в редичка или една под друга в колонка (тя е специалиста по “хазарт и комар” в нашето семейство и тази секция е под нейното мъдро ръководство). И като прибирала масата вечерта изхвърлила хартийките в кошчето за боклук. Добре ама аз нали упражнявам най-близък и строг контрол над всяка нейна стъпка или действие, а пък и аз нещо си шетах из кухнята, че ги намерих в кофата и ги извадих от там. Викам си: “Нищо че не печелят - ще отидем в пункта и там ще ни го кажат официално; може машината на която ги проверяват да сгреши”. Вечерта като излязохме на разходката ги дадохме на едно място да се проверят и бум! – ето ти $14 печалба. Ние не разбрахме чий билет колко е спечелил, но тъй или иначе дадоха ни хората парите и толкоз. Ние пък от своя страна ги подарихме на Нени за касичката и той беше много радостен. Между другото, тук бабичките по цял ден киснат в Тото пунктовете и стържат такива билети с нокти. От време на време току някоя ще изврещи като заклан пръч - или за голяма печалба или пък че й е свършила неусетно пенсията в портмонето и ще яде само салам без хляб до следващото плащане. Та това беше случката от онази вечер – стори ми се интересна и забавна, за това ви я казах...

Снощи, всъщност още от ранния следобед, както беше по програма, отидохме на въпросното гости. Всичките пет семейства се събрахме на следобедно-вечерно-нощно парти, което протече на много висок градус. Къщата на нашите приятели е с басейн, та някои даже се и къпаха. Аз играх ролята на подстрекател отстрани и не се мокрих. Разбра се междувременно, че ще останем да спим там, за да нямам неприятни срещи с Полицията на връщане към дома. Легнахме си много късно, но Неничко го боля цяла нощ корема и нито той, нито ние успяхме да спим. Установи се впоследствие, че предния ден той “просто е доял” останалите парчета от пиците, които Женя беше поръчала за вечерта. А в тавата бяха останали точно толкова парчета, колкото са достатъчни за изхранването на едно средностатистическо австралийско семейство (двама възрастни + 2.3 деца). Значи доста е похапнал, завалията. Но нали гъз глава затрива, та и той. Повръща нощес, сутринта и ние вече в 06:30 на ранина си тръгнахме от хората - уж да вървим да го лекуваме. Бяхме решили днес да отидем и на черква. Неничко обаче като си облекчи тумбака, пръдна няколко пъти здравословно и заспа юнашки сън още докато пътувахме. Беше станало вече 07:00 и аз паркирах колата под една дебела сянка, та той да спи вътре на хладно, а ние с Женя се разхождахме до 10:00 покрай реката в един парк. От там отидохме в Македонската църква, но Нени остана в колата, защото му беше слабо, кисело и още му се спеше. Запалихме си ние свещите, целунахме иконите, оставихме малко дребни пари, уж за повече късмет и се прибрахме в къщи. Той пак легна, вече официално в леглото си и сега е 14:15, но всички продължават да спят. Та, това са нещата около нас към днешната дата и час...

Дойде ми на ума да попитам - не може ли сестрата като си дойде насам или пък някой техен близък да донесат парите? Дори и Пламен може да свърши тази работа като се прибира назад към Австралия. Но съгласете се, че за тази сума не е оправдано аз да си идвам в България, и то само за една две-седмици, а пък да похарча почти ј от апартамента. Още по-сложно е на този етап някой от вас да ги носи тук, защото това също са значителни разходи. Не ме обвинявайте за това – всичко коренно ще се промени, когато и Женя започне работа, но сега, както пък на мене ми отрязаха и извънредния труд, нещата придобиват малко “по-стипчив” характер. Миналите две седмици сме спестили едва $200, които прибавихме към общата голяма сума. Тя е на отделна сметка и от нея не се теглят пари под никакъв предлог, а само се внасят (под всякакъв предлог и при възможност, разбира се). В друга банка, която ни отпусна заема за земята и с която може би ще кореспондираме в бъдеще и за другия заем (за строежа на къщата), директно от завода влизат по $365 седмично, от които $112 са за погасяване на заема, $145 е наемът ни, а останалите са за почивката ни по Коледа. Освен това, числото “365” не е никак случайно; то е подбрано като горе-долу една очаквателна сума, която ще трябва евентуално да изплащаме за погасяване и на двата заема, земя + къща. Естествено, тогава ще отпаднат разходите по наема и екскурзията, и цялата сума ще отива за изплащането на този борч. С това упражнение просто искахме да видим как би се живяло и как бихме се справяли само с моята заплата, в случай че погасяваме всичките си дългове към банката. За сега все още не е невъзможно, но от това начало са минали едва три седмици, докато занапред остават 25 години. Но пак казвам: нещата изведнъж ще порозовеят, когато и Женя започне работа. Ето, във вестника тя пак е намерила три обяви за работни места и утре ще отиде на място да кандидатства, но какво ще стане после, един Господ знае. Тя доста се е притеснила вече и отчаяла, защото сега всичко зависи от нея и знае, че държи началото на строежа в нейни ръце. Но все пак тя шансът и късметът си не може да предопредели сама, а просто чака на съдбата - каквото тя й е отредила...

