Скъпи и обични родители, мили наши бабо и дядо - близки роднини, сродници и по-далечни познати!

19.05.2018 – Този път огромното прекъсване в хода на иначе сравнително редовната ми кореспонденция, се дължи изцяло на възникналите напоследък около мен съвсем обективни причини и в никой случай не бива да се отдава на някаква немарливост от моя страна или пък на обикновен немокаятлък; мързел, демек. Служебните ми ангажименти през последните няколко седмици, буквално до последния момент преди тръгването ни взеха такъв основен приоритет над всички останали, че беше абсолютно невъзможно нито да се мисли, нито да се прави нещо друго, освен единствено да се работи по цял ден - от ранна сутрин до късна вечер, с цел успешното приключване на дадения етап от започнатия вече преди повече от две години, прословут наш проект. Независимо, че откъм височайшата страна на мениджмънта не бе упражнявано никакво насилие върху моята скромна и далеч по-нисша в служебната йерархия особа, подлагайки ме на излишни претоварващи напрежения под тяхното директно влияние, то аз сам за себе си бях поставил известни планове в текущата работа, които следвах неотклонно и педантично, за да създам известен ред и стратегия в последващата ни от тук насетне съвместна дейност. Първоначално бях разделил на секции и звена отделните агрегати на инсталацията, което ми помогна да разпределя цялостния обем на документацията в няколко подгрупи, като времето за изготвянето на всяка една се въртеше в границите между около десетина дни до две седмици, в зависимост от сложността на обекта. Точно поредността на тези, вече създадени групи аз не исках да нарушавам под никакъв предлог, защото процесът по изготвяне на една папка с документи почива на известни стандартни приложения и рутинни похвати, които ако се нарушат, щяха да предизвикат невероятен хаос в крайния резултат (с който батак пак аз трябваше да се разправям впоследствие, че да се чудя пък и как да изплувам от тинята, в която сам съм се наврял). Ето защо, миналата събота и неделя работих доста усилено именно в тази посока, а във вторник сутринта вече успях да предам поредната серия от около 60 чертежа на моя шеф, който за сега е много доволен от развоя на орташката ни работа. От там нататък за мен също настъпи дългоочакваната ваканция, която ще продължи до края на Юни, когато пък се надявам да възобновим започнатото дело до получаване на тъй желания от всички положителен резултат в постигането на крайната цел. И тъй като вече се намирам в състояние на т.нар. годишен отпускарски синдром, аз повече със служебните си обязаности няма да ви занимавам, докато не ги рестартирам отново едва след завръщането ни обратно в Австралия. Fuck off, дето има една приказка на местния жаргонски диалект, която туземците денонощно разменят помежду си под формата на любезност, съпричастност, удивление, негодувание, мъка, радост и тъга (или диалектен жаргон – подберете сами по-литературния израз), много силно доближаващ се и наподобяващ по смисъл и посока на действие до нашенското “Йеш Миуя”, както пък тъй мъдро е казал небезизвестният бай ви Спиро от с. Поликраище, там нейде из Горнооряховският край…

Като казах напред нещо за завръщане, редно би било с няколко думи да спомена и за нашето голямо, почти околосветско пътешествие, което започна току преди два дни. Но пък малко преди това ми се иска да запълня и информационната празнота (по-скоро дупка, ров – абе, то си е направо бездна…), която неволно се създаде (зина, така да се каже…) в моя строго хронологичен презокеански репортаж и най-личен дневник, чиито статии се разредиха толкова драстично, че сега се чудя как точно да си възстановя спомените, някъде от около 04 Април насам, когато за последен път тук изразих някакви мисли и въжделения, поднасяйки ги в писмената им форма и които още тогава изпратих за прочит от света и в частност на самите вас. Аз малко по-горе написах, че тази пукнатина между обмена на взаимната ни информация не е все пак с чак толкова голям процеп – а справката ми с датите току-що показа, че дупката ѝ е широка точно месец и половина (море, 6 седмици са си баят много време…); амчи аз трябва барем до обяд да скрибуцам с перодръжката и през секунда да я топя в мастилото, дорде възстановя всичките си пропуски и вече полузабравени спомени. Но, както и да е – да караме нататък, пък до където, до там…

