Скъпи родители и приятели мои,

23.08.2000 – Днес започвам поредното си писмо, като наред с всичко ще гледам и да го свържа по събития и дати с края на предното, което успешно замина заедно с моята свидна и скъпа Даниела. Останал сам и насаме с мислите си по всички вас, надявам се че вече ще мога да си събера акъла и да систематизирам всичко пропуснато и неописано до тук. Няма и два дни, откакто приключих предишната си изповед, а ми се струва че е минала цяла вечност…

В понеделник (та това беше само онзи ден - на 21 Август, за протокола…), както вече знаете, всички ние заедно с цялото ни бойно снаряжение – бебета, каши, пелени, млека, куфари и чанти потеглихме към Gold Coast. Колата се пукаше по шевовете си от багаж и товар, но пък не загря по пътя – това ако беше някой “Запорожец” или “Москвич”, да се е разтопил след първия баир. Пътувахме добре и бързо, защото за 3 часа пристигнахме в квартирата на нашата приятелка; до там са около 340-350 км. Наложи се обаче от нея да вземем още един куфар, също толкова голям и солиден, както останалите ни “походни сандъци”, в който пък наслагахме остатъка от багажа и подаръците. Всичко се събра до грам, до последната прашинка и до най-последният нищожен армаган.

На другия ден (вече вторник сутринта), аз хукнах да търся калъфа за кормилото на татко, докато жените останаха да вършат друга работа и да се разправят с допълнителните дисаги и денкове. От многочисления избор и боллук, на края избрах и се спрях на неутралния черен цвят, защото в този магазин и за съответния модел ги нямали в червена разфасовка (която пу би отивала на доматения цвят, с който е напръскана домашната любимка – не котката, бре: колата имам предвид). Имаше разбира се чисто червени цели кормила, но тях пък ги харчеха по $150-$200 и аз тутакси прецених, че на Жигулата не й се полагат чак такива разточителни разходи, въпреки вярната й служба до сега в семейството, а и извън него. Така се задоволих само с този калъф, който изпращам за колата на татко с уговорката, че това не е най-доброто и интересното, което може да се намери и купи тук, само че за съответния волан (ш400 мм), тази изгъзица ще уйдиса най-добре. Другите модели са предимно за местните по-малък размер кормила, както това беше подробно засегнато в предишното ми комюнике. В крайна сметка натъпкахме окончателно всичко в куфарите, натоварихме ги на нова сметка в колата - обядвахме и тръгнахме към летището на Бризбън.