Пак се връщам на темата за парите – в момента наша приятелка от Аделаида си е у тях във Варна. Но тя пътува сама с двете деца и може да не е много сигурно да носи със себе си такава крупна сума от единия край на света до другия. Тя отпада, но аз постоянно ще пиша разни предложения и варианти, а пък вие ще изберете най-добрия. А в същото време пък и съвсем не ми се иска тази сума да седи в България, защото всичко може да се очаква – я банката ще фалира, я влоговете ще блокират; какво ли не могат да измислят тъпите комунистически кратуни. А – ето още нещо в тази връзка. Чувал съм, че в Белград има клон на нашата банка. Аз ще проверя дали това е вярно и ще ви пиша допълнително. Ако е действително така и прехвърлянето може да стане по банков път, когато татко ходи в Сърбия, ще прескочи и до Белград да ги внесе там. Но как - ще умуваме и ще измислим най-доброто. Ето ви още един финансов случай, звучащ повечето като клюка или любопитен факт. Онзи ден е починала някаква самотна жена без никакви близки, наследници и т.н. и е оставила $4,000,000 (не съм много сигурен в броя на нулите, за това пиша и словом: четири милиона долара!!!). Два милиона е завещала на “Червен кръст”, а другите два – на друга подобна организация. Поела си е и разноските по погребението, лека й пръст! Съобщиха го по радиото на новините...

Нени от онзи ден е в двуседмична пролетна ваканция. Преди края на срока правили контролно по граматика – трябвало да напишат сто думи вярно. Той единствен в класа има и стоте без никакви грешки. Това не стана без моята намеса обаче. Гледам го един ден – дреме пред учебника и уж учи нови думи. Че като пощурях аз – “Де ти листа и молива бре, диване такова? Как ти учиш език без писане, а?” и го накарах да напише всяка дума по двайсет пъти. Той рева, реки от сълзи и сополи проля, муси се, мръщи се, но в крайна сметка ги написа за няколко дена. И резултатите не закъсняха, разбира се. Тук примиренческата система в категорията на осредненото ниво от обществото направо ме влудява. Австралийците не са лоши хора, но общата им култура е много ниска. Това история, география, музика и т.н. много-много не им понася. Дай им спорт, бира, конни надбягвания и залагания, а на нашия колко му е акъла. Това му харесва естествено, защото гледа всички останали сополанковци около него, че не си дават зор. Не е той дораснал още за самостоятелен живот и дейност. Все си е научил и все нямат домашно. Но по-нагоре в класовете ще му спукат гьона, ама и аз не го оставям на мира. Дано един ден да ми е благодарен, така както съм аз сега на вас...

18.09.1995 - Понеделник. По традиция в малко свободните минути между вечерята и филма по телевизията аз отново съм с вас, родители и близки скъпи мои. Днес трябваше да ходя до банката да изясняваме някои работи и за малко допълнителна информация. Изтеглих пари, че ходих да платя и наема – и без друго бях вече излязъл по-рано от работа. Сутринта пък закъснях с Ѕ час, че се успах и изобщо седмицата ми тръгна като по бръснарски ножчета, премесени с натрошени бурканчета от кисело мляко. Нищо особено не се е случило (все още), но мене дори липсата на каквито и да са случки също ме тревожи. Като се прибрах, ходих да покарам колелото. Навъртях двайсетина километра по алеята (нали и аз уж слабея). После се окъпах, че като се набумках със супа топчета - сега не мога да дишам чак от преяждане. Ходих да тегля предварително колета, преди да сме отишли в пощата, вместо там да се суетим на опашката. Дойде малко над 3 кг, та ще трябва да поизвадим нещо дребно, но пред кантара в самата поща ще решаваме какво. Пак там за последно ще опишем и съдържанието му, та да сте наясно със състава на пратката и предназначението на отделните артикули.

Неничко си кара ваканцията най-успешно, Женя обикаля нагоре-надолу, а аз ходя на всичкото отгоре и на работа. Продължавам дейността си по плановете на къщата, наред със служебните ми задължения. Е – нали ви казах аз, че понеделника е глупав ден и нищо не мога да измисля повече; за това спирам до тук...

19.09.1995 - Ето че днес има малко повече неща за отбелязване, благодарение на получилото се ваше писмо № 121. От него научихме подробности за положителните и отрицателни емоции около продажбата на апартамента. От писмото ви разбираме, че може би Пламен няма да ги донесе, ако е решил да се установи в България. Аз междувременно се връщам на някои факти от миналите дни, които не че са толкова важни, но нали витаят все около нас – споделям ги, пък и за да се запълват листите с някакъв прочитен материал.

Онази вечер, като бяхме у нашите приятели на нова къща, се оказа че същия ден майката на Ива (леля Цонка), има кръгла годишнина – 60 лазарника за по-лесно пресмятане; имаше и торта по този случай, свещи (но не 60 на брой), пяхме й песен и т.н. Това допълни емоциите и приятните моменти. Другата седмица пък самата Ива има рожден ден, а по-другата – Женя. И ето го Септември мина в рождени дни. Е – че как да отслабна при толкова много “активност”. В неделята пък следобеда седнах и допреведох окончателно филма. Касетката е готова, остава само да препиша текста на чисто и гледайки филма, да прибавя някои допълнителни обяснения и ви го изпращам. Не знам дали това ще стане точно в този колет, ще видим първо как ще сме с килограмите му. Това беше само едно малко връщане назад в дните.