За една от причините (по смисъла на оправдание…) в голямото забавяне на нашата редовна кореспонденция вече споменах по-горе и тук аз нямам за цел да се повтарям отново – в дъното на всичко лежаха моите служебни ангажименти, които както няколко пъти дебело подчертавам са взели толкова висок приоритет над останалите житейски и ежедневни злободневки, та сякаш съм се уловил като удавника за сламката и всячески гледам да не я изтърва. Залогът ми е голям, по-скоро огромен, защото това е абсолютно всичко, което имам и на което мога да разчитам за моето по-нататъшно оцеляване - както в житейски, така и в служебен аспект: известен интелектуално-технически потенциал и капацитет, малко знания и придобит в годините опит, прикрепен с много борбен ентусиазъм до степен на наивност. Картите обаче, с които играя са ми доста слабовати и козове нямам почти никакви (викнал съм ги на “без коз”, обаче ми липсват всичките бирлици, тук-таме десетка, барабар с рига, дама и вале от цвят; тотален валат…) – разчитам единствено на партньорите си отсреща в лицето на хората, за които работя; ако Господ гледа отгоре и му се иска да ни помогне – ами, като че ли сега е баш момента да подпре едно рамо. Отделно от служебните ми задължения, с друга дейност не съм се занимавал, нито пък съм предприемал някакви по-сериозни странични стъпки…

Без да спазвам строго установеният и изграден в годините хронологичен ред на дописката, тук е мястото да кажа, че преди няколко седмици ходихме на една кратка екскурзия до нашето любимо Приморско – пардон: за тукашния морски курорт Noosa говоря, който много трайно вече се вписа в нашите предпочитани за почивка райони по източното Австралийско крайбрежие и който ние посещаваме охотно всеки път, когато се създаде подходяща финансова предпоставка за това. Често хотелиерите изнасят списък на курортни комплекси с по-ниски тарифи за определен период от време – обикновено това се случва в извън ваканционните дни на децата или отпуските на родителите им, когато има значителен отлив от туристи и други редовни посетители. Така, с цел да се заеме легловата база на селището барем от случайно преминаващите курортисти, та загубите от неосъществените им приходи и печалби да са в малко по-приемливи размери, доста хотели и мотели си позволяват лукса да направят компромисни намаления от регламентираните си цени на нощувките – именно тогава настъпва и нашият “звезден миг”, защото Даниелчето постоянно слухти в Интернета за подобни обяви; щом види нещо подходящо и веднага прави резервациите. Подобен беше и случаят ни неотдавна, когато изкарахме почивните съботно-неделни дни в един такъв мотел. Не е изключено това да е било по време на Католическия Великден – о, не; напротив. Сега вече добре си спомням, че това беше точно по времето на Православният, защото аз в съботата боядисвах яйца. Точно така – тогава беше, но не помня датите, което пък и не е от жизнено важно значение за настоящия писмен материал. Надявам се читателят не би бил чак толкова любопитен, та да задоволявам капризите му и с подобна, безполезна информация.

Понеже Даниела по принцип не работи в петъците, ние тръгнахме нататък още сутринта. Ванеса си остана в къщи, защото трябваше да учи за Университета, а пък беше и на работа в магазина за гуменки и потници, където тя сегиз-тогиз изкарва по някой и друг грош за ежедневните си масрафи, които между другото ежедневно растат по експоненциална крива – с някакво начало, служещо за алгоритъм, но пък без ясно видим край, далеч в безкрайността. Настанихме се и веднага излязохме на разходка – там ние с Дани правим доста дълги пешеходни обиколки покрай реката и устието ѝ, след което излизаме на плажната ивица и избъхтваме още няколко изтощителни пешеходни километра; обикновено от подобни променади се прибираме грохнали и каталясали – гладни, жадни и изнервени от умора и недохранване. Вечерта за кратко се изкиснахме и в басейна, докато над нас не запръска есенният дъжд, който вече окончателно ни изпрати под сушина и на софрата.

В събота сутринта – ето ти го тревожният сигнал не закъснява: нашата малка умница (нали акълът ѝ отдавна не си е на мястото и в главата ѝ се въртят всякакви други скверни мисли, свързани единствено с момъка Михайло, но не и с онова, за което трябва и заради което Господ я е надарил с мозък…), та като треснала сабалам вратата подире си да върви на работа и тутакси се плеснала по челото, че ключовете ѝ всъщност са останали заключени вътре. Ние имаме и резервна връзка, която стои на едно много скришно и тайно място в механата, обаче тя и тях не успяла да намери, защото докато сме ѝ обяснявали къде и как да ги открие в случай на нужда като настоящият, тя вероятно тогава е бляла на някъде или си е мислила кой знае за какво друго. Независимо от всичко, Неси излязла и съобразителна - обадила се тутакси на Неничковата Меган и вечерта спала у тях, а в събота сутринта и двечките цъфнаха на ранина при нас в мотела, за да им дадем ключ, че да си отворят. От там насетне са се прибирали обратно към Gold Coast - нашата веднага заминала на работа, а пък Меган си отишла в къщи. Тази седмица Нени все още беше на работа, та са били сами само двете – таман пък са си приказвали цяла нощ за прословутата им сватба, която пък от своя страна с наближаването си взе да ми влиза все по-дълбоко и по-дълбоко в категорията на непредсказуемите и неизбежни дертове, от които просто няма отърване, спасителен вариант или някакво друго алтернативно разрешение на надвисналия проблем…