Пристигнахме навреме след около час пътуване и с огромни притеснения се наредихме чинно на опашката за проверка на документите и теглото на дисагите. Когато ни дойде реда, едно по едно и бавно започнахме да нареждаме върху кантарите всичките си парчета от багажа, а от товара тутакси взеха да се огъват металните носачи и планки на лентите. За да помогна на служителката, докато тя си попълваше бордните карти, аз най-охотно и любезно придържах всеки куфар, като дори лекичко го повдигах нагоре, за да не се обременява кантара с излишното, свръхтежко единично и сборно тегло. Освен това, скрито от всички любопитни погледи на случайни минувачи, пасажери, нарочни служители и най-вече загърбвайки зорките обективи на охранителните камери, лекичко и съвсем небрежно с краченцето си подпирах всеки отделен “сандък”, с което задържах кантарната платформа в едно положение с едничкото си намерение последната да тегли малко по-леко. Това е един мой личен, почти шедьоврен метод за сравнително благородно заблуждение на противниковият отбор (в случая чиновничката зад гишето), с единствената още по-благородна цел – да ни натоварят на самолета с повече от допустимото тегло багаж. Как става това? – ами, просто е. Докато момичето изпълняваше служебните си задължения, бях се подпрял току над главата й, за да следя по-отблизо почти заврян в пазвата й какво пише и как, да не би да сбърка нещо, милата, с цифрите на килограмите, адресите и т.н. – нали “Проверката е висша форма на доверие”, за което пък продължава да се спори дали още Ленин го е казал навремето, много преди Сталин да си го присвои като негово или пък това си е чиста приумица на бащицата от Грузия, както много други негови подобни. За по-голяма тежест и интелигентност пред мадамата, качих си и кракът на парапета, подпирайки го по този безспорно аристократичен начин всъщност на измерителната платформа. Аз и за това не знаех, докато не забелязах че показателите на електронното табло, вградено в дъската на гишето започнаха да отмерват нещо, паралелно с движението на крака ми. Тогава веднага си казах на хайдушкия акъл, че щом този кантар може да се манипулира с крак в една или друга посока, това би могло да се прави когато има и съответен куфар върху него. И действително, че като сложихме първия и аз забих палеца на левия си крак под платформата, последната се закова на 23-24 кг отчетено брутно тегло, но де факто аз можех да я направя да отчете и “0” – въпрос на коравина, един път на обувката (тоя номер по сандали и особено пък с джапанки не върви – проверена статистика, б.а.) и втори път зависи от здравината на индивидуалния палец. Това упражнение го повторихме няколко пъти – сега очаквам да ми падне нокътя на големия пръст, но тази саможертва е без никакво значение, след като успяхме да прекараме стоката по съответното й направление. Въпреки всичките ми усилия и телесни щети, които понесох впоследствие, общото тегло на куфарите дойде около 75 кг, а в действителност беше значително над това. Съгласно издадените самолетни билети, уж бяха разрешени само по 20 кг на човек, но така или иначе всичко мина много успешно - като че ли Господ се разхождаше сред нас. Е, не на последно място благодарение на моята находчивост и чрез малката ми хитрост, която приложих върху иначе доблестната служителка от аерогарата; нека бъда простен... Това развитие на ситуацията около натоварването на багажа значително ме успокои, защото аз ужасно много се бях притеснил и изнервил. Главно защото не исках нито един от всички подаръци предназначени за вас да остава тук, да пренареждаме куфари в последния момент или пък, опазил ме Бог - да плащаме свръх багажна такса, която възлиза на $28 за всяко кило горница над допустимото. А това последното пък просто нямаше как финансово да се случи и подаръците ви така щяха да си останат в Австралия, без да заминат по предназначение. Но за наш късмет и най-голяма слава на Бог, в едно с всичките му Небесни светии, мероприятието приключи благополучно и ние най-после мирясахме доволни, облекчени и щастливи.

Докато бях в магазина за авточасти, мислех да взема и едни свещи за колата на татко (за ФИАТ 124, 125 и т.н., защото “ВАЗ”, “ГАЗ”, “ЗАЗ” и подобните тям не фигурират в номенклатурата на търговската мрежа). Добре ама търговците искаха $13 за тях и честно казано на мен не ми се даваха баш в този момент. После обаче страшно съжалих и даже още ме е яд – амчи ние за това пътуване дадохме хиляди бре, а пък ми досвидяха центовете! Ама то се свършило вече – друг път няма да правя така, обещавам. Въздържа ме и нещо друго, че нали и тези свещи тежат, пущините - това още повече ме разкандърдиса от тези допълнителни покупки и товари към багажа; нека спи зло под камък...

Самолетът на Дани излетя точно в 15:10 (само с някакви си 15 минути закъснение) - вместо в 14:55 по предварителното разписание. До момента бебето се чувстваше много добре, но утре вечер ще разбера как се е държало и по време на полета, завалийчето. Това ще стане когато се чуем с Даниела, след като пристигнат благополучно. За сега аз оставам да се боря сам с всичко останало. Щом огромната сребриста и метална птица изчезна зад хоризонта и се скри в облаците, ние изпращачите си тръгнахме веднага. Румяна беше дошла с нас, за да изпроводим заедно пътничките, след което аз я оставих на влака да се прибира към Gold Coast, а аз от летището отидох да оправям годишните си такси. Мръсните изроди от Финансовото Министерство ме обрулиха да им наплатя още $2,835 суха пара, отделно от всичките други хиляди, които са ми удържали през годината – бял ден да не видят дано; нека тънките им и къси пишки на трън да изсъхнат – проклети да са! Единственото, което успях да постигна беше да разсроча погасяването на тези средства чак до края на другата финансова година (че няма да им ги дам на камара, я)…

После, не особено доволен от резултата при финансовия агент (защото очаквах, че нещо ще ми върнат, а те напротив: искат още…), отидох при Нени. Качих се горе в апартамента, направих му няколко снимки – в стаята му, пред компютъра и т.н. Веднага след това излязохме, че ходихме да проверим в един магазин какви части за колелото му ще ни трябват. Някакъв негов приятел му подарил парчета от рамки и капли, а ние ще трябва да му добавим спирачките – ето как ми се роди още един домашен проект.