Сега отново продължавам с коментари по последното ви писмо, което получихме. Виждаме колко много сте се измъчили със събиране и пренасянето на багажа ни. Пак в духа на шегата ще кажа: добре че не се е налагало и мебелите да свличате по етажите, защото това щеше да е като капак на всичко. Сега много ми се иска да си дадете дълга и продължителна почивка, защото имате нужда от това. Майко, в някои от следващите си писма, моля те опиши ни макар и не подробно, какво всъщност сме оставили в Габрово, като дрехи, обувки, сервизи и т.н., за да можем да си припомним какво сме имали и да ви насочим за най-разумния подход към всяко отделно нещо. Аз все си мисля, че голямо подаряване ще падне, но пробвайте и да продадете нещо. Като получим това специално описание, ние с точност ще ви кажем как да процедирате. Има ценни неща, които трябва да се запазят на всяка цена – на първо място е колекцията ми от кибрити!, албумите и кутиите с купища снимки от времето на ергенлъка ми! Женя ще напише нещо и за сервизите си - аз към стъкларията и порцелана нямам подчертан интерес и респективно мнение по въпроса. Но за останалите неща не се сещам - пишете ми, ще мислим какво да правим. Много хубаво сте постъпили със столовете, дето сте ги дали на Огнян и Ленчето. Техните бяха същия модел, само че във вишнев цвят, докато нашите са тютюневи, но това няма никакво значение. Ние на практика още у тях ги харесахме и за това си купихме същите. Основната покъщнина – секции, шкафове, дивани, маси, столове, легла, гардероби – щом е останала в апартамента, на другите дреболии лесно ще им се намери колая.

Почвам да мисля как бихте могли да ми изпращате кибритите – в колети по 2 кг и на няколко пъти ще дойдат тук. Смятам, че те биха представлявали дори финансов интерес само, ако не и колекционерски. Има специални магазини, където такива ценни кибрити се продават по $1 че и повече. Аз сигурно имам 4000 броя. Това е една добра кола за госпожата, ако реша да ги продам. Моля ви, помислете по този въпрос, даже съм готов да поема пощенските разходи. Ако си имам колекцията тук, ще отида в дружество, може да организирам изложба и т.н. В много краен случай, кутийките ми биха могли да се изпразнят от клечките (например от обикновените само), за да не тежат и да се изпратят празни. Аз тук ще си ги напълня с тукашни клечки. По този начин и тавана ще се поосвободи малко от стока. Кибрити имам в долната част на гардероба на тавана на “Ивайло” и под леглото (пак там) в кутии и пликчета. Пишете ми какво мислите по този въпрос. Отплеснах се много и загубих нишката за каквото всъщност исках да ви говоря, а сега за друго не се сещам комай – дано ми дойде на ума преди да съм изпратил писмото...

Този път за моя рожден ден реших да направя баклава. Тортата ще се разтопи, защото отново ще празнуваме в някой парк. Ачо ме съветва да й направя по-гъст сок, че всеки път ми била малко “водна”, а не сочна (баклавата). Аз уж все по рецепта я правя, но явно ще увелича захарта. Ами като че ли това е за сега. Друго не се сещам пък и Ачо пише така подробно, че на мене ми е трудно да добавям неща от себе си. Още веднъж да сте живи и здрави и благодарим за всичко. Обичам ви: Женя

21.09.1995 - Днес бяхме решили най-после да изпратим колета. Добре ама като отидохме в пощата в 18:20, тя вече беше затворила. Аз мислех, че днес (понеже е четвъртък) ще работи поне до 19:00, но изглежда съм в грешка. А може да са имали “Санитарен полуден”, мискините. Както и да е - продължавам с описанието на събитията около нас, пълня листите да имате достатъчно прочитен материал, а може би тази неделя наистина ще пуснем и колета. В неделя работи само един единствен пощенски клон, който се намира в огромен универсален магазин в центъра на града, нещо като ЦУМ.

В събота следобеда сме на барбекю по повод рожденния ден на Ива, а пък сутринта аз ще отида до завода да си чертая къщата. В понеделник ми се пада да почивам, но аз пак ще съм в завода, защото Джон (моя колега, дето ми помага в архитектурните планове), ще напуска след две седмици, та да го използвам максимално до край.