Та, така - към 10:30 си изпратихме инцидентните гостенки, а аз се залових да варя яйца, че да ги и боядисвам после. Тази година разполагахме само с червена боя и всичките черупки бяха в един и същ Великденски стил; нямаше шарени разновидности и екземпляри, но ние поначало не направихме много - само две кори, докато друг път червим по три дузини, че и повече индустриални количества, понеже пък и много ги обичаме (особено нахвърляни хаотично връз марулите на Великденската салата). Като приключихме с този тържествен ритуал, пак излязохме на разходка. Сега пък хукнахме по онази пътека, която извива покрай високите скали над океана – ходихме чак до върха, до самият ѝ край. Обикновено на връщане минаваме през гората, но ни достраша от активизацията на змиите през този период на годината, та се търкулнахме обратно по същия отъпкан и наситен с туристи път. Времето беше прекрасно – ясно и слънчево, с кристално чисто и синьо като връзка на чавдарче небе, докато водата в океана беше от лазурно светлозелена до тъмносиня на цвят, подобна на мастило (ама и не черно, все пак). Обаче точно от този, иначе толкова прекрасен за очите и душата изглед, нямаме нито една снимка, защото не си носехме телефоните с нас – фотографската ми техника отдавна е излязла от строя, за което ще стане на дума вероятно в отделна глава, малко по-нататък из материала. Отгоре на всичко, поради наскоро преминалият от там циклон, вълните бяха огромни, които се разбиваха в скалите със страшна сила и правеха цели водопади от водни пръски и капки – само че ние нищо от тези красоти не успяхме да запечатаме на лента; сега разказвам всичко това по беглите си спомени, ама нямам нагледни доказателства под формата на снимков материал, че да ви покажа нещо – майната му, както викаше баба Фанче…

По същото време и на същото място отпразнувахме рождения ден на наш малък Неничко, макар че той точно тогава пак отсъстваше поради служебните си задължения на строителната площадка. Иначе с него се чуваме почти всеки ден и си обменяме най-различни мисли като си пишем кратки писма. Той така предпочита, вместо да си звъним и да приказваме по телефоните. Аз уж още тогава щях да започна настоящото си ново послание, обаче нещо се увъртяхме с разходки и други развлечения, та хич не успях да осъществя намеренията си – ще ме прощавате, значи.

Така си минаваха дните и се изнизваха една подир друга седмиците – като песъчинки в пясъчен часовник: аз зает по цял ден и прикован към стола на масата в кухнята, Даниела на работа и малкото ту на училище, ту на работа, но по-често заедно с Михайло. За музика вече изобщо не се говори у нас, пианото отдавна и трайно е замлъкнало в стаята ѝ, въпреки че Ванеса и тази година участва в училищната постановка на техния учебен младежки театър. Постановката, която ще изнасят е на базата на много интересен класически филм и мюзикъл, а специално нейното участие ще бъде в оркестъра на съпровода към балетната секция на шоуто. Учителката им по музика е подбрала нея за това участие, заедно с ръководителя на джаз формацията, където тя свиреше докато завърши. Явно нямат подходящ пианист и са се спрели на нейния талант, като този неин ангажимент ще ѝ донесе заплата от около $1200, понеже в оркестъра участват не само деца от колежа, но и доста професионални музиканти, предвид сложността на произведението.