Междувременно, докато се мотахме напред-назад стана и 19:00 - бях му обещал, че ще го заведа да вечеряме някъде, та отидохме в шибания Макдоналдс, след което го прибрах у тях. Майка му поиска да разговаря с мене, та и с нея загубих още Ѕ час. Оная ми каза, че нашия вече си имал приятелка и много често бил с нея - да съм му говорел за интимни отношения, за секс и т.н. Какъв секс, ма пикло? – келеш на 14 години! Едно време на тази възраст лющехме чекиите до обезумяване и частични припадъци; в опиянението си със задоволство смятахме, че сме преспали с всички по-хубавки момичета от класа, с повечето от по-възрастните ни съседки, та дори смело изхвърляхме семената си и по някои от световно изявените през тази епоха актриси: Катя Паскалева, София Лорен, Бриджит Бардо, Невена Коканова и хиляди други знайни и незнайни познайници; беше толкова хубаво и здравословно, а сега – секс тръгнали да ми правят! Ще ти дам един секс аз с пръта по чутурата! Аз обаче между другото пак повдигнах въпроса за безконтролното му поведение в училище и неучене, за денонощното му висене единствено и само пред компютъра, поголовно лъжене за всичко и т.н. А тя никога не е виновна и все го оправдава – “излъгал, защото е имал причина”! Какво обяснение, моля ви се – това отговорът на една истинска майка ли е или на някоя дойка от улицата?! В същото време аз съм съвсем изолиран и “обезглавен”, за да направя каквото и да е. Абе трагедията започва - в много начален стадий за сега, но с бързоразвиващи се темпове. Госпожата само свива рамене и вече е вдигнала ръце. Не знам само докато беше майка й тук, защо тя не упражни някакъв по-сериозен контрол върху Нено, някакво по-остро настояване по отношение на режим, училище, възпитание и т.н. Няма такова нещо, бако! Тогава и двете бяха много “заети” да ни одумват съвместния живот с Даниела, да ходят по къщите на хората и да им пригласят в хулите си срещу нас, както и да пълнят главата на Нени с глупости и простотии за собствения му баща. Но те и двете са от един дол дренки и на практика нищо съществено не могат да проведат, освен само да се вайкат. За мен остава единствено възможността да си гледам отстрани детето как пропада с всеки изминат ден и да се тревожа за това денонощно до полуда. Е, разбира се и да давам мангизи за прищевките му, за щяло и нещяло, за ремонти; да отделям време за колелета, мотори и за всичко останало. А пък наш Нено в същото време да ме лъже като циганин в очите и да ми казва само неща, които той прекрасно знае, че аз искам да чуя от устата му, а той да прави каквото си иска. Отдавна ми беше казал, че щял да си продава компакт диска, намерил бил клиент за него, който щял да го купи. След това ми каза, че го бил продал, а парите прибрал в неговата си сметка. Снощи майка му обаче ми каза, че компакт диска се е повредил нещо, той го отворил да види какво има вътре - така срал съвсем на него и го изхвърлил на бърза ръка в кофата за боклук. Хайде, добре - и аз съм ги правил тези неща; никога не съм крил за някои от безуспешните си ремонти, но защо той ме излъга така грозно и ми разиграва разни водевили с продажби, пари и т.н. А сега “лошият баща” естествено пак ще се изръси с $40, че да купи на сина си спирачки за колелото, а последният ще продължава да го лъже най-нагло насреща. Но пък не мога и да не му купя, защото тогава автоматично ставам наистина “лош” - нали той така е възпитан: да бъде добър за него само онзи, който безропотно му купува всичко и непрестанно дава. За други добродетели тук въобще не става и дума…

24.08.2000 – Вчера на обяд пак ходих в супермаркета да търкалям заровете – и съвсем закономерно пак нищо не ми се падна. Аз и днес ще съм там - да видим какъв ще е резултата; белким имам повечко късмет. Снощи получих поредното ви писмо № 73. Независимо, че през този период Дани с малката ще си бъдат в България и надявам се около вас, вие пак ми пишете защото аз тук си чакам всеки ден - бетер съм и от войниклъка даже. Всеки ден ходя да ровя из пощенската кутия, а пък то в най-честия случай ми пристигат повечето сметки за плащане, вместо хабер от близки хора...