Напред, тъкмо се прибирам от работа и съм спрял на кръстовището да чакам зелената стрелка за десен завой към нашата улица. Мислено си размишлявам и разговарям с вас, дори си мислех и какво ще ви напиша в писмото (което вече забравих). В същото време блуждая през прозореца и безцелно зяпам колите, кой каква кола кара и т.н. (обикновено се заглеждам в жените – не знам защо, но мъжете нещо не ме вълнуват; вероятно съм нормален). За миг погледа ми се наведе надолу към тротоара и нещо жълто ми се наби в очите. Дърпам веднага ръчната спирачка, откачам си колана, скачам отвън като ужилен от стършел и грабвам жълтото нещо, което се оказа един масивен кръст, с разпятието инкрустирано на него. Обръщам кръста отзад – има печати, щемпели и т.н., което доказа и неговото златно състояние (и съдържание). Това е голям късмет и страшна поличба, на която аз много се зарадвах. Даже в първия момент съжалих, че няма да има време и възможност да опиша тази случка преди да сме изпратили колета, а то ето ти на, че пощата тогава не работеше. Не знам колко време е лежал този кръст на улицата, при какви обстоятелства е попаднал там и т.н., но сега той стана вече наш. Дано този човек, който го е загубил, да има прекрасната възможност да си купи друг, защото иначе пък няма да е съвсем честно. Но късмета си е късмет и той не зависи от нищо. Имах чувството, като че ли вие ми го спуснахте пред очите, защото точно в този миг си мислех за вас. И това също не е случайно, но нека да видим какви ще са следващите развития на нещата от тук нататък. И Женя много се зарадва на златната ми находка. Аз преди време така една Богородичка й бях намерил, на тротоара. Спомних си веднага за Муци, Бог да го прости. Той все намираше по нещо, където сме ходили заедно. В Аделаида пък бях станал пословичен с моите мебели, телевизори, компютри, електрически уреди и какво ли още не. Който му потрябваше нещо, поръчваше си го при мене – аз като обикалям улиците и намирам съответната стока. Тук в Бризбън пу не намирам, но то е защото по цял ден съм скрит в завода, а не кръстосвам пътищата надлъж и нашир. Абе аз и там постоянно намирам разни дребни нещица, даже в задния двор на фабриката съм си намерил и един стар автобус, но няма как да го изнеса през портала, че пък да не ме и види някой. Никой не го ползва, значи на никого не трябва – а след като е ничий, защо да не е мой? Философията ми лежи и си почива на здрави социалистически основи; а логиката ми е просто желязна...

Днес сутринта се изля голям дъжд, докато отивах с колата към завода. След два часа вече слънцето печеше безмилостно и следобед дечурлигата дори са се къпали в басейна. На Неничко му е за първи път през новия сезон. Каза, че отначало водата му се сторила малко студена, но после свикнал. По европейските климатични стандарти, днес е все едно 21 Март - навечерието на Пролетта. Но тук почти през цялото време е като лято. За това всеки си има басейн в двора, защото се ползва целогодишно. Тази вечер спирам малко по-рано и само до тук, но до неделя ще имам достатъчно време, та пак ще ви напиша някоя глупост - обещавам...

24.09.1995 – Добро утро от тропическият и дъждовен Бризбън! Днес е неделя и писъмцето ми, макар и малко кратичко, вече отива към своя завършек. След малко ще отидем на пощата да изпратим колетчето, а до тогава искам само с няколко думи да опиша последните случки около нас. След малко ще закусваме - Женя прави палачинки за Неничко, но аз ще си пия изтрезвителната чорба с много оцет, че в корема ми все едно че бушуват горски пожари – последици от вчерашното ни тържество.

Вчера сутринта ходих на работа и успях да довърша плана на къщата. Стана много хубава, на две нива, с три стъпалца, три спални и т.н. Поради финансова ограниченост общата площ за живеене я намалих до 145 мІ плюс 35 мІ двоен гараж, но той не влиза в жилищната сметка. Това е една нормална, средно голяма жилищна площ. По-големичките богаташки къщици са в порядъка на 300-400 мІ, но ние със сенките си не можем да се надбягваме, а това не е и нужно. В някоя от следващите си пратки може да прибавя няколко по-интересни извадки от плана за обща представа. А този план, дето уж щях да го пращам в колета, всъщност няма да ви го показвам, защото той междувременно остаря и вече не е актуален. Последният претърпя съществени промени, които аз продължавам всеки ден да нанасям в оная ужасна електронна кутия (пак компютърът заклеймявам принципно в този случай...) и ги разпечатвам по-късно на плотера, за да ги видя как изглеждат в действителност на хартия. Това е всичко за сега по архитектурата...

Следобеда ние отидохме на нашия рожден ден (на Ива), а Неничко ходи на свой – на негово приятелче от училище. Отидоха с бащата на Родни, заедно с един друг негов приятел и наше съседче – той ги заведе, а после ги върна с колата. Там са се къпали в басейна, вилнели са, тъпкали са се с шоколади, бонбони и торти – нашият си поискал четири парчета! Ние пък от своя страна си моабетствахме в един парк на барбекю, салати и други освежители, предимно леки (бира, вино). Втвърдяването стана по-късно у дома, защото от поляната съвсем спонтанно решихме да си продължим с моабета в къщи. Започнахме пак от салати, аперитиви и т.н. Един приятел донесе вино, но аз както го слагах в хладилника, го излях без да искам и стана голям бирбат на мокета. Три литра хубава стока замина, ей тъй - за Бог да прости дето се вика. Женя беше пуснала Тото за снощния тираж и всички решихме, че това проливане ще бъде на голям късмет. Още не знаем числата - може строежа да започне още днес следобед, ако е ударила кьоравото с милионите... Но за това ще разберете в следващия том...

Изпратихме си снощи гостите в 22:30 и веднага легнахме, защото много се изморихме през целия ден, а и краката вече не ме слушаха – омекнаха ми нещо амортисьорите, от ракията трябва да е било, ама сега с горещата и кисела чорба ще се нивелирам. Другата седмица ще пазаруваме, защото пак само шишето с водата остана в хладилника. Утре не съм на работа, но още не знам дали ще ходя да работя по къщата. Сашо ми е купил един чувал с истински дървени въглища за барбекюто. Скоро ще го запалим пак за някой повод.