Една съботна вечер на гости у нас идваха Бранко и Ваня, заедно с младежите и малкият им пъпеш, който е много сладък. Кокори се вече наляво-надясно и хич не му се лежи сам в количката, ами гледа да е барабар с другите на масата. Наскоро зет им започна работа по моята специалност към една наша фирма на Gold Coast, за която аз настойчиво му препоръчах да кандидатства. Все още е в процес на проучване и пробен период, но той е добър специалист и се надявам, че онези ще го оставят на постоянно работно място при тях. Компанията се намира някъде около нас и му се налага дълго пътуване и разтакаване по пътищата, но пък то две добрини на едно място няма. Седмица по-късно отпразнувахме паметния ден на Св. Георги, който е бил и великомъченик (подобно на всички нас простосмъртните, само дето ние не сме светии поради факта, че се огъваме пред всяка трудност, болка или неуспех, изпречили ни се на пътя). Аз рано сутринта ходих на черква и този път стоях до самия край на службата. Изглежда сърбите също честваха празника, защото имаше доста повече хора от обикновеното, а ритуалът се водеше от двама свещеници – от младия поп, който ние също познаваме покрай посещенията ни напоследък в тяхната зала заедно с родителите на Мария, както и от стария, отец Душко, когото пък знаем още от самото начало; същият идва да освети нашата къща, когато я купихме през горещия Февруари на далечната 2002. Той отдавна вече не води редовни църковни служби, но синът му служи в един от техните храмове – баш в центъра на Бризбън. Изглежда обаче, че го канят само по разни по-големи празници, та той самият разказа историята на този славен пълководец Св. Георги Победоносец. Една от легендите разказва, че за да спрат победният му ход заедно със своята армия, в ботушите му са набивали гвоздеи, за да не може да ходи, но той въпреки нечовешките болки е търпял и водил войниците си единствено и само напред (докато ние мрънкаме и пред едно малко кабърче дори в чепика или пък ни боли от трън, забит случайно в палеца на ръката).

По някое време колата на Даниела отказа да пали сутрин, а особено упорито, след като се и застуди времето напоследък. Замириса ми на нов акумулатор и мислех, че с 2-3 часа работа ще реша проблема. Един ден я закарах рано-рано на работа, след това заведох Ванеса до спирката на гарата, че тя пък не ще да ходи с колата си нататък – по времето, когато отива там, целият обществен паркинг е вече запълнен с коли до краен предел и Неси не може да намери свободно място някъде по-наръки; за това, когато не съм ангажиран със срещи или други служебни мероприятия, някой път ѝ правя услуга да ме ползва за такси – безплатно, разбира се, на добра воля. На връщане минах през разни дюкяни, където продаваха акумулатори. Ориентирах се за цените и стана ясно, че него ден трябваше да блъскам до по-късно вечерта, за да избия $222 масраф подир новата батерия на Даниелчето. Купих най-мощният и съответно най-скъп модел, който може да се побере в колата ѝ - в къщи го монтирах на мястото на стария и въпросът се реши тутакси с въпросната сума. Самият акумулатор има тригодишна гаранция и по принцип подобни изделия издържат десетина години, но все пак първоначалният финансов удар остана трайно да ми тежи на кесията и съответно съвестта – аман вече от грешни харчове…

Преди известно време, пак Даниела беше остъргала вратата и калника на нейната кола, че като паркирала пред работата си в тъмното, до нея имало спрян някакъв пикап на случаен работник. От каросерията му обаче стърчали разни железа и тръби – тя естествено не ги видяла и последните бяха направили две деруги по ламарините; ама и малко смачкано имаше, де - в интерес на истината. Преди време Николайчо ми беше препоръчал някакъв възрастен майстор, който бил много добър и не вземал скъпо за подобни ремонти. С него ходихме да купуваме една кола, която беше най-жестоко ударена от градушка – човекът му я беше поправил и пребоядисал така добре, че изобщо не си личеше къде са били нараняванията по покрива и калниците, където бяха най-явните последствия от ледените топчета. Като му занесох да погледне нашата кола обаче и онзи отсече - $650; щях направо да припадна на плочника, току пред дюкяна му! Обаче трудът си е труд – независимо колко голяма е повредата, защото в нея пак влизат всичките масрафи за бои, за подготовка на мястото и изчукване на тенекията, после пък следва изпичане на боята в камера, че търкане, лъскане и т.н.; дълъг и мъчителен процес (те не случайно на автотенекеджиите в България им викаха “Чукче – левче!”; и с право). Спазарихме се на $600, та една заран преди няколко дни оставихме колата на ремонт при този човек. На другия ден вечерта си я взехме като чисто нова, сякаш сега излиза от завода – добра работа беше свършил този старец (който може да е и на моите години, но такава е думата). Хайде, ликвидирахме и този проблем – трябваше да се направят още няколко ремонта специално по колата на Даниела, но понеже бях доста зает с работата си, та не успяхме да ги свършим за тази финансова година; така барем разходите подир тях можех да ги натоваря на годишните такси пред данъчните служби, но сега ще останат за догодина. Задните колесни лагери трябва да се сменят, че особено единият много вие при каране, както и някои втулки по носачите, ама ще изтърпят докато се върнем от странство, че тогава чак ще се разправям и с тях.