Днес също ходих да разръчкам зарчетата в магазина, обаче за пореден път късмета ми беше отлетял (та нали той, “късмета” де, сега е в София - какво искам и аз...)

Отбих се до велосипедното ателие и купих на Нени спирачките за колелото. Там в магазина са все мои хора, имат и хубава работилница отзад. Майстора ме познава, защото и друг път съм ходил при тях с един или друг зор. Тъкмо го сварих, че изхвърля две външни гуми за велосипед. “Чакай, рекох бре - не похабявай хубавата стока!” Та освен че спазарих спирачките за по-евтино, дадоха ми и две жила като добавка към покупката; разбира се повлякох и двете гуми максул. Голям удар направих! Признавам си, че гумите изобщо не ми трябват, но пък не е лошо да си ги има човек за резервни – най-много ме заболя, че онзи шашкънин щеше да ги изхвърли в контейнера. То аз толкоз съм се и разкарал на това колело, но нека за Неничко поне да има – той ги смила мигновено, като че ли ги прекарва през шмиргел. Но това е в резултат на внезапни спирания и търкането им по асфалта, докато последните оставят колкото се може по-дълги и по-черни дири; после следва боксуване в тревата – изобщо те и от желязо да са направени, пак няма да издържат дълго и ще се изтрият.

Чакам всеки момент Консула от Сидней да ми изпрати документите, а аз пък да ги препратя на вас. Дадох снимките вчера на Фото-то и днес ще отида да ги взема готови - така че и те ще полетят към вас, заедно с всичко останало. Ще изпратя един пълен комплект от тях, но те не всичките са за вас. Отделете някои екземпляри за баба Рейчъл в София или пък нека Дани да ги разпределя като дойде в Габрово. Ние тук с Нени също ще си направим допълнителни снимки и след време пак ще ви изпратя няколко. Много скоро ще купим и видеокамера, та ще можем и малко филми да изпращаме, както преди. Още днес ще купя вестника с обявите, че нали и кола търсим - абе то е един ужас около мене, но аз не се оплаквам! Заредили са се страшни дни напред - не ти’й работа! – но когато има вино и то веднъж като ми потече равномерно из жилите, тогава вече не се плаша от нищо...

След работа ходих до магазина да купя една луминесцентна тръба за лампата в кухнята, че старата много отслабна нещо. Сега уж е по-светло или поне аз си внушавам така, защото платих цели $2 за тая шибана тръба. Обикновените крушки 100 W са по 45 цента парчето и доста дълго време карат. Тук стандарта е с байонетно закрепване към осветителното тяло. Има и такива на винт с Едисонова резба (Е27), но те са само вносни и по правило много скъпи – по няколко долара, от които гледам да стоя по-надалеч, че масрафите им са големи. Аз напред си дойдох, вечерях и сега се подготвям за изтягане на дивана пред телевизора. Трябва нещо да направя на Нени – той иска едни малки тонколонки, че да си слуша на тях портативния компакт диск. Сигурно ще ги завърша сега и чак тогава ще се курдисвам за филмите по телевизията.

А това пък тук е едно извънредно включване, вече от дома - само с няколко реда и на съвсем отделен лист, защото забравих официалното писмо на работа в бюрото си. Днес от Сидней пристигнаха документите ми за паспорта – точно както и очаквах, само ден след като Даниела вече е в България. Това налага екстреното им изпращане заедно със снимките, които взех днес от Фото-то. Нарочно не съм ги надписвал, защото Даниела ще изпрати и някои на техните в София. Аз предполагам, че това мое писмо ще пристигне точно по времето, когато и тя ще бъде в Габрово, така че на място ще ви обясни точно и подробно - къде сме били, с кого и как е станало всичко. За себе си искам една много малка почивка от писма, надписване на снимки и подготвяне на подаръци – изморих се бе! Е, разбира се аз утре в почивката ще довърша започнатото едва онзи ден писмо, като ще гледам на обяд да изтичам до пощата и да го изпратя.