Снощи измежду многобройните ни и най-разнообразни разговори, Сашо спомена, че средната цена на 1 мІ жилищна площ за района на София е около 20,000 лв. За нашия 54 мІ цените в провинцията са далеч по-ниски и отново се убеждавам, че наистина е една чудесна сума. Мебелите вътре само са помогнали да бъдат взети тези пари и макар да не бяха кой знае какви, все пак си изиграха ролята. А като си спомня, Господи, как и от къде съм ги мъкнал всичките тези дъски и долапи. Първо в изложбената зала срещу “Кукления театър” в Габрово, някакъв варненски мебелен завод беше изнесъл на показ продукцията си. Там техни представители само вземаха поръчките, а пък самото изпълнение ставаше във Варна. След няколко месеца нашата поръчка беше готова и трябваше да си приберем готовите мебели от там. Но с какво обаче – с Трабанта от Черноморската ни столица докарах фаянсовите плочки и мивките за кухнята и банята от Каспичан, докато за тези шибани дъски ми трябваше контейнеровоз. Че пак добрата леля Венче “Попка”, с хилядите си връзки из Габрово урежда от “Добри Карталов” един камион с ремарке, с който на отиване трябваше да закарат някакви прежди в подобен предачен завод, а на връщане да вземат други от там.

В уреченият ден и час, потегляме рано сутринта от двора на завода в посока Варна. Камиона огромен, пълен със совалки с намотана прежда, а ремаркето още по-огромно, но празно - вероятно закачено специално за нашия случай с мебелите. В кабината се возят шофьора (естествено) и докера – за просяци като мене обаче, място на седалките нямаше. Качват ме отзад в ремаркето, защото само там имаше свободно място колкото за дансинга на цяла дискотека. И аз клекнал, седнал, коленичил направо на дъсчения под на ремаркето, поемам къмто Черното море - къде е Габрово, къде на майната си пък е самата Варна?! А отзад прахоляк в това ремарке, шум, всичко се тресе и подскача, а пък аз се мятам между канатите като ранен на корида бик.

По едно време, малко след Великото Търново, таман стъпили на варненското шосе и баш преди Шереметя, камионът спира и мене ме стоварват на пътя. Хората се уплашили, че може да стане някой сакатлък с това ремарке – я да се откачи, я аз да си разбия главата в канатите; път си е това и то не малък – всичко може да се случи и ме помолиха да стигам сам някак си до Варна, на “собствен ход”. Разбрах ситуацията – няма проблем – важното е само мебелчетата да си приберем вечерта, а пък аз до Варна и пълзешком мога да стигна, ей я къде е – зад няколко баира и ще ми домирише на водорасли.

Разделихме се с момчетата, разбрахме се кога и къде да се чакаме и срещаме във Варна, камиона даде мигач и излезе на пътя, а аз останах да вися на банкета като войнишка манерка - белким ме качи някой на автостоп. Как и на колко пъти съм стигнал до големият ни морски град аз нямам много пресен спомен, че те и баят годинки си минаха от тогаз, но криво-ляво все някак трябва да съм се добрал до там. Пристигането сигурно е било вече и по следобедното време на деня, защото първата ми основна грижа (след като се изпиках в нужника на ЖП гарата) беше да намеря подслон за през нощта. Самата гара не беше подходящ конак, тъй като беше претъпкана с чужденци, милиционери сноват нагоре-надолу – отделно дето мръсотия, глъч и мизерия. На всичкото отгоре сме и в активен летен сезон – летовниците наводнили Черноморието и няма места за нас, простосмъртните и обикновени граждани на НРБ (по тогавашните закони все още си бяхме “народна република” – уточнявам за родените след дворцовия преврат през 1989). Народна – добре, ама за народа няма квартири, само за чужденците има. Ходих по квартирни бюра, по курортни настанявания и къде ли не – няма успех. Хукнах на края да обикалям квартала около железопътните линии, надявайки се поне там да намеря някаква евтина квартира, колкото и долнопробна да е тя.

Щастието ми се усмихна при едни мургави апапи, които така и не разбрах наши ли бяха, чуждоземци ли – но в такъв момент не съм придирял много-много ни на раса, ни на пол, ни на занятие; дали бяха потъмнели от слънчевите бани или просто си бяха цигани също не ме интересуваше - ни пряко, нито пък косвено. Показаха ми миндера в една приземна пристройка, която вероятно зимно време, когато се изнесат екскурзиантите играе ролята на кочина. А като гледах и размерите й си мислех, че едно до максимум две прасенца спокойно можеха да поминуват броените си дни до Коледа. Платих предварително 2 или 3 лв. за нощувката, оставих си пазарската чанта и с най-необходимото натъпкано по джобовете, излязох на вечерна разходка – паспорт, няколкостотин лева за разплащане с мебелния завод и… и нищо друго.