Пак междувременно, като цялостно възнаграждение по случай успешното завършване на училището и приемането ѝ в Университета, направихме един общ подарък за колата на Ванеса – сменихме редовните регистрационни номера с лични, които ние избрахме по собствена комбинация. Аз отдавна ѝ бях пуснал мухата, че нейното име може да се напише и да изглежда като нещо написано на английски език (макар напълно неразбираемо и безсмислено като комбинация от букви), но пък в същото време ще се чете съвсем действително на български език. Така името ѝ Vanessa (с изпуснато второто “с”), записано със съответните български главни букви става BAHECA (произлизащо все едно от “baheca”) - именно която комбинация използвахме в съставянето на табелките за колата. Тя още в училище си лепна тоя етикет отзад по горнището на спортното облекло за часовете по физкултура и на всеки обясняваше, че това всъщност е личното ѝ име, изписано с главните български букви, независимо че изглеждат на английски. В крайна сметка, за да задоволим тази наша прищявка и уникалност заради името на Неси, наринахме още $2400 суха пара (като само за колата ѝ преди време дадохме $5000 – сега половината от тази цена е съсредоточена в предния и заден номер на броните, отделно от стойността на возилото)…

През цялото това време, Даниела купува в неусвест подаръци и армагани за България, които едвам натъпкахме в огромните куфари. Тя наивно си мислеше, че няма да взема с нея допълнително малко куфарче за ръчен багаж, но много скоро и това се наложи – съвсем неизбежно и най-закономерно. В моят аз нося компютъра, на който смятах да пиша по време на дългите и изморителни полети. Независимо, че самолетите ни бяха снабдени с универсални контакти за електрическо захранване, лаптопът ми обаче не рачи да тръгне от техния безплатен ток на бордовата мрежа. В момента, в който му включа изправителя и напрежението в контакта изчезваше – по едно време се уплаших да не би да съм го повредил нещо. След това пробвах да си заредя телефона – на малкия заряден ток всичко работи безупречно, обаче моят лаптоп черпи много енергия и вероятно са направили някаква защита против претоварване на мрежата в самолета – нямам друго, по-разумно обяснение. Преди години пътувахме с Тайландските авиолинии и аз там за първи път видях такива контакти под седалките. Тогава водих дневника си много успешно, защото това беше още на стария Неничков лаптоп, който може би не е изисквал толкова много енергия, за да работи. Обаче с това мое чудовище, което съм повлякъл подире си, мисията ми се оказа невъзможна. А толкова много исках да опиша цялата тази скучна и безконечна информация, докато се реем безсмислено и отчаяно из въздуха, вместо да си губя времето, определено за сън или пък за разходки. Независимо от всичко, до тук аз успях да наваксам всичко пропуснато за периода на шестте ми седмици мълчание. По този начин на това място нулираме брояча и от тук насетне вече продължаваме напред с малко по-актуалната и забавна материя...

… И след още няколко дни на подготовка и изтощителна работа по 10-11 часа на ден, кажи-речи буквално по последния възможен момент, ето ни на летище Бризбън – натоварени до зъби, защото в дисагите ни нямаше повече място дори и за една салфетка да надиплим. Ванеса ни докара с малката си кола – само единият ни куфар зае целият ѝ багажник, докато останалите влязоха на задната седалка в купето. Всъщност, понеже атмосферата около всички нас бе доволно нажежена и изнервена, на отиване към аерогарата колата карах аз, а пък тя после от там се е прибирала в продължение на цели два часа, поради големия трафик на магистралата – едва малко преди да излетим в 21:00 детето се обади, че вече си е в къщи, та мирясахме един по един…

За теглото на големите куфари не сме имали никакви проблеми, защото от компанията, с която се придвижвахме от Бризбън през Дубай към Париж, разрешават до 30 кг багаж на всеки пътник (ръчните чанти са си башка като тегло), докато нашите дисаги отчетоха едва 27 кг. Проблеми обаче, при това сериозни очакваме на Парижкия пропускателен пункт, от където ни поемат разни вътрешни самолетни линии с лимит от само 23 кг – ще видим какво е положението още днес следобед (за протокола - 21.05.2018, ако за някого това все още има някакво съществено значение). Сутрин обикновено се наспивам много рано и ставам да пиша на спокойствие, докато Даниела още не се е разприказвала – че тя с отварянето на очите си и почва да бърбори като картечница, с което ми пречи на творчеството. След около час-два ще дойде нарочен микробус, който ще ни откара обратно на летището, от където пък в 13:00 излитаме за София. Със същата верига превозвачи пристигнахме в хотела онзи ден – всичко това беше предварително организирано и платено, заедно с нощувките и екскурзиите ни из Парижките потайности; Даниела си беше свършила работата безупречно, заради което ние успяхме да изпълним нашата набелязана екскурзиантска програма с точност до най-малката подробност. Но пък за победният ни ход из сърцето на Париж ще стане дума малко по-навътре в изложението ми – нека да караме сега в някаква логична поредност, за да сме и сравнително последователни в този мой своеобразен и необикновен разказ на очевидец (от първо лице, дето му викат по-учените)...