Като се прибрах от работа вечерях веднага, защото през деня бях изял само две ябълки и една мандарина – корема ми се беше остъргал като че ли бях пил солна киселина. Времето не беше никак хубаво – валя дъжд, святкаха светкавици, тряскаха гръмотевици. Не беше подходящо за излизане навън и спортни тренировки, та вместо това се опънах на дивана и цяла вечер гледах тъпата телевизия, за да потисна самотата си. За кратко приказвах по телефона с Нени; после с Румяна и Цецови. Светлана е изпратила нещо по Даниела за нейната приятелка Златка от Габрово, та като дойде там, сигурно ще се видят. До 23:00 огладнях още веднъж обаче, та си подложих някой и друг залък, за да мога да устискам през нощта без да се будя от глад. Сутринта станах доста по-рано, че да се обадя на Даниела в София; нали в Австралия всичко е наопаки – когато тук е нощ, в останалата част на света е ден. Тя потвърди, че са пристигнали благополучно заедно с куфарите, бебето и подаръците. Дани възнамерява днес да ви се обади по телефона, нека само да се посъвземе малко от дългото пътуване. Два дни преди тръгването им пък, един зъб я заболя - всъщност нещо венеца й се възпали, та се беше подула като че ли е яла бой някъде, но определено травмата й не е от мен. Дано да й е минало вече - тя взе със себе си някакви прахчета и лекарства, та да се цери с тях. Тази сутрин не сме говорили дълго, защото се разбрахме да се чуваме по-често, но пък за по-кратко, че да надуваме излишно телефонната сметка. Разбрах само, че са пристигнали живо-здраво. Ванеса сигурно няма да свикне с промяната на времето и ще има да спи през деня, а пък ще си играе нощем…

Пак захванаха студовете около нас. На някои места е -1°C през нощта, а през деня става до 22°C. По планините има обилен сняг, ски-сезона е в разгара си. А пък Даниела днес ми каза, че в София било 38°C жега! Това е доста горещо за България, мисля – на всичкото отгоре и в края на лятото; необичайно.

Писмото ще го пратя с препоръчана и бърза поща, дано пристигне по-скоро. А сега ще отивам да си върша работата.

Целувам ви и ви прегръщам много силно: Ангел…

На практика излиза, че няма да мога да пиша в днешната си почивка, защото точно тогава ще изтичам при моите хора велосипедистите, за да прехвърлят веригата на Нени от едната рамка на другата. Аз нямам инструмента, с който става това, а тук велосипедните вериги са занитени изцяло - нямат свързващо звено, както бяха навремето в България. Сега е вече 06:30, като дата 25.08.2000 и аз съм естествено на работа. Пиша тези редове малко скришом от другите колеги, но няма да прекалявам с това своеволие – просто ще продължа анализите си в следващото писмо.

А сега следват целувки, прегръдки! – всичко, както си му е реда: от Ангелчо…

П. С. Вече е 09:55 - свърших си работата толкова светкавично, че ми останаха даже и последните 5 минути за добавянето на още някой ред. Чакам Нени да пристигне довечера и с това попълвам празните си като издънена поцинкована кофа мисли. Не знам как ще ми се подреди житието и битието от следващата седмица, след като вече официално се заредят онези дълги и скучни вечери, празни дни и нощи. Тогава ще гледам да работя повече часове, че да спестя някой долар горница за колата. Във вестника има няколко обяви, които заслужават внимание, но като съдя по цените им – ще трябват и повечко пари за една такава покупка. Междувременно на моята кола нещо взе да й играе предницата - в смисъл, че вибрира воланът по време на каране. Предполагам, че тревогата идва от гумите - вероятно искат подмяната им с нови и съответен баланс. Само че не знам дали ще й се положи този масраф в настоящия критичен момент. Хайде, наистина това е краят - ЧАО!!! Ачето…