Отидох на вълнолома – аз много обичам море, лодки, кораби и по принцип вълноломите са ми любимо място за посещение. Там оставам насаме със себе си и мислите си, чувствам че съм НЯКОЙ, защото това не ми се случва често. На изпроводяк от нас пак имаше някакво спречкване и взаимни престрелки между мене и тази, която мислеше че аз отивам във Варна за да си правя кефа и да чукам чехкините по плажа, а пък видите ли тя, оставала в къщи с малкия и напиканите му пелени. Амчи да беше отишла ти ма, тебе да те лашка ремаркето и да те блъска в канатите като шкембе у дувар, а после си търси фабриката из Варна и мъкни шибаните си мебели на гръб! Както и да е - това беше само едно малко лирично отклонение, което точно в този звезден миг изплува от съзнанието ми като огромно мазно, мазутено петно върху кристално чистата морска вода в залива на к-г “Атлиман” да речем. Размишлявам си мълчаливо, гледам влюбените гургулици, сновящи покрай мене, не оставам безучастен и към самотните и страдащи момински души и сърца и си викам на акъла: “Като ще му тегля една майна, че като зарежа всичко: и мебели, и камиони, и домашни проблеми и ще хукна подир някоя фуста в неизвестна посока…” Добре ама нали пък съм и съвестен гражданин на републиката, честен до мозъка на костите си и с непоправимо висок морал, бавно и тържествено запристъпях обратно към РСВ-то на гарата (аз когато съм гладен не мога да вземам много адекватни решения и обикновено гладът ми е много лош съветник). Оставих вълноломите, отказах се и от гургулиците – да си ги чува някой друг; зер, нали си имах една подобна чума у дома – за чий курец ми е друга или пък още една…

Този ресторант беше сравнително полупразен (или полупълен, в зависимост от гледната точка). Аз изпратих и посрещнах пътниците на няколко влака, включително и един международен. Като се изсипа софийския експрес и заведението се напълни с жадни и гладни столичани. После пък една банда поляци нахлуха да се наливат със “Слънчев бряг”. Изреди се сума народ, докато аз си ближех мастиката – една, че втора, че трета; бре дълга нощ, мамка й и много самотна на всичкото отгоре! Ядох салати, ома’ах и една порция кебапчета от обедното меню с две хладки бири – не върви пусто и време, часовника ми га че ли замръзна на едно място. Току камбаната на гарата ще издрънчи на 15 минути, които ми се виждаха цяла вечност. А пък като чуех носовият и гъгнещ глас на диспечерката с разписанието на кой влак за къде ще пътува, от къде идва и с колко закъснява, идеше ми да вляза при Началника на гарата и да му се оплача с една бухалка за бейзбол – може ли да назначават такива лигли на такъв висок пост, бре? Амчи те като че ли ги подбират с конкурс за по-противен и отблъскващ глас – ужас! Както и да е - с всичкото това висене в ресторанта, аз хем си събирах мрачните мисли, хем набирах сили за следващия важен ден, хем пък и гледах да посъкратя малко от времето, което трябваше да прекарам в онази миризлива дупка, за който вече бях платил. Към 23:30 вече и последният пияница се потътри към дома си – тръгнах и аз да се прибирам в бърлогата.

Независимо че кочинката беше тясна, тъмна, влажна и спарена от летния пек и зной през деня, аз така се бях спиртосал че не усещах нито все още влажните чаршафи, все още неизсъхнали и събрани набързо от простора, нито миризмата им на домашен сапун, правен от животинска лой, нито пък чувах хъркащите и хриптящи мужици в съседните “каюти”. Спах и аз набързо както всички останали и на сутринта единственият спомен, който имах от предишния кошмарен ден беше съвсем лекото ми главоболие – мастика и бира по принцип си е коварна комбинация, почти смъртоносна ако човек се увлече с предозирането, независимо на коя от двете съставки. Докато ме отръскаха автобусите от варненският градски транспорт обаче, махмурлука ми премина и аз бях готов за предстоящите си нови подвизи.

Първо трябваше да намеря представителството на завода, който също имаше постоянно изложение в една от залите на града. От там ме пратиха в истинската фабрика, за да си платя в “Пласмента”, защото тези не вземали пари на ръка от клиенти. Освободих се от товара в кесията си срещу една хвърчаща бележка за пред пазвантина на заводския портал. От там хуквам и намирам предачния цех, където пък трябваше да се срещна с моите момци от камиона, а най-накрая се потопих и в шарената тълпа от народ на Централният варненски плаж. Да отида до морето и да не си топна макарите в приятно прохладните му води за мене беше повече от абсурдно. Единствен проблем дойде от това, че нямах подходящи за къпане гащи, но на входа имаше “бански под наем” и срещу 50 стотинки взех едни за няколко часа ползване.

На плажа убих известно време в къпане и въргаляне из пясъка като отвързано добиче. Хората насядали възпитано на плажни кърпи, пък чадъри си разтворили да не им пече слънцето (а за какво са отишли тогава на плаж, не можах да си обясня) - кой с книжка в ръка, кои пък по двойки си чуруликат и по-силната човешка единица маже с кремчета гръбчето на по-слабата и леко пръстчетата му докосват страничните очертания на сочните й вимета; после упражнението се повтаря и малко по-надолу - баш там, където гърбето се разделя на две половинки във формата на заоблени първомайски балони; кои по-надути, кои по-малко – общо взето, много забавно. Други пък играят на карти, шах, табла и безмилостно и неусетно, улисани в спорната игра изгарят като пъхнат зеленчук в чушкопек; наред с всичко това се лигавят и с по едно шише бира, което по неразгадаеми за мене причини заравят в мокрия пясък, уж за да стои на хладно. Аз не съм любопитен - просто наблюдателен и тези малки подробности няма как да ми убегнат от зоркия поглед. И разбира се неотлъчното и колоритно, неотразимото по никакъв нормален и традиционен начин, без което един български плаж просто не би бил плаж: “Гошко, излез от водата че довечера ще ми легнеш болен с температура!”, “Стефане – ела на плиткото, чуваш ли ме, детенце! Ушичките ще ти откъсна като излезеш, така да знаеш!”, “Иво – до обяд няма да влизаш във водата; следобед като се постопли, тогава чак!”, “К’во си я зяпнал та’а бе – мойте цици не ти ли стигат, перверзник?!”, “Леле, Жоре – т’ва русото ако ми падне и че го скинем!” (по смисъла на “скъсам”, вероятно не от бой…) и т.н. и т.н. слънчеви шедьоври и морски бисери… Само аз като някакъв змей-горянин се разхождам по плажа с халтавите си плувки (защото нямаха моя номер, а тогава бях значително по-слаботелесен) и само фиксирам с поглед тази или онази особа от женски пол и без горнище на банския си – такива бяха времената, все пак ерата за която иде реч беше далечната 1986, когато пък през Април се беше вече родил моят малък Неничко…