За изтощителното ни и скучно пътуване, вероятно вече разбрахте – първата отсечка между точките А и Б (съответно от летище Бризбън до аеродрума на Дубай) отне точно 14.5 най-шибани часа летателно време, през който период преодоляхме разстояние от около 12,000 км (11,991 км ако трябва да съм и астрономически точен, съгласно измерителните прибори, закачени по борда на самолета). Това е въздушната дистанция между столицата на нашия щат (Бризбън) и Дубай – столицата на Обединените Арабски Емирства. Летяхме на около 9-10 хиляди метра височина, при традиционната скорост на подобни летящи крепости от около 900-1000 км/ч и температура на въздуха извън кабината -50°C. Самолетът този път беше от новите модели – класическият за подобни полети американски аероплан “Boeing” вече е подменен с френския въздушен лайнер “Airbus A380”, който се смята за най-големият въздухоплавателен кораб в света (или поне специално по тази линия – за другите направления не ми е известно). На борда му се побират над 600 пасажери, разхвърляни на два етажа (според техния клас и степен на безпаричност – “Първи”, “Бизнес” или пък просешката класа, за където се класифицираме ние с малко по-скромните си финансови възможности). Отделно от тази бройка, за комфорта на всичкият тоз народ се грижат други 30 души екипаж – пилоти, капитани, стюардеси и подобна прислуга…

Тъй като сега е времето и баш тук пък му е мястото, с няколко изречения ми се иска да споделя и впечатленията си от иначе космополитния Париж и неговите трудови хора. Пристигайки онзи ден по никое следобедно време и докато се настаним в хотела, стрелките на гаровия часовник вече бяха подминали 18:00 – добре все пак, че се намирахме в Европа, където слънцето залязва чак след 21:30, та имахме няколко свободни часа да направим едно тротоарно-пешеходно кръгче из махалата. Самолетът ни пристигна в ранния следобед на деня, но дорде си нарамим дисагите от лентата за багаж, да излезем от сградата на летището и да изчакаме транспорта до хотела, времето взе застрашително да напредва. Бяхме си уредили един нарочен микробус, който заедно с още няколко себеподобни пътници трябваше да ни разхвърля из Парижките хотели и мотели. Добре ама докато обиколим из лабиринтите и ръкавите по терминалите (първи, втори, че и до № 3 стигнахме в лутанията си; хубаво бе все пак, че нямаха повече, освен ако аз съм пропуснал някой в навалицата…) на иначе огромното летище “Charles de Gaulle”, за да сберем цялата паплач на света под покрива на превозното средство, до този момент слънцето взе да се накланя на една страна в залязващата си посока и почна да се крие иззад по-големите и високи сгради на градеца. От друга страна пък извадихме и късмет в известен смисъл, че маршрутката не блъска пътя и до другия аеродрум на Париж - летище “Orly”, защото тогава направо щяхме да замръкнем някъде из пустошта на лунните му барикади. Бидейки петъчен ден, при това следобед и баш в най-тежкия автомобилен трафик, когато куцо, кьораво и сакато препуска към дома след напускане на работното си място, докато стигнем до Лионската гара беше вече станало 17:00-17:30. Цели два часа се влачихме из катакомбите по Парижките улици и булеварди, движейки се със скоростта ту на слон в галоп, ту на подплашена костенурка и на моменти дори като бягащ от дъжда охлюв по листо на лапад, с чести спирания в почти катастрофалното задръстване на града. На всичкото отгоре, на много места ремонтираха пътищата и почти навред имаше строителни площадки, което допълнително утежняваше придвижването ни напред към целта. Френските шофьори са много коректни и възпитани участници в движението – те никога не размахват средните си пръсти на ръцете или да показват юмруци като руснаците например, нито вадят Пернишки винкели и железа от багажниците да трепят някой невинен нещастник, нито псуват звучно и цветущо през отворените прозорци на колите си; но за сметка на това пък така добре използват клаксоните, че в един момент човек може наистина да си помисли като да е попаднал в истинска лудница (тая на 4-ти километър, другата в Суходол или пък оная у Карлуково мязат на горски санаториум, сравнени с Парижкият им аналог). В прибавка към тази многоцветна, многосигнална и мултикултурална какафония, отвред фучат и полицейските коли – присъствието на жандармерията в града е осезателно, но понеже техните автомобили също стоят затлачени в гъстия трафик, те пък надделяват с воя на сирените си – още по-зловещ и още по-натрапчив от канонадата на клаксоните. Цялото това множество от най-различни возила (като почнеш от велосипеди и тротинетки, минеш през мотопеди и мотоциклети, та стигнеш до всякакви видове леки, лекотоварни и товарни автомобили, автобуси на градския и междуселски транспорт, екскурзианти и всичко останало, което може да се движи по улиците), плюс разбира се гъмжилото от народ, тръгнал самоцелно да се шляе из града и да създава калабалък, бяха най-първите ни впечатления като скъпи и така добронамерени гости на Френската столица. Чувствахме се като извънземни – от широките полета на Австралия, с огромните ѝ необятни площи, улици и булеварди (подир които ние също непрекъснато роптаем, че са претъпкани с волски каруци и едър нерогат добитък…), сега се чувствахме като попаднали в ярмомелка за хора; самото гледане на тая хаотично движеща се човешка маса ни изморяваше и изнервяше до краен предел. Изглежда, че доста сме отвикнали от такива идиотски напрежения и психически натоварвания – изнежили сме се, живеейки от толкова години на края на света; защото пък се и убедихме, че центърът му е съвсем друга губерния, към която ние далеч не бихме искали да бъдем част, ако ми разбирате метафорката тук…

След като прекосихме почти целия Париж, най-после се добрахме до хотела, който както вече споменах се намираше на два разкрача, току срещу Лионската гара – според Даниелчето, изключително колоритно и емблематично място, дало началото на много филми и споменавано в множество класически романи, за нито един от които аз обаче не си спомням; вероятно нито филмите съм гледал, нито пък книгите съм им чел (амчи то не може хем да пишеш безкрайни пътеписи и житейски истории, че пък и да четеш на всичкото отгоре нечии други творения – нъл’ тъй, ве!).

Микробусът ни изсипа баш пред входа и ние със сетни сили намъкнахме куфарите в тесния процеп на хотелския коридор, в който двама души трудно се разминават – особено ако са малко по-широкоплещести и добре сложени, тежащи на мястото си бабаджанковци кат’ мен например. Зажаднели, прегладнели, изтощени до премала и почти опикани от зор и стискане докато пътувахме, влизаме триумфално в стаичката ни на четвъртия етаж. Добре че в сградата имаше асансьор, та с негова помощ си пренесохме партакешите нагоре (макар и на два пъти де, но това са подробности – щото ако се бяхме натоварили всичките наведнъж, рискувахме да му се скъсат въжетата от товара; башка пък дето пространството в кабината бе тясно и малко – колкото една градска телефонна будка, та само прегърнати и силно впити един в друг можехме да се возим нагоре-надолу). Каква прозаична идилия! – чисто по Парижански…

Стаичката ни беше много уютна, даже имаше прозорец към вътрешния двор и добър изглед към отсрещните балкони на съседните сгради – за сметка на това пък бе свита и опестена откъм размери, наподобяващи повече “мечата дупка” на милата ми баба Фанче, която можеше да се смята за цял хол с преддверие и трапезария за гости, в сравнение с нашата хотелска хралупа (за втори път я споменавам вече – толкова много я обичах, а не знам дали ми е простила греховете, които неволно допусках приживе към нея под въздействието на младостта и най-вече на глупостта си – прощавай бабо, за пореден път те моля със сълзи на очи…). Като натургахме куфарите по земята и ние вече нямаше къде да стъпваме – подът на стайчето се покри изцяло; но иначе мястото беше чисто, приветливо, с красиви картини по стените, малка масичка с огледало за коконите, гардеробче за два потника и чифт долни гащи, отделно от двойното легло (разбирай персон и четвърт). Най-впечатляващото архитектурно съоръжение обаче за нас остана банята в комбинация с тоалетната чиния – заради този уникален шедьовър на строителството би трябвало да накарат главният му проектант да си изхожда понуждите в продължение на 40 дни непрекъснато, без да мръдне от там – само на хляб и вода. Тръгнеш да пикаеш: първо гъзът ти опира в стената, от където мърдане назад повече няма; струйката, която човек изпуска по натура и естествена физиология, хич биля не отива право надолу в дупката на гириза, ами пръска чак по отсрещната стена и едва от там вече по капака и дъската се стича надолу в кукуто, където всъщност би трябвало първоначално да попадне; още по-естествено е да се предположи, че друга не малка част от нея се разлива извън обсега на санитарния порцелан, сбираща се на малки локвички току в краката на пикаещият мъж (подчертавам тук мъжът, защото при жените май нямало такъв проблем). Със срането обаче положението бе още по-деликатно: лявото рамо закотвено и приковано към фаянсовите плочки на страничната стена, челото подпряно в другата (същата онази, на която си се подпирал с гъза, докато си пикал…), както и коленете здраво заклещени и прилепнали към фаянса на същата. А си посмял случайно да се наведеш, за да си забършеш задника и с главата си тутакси разбиваш пък стъклената душ-кабина отсреща – няма положение, при което да няма неудобство или дискомфорт (единствено когато си миеш зъбите, само че на отворена към стаята врата, за да може половината ти тяло и особено задникът да е все пак извън каютата). Не ми стана твърде ясно как точно се справят посетители и гости на хотела с малко повечко наднормено тегло по телосложението си или пък с по-дълги краци от моите, които и без друго са ми нестандартно възкъсички още по рождение – в случая, този мой недъг ми дойде добре дошъл…