След законното време, което си бях отпуснал за плаж и след стократно питане на случайни минувачи: “Извинете, колко ви’й часа?”, тъй като моя часовник остана с дрехите ми в съблекалните, аз напуснах това райско кътче на Родината и се отправих за мястото на срещата. С помощта на докерите от завода натоварихме всичките мебели в ремаркето, като едвам остана място за мене в едно от кьошетата му. Мебелите (4-крилен гардероб + секция/библиотека за цяла една стена, всичките с надстройки) бяха предварително сглобени, с многобройните си етажерки, панти, дръжки по вратите и други украшения. Предстоеше ни изпитанието на близо 300-километровата отсечка по обратния път към Габрово. Аз се возих в ремаркето, което на връщане, понеже беше пълно не друсаше чак толкова много. След пътуване от много и дълги часове, най-после се прибрахме. Момчетата спираха по пътя да вечерят, но аз не бях “гладен” защото вече си бях изразходил лимита от фонда “И аз съм човек” още предната вечер в РСВ-то и докато ги чаках да си изядат кебапчетата, ходих само да се изпикая в тоалетните на крайпътното заведение - беше станало и тъмно вече, та нямах и най-беглата представа къде се намирахме.

Същинското разтоварване на прословутите варненски мебели започна фактически на следващия ден, защото вечерта беше много късно за тези дейности. Впрегнахме близки, роднини, съседи и полека-лека на ръце качихме всичките секции и долапи до петия етаж. Не – там асансьор няма, защото когато тази кооперация е строена (1938), вероятно тези подемни съоръжения не са били познати или поне не и в Габрово. За сметка на това пък стълбите й са по-полегати и измични. Та ето как споменът за тези мебели се върна от толкова години назад, а днес вече те са собственост на някой друг – халал да са му; и мебелите и дертовете подире им. Не можах да подмина този случай, без да го опиша и без да ви го припомня. Та това беше всичко…

Аз още не съм бил барабана, че сме продали апартамента, но то не е и нужно да знае целия свят. Опасявам се, че касетките с говора, които ви изпращаме няма да са вече актуални, специално по въпросите за продажбите, но наистина не ни се записват наново. Просто пропуснете тези откъси. Аз за това не обичам много телефонната информация, защото обезсмисля до известна степен писмената...

25.09.1995 - Ето че програмата ни вчера пак се промени. Вместо на пощата и да ви пуснем колета, ние ходихме да разглеждаме една изложба на къщи. Близо двайсетина строителни фирми предлагат свои проекти и готово построени къщи на една площ – нещо като панаир на строителството. Там на две от компаниите предложихме нашия проект, а те пък ще ни изпратят писма с техните условия и цени. Общо взето представените постройки бяха огромни, двуетажни, красиви, престижни и скъпи. Нашите мераци са далеч под това което гледахме, но все пак добихме представа кое как се прави и колко струва. После пък отидохме на нашето място, за да огледаме как би стоял моя налудничав план там, с разните огради, задни/предни дворове и всичко свързано с това. До нас, от другата ни страна, новите съседи вече почти са вдигнали къщата. Има покрив, стени, врати, прозорци и т.н. А я започнаха преди няколко седмици. Бързо се строи тук, но и изключително просто. Като се вгледах в карантията на сградата, няма нищо сложно. Една дървена рамка от летви. Отвътре облицована с плоскости от рода на шперплата, само че на гипсова основа. Отвън – един ред тухли, те са цветни и декоративни, за това нямат и външна мазилка. Покрива е от цигли или с ламарина и това е всичко. Тръби, кабели и т.н. вървят свободно по стените и в самата рамка. Ако човек има достатъчно време и пари, може и сам да си направи къща, но трябват и умения разбира се. Един истински български дюлгерин би припаднал на място, ако види как се строи тук. В същото време, хубава къща строена по български тертипи, с всичките бетонни трегери, колони, тухлени стени отвсякъде, дограма и т.н., ще струва най-малко 500-600 хиляди долара, заради материалите и времето, за което ще се построи. А тук за 8 седмици и си вътре – нанасяш се. Един ден, когато започне нашият строеж, ще има и подробно поетапно филмиране на всеки сектор от къщата – за спомен. Вчера беше неделя и нямаше майстори на съседския строеж, но днес ще отидем пак, за да се срещнем на живо с тях...