Независимо от всички странни за нас обстоятелства, тази дупка остана наш временен дом и конак за целия ни три/четиридневен престой в Париж. Персоналът беше много любезен и галантен – абе, Европейска му работа, няма какво да се залъгваме. Към нощувките ни се полагаше и закуска на корем в столовата на хотела – независимо, че храната не беше особено разнообразна, всеки ден се тъпкахме с топли кроасани, всевъзможни френски сиренца, варени яйца и шунка; ама много шунка, бако – върви сега, че слабей на всичкото отгоре! Абсурд! Отделно разбира се от кафета, чайове, студени натурални сокове и други кулинарни изненади, които не са кой знае какъв тематичен предмет на настоящото ми описание.

Така – дойде ред и на първото ни излизане в свободната зона, така да се рече. След като облекчихме нуждите си и разхвърляхме багажа из стаята, отправихме се на опознавателна разходка около сградите на квартала – до това време беше станало 18:00, но независимо от напредналия час, денят беше все още дълъг и достатъчно светъл. Пресякохме булеварда и се озовахме на площада пред гарата. Влязохме даже и вътре, за да разгледаме сградата – стара, внушителна, с прекрасни архитектурни орнаменти, огромен часовник и хиляди влакови линии, водещи незнайно за къде. Лионската гара има и втори подземен перон, до който ние не слязохме – задоволихме се само с разходката на повърхността. После поехме по един от тротоарите покрай булеварда – пешеходен туризъм с цел да се запознаем с европейските, по-скоро с френските цени на стоки от първа необходимост. Искахме да си купим нещо за хотела, че да вечеряме – нямаше достатъчно време да избираме ресторанти и гостилници, а пък и ценичките им не бяха твърде привлекателни като стойности в първия момент на прочитането им. Трябва да сме излезли малко преди 18:00, защото всички собственици на малки дюкяни, дрогерии, фурнички и закусвални точно на кръглия час им спуснаха кепенците и останаха да работят само ресторантите и някои специализирани магазини за алкохол и тютюневи продукти. Без да знаем и вървейки покрай сградите, съвсем случайно се натъкнахме на един гастроном – точно от каквото имахме нужда в този сравнително труден за нас момент, попаднали сами в огромния и космополитен град на мечтите. Веднага си купихме ледена бира от хладилниците, топла франзела от пекарната, малко кашкавал и едно парче техен луканков салам, подобен на нашия едновремешен “Петрохан”. Магазинът не беше много далеч от хотела и ние след няколко минути се прибрахме в стаята – здрачът беше вече паднал, часовникът на гарата отмерваше около 21:45, а до това време, когато нормалните парижани лягат да спят, нашият импровизиран моабет и разбор на деня едва тогава започваше. Скроихме плановете за следващия ден, сръбнахме малко бира, замезихме с вкусна европейска храна и много скоро се капичнахме безмълвни и бездиханни в кревата – след почти цял ден и две нощи безсъние по тесните седалки на самолетите, това легло ни се стори единственият лукс, от който се нуждаехме. По принцип Даниела спи по време на полет, но на мен ми е тясно и неудобно (и не защото съм дебел, а поради маломерните скамейки в салона на аероплана); в такива случаи обикновено си попълвам часовете с творчество и писателство, но този път трябваше да си губя времето с гледане на филми – иззяпах няколко един след друг, както на първия, така и във втория самолет. За пътуването ни между Дубай и Париж нямам какво да спомена, защото то с нищо не се различаваше от предната отсечка – само дето втората беше малко по-къса, та вместо 14.5, летяхме и значително по-кратко време, едва 7.5 часа; също точно толкова шибани обаче и доволно противни, колкото и първите - допълвам…