След малко ще излизаме – ще водим Женя в гимнастическия салон, а ние с Нени ще я чакаме в един магазин. За после още не знам какво ще правим. По план Нени ще си играе на електронните игри в магазина, а аз ще отскоча до пощата че най-после да изпратя този колет. Там за последно ще опиша какво ще съдържа и ще довърша писмото, след като го претеглят пощаджийките. Предполагам, че днес ще имаме писмо от вас, но обикновено в понеделник пощата идва след обяд, а ние до тогава ще сме изпратили колета. Проверихме снощи и Тото-то - няма да строим скоро, ако се надяваме само на него...

Пак опря въпроса до задни гуми за колата, защото единия от регенерата дето бях сложил, онзи ден се пръсна. Сега съм с други две резервни, но те също не са добри според полицейските правила и наредби. Тези седмици ще го решавам и този проблем, но трябва първо да ми платят няколко пъти от завода, че тогава да отделям фондове за гуми. Не се притеснявайте, че мястото на този лист свърши – аз ще сложа още един в пощата, но сигурно няма да мога да го запълня. Изчерпах се откъм информация вече...

Ето ме, в момента се намирам в пощата. Изпратихме Женя да тренира и да се разкрасява във физкултурния салон, Неничко е на електронните игри, а аз в кратце ще опиша съдържанието на колета.

Първо започвам с Ямболският сектор:

За всички тях има едно писмо със снимки. В синьото пликче са неща за малката Стели – маратонки, блузка, шапчица, рокличка. Не помня дали имаше и чорапки за нея, но дреболиите са техни. Като ги разгледате им ги изпратете...

За вас пък най-отгоре е бялото пакетче с подаръка на майка за рожденият й ден. Блуза + някакъв гердан. Вътре е поздравителната й картичката и едно малко писмо от Нени. Ракията е също за вас (начин на употреба: по малко, почти само да се мирише, задължително с много салата – доматите нарязани на едро и посолени “до побеляване”, да плуват в олио и обезателно заедно с чичо Божкови!...). За малкия юнак Божи е играчката-кинокамера, която се пълни с вода и пръска. Особено подходяща за студени зимни вечери, когато са спрели тока, а нафтата още не са я докарали от “Топливо”. Пак за същия Божи са и чорапките. Изпращам ви няколко кибрита с изглед от Сидней – за подавка! На татко съм пуснал един каталог с цените, специално за инструменти (за обща култура). Пратил съм му и един крем за бръснене. Ще установите, че не е съвсем пълен, защото изцедих 10 грама от него. Колета дойде 3010 грама и това беше най-лесното да направя. Кремът е силно пенлив и много малко от него стига за голямо бръснене. Ощетил съм го само с пет бръснения, но тукашните пощаджийки са почти толкова проклети, колкото румънските митничарки: един грам да съм над теглото – плащам за цяло кило отгоре. Обаче номера с изцеждането на част от крема за бръснене им събра очите, защото това стана пред цялата аудитория от смаяни люде, чинно и смирено чакащи на опашките, върху иначе чистата ми носна кърпичка. Още продължават нестихващите коментари зад гърба ми, но аз нали съм си една ряпа – не се давам лесно. Едната “есесовка” вика: “Махни крема и готово!” Махнах го аз, ама тогаз пък грамовете дойдоха само 2920. А, “не съм от тях как’ Сийке” й отвърнах и точно тогава се разигра сценката с изцеждането на крема. Вадя най-безпардонно тубичката от останалите джунджурии в кутията, разпечатвам внимателно капачката, вадя си и безукорно чистата носна кърпичка из продрания джоб на шортите и бавно и старателно изстисквам малко от съдържането вътре. След което пак мерим на кантара. С още едно изцеждане електронната везна заспа на 3000 грама. Че имах нахалството и да попитам: “Ами марките като ми сложите бе госпожа, и кутията натежи отново - ще плащам ли и за тях, да ви го туря между очите кривогледи аз?” Е, те щели да минат за сметка на Австралийските пощи, както ми обясниха пацавурите зад гишето, подчертано и натъртено вежливо (не можеха да ме гледат вече, кикиморите мръсни, но ненавистта ни бе взаимна...). Значи татко е подсигурен. В следващите пратки ще му изпратя и ножчетата за бръснене...

Касетките с нашия говор са четири. Спазвайте поредността на слушане, защото са свързани помежду си. Има и отделна касетка с музика. Ще забележите и една празна кутийка от TDK касетка. Тя е онази, която не можа да замине с предния колет, та ви я пращам сега. Черният хайвер е за да си го разбиете като обикновен. Големите богаташи го ядат направо от буркана, суров и на зърна, но пък не е така “спорен” - както прецените, според благосъстоянието и икономическото ви положение за дадения момент. Пращам и три обикновени прости химикалки – син, червен и черен. Те са за майка – да пише още повече писма. Снимките са отделно. Писмото ми не можете да объркате с нищо друго, защото е очевадно дебело от многото листи. Заедно със снимките съм изпратил и няколко реклами на туристическите автобуси, които произвежда нашата фирма - и те са за подавка на който се интересува. Пратете и в Ямбол за информация.

Общо взето това е всичко. Много ще се радваме, ако го получите в пълен размер, форма и съдържание, като ще се надяваме да ви харесат и подаръците. Допълнително ще се обадим по телефона, за да разберем как е пристигнал и в какво състояние е бил колета. А сега ви прегръщам и целувам всички: баба, майка и татко: Нени, Женя и Ангел…

Brisbane, AUSTRALIA...